Лиза Джексън
Мълчание (3)

Глава втора

— Не можеш да си тръгнеш! Скъпа, моля те! Та ти току-що пристигна! — Лидия нямаше да представлява нищо, ако не беше толкова настоятелна. Това нейно важно качество не се беше променило през годините. Косата на икономката може и да беше посивяла, а кръстът и глезените й — понапълнели с някой и друг килограм, но самата Лидия си беше толкова решителна, колкото и в детството на Шелби. — Съдията има нужда от теб — каза тя, докато запъхтяна се опитваше да влезе в крачка с бързите стъпки на Шелби.

Госпожица Коул вървеше към входната врата.

— Той не се нуждае от никого.

— Мислех, че си дошла на гости.

— Не. По работа!

Шелби поклати глава; не можеше да остане тук, не и в тази къща — в тази огромна гробница, където майка й беше сложила край на живота си и където самата тя бе израсла като единствено дете на суровия Джъдж; където хора без имена и лица, но със специални поръчения от съдията, непрекъснато влизаха и излизаха, по всяко време на деня и нощта, без да знаят, че Шелби наблюдава всичко от площадката на горния етаж. Скрита в една ниша до гардероба за спално бельо, точно зад фикуса, тя надничаше между клоните и следеше какво става във фоайето.

— Но Шелби… — Гласът на икономката затрепери и Шелби се спря до вратата. Обърна се и зърна искрената тъга в тъмните очи на Лидия. — … липсваше ми, скъпа. Къщата е толкова студена, откакто ти замина.

Ледът около сърцето на Шелби се разпука — та това бе жената, която я беше отгледала, след като Жасмин Коул бе решила, че предпочита смъртта пред позора на развода. Ръцете на Лидия я прегръщаха, когато беше уплашена, на гърдите на Лидия слагаше главата си, когато искаше да чуе пулсирането на истинско сърце. Лидия беше тази, която я окуражаваше да бъде такава, каквато й се иска, и я успокояваше, когато се проваляше. Лидия Васкез почистваше с йод драскотините по коленете й, тя я порица с жарки испански думи, а после й намигна и си затвори очите, когато Шелби бе направила грешката да вземе назаем ключовете от понтиака на баща си.

— Не мога да остана тук — каза тя и взе пухкавите длани на Лидия в своите.

— Не завинаги, но поне за няколко дни? Това ще му донесе такова спокойствие… такава радост. — Тя посочи с глава към задния двор, където съдията все още седеше край басейна. — И на мен също. Por favor^[1]. Само няколко дни. А semana^[2].

— Седмица? — повтори Шелби. — Няма начин. Не мога.

— Какво ще ти стане? Баща ти ще се радва, а аз… ще се погрижа да понапълнееш малко. Нещата се промениха, откакто ти замина. — Тя стисна устни. — Той вече не е онова… онова… как го нарече? Monstruo^[3]?

Шелби не можа да се сдържи и се усмихна.

— Човекоядец, Лидия, не чудовище.

— Si. Човекоядец.

— Аз… аз ще си помисля.

— Добре, а аз ще се моля. На светата дева и…

— Тя ще свърши работа, няма да се наложи да се обръщаш към всички светци… — прекъсна я Шелби и при вида на неподправения ужас, който се изписа на лицето на Лидия след тези богохулствени думи, избухна в смях и целуна икономката по бузата. — Просто ме остави да взема решението сама, става ли? Не искам ти, нито пресветата дева, нито самият бог дори да се опитва да ми казва какво да правя.

Когато Шелби протегна ръка, за да натисне дръжката на входната врата, Лидия се прекръсти с пламенността на истински вярващ и измърмори на испански нещо за твърдоглавите, нерационални млади жени, които не знаят къде им е мястото на земята. Шелби успя да разбере само част от думите на икономката, но схвана общия смисъл. Излезе и решително затвори вратата зад гърба си.

Не искаше да живее на едно и също място с баща си, така, както не можеше да си представи да сподели с него надеждите, мечтите и разочарованията, които изпълваха нейното съзнание през първите осемнадесет години от живота й. Въпреки всичко би било разумно да остане в къщата — в близост до човека, който толкова подло бе съсипал живота й — и да разбере какво точно се беше случило преди десет години и какъв принос е имал баща й в коварната измама.

Краката на Шелби трепереха, докато вървеше към кадилака, но тя не се поколеба и седна зад волана. Докато палеше колата, се обърна и погледна към къщата. Би могла да се закълне, че една от завесите в кабинета помръдна. Кой беше? Баща й? Лидия? Някой друг?

Не че имаше някакво значение. Сложи слънчевите си очила и даде на заден, докато почти опря във вратата на гаража. После натисна газта и изкара колата на пътя. В някои отношения би било по-добре да остане при баща си, но от друга страна, тя не беше готова за това. Поне не още.

Как би могла по-лесно да разбере тайните му? Да говори с него с надеждата, че ще го предразположи да й каже истината?

— По дяволите — измърмори тя под носа си и подкара огромната кола към центъра на града, към старите сгради, където беше кабинетът на доктор Пичърд.

Докато караше, сърцето й заби в бесен ритъм. Рос Маккалъм щеше да излезе от затвора.

Пръстите й върху кормилото изведнъж се вкочаниха, а сърцето й заби като барабан. Жлъчта от корема се надигна към гърлото й. Шелби стисна зъби и се опита да се концентрира върху карането — към центъра на Бед Лак, към клиниката, където някога я бяха лекували от всичко — от бронхит до инфекциозен конюнктивит.

Сградата си беше същата — четириетажна, с разноцветни стъкла. Пред входната врата както винаги стоеше кошче за боклук. Но бяха направени и някои промени. Беше монтиран климатик, в чакалните, някога покрити с балатум, сега имаше кафяв мокет. На втория етаж, на стъклената врата, която по-рано водеше към кабинета на доктор Пичърд, сега бяха изписани инициалите на някаква застрахователна компания.

Шелби изпита разочарование, но успя да го преодолее и отвори вратата. Озова се в студено помещение със син интериор. Темпераментна дама, чийто цвят на косата напълно съответстваше на сребристосините стени и която носеше неимоверно количество бижута, вдигна поглед от компютъра при влизането на Шелби. Табелката на бюрото гласеше, че името й е Роберта Флетчър.

— Търся доктор Нед Пичърд — обяви Шелби, преди жената да я е попитала с какво може да й бъде полезна. — Бях негова пациентка преди много години, когато кабинетът му беше тук.

Жената се усмихна сладко, макар очите й с контактни лещи да си останаха студени:

— Доктор Пичърд? Той не работи тук отдавна, може би от десет години. Ние сме тук от шест, а преди нас имаше някакъв адвокат — мистър Блакуел. Артър Блакуел.

— Знаете ли как бих могла да го намеря?

Мис Флетчър сви рамене:

— Нямам идея. Мисля, че дочух, че е зарязал работата си и се е преместил, но не мога да си спомня къде. Всъщност никога не съм го познавала добре. Дори не съм говорила с него. Понякога го срещах в града случайно. — Тя замълча за секунда, а очите й изпитателно се вгледаха в Шелби. — Кажете ми, вие не сте ли дъщерята на съдията Коул? Помня ви… о, та вие сте направо копие на майка си, мир на праха й.

— Да. Благодаря ви. — Е, така щеше да бъде навсякъде. Всички в Бед Лак я разпознаваха.

— Съжалявам за нея, скъпа — изведнъж додаде мис Флетчър, като че бе първа приятелка на Шелби. — Беше прекрасна жена.

— Да. Знам. Помня я.

— Как е баща ти? Не съм го виждала отдавна.

— Добре. Той е… ъъъ… добре — смънка Шелби.

— Колко време ще останеш в града?

— Малко — отвърна Шелби уклончиво, спомняйки си един от законите на малкия град: всички знаят всичко за всеки. — Не знам точно.

Осъзнала, че няма да стигне доникъде с разследването си и тъй като не искаше да отговаря на нови въпроси, Шелби благодари на жената, слезе по стълбите, отвори входната врата и излезе в следобедната жега. На отсрещната страна на улицата се намираше единствената аптека в града, на гърба на която имаше автомат за газирана вода. Шелби се бе разхождала тук като малка — точно във възрастта между детството и зрелостта. Мразеше да си спомня за това колко коли бе изпила тук, седейки на червените въртящи столове, клатейки крака и мечтаейки за някакъв тийнейджърски телевизионен идол, чието име вече бе забравила. Всичко това беше толкова отдавна… тогава неприятностите все още бяха далеч.

Тя прекоси улицата неправилно, тъй като движението не беше особено натоварено, зави зад ъгъла и спря пред страничния вход, до който гордо стоеше стълбът за връзване на животни. Гладката дървена повърхност беше ошарена от загасвани цигарени фасове, но когато прокара пръсти надолу по стълба, Шелби намери сърцето — все още беше там, след всичките тези години.

Господи, тогава бе луда по него! По онова време учеше в гимназията. Невада беше по-голям — тъкмо излязъл от казармата. И Шелби се влюби в него.

Което не беше най-умната постъпка в живота ти, напомни си сама, докато изтупваше дланите си. Не биваше да се отдава на глупави спомени, още по-малко, когато нямаше време. А тя наистина нямаше. Всеки изминал ден представляваше още двадесет и четири пропилени часа, часове далеч от дъщеря й.

Шелби стисна зъби, пресече улицата и влезе в една телефонна кабинка. Запрелиства изпокъсаните и измачкани жълти страници на указателя с надеждата да намери името на доктор Пичърд.

Уви, нямаше късмет. Проследи с пръсти колоните с имена, надявайки се да си спомни фамилията на някой от сътрудниците на Пичърд, но не можа. Вятърът духаше, горещ като пещ, и гонеше хартиените отпадъци и сухите листа надолу по улицата. Пъстросива котка излезе от някакъв двор и се скри на сянка под напечен от слънцето шевролет, който изглеждаше така, като че не беше помръдвал от мястото си през последните двадесет години.

Да… Ленивият живот в Бед Лак коренно се различаваше от суетнята в Сиатъл, където пешеходци, колоездачи, автомобили, камиони и автобуси изпълваха улиците. Чайки се виеха крещейки над тълпите туристи, а огромни салове и лодки плашеха сьомгата във водите на Пугет Саунд. Сиатъл беше жив, изпълнен с вибриращата енергия на хората, които живееха, работеха или просто бяха на посещение в този западен град. По цялата крайбрежна ивица се извисяваха небостъргачи.

Въздухът беше чист и миришеше на море, улиците — най-често — измити от дъжда, а пешеходците — облечени в дъждобрани, крачеха бързо, леко прегърбени, за да не ги брули вятърът. Цялата атмосфера беше в пълен контраст със спокойното лято в Бед Лак.

Когато излезе от телефонната кабинка и тръгна към аптеката, Шелби изтри с ръка потта от челото си и усети, че нечии очи я наблюдават. Обходи с поглед улицата, докато не забеляза в едно отдалечено ъгълче паркиран пикап, а до него някакъв мъж, който слагаше торба със зърно в каросерията. Очите му, скрити зад слънчеви очила, бяха обърнати към Шелби и не се отделяха от нея.

Тя би го разпознала навсякъде.

Дъхът й секна за момент, докато спомени, някои горчиви, други приятни — проблеснаха в съзнанието й подобно на светкавици. Невада Смит. Той не си направи труда да се усмихне, а просто тръгна към Шелби с характерната си лека, атлетична походка. Облечен в износени, избелели от слънцето дънки „Ливаис“, прашни ботуши и някога зелена фланелка, той не спря, докато не стигна до мястото, където падаше сянката от аптеката — само на няколко инча от Шелби. Косата му беше влажна от пот.

— Шелби Коул. — Гласът му не беше особено приветлив. — Да, да… — Той я огледа от горе до долу. — Дочух слуха, че ще се връщаш.

— Така ли? — Защо сърцето й биеше толкова учестено? Всичко между тях бе свършено. Отдавна. Освен това тя не смяташе да променя нещата. Този дрипав каубой беше непознат за нея.

— Лошите новини се разпространяват бързо в Бед Лак. — Той се облегна на дървения стълб.

— Лошите новини се разпространяват бързо навсякъде.

— Предполагам. — Очите му я изучаваха иззад слънчевите очила. Квадратната му челюст все още излъчваше сила. По лицето му бе набола брада, ръцете на Невада си оставаха мускулести, кожата — бронзова, маниерът му — както винаги саркастичен. — Какво те води в Бед Лак?

Тя се бе настроила да се конфронтира с него, но после размисли. Въпреки всичко, той също имаше право да знае. Някъде Невада имаше дъщеря, за чието съществуване дори не подозираше — деветгодишно момиче, което не бе имал шанса нито да обича, нито да отхвърли. Най-малкото през годините Шелби се бе самоубеждавала, че детето е негово. Имаше някакъв минимален шанс… Стомахът й бурно запротестира при мисълта за тази възможност.

Покрай двамата мина фургон с отворени прозорци, през които долиташе гласът на ядосана майка, ругаеща децата си. Малко по-надолу по улицата една врана с лъскави черни пера нервно се разхождаше напред-назад в търсене на плячка.

Той продължаваше да чака. Безочливо. Шелби прочисти гърлото си:

— Върнах се по няколко причини — започна нервно тя и го изгледа с присвити очи. Сега или никога. — Едната е свързана с теб. Когато намериш свободна минута, можем да поговорим.

— Само толкова ли ще отнеме? Минута? — Той я гледаше през проклетите очила и на Шелби й се прииска да ги махне от лицето му.

— Десет… най-много двадесет.

— Сега?

Гърлото й се стегна. Толкова нощи се беше питала дали ще събере кураж отново да го види, да му разкрие тайната, която бе носила в сърцето си почти десет години. Но никога не намираше отговор. Досега. Може би защото бе имала избор. Е, така или иначе вече беше започнала. Най-добре бе да свали това бреме от себе си.

— Добре. Защо да не е сега? — кимна тя и сведе поглед към горещия асфалт.

— Ще ти взема нещо за пиене.

— Добре.

Той кимна с глава към „Уайт хорс салуун“ и тръгна натам, а Шелби повика на помощ цялата си смелост, за да му каже истината. Невада задържа вратата, която изскърца със старчески глас, за да мине дамата, и Шелби влезе в мрачно, наподобяващо гробница помещение, с потъмнели от годините и цигарения дим стени и остаряла климатична инсталация, която бръмчеше шумно, сякаш оповестяваше, че губи битката си с топлината. Имаше и няколко мързеливи вентилатора, които раздвижваха топлия въздух, а от скритите някъде тонколони долиташе тиха музика. Застоял мирис на алкохол и цигари изпълни ноздрите на Шелби. Когато мина покрай бара, тя усети, че доста изпълнени с интерес погледи се обръщат след нея.

— Бира? — попита Невада, след като Шелби седна.

— Добре.

Нямаше никакво значение. Докато тя прибираше слънчевите си очила в страничния джоб на чантата си, Невада отиде до бара и направи знак на келнерката — слаба, крехка женица с изгоряла от слънцето руса коса, силно очертани вежди и почти изядено червило.

— Две, Люси.

— Имаш ги.

Той седна срещу Шелби и хвърли слънчевите си очила на масата. На смътната светлина тя забеляза, че очите на Невада са станали малко по-различни, едната зеница беше по-голяма от другата — в резултат на някогашната схватка с Рос Маккалъм, спомни си Шелби:

— Хайде, изплюй камъчето — рече й късо. И додаде: — Какво има, Шелби? Кое е това важно нещо, което те накара да се върнеш?

Притеснена, тя хвърли един поглед през рамо, като си повтаряше, че рано или късно този ден щеше да настъпи. Беше по-добре да приключи с това сега:

— Има нещо, което трябваше да ти кажа преди много време — започна тя и видя как жилите на врата му се напрягат. — Нещо важно.

— Какво?

Люси дойде и сложи по една картонена поставка с картата на Тексас пред всеки от двамата, после им остави чаши и бирите в бутилки с дълго гърло. Изведнъж, сякаш се бе сетила за нещо, тя се протегна през бара, взе малка купичка с фъстъци и я плъзна по захабената повърхност на масата:

— Нещо друго? — попита Люси.

— Не, няма — отвърна Невада.

— Направете ми знак, ако промените решението си.

— Добре. — Невада напълни чашата си, докато момичето се отдалечаваше, а после очите му срещнаха погледа на Шелби. — Продължавай.

Тя усети как гръбначният й стълб омеква, а гласът й се снишава почти до шепот.

— Ти и аз. Ние… ние имахме бебе — призна Шелби.

Той тъкмо се протягаше към фъстъците, но ръката му спря неподвижна при тези думи. Всеки мускул по тялото му замръзна. Очите му се присвиха, като че се прицелваше.

— Какво? — попита Невада с предрезгавял глас.

— Вярно е. — О, господи! — Беше… момиченце.

За секунда между двамата се възцари тишина. Оглушителна, обвиняваща тишина. Очите му изпиваха нейните, търсейки евентуални следи от лъжа.

— И ти не си ми казала? — прошепна той накрая, кожата на лицето му се беше изопнала до крайност, а около зениците му започнаха да се събират буреносни облаци.

— Не.

— Къде е тя? — Устните му едва се движеха.

— Не знам.

— Не знаеш? — Фъстъците и питието бяха забравени. Изглеждаше така, като че се канеше да прескочи масата и да разтърси Шелби. — Какво искаш да кажеш?

— Аз… аз мислех, че е била мъртвородена — заекна Шелби, полагайки усилия да запази спокойствие.

— Какво? Ти си мислела! Нима не си била там? — попита той озадачен и безмълвно я обвини, че лъже.

Всичко звучеше толкова объркано:

— Така ми казаха всички… но сега си мисля, че са ме излъгали и че тя е жива, обаче не знам къде е. Може би е била осиновена посредством черния пазар.

— Чакай, чакай! — Той й направи знак с ръка да замълчи. После хвърли поглед към бара и Шелби осъзна, че Люси, под предлог, че лъска плота, се беше приближила към двамата.

Невада безмълвно я предупреждава, схвана Шелби. Той бръкна в джоба си, извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата:

— Хайде — нареди на Шелби и докато с едната ръка си слагаше слънчевите очила, с другата направо издърпа дамата от мястото й. — Задръж рестото — извика на Люси и поведе Шелби към задния изход. Отвори вратата с рамо.

Навън беше горещо като в пещ, светлината на слънцето заслепяваше. Мухи и пчели се виеха около контейнера с боклук зад сградата. Редица бавнодвижещи се коли и камиони се нижеха по алеята.

Силни, решителни пръсти обхванаха лакътя на Шелби и Невада я поведе през паркинга.

— Къде отиваме? — Тя се опита да издърпа ръката си, но Смит я стисна още по-здраво.

— У нас.

— Къде е това?

Шелби осъзна, че я води към камиона си.

— На няколко мили извън града.

— Не мога.

— Може би предпочиташ да говорим тук? — изсъска той и спря на тротоара, където две деца се возеха на велосипеди, а около половин дузина коли или паркираха, или обратното — освобождаваха местата. Няколко любопитни погледа вече бяха отправени в тяхната посока.

Непознат мъж с авиаторски очила и каска с неприкрит интерес ги наблюдаваше през прозореца на камион цистерна.

Изведнъж Шелби се почувства ужасно не на мястото си заради външния си вид.

— Знаеш, че хората те разпознават — предупреди я Невада.

— Да, знам. — Тя се поколеба за минута. — Добре, но ще взема колата си.

Невада пусна лакътя й:

— Следвай ме.

Тя не се нуждаеше от повече уговорки. Когато мъжът с цистерната изплю струйка тютюнев сок върху тротоара, Шелби забърза към наетия кадилак и отключи вратата. Седалките пареха. Тя включи климатика на максимум, отвори прозореца, направи обратен завой и потегли след камиона на Невада.

Ругаейки под носа си, Шелби отново нахлузи слънчевите очила. Това е лудост, каза си тя. Какво си мислиш, че правиш — отиваш в дома на Невада, за да си изплачеш болката?

Със стиснати зъби го последва през града, а после и по пътя към хълмовете. Климатикът най-сетне започна да си върши работата.

Зоната, откъдето започваха имотите, беше оградена с бодлива тел, край която имаше смрадликови и дъбови дървета. Стада кози, овце и рогат добитък чоплеха оскъдната трева. Милите се нижеха. Минаха през тясно дере, останало от пресъхнал поток. Невада зави към гъсталак от дъбови дървета, между които посипана с чакъл пътечка водеше към ранчото му.

Кадилакът заподскача по бурените и бе изподраскан от долната страна.

— Страхотно — измърмори Шелби през зъби и стисна кормилото.

Значи дотук беше стигнал Невада. Миниатюрно ранчо с колиба, която би могла да дефинира думата селски, и неколкостотин оградени акра изсъхнала земя, по които се шляеха никому ненужни броненосци и няколко коня, чиято паша постоянно бе прекъсвана от нахални конски мухи.

Е, не беше точно земният рай.

Шелби паркира колата пред къщата. Още преди прахът, който бяха вдигнали гумите, да се слегне, а решимостта й да се изпари, грабна чантичката с документи и слезе от кадилака.

Невада я чакаше.

А също и кучето. То започна да лае с пълен глас. Без да сваля очилата си, Невада обърна очи към животното:

— Крокет, шшт. Всичко е наред. — Кучето стоеше с разтворени лапи, козината му беше настръхнала, а оголените му зъби блестяха на светлината, докато лаят преминаваше в гърлено ръмжене. — Достатъчно!

Животното млъкна, но тъмните му, изпълнени с подозрение очи така и не се отделиха от Шелби. Всички мускули под черно-бялата му козина останаха напрегнати — готови за скок при евентуална команда.

— Чу ли какво ти казах? — Невада се наведе и погали животното между ушите. — Влизай — каза на Шелби и отвори вратата. Боята по нея беше започнала да се лющи.

Шелби влезе в къщата, където не беше по-хладно, отколкото навън. Мебелите бяха стари и подредени безразборно около раздърпан килим, постлан върху балатума на пода. Изобщо не се съчетаваха. Всичко беше купено от магазините за втора употреба. Ако Невада Смит имаше някакви пари, те определено не бяха инвестирани в създаването на домашен уют. Няколко списания бяха разпръснати по масичка за кафе, която явно бе виждала и по-добри времена, но не притежаваше достатъчно стил, за да бъде определена като ретро.

Смит преведе гостенката си през импровизирана кухня, а после — през някаква задна врата. Излязоха на терасата — сенчеста, заградена и — за щастие — поне с десет градуса по-студена. За вратата беше прикрепен старинен термометър, който показваше деветдесет и три градуса по Фаренхайт.

— Сядай — покани я Невада и се отпусна върху един пластмасов стол до малката маса. — Чай с лед?

— Имаш ли? — Тя се изненада. Наистина не очакваше гостоприемство от него, но гърлото й бе пресъхнало, а и беше ужасно нервна.

— Мога да направя. Момент само.

— Добре.

Той изчезна някъде и Шелби се зае с разглеждането на задния двор. Островчета изсъхнала трева заобикаляха започнало да се руши каменно барбекю. От единия ъгъл на къщата до някакъв самотен кол в двора беше протегнато въже — простор. Зад оградата два коня пиеха вода. Вратата изскърца, старото куче размаха опашка и Невада се появи откъм кухнята. Носеше две различни чаши, пълни с лед и мътна кехлибарена течност, която едва ли би могла да бъде определена като чай.

Подаде едната чаша на Шелби:

— Е, разказваше ми за бебето си. — С изражение, което подсказваше, че няма намерение да прощава, Невада се отпусна върху един стол и вдигна крака си върху сложената до вратата бъчва. — За нашата дъщеря.

Раменете на Шелби потрепериха. Не, не биваше да се стряска и да се проваля:

— Да, Невада. Мислех, че е мъртва.

— Нима не си била там, когато са извадили детето?

— Бях… бях, но под упойка.

— По дяволите! — Той й хвърли красноречив поглед, после бързо й направи знак с ръка да продължи.

Шелби се изкашля:

— Имам копия от акта за раждане и смъртния акт.

— Кой ти ги даде?

— И двете са подписани от доктор Пичърд.

— Той е мошеник.

— Не мога да го открия — промълви Шелби, после отпи от чая си.

— Той напусна града малко след теб.

— Има резон. — Тя бръкна в чантичката с документи и извади оттам кафявия плик, който беше променил живота й. — Виж това. — И докато му подаваше документите, се зачуди дали не прави грешка, като му показва писмото и снимката на Елизабет Жасмин Коул — с това име бе нарекла дъщеря си.

— Значи никога не си виждала бебето? — Гласът му беше безизразен, само мускулът, който играеше под челюстта му, подсказваше за емоциите.

— Никога.

— Защо?

— Казах ти, бях под упойка и в безсъзнание, когато са извадили бебето. — Сълзи на болка заблестяха на миглите й, но тя стисна зъби. Нямаше време за самосъжаление. Не сега.

Невада присви очи:

— Искаш да кажеш, че е имало някакъв заговор срещу теб, така ли? Че доктор Пичърд ти е сипал нещо упояващо?

— Не… не мисля така. Искам да кажа… — Не искаше да се впуска в подробности, затова замълча и направи физиономия. — Добре де, бях глупава, разбираш ли? Качих се да яздя кон в осмия месец и детето реши да се роди по-рано. — Тя извърна поглед по посока на ниските хълмове, над които се събираше мъгла, и самотния ястреб, кръжащ в търсене на плячка. Нямаше нужда да му обяснява за болката, страха, кръвоизлива, който я бе изплашил до смърт. Не беше необходимо да знае за линейката, която побърза да извика баща й, нито пък че доктор Пичърд миришеше на алкохол, нито пък простата истина, че десет години тя бе измъчвана от угризения, че е виновна за смъртта на детето си. — Когато дойдох в съзнание, всички ми казваха, че детето се е родило мъртво и че баща ми, който още бе мой настойник, защото аз бях непълнолетна, е поръчал аутопсия и кремиране.

— И ти не се усъмни в думите им?

— Бях седемнадесетгодишна. — Тя се обърна и го прониза с гневния си поглед. — Не можех да допусна, че би ме излъгал за подобно нещо.

— Това е била първата ти грешка.

— Не първата. — Тонът й беше леден и Шелби забеляза как жилата на врата на Невада запулсира. — Мисля, че преди това вече бях направила доста.

— Нима не грешим всички?

Сърцето й подскочи, но тя го озапти. Беше дошла само да му каже истината и да приключи с него, а не бе останало много за казване.

Невада внимателно изучаваше лъскавата снимка в ръцете си — сякаш търсеше някакво доказателство, че детето е негово:

— Говори ли със съдията?

— Можеш да бъдеш сигурен.

— И?

— Той отрича всичко.

— Но ти не му вярваш?

— Нито за миг.

— Явно си понаучила някои неща от живота.

— Надявам се. — Шелби допи чая си на една глътка и остави празната чаша на масата. — Пораснах доста, откакто това се случи. — Тя се изправи и се протегна за снимката и документите.

— Кой ти изпрати всичко това? — Невада за последен път се вгледа в усмихнатото момиче на снимката, след което я пъхна, заедно с книжата, обратно в кафявия плик.

— Точно за това съм тук. За да разбера.

Свъсил вежди, Невада обърна плика и погледна печата върху марката:

— Сан Антонио.

— Да. Недалеч оттук.

Той пъхна плика в протегнатата й ръка.

— Не мога да спра да се чудя дали е някъде край Бед Лак… дали случайно Елизабет е израснала тук или в някой от съседните градове, или в някое близко ранчо, или нарочно е залепена такава марка само за да ме накарат да се върна, а всъщност детето да е в Калифорния или Мексико, или Куебек, или бог знае къде…

Познатата болезнена буца отново заседна в гърлото й, изпита същата мъка, която я терзаеше през годините, когато си мислеше за момиченцето, което бе изгубила. Но мрачните мисли в момента не можеха да й помогнат. Шелби пъхна плика в страничния джоб на чантичката с документи.

— Смяташ ли да се обърнеш към полицията? — Той я наблюдаваше, небрежно отпуснат в стола си, но Шелби се досети, че въпреки привидното му външно спокойствие, Невада трескаво разсъждава над това, което му бе казала.

— Към полицията? Не знам — изрече колебливо Шелби. — Получих плика едва вчера. Към кого бих могла да се обърна? Полицията в Сан Антонио? Към шерифа? Към охранителите? — Главата й запулсира от болка, докато мислеше за това. — Не… мисля, че трябва да се справя с това сама, поне на този етап. Не искам никаква публичност, докато не проверя някои неща. Казах само на теб, защото така или иначе се срещнахме.

— Изненадан съм, че го направи.

— Защо?

Той арогантно повдигна едната си вежда:

— Не мислех, че имаш толкова кураж.

— В такъв случай излиза, че не ме познаваш добре, нали така?

Невада скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стола. Погледът му обходи Шелби. Надолу. Нагоре. Надолу и пак нагоре, докато не спря там, откъдето бе тръгнал — върху очите на Шелби:

— Познавам те достатъчно добре.

— В миналото, Смит. В миналото. Но тогава аз бях още дете.

— Много красиво дете, доколкото си спомням.

— Бях ужасно наивна — отрони Шелби, без да се остави да бъде подведена от думите му — и може би глупава.

Той се изправи и разтърка брадичката си:

— Не си си губила времето, докато те нямаше. Колко години изминаха?

— Девет. Не са малко. — Тя взе чантичката с документи и се приготви да си тръгва.

— При баща си ли ще живееш?

Тя се поколеба:

— Не знам още.

— Обади ми се, когато решиш.

Тялото й се скова и Шелби се втренчи в Невада през тъмните стъкла на очилата си:

— Защо?

— Искам да поддържаме връзка.

— Не мисля, че това е особено добра идея. Наистина.

— Е, аз пък не виждам начин да го избегнем.

— Градът е малък.

— Нямам предвид това и ти го знаеш. Изведнъж се появяваш в Бед Лак и хвърляш бомба в краката ми — казваш ми, че имам дете. Ако това е истина…

— Истина е — прекъсна го разпалено Шелби и почувства как бузите й пламват.

— Ако това е истина, излиза, че аз също имам някакво участие в цялата история. — Очите му безмилостно се втренчиха в Шелби. — Ще искам да се срещна с дъщеря си.

— Първо трябва да я намеря.

— Корекция: ние трябва да я намерим.

— Но…

— И ще я намерим — приключи той с тон, нетърпящ противоречия. — Искам копия от всички документи, които имаш.

Побиха я тръпки на ужас. Не искаше отново да влиза в капана на Невада Смит. Нямаше начин. Не сега. Невада все още беше секси — не можеше да не му го признае, но тя вече не искаше да си има работа с него. А ето че той стоеше пред нея, неподвижен като скала, изградена от мъжество, мускули и решителност:

— Ще видя какво мога да направя.

— Не, Шелби. Ти просто ще го направиш.

Тя стисна зъби. Невада ставаше нахален. Но всъщност кога е било иначе?

— Нека си изясним нещо, Невада. Нямаш право да ми заповядваш.

Едно от ъгълчетата на устата му се повдигна — като че се наслаждаваше на предизвикателство:

— Не бих се осмелил дори да си мечтая за това — изрече провлачено. — Бих ли могъл да получа копия от всички документи? — Пауза. — Моля те!

Безсрамно я подиграваше. Усмихна се с онази огромна тексаска усмивка, която я беше направила негова жертва преди толкова години. В очите му изведнъж заиграха весели пламъчета.

— Ще си помисля.

— Направи го.

Тя протегна ръка към дръжката на вратата, но се поколеба. Между двама им все още имаше един неизяснен въпрос. Потръпвайки вътрешно, Шелби подхвърли:

— Баща ми спомена, че Рос Маккалъм скоро ще излезе от затвора.

— Много скоро. — Ноздрите на Невада се разшириха. — Явно старият Калеб Суогърт е променил показанията си и е признал, че въпреки всичко Рос не е убил Рамон Естебан.

— Тогава кой го е направил?

— Това, бейби, е мултимилионният въпрос.

— Един от мултимилионните въпроси.

— Права си. Ето още един, който ме тревожи: Защо ти получаваш информация за детето, което си мислела за мъртво, точно в същата седмица, в която Маккалъм излиза от затвора?

— Не знам — призна Шелби.

— Може би ще успеем да разберем.

— Ние? — Тя веднага застана нащрек.

— О, да. — Той сложи ръката си на вратата и я затвори. Шелби вече нямаше шанс да си тръгне.

Въпреки че беше толкова близо, че тя усещаше аромата му — смесица от пот, сапун и прах — Невада се приближи още повече. Колкото и глупаво да беше, сърцето й ускори ритъма си, а Шелби забеляза косъмчетата по ръцете на Смит и неправилната форма на зеницата на сляпото му око. Дъхът му беше топъл. Няколко струйки пот се спуснаха по гърба й. Да дойде тук, да остане насаме с него беше грешка.

Шелби преглътна с усилие и се опита да не гледа устните му, когато продължи да говори:

— Ако момичето от снимката е моя дъщеря, много добре разбираш, че не мога да стоя настрани от всичко това.

— Не си длъжен да…

— Не става дума за задължение, Шелби — отряза категорично Невада и погледите им се кръстосаха. — Тук говори кръвта.