Лиза Джексън
Мълчание (19)

Глава осемнадесета

— Ти си ми изпратила снимката — каза Шелби. Вече гледаше на икономката с други очи.

Тя, Лидия и Джъдж седяха на масата до басейна. Невада се беше облегнал на външната стена на къщата и сурово гледаше съдията.

— Si, скъпа — бавно кимна икономката и си дръпна от цигарата, която бе оставила в пепелника. Зазоряваше се. Птичките вече пееха сутрешните си песни, а първите слънчеви лъчи танцуваха по гладката повърхност на басейна. — Аз я изпратих. Si. И те излъгах. — Тя сведе поглед за момент, после вдигна очи, като че искаше да се оправдае. Срещна взора на Джъдж и прочете безмълвния укор в него. — И ако се наложеше, бих го направила отново. Не беше правилно да крием от Шелби за Изабела… Елизабет. Тя е нейна дъщеря.

— Защо не ми каза по-рано? — попита Шелби, все още озадачена от лъжите и измамите, обрасли като испански мъх къщата, която някога бе наричала свой дом.

— Аз я помолих — призна Джъдж. След това, провокиран от гневния поглед на Лидия, се поправи: — Всъщност я заплаших.

— Заплашил си я? — повтори Шелби и видя как Лидия бързо запримига.

— С изгнаничество ли? — намеси се Невада. Икономката се намръщи. За последен път си дръпна от цигарата и изгаси фаса.

— Аз… аз не се притеснявах за себе си, но Карла и Пабло, децата и… — Тя сви рамене. — … и Изабела. Те щяха да страдат.

— Ти би обрекъл на изгнаничество собственото си внуче? — Стомахът на Шелби се сви. Това вече беше прекалено. Вътрешно трепереше. Отмести стола си и извърна глава. Не искаше да среща погледа на Джъдж. — Що за чудовище си ти? — промълви.

— Болно. — Лидия, най-сетне събрала сили, се изправи, тръгна с пепелника към кухнята. — Кажете й? — извика през рамо. — Тя има право да знае. Тя е вашата hija, вашата дъщеря. Заслужава да й кажете истината. Стига тайни. Стига. Аз… аз не мога да понеса повече.

— За какво говори Лидия? — попита Шелби, но започваше да разбира. Съдията изглеждаше стар, изморен. А и преди икономката бе споменавала нещо за здравето на баща й. Да, май Шелби ги беше чула да си говорят за това.

— О, по дяволите. Имам рак, Шелби. Не като на Калеб Суогърт, локален. — Преди тя да попита какъв, Джъдж продължи: — На простатата. Не че това има значение. — Облегна се на стола. Сенките под очите му бяха огромни. — Докторите ми дават година… може би две, не повече.

Прониза я болка:

— Не… не вярвам. Вече има толкова много лекарства. — Тя погледна Невада, сякаш очакваше потвърждение на думите си, но той само сви рамене. Баща й умираше? Знаеше, че един ден и това ще стане, но никога не си бе представяла живота без човека, който я контролираше и манипулираше, откакто се помнеше.

— Трябва да приемеш това, Шелби — каза Джером бавно. — Аз го направих. Ако Лидия не те беше накарала да се върнеш, аз щях да ти се обадя след време. Ще наследиш всичко, което имам. Ранчото, парите, къщата и…

— Не! — прекъсна го Шелби. Гласът й беше дрезгав, изпълнен с емоции. — Не искам да слушам всичко това. Не сега. Не в деня, когато най-сетне ще видя детето, което мислех за мъртво, дъщеря си, която ти скри от мен. Чуваш ли? Не мога да понеса факта, че когато най-сетне намерих Елизабет, може би… може би ще изгубя теб.

Сърцето й лудо заби. Сълзи на гняв изгаряха очите й.

— Ще ти се наложи да понесеш още много неща — изрече глухо Джъдж и бавно се изправи. По лицето му беше набола брада. Тежко се облегна на бастуна си и изнуреният му поглед се спря върху Невада. — Ти също, Смит. Например това, че ще бъдеш арестуван за убийството на Рамон Естебан. Или поне така чух. Шерифът подготвя доста сериозни обвинения. Така чух… — Той присви очи. — Готов ли си за това?

— Вече ти казах. Нямам нищо общо с убийството.

— Е, може би. Но може и да лъжеш. — Джъдж се намръщи и с върха на бастуна си смачка една глупава мравка, която се беше осмелила да се качи на верандата. — И в двата случая трябва да си добре подготвен. Така че си намери добър адвокат. В Сан Антонио има една жена, позната е на Орин Финдли. Името й е Стаханчик. Едра е — почти два метра висока — с много остър език. Изобщо не си мери приказките и не се страхува от нищо. Вади душата на шерифа. Тя и партньорът й… о, по дяволите… как му беше името? — Съдията поклати глава. — Джо или Джон Крауфорд. Не мога да си спомня кое от двете. Обратното на нея, той е много дребен и винаги се усмихва. Двамата са страхотен екип. Бих могъл да им кажа добра дума за теб.

Изражението на Невада не се промени:

— Не си прави труда.

— Стаханчик и Крауфорд. Те са най-добрите.

— Забрави за това. Единственото, което искам, е да видя дъщеря си.

— Хм… — Съдията тръгна към къщата. — Искаш да кажеш, нечия дъщеря. — Без да изчака реакцията на Невада, Джъдж отвори вратата и влезе в кухнята. — Какво трябва да направи човек, за да получи чаша прясно кафе в тази къща? — попита той, докато сърцето на Шелби се късаше.

Джъдж, Джером Ред Коул на практика беше предложил спасение на Невада, като му каза за адвокатите. Не че Смит се нуждаеше от него. Шелби нито за секунда не повярва, че той е извършил убийството.

Вратата се затвори зад гърба на Джъдж. Мили боже, нима беше намерила дъщеря си само за да изгуби баща си — човека, когото бе презирала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че той иска само най-доброто за нея; лъжеца, измамника, великия манипулатор?

Потисна съжалението към мъжа, който я бе заченал. Та той беше посветил толкова години на старанията да съсипе живота й!

— Да се махаме оттук — каза тя на Невада и тръгна през градината. Самолетът с Елизабет трябваше да кацне в ранчото след около час. — Аз ще карам.

Невада не възрази, просто я последва. Качи се в кадилака и си сложи слънчевите очила. Шелби потегли. Колата се движеше в облак прах с огромна скорост. Взимаше завоите доста по-бързо от позволеното.

— Все още караш като луда — отбеляза Смит след един остър завой в края на града.

— Страх ли те е? — попита тя и му хвърли бърз поглед.

— От скоростта ли? — Едното ъгълче на устата му се повдигна в лека усмивка.

— От историята с Естебан?

— Не за себе си. — Той наклони глава и я изгледа над очилата.

— Какво? За мен ли се притесняваш? — попита Шелби наперено. — Е, недей. Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си.

Невада не каза нищо, просто се обърна и се загледа през прозореца. Минаха покрай огради, поляни с треви, дъбови и борови гори. Съмваше се. Коне и добитък пасяха из ливадите, напоявани с пръскалки. Стомахът на Шелби се сви. Мозъкът й работеше, докато завиваше по алеята за ранчото. Ами ако Елизабет я намразеше от пръв поглед? Ами ако Мария я изгонеше? Ами ако… По дяволите! Какво значение имаше? Щеше да намери пътя към дъщеря си.

Но какво да прави с Невада? Това вече беше друг въпрос. Може би не той беше биологичния баща на Елизабет. Шелби трябваше да приеме това. Възможно бе деветгодишното й дете да е от Рос Маккалъм. Пръстите й се вкопчиха в кормилото. Не, не можеше да е така! Бог не би могъл да й изиграе толкова лоша шега. Не сега. Не и след като постигна толкова много.

Тя намали скоростта и бавно мина покрай основната сграда и постройките на работниците, край които Рос Маккалъм я беше изнасилил преди десет години.

— Значи през цялото това време тя е била в Галвестън, така ли?

— Да — кимна Шелби и отпусна газта. — Поне така каза Лидия.

— А мълчанието на икономката е било купено от баща ти — продължи Невада — срещу правото да останат в страната и да работят за Джъдж — Лидия и роднините й, които са знаели за бебето, но са се престрували, че Елизабет е мъртва.

— Така излиза.

— Баща ти е хубав човек.

— Винаги е бил — процеди Шелби, докато паркираше и изключваше двигателя.

Слезе от колата и тръгна по асфалтовата пътека към къщата, откъдето преди толкова години беше откраднала ключовете за пикапа на баща си. Сутрешният бриз духаше над каньоните, а главният ранчер Джеб Уилкинс излезе да ги посрещне. Шелби никога не го бе харесвала. Помнеше времената, когато беше обикновен работник и заедно с Рос Маккалъм се присмиваше на принцесата зад гърба й. В нощта на изнасилването той също беше в ранчото. Играеше карти с Рос. Шелби стисна зъби.

Тази сутрин с Джеб имаше само делови отношения.

— Добро утро, Шелби — поздрави той и се усмихна, показвайки пожълтелите си зъби. — Ако искаш, мога да те придружа до летището.

— Няма нужда — отговори Шелби, докато взимаше от ръката му връзка ключове.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Просто исках да помогна.

— Дамата ще се справи и сама — намеси се Невада и прониза ранчера със силния си поглед.

Джеб кимна:

— Чудесно. В такъв случай ще отворя вратата.

Шелби отиде до огромен камион и седна зад волана. Смит се настани до нея и се загледа през прозореца, без да сваля слънчевите си очила. Джеб, верен на думата си, отвори вратата на паркинга.

— Не бива да се чувстваш разочарована, ако тя не те хареса — каза Невада, когато ранчото остана зад гърба им.

— Няма.

— Сигурен съм, че ще се разочароваш. — Той не откъсваше поглед от пейзажа. Високо в небето кръжеше ястреб.

— Знам, че ще й трябва време. — Минаха през дупка и камионът подскочи.

— Няма да е лесно.

— Благодаря ти за психологическите съвети — тросна му се Шелби. Нервите й не издържаха.

— Винаги на твое разположение, скъпа — изрече провлачено Невада и на лицето му заигра обичайната сексапилна усмивка. Пренасочи вниманието си към изкаляните телета, които се въртяха около майките си, докато кравите пасяха.

— Знаеш ли — каза Шелби и подхвана болната тема — за човек, на когото му предстои да бъде обвинен в убийство, изглеждаш твърде спокоен.

— Достатъчно притеснен съм.

— Но…

— Не съм го направил, чуваш ли! — Той се обърна към нея. Устните му бяха здраво стиснати. — Не знам как пистолетът е попаднал в ранчото ми. Маккалъм открадна камиона ми онази нощ. Оръжието беше в жабката. Когато открихме Маккалъм, то липсваше. Или някой го е взел преди Рос да излезе от пътя и да се блъсне в дървото, или след това. Така или иначе, аз не съм го взимал, нито пък съм убил Рамон Естебан.

— Знам — кимна Шелби. В гърлото й сякаш бе заседнала буца.

— Добре. Ще мислим за това по-късно. Сега трябва да се срещнем с дъщеря ти.

— И твоята — вметна Шелби, докато намаляваше скоростта. Бяха стигнали до летището.

— Може би. — Очите му срещнаха нейните за няколко дълги, спиращи дъха секунди. — Трябва да приемеш фактите, Шелби. Във вените на Елизабет може би тече кръвта на Маккалъм. Това обаче не я прави по-малко твоя дъщеря.

— Знам — призна Шелби. Сърцето й се вледени, очите й срещнаха сивотата на неговите. Все още стискаше волана. О, господи, колко искаше детето й да е от Невада. — Аз… просто не мога да повярвам в това.

— Така или иначе, детето няма вина. — Той хвана ръката й. Големите му, загрубели пръсти се сплетоха с нейните и Шелби усети силата му, осъзна, че Невада не говори само за Елизабет, а и за себе си. Той, полусиракът, беше изстрадал болката от отхвърлянето, срама, причинен от независещи от него обстоятелства. — Нали ме разбираш, Шелби? — попита той и погледна през шибидаха към небето. — Е, време е. Дъщеря ти е тук.

Шелби също вдигна очи и видя самолета — малка точица в небето. Стомахът й се сви. Хиляди съмнения се надигнаха в душата й. Ами ако Елизабет я отхвърли, ами ако двете не се харесат, ами ако…

Невада я прегърна през раменете и преди Шелби да реагира, я привлече към себе си и я целуна. Страстно. По устните. Всичките й съмнения се разсеяха.

— За късмет — произнесе той с дрезгав глас. — Ще се справиш с това, Шелби. Сигурен съм. Ти ще си най-добрата майка на света.

— Надявам се — избъбри тя, все още озадачена от страстта, която премина от неговото тяло в нейното. Очите й се напълниха със сълзи. — О, господи, за пръв път през живота си се надявам да си прав.

— Нима винаги не съм бил прав?

— Не. Никога. — Тя нервно се засмя и слезе от камиона, чула шума на самолетния двигател. Закрила очи с ръка, за да не й блести слънцето, Шелби, с Невада до себе си, проследи кацането.

Детето й беше тук. Най-сетне щяха да се срещнат. Сърцето й се сви. Тя прехапа долната си устна. Преглътна сълзите си.

— Елизабет — прошепна, когато самолетът спря. Само след минута се появиха трима души. Пилотът помогна на Мария и дългокрако момиче в дънкови шорти и елек да слязат. Очите на Шелби се напълниха със сълзи. Сутрешният вятър, миришещ на прах и трева, погали лицето й и разроши дългата до раменете коса на момичето.

Шелби не възрази, когато Невада я прегърна и безмълвно й даде подкрепата си. Каза си, че няма да заплаче. Нямаше да се поддаде на сълзите. Елизабет се притискаше към Мария. Лицето й беше бледо, очите — огромни, овални, стъпките — несигурни.

О, господи, нямаше да е лесно!

— Здравейте — насили се да изрече Шелби и Мария, обгърнала с ръка детето, което бе отгледала, колебливо се усмихна.

— Шелби — каза тя, — помня те. — Очите й се насочиха към Невада. — Теб също.

— Всичко наред ли е? — попита пилотът, който донесе багажа. Висок и строен, със слънчеви очила, които не можеха да прикрият нетърпението му, той погледна часовника си. — Това е всичкият багаж. Кажете ми, ако има още нещо. Ако не, ще тръгвам.

— Ще се оправим — махна с ръка Невада. — Благодаря.

Стисна ръката на пилота, но очите му не се отделиха от момичето — деветгодишното дете, което може би беше негова дъщеря.

— Изабела — каза Мария на Елизабет, — това е Senora Коул — жената, за която ти разказах.

Елизабет изглеждаше изплашена до смърт. Притисна се към Мария и поклати глава:

— Не — прошепна.

Сърцето на Шелби се късаше.

— Но ти винаги си искала да видиш майка си.

На лицето на Елизабет се изписа отчаяние, тя започна да хлипа и бързо заговори на испански.

— Не, не, тя ти е майка, но не е… — продължиха да обсъждат нещо на испански. Мария се наведе и още по-силно прегърна Елизабет. Сърцето на Шелби се разпадна на хиляди парченца и ако не беше прегръдката на Невада, краката й щяха да се подкосят.

— Шшт… шшт… — опитваше се да успокои детето Мария.

Шелби най-сетне събра сили да се откъсне от Невада.

— Знам, че ти е трудно — каза тя на момичето. — Коленичи до него и го погледна в очите. — Много е трудно. За всички ни. Но, повярвай ми, няма да направя нещо, с което да те нараня или засегна. Обичам те, Елизабет, и…

— Изабела — изплака момичето.

— Да, да, Изабела… — Бавно, за да не го изплаши, Шелби взе детето в прегръдките си. Елизабет цялата се беше сковала. — Ще те наричам, както пожелаеш. Аз… — В гърлото й заседна буца. Тя едва си пое дъх и продължи: — Просто искам да знаеш, че много ми липсваше, че те обичам и се радвам, че вече си тук. Ако знаех къде си, щях да дойда по-рано да те взема, много по-рано. Сега ще… — Искаше да каже, че ще я заведе вкъщи, но си спомни, че бяха в Бед Лак, Тексас, а нейният дом вече не беше тук; още по-малко пък този на Елизабет.

— Хайде — окуражи детето Мария. — Винаги си казвала, че искаш да видиш майка си. — Изтри сълзите от лицето на момичето и се изправи. — Изабела знаеше, че е… осиновена.

— Ами баща ми? — попита момичето и премести погледа си от Мария към Невада. — Къде е той?

О, господи, ами сега?

— Скоро ще го видиш — кимна Невада. — Засега аз ще го замествам. — Той протегна голямата си длан, стисна малката ръчичка на Елизабет и я дари с една от покоряващите си усмивки. — Ще се видим с баща ти по-късно.

— Точно така — каза Шелби. Усещаше ръцете си празни, откакто беше пуснала Елизабет. Толкова й се искаше да прегърне дъщеря си, да я притисне към себе си и да остане с нея завинаги. Не биваше обаче да насилва нещата. Трябваше да й даде време, за да свикне с мисълта, че има нова майка. — Хайде, да се върнем в ранчото. Ще сменим колите и ще отидем в града. — Насили се да се усмихне, докато Невада качваше багажа в камиона. — Сега ще отидем при дядо ти.

— Abuelo — съгласи се Мария. — Дядо ти.

Елизабет не се усмихна, но Шелби не можеше да я вини за това. Добре че поне не знаеше, че дядо й не е искал да има нищо общо с нея, дори е излъгал, че е мъртва. А ето че сега самият той бе на път към смъртта. Огромна буца заседна в гърлото й, но Шелби успя да се вземе в ръце. Такъв беше животът — низ от предизвикателства и проблеми, с които човек трябва да се справя. Поне бе намерила детето си.

Най-сетне.

Двамата с Невада изчакаха Мария и Елизабет да се разположат на задната седалка. Момичето беше нервно и избягваше да гледа Шелби и Невада. Не се тревожи, ще свикне. Трябва да го направи, повтаряше си Шелби. Насилваше се да се усмихва и да не издава, че всъщност сърцето й се къса. Щом всички се качиха в камиона, тя запали двигателя и потегли към ранчото. Невада почти не говореше. Опрял лакът на отворения прозорец, той следеше пътя. Челюстта му беше здраво стисната, а около присвитите му очи се забелязваха ситни бръчици.

Един господ знае какво му минаваше през главата. Например, негова дъщеря ли беше Елизабет? Или на Рос Маккалъм?

В гърлото на Шелби се надигна жлъч.

Не бързай, каза си тя. Не насилвай нещата. Времето е пред теб. То ще покаже. Недей сама да си създаваш тревоги. Времето лекува всичко. Всичко.

Това обаче бяха само думи. Голи думи, които биха могли да послужат за лечение на човек с психично разстройство, но не и на Шелби в реалния живот. Вече бе изгубила достатъчно време, време, което никой не можеше да върне, и всяка минута, в която Елизабет я отхвърляше, за Шелби беше още една пропиляна минута.

Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, тя забеляза, че сините очи на Елизабет я гледат с подозрение. Като че беше вещица. Страхотно! По дяволите, страхотно! Господи, дай ми сила, помоли се наум Шелби.

На седалката до нея Невада се размърда. Постройките в ранчото вече се виждаха. Той тихо изруга. Погледът му бе зареян в далечината.

Шелби тъкмо се канеше да го попита какво има, когато очите й проследиха неговите и стомахът й се сви.

Край конюшните бе паркирана полицейска кола, а на нея се беше облегнал заместник-шерифът Шеп Марсън и наблюдаваше приближаващия камион.

Шелби се опита да преглътне. Устата й изведнъж пресъхна.

За част от секундата й се прииска да смени посоката и да натисне газта до дупка. По челото й изби пот, но кръвта й сякаш бе замръзнала. И тя, и Невада мълчаха.

Шелби с ужас осъзна, че Смит ще бъде арестуван по обвинение в убийството на Рамон Естебан.