Лиза Джексън
Мълчание (15)

Глава четиринадесета

— Мисля, че е по-добре да влезеш и да ми обясниш за какво точно става въпрос — каза Шелби, без да крие подозрението в гласа си.

Шокирана, тя стоеше и се взираше в жената пред вратата. Опитваше се да намери някаква прилика с Джъдж. И двамата бяха синеоки, но хората със сини очи бяха милиони. Катрин бе червенокоса като съдията, но каква бе гаранцията, че косата й не е боядисана? Едно нещо обаче беше сигурно — Шелби не й вярваше. Ни най-малко.

— Приличам на майка си — каза Катрин, като че ли прочела мислите на госпожица Коул.

— Много убедително.

— Истина е. — На лицето й отново се появи онази дразнеща усмивка, която бе започнала да играе по нервите на Шелби.

— Защо не знам нищо за теб?

— Защото винаги съм била тъмната тайна на Джъдж.

Шелби почти бе забравила за Лидия, но икономката още стоеше до вратата, втренчена в Неделески, като че тя беше призрак. Това бе особено показателно, много повече, отколкото думите на слабата, самоуверена жена, чакаща да влезе.

— И защо се появяваш едва сега?

— Всяко нещо с времето си, Шелби. Всяко нещо.

— И сега е настъпил твоят час, така ли?

— Бинго!

Е, нищо нямаше да й стане, ако изслуша историята на Катрин. Само малко щеше да й се наруши програмата за деня. Усещаше как през джоба й ключовете от офиса на съдията се докосват до бедрото й. Трябваше да отиде до Купърсвил, да направи дубликати и да върне оригиналните ключове, преди липсата им да бъде забелязана.

— Влез — покани тя журналистката и отвори вратата.

Беше настроена скептично. Макар да знаеше, че баща й винаги бе смятан от жените за привлекателен и че едва ли се е обрекъл на целомъдрие през изминалите двадесет и няколко години, беше сигурна, че е бил дискретен, внимателен и достатъчно предпазлив, за да няма извънбрачни деца. Най-малкото заради репутацията си. Думите на Катрин сигурно бяха само блъф, публична сензация, още повече че тя бе по-възрастна от двадесет и една-две години. Предвид професията й, не беше чудно, че е опортюнистка. Поне в това си приличаха с Джъдж Джером Коул.

— Можем да поговорим във всекидневната.

— Добре.

След като Катрин влезе, Лидия, с пребледняло лице и трепереща, насилена усмивка измърмори, че отива да приготви нещо разхладително и се оттегли в задната част на къщата.

— Хубаво място — отбеляза журналистката. Самоуверено пробяга с поглед по блестящите подове, шкафовете и картините на стената. Накрая очите й се спряха на масата от палисандрово дърво, покрита със снимки на Шелби и баща й. — Да, много хубаво — повтори тя и докосна сребърната рамка на огледалото. Очите й срещнаха Шелбините. Цял калейдоскоп от емоции — завист, гняв и отчаяние — премина през тези сини дълбини, преди Катрин да успее да прикрие чувствата си.

Иска й се да е на мое място, каза си Шелби и от тази мисъл я заболя. Като че някой я бе ударил с юмрук в корема. Възможно ли бе? Нима казваше истината? Нима наистина й беше полусестра?

— Оттук. — Шелби я поведе към всекидневната, а в огледалото останаха образите на две жени с различни оттенъци червена коса и сини очи. Отвори двойната врата и влезе в стаята. Прозорците бяха с изглед към розовата градина, а мебелите — прасковен цвят, сиво и тъмнозелено, бяха подредени около облицована с мрамор камина.

Щом Катрин влезе, Шелби затвори вратата. После се обърна и се взря в очите на младата жена:

— Нека първо си изясним нещо — каза. — Нищо от това, което обсъждаме, няма да се записва. Ако се осмелиш да публикуваш и дума от разговора ни без мое съгласие, ще те осъдя. И теб, и списанието ти.

Катрин не се смути:

— Виж, Шелби, това, от което се интересува списанието, е смъртта на Рамон Естебан, показанията на Калеб Суогърт, както и причината, поради която ги е променил, от евентуалния убиец на Рамон, а и на Калеб, ако се окаже, че е бил убит.

— Не мога да ти помогна в това. Не знам нищо за убийството на Естебан.

Катрин разглеждаше бялото пиано в ъгъла.

— Не за това съм тук.

— Значи става интересно. — Шелби отиде до дивана и седна на страничната облегалка. — Ще ми кажеш ли в такъв случай какво искаш?

Катрин, загледана в розовите храсти под прозореца, отговори:

— Да. Работата е там, че не съм само журналистка — призна тя, обърна се и седна на един от столовете. — Пиша книга.

Сърцето на Шелби трепна. Трябваше да предвиди това:

— За?

— Мистерията Естебан, разбира се. Това е основният сюжет, но има и нещо друго — искам да се получи история за Бед Лак и неговите тайни. — Очите й заблестяха.

— Включително и това… че си дъщеря на баща ми?

— Да.

— Може би е добре да ми обясниш точно това.

Искаше й се да повярва, че тази жена е само комедиантка, нищо повече; че просто иска да злепостави Джъдж, но не можеше. Самият факт, че стомахът й се е свил на топка, а в съзнанието й се прескачат милион въпроси й подсказваше, че нещата са по-сложни.

— Какво те кара да мислиш, че Джъдж ти е баща? — С крайчеца на окото си Шелби мерна нещо сребристо през прозореца — мерцедесът на съдията се движеше по алеята към гаража и отразяваше слънчевите лъчи. — Чакай. Мисля, че ще имаш шанса да обясниш това лично на Джъдж. Явно си е променил плановете и е решил да се прибере. — Ключовете в джоба изведнъж опариха бедрото й през плата на панталоните. Дали не трябваше да ги остави във вазата, преди баща й да е забелязал, че липсват?

Усмивката на Катрин дори не трепна:

— Чудесно. Това само ще улесни нещата.

Шелби се съмняваше. Откакто се бе върнала в Бед Лак, нещата изобщо не се бяха улеснили. Напротив. Ставаха все по-сложни и по-сложни.

— Ще кажа на Лидия да го уведоми, че сме тук — каза тя и излезе от стаята — тъкмо навреме, за да чуе стъпките на икономката във фоайето.

Със сребърен поднос с кристални чаши лимонада и студен чай в ръце Лидия вървеше към всекидневната, когато също забеляза мерцедеса на съдията пред гаража.

— Dios — прошепна тя развълнувана. Подносът се разклати.

Шелби бързо тръгна към икономката, опита се да хване подноса от единия край, но уви — беше прекалено късно. Чаят и лимонадите се разляха. Чашите се строшиха. Кубчета лед се разпръснаха по мраморния под. Резенчета лимон се търкаляха между тях. По лицето и по блузата на Шелби също имаше чай.

Входната врата се отвори. Джъдж Ред Коул, потраквайки с бастуна, влезе във фоайето:

— Какво, по дяволите, става с вас двете? — попита той. По челото му се стичаше пот.

— О, Джъдж, съжалявам — измърмори Лидия, докато се опитваше да събере разпръснатите кубчета лед. — Толкова съжалявам! Не очаквах да се върнете по това време.

— Срещата ми в Сан Антонио се отложи.

— Ще отида да взема парцал.

— Какво става тук? — попита Ред Коул.

— Има един човек, с когото май трябва да се срещнеш — каза Шелби, сложи подноса в треперещите ръце на Лидия и избърса чая от лицето си.

— Кой по-точно? — Погледът му се премести от Шелби към стъклените двойни врати, зад които стоеше Катрин.

— Господи! — прошепна съдията. Челюстта му изведнъж увисна, раменете му се прегърбиха.

И Шелби разбра, че Катрин е казала истината. Журналистката от Далас й беше полусестра. Гърлото й пресъхна. Мисълта, че почти двадесет и пет години е живяла с лъжи, обсеби съзнанието й:

— Мисля, че трябва да поговорим, татко — насили се да изрече. — И този път съвсем откровено.

Джъдж не откъсваше поглед от по-младата жена във всекидневната.

— Права си, момичето ми — кимна обречено. Изражението му беше трагично, очите му не се отделяха от Катрин. — Трябва да поговорим. И то сега.

 

 

Значи Калеб Суогърт е бил убит, разсъждаваше Шеп, докато с присвити очи се взираше през стъклото на пикапа Додж. Някой е искал старецът да умре, някой, който не е имал търпение да дочака естествената му смърт.

Кой?

Съсредоточен върху този въпрос, той вкара автомобила в двора и забеляза, че сателитната антена на покрива отново се е наклонила. Трябваше да я закрепи и да сложи нови цигли. Да, тези две неща бяха в началото на списъка с негови задължения, който Пеги Сю бе прикрепила с магнит за хладилника. И да, те щяха да почакат. Точно сега нямаше време за това — не и когато трябваше да разследва поредното престъпление. Шерифът щеше да му иска отчет. Сега беше шансът му да си създаде име.

Лекарите, лекували Калеб Суогърт, бяха категорични, че старецът е бил убит. Аутопсията беше само формалност. Драскотините по кокалестия врат на Суогърт доказваха, че някой го е удушил. По всяка вероятност с възглавница. Но кой? Кой е рискувал да извърши престъпление, при положение че само след седмица или две бог сам е щял да си прибере стареца.

Шеп спря пред гаража и слезе от камиона. Горещината го притисна. Пот изби по гърба и ръцете му. Струваше му се, че с всяка година летата в Тексас стават все по-горещи и по-горещи. Колата на Пеги Сю беше в гаража. Значи децата си бяха вкъщи. Защо ли фактът, че семейството му го очаква, го депресираше? Не можеше да си обясни, но за съжаление такава бе истината.

Нито прането на простора, нито оклюмалите домати в градината можеха да оправят настроението му. Нищо в тази къща, която в продължение на почти двадесет години Шеп наричаше свой дом, не му бе скъпо. Всъщност това мръсно място с олющена мазилка приличаше по-скоро на капан, отколкото на убежище. Фразата „моят дом е моята крепост“ никога не му бе звучала по-фалшиво.

Докато вадеше пакет тютюн от задния си джоб, Шеп се замисли за Бианка Естебан. Образът й го преследваше през целия ден. По дяволите! В нея имаше женственост, каквато Пеги Сю никога не бе притежавала. Освен това би могъл да се обзаложи, че е като дива котка в леглото. Взе си малко тютюн и задъвка. Преди да стигне до къщата, спря да погали кучето, защото Скип заподскача от радост, че го вижда.

— Седни, момчето ми, седни — избъбри Шеп, обзет от чувство за вина, че хрътката трябва да бъде кастрирана. Не смяташе, че е правилно кучето да бъде лишено от мъжествеността си само защото е ровило в земята под оградата и е искало да обслужи кучката на съседа. Какво лошо има? Това бе естествено.

Шеп напълно му влизаше в положението. Беше прекарал около час с Бианка в болницата и сега се чувстваше като разгонен бик. Докато бяха заедно миналата нощ, Бианка бе плакала на рамото му. Той усещаше през ризата си как устните й треперят, чувстваше стегнатите й гърди притиснати към тялото му. Можеше да помирише парфюма в косата й. Едва се сдържаше да не я прегърне, да не я целуне, да не й обещае, че всичко ще бъде наред. Не го направи. Стоически запази външното си спокойствие, като се молеше втвърденият му член да остане незабелязан от останалите скърбящи в чакалнята. Що се отнася до старата Елоиз, тя бе приета в психиатричното отделение, но се говореше, че заради възрастта й искат да я прехвърлят в психиатрията в Остин. Бианка обаче отказа. Когато докторът предложи да я преместят в старчески дом, госпожица Естебан едва не му се изплю в лицето.

— Не и Madre — изсъска тя и обясни, че иска майка й да се прибере у дома, колкото се може по-скоро.

Роберто най-сетне пристигна и Шеп си намери извинение да си тръгне. Бианка го изгледа с красивите си, огромни кафяви очи и каза сладко:

— Gracias^[1], господин Марсън. Задължена съм ви.

Той настоя да го нарича Шеп, мина по коридора и излезе от болницата.

— Шеп!

Мечтите му бяха прекъснати и той трепна при звука на резкия глас на Пеги Сю. Стисна зъби, а Скип опъна веригата си.

Когато се обърна, Шеп видя жена си да стои на вратата и да го гледа с присвити очи:

— Купи ли месо и лук, както ти казах?

По дяволите!

— Забравих — призна той и забеляза как устните й се изкривяват в гримаса така-си-и-знаех. Малки бръчици набраздиха челото й. — Но сега ще изтичам да купя.

— Добре ще е да го направиш, защото аз за съжаление не мога да гледам децата, да готвя и да бъда в магазина едновременно.

Тя изглеждаше уморена и нещастна. Обезкуражена. Толкова отвратена от съдбата си, колкото и самият той.

— Връщам се след минутка.

Сам се изненада от охотата, нетърпението си да се махне от къщи. Някога единственото, за което си мечтаеше, бе да се прибере, да прочете вестника, да изслуша новините и да си поиграе с децата, докато Пеги Сю тракаше с чиниите в кухнята, готвеше за семейството и си тананикаше с онова нейно сладко гласче. Докато вървеше към камиона, се замисли от колко време не я беше чувал да пее. От година? Две? Десет? По дяволите, не можеше да си спомни.

Качи се в пикапа тъкмо когато Дони и Кендис изскочиха от къщата. Прах се вдигаше изпод краката им, докато тичаха покрай кучешката колибка. Скип нададе неистов лай.

— И аз идвам! — изплака Дони.

— Не, аз! — Кендис изблъска братчето си от пътя.

Шеп се изпълни с гордост, че малкото му момиченце е толкова смело. Ревливото му синче започна да плаче и да подсмърча. Господи, това дете си беше истинска беля. Големите му синове не бяха такива мухльовци.

Шеп се протегна и им отвори вратата. Хлапетата се качиха в камиона.

— Искам да бъдете послушни — каза Марсън строго, но децата не му обърнаха никакво внимание и се наложи да им напомни да си сложат коланите.

Малчуганите хлипаха през целия път до магазина на Естебан и Шеп обеща да им купи по един сладолед, ако останат в пикапа, докато напазарува. Надяваше се да види Бианка, разбира се, но нея я нямаше.

Продаваше около двадесетгодишно момченце — мексиканче, с дръпнати очи. Сигурно е незаконородено, каза си Шеп. Не че го интересуваше. Забелязало униформата на Марсън, мексиканчето започна да нервничи и му върна рестото, без да изрече и дума.

— Бианка тук ли е? — попита Шеп, докато взимаше пакета си.

Момчето поклати глава.

— Не? Знаеш ли кога ще се върне?

Последва ново, безмълвно поклащане на глава. Мексиканчето вдигна рамене.

— Още ли е в болницата?

Момчето кимна:

— Si. Болницата — избъбри то.

— Как ти е името?

Момчето се смрази:

— Енрике.

Значи това било. Шеп си спомни. Енрике беше едно от децата на Рамирез. Роднина на Естебанови по някаква линия.

— Благодаря, Енрике. — Марсън знаеше, че е глупаво, но въпреки това изпита разочарование, че не можа да види Бианка. В последните дни тя бе обсебила съзнанието му и той не пропускаше нито една възможност да я срещне.

Дали беше заради горещината? Или от възрастта му? Или просто имаше прилив на енергия? Не знаеше точно. Никога не бе допускал, че ще поиска да изневери на Пеги Сю, но, по дяволите, той беше мъж, а всеки мъж си има потребности.

Върна се в нагрятия от слънцето камион при крехките си деца и връчи на всяко по един сладолед, като изрично ги предупреди да не окапят колата. Каза им, че трябва да си изядат всичко, преди да са се прибрали.

— И не казвайте на мама, че сте яли сладолед преди обяд, иначе няма да ви купувам повече. Освен това си изяжте обяда, защото иначе тя ще заподозре нещо. Познавате майка си. Кълна се, понякога си мисля, че има очи и на гърба.

— Ще го изядем целия — тържествено обеща Дони, а Кендис го измери с поглед, който трябваше да означава: подлизурко.

Шеп превключи на първа, за да мине край дълбока локва, после продължи да кара надолу по улицата. Мина покрай „Уайт хорс“ и забеляза Рос Маккалъм да излиза от бара. Космите на ръцете му настръхнаха:

— Кучи син — измърмори Шеп.

— Мама не обича да ругаеш. — Кендис облиза устните си, изцапани с шоколад.

— Не й казвай. — Шеп нямаше време за предразсъдъците на дъщеря си. Поне не сега.

— Но…

— Казах ти, дръж си устата затворена и си яж проклетия сладолед.

— Не! — обади се Дони и на Шеп му се прииска да го шамароса. Вместо това намали скоростта и впери поглед в огледалото за обратно виждане.

Рос запали цигара и се качи в раздрънкания си пикап.

— Този носи само неприятности — промърмори Марсън под носа си. — По дяволите, само неприятности.

— Пак ругаеш. — Кендис наклони глава на една страна и го изгледа, имитирайки майка си.

Шеп не отговори, продължи да наблюдава Рос в огледалото. Маккалъм тръгна на запад и излезе от града. Ако децата не бяха с него и продуктите не се пържеха на слънцето, Шеп сигурно щеше да последва това чудовище.

Зави зад ъгъла и спря на светофара. Защо се бе върнал Маккалъм? Защо не се преместеше в някой друг град, където никой да не знае за лошата му слава — където хората не подозират, че е способен да извърши престъпление? Какво го задържаше в Бед Лак?

Барабанейки с пръсти по волана, Шеп мина в другото платно и забеляза Невада Смит. Караше към центъра. Седеше зад волана, а на мястото до него се беше разположило кучето му. Бе изплезило език и подало глава през прозореца. Пушката на Невада се виждаше отзад. Тъмни очила го предпазваха от слънцето. На лицето му беше изписана решителност, като че се готвеше за битка.

Да, Невада Смит изглеждаше като човек, тръгнал да изпълнява определена мисия, и сякаш воден от инстинкта си, зави покрай „Уайт хорс“ и последва Рос.

Шеп отново впери поглед в огледалото за обратно виждане, като си повтаряше, че е просто съвпадение в градче с размерите на Бед Лак да види двама върли врагове да тръгват в една и съща посока в рамките на няколко минути. Въпреки това нямаше да забрави този факт.

Маккалъм и Смит винаги ставаха опасни, когато бяха заедно. През целия път до дома си Шеп не спря да разсъждава защо ли Невада е последвал Маккалъм. Едва забеляза, че децата се сбиха, докато той бършеше лицата им от сладоледа с носната си кърпа. За да не се стигне и до миене, още щом баща им спря, хлапетата бързо изскочиха от пикапа и хукнаха към къщата. Шеп слезе от доджа, прибра кърпата в задния си джоб и без да обърне внимание на Скип, който лаеше за поздрав, влезе в дома си.

Вътре беше задушно. Вентилаторите само разнасяха горещия въздух, без да охлаждат.

— Тъкмо навреме — каза Пеги Сю, когато Шеп се появи в кухнята. Тиганът вече беше на котлона, върху дъската за рязане доматите и марулите чакаха да бъдат направени на салата, царевични питки се отцеждаха на гевгира от олиото, оставаше само да бъдат напълнени. — И следващия път не купувай на децата сладолед — добави Пеги Сю. — Знаеш, че така си развалят обяда.

Откъде знаеше, че е черпил хлапетата? Не му се гадаеше. Пеги Сю имаше шесто чувство за тези неща.

— Ще го запомня — каза Шеп сухо и жена му го прониза с поглед, в който нямаше възхищение от сарказма му.

Марсън й подаде чантата с продуктите и Пеги Сю се зае с тях. Наряза месото на малки парченца и го пусна в тигана. После изчисти и добави лука. Шеп си взе една бира от хладилника и се зачуди какво толкова бе харесвал у Пеги Сю преди години.

Но тогава, когато децата още ги нямаше, тя беше различна. Не толкова придирчива.

Отвори бутилката Корс и отиде във всекидневната, където Тими и Роби се бяха съсредоточили върху някаква видеоигра. Двамата тийнейджъри прекарваха времето си или като малки деца — над електронните игрички, или пък разглеждаха „Плейбой“ и „Пентхауз“, които криеха на най-горния рафт в шкафа си, под някакви стари кутии. Напоследък се държаха така, като че самите те не знаеха дали са на осем или на осемнадесет.

— Сега ще гледаме новините — обяви намръщено Шеп, обърнат към Тими, който седеше на неговото място.

— След като убия този…

— Сега! Изключи това проклето нещо.

Телефонът силно иззвъня и Пеги Сю се провикна:

— Ще вдигнеш ли? Някой звъни и ми затваря цял следобед.

Тъй като никое от момчетата не помръдна, Шеп сграбчи слушалката:

— Марсън — изрече късо.

Последва мълчание. Роби нададе радостен възглас — явно беше повалил някой от враговете си на екрана.

— Чуваме ли се? — попита Шеп.

Неясен глас се обади:

— Пистолетът, с който е убит Рамон Естебан, е в каменната кариера в старото ранчо на Адамс. В пещерата.

Побиха го тръпки:

— Какво? — успя да попита. Сърцето му запрепуска. — Кой се обажда?

Щрак!

— Ало?

Връзката се разпадна.

— Ало? По дяволите! — Той се взира в слушалката в продължение на минута, след което затвори. Ръцете му бяха потни, сърцето му биеше силно като тъпан. Бързо отиде в килера и взе любимия си фенер — големия. — Излизам — каза на Пеги Сю, която тъкмо махаше тигана от котлона.

— Но вече е почти време за обяд! — Тя присви очи и остави тигана, докато Шеп включваше и изключваше фенерчето, за да се увери в изправността на батериите. — Кой звъня и какво смяташ да правиш с това чудо?

— Получих анонимна информация.

— За? — Тя изведнъж се заинтересува.

— Още не съм сигурен — отговори Шеп. Не искаше да казва на никого, дори на Пеги Сю. Не и докато не се убеди, че е истина. — Може и да не е вярно.

— Но ти не мислиш, че е така?

— Не знам. Ще се върна по-късно — избъбри през рамо и излезе. Вратата се затръшна зад гърба му, а адреналинът раздвижи кръвта на Шеп. Имаше доста време до залез-слънце и той смяташе да се възползва от тях. Щеше да се превърне в детектор на метал и да открие пистолета. Нямаше да му е трудно да получи разрешение за обиск. Можеше да го вземе и след като свърши работата. Познаваше достатъчно съдии в окръг Бланко, които можеха да му помогнат. После щеше да занесе доказателството в лабораторията. Ако го намереше. Но случаят беше негов. Само негов.

По дяволите, само негов!

Шеп Марсън вървеше по-бързо, отколкото бе вървял през последните десет години. Или го бяха пратили за зелен хайвер, или бе на път да разкрие престъпление отпреди десет години и да си спечели заслужена слава.

Може би все пак щеше да стане шериф.

Шериф Шепърд Белмънт Марсън.

Прекрасно звучеше. Наистина прекрасно!

 

 

— Истина е — каза Джъдж, застанал пред камината, опрян на бастуна си. — Катрин е моя дъщеря.

Шелби се почувства така, сякаш устоите на живота й се рушат — един по един — и тя остава без почва под краката си. Като че притеглена от гравитацията, тя бавно се отпусна върху един стол:

— Но защо не си ми казал?

— Мислех да го направя — осведоми сухо Джъдж, но Шелби изобщо не бе сигурна, че му вярва. — Времето обаче лети много бързо. Отначало ти беше твърде малка. После не можех да намеря подходящ момент, а накрая започнах да се страхувам, че това може да те настрои срещу мен, да обърка живота ти… — Той сви рамене. — Това е.

— Ами аз? — попита Катрин. Отново беше седнала на дивана, но самоувереността й бе изчезнала. Сега, след като се срещна с Джъдж, тя изглеждаше по-малка и уязвима. Изкашля се. — Възнамерявахте ли да ме оставите да си мисля, че баща ми е бил някакъв скитник — каубой, който е дошъл в града, помогнал е на майка ми да забременее и я е зарязал?

— Да. Смятах, че така ще е по-добре.

— За кого? — прошепна Катрин.

— За всички ни.

— Значи затова през първите шестнадесет години от живота си аз не знаех истината?

— А тя е? — попита Шелби. — Коя е майка ти?

Катрин повдигна вежди и впери поглед в Джъдж — сякаш безмълвно го насърчаваше да каже истината.

— Мили боже! — Той дълбоко си пое дъх и изпъна рамене. — Нел Харт — призна явно с мъка.

Имаше папка за Нел Харт. Шелби я беше прочела. Забеляза, че нещо се движи зад стъклената врата, и осъзна, че е Лидия — триеше пода пред стаята.

— Мислех си, всъщност бях чула, че тя е имала връзка с Рамон Естебан и заради това е напуснала града.

— Дори не предполагах, че знаеш коя е.

— Градът е малък, Джъдж.

— И въпреки това. Тогава ти беше още съвсем дете. — По лицето му се изписа вина и за пръв път Шелби успя да го разбере.

— Майка ми жива ли беше още — прошепна тя. Главата й започна да бучи.

— Да, а аз още работех като адвокат.

Шелби примигна и обърна невярващия си поглед към Катрин, която седеше на дивана на Жасмин Коул:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че… Майка ми е разбрала и се е…

Тя преглътна. Сърцето й крещеше, че това не е вярно.

— Майка ти се ядоса — каза той, бавно кимна и подсмръкна, като че щеше да се разплаче. — Тя… ами… искаше развод. Аз отказах. Казах й, че това би съсипало живота и кариерата ми. Тогава тя поиска да платя на Нел, за да се махне от града, и да спра да се срещам с нея.

— Но Нел вече е била бременна — довърши Катрин горчиво. — Смених си името на Неделески преди няколко години, когато се омъжих. Впоследствие се разведох, но въпреки това запазих тази фамилия.

— Майка ти не можа да понесе факта, че Нел е бременна — продължи Джъдж. — Не стига, че й бях изневерил, ами и имах друго дете. Трябваше да го предвидя, да я изпратя при психотерапевт или… по дяволите, да й дам развод. Вместо това тя…

— Се самоуби — довърши Шелби. Вътрешно трепереше. Започна да й се гади, когато си спомни слуховете, съпътствали детството й. — Ти каза, че е било злополука, и доктор Пичърд го потвърди. — Тя стана и се приближи към баща си. — На мен ми обяснихте, че мама е пила прекалено много на някакво парти, почувствала се е зле и е объркала лекарствата — взела е приспивателни, вместо обезболяващи — цяла шепа. Въпросът дали го е направила случайно или преднамерено, обаче си остана.

— Не беше преднамерено — простена Джъдж. — Майка ти не се самоуби, поне не умишлено. Тя не остави бележка, не каза сбогом. Просто е станала грешка.

Джъдж изпъна рамене, изправи се в цял ръст и пред очите на Шелби се превърна от слаб, съсипан от вина старец в силния, способен да манипулира кучи син, който я бе заченал.

— Тя не е била първата, която е направила грешка, нали? — каза Шелби. Изведнъж се почувства обезнадеждена. Самотна. Като сираче. — И защо изобщо трябва да ти вярвам? През целия ми живот ти си ме лъгал в очите. — Усещаше присъствието на Катрин, знаеше, че трябва да си мери приказките, но не можеше да спре да говори. — Е, това ли е всичко? Изяснихме ли тайните? Или може би пропускаш нещо? Нещо, което касае мен?

— Сега не му е времето — предупреди я Джъдж и отправи многозначителен поглед към Неделески.

— Стига извинения. Искам да намеря Елизабет, татко! И ще го направя. Ако се наложи, дори ще пусна обява в „Купърсвил газет“ или — тя кимна с глава към Катрин — в следващия брой на списание „Лоун стар“.

— Коя е Елизабет? — попита Катрин.

— Елизабет Жасмин Коул. Дъщеря ми. Мислех, че е мъртва, всъщност казаха ми, че е мъртвородена, но излиза, че е жива.

— По дяволите! — Катрин зяпна.

Шелби заобиколи масичката за кафе и впери поглед в по-младата жена — натрапницата, която се оказа нейна полусестра. Катрин сведе очи.

— А ти запомни: няма да публикуваш това, нито дума от разговора ни, без мое разрешение. Така се уговорихме.

— Но…

— Нито дума! Иначе ще те осъдя толкова бързо, че свят ще ти се завие. — Тя отново се обърна към баща си. — Помисли върху това, татко. Или ще ми кажеш къде е Елизабет, или ще уведомя пресата и тайните на семейство Коул ще станат публично достояние.

С тези думи Шелби излезе от стаята и едва не се блъсна в Лидия, която бършеше пода:

— О, извини ме — тръсна й механично.

— Не, грешката не е твоя. — Лидия виновно взе кофата и парцала и бързо излезе от фоайето.

Шелби я проследи с поглед, осъзнала, че икономката бе подслушвала. Но защо? От любопитство? Или може би тя също беше замесена в семейните тайни?

Докато стоеше с ръка върху дръжката на вратата, забеляза, че баща й я наблюдава от всекидневната. Що за човек беше той? Адвокат? Съдия — безпристрастен за пред хората и в същото време безцеремонен в живота? Не зачиташе ничии чувства. Беше изоставил детето си и очакваше от нея да направи същото.

Никога!

— Трябва да се махна оттук.

— Къде отиваш? — попита Лидия.

— Няма значение. Където и да е. Само да не съм тук.

Шелби отвори вратата. Въпреки силните си, решителни думи, тя се почувства предадена и объркана, докато вървеше през поляната. Знаеше, че баща й я лъже, изкривява закона в своя полза, играе по свои собствени правила. Никога обаче не бе допускала, че може да стигне чак дотам — да изостави детето си, да се отрече от собствената си плът и кръв, дори неволно да предизвика смъртта на жена си. И всичко това само и само за да съхрани вече опетнената си репутация.

Е, това беше минало.

Сърцето й препускаше, мускулите й бяха напрегнати, стомахът й — свит. Трябваше да се усамоти, да помисли, да подреди в съзнанието си нещата, които току-що бе научила. Качи се в кадилака, завъртя ключа и докато двигателят загряваше, спусна гюрука. Би могла да отиде при Невада, да се сгуши в ръцете му, да излее душата си, да се остави да я гали и да я успокоява, че ще намерят дъщеря й.

Но не го направи.

Тази битка беше нейна. Тя нямаше намерение да се прави на жертва, на безпомощна женичка, която търси утеха в ръцете на мъж. Ето защо се отправи към ранчото, към гробницата на семейство Коул. Някога ранчото беше убежище за нея, после стана място, което в продължение на десет години избягваше да посещава. Само заради Рос Маккалъм и изнасилването.

Но сега всичко е различно, каза си тя и си сложи слънчевите очила. Здраво стисна волана на кадилака, а високото слънце я погали с горещите си лъчи.

Шелби Коул нямаше да позволи на никой мъж — дори и на баща си, а да не говорим за онази змия Маккалъм — да я манипулира или наранява. По-скоро би умряла.