Лиза Джексън
Мълчание (12)

Глава единадесета

— Открих доктора — гласът на Левинсън звучеше като че бе в съседната стая, а не на хиляди мили разстояние.

— Къде? — запита Невада и спря да дъвче клечката за зъби, с която си играеше преди позвъняването.

— На шест фута под земята.

По дяволите…

— Как е станало?

— Както изглежда, е умрял от препиване. Живял е в Ямайка и е бил влюбен в рома. Отишъл си е преди две години.

Още една смърт.

— Сигурен ли си, че става въпрос за същия човек?

— Да, два пъти проверих данните. Ако искаш, мога да ги сканирам и да ти ги пратя по факса.

Невада не се съмняваше в думите му. Левинсън неведнъж в миналото бе доказвал, че може да му се вярва. Все пак би било добре да има данните:

— Изпрати ги — каза Смит. — Благодаря ти.

— Съжалявам, че новините не са добри.

— Аз също.

— Между другото, опитах да се свържа с Шелби Коул, но не можах.

— Тя не е в града — обясни Невада, а после помоли Левинсън да провери още някого — Рос Маккалъм.

— О, стария ти приятел — пошегува се детективът. — Ще видя какво мога да разбера, но предполагам, че за последните седем-осем години е чист.

— Може и да са десет — вметна Невада. — Но потърси нещо отпреди.

— Мислех, че навремето си изровил всичко.

— Направих го, но бях обвинен, че не съм обективен. А… като стана дума, има и още нещо…

— Нека позная: Джъдж Джером Коул.

— Точно така.

— Въпросът ти се урежда — усмихна се Левинсън.

Невада затвори слушалката. Обзе го неприятно чувство. Отиде в спалнята, където държеше лаптопа и принтера си. Десет минути по-късно вече имаше рапорта, а също и смъртния акт на доктор Нед Чарлз Пичърд, подписан от местния лекар. Според него Пичърд бе починал от естествена смърт на седемдесет и една години. Левинсън беше изпратил и сметката.

— Страхотно — измърмори Невада и в същия момент чу шума на автомобил.

Крокет излая.

— Тихо — нареди Смит и затвори компютъра. Надяваше се да е Шелби. Беше нервен, откакто тя замина за Сан Антонио; дори мислеше да тръгне след нея, но се отказа — не знаеше къде е отседнала. Дали му харесваше или не, истината бе, че се тревожи. Макар цели десет години, докато не бе живяла в Бед Лак, да не се беше притеснявал за нея, сега го правеше. Обаче и нещата се бяха променили. Появиха се анонимни писма, странни телефонни обаждания, Маккалъм излезе от затвора. Откакто преди около седмица дойде да говори с него, Шелби непрекъснато бе в съзнанието на Невада. Той наистина се тревожеше за нея.

Не само защото беше майка на детето му. Не. Чувствата му бяха много по-дълбоки. Всъщност — прекалено дълбоки. Не искаше да мисли за това, че Шелби е обсебила съзнанието му.

С надеждата да я види да слиза от наетия кадилак той излезе от къщата. Отпред обаче забеляза малка кола. Зад волана седеше жена, но не Шелби.

Крокет настръхна, оголи зъби и изръмжа.

— Тихо, момчето ми смъмри го Невада, докато стоеше на площадката пред къщата и наблюдаваше непознатата.

Тя слезе от колата и измъкна някакво куфарче. Едно от мускулчетата на шията му заигра. Не обичаше неканени гости, а напоследък те бяха станали прекалено много. Посетителката — дребничка, интелигентна на вид жена, с червена коса и доста зрял за годините й поглед, преметна презрамката на куфарчето през рамо и тръгна към къщата. На главата й имаше чифт слънчеви очила. Щом изкачи стъпалата, тя ги свали и ги прибра в страничния джоб на куфарчето.

— Господин Смит? — запита непознатата и му отправи двадесет и четири каратова усмивка, ярка като заснежено планинско било на зазоряване и също толкова студена.

Невада веднага застана нащрек. При него не идваха посетители, нито дори мисионери, които да се опитват да му наложат религията си. Тогава коя, по дяволите, беше тази?

И изведнъж разбра.

— Да.

Тя му протегна ръка:

— Катрин Неделески. Аз съм журналистка от списание „Лоун стар“.

Ръкостискането й беше силно. Уверено. Въпреки това в погледа й имаше нещо странно, нещо, което инстинктивно караше Невада да не й вярва. Жената самоуверено бръкна в джоба на куфара си и извади една визитка. Сложи я в ръката му:

— В случай че не ми вярвате.

— Вярвам ви. — Но въпреки думите си, Невада разгледа визитната картичка. — Какво мога да направя за вас? — Той се облегна на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и премести клечката за зъби в другия край на устата си.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нощта на убийството на Рамон Естебан.

Значи това било. Невада не се изненада.

— Вижте, аз писах рапорт. Свидетелствах в съда. Всичко е документирано.

— Знам, знам, но не бих ли могла да вляза и да си поговорим… наистина бих искала да чуя вашата версия за убийството.

— Моята версия?

— Добре де, вашата интерпретация. Все пак сте били там.

Никога не бе харесвал журналистите — бяха готови на всичко, за да открият сензация и да си спечелят слава. Тази изглежда имаше не повече скрупули от всички останали. Освен това нещо в погледа й, в настойчивия й поглед, го накара да се замисли. Дали не я бе срещал преди? Не, едва ли. Беше доста добър физиономист, щеше да я запомни. И въпреки това му изглеждаше позната.

Невада посочи пластмасовите столчета пред къщата. Щом седнаха, Крокет тихо изръмжа и легна на любимото си място на стълбите. Стадо дългокраки жребчета тичаха из близкото поле, а козината им лъщеше на светлината на залязващото слънце.

Невада се облегна, кръстоса крака и зачака. Репортерката седна на крайчеца на един от столовете, като че се страхуваше да не изцапа черната си пола.

— Нося си касетофон. — Тя отвори куфарчето.

— Без касетофони.

— Но…

— Вижте, не мисля, че имам какво да ви кажа. Разбрах, че сте интервюирала Калеб Суогърт — всъщност той не спира да се хвали с това и с парите, които ще получи от изгодната сделка с вас. Не мисля, че мога да добавя нещо към това, което той ви е казал.

— Вие сте бил в центъра на разследването — противопостави се Катрин и ароматът на парфюма й го погали. Не беше евтин, а и дрехите й бяха по-скоро от „Ниймън Маркус“, отколкото от „К. Март“. Би заложил любимата си кобила, че полата, обувките и плетената блуза, по дяволите, дори парфюмът й бяха на някоя известна марка. Въпреки че колата й далеч не беше нова и бе виждала и по-добри дни, Катрин не се страхуваше да харчи пари за външния си вид — значи журналистката се правеше на дама. Каква двойственост! Не, Невада не й вярваше ни най-малко.

— Двамата с Рос сте били заклети врагове — продължи тя със същата о-намирам-ви-невероятно-привлекателен усмивка. — Вие сте обявил, че той е откраднал пикапа ви в онази нощ.

— Съобщих, че някой го е направил. После се оказа, че е Рос.

— И едва не е умрял. Блъснал се е в дърво, нали така?

— Всичко е записано в рапорта ми — отговори Невада сухо. Тази жена не му харесваше. Беше прекалено лъскава, прекалено самоуверена.

— Но вие сте били приятели в гимназията.

— Не сме. Просто играехме в един футболен отбор.

Журналистката започваше да го нервира. Невада я изгледа сурово. Тя само примигна.

— Доколкото разбрах, двамата сте харесвали едно и също момиче? — Въпросът й не беше случаен. Тя се опитваше да насочи разговора към това. — Шелби Коул — дъщерята на Джъдж Джером — тук май го наричате Ред… — както и да е, дъщерята на Джъдж Коул.

Невада, вече леко ядосан, й се тросна:

— Излизах с Шелби известно време.

— А Рос? — попита журналистката.

— Трябва да питате него. — Невада се усмихна. — Но не мисля, че това е особено добра идея. Рос има лоша репутация, госпожо… — той погледна визитката, която все още държеше в ръцете си — … Неделески. И доста неприятен характер. Така че, ако бях на ваше място, нямаше да насилвам нещата.

Тя малко се обезкуражи, но въпреки това продължи разговора:

— Има ли нещо, което би трябвало да зная за взаимоотношенията ви с Рос Маккалъм?

Невада изсумтя:

— Не мисля, че съм имал взаимоотношения с Маккалъм.

— Вие сте се мразели. Целият град го знае. Още като тийнейджъри сте се сбивали на няколко пъти, а и седмица преди убийството на Рамон Естебан между двама ви е имало доста сериозна схватка. След нея и вие, и той сте лежали в болница. Вие сте изгубил едното си око, а Маккалъм е бил със счупени ребра и извадено рамо. За какво се сбихте?

— Имахме спор. Доста задълбахме, а Маккалъм, както вече ви казах, има лош характер.

— А вие защо участвахте в схватката?

— Защитавах позициите си. Вижте, мисля, че говорихме достатъчно. Както вече ви казах, всичко, което трябва да знаете, е в съдебните записки. — Невада се изправи, за да й покаже, че интервюто е приключило.

Тя не схвана намека.

— А вие къде бяхте по времето, когато Рамон е бил убит?

— Написано е в рапорта ми — на обиколка.

— Сам ли? — Тя дори не се постара да скрие подозрителните нотки в гласа си.

— Тогава нямах партньор.

Катрин повдигна вежди, явно информацията й се стори особено важна:

— Оръжието на убийството така и не бе намерено, нали?

— Доколкото ми е известно.

— Но вие сте имал пистолет същия калибър като този, с който е бил убит Рамон, и той е изчезнал, нали?

— Така беше. — Невада запристъпва от крак на крак.

— Вие така и не намерихте пушката си?

— Пистолета. Не, не го намерих.

— Но ловната ви пушка е била в камиона при Рос Маккалъм?

— Убийството не е било извършено с нея.

Катрин игнорира тази забележка:

— След разследването са ви помолили да напуснете работа. Защо?

Жилите на врата му се напрегнаха:

— Подадох оставка, госпожо Неделески, по лични причини.

— Какви?

Смрачаваше се, но Невада не светна лампата. Журналистката не показваше с нищо, че смята да си тръгва, така че Смит реши да й го напомни:

— Интервюто приключи.

— Вярно ли е, че вие сте вкарали Рос Маккалъм в затвора?

— Имаше дело и го признаха за виновен.

— Но дали на свидетелите е можело да се вярва? Те са били ваши хора, нали?

— Казах ви, че интервюто приключи.

Тя колебливо се изправи на крака и взе куфарчето си:

— Знаете ли, господин Смит, в тази история има доста неясни неща.

— Нима?

— О, да. — Тя кимна, като че се съгласяваше сама със себе си. После преметна презрамката на куфара и се зае да търси ключовете от колата. — И аз смятам да ги изясня.

— Направете го — изръмжа Невада.

Тя за последен път отправи към него ледената си усмивка и тръгна към колата. Поклащаше бедрата си с такова старание, като че бяха нещо изключително. Невада обаче не се впечатли. Та тя беше не по-безопасна от отровна змия!

Когато седна зад волана, слънцето вече залязваше. Дълги пурпурни сенки прошариха полетата и първите звезди заблестяха в небето. Някъде в далечината зави койот. С разтворени крака и скръстени пред гърдите ръце Невада проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Каза си, че не бива да позволява инсинуациите на Катрин да го притесняват. Тя беше просто една опортюнистка, нищо повече. При все това Смит усети, че Неделески има някакъв личен интерес Рос Маккалъм да остане на свобода.

Какъв ли? Габаритните светлини на ескорта изчезнаха между дърветата. Смит присви очи. Забрави я. Няма да може да открие нищо, което би ти навредило. Въпреки това Невада беше притеснен. Влезе в къщата и вдигна телефона. Набра номера на Шелби — беше го запомнил наизуст. Зачака, но се включи телефонният секретар.

Не си направи труда да остави съобщение.

Обзе го неприятно чувство — отчасти заради журналистката, отчасти защото се притесняваше за Шелби. Освен това беше разочарован, че Пичърд е починал и е отнесъл цялата информация за Елизабет със себе си в гроба. Не че смъртта му бе особено изненадваща, просто тя означаваше, че шансът да открият дъщеря си е станал още по-малък. Неговото дете! Детето на Шелби! Колкото и странно да беше, Невада твърде бързо свикна с факта, че е баща.

И сега, откакто разбра за Елизабет — и я прие — Смит не знаеше какво да прави. За пръв път в живота си нямаше план. Това го притесняваше. Много го притесняваше.

 

 

Милион звезди бяха обсипали тъмното небе, а полумесецът надничаше иззад хълмовете.

Когато излезе на пътя към Бед Лак, Шелби спусна гюрука. Прозорците бяха отворени и горещият тексаски вятър рошеше косата й, галеше бузите й. Шелби се чувстваше уморена, ядосана и изтощена от горещината, когато пред нея заблещукаха светлините на града. Настъпи газта и здраво стисна волана. Не чуваше музиката, която пускаха по радиото, не забелязваше нищо друго, освен асфалтовата ивица пред себе си. Два дни в Сан Антонио и какво?

Нищо.

Nada.

Ziilch.

По дяволите! Сега знаеше за Елизабет не повече, отколкото в деня, когато се върна в Бед Лак, изпълнена със справедливо възмущение и майчинска решителност. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто получи писмото и снимката, а всъщност това стана само преди седмица. Тогава защо всеки изминал ден й се струваше пропилян — двадесет и четири изгубени часа, които би могла да прекара с дъщеря си?

— Къде си? — запита тя детето, което никога не беше виждала. Но не, не биваше да позволява на отчаянието да обсебва душата й. Щеше да намери Елизабет. Трябваше да го направи. Нямаше да се успокои, докато не го направи.

Светлините на Бед Лак вече бяха съвсем близо.

Стомахът й закъркори, когато видя табелката на гостилница. „Уел кам ин“.

Беше планирала да се прибере, да поплува, за да се отморят мускулите й в хладната вода и да се освободи от главоболието, което я мъчеше. Преди да влезе в града обаче, Шелби отби на запад по тясна уличка, която водеше към ранчото на Невада. Може би той беше разбрал нещо през последните дни.

Това ли е причината, или просто искаш да го видиш отново? При тази мисъл пръстите й още по-здраво стигнаха кормилото и Шелби погледна в огледалото за обратно виждане. Откакто бе излязла от Сан Антон правеше това на всеки десет-двадесет минути. Трепереше и нервничеше, подсъзнателно очакваше някой да я следи, макар че това беше лудост. Някой се бе обадил в хотелската й стая малко преди да си тръгне и бе мълчал на телефона, но това не беше причина да умира от страх. Било е просто съвпадение, нищо повече. Никой не я преследваше.

Съвсем скоро щеше да види Невада отново. Така и трябваше. Та те двамата бяха родители на Елизабет!

Да, Шелби, така е, но нищо повече и ти го знаеш.

Тя потисна досадното гласче на съзнанието си, което я връщаше към реалността, и натисна газта до дупка. Кара така, докато не стигна до завоя преди ранчото на Невада. Сухи клони дращеха колата. Буболечки се блъскаха в стъклото. Сърцето й препускаше, гонено от страх и очакване. За частица от секундата й се прииска да не бе правила това малко отклонение от пътя. Ръцете й се изпотиха от нерви. Погледна се в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че червилото й не се е изтрило.

— Глупачка — смъмри се сама, а кадилакът уцели дупка. Вече не беше гимназистка, която се притеснява за първата си среща. Сега бе много по-различно.

Ето че се показаха и светлините на лампите в къщата на Невада. Вратата беше отворена. Устата й пресъхна. Паркира и скочи от колата още преди прахът от гумите да се е слегнал. Крокет се разлая и Невада излезе да види кой идва. Застана на вратата, раменете му докоснаха двете страни на рамката.

Защо ли всеки път забелязваше колко е мъжествен, небрежен, див и първичен? Като сухите, обрулени от вятъра хълмове. Беше земен, необуздан, истински тексасец.

И от типа мъже, от които трябва да се пазиш като от гърмяща змия.

— О, Шелби! — провлече той и устата му бавно се разтегна в усмивка. — Каква изненада! — Зъбите му изглеждаха снежнобели на фона на мургавата кожа. Очите на Смит безжалостно се впиха в Шелби. — Липсвах ли ти?

— Толкова много, че не можех да спя нощем — пошегува се тя.

— Аз също. — В очите му се появиха игриви пламъчета и част от притеснението й се стопи. Невада повдигна едната си вежда и я изгледа изпитателно. На бузите му се появиха трапчинки. — Честно казано, не очаквах да си признаеш.

Той се заяждаше и макар да се бе зарекла да не му се връзва, Шелби не можа да се сдържи:

— Опитай се да се вземеш в ръце, Невада. Аз го направих.

— По дяволите — измърмори Смит и докато тя се опитваше да мине покрай него, силните му ръце я обгърнаха. Преди да е успяла да каже каквото и да било, Невада я придърпа към широките си гърди. Взря се в Шелби над чупения-си-повече-от-веднъж нос. Очите му изглеждаха сребристи на лунната светлина. — Вие сте най-лошият лъжец, когото някога съм срещал, госпожице Коул, а това е много показателно, имайки предвид, че познавам доста добри измамници.

— Сигурна съм в това. — Шелби вирна брадичка. Нямаше намерение да се признава за победена, но не можа да се абстрахира от топлината на пръстите му, които галеха гърба й. — И какво смяташ да направиш по въпроса? — пошегува се тя.

Невероятната му усмивка се появи отново:

— Искаш ли да разбереш?

Не!

— Може би.

Господи! Защо си играеше с него? Едва дишаше и бе толкова близо до Невада, че устните му можеха да й донесат големи неприятности.

Смит повдигна вежди:

— Гледай тогава.

Целеустремено прокара загрубелия си от работа пръст по извивките на врата й.

О, господи! Шелби имаше чувството, че ще се разтопи. Кръвта й закипя, но тялото й трепереше. Сърцето й запрепуска лудо.

Невада сложи едната си ръка на рамото й, палецът на другата бе върху трапчинката на гърлото й. Ако искаше, би могъл да й извие врата, но Шелби му вярваше. Глупавото й сърце не се съмняваше в него.

Невада долепи топлите си устни до нейните и тя изстена.

Спри, Шелби, той те прелъстява, а ти се поддаваш. Спри сега, докато още си в състояние да го направиш.

Невада вдигна глава и впери поглед в нея. Пръстът му започна да описва чувствени кръгове около врата й.

Искам те!

Той ли го каза?

Или тя?

Въглените на отдавна загаснал огън се разгоряха отново. Шелби знаеше, че е лудост да остава насаме с него, да го докосва, да позволява на аромата му да възбужда сетивата й, но не можеше да спре. В момента просто не можеше да мисли.

Невада я облегна на стената и сведе глава. Макар да знаеше, че да го целуне е лудост, Шелби не можа да му устои. Устните на Смит докоснаха нейните и тя потрепери. Голите му ръце — силни, но ласкави, я прегърнаха и коленете на Шелби заплашиха да се подкосят. Когато устата му срещна нейната, Невада прошепна:

— Ти си най-твърдоглавата и най-сексапилната жена, която някога съм срещал.

— А ти си най-лошият ми кошмар.

— Знам.

О, господи! Шелби едва можеше да мисли, а камо ли да води разговор. Желание обсеби съзнанието й. Едва се въздържаше да не го сграбчи и да го помоли да остане с нея завинаги.

И тогава той я целуна. Страстно. С цялото си тяло като че имаше намерения никога да не спре да го прави. Устата му изследваше нейната, тялото на Невада бе плътно прилепено към тялото на Шелби. Безумни мисли се надигнаха в съзнанието й — жарки като източния тексаски вятър и дори по-буйни от него. Небивал копнеж изпълни душата й. Едва дишаше. Едва издържаше.

Тя изстена и нетърпеливият му език облада устата й. Шелби затвори очи. Спомени от миналото се надигнаха в съзнанието й. О, господи, колко го обичаше тогава! И все още го искаше.

Езикът му си играеше с нейния, галеше устата й. Беше навсякъде. Ръцете на Невада силно я притискаха, дишането му бе накъсано като нейното.

Не прави това, Шелби, опасно е!

Спомни си как се любиха в пролетната буря, как красивото му тяло се сля с нейното, а голите й бедра с радост го приеха. Спомни си мириса му, вкуса му — същите като сега.

Невада вдигна глава и Шелби се притисна към него:

— Липсвах ли ти? — Пак се закачаше. Пръстите му си играеха с косата й. Дори я оскубаха, за да отвори очи и да го погледне.

— Не. Нито за секунда.

Той се разсмя:

— Естествено е толкова лош лъжец като теб, Шелби Коул, да не знае кога да признае истината.

— Какво? — попита тя задъхана. — И да разваля това удоволствие?

— Предизвикваш ме, скъпа, може да стане опасно.

— Нима — засмя се Шелби. — Не виждам защо.

— Както ти казах по-рано, само гледай. — Той я целуна отново, този път по-настойчиво. Страстните му, уверени устни срещнаха нейните. Пръстите му намериха копчетата на роклята й. Стигнаха до гърдите й. Ето че зърната й се втвърдиха, очертаха се през черната коприна на сутиена й.

Вътрешно Шелби се разтапяше.

Невада зарови лице между гърдите й, дъхът му — топъл и влажен, ги погали. Шелби си спомни удоволствието, което й доставяше някога. Господи! Колко време беше минало, откакто се бяха любили за последен път и въпреки това тя още го искаше.

— Толкова си красива — изрече тихо Невада и целуна гърдата й, после спусна език към зърното.

Шелби се извиваше в ръцете му, пръстите й пробягаха през косата му. Със стон, който отекна дълбоко в душата й, Смит захапа гърдата й, засмука я — отново и отново.

Желание пулсираше в ушите й, изпълваше съзнанието на Шелби:

— Невада — изплака тя. Не можа да познае гласа си.

— Какво, скъпа? — попита той и дъхът му погали кожата й.

— Аз… аз…

— Знам. — Вдигна я на ръце и я понесе към малката си тъмна спалня. — Аз също.

Отпуснаха се върху дюшека и той хлътна под тежестта им. Зацелуваха се трескаво и огънят се разля по цялото й тяло, запулсира във вените й. Шелби знаеше, че трябва да спре тази лудост, че ако прави любов с него, това ще е най-голямата грешка в живота й, но онази дива, непокорна част от нея, която Невада бе събудил преди десет години, заговори в тялото й. И сега, когато беше сама с него, далеч от зорките очи на баща си и от притесненията за детето — тяхното дете — Шелби се остави на страстта.

Невада свали роклята й до кръста и хвърли сутиена на пода. Шелби разкопча ризата му и отхвърли всички съмнения, които крещяха в съзнанието й. От толкова време, толкова отдавна не се беше любила с него. Устните му бяха навсякъде, топлина се разля по цялото й тяло, желание изпълни вените й, запулсира в съзнанието й.

Невада разкопча и останалите копчета. Махна роклята и Шелби остана само по бикини. Дъхът му правеше магии по корема й. Тя усещаше пръстите, които я галеха — грапави, загрубели. Дълбока гърлена въздишка се отрони от устните й, когато езикът на Невада докосна пъпа й, а пръстите му се плъзнаха под задника й и го повдигнаха.

Той я целуна нежно. Езикът му се плъзна още по-надолу. Съзнанието й се завихри в чувствени кръгове и Шелби започна да изследва извивките на раменете и ръцете му. Невада изрита ботушите и смъкна дънките си.

Не, не, не! Не прави това!

Пръстите му се плъзнаха към бедрата й.

— Кажи ми да спра!

Да, кажи му.

— Не… не мога.

— Шелби, опасно е — прошепна тези думи съвсем близо до триъгълника й.

Трепереща, тръпнеща от желание, Шелби не можа да намери думи, за да го спре, а и не искаше. Тази нощ беше тяхна. Шелби не искаше да мисли нито за вчерашния, нито за утрешния ден. Усети топлите му, влажни устни върху вътрешната страна на бедрата си.

Изстена.

Тялото й крещеше от желание. Устните му се приближиха още.

Сърцето й препускаше, съзнанието й се замъгли. Невада целуна най-съкровеното й място и тя се отвори към него — гореща, изпълнена с желание и копнеж.

Искаше го, винаги го бе искала. Невада беше единственият мъж, на когото бе вярвала с цялото си сърце, и единственият, на когото беше позволила да го разбие.

Пръстите му се потопиха в нея. Шелби започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Кръвта й кипеше, тялото й пулсираше. Не! Вече не издържаше! Нещо в нея се пречупи — диво, необуздано. Съзнанието й се освободи, полетя. Шелби извика — с все сила, а само преди секунди гласът й беше толкова слаб.

— Невада!

— Тук съм, скъпа — промълви той и я придърпа към себе си. Дишането му бе накъсано, брадата му драскаше бузата й. Целуна я по устните, а коленете му разтвориха краката й.

И ето че чудото се случи. Тя го усети в себе си.

— О, господи, Шелби, липсваше ми — изрече задавено Невада и влезе още по-дълбоко в нея.

Шелби затвори очи, отдаде се на усещането от близостта му, тялото й се движеше в синхрон с неговото. Нагоди се към ритъма му невероятно бързо — като че бяха любовници от години.

— Шелби… колко си красива, Шелби — прошепна той.

Гласът му беше дрезгав, тялото — мокро от пот. По-бързо и по-бързо, подобно на излязъл от контрол галопиращ кон, Невада се движеше. Дишаше тежко, притискаше я към себе си. Шелби не можеше да мисли, едва дишаше.

Обичам те, Невада, помисли си отчаяно и дори се опита да го изрече, но гласът й секна. В съзнанието й проблесна светкавица. Тялото й изпадна в конвулсии.

— Не мога да спра, не мога… — Той замръзна на място, мускулите му се напрегнаха, изви гръб и свърши в нея. Задъхан се отпусна върху тялото й. Дишането му бе накъсано, хрипливо.

— Господи! — прошепна, прилепил устни до шията й.

Шелби се притисна към него и изведнъж избухна в неочаквани, нежелани, горещи сълзи:

— Аз… аз съжалявам… Не исках…

— Шшшт. Всичко е наред. — Силните му ръце я обгърнаха, притиснаха я към тялото му, погалиха я по главата.

Шелби се заслуша в учестения, неравномерен ритъм на сърцето му. Изхлипа. Не искаше да плаче, но просто не можа да се сдържи. Невада я целуна по челото и Шелби потисна желанието да си поплаче на рамото му.

— Притеснявах се за теб — призна той, докато лежаха в тъмнината на стаята. През леко отворения прозорец долитаха звуците на нощта — мучене на крави и бръмчене на автомобилни двигатели.

— Защо?

— Не знам. Напоследък се случват неща, които ме тревожат.

Матракът изскърца под тежестта му, когато се завъртя, протегна ръка и светна лампата. На светлината Шелби за пръв път видя спалнята му. Беше малка, компактна и изненадващо чиста. Старинен шкаф, тоалетка с огледало до леглото и малка масичка с компютър и принтер в ъгъла — това бяха мебелите. На стените нямаше тапети. Прозорецът беше само един. Над вратата бе окачена подкова, а в леко отворения гардероб се виждаха дрехите му, грижливо наредени на закачалки. Върху дървения под имаше няколко малки килимчета.

— Нервен си, защото Рос Маккалъм излезе от затвора. Това притеснява всички.

— А теб?

Тя се поколеба. Едва ли моментът бе подходящ да му каже за изнасилването, за това, че всъщност може да не е баща на Елизабет.

Шелби се изкашля и облиза пресъхналите си устни:

— Най-много мен — призна тя. Почувства, че я облива пот. Как би могла да му обясни? Какво ли щеше да си помисли за нея, ако узнаеше истината? Болката от миналото, чувството, че е била използвана, и срамът от това предизвикаха нови сълзи. — Но се опитвам да не се притеснявам.

Невада подсмръкна, настойчиво се вгледа в очите й, докосна с ръка бузата й:

— Знам какво се е случило — каза тихо.

О, не, Невада, не знаеш! Не би могъл. В гърлото й заседна буца. Тя се засмя тъжно и звукът самотно отекна между стените:

— Не мисля, че знаеш.

Очите му срещнаха нейните и в този миг Шелби разбра, че той е посветен в най-съкровената й тайна.

— Маккалъм те е изнасилил, Шелби. Това бе причината да заминеш, нали?

О, господи!

Сърцето й болезнено се сви. Очите на Шелби отново се напълниха със сълзи.

— Това, което Джъдж си мислеше, че не разбирам — рече тихо Невада и ръцете му накараха Шелби да го погледне, — когато говорихме онзи ден и той намекна, че работя само с половината факти, е, че Маккалъм може да е бащата на Елизабет.

— Не! — Шелби стисна юмруци. Съдбата не можеше да е толкова жестока. Очите й се напълниха със сълзи. — Искам да кажа… Искам да кажа… това… просто не може да е така.

— Това няма значение, Шелби.

— Разбира се, че има! — Нямаше, не можеше да повярва, че детето й, нейното скъпо бебе е било заченато с гняв и насилие.

Стомахът й се сви. Пот изби по челото й и Шелби отново затрепери.

— Ела. — Невада я прегърна и я целуна по челото. — Не си сигурна дали детето е от него или от мен и това те измъчва.

— Не — възпротиви се тя.

Невада хвана брадичката й и я повдигна, за да срещне очите на Шелби:

— Ти не си виновна.

— Но…

— Чуваш ли ме? — попита той, без да пуска лицето й, за да не може Шелби да извърне поглед. — Ти не си виновна.

Този път тя не можа да спре сълзите си. Неудържими, горещи и изпълнени със срам те се затъркаляха от очите й:

— Аз… аз…

— Шшшт. — Той пак я притисна към себе си и този път Шелби изплака на рамото му сълзите, които бе сдържала цели десет години. Беше споделила тайната си само с Джъдж, и то, защото той я накара против волята й няколко седмици след ужасната нощ.

Притисна се към Невада и почувства силата на тялото му. Той докосна с устни челото й, ръцете му галеха гърба й, докато плачеше:

— Всичко е наред, Шелби. Ще бъде наред.

Само ако можеше да му вярва! Да му се довери! Да живее с тези скъпоценни думи! Някъде дълбоко, в най-отдалечените кътчета на душата й Шелби успя да открие силата си. Трябваше да се стегне. Ако не за друго, то поне заради Елизабет.

Стисна зъби и не се поддаде на страха и агонията. Рос Маккалъм я беше изнасилил веднъж. Никой и никога нямаше да го направи пак. По-скоро би умряла, отколкото да преживее това отново.

Постепенно тя се успокои и когато и последното хлипане заглъхна, Шелби събра куража да попита:

— Как разбра?

— За Маккалъм ли? — процеди Невада. — От Баджър Колинс.

През замъглените си от сълзи очи Шелби забеляза здраво стиснатата му челюст, изтънелите като бръснач устни, разширените ноздри — като че бе усетил лош мирис.

— Маккалъм не си е държал устата затворена. Изфукал се е на Колинс и той ми каза.

Шелби изтръпна. Оказа се по-лошо, отколкото си бе мислила. Малката й грозна тайна, тайната, която беше споделила само с баща си, и то, защото я накара да го направи, явно се знаеше в целия град. Била е коментирана по задните улички, баровете, дори в църквата в Бед Лак. Може да е стигнало до Купърсвил, Остин и Сан Антонио. Джъдж най-сетне бе заподозрял, че депресията на дъщеря му не се дължи само на завършването и на бременността й и една вечер Шелби му се довери, умолявайки го всичко да си остане между тях — не искаше никой друг да знае за опозоряването й. Съдията, предвид гордостта и репутацията му, пребледня като платно, но остана край леглото й, за да я успокои. Не можа обаче да направи нищо повече, освен да я гали по главата и да й обещае, че ще запази тайната.

Но явно не е имало смисъл от това. Дори Невада знаеше. През всичките тези години той бе подозирал, че е била изнасилена, а тя се беше надявала Смит никога да не разбере.

Този път, макар да й се искаше да извърне поглед, Шелби успя да срещне очите му.

— Не бях сигурен, че е истина, и лично попитах Маккалъм — продължи Невада, без да я пуска от прегръдките си. — Никога не би ми признал, но изглеждаше толкова самодоволен, че веднага ми стана ясно.

— Тогава ли се сбихте?

— Да.

— Само няколко седмици преди убийството на Рамон Естебан?

— Да. — Очите му се взряха в нейните, като че ли очаквайки следващ въпрос.

— Тогава… тогава се носеше слух, че направо си се вкопчил в разследването, че не си допуснал никой друг да се заеме с него. Че… че ти…

— Съм искал да вкарам Маккалъм в затвора? Да пратя невинен човек зад решетките? — В гласа му нямаше нито капка съжаление, нито следа от разкаяние. — Може и да не съм събрал достатъчно доказателства, за да му дадат доживотна присъда, но, повярвай ми, Маккалъм заслужава да си стои зад решетките. — Невада се поколеба, като че искаше да каже още нещо, но се отказа. Шелби изтри сълзите си и се измъкна от прегръдките му. Пружините на леглото изскърцаха.

Разсъдъкът й бавно се върна и тя си даде сметка, че лежи гола в леглото на Невада, като че бяха отдавнашни любовници — мъж и жена, които се грижат един за друг, които си вярват. Да, но всъщност не беше така. Просто бяха двама души, хванати в един капан. Любиха се заради миналото, не заради бъдещето. Просто потискаха настоящите тревоги със секс. И макар Шелби да мечтаеше да го обича, истината бе, че двамата бяха от различни светове — бивши любовници, тръгнали по една следа, нищо повече.

Тя протегна ръка към дрехите си, но Невада бързо се обърна и я прикова към леглото:

— Чакай малко.

— Не. Мисля, че трябва да тръгвам. Не дойдох тук с намерение да… да… Ти знаеш.

— Да се възползваш от мен?

Тя се разсмя въпреки всичко, въпреки болката, пронизваща душата й:

— Ами да, всъщност планът ми не беше такъв.

— Това значи ли, че съм бил прекалено неустоим?

— Бинго! — Шелби изтри и последните сълзи от очите си. — Прав си, Смит, просто не мога да мисля, когато съм край теб.

— Господи! Благодаря ти за този дар!

Шелби се изкикоти. Какво у него я караше в един момент да й се иска да го шамароса, а в следващия да копнее да се люби с него, а само след секунди да се смее на думите му? Това беше абсурдно. Шелби започна да се облича, а Невада — изтегнат полугол на леглото — я наблюдаваше.

— Какво ти каза Финдли? — попита той и Шелби, която тъкмо обуваше бикините си, се изчерви.

— Не ми каза. — Тя веднага пъхна ръце в презрамките на сутиена. Изведнъж се разбърза да се облече. — Орин Финдли смята да си носи в гроба всичко, което знае. А при теб как е?

— Също няма добри новини. — Невада се протегна да вземе листите от принтера и ги подаде на Шелби. — Пичърд е мъртъв.

— Какво? — Тя тъкмо закопчаваше роклята си, но пръстите й се вкочаниха.

— Левинсън се обади преди няколко часа. Открил е доктор с име Нед Чарлз Пичърд в Ямайка, но човекът просто се е напивал до смърт. Починал е от препиване.

Шелби вече четеше документите. С всяка следваща страница надеждата й намаляваше:

— Преди две години… — Раменете й се отпуснаха. — Знам, че е минала само една седмица, но се надявах скоро да… — Гласът й затрепери и Шелби потисна желанието отново да избухне в сълзи. Не, нямаше да се разплаче. Трябваше да бъде силна. Заради Елизабет.

— Ще я намерим. — Невада звучеше толкова уверено. Силните му ръце я обгърнаха и я притеглиха към гърдите му. Миг по-късно Шелби отново лежеше, притиснала глава към рамото на Смит.

— Сигурно ще мине известно време, но ще я намерим — обеща Невада и целуна косата й.

Защо, по дяволите, се чувстваше толкова добре в ръцете на мъжа, когото се бе зарекла да избягва до края на живота си?

— Някъде наблизо си имаме съюзник… или поне човек, който иска да знаем, че Елизабет е жива.

— Но кой е той? И защо направо не ми каже — не ни каже — къде е тя?

— Хубав въпрос. — Невада се намръщи и Шелби интуитивно разбра, че си мисли същото, което и тя — че целият този сценарий може да излезе жестока шега, че някой — неизвестен враг, й е изпратил писмото и дори сега може да си седи и да се надсмива над фалшивите надежди и агонията им, знаейки, че никога няма да намерят детето. Снимката на Елизабет можеше да е просто монтаж — тялото на друго момиче и лицето на Шелби, сканирано отнякъде с помощта на компютърна графика. Не беше кой знае колко трудно да се направи.

Но Шелби не можеше да приеме това! Не и докато не се убеди лично, че Елизабет не съществува.

Телефонът иззвъня силно, прекъсвайки размишленията й. Невада сграбчи слушалката:

— Смит — каза той и Шелби почувства как тялото му се напряга, а изражението на лицето му заприлича на буреносен облак. — Кога? — попита. — Как? — Продължи да слуша още няколко минути, а после каза. — Ще бъда тук.

Затвори и се обърна към Шелби:

— Беше Шеп Марсън. Идва насам.

— Защо — попита Шелби и усети как я побиват тръпки.

— Калеб Суогърт е починал днес. — Невада седна на леглото и взе ризата си.

Шелби не помръдна:

— Толкова внезапно?

— Да. Това е проблемът. — Облече ризата и прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че някой не е могъл да изчака няколко седмици, докато бог сам си го прибере.

— Не…

— Така е, Шелби — каза Невада мрачно. — Полицията подозира, че Калеб Суогърт е бил убит.