Лиза Джексън
Мълчание (18)

Глава седемнадесета

Шелби отмести стола си, пъхна папката под мишница и в същия момент чу шум на автомобил, спиращ на паркинга пред офиса.

Страхотно, каза си тя. Още някой, който би могъл да разпознае колата й. Много важно! Освен ако не беше Рос Маккалъм.

Сърцето й почти спря.

Не се паникьосвай, Шелби. Рос няма работа тук. Просто си прекалено напрегната и мислиш глупости. По-добре се размърдай. Иди у Лидия. Накарай я да ти каже истината.

Пъхна папката с името си обратно в чекмеджето, изключи фенера и заключи бюрото. Не искаше баща й да узнае, че е разбрала истината. Още не. Не и докато не видеше детето, докато не поговореше с него и не решеше какво да прави. Ако Джъдж прозреше, че Шелби е на път да открие Елизабет, можеше отново да саботира усилията й.

— Чудовище — избъбри тя, докато заобикаляше бюрото на баща си. Отиде до прозореца и изчака очите й да свикнат с тъмнината.

Не можеше да рискува да бъде разкрита. Още не. Навън хлопна врата.

— По дяволите! — прошепна Шелби. Адреналинът я подтикна да напусне офиса на баща си и тя изтича към задната врата, през която беше влязла. На паркинга светнаха фарове.

Сърцето й спря, щом осъзна, че пътят й за бягство е отрязан. Шелби надникна през щорите и разпозна мерцедеса на съдията. Не. Какво правеше той тук? Нали Лидия бе казала, че няма да е в града през цялата нощ. Изплашена, Шелби осъзна, че или трябва да излезе през главния вход, или да се сблъска с баща си. В същия момент обаче на отсрещната врата се почука.

Значи Джъдж не бе дошъл да вземе нещо, да се обади на някого или просто да поработи на спокойствие. Той имаше среща.

Трябваше да се скрие!

Без много-много да мисли, Шелби се пъхна в килера до стаята на секретарката и притисна скъпоценната папка към гърдите си. Вътре беше тясно. Рафтове с книжа и канцеларски материали притискаха раменете й, а температурата беше поне хиляда градуса. По челото й изби пот.

Ето че задната врата се отвори.

— Какво, по дяволите, става тук? — разнесе се гласът на Джъдж. Тежките стъпки на баща й, съпроводени с тракането на бастуна, прекосиха стаята.

Шелби чу превъртането на ключ и думите на съдията:

— Значи дойде?

— Чаках те.

Невада! О, господи! Невада имаше среща с баща й!

Шелби не можеше да повярва. Не искаше.

— За какво искаше да говориш с мен? — попита Невада.

— Нали не си влизал тук, преди да ти отворя?

Последва пауза.

— Вратата беше заключена, Джъдж. Ти току-що я отключи.

В продължение на секунда и двамата мълчаха.

— Да си видял някой да влиза или да излиза оттук?

— Току-що пристигам.

Шелби изтръпна. Баща й някак си бе разбрал, че е влизала.

— Да върви по дяволите Ета! — изръмжа Джъдж. — Не й стига умът да заключи задната врата и да пусне алармата. Какъв е смисълът от устройството, ако не е включено?

Сърцето на Шелби лудо заби. Дланите й бяха мокри от пот. Баща й всеки момент можеше да отвори килера, да светне лампата и да я открие. И какво от това? Влизането в чужд офис беше нищо в сравнение с фалшифицирането на документи, измамите, отвличането на дете и всичко останало.

— За какво искаше да говориш с мен? — повтори Невада. — Каза, че е свързано с Шелби и Маккалъм.

О, господи! Шелби стисна зъби с такава сила, че челюстта я заболя.

— Ела в кабинета ми.

Не! Шелби нямаше да чуе нито дума, ако отидеха в стаята на баща й, но по звука на стъпките им стана ясно, че ще направят точно това.

Сега беше шансът й да избяга. Тя изчака няколко секунди, после отвори вратата на килера. Лампата в стаята на Ета светеше. Бюрото на секретарката бе отрупано като коледна елхичка със снимки на внуците й. Имаше и ваза с маргарити. Шелби надникна иззад вратата и видя гърба и раменете на Невада. Срещу него, зад бюрото в кабинета си, седеше самият Джъдж и виждаше цялата стая на Ета.

Шелби не би могла да излезе, без да я забележи.

— Знам, че натопи Маккалъм, за да влезе в затвора. — Гласът на Джъдж се чуваше изненадващо ясно.

Сърцето на Шелби спря.

— Имах доказателства.

— Нима? Е, всъщност това няма значение, нали? И двамата знаем, че Рос получи каквото заслужаваше.

— Той уби Естебан.

— Наистина ли? — Последва дълга пауза. Шелби се къпеше в пот. Видя как една жила на врата на Невада започна да пулсира. — Не знам дали е така, но и на двама ни е известно, че той изнасили Шелби и си получи заслуженото.

За какво ли беше всичко това? Пръстите на Шелби започнаха да мачкат папката.

— Затова натопи Маккалъм, нали? Разбра за изнасилването и се сби с него. И двамата свършихте в болницата, а ти загуби окото си. Но това не беше всичко. Някак си ти успя да направиш така, че да намерят Рос в твоя камион, за който беше съобщил, че е откраднат. Пистолетът ти изчезна, а Естебан бе убит с оръжие от същия калибър.

— И ти мислиш, че аз съм го направил?

— Може би.

— Защо?

— Случайно. За да натопиш Рос Маккалъм. Или пък просто защото Естебан беше подъл, безжалостен тип, ужасно груб с жена си и дъщеря си. А да не забравяме, че по едно време ти ходеше с Бианка.

Стомахът на Шелби се сви. Нима бе възможно? Наистина ли Невада изкривяваше закона също като баща й? Наистина ли бе направил това само заради изнасилването?

— Това са глупости.

— Предположения.

— Истината е, че Рос Маккалъм уби Естебан — каза Невада. — Аз не си играя със закона, Джъдж. Това е твой патент, не мой.

— Е, ще разберем дали е така, не мислиш ли? Случаят се преразглежда и доколкото разбрах, вече са намерили оръжието на убийството.

Невада дори не трепна:

— Тридесет и осми калибър?

— Твоят тридесет и осми калибър. Открили са го в кариерата в ранчото на стария Адамс, твоето, понастоящем.

— Чакай малко! Пистолетът е бил в кариерата, така ли? — Невада беше изненадан.

— Да. В пещера или мина. — Джъдж се наведе напред и сърцето на Шелби заби като барабан. — Става дума за твоя пистолет, намерен в твоята земя, с твоите отпечатъци, а вече е доказано, че това е оръжието, с което е убит Рамон Естебан.

— Така ли?

— Да. Шерифът настоява за арест, а ти нямаш алиби.

— Нито пък мотив. — Невада се изправи. — Както вече казах, Джъдж, не съм убил Рамон Естебан. Според мен Маккалъм го е направил и е излязъл от затвора само защото някой е платил на Калеб Суогърт да го оневини.

Баща й? Дали баща й беше подкупил свидетел? Мозъкът на Шелби работеше.

— Само че преди това някой друг беше платил на стария Калеб пет хиляди долара, за да натопи Рос. Предполагам, че си бил ти.

— Можеш да предполагаш колкото си искаш.

— А и съдията, който призна Маккалъм за виновен, беше твой стар партньор в голфа, нали?

Невада се наведе през бюрото. Дънките се опънаха на задника му:

— Имаш толкова много марионетки в този град, Джъдж, че не можеш да ги управляваш всичките. Ти си като жалък кукловод, който не успява да дърпа конците на всичките си кукли. — Опря пръст в гърдите на по-възрастния мъж и процеди: — Не съм убивал Рамон Естебан и ти, и аз, и двамата го знаем.

— Някой го е направил.

— Може би ти — зашлеви го с обвинението Невада. — А сега да минем на въпроса. Какво толкова важно имаш да ми казваш?

— Искам да оставиш дъщеря ми на мира.

Невада трепна. Кръвта му закипя от гняв:

— Защо?

— Само й усложняваш живота.

— Чакай малко — промърмори Невада и се облегна на стола си, сякаш да събере сили. — Никога не си ме харесвал, Джъдж. Отначало го обясняваше с това, че като дете си имах неприятности със закона, но според мен това не е всичко. Имаш и друга причина, която премълчаваш.

— Просто искам най-доброто за дъщеря си.

— Най-доброто според теб! — Невада кръстоса крака.

Джъдж извърна глава.

— Защо, Джъдж? За какво ме мразиш толкова? — попита Невада и въздухът натежа от напрежение. Нервите на Шелби бяха опънати като струни на китара. — Защо имам подозрението, че неприязънта ти към мен има нещо общо с майка ми!

Съдията пребледня. Шелби усети как коленете й омекват. Едва стоеше.

— Не ми казвай, че си имал връзка с нея.

— Не! — Джъдж удари с юмрук по масата.

Шелби подскочи.

Невада дори не трепна.

— Тогава какво, по дяволите?

Една дълга минута Джъдж не отдели поглед от юмрука си. После бавно вдигна очи към Невада:

— Ще ти кажа, но трябва да ми обещаеш, че ще оставиш дъщеря ми на мира.

— Не мога.

— Със сигурност можеш, защото, независимо какво е моето мнение за теб, знам, че искаш най-доброто за Шелби, а това определено не си ти. Ти си само проклетото чедо на индианска курва и пияница, който не може да стои настрана от жените, дори от тези, които не са му в категорията.

Шелби не помръдна. Не можеше.

— Тоест?

— От жена ми, чудовище такова! — каза Джъдж.

— Защо, по дяволите, си мислиш, че почина? Защото имах връзка с Нел Харт? Защото бях баща на незаконно дете? По дяволите, не. Тя ми го върна тъпкано. С баща ти.

Ушите на Шелби започнаха да бучат. Зави й се свят. Краката й се подкосиха. Тя опита да свърже информацията. Нима Джъдж казваше, че Невада й е наполовина брат? Че… о, господи… тя е била зачената от… Стомахът й се преобърна. Едва се сдържа да не повърне.

— След като… след като Жасмин осъзна какво е направила, тя почина.

— Искаш да кажеш, самоуби се — уточни Невада. Джъдж не му отговори. — Ти си едно гадно чудовище! — Невада се изправи и застана пред съдията. Гледаше го с очи, изпълнени със злоба, с омраза. Понечи да хване по-възрастния мъж за гърлото, но отпусна ръце. — Лъжеш!

— Де да беше така… — Изведнъж Джъдж се прегърби, отмести стола си и извади от чекмеджето на бюрото бутилката „Джак Даниелс“. — Но аз не те извиках, за да коментираме това. Просто исках да ти кажа да си покриеш задника, защото ще те обвинят в убийството на Рамон Естебан.

— И на теб ти пука? — озъби му се Невада.

— Не, Смит. Не давам и пет пари за това какво ще стане с теб, просто искам да намеря начин да върна Маккалъм в затвора, където му е мястото.

— И смяташ, че аз ще ти помогна? — присмя му се Невада.

— Той изнасили Шелби веднъж. Какво му пречи да го направи отново?

— Аз — изръмжа Невада, докато Джъдж отвиваше капачката на уискито. — Само ако я погледне, ще го убия.

— Не мислиш ли, че това ще те вкара в затвора?

Невада бавно се наведе към врага си:

— Дори и така да е. Единствената причина да се срещна с теб днес е това, че искам да намеря детето си.

— Твоето или на Маккалъм?

— Това няма значение. Къде е тя, Джъдж? Ти знаеш. Платил си на доктор Пичърд да напусне града, някак си си се споразумял и с всички, които са били на работа в нощта на раждането. На всичкото отгоре си направил огромно дарение на болница „Our Lady of Sorrows“, за да си сигурен, че никой няма да посмее да издаде тайната ти. Но сега е време за истината, Джъдж. Къде е детето?

— Не знам.

— Лъжеш — измърмори Невада. Мускулите на тялото му се напрегнаха до един.

— Аз я намерих! — извика Шелби и излезе от килера. Само три стъпки и отново беше в кабинета на баща си.

— Какво… по дяволите, правиш тук? — изръмжа Джъдж.

— Търся истината.

Лицето на баща й пребледня.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — повтори Невада.

— Събирам информация. — Тя държеше папката на Мария Рамирез пред гърдите си като щит. Остави я на бюрото до бутилката с уиски и впери поглед в Невада: — Елизабет е при Мария Рамирез.

Джъдж изведнъж се сви. Раменете му се отпуснаха.

— Тя е роднина на Лидия.

— Помня я — промърмори Невада.

— Остави нещата така, Шелби — помоли Джъдж.

— Не мога. — Тя взе телефонната слушалка и я задържа пред лицето на баща си. — Ти ли ще се обадиш, или аз да го направя?

— Правиш грешка.

— Не мисля.

Тя решително набра добре познатия домашен телефон на Лидия:

— Смятам да изясня въпроса още сега. Звъня на Лидия и отивам при детето си. Няма да губя нито секунда повече. А що се отнася до тази каша с майка ми и баща ти — тя се обърна към Невада, — ще изясним това по-късно. И двамата вече са мъртви и колкото и да е болезнена, тяхната история е приключена. Що се отнася до Рос Маккалъм, повярвай ми, мога да се оправя с него.

— Влязла си в офиса ми — обвини я баща й, докато телефонът даваше свободно.

— Абсолютно прав си, Джъдж. И ако трябва, ще го направя отново. Дори да се наложи да мина през ада, ще намеря дъщеря си.

 

 

— Рамон, не! Dios, недей! О, Свети боже… — Шеп скочи. Протегна се за оръжието си и се зачуди къде, по дяволите, се намира. Огледа се и осъзна, че е чисто гол.

— Недей, не, не, не, Рамон! — крещеше Елоиз от съседната стая, а той… по дяволите, той беше сам и чисто гол в леглото на Бианка. Явно бе заспал. Спалнята още миришеше на цигарен дим, пот и секс.

Щом съзнанието му се проясни, Шеп сграбчи дрехите си и си дръпна наум едно конско. Часовникът на нощното шкафче показваше един и четиридесет и пет. Тиха испанска музика се лееше през тонколоните на радиото, а двойното легло беше празно, като се изключи самият Шеп, разбира се. Как можа да му хрумне да остане при Бианка? Пеги Сю сигурно се бе притеснила до смърт.

Как щеше да й обясни… О, по дяволите! Докато обличаше дрехите си, чу приятния, кадифен глас на Бианка. Тя се опитваше да успокои майка си, но старата жена не искаше да я чуе. Беше притеснена и непрекъснато повтаряше името на съпруга си в несвързани молитви и диалози.

Намъкнал боксерките и чорапите, Шеп започна да търси ризата си. Измачкана, тя бе захвърлена на бюрото. Къде му беше мозъкът? Камионът му бе паркиран пред къщата, а самият той се чукаше като обезумял, докато Пеги Сю сигурно се въртеше в леглото, станала още в зори, цял ден в грижи за децата, потискайки гаденето от бременността. Беше абсолютен глупак. Искаше да го изберат за шериф, разрешението на случая „Естебан“ му беше в кърпа вързано, можеше да бъде герой и какво правеше — рискуваше всичко това заради едно чукане.

Тъкмо бе закопчал ризата си, когато риданията секнаха и Бианка, облечена в червена роба и нищо друго, влезе в стаята.

Спря се, щом го видя облечен:

— Тръгваш ли?

— Трябва.

— Но още е рано!

— Не, Бианка, късно е.

Устните й, които сега не бяха блестящи, се нацупиха, а очите й — с черни кръгове от размазаната спирала — се взряха в него с обвинението, че я е използвал:

— Искам да ме прегърнеш — каза тя и Шеп въздъхна.

— Само за малко. — Разтвори ръце и я придърпа към себе си.

Въздъхна отново. Колко би искал нещата да са различни. Ако беше с двадесет години по-млад, ако нямаше цяла купчина деца и още едно на път, ако не беше женен за добра жена, която му има доверие, ако вече беше шериф…

Той я целуна по челото.

— Трябва да тръгвам.

— Ще се върнеш ли?

Той се поколеба, но видя сълзите, които напълниха очите й:

— Разбира се — чу се да казва, но Бианка не се усмихна, а черните й очи сякаш пронизваха душата му.

С обувките в ръка той излезе от къщата. Навън беше горещо, задушно. Чу как Бианка заключва зад гърба му. За момента трябваше да забрави всички мисли за нея. Показанията, че е видяла Невада сам в магазина в нощта на убийството, както и в болницата, в деня, когато Калеб Суогърт е умрял, бяха точно това, от което се нуждаеше, за да обвини Смит.

Трябваше да добави някои подробности, да напише рапорт, да говори лично с шерифа и после, ако нещата вървяха по план, да арестува Невада.

Докато пресичаше улицата, го налегна чувство за вина. Всичко стана прекалено лесно. И защо нещата си дойдоха по местата с такава лекота едва след толкова време?

Отключи камиона си и се качи в купето. Смит беше прекалено самоуверен и арогантен за син на курва и пияница. Но Шеп не мислеше, че е убиец. Все по-странни неща се случват, каза си Марсън, докато палеше доджа. Имаше доста работа и щеше да я свърши добре. Ако Невада бе невинен, щеше да му даде възможност да го докаже.

Шеп не вярваше особено в сентенцията невинен до доказване на противното. Това беше просто лозунг на жалките либерали, които не умееха да се борят с лошите момчета. Много по-лесно беше на виновния да се даде възможност да докаже невинността си.

Шеп извади кутията с тютюн, взе си една щипка и потегли. Хвърли един последен поглед към къщата на Естебанови и се усмихна. Бианка стоеше на прозореца и го наблюдаваше. Като че нямаше търпение да го види отново.

За момент Шеп се изпълни с гордост. Чувството за вина заради Пеги Сю и децата бе забравено. Беше яздил Бианка като жребец. Разбира се, че ще иска още.

 

 

Катрин потри очи. Беше изморена. Гърбът я болеше, вратът също, а и не знаеше кога ще й се удаде отново да поспи. Не че непрестанните шумове в това подобие на мотел й позволяваха да си почине, а да не говорим, че така нареченото магическо легло, което трябваше да я масажира, едва ли някога бе изпълнявало подобна функция. Гореше от нетърпение да се махне от това място.

Често си мислеше за къщата на Джъдж, на баща й — с поддържани градини, подове с теракота, басейн, скъпи мебели и произведения на изкуството. Ама че шега! Докато сестра й беше расла в охолство и привилегии, Катрин бе отгледана в двустайно бунгало в малко градче до границата с Оклахома. Имаха достатъчно пари, за да живеят що-годе нормално, но тяхното съществуване нямаше нищо, нищо общо с лукса, заобикалящ Шелби Коул.

Катрин беше проучила въпроса. Шелби бе доста глезена. Проклетият й кон — андалуска кобила — струваше повече от шевролета на майката на Катрин. Малката й кола не беше друго, а „Порше“.

— По дяволите!

Журналистката се изправи и се протегна. Надникна през щорите и се намръщи, докато гледаше как първите слънчеви лъчи озаряват небето. Животът изобщо не беше справедлив, но щеше да се промени. Скоро. Щяха да настъпят добри времена.

Историята за „Лоун стар“ беше само началото. Катрин имаше намерение да напише книга — експозе за Джъдж Коул, която всеки от Тексас би искал да прочете. Старият съдия криеше толкова скелети в бюрото си, че историята просто нямаше как да не бъде пикантна.

Тя се махна от прозореца?

Беше интервюирала Калеб Суогърт, а сега я потърси самият Рос Маккалъм, който се кълнеше, че е бил натопен, за да влезе в затвора — най-вероятно от Джъдж.

— Тц, тц, тц, тате — измърмори тя. Започна да прави кръгове с глава, като се чудеше дали не би могла да подремне двадесет минути и после отново да продължи да работи.

Държеше се на няколко часа сън и огромно количество кофеин. С всеки изминал ден хората в Бед Лак свикваха с нея и тя научаваше все повече за града. За съжаление отново бе придобила ужасния навик да провлачва думите, с който толкова усилено се беше борила в колежа. В Бед Лак обаче той беше повече от подходящ.

Почуди се кога ли Маккалъм щеше да я потърси отново. Той беше като змия — с остри зъби, силна отрова и гъвкаво тяло, готова за нападение. Въпреки това Катрин имаше нужда от него. Той беше ключът към мистерията Естебан. Беше сигурна в това. Ако Рос не се обадеше скоро, щеше да се наложи да вземе малкия си пистолет и сама да тръгне да го търси.

При тази мисъл я побиха тръпки. Истината бе, че на Катрин всъщност никак не й се нравеше да се разправя с Маккалъм. Той беше олицетворение на злото и тя едва успяваше да потиска страха си.

Обърна се и седна пред лаптопа. Беше го сложила на масичката в стаята. Тъкмо започваше да подрежда идеите си в история за тексаски съдия — егоманиак, който се опитва да съсипе живота на незаконно родената си дъщеря. Що се отнася до Шелби, може би тя нямаше вина, че е била глезената принцеса. Така или иначе, госпожица Коул беше глупачка. Как е могла да се остави да я излъжат, че детето й е мъртвородено? Идиотка! Шелби беше жена, която би могла да сложи света в краката си, но не го знаеше. Беше се преместила да живее в друг град. Господи, защо? При положение че всичко, което би могла да иска, всичко беше в Бед Лак. Не само щеше да наследи огромно богатство, но имаше и баща, който безумно я обича.

Катрин едва преглътна и бързо запримига. Нямаше да заплаче, по дяволите! Взе чашата си и допи останалото уиски. Джером Коул беше чудовище — изобщо не се интересуваше от второто си дете, нещо повече — беше скрил внучката си от майка й. Този човек си заслужаваше всичко, което щеше да получи.

Катрин само се надяваше тя да е човекът, който ще му го даде.

 

 

Рос остави празната чаша на бара. Тълпата в „Уайт хорс“ определено намаля — останаха само няколко стари пияници. От главата му не излизаше последната клюка, която беше чул — че Катрин е незаконно дете на Джъдж и че е дошла в града да си разчисти сметките с него.

Тя не му бе споменала за това, когато се срещнаха онази вечер. Може би беше време да я посети. Но първо трябваше да свърши нещо друго — играеше малка игра. Бързо кимна на Люси и тя леко му се усмихна. По дяволите! Барманката винаги го бе харесвала. Тази вечер изглеждаше скапана — червилото й почти го нямаше, гримът й отдавна бе изтрит. Бършеше барплота, когато Рос й подаде двадесетачка за четирите бири, които бе изпил. Люси бързо му върна рестото и той й остави малък бакшиш.

— Поздрави сестра си, когато я видиш.

Рос обеща да го направи, но това бе лъжа. И двамата го знаеха. Той не обичаше особено Мери Бет, нито пък тя него. Бяха живели заедно само защото като деца си нямаха никой друг. Работеха земята на дядо си, който ги налагаше с колан с такава лекота, с каквато продаваше копия на библията. Хлапетата се подкрепяха взаимно, докато един ден Рос не забеляза, че на Мери Бет са й пораснали гърдите. Докато не я целуна и не пъхна ръка в гащичките й. Тогава беше на дванадесет години. Мери Бет започна да крещи сякаш я колеха. Дядото се оказа съвсем наблизо. Сграбчи Рос, замъкна го до водосточния канал и едва не го удави пред очите на домашното куче.

Пъхна главата на Рос под водата и я държа там, докато детето не започна да се задушава. Тогава го пусна само за да го натопи миг по-късно отново.

— Махай се, сатана — крещеше дядото. — Стой настрана от внука ми!

Момчето гълташе топлата, застояла вода, плюеше и кашляше, докато старецът не го извади за няколко секунди. Само след миг пак пъхна главата му в канала. И така отново и отново, докато Рос не изгуби съзнание. Събуди се в леглото си. Целият гореше. До него седеше баба му — намръщена, тя се грижеше за него, без да каже и дума.

— Ще оставиш сестра си на мира или ще те пусна в някое гнездо на скорпиони — предупреди го дядото малко по-късно, докато мажеше с масло филийка домашен хляб. Отгоре си сложи мед. С очила без рамки, гола глава и няколко липсващи зъба, Джералд Маккалъм беше внушителен мъж. Нито жена му, нито децата или внуците смееха да му повишат тон. Думата му беше закон. — Не се шегувам.

Рос му повярва.

Никога повече не посегна на Мери Бет. Оттогава стана по-внимателен и пренасочи своите сексуални фантазии от сестра си към други девойки. За пръв път спа с момиче, когато беше на петнадесет, но не усети никаква тръпка. Партньорката му — седемнадесетгодишна и грозновата — не беше предизвикателство за него. Веднага склони да си легнат. Рос не обичаше така. Колкото повече се дърпаше жената, толкова повече се възбуждаше той. Използвайки тялото си на футболист и обещания, които нямаше намерение да изпълнява, Маккалъм обикновено получаваше каквото иска. Докато не се появи Шелби.

Тя беше единствената жена, на която трябваше насилствено да наложи мисленето си. И, както реши Рос впоследствие, това й бе харесало. В противен случай щеше да каже на баща си и Джъдж щеше да му вгорчи живота. Затова Маккалъм реши, че Шелби си пада по грубото чукане.

Рос отвори вратата на бара. Въздухът навън беше тежък, нощта — непрогледна. Отново си помисли за Шелби. Би дал и последния си цент, за да остане насаме с нея. Помнеше изнасилването съвсем ясно. То непрекъснато изплуваше в съзнанието му, докато лежа в затвора. Маккалъм си повтаряше, че тя наистина го е желала, че се е съпротивлявала само защото е имала задръжки по отношение на секса. Следващия път сама щеше да го умолява да й го сложи.

Той тръгна към подобието на камион, което караше. Качи се в кабината и се намръщи. След като получеше парите от списанието, щеше да си купи нов камион и пушка — можеше да я вземе и на черно. Не беше сигурен дали законът позволява на бившите затворници да имат оръжие. Не че той наистина беше престъпник. Просто го бяха натопили. Е, за по-сигурно щеше да се снабди с пушка по нелегалните канали. Така щеше да си купи и куче. Колата обаче — не. Планираше да си вземе най-луксозното возило, за което му стигнат парите.

Освен това, по един или друг начин отново щеше да има Шелби Коул. Това бе предопределено от звездите. Запали двигателя и пусна радиото.

Нищо.

— По дяволите! — Удари го с юмрук няколко пъти, докато своенравните тонколони не проработиха. После потегли. Пееше Джон Когар Мелънкамп: „Роден съм в малък град“.

— Аз също, приятелю.

Рос мина покрай аптеката и бакалията.

— Едва ли твоят град е бил по-малък от моя.

 

 

Надул музиката, Маккалъм отвори прозореца и се изплю. Караше към края на града, към една телефонна кабинка, която още не беше използвал. Намираше се зад закрит магазин за авточасти. Беше доста отдалечена за очите на клюкарите, така че в нея Рос се чувстваше в безопасност. Джон запя за живота, вярата в Исус и смъртта в малкия град и Рос изключи радиото.

Нима на Калеб не му се беше случило точно това? Повярва в Исус и умря. Но според Рос старият кучи син едва ли бе отишъл в рая. Не. Може би сега се пържеше в ада и това беше чудесно. Идеално. Заслужаваше го, задето бе излъгал и бе изпратил Рос в затвора.

Беше толкова лесно да го убие. Само влезе в стаята му, докато спеше, покри лицето на стареца с възглавницата и проследи с поглед конвулсиите на костеливите му ръце, докато Калеб се бореше да си поеме въздух. Дъртият трябваше да му е благодарен. Рос смяташе, че му е спестил доста болка и страдания. Никаква химиотерапия, нито операция не биха могли да спасят живота му. И Рос му помогна да умре. След това се почувства добре. Много добре.

Щеше да му стане още по-хубаво, ако можеше да направи същото с Невада Смит и Руби Дий. И двамата заслужаваха да умрат, задето го бяха накиснали.

Подсвирквайки си припева на „Малък град“, Рос мина през отворената порта и паркира зад празната сграда на магазина. Слезе от камиона. Беше доста тъмно. Влезе в телефонната кабинка и бръкна в джоба си за монета. Бързо набра номера и се обърна с гръб към улицата. Зачака сигнал. По лицето му бавно се разля усмивка. Харесваше му да всява смут в дома на Невада Смит.

Свободен сигнал. Втори.

Трети.

По дяволите! Заспал ли беше или умрял? Или може би чукаше Шелби?

Усмивката на Рос помръкна. Вече беше спрял да брои сигналите, когато отговори секретарят. Не го изслуша, просто затвори слушалката и съжали, че е изгубил тридесет и пет цента. Обхванаха го черни мисли. Представи си Смит и Шелби Коул заедно. Стомахът му се сви. Крайно време беше да спре да си играе на анонимни обаждания.

Време бе отново да види Шелби.

Той беше този, който диктува условията.