Лиза Джексън
Мълчание (10)

Глава девета

Настоящето

И сега, десет години по-късно, Рос Маккалъм се бе върнал в града. Беше свободен.

Шелби потрепери. Легнала в леглото, загледана във вентилатора на тавана, си припомни, че вече не се страхува. Откакто бе видяла Маккалъм за последно, беше успяла да избяга от контрола на баща си, прекарала бе безбройни часове в кабинетите на психиатри и терапевти, беше възвърнала самоуважението си и дори успя да завърши колеж в Калифорния. В крайна сметка се установи в Сиатъл, където работеше като брокер на недвижими имоти, докато караше магистратура. Така и не завърши дисертацията си, но въпреки това се чувстваше доволна, преуспяваща, а и бе в разцвета на младостта си.

Стана от леглото и включи компютъра. Реши да проведе собствено малко разследване. Щеше да започне с приятеля на Невада — частния детектив. Бил Левинсън. Не че това щеше да й донесе кой знае какви резултати, но поне беше някакъв старт. Уморена бе от чакане някой друг да свърши това, което тя смяташе за своя работа. Не беше спряла да издирва Пичърд и всички, които можеха да имат връзка с него — роднини, други лекари, медицински сестри. Освен това, къде беше адвокатът на баща й? Как ли се казваше?

Орин някакъв си. Орин… Филкинс или Филмър, или… Спомни си как Джъдж рови из чекмеджето си по-рано същата сутрин, търсейки завещанието. Захвърли всичко и като стрела се втурна надолу по стълбите. Влезе в кабинета на съдията, където мирисът на изпушени преди доста време пури все още витаеше във въздуха. Джъдж не се виждаше наоколо. Не че й пукаше особено. Дори да я завареше да рови из нещата му, много важно! Та той се опитваше да си играе с живота й! С живота на дъщеря й. Нека я завари в кабинета си! Щеше да му се отрази добре.

Без никакви скрупули тя започна да отваря чекмеджетата на бюрото му. Не намери никакви документи и заоглежда стаята за ежедневник, тефтер с телефони или нещо от сорта. Отиде до бюфета, но той беше заключен. Сигурно там имаше нещо — писма, визитни картички… Шелби отново обходи с очи стаята и забеляза връзка ключове в една кристална купа до кутията с пури. Взе ги. Опита три от тях, преди да намери ключа, който й трябваше. Шкафът беше пълен с папки, много от които на нейната възраст. Шелби успя да потисне гласа на съвестта си и бързо започна да ги преглежда. През тракането на чинии в кухнята различи гласа на Лидия — тананикаше си същата песничка, която й пееше като дете. С крайчеца на окото си забеляза как нещо под прозореца се раздвижи — Пабло Рамирез, градинарят, прекопаваше цветята. Засега Джъдж не се виждаше никъде. Сърцето на Шелби запрепуска. По челото й изби пот.

— Трябва да е някъде тук — прошепна тя и изведнъж замръзна на място.

Дъхът й секна. Беше намерила папка с името на майка си върху нея.

— По дяволите… — Устата й пресъхна, когато осъзна, че в чекмеджето имаше папки за всеки, който някога бе работил за Джъдж, за роднините му и дори…

Коул, Елизабет

Бебето й!

Коул, Жасмин Дий, Руби Естебан, Рамон Харт, Нел Маккалъм, Рос Рамирез, Мария Рамирез, Пабло Пичърд, Нед Смит, Невада Васкез, Педро…

Побиха я тръпки. Изведнъж се почувства като че се намира в блато и всяка погрешна стъпка би я повлякла към неизвестни и опасни дълбини. Тогава видя собственото си име. Баща й имаше папка и за нея?

— О, татко… — прошепна отчаяна и невярваща.

В този момент чу скърцането на врата и гласа на баща си, който тихо заговори на Лидия. Шелби замръзна, разпознала почукването на бастуна му. Прехапа устни и бързо извади няколко папки — толкова, че липсата им да не бъде забелязана веднага. Тихо затвори и заключи чекмеджето, остави ключовете на мястото им и безшумно се измъкна от кабинета. Макар да бе готова да бъде заварена от баща си, докато рови из нещата му, нямаше нужда да рискува излишно, не беше необходимо да му дава да разбере, че смята да преобърне цялата къща, само и само да узнае какво е станало с детето й.

Стъпките му звучаха все по-близо. По дяволите…

Пъхна папките под мишница, остави вратата леко открехната и за да избегне срещата с него, мина през килера, после през трапезарията, всекидневната, фоайето и стигна до стълбите. Беше на площадката към нейния етаж, когато отново чу гласа на Джъдж. Спря. Дъхът й секна. Вдигна поглед към прозорците в горната част на двойната врата. Навън светът изглеждаше същият — полянката зеленееше, дори в горещината, електрическата пръскалка продължаваше да се върти, а в къщата, където бе отрасла, животът на Шелби се бе преобърнал рязко.

— Е, знаеш, че се притеснявам за нея — каза Джъдж. — Точно сега Шелби си е внушила, че всичко и всеки са срещу нея.

— А нима не е така? — попита Лидия.

— Разбира се, че не е — изсумтя Ред Коул. — Просто я наглеждай, докато ме няма.

— Тя е зряла жена.

— Знам, знам, но Рос Маккалъм се е върнал в града.

— Dios — въздъхна Лидия. — Този мъж… той е… el diablo^[1].

— Така е. Сатанинско изчадие. — Джъдж замълча за миг и Шелби напрегна слух, за да чуе останалите му думи. — Дъщеря ми избра ужасно неподходящ момент да се появи в Бед Лак.

— Сигурно е за добро — отрони Лидия тихо. — А вие, господин съдия, трябва да й кажете истината.

— Мислиш ли?

Шелби здраво стисна папките. Какво криеха Джъдж и Лидия от нея? Сърцето й заби толкова силно, че й се стори, че ще заглуши разговора. Момичето се наведе през перилата и зърна връхчетата на бащините си обувки.

— Si. Така ще бъде справедливо. В това семейство има прекалено много тайни.

Амин, каза си Шелби. Трябваше да поговори с Лидия.

— Говоря сериозно. Шелби има право да знае — настоя икономката.

Значи Лидия, която за Шелби беше като майка, знаеше за семейството им много повече, отколкото самата госпожица Коул. Неприятното чувство, че е предадена, я бодна в сърцето. Винаги бе подозирала баща си, че се опитва да манипулира живота й, но не и Лидия — не и жената, която я бе държала в прегръдките си, когато беше уплашена, която превързваше разкървавените й колене и й даваше нежелани наставления за приятелите, училището и живота, като че Шелби й бе дъщеря. А сега излизаше, че не може да й има доверие. Тогава на кого би могла да вярва? Нито на баща си. Нито на Лидия. Образът на Невада изплува в съзнанието й.

О, Шелби, нима си толкова глупава, та си мислиш, че можеш да му вярваш?

— Виж, Лидия, правя всичко, което е по силите ми, за да осигуря добър живот на дъщеря си. Толкова по въпроса. — Гласът на Ред Коул бе замислен. В следващия момент, явно в отговор на повдигнатите в знак на недоверие вежди на икономката, съдията добави: — Наистина! По дяволите, знам, че е време да си изясним някои неща, но не е толкова лесно да отвориш чекмеджето на шкафа си, знаейки, че оттам ще излязат танцуващи скелети. Да, ще го направя, но когато дойде часът. Моят час.

Лидия изсумтя недоверчиво.

Какви скелети?

— Ще бъда в ранчото този следобед, така че не ме чакай за обяд.

— Там ли ще ядете? — В гласа й имаше лек упрек.

— Ще си взема нещо.

— Но докторът каза…

Докторът? Какъв доктор? Определено не Пичърд. Болен ли беше Джъдж? Винаги бе смятала баща си за много здрав и твърдоглав.

— Не се притеснявай, Лидия — тросна се съдията. — И без това не ми остава много.

О, господи, какво означаваше това? От какво беше болен? Стъпките му се приближиха и Шелби, изплашена да не бъде хваната с инкриминиращите папки, безшумно се втурна по стълбите към стаята си. Щом стигна, затвори вратата, пъхна папките под матрака си, легна отгоре и се престори на заспала, в случай че баща й решеше да дойде да я види.

Той не го направи.

С ускорен пулс и хиляди въпроси, кръжащи из главата й, Шелби слушаше как стъпките на Джъдж се отдалечават. Изпусна облекчена въздишка, нетърпеливо се втренчи в тавана, където някаква муха жужеше край перките на вентилатора. Изчакваше да чуе затварянето на вратата на стаята му.

Щом се убеди, че съдията няма намерения отново да излиза, извади папките и се разположи на любимия си стол — същия, от който майка й й бе чела детски стихчета.

Точно сега обаче нямаше да мисли за Жасмин Коул, нито пък за начина, по който бе умряла. Имаше достатъчно време за спомени, всеки друг път можеше да извика от паметта си избледнелия образ на жената, която я бе родила и която едва познаваше.

Концентрира се върху папките в ръцете си и отвори първата — надписана с името на дъщеря й. Беше разочароващо тънка. В нея намери само акта за раждане и смъртния акт.

Разочарование премина през тялото й. От очите на Шелби бликнаха сълзи. Беше виждала копия от тези документи много повече пъти, отколкото би искала.

„А ти какво очакваше?“, заопява някакво вътрешно гласче. Снимки? Имената на осиновителите на Елизабет? Отзиви от училището, което посещава? Първите й рисунки? Какво?

Шелби прехапа устни и се насили да продължи нататък. Това бе само малко препятствие в първите й опити да разбере истината и ако импровизираният обир на бащиното й чекмедже не успееше, щеше да опита нещо друго.

Отвори втората папка — на Невада Смит. Вътре имаше няколко листа и докато ги разглеждаше, Шелби се почувства сякаш е влязла в чужда собственост. Невада Евънс Смит — акт за раждане, медицинско, документи от училището, което бе завършил, и от казармата, автобиография, доклад на частен детектив за семейството му — баща пияница и избягала от него майка.

Шелби изпита страх, докато разглеждаше папката. Хвърли поглед през рамо като че ли очакваше Невада да се появи на вратата и да я хване, че се рови в личния му живот. Но това бе глупаво. Беше сама в стаята. Само огромните перки на вентилатора се въртяха над главата й, а мухата се блъскаше в стъклото. Шелби отново се облегна на стола и продължи да чете за мъжа, в когото някога беше влюбена, без дори да го познава добре, същия, когото смяташе за баща на детето си.

Подсъзнателно опря ръка върху близката маса и почука на дърво. Макар да не беше сигурна, че Елизабет е рожба на Невада, бе приела, че е така. Дори не допускаше другата възможност.

Третата папка — тази с нейното име, Шелби бе оставила последна.

 

 

Калеб Суогърт изглежда като мъртвец, помисли си Катрин, докато стоеше пред вратата на стаята му. Стакатото, изпълнявано от токчетата й, спря да ечи по коридорите на болница „Our Lady of Sorrows Hospital“. Подминавайки хората от персонала, тя влезе в стаята на стареца, все едно че беше пациентка.

Слаб като скелет, с посивяла, увиснала кожа и само няколко сплъстени кичура коса Калеб лежеше на болничното легло и само мониторът над главата му показваше, че е още в съзнание. Очите му — толкова кафяви, че изглеждаха почти черни — бяха дълбоко хлътнали. Без да мигат, те се бяха втренчили в телевизионния екран, от който някакъв евангелист разпалено обясняваше нещо за тежестта на греховете. Тръбичките и жичките по тялото на стареца издаваха, че е на крачка от гроба. Но лошото му здравословно състояние не беше кой знае колко изненадващо. Катрин го очакваше. Това, което я накара да спре, бяха иконите, осеяли цялата стая. Три нови библии бяха сложени върху масичката до леглото. Дузина изображения на Исус и Дева Мария се виждаха по стените. Статуетки на Христос бяха натрупани на перваза, а на нощното шкафче, освен гребена, кутия Клинекс, чаша вода, електрическа самобръсначка и хирургически ръкавици, имаше миниатюрна коледна икона, макар до празника да оставаше почти половин година.

Дяволът със сигурност не би могъл да влезе тук. Що се отнася до Суогърт, той беше пред прага на смъртта, така че ако искаше интервю, а тя бе дошла точно за това, трябваше да побърза, преди гробарят да е дошъл да го интервюира вместо нея.

— Мистър Суогърт? — каза Катрин и го стресна.

Старецът трепна. Мониторът над главата му полудя за секунда. Той обърна посивялото си лице към нея. — Аз съм Катрин Неделески — придвижи се към леглото му едва-едва, като че приближаваше необязден жребец. Изглежда този ще хвърли топа. Някак си успя да се усмихне. Надяваше се, че изглежда доста по-спокойна, отколкото се чувстваше. — Спомняте ли си? От списание „Лоун стар мегъзин“.

За секунда плешивото му теме се покри с бръчки. После старецът проумя.

— Получихте ли договора, който ви изпратих? — запита жената и се приближи до леглото. Опита се да не покаже, че при вида на костеливото му тяло изпитва истинска погнуса. Не очакваше от стареца да си спомни кой знае колко — беше прекалено болен, но се надяваше все пак да й каже защо и как е бил убит Рамон Естебан.

— Вие ли сте репортерката? — запита Калеб с глас, наподобяващ скърцане.

— Да. — Тя кимна и малко се обнадежди по отношение на паметта му. — Казахте, че искате да споделите нещо, свързано с показанията ви по случая Рос Маккалъм.

— Помня. — В очите му проблесна разбиране. — Сключихме нещо като сделка, нали?

— Точно така.

— Парите, след като си отида, ще получи дъщеря ми. Селест. Селест Хернандес. Изпратих ви адреса й.

— Да. Да. Вече говорихме за това. — Милион пъти. — Пазя името и адреса на Селест в папка — увери го Катрин, макар съвестта да я смъмри. Каквото и да бе правил този стар чудак през живота си, поне му беше останала някаква родителска любов.

Някои хора, включително и тя, не бяха такива късметлии.

— Не бях добър баща. Разделихме се с майка й точно след раждането на детето.

Значи това беше някакъв опит за покаяние. Част от уважението на Катрин към стареца се изпари. Все пак тя сметна, че някакъв бащински интерес е за предпочитане пред никакъв и късната любов към детето е по-добра от пълната липса на такава.

— Искам половината пари да бъдат дадени на църквата, а другата половина на Селест — продължи Калеб през някакъв хриплив кикот. — След като платите за гроба, в който ще ме сложат.

— Всичко е уредено. Всъщност донесох и документ за това — каза Катрин, отвори куфарчето си и извади от него плик. — Вашето копие. Ще го оставя тук. — Сложи го на нощното шкафче до миниатюрата, изобразяваща раждането на Исус, но Калеб поклати глава.

— Приберете го в шкафчето. Оттук може да го откраднат.

— Кой?

— Човек никога не знае — изсумтя старецът. — Аз не вярвам на никого, освен на бог и сина му Исус Христос.

— Може би идеята е добра. — Опита се гласът й да не звучи саркастично. Пъхна плика в шкафчето при един парцалив халат и чифт скъсани чехли. — Донесох малък касетофон — добави. — Е, да започваме.

— Да започваме какво! — разнесе се нечий глас.

Набита медицинска сестра с дебели очила и къса сива коса влезе в стаята. На значката с името й пишеше: „Линда Рафкин“. Изглеждаше като булдог и Катрин заподозря, че обича да дава заповеди.

— Трябва да поговоря с тази жена — обади се Калеб.

Рафкин се приближи до леглото, провери апаратите и системите и пъхна термометър в ухото на стареца.

— Аз съм Катрин Неделески. С господин Суогърт имаме уговорка за интервю…

— Не можете да го направите в болницата.

— Всичко е наред — намеси се Калеб. — Позволете й да остане.

— Няма да досаждам — Катрин не смяташе да се предава.

Сестрата се намръщи:

— Господин Суогърт се нуждае от почивка.

Старецът хрипливо се изсмя, а после се закашля:

— Мисля, че ще имам достатъчно време за почивка.

Сестрата извади термометъра, провери пулса на Суогърт и се канеше да мери кръвното му.

— Аз умирам — констатира Калеб. — Нищо и никой не може да промени този тъжен факт. Така че побързайте. — Той махна с ръка към вратата. — С младата дама имаме разговор.

Рафкин се спря, изгледа Катрин през дебелите си очила и се намръщи:

— Тридесет минути — отсече най-сетне и посочи с дебелия си пръст циферблата на тимекса на ръката си. — Ще засичам. — И напусна стаята.

— Не й обръщайте внимание — каза Калеб на Катрин, когато останаха сами, ако не се броят образите на Бог Отец и Христос разбира се. — И бих искал да затворите вратата. Никой не трябва да чува това, което ще кажа. — Изнемощелите му пръсти натиснаха бутона за изключване на телевизора.

Катрин не възрази. Отиде до вратата, огледа коридора с обигран поглед, не видя никого и плътно затвори вратата. Зарадвана, че най-сетне са сами, тя взе единствения и твърде неудобен стол в стаята и го сложи до леглото. Седна, натисна бутона на касетофона и внимателно го остави между две малки статуетки на коленичили богомолци.

— Имам доста въпроси — каза на стареца, — най-вече за нощта, в която е починал Рамон Естебан.

— Това не е ли всичко?

— Не. Онази нощ, разбира се, е много важна. Бих искала да разбера кога отидохте в магазина и за какво, кого видяхте, какво чухте, но освен това ми трябва и малко странична информация. — Жената извади бележник и химикалка, за да може да отразява личните си впечатления, докато касетофонът прави записа.

— Например? — Той беше станал подозрителен.

— Ами преди всичко трябва да придобия представа за града, така че ще се наложи да ми кажете какво знаете за Бед Лак, Джъдж Коул и дъщеря му Шелби.

Калеб бързо примигна:

— Джъдж Коул? Защо? Не той водеше делото по убийството. А що се отнася до дъщеря му, мисля, че Шелби не беше в града, когато това се случи.

— Може и да е така, но все пак се съобразете с мен. Аз ще пиша историята и след като ви питам, значи е необходимо да знам. Повярвайте ми. Съдията е бил женен, нали?

— По онова време вече не. Беше женен много отдавна. За Жасмин Фалконър. Тя беше много красива.

— Починала е в началото на брака им, нали?

— Не просто почина. Самоуби се — кимна Калеб. — Прерязала вените си, докато се къпела във ваната на Джъдж.

Катрин потръпна при мисълта за случилото се. Не че хранеше някакви особени симпатии към близките на съдията, но описаната от стареца картина беше прекалено ужасна. Тя прочисти гърлото си и продължи:

— И защо е посегнала на живота си?

Калеб се поколеба. Намръщи се:

— Виждали ли сте някога Джъдж Коул?

— Не, не съм имала това удоволствие — отговори Катрин.

— Е, когато го видите, ще разберете. — Старецът подсмръкна. — Жасмин беше уникална жена, не че Коул оценяваше това.

— А вие?

Калеб повдигна костеливите си рамене.

— Разкажете ми за децата им — предложи Катрин и се насили да се усмихне.

— Само едно, момиче — Шелби. Сега е на около тридесет, ако не ме лъже паметта. Защо питате за нея?

— Както вече ви казах, това е допълнителна информация. Доколкото знам, Шелби Коул е излизала с Невада Смит — човека, който е водил разследването по случая Маккалъм. Всички, които съм интервюирала до момента, твърдят, че двамата — Смит и Маккалъм — враждуват от години, дори са се сбили малко преди смъртта на Естебан.

Калеб се замисли, потри брадичката си и каза:

— Напълно бях забравил за това. Но вие сте права. Невада си загуби окото, а Рос беше с потрошени ребра и счупена ръка, нещо такова. В крайна сметка и двамата лежаха в болницата. Доколкото си спомням, проблемът бе, че Маккалъм непрекъснато се домогваше до Шелби Коул.

— А тя е била момичето на Невада.

— По онова време, предполагам, да. — Калеб сви рамене, а зад вратата на стаята се чу шумът от преминаваща болнична количка. — Говореше се, че излиза със Смит. Помня това само защото Шелби е дъщеря на Коул, а навремето всичко, свързано със съдията, беше грандиозна новина.

Катрин не се и съмняваше в това:

— Значи, ако информацията ми е вярна, след това Рос Маккалъм катастрофира източно от града и се разминава на косъм със смъртта. Блъска се с камиона на Невада Смит. Така ли е?

— Да. Предполагаше се, че Рос е откраднал камиона на Невада в нощта на убийството на Рамон Естебан. Така и не се разбра защо. Смит съобщи, че камионът липсва, което не му е било особено трудно, предвид това, че работеше за шерифа. Няколко часа по-късно намериха возилото потрошено източно от града. Рос Маккалъм беше пиян и в безсъзнание, но бе имал късмета да остане жив.

— А Рамон Естебан вече е бил мъртъв — застрелян с тридесет и осми калибър?

— Така беше. — Калеб отново потри брадичката си и Катрин забеляза две иглички, забодени в тялото му — едната бе свързана чрез тръбичка с монитора, а другата — с банка кръв.

Катрин кръстоса крака и започна да драска нещо в тефтера си, докато касетофонът продължаваше да записва.

— Но у Рос не е бил намерен пистолет?

— Не, само старата ловна пушка Уинчестър на Невада Смит.

Жената подсмръкна. Беше пропуснала тази малка подробност.

— Но не и оръжието на убийството?

— Не. Както казахте, куршумът, убил Рамон Естебан, беше тридесет и осми калибър.

Катрин си отбеляза нещо, после погледна часовника и смени посоката на разговора. Онова чудовище сестрата трябваше да дойде скоро, ако държеше на думата си, а Катрин подозираше, че Линда Рафкин никога не нарушава обещанията си.

— Да поговорим за показанията ви.

Калеб стисна зъби:

— Добре.

— Излъгали сте от свидетелската ложа.

Той се поколеба, после рязко кимна:

— Да.

— По телефона ми казахте, че са ви платили, за да свидетелствате, че Рос Маккалъм е бил в магазина на Естебан онази нощ, нали така?

— Да, но не знам кой го направи, така че не си правете труда да ме питате. Просто получих пет хилядарки, за да кажа, че съм видял Маккалъм с пикапа на Невада Смит пред магазина онази нощ.

— А всъщност не сте го виждали?

— Не.

— Кой ви плати?

— Вече ви казах да не питате, ’щот не знам. Парите бяха оставени в кафява чанта в една канавка зад бар Уайт хорс. Взех ги, преброих ги и дадох показанията, за които ми беше платено. Това е.

— Но вие сте лъжесвидетелствали. Това е престъпление.

— Знам, но вече няма значение — отсече старецът и тя не би могла да оспори твърдението му. Колелата на правосъдната машина се движеха прекалено бавно, за да бъде осъден старецът, преди да умре.

Калеб се прозя и клепачите му се затвориха. Нямаше да остане буден още дълго. Катрин запита:

— Как мислите, кой е убил Рамон Естебан?

— Не знам. Всеки би могъл да го направи. Той беше гаден кучи син, подло животно. Напиваше се и започваше да троши. На няколко пъти счупи стъклата на собствения си магазин. На хората не им допадаше фактът, че бакалията върви добре при такъв противен собственик.

— Испанският му произход ли беше причината за лошото отношение на съгражданите към него?

— Ако така наричат вече мексиканците. Освен т’ва, той беше подлец и мръсник.

— Имаше ли врагове?

— В Бед Лак всеки има врагове.

— Възможно ли е някой от тях да го е убил? — настоя Катрин.

— Един от всичките със сигурност — каза Калеб и на нея й се прииска да го хване и да го разтърси.

— Кой?

— Дино.

— Защо? — попита Катрин, полагайки усилия да не издава раздразнението си.

— Всичко е в ръкописите. — Той отново се прозя, а вратата се отвори и влезе сестра Рафкин. Веждите й бяха повдигнати и излизаха над рамките на очилата.

— Благодаря — каза Катрин и изключи касетофона. — Утре ще дойда отново.

— Заповядайте — измърмори Калеб и докато прибираше касетофона в куфара си, Катрин усети погледа му върху задника си. Като че можеше да направи нещо. Беше толкова болен. Тя не можа да преодолее изкушението да се наведе и да му даде да надзърне под полата й. Защо да не дари стария перверзник с последна тръпка, преди да си отиде от този свят? Беше в безопасност. В състоянието, в което се намираше, Калеб не би могъл да й стори нищо.

 

 

Бум!

Невада заби последния гвоздей в оградата. Добре. Малко по малко щеше да стегне това място. Попи потта от челото си и се загледа в кобилата шампион, която тичаше из ливадата. Червеникавокафява, с бяло като чорапи на двата крака, животното струваше повече от всичките му коне взети заедно. И се държеше така, сякаш го знаеше. С гордо движение на главата красавицата отметна гривата си.

Зад ливадата се простираха още сто и шестдесет акра, които Невада бе купил предната година. Останалите коне пасяха там. Те бяха съвсем обикновени, с изключение на два, които превъзхождаха стадото, но дори и те не бяха от ранга на кобилата.

Невада остави чука и огледа оградата за друго счупено място.

Извади късмет със сто и шестдесетте акра на Адамс. Старецът не би ги продал на никой друг. Бяха добри приятели с баща му преди години. Адамс бе за Невада като чичо. Когато дойде време да се оттегли от ранчерството и да се премести да живее в града, той предложи на Смит сделка, която беше повече от честна, дори прекалено изгодна, за да бъде отказана.

— Ако не я купиш, ще ми се наложи да я обявя за продан на пазара и да плащам комисиона на някой брокер, за да пробута земята ми на непознат. Нямам собствени деца, така че много бих искал ти да получиш моите сто и шестдесет акра.

Невада се съгласи. Така към собствеността му бяха присъединени пасбище, кедрова гора, езеро, което напоследък пресъхна, малка овощна градина и кариера. Старото ранчо не беше в особено добро състояние, защото Оскар Адамс бе спрял да се грижи за него след смъртта на жена си, но според Невада в двуетажната къща имаше потенциал. Доста повече, отколкото в собствената му барака. Планираше да се премести да живее там, след като я ремонтира.

Когато му дойде времето, напомни си сам, както правеше винаги, когато го обземаше нетърпение, всяко нещо с времето си.

Подсвирна на Крокет и тръгна към къщата с намерението отново да се обади на Левинсън. До момента частният детектив не бе открил момичето.

Три дни бяха изминали, откакто за пръв път се натъкна на Шелби, и седемдесет и два часа, откакто бе разбрал, че е баща. Въпреки това все още нямаше никаква информация за детето. Живееха във века на техниката, а за толкова време дори не стана ясно дали дъщеря му е жива. Всичко, с което разполагаше, бяха уверенията на Шелби, че снимката, която бе получила, е истинска, че Елизабет е негово дете и че намирането й е само въпрос на време.

Роден скептик, Невада осъзнаваше, че писмото и фотографията можеха да се окажат проява на нечие болно въображение — груба шега, начин Шелби да бъде накарана да се върне в Бед Лак.

Но защо? И кой стоеше зад всичко това?

Ако се окажеше, че писмото и снимките са фалшиви, това би убило Шелби.

Тя беше твърдо решена да намери момичето. Той — също.

Невада изтупа ръцете си, изкачи стълбите и влезе в къщата. Макар вътре да беше по-сенчесто, температурата бе също толкова висока, колкото и навън. Смит отвори прозореца. Уви, бриз нямаше.

Беше говорил с Шелби по телефона на няколко пъти, проведе собствено разследване и непрекъснато звънеше на частния детектив. Засега обаче резултатът беше никакъв.

Който и да бе изпратил снимките на Шелби, повече не се опита да контактува с нея. Кой, по дяволите, го беше направил и защо бе избрал точно този момент? Защо сега! Какво през последните няколко месеца бе подтикнало въпросния човек да се свърже с Шелби и да я накара да се върне в Бед Лак? Какво се беше случило? Какво се бе променило?

Само едно нещо — Рос Маккалъм излезе от затвора!

Невада не виждаше никаква друга смислена причина.

Но каква връзка имаше Рос с всичко това? Крайно време беше да разбере. Смит тъкмо се накани за пореден път да избере Левинсън, когато телефонът иззвъня.

Вдигна още след първото позвъняване.

— Смит.

Последва пауза, колебливо мълчание в другия край на линията.

— Ало?

Никакъв отговор, през слушалката долиташе само някаква музика.

— Чувате ли ме?

Нищо. Въпреки че бе заобиколен от дневна светлина, Невада почувства нечие тъмно като нощта присъствие.

— Кой се обажда? — запита по-настоятелно и чу как отсреща му затвориха. В следващите секунди не отдели поглед от слушалката. Може би е било грешка. Някой беше набрал неправилен номер. Не биваше да прибързва с изводите — непрекъснато ставаха грешки.

Въпреки това Невада не можа да се отърси от обзелото го неприятно чувство.

Взе ключовете и излезе от къщата. Слънчевата светлина го заслепи. Той примигна и болка прониза сляпото му око — болка, която го спохождаше от десет години, болка, причинена от Рос Маккалъм.

Точно днес тя му се стори като предзнаменование.

 

 

Папките не й донесоха нищо друго, освен бегла представа за начина, по който разсъждаваше Джъдж. Шелби бе прочела всичко ред по ред, но научи само имената на родителите на Невада, това че е бил слаб студент, но особено изявен кадър в казармата. Беше имал проблеми със закона в детските си години. Джъдж грижливо ги бе отразил в папката. Имаше и изрезки от вестник — статии, свързани с напускането му от работа при шерифа. Шелби не можа точно да разбере мотивите на Невада, но й стана ясно, че има връзка между напускането му и ареста на Рос Маккалъм. Беше имало някакъв скандал във връзка с откраднатия камион и сбиването на Смит с Маккалъм. Невада не беше обвинен в нищо, но се бе отказал да работи за шерифа — явно не по собствено желание, а и баща й бе споменал нещо, че е бил изритан.

Шелби отвори своята папка. Вътре нямаше нищо особено — акт за раждане, документи от училището, в което бе учила, медицинския й картон и няколко грамоти. Събрани бяха също копия от формулярите, с които бе кандидатствала в различни колежи, но нищо свързано с бременността или бебето й. В картона й бе отразено боледуването от шарка на тригодишна възраст и счупването на прешлен, когато бе на седем, но бременността на Шелби изобщо не се споменаваше. Джъдж като че отричаше този период от живота й.

— О, татко — прошепна момичето разочаровано.

— Все пак сред всички документи успя да открие името на адвоката на баща й — подписът на Орин Финдли фигурираше върху няколко документа. Шелби си записа телефона и адреса му и реши да го посети в Сан Антонио.

Не смяташе да се записва предварително. Не биваше да му оставя шанса да се обади на баща й за наставления. Облече си памучна рокля, обу сандали, взе си дрехи за смяна в малка спортна чанта и слезе по стълбите. Джъдж вече беше излязъл и тя без проблем върна папките на мястото им. Тъкмо се канеше да затвори бюрото, когато видя папка с надпис Болница „Our Lady of Sorrows“. Болницата, в която беше родена!

Без много да му мисли, Шелби издърпа тънката папка и откри в нея две писма — едното от управителя, а другото от борда на директорите. Съдържаха благодарност за дарението, което Джъдж беше направил в памет на съпругата си. Сумата не беше упомената, но датата издаваше, че парите са преведени два месеца след раждането на Елизабет.

Момичето се втренчи невярващо в писмата. Възможно ли бе това да е някакъв вид заплащане за подправяне на документите? Определено не. И въпреки това… Побиха я тръпки. Тя извади листчето с името на адвоката и си записа на него и името на управителя на болницата.

Нима баща й бе прибягнал до такива крайни мерки, за да е сигурен, че Шелби никога няма да открие Елизабет? Или пък беше просто съвпадение? Може би Джъдж само е искал да си осигури данъчни облекчения или… Не, невъзможно! Явно всичко беше част от старателно планирана интрига. Шелби пъхна листчето с имената в портмонето си и опита да потисне болката, която запулсира в главата й.

Възможно най-тихо затвори чекмеджето, заключи го и извади ключа.

Смутена от откритията си, тръгна към кухнята. Завари Лидия да говори по телефона. От скритите тонколони се лееше тиха испанска музика.

В неведение за присъствието на Шелби, икономката бе издърпала кабела на телефона, така че да стигне до прозореца, и наблюдаваше градинаря, който подравняваше тревата. Говореше много бързо и почти неразбираемо на испански. Позата, която бе заела, както и тонът на Лидия издаваха, че е ядосана. Шелби не можа да разбере целия разговор, но схвана, че поради някаква причина икономката се чувстваше като подмамена в капан. Тъй като не искаше да подслушва, момичето се изкашля и тръгна към масата, за да си вземе грозде.

Лидия рязко се обърна. Лицето й издаваше, че е много засегната и едва сдържа сълзите си. Беше се изчервила, очите й бяха влажни, а обикновено усмихнатите й устни бяха здраво стиснати.

— Скъпа — каза икономката стресната. — Dios, изплаши ме! О… извини ме… — Тя отново се заслуша в репликите на човека, с когото говореше, после каза кратко: „Esta noche“! — И бързо затвори слушалката, като че ли притеснена, че са я хванали да води личен разговор в работно време. Силно почука на прозореца, за да привлече вниманието на градинаря, и страховито размаха пръст пред лицето му. — Този мъж не знае какво прави. Извини ме за минутка.

Бързо изтича навън и се захвана да мъмри градинаря, който извади кутия цигари от джоба си и запали една, докато я чакаше да приключи с конското на испански. Секунди по-късно Лидия вече бе възвърнала самообладанието си, но Шелби усети, че нещо не е наред. Не можеше обаче да разбере какво точно. Икономката, която по принцип беше много уравновесен човек, бе изкарана извън нерви и изля яда си върху градинаря. Странно. А може би Шелби просто правеше от мухата слон под влияние на истините, които бе разкрило бащиното й чекмедже?

— Hombres^[2]! — промърмори Лидия и изразително завъртя очи.

— Не мога да живея с тях, но не мога и да ги убия — каза Шелби, опитвайки се да разведри обстановката.

Икономката се засмя и напрежението като че бе забравено за момент.

— Si, si. Ще го запомня.

Шелби преметна дръжката на чантата си през рамо:

— Нещо не е наред ли? — запита, макар да мразеше да се бърка в чужди работи. Просто не знаеше какво друго да каже. — Изглеждаше ми разтревожена.

— Разтревожена? — Лидия поклати глава и отвори хладилника, за да извади покрита с фолио чиния.

— Да, докато говореше по телефона.

— О, семейни проблеми. Касае се за племенницата ми Мария и дъщеря й. Нищо сериозно — смотолеви икономката, докато слагаше тигана на котлона и развиваше фолиото. Острият пикантен аромат на марината изпълни кухнята и Лидия няколко пъти обърна месото в чинията.

— Сигурна ли си?

— Si. — Лидия избягваше погледа й и Шелби реши да не я притиска. Понякога икономката беше много открита, друг път — точно обратното. Явно случаят беше от вторите и младата жена реши да не се бърка. — Излизаш ли? — Посочи с вилицата чантата на Шелби Лидия.

— Отивам в Сан Антонио. Не знам дали ще се прибера тази вечер.

— По работа ли? — запита икономката.

— Не — Шелби все още се шегуваше, — на среща с гадже.

— Със Senor Смит ли?

Усмивката на Шелби леко помръкна:

— Е, хвана ме. Само се шегувах. Не отивам на среща. Искам да пообиколя магазините. — Тя лапна зърно грозде. — И, просто за информация, не се срещам със Senor Смит.

Лидия недоверчиво повдигна вежди. Познаваше момичето прекалено добре:

— Значи ще посветиш деня си на пазаруване?

— Да. Не съм си взела много дрехи, а в Бед Лак не е препълнено с бутици.

Лидия се усмихна.

— Така че ако някой от офиса в Сиатъл ме търси, му кажи, че ще се обадя утре. Ако звънне господин Левинсън, помоли го да си остави телефона. Аз ще се обадя по някое време да ми предадеш, ако имам съобщения. Ако ти се наложи да излезеш, просто ми запиши информацията на секретаря, става ли?

— Ще опитам — кимна Лидия, докато прибираше остатъка от месото обратно в хладилника. Извади бучка сирене и изми ръцете си. — Баща ти обаче няма да повярва на тази история. Ти се върна в Бед Лак, за да намериш дъщеря си, нали?

— Да.

— Беше много… especifico…

— Особена — помогна й Шелби.

— Да. Особена. — Икономката затвори кранчето и изтри ръцете си. — Не мисля, че ще повярва, че изведнъж си се заинтересувала силно от чифт нови обувки или хубава гривна.

Шелби лапна още едно зърно грозде:

— Всъщност това няма значение, Лидия. Да мисли каквото си иска. — Тъкмо се беше наканила да тръгва, когато изведнъж промени решението си. Нима моментът не бе подходящ за разговор с Лидия? — Онзи ден ви чух да си говорите с баща ми.

— Si, si. — Икономката вадеше рендето от шкафа.

— Всъщност говорехте за мен и някакви семейни тайни. Бях на стълбите и чух всичко.

Лидия се стъписа за секунда, после се съвзе и започна да развива целофана от сиренето.

— Si — отговори най-сетне. Явно беше, че нервничи.

— За какво ставаше дума? За какви тайни!

Икономката започна да стърже сиренето.

— Много са.

— Например?

— Не ме питай, скъпа. Не мога да ти кажа. — Тя вдигна глава и Шелби прочете в кафявите й очи тъга, която не разбираше. — Това са неща, които трябва да обсъдиш с баща си.

— Но те касаят и мен!

— Вече ти казах, питай него. — Икономката извърна поглед.

— Лидия!

— Казах достатъчно. Говори с Джъдж. — Икономката погледна часовника. — Той ще се върне скоро.

— Но баща ми няма… — Шелби замълча, видяла решително стиснатите устни на Лидия. Лоялността на тази жена към Джъдж бе непоклатима, макар Шелби да не разбираше защо. Да, наистина, съдията плащаше добре, а и беше дал на икономката доста големи пълномощия, но едва ли само заради това си струваше да е вярна на толкова подъл човек като Джъдж Коул.

„Старият Джъдж Коул

имаше злобен характер

и противна душа.“

Още като дете Шелби подозираше, че баща й е лъжец и голям манипулатор, но не искаше да го повярва. Сега обаче разбра, че влиянието му е много по-голямо, отколкото си бе мислила.

— Виж, Лидия, аз също имам права — настоя Шелби, посочвайки гърдите си с пръст. — Ако имаш някаква представа къде е дъщеря ми…

Телефонът иззвъня и Лидия сграбчи слушалката:

— Ало? — Повдигна вежди, стисна устни. — Чувате ли ме? Ало? — затвори слушалката.

— Dios mio!

— Какво?

— За втори път ми мълчат.

— Може да е грешка — предположи Шелби.

— Да бяха казали. Idiota!

Шелби не смяташе да се остави да я отклонят от темата:

— Виж, Лидия…

Но икономката вече гледаше през прозореца и чукаше по рамката:

— Ах, този Пабло! Абсолютен мързеливец е. Какво толкова намира в него сестра ми? Той ми е cunado, не го отричам, но не умее да работи. — Тя усилено започна да прави жестове на мъжа, който подравняваше тревата.

— Пабло Рамирез ти е девер? — уточни Шелби. Това беше новина за нея.

— Si, si. Нали знаеш, съпруг е на Карла. — Лидия зацъка с език. — Още се чудя как така Джъдж не го е разстрелял.

— Чакай малко, Лидия — прекъсна я Шелби, — имам чувството, че се опитваш да смениш темата. Говорехме за дъщеря ми.

— Скъпа, моля те, не знам нищо. Тайните, за които говорех, касаят майка ти, лека й пръст. — Тя бързо се прекръсти. — И трябва да говориш за тях с баща ти.

Момичето нямаше намерение да се отказва, но засега щеше да остави Лидия на мира, най-вече защото чу шума на автомобилен двигател. Може би баща й се връщаше. Е, ако беше така, смяташе да му каже какво мисли за него. Отиде до прозореца. Сребристият мерцедес на Джъдж не се виждаше, но за сметка на това зеленият пикап на Невада стоеше пред къщата.

— Добре, Лидия — кимна Шелби, — засега се измъкна. Няма да споря с теб, но ако баща ми не ми каже истината, особено що се отнася до дъщеря ми, ще се надявам ти да го направиш. — Решителният й поглед прониза икономката. — Не мислиш ли, че така ще бъде справедливо?

— Понякога, скъпа, светът не е справедлив.

— Но би трябвало да е такъв, Лидия. Дори и в Бед Лак.

С тези думи Шелби излезе от къщата тъкмо навреме, за да посрещне Невада. Започна да си повтаря, че не иска да го вижда. Не сега. Имаше прекалено много неща за вършене.

Смит слезе от камиона си и глупавото й сърце се разтуптя. Защо не можеше да преодолее това? Какво като между двамата прехвърчаха искри? Какво като усещаше животинския му магнетизъм — груб и чувствен? Голяма работа! Нима първичният инстинкт бе най-важен за нея?

Сега имаше значение само фактът, че Смит е баща на дъщеря й. Нищо друго. Връзката им бе приключила преди десет години. Беше минало. Макар и да бе имала глупостта да отвърне на целувката му, това беше просто реакция на тялото й, нищо повече. И въпреки това…

Той затръшна вратата на пикапа и се обърна. Изглеждаше, като че би могъл да убие някого. Изражението му бе сурово, очите — безпощадни, устните — здраво стиснати. Износени дънки. Широк колан. Прашни ботуши. Синя фланелка, която бе виждала и по-добри дни. Истински каубой в двадесет и първи век — див и първичен.

Шелби си повтаряше, че й е безразличен, макар че това си беше лъжа. Чиста лъжа. Простата и грозна истина беше, че никога не бе преставала да го обича.

Дори по-лошо — страхуваше се, че няма да престане.