Джанет Дейли, Соня Маси
Укротяването на Катерина (4)

Четвърта глава

Седнала на канапето на стълбищната площадка, скрита зад декоративните палми, Катерина Бърнел си помисли, че е човек поне със средностатистическа смелост.

Преди пет години, в склада, където „Бърнел Кънстракшън“ съхраняваше материалите си, избухна пожар. Макар че Хари се паникьоса и забрави да се обади дори в пожарната, а Натали тичаше и пищеше така, сякаш бе пламнал панталонът й, Кейт запази спокойствие. Когато пожарните коли пристигнаха, огънят бе почти потушен благодарение на нея и Арно Сейнт Джон, защото се справиха бързо с пожарогасителите.

После имаше ураган, който предизвика наводнение. Хари само крачеше тревожно из стаите. Натали замина на импровизирана почивка в Ню Йорк. А Кейт се бе катерила по паянтовите стълби, за да закове дъски на прозорците на семейната къща, бе складирала продукти и прясна вода, за да могат да изкарат с Хари почти две седмици.

Да, тя смяташе, че притежава поне средностатистическа смелост. Но явно недостатъчно, за да рискува да се влюби в мъж като Макс Колбърт.

Веднага щом той прекрати целувката, Кейт скочи на крака и се впусна в отчаяно и съвсем не елегантно бягство. Минути по-късно се чувстваше като глупачка, скрила се в тъмнината в една от спалните на горния етаж. Бе притиснала гръб към вратата и дишаше тежко като овчарско куче след уморителен ден на паша.

Чу Макс да минава няколко пъти по коридора, да я вика по име и да говори разни нелепици като:

— Излез, сладка Кейт… където и да си. Няма смисъл да бягаш. Съдбите ни са преплетени и запечатани с целувка. Покажи се, кокиченце.

Господи, помисли си тя, докато опитваше да си поеме дъх, а корсетът се впиваше в ребрата й. Ами ако някой го чуе какви ги приказва?

Репутацията й, колкото и лоша да беше преди бала, сега бе напълно съсипана, благодарение на истериите на Натали. Трябваше ли Макс да влошава нещата още повече с нелепите си подвиквания?

Всички около нея тази вечер бяха напълно откачили!

След като изчака малко, за да се увери, че Макс е отминал, Кейт понечи да се измъкне незабелязано от стаята, когато изведнъж чу някакъв звук в тъмнината зад себе си. Подскочи и едва не изпищя. Боже мой, нервите й бяха опънати след всички неприятни тазвечерни събития.

— Кой е там? — прошепна тя в мрака. — Кой е? — повтори, след като отговор не последва.

Най-сетне някой изхлипа и отвърна:

— Аз съм. Гъртруд.

— Гъртруд на Арно?

Последва ново хлипане и подсмърчане.

Кейт опипа стената до вратата и откри ключа на лампата. Перна го и стаята се обля в мека розова светлина — още едно от нововъведенията, които бе направила заедно с Макс — бяха свързали старите газови стенни свещници в електрическата инсталация.

В дъното на стаята, седнала на крайчеца на леглото с балдахин, хлипаше госпожа Джак Спрат. Стискаше в ръка няколко салфетки, извадени от кутията на нощното шкафче, и попиваше сълзите, които се стичаха по зачервеното й лице. Бе махнала маската си и русата перука с подскачащи къдрици и ги бе захвърлила на леглото. Късата й черна коса бе смачкана и стоеше като залепена към черепа й.

Кейт я бе виждала да изглежда доста по-добре.

— Гъртруд, какво има? — Тя бе шокирана от пълната промяна във външния вид и държанието на младата жена. Гъртруд често се появяваше на работните обекти с празничен обяд за Арно и го отвличаше за около час. Той се връщаше ухилен до уши, което подсказваше, че си бе получил и „десерта“. За двете години, през които Арно бе работил за фирмата, Кейт никога не бе виждала Гъртруд потисната или в лошо настроение, какво остава пък разплакана.

— Няма нищо — отвърна Гъртруд и събра на топка салфетките. — Просто съм малко уморена, струва ми се.

— Уморена? И откога хората плачат така само защото са уморени?

Тя приближи до младата жена и седна до нея на бялата плетена кувертюра. Макар да не бе съвсем сигурна, на Кейт й се стори, че Гъртруд се отдръпна от нея — съвсем леко — сякаш се почувства неудобно от тази близост.

— Наистина, нищо ми няма — повтори Гъртруд.

— Просто бях изпаднала в самосъжаление, обаче вече го преодолях, госпожице Бърнел.

— Моля те, наричай ме Кейт. Всички ми викат така. Освен когато ме наричат нещо много по-лошо — добави тя с кисела усмивка. Възнамеряваше забележката да бъде комична, ала като всичко, което казваше тази вечер, в думите й прозвуча огорчение.

— Добре… Кейт. — Гъртруд изглеждаше нещастна и Кейт ясно осъзнаваше, че присъствието й кара младата жена да се чувства още по-зле, вместо да й носи успокоение. Защо винаги имаше такова въздействие върху хората?

— Гъртруд, би ли предпочела да изляза?

Веднага щом изрече думите, на Кейт й се прииска да се бе сетила да попита по по-тактичен начин. Много пъти я бяха обвинявали, че е прекалено пряма, рязка, дори груба. Нямаше такива намерения, но просто не виждаше смисъл да се губи време в празни приказки.

От друга страна обаче не искаше да нарани и разстрои такава нежна душа като Гъртруд.

— Исках да кажа… — Тя пое дълбоко въздух и внимателно подбра думите си. — Ако предпочиташ да останеш сама, няма да ти преча.

Гъртруд се взря в салфетките в ръката си и Кейт бе готова да се закълне, че младата жена изглежда уплашена. От какво? От нея?

— Гъртруд, страхуваш ли се от мен? — Ето, направи го отново. Изстреля думите без капчица финес, дипломатичност, такт. Е, това бе един от начините да се стигне до същината на въпроса.

— Ами аз…

Дори елените, които Кейт случайно бе осветявала с фаровете си, изглеждаха по-щастливи от младата жена пред нея.

— Ако се боиш, просто ми кажи.

— О, господи. Госпожице Бър… искам да кажа Кейт. Нямам представа какво искате да ви кажа. Арно толкова много се нуждае от тази работа, сега когато и бебето е на път, а аз…

— За бога, Гъртруд! Няма да уволня Арно, ако не отговориш правилно на въпроса ми. Просто искам да ми кажеш истината. Боиш ли се от мен?

Младата жена бавно кимна и сложи ръка на издутия си корем, сякаш за да се защити. Макар да бе сигурна, че жестът е несъзнателен, болка прониза сърцето й.

— Мога ли да попитам защо? — попита тя колкото можа по-спокойно.

Гъртруд измъкна нова салфетка от кутията.

— Просто… заради нещата, които съм чула.

— Например?

— Например, че… доста крещите на мъжете, които работят за вас. И им казвате, че ако не си свършат работата както трябва, ще ги уволните.

Кейт се замисли над думите й.

— Е, и какво от това?

— Арно казва, че някои са мързеливи и не работят или объркват нещата и наистина трябва да бъдат уволнени. Ала казва също…

— Продължавай.

— Че други много се стараят да ви угодят… но вие продължавате… да им крещите.

Кейт понечи да се разкрещи в яростна самозащита, ала осъзна колко глупав би бил подобен подход и навреме си затвори устата. Може би имаше зрънце — съвсем мъничко зрънце — истина в думите на Гъртруд. Имаше моменти, когато губеше търпение и подсилваше заплахите повече, отколкото бе възнамерявала.

Нещо от казаното от Гъртруд се загнезди в съзнанието й и тя поиска да се увери, че е чула правилно.

— Арно казва, че някои наистина се опитват да ми угодят?

— Разбира се. Те са толкова щастливи, че работят за такава преуспяваща компания като „Бърнел Кънстракшън“. Знаят, че фирмата е най-добрата в бизнеса. Искат да се гордеете с тях. Искат и вие да ги смятате за най-добрите.

— Но това е точно така, иначе не бих ги наела. Нито пък щях да им плащам.

Гъртруд сви рамене.

— Тогава може би трябва да им го казвате… от време на време.

— Смятах, че съм им го казала. Обаче сега като ми спомена, струва ми се, че съм по-склонна да им казвам какво не е както трябва, отколкото да изразявам задоволство от добре свършената работа.

Двете жени замълчаха за момент, докато Кейт обмисляше новата информация. При обичайни обстоятелства би се почувствала обидена от тази критика, ала от устата на нежната Гъртруд укорът не бе прозвучал като преценка, а по-скоро като практично мнение.

— Има ли нещо друго, което си чула? — попита Кейт. Искаше да изпие докрай горчивата чаша.

— Че миналата седмица… сте избухнали… и сте изхвърлили сестра си от офиса. Че тя паднала право в прахта и си ожулила коленете. Чух нещо такова.

— Нещо такова, а? Май си чула всички кървави подробности. И предполагам, че Арно ти е разказал всичко това?

— Не, от друг го чух.

— Е, добре, а този друг спомена ли, че причината да изпратя сестра си вкъщи бе, че тя се появи на работа — в редките случаи, когато това се случва — на строителния обект, облечена в къси панталони и оскъдно горнище с гол кръст?

Очите на Гъртруд се разшириха и Кейт можеше да се закълни, че е отбелязала точка в своя полза.

— Не, той не спомена такова нещо.

— А каза ли ти, че докато я избутвах към вратата, тя падна по стълбите, защото с късите панталони бе нахлузила обувки с десетсантиметрови тънки токчета?

— Не може да бъде!

— Точно така си беше.

Гневни искри проблеснаха в нежните очи на Гъртруд.

— Радвам се, че сте я изхвърлили. Аз дори щях да я бутна надолу по стълбите! Трябва да е много нагла, за да се появява в такова облекло пред мъже. Пред моя мъж.

Внезапно лицето на Гъртруд се сгърчи отново и сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Точно в това е проблемът. На света има прекалено много жени като сестра ви — и много от тях са тук на празненството. Толкова са красиви и сексапилни… а погледнете аз на какво приличам! — Тя сведе поглед към издутия си корем и се разрида отново. — Обичам моя Арно, но сега не мога дори да съм красива заради него. Изглеждам ужасно и плача през цялото време… за щяло и нещяло.

— О, Гъртруд. Познавам съпруга ти. Той ще те смята за красива и сексапилна дори да си навлякла бъчва вместо дрехи… както и да изглеждаш.

Наместо да се успокои, Гъртруд като че ли се разстрои още повече, грабна нова салфетка и си издуха носа. Кейт нямаше представа какво да прави — познанията й за бременните жени и начина им на мислене бяха плачевно неподходящи за случая.

В този миг чу някакво раздвижване при вратата. Извърна се и зърна разгневения Арно, застанал на прага, втренчил се към тях с буреносно изражение.

— Какво става тук? — попита и бързо приближи. — Гърти, какво има? Тя ли те обиди? — Преди да дочака отговора на Гъртруд, мъжът се извърна към Кейт. — Защо жена ми е толкова разстроена? Какво сте й направили?

Кейт бе изумена. Ясно бе, че предвид обстоятелствата Арно ще прояви прекалена загриженост, ала да обвини нея?

— Нищо! — изкрещя тя и скочи на крака. — Не съм…

Мъжът я бутна настрани и приближи до Гъртруд, която плачеше още по-силно.

— Гърти, милинката ми. Не плачи, любов моя. Вече всичко е наред. Арно е тук. — Той я привлече в прегръдките си. — Каквото и да е казала или направила госпожица Бърнел, няма да го направи отново, обещавам ти.

— Нищо не съм направила, освен, че се опитах да я успокоя, негодник такъв! — Кейт вече бе изтърпяла повече, отколкото можеше да понесе. Първо бе обвинена, че бие сестра си, сега пък, че тормози бременни жени. Откъде, по дяволите, бе започнала цялата тази лудост?

— Тя само… само… само говореше с мен — успя да изрече Гъртруд между риданията. — Чувствах се дебела и грозна, а Кейт се опита да ме успокои.

Червенина заля лицето на Арно.

— Господи, много съжалявам. Извинявайте, госпожице Бърнел. Помислих си…

— Зная какво си помислил — отвърна тя по-ядосано, отколкото бе възнамерявала. — Помислил си, че съм обидила или наранила жена ти. Това доказва за каква ме смяташ.

Кейт очакваше да й отговори, но наместо това той само сведе поглед към пода. Мълчанието му бе по-болезнено дори от обвиненията. Тя нямаше представа как да заглади неприятната ситуация и реши, че е най-добре да си тръгне. Ала щом осъществи недостойното си бягство, осъзна, че напоследък твърде често й се налагаше да се измъква от неприятни ситуации.

Нещо още по-лошо, имаше чувството, че бе вършила недостойни бягства през по-голямата част от живота си.

 

 

От края на коридора Макс Колбърт наблюдаваше как Кейт излезе от спалнята и бавно заслиза по стълбите към долния етаж. Клюмналата й глава и увисналите й рамене му подсказаха, че отново се бе случило нещо. Проблемите на Кейт сякаш я следваха от стая в стая, също както не я оставяха и в личните й отношения.

Неспособността й да се разбира с хората го изумяваше. Никога не бе срещал човек, който да е разбиран толкова погрешно. Репутацията й не само беше всеизвестна, но подготвяше неприятностите много преди появяването на младата жена. И макар Макс да бе изключително привързан към Кейт, трябваше да признае, че тя често сама предизвикваше проблемите си. Не познаваше човек, който да умееше до такава степен да държи хората настрани от себе си. Подозираше, че Кейт презира тази си дарба и би се радвала да се отърве от нея. Само да знаеше как.

Впускайки се в аматьор ска психоанализа, той заключи, че за да се защити, преди години Кейт Бърнел бе издигнала около себе си железни решетки. Иронията беше в това, че се бе превърнала в затворник в собствената си крепост и в същото време решетките не можеха да спрат стрелите и копията, които преминаваха лесно и я раняваха тежко.

Той щеше да намери начин да проникне зад тези железни решетки и да спаси нежната дама, изпаднала в беда, независимо дали тя искаше това, или не. Само трябваше да внимава, докато спасява тази крехка жена от самата нея да не се напъха сам в месомелачката.