Джанет Дейли, Соня Маси
Укротяването на Катерина (2)

Втора глава

Макс Колбърт наблюдаваше със смесица от смайване и отвращение как останалите гости изразяват съчувствието си към пострадалата Натали. Каква нагла лъжкиня, помисли си мъжът, докато слушаше как тя продължава да бъбри за ужасите, които била преживяла от ръцете на лошата си по-голяма сестра.

След като бе работил със семейството и бе прекарал доста време в компанията и на двете сестри, Макс съвсем безспорно предпочиташе по-голямата, която всички смятаха за по-грозната.

Натали може да беше хубавица — поне според стандартите на модните списания. Макс обаче наближаваше четирийсетте и преди около петнайсет години бе стигнал до заключението, че русата коса, зелените очи и фигурата на пясъчен часовник са хубави, но накрая обвивката се сваля от подаръка и е по-добре вътре да откриеш нещо ценно.

Не му бяха необходими способности на екстрасенс, за да разбере какво се крие под тънката като салфетка опаковка на Натали. Под хубавата лъскава хартия надничаше разглезено егоцентрично незряло момиче.

При обичайни обстоятелства той изобщо не би обърнал внимание на жена като нея, ала отношенията между двете сестри го бяха заинтригували — най-вече заради това, което бе научил за Кейт от наблюдения. Освен това му харесваше да хвърля стръв на Натали. Тя така лесно лапваше въдицата, а освен това бе сред малцината му познати, които според него бяха достатъчно долни, за да заслужават да бъдат поставени на място.

— И тъй, лейди Бианка, окото ви доста грозно посиня — подхвърли Макс и проследи с поглед последния гост, който пое към къщата за угощението. Остана само Роджър Предания и Верния, който шепнеше утешителни думи и отново придържаше към синината скъсаната торба с грах.

— Ако бяхте джентълмен, сър, щяхте да се престорите, че не забелязвате — сладко провлече тя по южняшки.

— А ако вие бяхте наполовина такава дама, каквато претендирате, че сте, нямаше да говорите лъжи за сестра си.

Натали зяпна. Извърна се към Роджър, сякаш очакваше той да се намеси в нейна защита. Нямаше късмет. Неговата преданост започваше със замразените зеленчуци и свършваше при появата на по-едър и заплашителен съперник.

Макс го превъзхождаше поне е петнайсет сантиметра и двайсет килограма.

— Лъжи? — повтори момичето, след като изгледа смразяващо Роджър. — За какво говорите? Тя ме удари ей там в беседката. И то силно. Всички видяха.

— Аз не съм. Но видях как ти налетя на статуята и се просна по задник. Уверявам те, че изглеждаше ужасно смешна. В един момент се превземаше, а в следващия се просна по дупе. — Той се разсмя отново и по бузите на момичето изби гъста червенина. — Никога няма да забравя тая гледка.

— Господин Колбърт, вие се държите много грубо с мен. — Тя скочи на крака и хвърли към него торбата с граха. — Баща ми беше така добър към вас, осигури ви работа, а вие му се отплащате като наричате дъщеря му лъжкиня и дърдореща глупачка.

Макс вдигна торбата, извади отвътре няколко замръзнали зърна и пристъпи към момичето.

— Защото ти си точно такава. А баща ти и неговото великодушие нямат нищо общо.

— Как може да говорите такива ужасни и грозни неща? Очевидно ви доставя удоволствие да сте жесток. — Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите. Очевидно Натали бе решила, че след като гневът й не го трогна, то сценката с разплаканата девица със сигурност ще свърши работа.

— Защото ми е твърде неприятно, че ме убеди да облека този костюм, без да ми кажеш кой ще бъда. Така ме въвлече в плана си да нараниш сестра си, а Катерина е моя приятелка. Тя заслужава нещо много по-добро и аз ще се погрижа да го получи. Ако е възможно, за твоя сметка.

— Нима възнамерявате да ме нараните, сър? — Здравото й око мяташе мълнии. В погледа й нямаше нищо нежно, нито женствено.

— Няма да е необходимо — отвърна мъжът. — Съдбата си има начин да се погрижи за хората, които нараняват другите. Нарича се зла участ.

— За какво говорите?

— Ще видиш. — Той пусна замразените грахчета в ръката й. — Ще видиш…

Кейт се втурна в балната зала задъхана, с твърдото намерение да си тръгне веднага. За нея празненството беше развалено и нямаше никаква надежда доброто й настроение да се върне. Колкото по-бързо забравеше това отвратително преживяване, толкова по-добре.

Ала бе достатъчно да хвърли един поглед към баща си, за да осъзнае, че бе обречена да остане до края на вечерта. Явно бе попрекалил с алкохола и бе толкова пиян, че щеше да се наложи тя да го прибере вкъщи без произшествия. А Хари никога не си тръгваше преди края на всяко събиране.

На последното светско парти, на което бяха отишли, Кейт си тръгна преди баща си — и това й беше за урок. В четири часа сутринта едно такси докара Хари почти в безсъзнание, а отпред на ризата му бе закачена унизителна, набързо надраскана бележка: „Казвам се Хари Бърнел. Пиян съм. Откарайте ме до апартамент Б, Сейнт Мичъл Корт, 172“.

С всеки изминал ден Кейт все повече мислеше за баща си не като за възрастен, а по-скоро като за прекалено едро дете от детската градина. Въпрос на случайност беше кое ще разруши първо мозъка му — алкохолът или старческото оглупяване. А освен това той бе в състояние да бъде изключително твърдоглав, когато беше на себе си.

Докато приближаваше към него, тя забеляза, че баща й носи костюма, който Натали му беше избрала. Макар да приличаше малко на Хенри VIII, както го бе виждала на няколко портрета, Кейт знаеше, че всъщност костюмът бе на италиански благородник, Баптиста Минола. Баптиста беше бащата на красивата Бианка и разбира се, на опърничавата Кейт. Натали бе помислила за всичко.

Хари разговаряше с началника на строителната бригада, Арно Сейнт Джон. Арно и младата му съпруга Гъртруд с въодушевление приеха поканата за този бал на висшето общество. А Кейт тактично скри от Арно, че дължат това на нея.

Макар да виждаше, че Арно не я харесва особено, Кейт хранеше дълбока привързаност към чувствителния креол, който работеше много и изпълняваше прищевките на Хари, без да се оплаква.

Тя имаше и друга причина да го харесва. Макар отдавна да бе престанала да вярва в истинската любов, трябваше да признае, че от досегашните й наблюдения споделените чувства на Арно и Гъртруд най-много се доближаваха до дълбоката обич. И въпреки че бе загубила надежда някога да създаде подобна връзка, Кейт искрено се радваше, че някой някъде има това щастие.

Гъртруд бе застанала малко встрани от двамата мъже и стеснително разговаряше с няколко други жени. Беше облечена в костюм на възпълна английска селянка, носеше на врата си поднос с бонбони и кифлички със сметана. Госпожа Джак Спрат.

Висок над метър и осемдесет и болезнено слаб, Арно беше идеалният Джак. Той също бе с носия на селянин, ала носеше кошница с плодове и зеленчуци, вероятно за да задоволява апетита си под девиза „без мазнини“.

Двамата с Хари бяха увлечени в разговор и Кейт подочу част от него, докато приближаваше.

— Напълни си очите, Арно — подхвърли Хари и кимна към една от преминаващите, прислужници, която носеше сребърен поднос с чаши с шампанско. — Винаги съм харесвал тия френски униформи в черно и бяло. Подтикват мъжа към фантазии, а?

Прислужницата чу достатъчно от коментара на Хари и се изчерви под белоснежната си шапчица. Кейт се почувства ужасно неудобно. Хари можеше да бъде такъв негодник понякога. Дори Арно малко се смути.

— Моите очи и фантазии са насочени единствено към моята Гъртруд — отвърна той с мек креолски акцент. — С всеки изминал ден тя става все по-хубава, докато чака да стане майка; Никоя жена не е толкова прекрасна като нея. Не мислите ли?

Този път Хари се почувства неудобно, укорен тъй учтиво.

Прекалено учтиво, според Кейт.

— Да, Хари — подхвърли тя, щом се присъедини към тях и хвана баща си под ръка. — Трябва да свалиш малко маската си — лигите ти потекоха. — Кейт леко го ощипа по ръката, за да привлече вниманието му.

— Ох! — Той се дръпна и я изгледа с укор. — Е, какво си решила пък сега? Да набиеш и стареца?

— О, не. Не започвай и ти. — Тя въздъхна примирено. — Нямам представа какво си чул, но не аз насиних окото на Натали.

— Насинено око?! Кой е казал такова нещо? Чух само, че си я зашлевила в беседката. Какво е това за насиненото око?

Кейт бе сигурна, че няма да спечели битката. Когато се отнасяше за Натали, Хари винаги бе на нейна страна.

— Няма значение — рече тя. — Сигурна съм, че по-късно ще чуеш всички кървави подробности.

Кейт се извърна към Арно. Лицето му изразяваше страх и недоверие.

— Наистина, Арно — опита да се защити тя. — Всъщност аз никого не съм наранила. Беше недоразумение, това е всичко.

— Сигурен съм в това, госпожице Катерина — кимна енергично младият мъж. — Убеден съм, че казвате истината.

Ала не беше, просто й угаждаше. Чувствата бяха изписани на тъмното му изразително лице. Този млад мъж, когото тя харесваше и уважаваше толкова много, всъщност се страхуваше от нея. Заслужено или не, репутацията й дамгосваше всяко приятелство, което подхванеше.

— Гъртруд може би има нужда от мен. Довиждане.

Арно приближи към съпругата си и двамата тихо размениха няколко думи. Гъртруд хвърли бърз тревожен поглед към Кейт, преди двамата да излязат от залата.

— Какво му става? — попита Кейт, докато ги проследяваше с поглед. — Сякаш се страхува, че ще му откъсна главата и ще я пъхна в кошницата, която носи.

— И съвсем основателно — промърмори Хари.

— Какво?! — Няколко души се обърнаха и тя осъзна, че бе повишила тон.

— Винаги го командваш, докато работите — обясни баща й.

Кейт объркано се втренчи в него.

— Какво искаш да кажеш? Той е началник на бригадата, аз съм собственичка на фирмата. Аз съм негов шеф.

— Е, не е лесно за един мъж да преглътне такова нещо. Едно е да се отбиваш от време на време и да помагаш тук-там за обзавеждането и женските работи, но не е необходимо да издаваш заповеди, както правиш.

— Не е необходимо…

Кейт усети как гневът отново я залива, като си спомни за всички трудни решения, които трябваше да вземе през последните шест месеца, когато Хари бе твърде пиян, за да свърши нещо. Спомни си за всички заповеди, които бе изпълнила, и които бяха абсолютно наложителни предвид обстоятелствата, отговорностите, които бе поела на плещите си, проблемите, които бе разрешила. И ето каква благодарност получаваше.

Колко типично за Хари.

Колко типично за мъжете изобщо, ако питаха нея.

— Всъщност май не само лигите ти са потекли — подхвърли тя и демонстративно огледа панталоните му отзад.

— Какво? — Той завъртя глава и опита да огледа задните си части. — Какво искаш да кажеш?

Кейт се завъртя и се отдалечи.

— Май всичките ми роднини не блестят с особен ум — промърмори си тя.

— Господи, какъв е този ужасен шум? — попита Каламити Джейн, застанала заедно с Бъфало Бил до един от френските прозорци, водещи към галерията долу.

Кейт реши, че е намерила убежище в музикалната стая, където бе тихо и спокойно… обаче тишината току-що бе нарушена от най-лошото пеене, което някога бе чувала. Или поне тя си мислеше, че е пеене. А може би някой колеше прасета на горната тераса.

Каламити и Бъфало забързаха навън заедно с още няколко прочути и не толкова прочути двойки, за да проучат какво става. Кейт реши да не помръдва от убежището си и да избегне врявата. Ала само след секунди в стаята надникна Клеопатра и попита:

— Ти ли си Катерина с прекрасното лице и веселия нрав?

— Не. Аз съм Катерина с предменструалния синдром.

— О, извинявай!

Клеопатра изчезна, но само след минутка решиха да се отбият Питър Пан и Уенди.

— Горе на покрива има един мъж — обяви Питър.

— И пита за теб — жизнерадостно добави Уенди.

Макс. Мисълта я накара да потръпне от раздразнение и нещо друго, което точно сега не желаеше да определи.

— Кажете му, че няма да дойда, да скача.

Питър и Уенди Свиха рамене и изчезнаха бързо като Клио. Ала воят продължи, а също и стенанията на разстроена китара. Кейт зърна иззад френските прозорци да се събира тълпа. С доста усилия смътно разпозна стиховете на любима нейна фолклорна песен. А той просто я съсипваше.

— За бога — рече си, отвори прозорците и излезе в галерията.

Наведе се през парапета и погледна към Макс, който беше на горната тераса. Беше се ухилил широко, дрънкаше с всички сили на стара китара и пееше поне в пет различни тоналности.

— Какво правиш, по дяволите? — извика тя.

— Правя ти серенада.

— По-скоро ме излагаш. — Кейт дочу кикот сред публиката. — Пиян ли си?

— Само от любов към вас, милейди.

Той отново удари струните и скъса една. Краят й отскочи и го шибна по лицето.

— Ох! По дяволите, заболя ме!

— Макс, някога да са ти казвали, че изобщо не умееш да свириш на китара, а пееш като койот, седнал върху кактус?

— Ами всъщност… да. Казвали са ми такова нещо. Но аз си мислех, че е важен жестът.

— Освен това — продължи тя, — не трябва ли аз да съм на балкона, а ти — долу на земята?

— О, да. Значи това било. Знаех си, че има нещо объркано.

Той отново задрънка на вече петструнната си китара с ентусиазъм, който би събудил възхищение, ако в звуците имаше някаква хармония. Все още наведена през парапета с извърнато нагоре лице, Кейт внезапно усети нещо да я удря между очите.

— Ей, какво… — До крака й бе паднало малко пластмасово триъгълниче.

— Перцето ми! Кейт, май си изпуснах перцето. Би ли погледнала дали можеш да го намериш? Кейт? Кейт? Ей, Ке-е-е-ейт!