Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (38) (сборник)

СТЪЛБАТА

Пред малка софра, на която стояха отдавна изпити юзчета, на трикраки столчета, седяха познатите ни — Павел и Мито. Седяха и си мислеха за онова минало, което нямаше никога да се повтори. Пръв наруши мълчанието Мито.

— Та бай Павле, думата ми е за стълбата. Ти я наричаш сълба, а на други места й викат катарага. Както и да са нарича, тя е велико творение на човешкия гений, на което могат да завидят дори боговете.

— Оти бе, Мите? Ората стигнаа Луната, а ти ми приказваш за сълба.

— Ще ти кажа! Ще ти го обясня от историческа и практическа гледна точка. Извинявай, ама ти си по-стар и някои неща си ги позабравил или не ги знаеш! Когато Господ е създал света за шест дни, на втория ден е казал: „Нека има небе, което да бъде като покрив на света!“ Хубаво, ама това небе той го е създал не само за покрив на света, а и за място на Царството небесно, демек за място на своя трон.

И докато всички останали места на Земята човек може да ги достигне, то трона Господен никой не може да достигне. Ти не ги слушай тия дето приказват Космос, Луна, Марс и прочие! Никой не може да достигне трона Господен! Ти не си чел, ама аз ще ти кажа, че още със сътворението на света Бог си е избрал недостъпно место за неговото царство и за неговия Рай. И Древните гърци пишат, че техния бог Зевс, се намира на една недостъпна планина. Викат й Олимпо. Там човешки крак не може да стъпи.

— Е-е-е, добре! Ама к’во общо има сълбата с боговете?

— Чакай, ще ти кажа! Чевекът като подобие на боговете, винаги се е стремел да се издигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Ето виж! Ако я нямаше стълбата как щяхме да стигнем с тебе до излъка и да си пием пиенето?

— Абе, ти си прав! Ама оти нема сълба да съ стигне до орловите гнезда? Видиш ли орлите, тиа горди птици си праат гнездата на непристъпни места. Човек и със сълба не може да ги достигне.

— Това е друга работа. Орелът е царска птица. Тя не търпи, изтребва всичко което пълзи под нея. Затова тя е на довършване, докато пълзящите гадинки стават все повече и повече. Това е Божие наказание, защото ние хората не обръщаме внимание и не изтребваме онова, което пълзи, а гледаме да изтребваме онова, което лети волно в Божията шир.

— Я т’ва го вида! Повече от осемдесет години съм на тоа свет и много свет ми е минало през лулата. Ти, Мите, не видиш ли, че и наш’те управници съ стремат към орлови гнезда. Ама шъ ти кажа, че нийните гъзове не стават за орлови гнезда. Они моат да се местат от полог на полог, оти, дека седнат, се осират полого. А напоследък почнаа ем да серат у полого, ем да снасят яйца у чужди полози, като кукувици. Страшното, Мите, е т’ва дека не признават, че съ осрали полого, а се някой друг мги е виновен. Седнат ли веднъж у полого или на софрата не признават нищо и никого.

— Ето, бай Павле! Ти ми взема думата от устата. За това исках да ти кажа за защо стълбата е велико нещо. Всички политици се стремят да седнат на държавната софра, защото тя е богата и лапането на нея е безплатно и безнаказано. Хубаво, ама тя е вдигната на високо и да се стигне до нея трябва или да летиш, или да намериш стълба, по която да се изкачиш. Орлите я достигат с летене, а на пълзящите твари им е нужна стълба, със стълбата се достига всичко, даже и чрез пълзене. Ти знаеш онази приказка за орела и охльова.

— Добре де, съгласен съм, ам дек, е таа сълба. И колко е висока. Я съм напраил у курнико пречки като сълба до полого. Ама не е добре. Когато легнът да спът кокошките съ качват на них и заран Е Содом и Гомор. Йъл да видиш! Тия дек са най-горе цвъкат по-долните, по-долнитге цвъкат по тия под них, а върху тия, дек са най-доле, цвъкането е най-големо.

Там…

— Ето така е и със стълбата на политиците. Тя се нарича Партия. Всяка партия си има свои членове, съмишленици и симпатизанти. Членовете се катерат по най-високите пречки, съмишлениците — на по-ниските, а симпатизантите на най-долните, или крепат стълбата изправена. Върху тях цвъкат всички. Според тези, които са на най-горните пречки, членовете на всички партии, съмишелиницте и симпатизантите се наричат Електорат. Това ще рече, че този електорат има право да избира за полози и държавната софра политиците, които стоят на най-високата пречка на стълбата. Един писател още на времето е писал една приказка за стълбата. В нея той казва, че политик, който стигне най-високата пречка, забравя за тези, върху които цвъка. А то е различно, но е голямо, защото държавната софра е богата и се яде до насиране. Е-е-е, понякога се случва да се счупи най-горната пречка, или на електората да му писне и да пусне стълбата. Тогава…

— Те тук, Мите, си прав, дако си по-млад от мене. Признавам! Ама оти електорато не напраи така, че да м’ги съ скорави държавната баница?

— Защо ли? Защото е глупав и покорен. Задоволява се само с трохите, които изпускат политиците от държавната баница. Една френска кралица беше рекла, когато й казали, че народа няма хляб да яде. „… като нямат хляб, да ядат пасти!“. За тая приказка тя е заплатила с главата си. Ама кел файда, хляб, а и пасти пак не е имало. Това е политиката.

— Слушай, Мите, к’во шъ ти рече бай ти Павел! Политиката е пръдня. Нашата мирише, а чуждата смърди.

След тези думи дядо Павел изтръска загасналата си лула, напълни я с тютюн и я запали. Като смукна няколко пъти, замечтано погледна към гордо изправените скали. Някога там имаше орлови гнезда и орли се виеха в синьото небе над махалата. Сигурно искаше отново да ги видят старческите му очи. За съжаление във висините се виеха няколко герака и граченето им се носеше в пустошта.

Квачката в двора настръхна и прибра пилетата под себе си, за да ги предпази от набезите им.