Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (11) (сборник)

ТУРАШКО

Дребен, слаб, с юнашки мустаци, хитрец, който близо седем години е воювал по бойните полета с 35-ти пехотен полк. Пословичната храброст му беше донесла множество медали, с които бяха накичени пилешките му гърди. Геройството му го бе издигнало до полкови адютант. Злите езици говореха, че е бил кашавар. На военния парад за Гергьовден обличаше овехтялата си военна униформа, върху която увисваха толкова медали, че всеки съветски пълководец би му завидел. Като вървеше медалите го изгьрбваха и дрънчаха като кастанети на испанска танцьорка. Вечна тема на кръчмарската софра бяха подвизите и геройствата му, които не даваха покой дори и в съня му. Обикновено на юзче вино, поръчано от някой селянин балканджия надълго и нашироко разказваше на лековерния си слушател за тях.

Онази нощ пак сънувал битката при Дойран, където благодарение на храбростта си спасил полковото знаме. Ето разказа му:

— Англичане, Французе, Гърци, Арапе и Сърбе са фърлиа върху назе. Почна съ юта битка. Я съм до полковио командир, а до мене знаменосецо. По едно време гледам он изрева, гътна съ на земята и изпущи знамето. Оние като видеа, че знамето падна съ фърлиа у атака. Наш’те като разбраа, че знаменосецо е убит, започнаа да съ огъват. Тогава я грабнах знамето, изкочих от окопо и тръгнах срещу враго. Чу съ мощно „ура“ и целио полк тръгна „на нож“. Те тиа медале съ от тогава.

Та, те това отново сънувах онаа нощ. Ама кога тръгнах у атака, един шрапнел мъ удари у гърдите. Отвори съ дупка и кръвта почна да тече Тогава я започнах да кина от знамето и да затискам дупката. Кина и гньета, кина и гньета…

По едно време са събудих. Жена ми ме дърпаше и викаше:

— К’во праиш бе, Турашко? Пусто знаме да ти остане! Съдра ми ризата и ми напълни заднико с парцале!

* * *

Друг път седнал при балканджия от Дупни връх. Понеже било около обяд, оня извадил една селска турта, глава лук и печена кокошка завити в кърпа. Започнал да кърши кокошката и Турашко се прикаламисал. Преместил юзчето с винцето по-близо и рекъл:

— Момче, като та гледам кък кършиш кокошката, та съ сетих кък през войната една печена кокошка ми спаси живото. През мурабето мъ фанаа пленник русняците. Успех да избегам от лагеро и полека, лека съ приближавах към България. Дека ял, дека не ял я маах крачолете насам. Един ден попаднах у един лес, така викат русняците на гората. Дек съм се щурал, незнам, ама около пладне попаднах край един огин, около който беа наседале неколко казаци. Разбрах веднага, че това съ пладнешки разбойници и а мъ фанаа, а ми фръкна главата. Скрих съ добре и зачаках да съ маанат разбойниците, та да продължа нататик. Когато съ разгоре убаво огино и имаше жаравина да съ опече един вол тиа извадиа от едни дисаги пет-шес изчистени кокошки. Набучиа ги на дървени шишове и започнаа да ги печат. Печат и пият самогон, т’ва м’ги е ракията. Едно кьосаво момче върти шишовете, ама не пие. Я не бех ял три, четири дена нищо. Изведнъж т’ва дяволско изкушение — печените кокошки мъ фкараа у грех. Издебнах Кьосето и измъкнах един шиш, ама главатаро м’ги мъ виде. Рипна и мъ фана у престъпление. Нарипаа и останалите, извадиа сабите и сакат да мъ сечът. Главатаро м’ги рече по руски:

— Нема да го коьем! Щъ му оставим кокошката и к’во напраи с нея, т’ва шъ напраим и ние с него.

После мъ попита имам ли последно желание. Они съ ристияне и последната дума е закон за них. През главата ми минаа илядо желания, ама нито едно дек да ми спаси живото. Горещо съ молех на Бог и он ми изпрати прозрение, изправих съ и м’ги рекох:

— Съгласен съм! Само ми обещайте, че шъ одържите на думата си! Ако не удържите, щъ мъ остаите да си ида по живо, по здраво!

Главатаро м’ги съ заеме, отри големите си мустаци с ръка и рече:

— Ние може да сме разбойници, ама думата ни е закон за назе!

Дадоа ми печената кокошка у ръце. На такова изкушение и Бог нема да устиска. Постоях за миг ошашавен от изкушението, ама дупе и душа не е се едно. Дупе се дава лесно, ама душа не. Изтърках си среднио пръс на десната ръка и с него бръкнах дълбоко у гьзо на кокошката. После го извадих и почнах да го облизвам старателно. Т’ва го направих много пъти, като не смеех да ги погледна. По едно време глеам устата м’ги отворени, а мустаците на Главатаро увиснале, като криле на мокра кокошка. Он можа да рече само:

— Моладец! Т’ва на български значи юнак. — Подадох м’ги кокошката и почнах да си сваям бричовете. Те така ми спаси живото един кокоши гъз.

Като каза това Турашко се пресегна, взе трътката на кокошката и лакомо я засмука, припомняйки си този героичен епизод от неговия бурен живот.

* * *

Изглежда кокошките са съдбовно предопределение за Турашко. Всеки пазарен ден той отрано ходеше на пазара. Оглеждаше пернатата стока, повдигаше я и проверяваше дали има яйца. Когато намереше такава с яйце, започваше дълги пазарлъци със стопанина. Като направеха пазарлъка, той слагаше ярката под мишница и бързо се отправяше за дома. Така я притискаше и тя от зор снасяше яйцето. После я вземаше отново под мишница и я връщаше на стопанина с думите:

— Много ти е добра ярката, ама моите кокошки гя бият. Ще бъде греота такава стока да загине мърцина. Другио Петък шъ ми донесеш десетина убави ярки, оти сега не носа толко пари.

На другия Петък е на пазар, ама в Кокошарската капия.

* * *

Господ бе дарил Турашко с трима сина. Когато ги даде да учат занаят, той лично избра стратегически занаяти. Най-големия направи обущар, средния шивач, а най-малкият даде да учи воденичарския занаят. Пораснаха те, поизучиха занаята и дойде време да ги задоми. Най-големият се ожени за сестрата на майстора си. Средният се запиля след войниклъка в София и остана най-малкият. Него Турашко реши да ожени п’о сметка. Да вземе за невеста дъщерята на воденичаря, та след смъртта на баща й воденицата да остане негова. Ето разговора между баща и син преди годежа:

— Цецо, я съм намислил да тъ ожена. Приказвах с чорбаджията ти да даде дъщеря си за невеста. — Започна Турашко.

— Тате, ама она е дърта!

— Кък щъ е дърта бе? На мойта сватба она беше шаферка. А па ти на чорба ли шъ гя вариш?

— Ама она е крива.

— Оти требва да е права? Ти с нея няма да правиш кушия на Тодоровден.

— Тате, знаеш ли, че она е кривогледа?

— Тамън нема да ти гледа у паницата.

— Тате, ама она е щърба.

— К’во като е щърба? Нема да съ дави с вълци.

— Абе, она е много грозна. К’во шъ праа с грозна жена? — не се предаваше Цецо.

— Ти нема да гя водиш на конкурс у Варна. Она нема да става михка на Варна! Зимай гя оти шъ опущим воденицата и после к’во шъ ядем? Намерил влах п…, па му била рунтава, облръснали му гя, она па му боде. Стегай съ да не опущим момата!

Така Цецо Паторо се задоми за воденичарската дъщеря. Щастието му не трая дълго, защото Петко Кунин национализира воденицата и той остана да се радва само на прелестите на жена си.