Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (37) (сборник)

ШЕБЕЦИТЕ

Зноен юлски ден. Петровите пекове са в стихията си. Всички божи твари са се скрили на сянка, търсейки прохлада. На излъка, пред малката софра, са седнали двама стари приятели — Мито и Павел. На софрата стои изпотено павурче с ракия, а до него калайдисан сахан с резени обелени круши.

Пред двамата — юзчета. Павел бръкна в пояса си и извади пунгията. Напълни лулата си с тютюн, цъкна с огнивото, запали праханта, която постави в лулата си. Затисна я с палец и смръкна няколко пъти.

— Голяма жега, голямо нещо, бай Павле.

— Време му е, Мито, сега се пече лебо — отговори Павел. Мито напълни юзчетата с изстудената ракия, взе своето в ръка и каза:

— Ха, добре дошъл, бай Павле!

— Добре заварил и наздраве! — рече Павел, отпи от юзчето и го остави на софрата.

— Вземи си мезе! — покани го Мито.

— Благодарим! Шъ си зема, оти крушата е благодат, дар божи. Она е дошла от раьо при назе. Ябълката е друго, она е греовно дърво.

— И ябълката и всички плодове са дар от Всевищния.

— Така е! Ама грео на Адам е станал като е изел ябълка. От круша съ не влаза у грех. Затова съ вика — крушите бели, ябълките брои. Крушата е свешено дърво по целио свет. Сега шъ ти кажа една приказка дек, я знъм от един црън арапин. Знаеш, че бех пленник у французете. У лагеро ни вардеа църни арапе. Они съ грозни, ама иначе съ добри ора. С един от них станахме добри приятеле. Та он ми разказа таа приказка.

Било много отдавна. Племето му живеело в една непроходима кория. В средата на селото имало голема круша, която они почитали като свещено дърво. Птичките кацали по нея и по цел ден огласяли селото със своите сладкопойни песни. Пеперуди и пчели летели на орляци и пиеле нектар от цветовете на крушата. Крушите от нея използвали като илач или за голема благина през празниците, оти и они си имат празници. С круши посрещали госкето си. Ората ловели риба, дивеч и берели горски плодове. Така безгрижно и весело си, живеело племето. Да, ама гяволо си нема работа. Една заран селото осъмнало с викове и кресъци. Като излезнали ората от колибите, що да видат:

На крушата се окачило цело стадо шебеци. Най-високо бил тарторо м’ги, а на клонете под него останалите шебеци. Ядът круши, рипат от клон на клон, биат съ у гърдите и съ зъбат на ората. Убаво, ама от небелените круши стомасите мги съ разлабиле и они осрале орталъко.

От този ден живото на племето станал много тежък. Немали свещено дърво, местото около крушата осрано, птичките вече не пеели, а от денонощните кресаци на шебеците селото немало мира. Сички опити с добро или зло да прогонят шебеците били напразни. Така съ минало много време и ората мислеле вече да съ изселат от родното место. Запрчнале да цират дек, да идат. Арно, ама ти знаиш, че секо добро или лошо си има край.

Един ден у селото съ раздал силен рев. Ревел един голем слон, който бил тръгнал да пие вода и се разхлади у езерото до селото. Минал слона покрай крушата, а шебеците почнале да викат и да го замерват с круши. Дали от яд, или от това, че му съ яделе круши, слоно стигнал до дървото, подпрел якио си гръб у него и почнал да го стръсква. От силното стръскванье зрелите круши почнале да падат по земята. Уплашиле съ шебеците и съ струпале на клоно около главнио шебек. Ти знаеш, че крушата е крехко дърво. От силното стръскванье, а сигурно и от тежестта, клоно съ строшил и сички шебеци озпопадале на земята. Поотръскале съ и дим да ги нема. Слоно си апнал от крушите и продължил своьо път към езерото. Шъ ма питаш за шебеците. Они тръгнале отново Да дират свещено дърво — завърши Павел.

След тези думи той извади от пояса си една бела кърпа, изтри потното си лице, прибра я обратно и се замисли. Настана продължително мълчание, което наруши Мито.

— Какво се замисли, бай Павле? Ха да пийнем, че ракията се стопли! Наздраве!

— Наздраве! Миела вече осемдесе годин и нищо не моа да измиела. Не е прав Господ! На арапете дал шебеци, ама и слонове. На назе дал шебеци, ама слонове нема. Щом нема слонове к’ва сила моа да прогони шебеците? Кой моа да сктръска наш’та круша?

Като каза това Павел пак извади кърпата и избърса с нея насълзените си старчески очи. Изтръска загасналата лула и я прибра в пунгията. Налегнаха го мислите, които осемдесет годин не му даваха покой. Той знаеше, че шебеците нема да се довършат или да се върнат там от дето са дошли. Дали ще доживее този ден, когато шебеците ще отидат вдън гори тилилейски само един Бог знае.