Веско Лазаров
Люти лакърдии за благи врачани (30) (сборник)

СИМЕОН СТЪЛПНИК

Често ми е задаван въпроса: „Защо врачани са избрали деня на св. Симеон Стьлпник за свой празник? Какво свързва града със Светеца, като даже и параклис няма на негово име?“

Ще изкажа мои предположения, защото загадката се крие във вековете.

Врачанинът е прагматичен човек от първа ръка. При него всичко е пресметнато и точно — наименования, имена, прекори. Панаира се прави във време, когато почти всичко, което е родила майката земя е прибрано. Кърската работа е привършила. На Голяма Богородица се допива старото вино. Онова, което е хартисало, грижовният врачанин го прави на наложен пелин. Билките и плодовете са узрели. Остава да се наложат в специалните за целта бурета. По този начин запазват старото вино и освобождават съдовете за новата реколта.

Врачанинът е сметнал, че не е нужно да издига параклис или храм. Какъв по хубав и величествен храм от стълпротворението в дена на светеца. Ден, в който града нараства почти двойно, а стока, домакини и гости правят наколкокилометрово стьлпотворение от черквата св. Николай, чак до Двете могили. Кой храм може да побере толкова поклнници и то за няколко дена? Мисля, че всеки светец би завидел на св. Симеон Стълпник.

Но нека оставим настрана предположенията и се върнем на самия панаир. Един празник, на който за няколко дена врачанинът и неговите гости са забравили грижите на ежедневието. Облекли най-хубавите си дрехи, те се веселеха кой как може, според възможностите си. Задължително беше за всеки дом, беден или богат, да бъде внесено нещо ново — барде, делва, паници, а турците — обезателно ибрик. Това е една негледжосана стомна с дълга шопка, която сега се замества от съвременното биде. Тя се ползваше, както от силния, така и от нежния пол.

Нека опиша съвсем накратко стьлпотворението, наречено панаир в чест на св. Симеон Стълпник. За да се опише, са нужни много мастило и стотици листове хартия, нещо което не е по възможностите ми.

От площадчето около храма св. Николай покрай Митрополията, та чак до Градския мирови съд бяха наредени сергии с плодове, дар на българската земя. Тук-там имаше сергии с плодове на Ориента — лимони, портокали, фрукти. Тях можеха да си позволят по-заможните врачани. Трябва да отбележа, че под „Реклама“ имаше специален магазин за плодове от Ориента. Наричаше се „Яфа“, а го държеше Панталей Димитров (Панко) и работеше целогодишно.

Към края на панаира тук беше „манна небесна“ за циганите от махалата под Хижата. Те ядяха до насита всички плодове и фрукти, които търговците оставаха като негодни. Спомням си, че в първия учебен ден (15 септември), едно циганче от нашето отделение направи пакост на чина. Когато учителят го запита какво е ял, той отговори — „На лемоно брат му“ — Което значеше портокал.

На площада, който врачани наричаха Паметнико, бяха наредени направо на земята грънчарските произведения. Панаирджиите минаваха внимателно по тесните пътеки между тях. Една богата палитра, като се почне от окарини, калени пищови, всички видове грънци за бита, та се стигне до арменските попове. Те бяха нашите изповедници. Често по това време врачаните използваха приказката: „Като ти не аресва, оплачи се на Арменскио поп!“

От паметнико надолу до Домус чаршия бяха сергиите с танури, гаванци, полупци, кошници, панери, обувки и произведенията на габровските ножари — ножове, чикии, брадви и различни видове хлопки.

Площада пред Девическата гимназия и дома на Стефан Цеков бе препълнен с циркови палатки, стрелбища, люлки, въртележки, жонгльори и всякакъв вид „карагьозчии“, както ги наричаха врачани. Карагьозлуците им бяха — гьлтане на ножове, изригване на пламък от устата, факири, певци, свирачи и така нататък. Редовен свирач беше Паруш Парушев, който със своя хармониум и неизбежния чадър над него събираше многолюдна тълпа със своите трагични истории. Винаги завършваше с „А сега да видим какво е станало по-нататък!“-след което продаваше своите песнопойки. По Домус чаршия(сега Търговска) бе по-тихо и спокойно. Тук се намираха сергиите с манифактурни и галантерийни стоки. На тая чаршия влюбените купуваха евтини панаирджийски гривни, синджирчета, пръстени, брошки, емайлирани червени сърца в средата с буква.

От Домус чаршия, покрай градската градина, панаирджийското стълпотворение продължаваше до Пазарището.

Интересно за всички бе ходенето по въже и изпълнението на различни номера. Изпълняваше ги един ломски циганин — Киро. Той опъваше въжето над главната улица между Маждраковата аптека и фурната. Площада пред Ловния дом и градската градина се изпълваше от жадни за зрелища панаирджии. Между тях минаваше агент на Киро и събираше таксата, която беше кой каквото даде. Коронният номер беше запалена печка на въжето, върху която той пържеше яйца. Когато го изкарваха на „бис“, той „хвърляше“ цигански гюбек.

За да бъде по-представителен, Киро наемаше Палашовата музика, която свиреше през цялото време.

На пазарището, тогава с официалното има цар Освободител, (сега площад Руски) се намираха сергиите със зеленчуци, които докарваха селяните от областта. Наред с тях бяха наредени дърва за огрев и строителни материали — предимно чамов и дъбов материал.

Ако площадът пред черквата св. Николай беше „Манна небесна“ за циганите под Хижата, то пазарището беше такова за циганите от Игризката махала. От тук надолу сергии имаше малко. Хармано беше известен с говеждия пазар, който се намираше на Двете могили (сега Завод за медицинско оборудване). Там се въртеше търговията с дребен и едър рогат добитък.

На площад „Левски“, който врачаните наричаха пред Йоловото, спираха колите на търговците. До там им беше разрешено и през време на целия панаир лагера им беше там. Кокошарската капия (сега площад Благоев), беше мястото на най-оживена търговия. Тук се продаваха или разменяха жито, царевица, слънчоглед, вино, картофи, дърва за огрев. Балканджиите докарваха картофи и дърва за огрев, а откарваха жито, царевица, олио и вино.

Бирариите бяха задължителни за панаира. Централната бирария беше в градската градина. В тях по-заможните хора ходеха на развлечение. Трябва да се знае, че врачаните не бяха страстни биропийци. Бирата беше купешко питие (Прошеково пиво) и врачаните предпочитаха това, за което не се даваха пари и за което се пееше в народните песни — бистра ракия и руйно вино.

Драги читателю, какъв по-хубав храм за св. Симеон Стълпник може да има? Едно стълпотворение от тридесет хиляди поклонници е най-добрата почит за него.

Не ни остава нищо друго, освен да свалим шапка и се поклоним пред врачанския гений!