Деби Макомбър
Кавалер за празника (6)

Шеста глава

— Не мислиш ли, че преиграваш малко? — попита Даян, веднага след като Стив подкара джипа по алеята. Тя седеше като на тръни.

— Съвсем малко — съгласи се Стив, като й се усмихна чаровно.

Даян не смееше да го погледне, защото щеше да загуби самообладание. Очите й щяха да срещнат неговите, а усмивката му щеше да я обезоръжи.

— Все си мисля за цветята и за плюшеното мече — подхвърли Даян, колкото да каже нещо. — Искаше да направиш впечатление и това е добре, но отиде твърде далеч, като каза, че ти харесват сватбите през лятото. Та майка ми очакваше да чуе точно това!

— Права си.

Фактът, че веднага се съгласи с нея, бе обезпокоителен. Да, нещо не беше наред. Даян го усети още в първия миг, когато се качи в джипа. Щом затвори вратата и нещо в нея се стегна. Чувството беше особено, меланхолично. Тя изправи рамене и впери поглед пред себе си, твърдо решена да не се поддава на чара му.

— Подозирам, че майка ми ревностно пали свещи всеки следобед и моли Господ да ми изпрати съпруг. Мисли си, че трябва и тя да помага и затова ми урежда среща след среща.

— Никога не бих казал това за сватбите през лятото — рече Стив, — но предположих, че един мъж, който е безумно влюбен, трябва да каже точно това.

Даян въздъхна. Нямаше смисъл да спори. Та той правеше всичко, за да я накара да съжалява за глупавото си хрумване!

— Хей, къде ме караш? — окопити се тя, когато свиха по главната улица.

Стив се усмихна и повдигна вежди.

— На малка разходка. Да не би да искаш да се върнем пет минути, след като сме излезли. Семейството ти…

— … То стои на входната врата. Очакват да се върна всеки миг.

— Не, напротив.

— И защо мислиш така? — Тя започваше да се притеснява. Но разходката щеше да бъде само една обиколка на квартала. Излишно се безпокоеше.

— Защото казах на майка ти, че ще се върнем след около час.

— След час ли!? — извика Даян, като че ли току-що й беше съобщил, че е отвлечена. — Как така! Времето не е ли ценно за теб?

— Предположих, че ще искаш да ми платиш още няколко долара — все пак искам да направя добро впечатление. Нали съм…

— … влюбен до уши! — прекъсна го Даян. Истината беше, че идеята да остане насаме със Стив прекалено много я вълнуваше. Ето защо толкова се съпротивляваше. След всяка среща го намираше все по-привлекателен. Без особени усилия той беше успял да очарова семейството й, дори и нея, въпреки че не си го признаваше. Стив Крейтън беше истински чаровник. Даян инстинктивно усещаше, че той не е като Джак. Не беше от този тип мъже, които изоставят семействата си. Тя настръхна при тази мисъл. Щеше да й бъде много по-лесно да се справя с живота, ако не й се налагаше да флиртува с подобни прекрасни мъже като този шофьор на джип. Беше по-лесно да си представя, че всички са безчувствени и не заслужават внимание. Не й харесваше, че Стив се оказа по-различен от очакванията й. Очевидно беше решил да разруши света, който си беше изградила, независимо от опитите й да го запази.

— И още нещо — скръсти тя ръце, без да го поглежда. — Трябва да спреш да се разполагаш толкова свободно с парите ми.

— Не искам да ми възстановяваш сумата за подаръците.

— Настоявам!

— Ама че инат! Купих цветята и мечока за Джил по своя воля. Не желая да ми плащаш — повтори той.

Даян не знаеше дали да спори с него. Въпреки че гласът му беше нежен, в думите му се усещаше твърдост.

— Това още не е всичко! — Знаеше, че може да прозвучи малко дребнаво, но щом той не иска да повдигне тази въпрос, тя трябва да го стори.

— Искаш да кажеш, че си измислила още нещо? — извика той театрално.

— Стив, моля те! — Даян едва позна гласа си. — Трябва да престанеш да се правиш на… толкова прекрасен.

Той спря на червената светлина на светофара и преметна ръка през облегалката на седалката й.

— Май не те чух много добре. Би ли имала нещо против да повториш още веднъж?

— Не можеш да продължаваш да бъдеш толкова… — Тя спря, за да намери по-подходяща дума. — Толкова… чаровен.

— Чаровен!? — удиви се той.

— С децата и майка ми — добави тя. — Подаръците, кръгчето с Джейсън, разбирам, но да се уговорят с майка ми за сватба през лятото и след това да обещаваш да играеш баскетбол със сина ми, това вече надминава всякакви граници!

— Ще си призная, че дори позволих на майка ти да ми вземе мерки, за да ми изплете пуловер.

— Господи!

— Би ли ми обяснила какъв е проблемът?

— Не е ли ясно? Ако продължаваш да се държиш така, те ще очакват да се срещаме и след проклетата вечеря, а честно казано, не мога да си го позволя.

Той се засмя, като че ли тя си правеше шега. Само че на нея никак не й беше до смях.

— Разстройваш ми бюджета… — продължи тя.

— Не мисля, че трябва да се безпокоим за това.

— Но аз се безпокоя! Една среща — това е всичко, което мога да си позволя и което искам. Ако продължаваш да си толкова… толкова…

— Прекрасен?

— Чаровен! — поправи го тя. — Тогава ще трябва да им отговарям на много повече въпроси.

— Значи искаш да… не се правя на толкова чаровен?

— Да, моля те!

— Ще направя каквото мога — обеща той с шеговит тон.

— Благодаря. — Тя погледна часовника си. — Не мислиш ли, че е време да се прибираме?

— Не още.

— Не? Казал си на майка ми, че ще се върнем след час, но това е прекалено много…

— Отиваме към Джаксън Пойнт.

Сърцето на Даян реагира мигновено. Джаксън Пойнт се намираше срещу една тясна ивица вода между полуостров Китсап и остров Вешън. Гледката беше прекрасна през цялото денонощие. Но тези, които идваха да й се наслаждават през нощта, обикновено се отдаваха на по-интересни занимания, а не съзерцаваха блещукащите в далечината светлини на Сиатъл.

— Приемам като добър знак това, че не спориш с мен — подхвърли той.

— Мисля, че трябва да се връщаме — повтори Даян решително. Но уви, не прозвуча много убедително. От цяла вечност не беше идвала на Джаксън Пойнт. За последен път бе идвала тук като влюбена гимназистка.

— Ще закъснеем малко.

— Стив — започна тя, като едва се сдържаше да не се разкрещи. — Защо правиш всичко това?

— Не се ли досещаш? Искам да те целуна отново.

Даян отметна косата от лицето си.

— Не мисля, че е добра идея! — Гласът й потрепери.

Преди да измисли по-убедителен аргумент, Стив отби от шосето по някакъв тесен път. Не би искала да си спомня за целувката им. Беше грешка. Даян знаеше, че го е разочаровала — не с целувката, а с начина, по който реагира след това. Изглежда той очакваше да признае колко дълбоко я е развълнувала, но тя не му достави това удоволствие.

Сега той си отмъщаваше.

Сърцето й биеше лудо, когато Стив спря джипа. Беше цяло вълшебство. Светлините се отразяваха във водата, сякаш ги поздравяваха с „Добре дошли!“. Най-близките светлини бяха на остров Вешън, слабо населено място, до което можеше да се стигне само с ферибот. Най-далечните бяха на Сиатъл.

— Наистина е красиво! — прошепна Даян. Напрежението постепенно изчезваше и тя започна да се отпуска.

— Да — съгласи се Стив и я прегърна през раменете.

Даян затвори очи. Нямаше сили да се съпротивлява. Той се държа прекрасно с децата и майка й.

Сега бе неин ред да му отвърне с внимание.

— Ще ми позволиш ли да те целуна? — прошепна той до ухото й.

Тя кимна.

Той зарови ръце в косите й и сведе глава. Целуна я бавно и нежно, като че ли се боеше да не я изплаши. Устните му бяха влажни, топли и настойчиви.

Не бе способна да разсъждава. Когато най-накрая се отделиха един от друг, Стив не успя да сдържи въздишката си. Даян се отпусна в седалката и забеляза, че очите му са все още затворени. Използва момента, за да си възвърне самообладанието.

— Много си добър — опита се да го каже невъзмутимо, но не й се удаде.

Той отвори очи, премигна и се намръщи.

— Да приема ли това като комплимент?

— Да.

Стив беше от мъжете, които едва ли страдаха от липса на женско внимание. Той не би се заинтересувал от разведена жена с деца и нямаше смисъл да се залъгва. Единствената причина, поради която бе приел да я придружи на вечерята, бяха парите. Просто сделка!

Той докосна лицето й. От очите му струеше нежност.

— Няма да е зле да поговорим за събота вечер. Има някои неща, които би трябвало да обсъдим, а не остава много време.

— Добре.

— Вечерята започва в седем, затова ти предлагам да дойдеш вкъщи в седем без петнайсет.

— Чудесно — съгласи се той.

— Не мисля, че трябва да си създаваме проблеми или да влизаме в излишни разходи за обичайните подаръци.

— Какво ще облечеш?

— След като е вечеря в чест на Свети Валентин, предполагам нещо в червено. Имам една рокля в червено и бяло, която е подходяща за случая. — Роклята беше малко старичка, но тази вечеря не беше модното събитие на годината, а пък и тя нямаше пари за нова.

Несъзнателно Даян си погледна часовника, въпреки че не можеше да различи стрелките в тъмнината.

— Да не би да намекваш, че искаш да си тръгваме?

— Да — потвърди тя.

Изглежда прямотата й го забавляваше.

— Така си мислех. — Без да спори, той подкара колата на заден ход.

Щом завиха по нейната улица, Джейсън и Джил на минутата изскочиха от къщата. Даян предположи, че през цялото време са стояли на прозореца и са чакали завръщането им. Грешеше. Оказа се, че са нетърпеливи да видят Стив.

— Хей, защо се забавихте толкова? — попита Джейсън, когато Стив излезе от колата.

— Баба е сервирала ябълковия пай. Идвате ли? — Джил хвана Стив за ръката и го погледна настойчиво.

Даян наблюдаваше сцената и не вярваше на очите си. Стив прегърна Джейсън през раменете, а с другата си ръка хвана Джил. Вече на вратата Джейсън се обърна и извика:

— Мамо, идваш ли?

— Изпаднах от класацията, какво да се прави — измърмори тя.

Джил поклати глава и каза поверително на Стив:

— Не се сърди на мама. Понякога става доста несговорчива.