Деби Макомбър
Кавалер за празника (2)

Втора глава

— По дяволите! — промърмори Даян, докато за десети път проверяваше портмонето си. — По дяволите! — повтори пак и тръшна обемистата си кожена чанта върху колата. По закона за всемирната гадост започна и да вали!

Даян въздъхна и се върна в Общинския център на Порт Блосъм, решена да потърси съдействие.

— Изглежда съм си забравила ключовете в колата.

— О, горката! Има ли някой, на когото да се обадиш?

— Член съм на автомобилния клуб и ще се опитам да извикам някой от тях да ми помогне. Искам да се обадя и вкъщи, за да ги предупредя, че ще закъснея. Нали ще ми позволите да използвам телефона?

— Разбира се — усмихна се мило младата жена. — Но побързайте, затваряме след петнайсет минути.

След половин час Даян все още стоеше облегната на колата си и нервничеше, когато пристигна един червен авариен джип. Шофьорът, когото Даян не можа да познае в тъмното, паркира до нея, подаде глава и извика:

— Вие ли сте дамата, която позвъни, че си е забравила ключовете в колата?

— Ами… Как да ви кажа, не съвсем, защото ми е много приятно да си седя под дъжда по трико за аеробика — саркастично промърмори Даян.

Той се засмя, изключи мотора и скочи от колата.

— Предполагам, че днес просто имате лош ден.

Тя кимна и се почувства неудобно заради излишната си грубост. Той изглеждаше толкова приятелски настроен.

— Защо не се качите в джипа на топло, докато действам? — Той отвори вратата и я покани.

Даян се усмихна едва-едва:

— Не мога да ви откажа след нелюбезния ми отговор преди малко.

— Няма нищо!

Тя се улови, че го разглежда с интерес. Носеше работен гащеризон на райета, изпоцапан с грес. Казваше се Стив — името му беше избродирано с червен конец на джоба. Имаше хубава прическа, изглежда се беше подстригвал скоро. Очите му бяха топли и кафяви — тя се помъчи да намери точната дума — да, бяха нежни.

След като се увери, че се е настанила удобно в джипа, Стив се приближи до нейната кола и освети с фенерче ключалката.

Даян се показа от прозореца и подвикна:

— Обикновено не правя такива неща. Никога преди това не съм си забравяла ключовете в колата. Не знам защо го направих. Случайност!

Той се върна при джипа и каза весело, докато измъкваше изпод седалката кутия с инструменти:

— Всеки прави грешки! Не се притеснявайте.

— Напоследък много ми се струпа на главата — оправда се Даян.

Той се изправи, погледна я и кимна съчувствено.

И лицето му е хубаво, дори доста приятно. Направо си беше готин. Гащеризонът не го загрозяваше, напротив — правеше го по-мъжествен. Беше внимателен и приятелски настроен, макар Даян отдавна да смяташе, че такива мъже са изключителна рядкост. Беше й простено, защото да стоиш сам навън в дъждовна нощ означаваше тъкмо това — да нямаш приятели, макар че почти всички жители в малкото градче се познаваха.

Стив се върна при колата й и започна да човърка ключалката. Даян не я свърташе на едно място.

Слезе и се приближи към него.

— Тревожи ме вечерята.

— Каква вечеря?! — Стив вдигна поглед.

— Общинският център организира вечеря по случай празника на Свети Валентин тази събота. Моите деца ме карат да отида, дори са се обзаложили, че ще си намеря кавалер. Сякаш е въпрос от национално значение да бъда там.

— Разбирам. А защо не ви заведе съпругът ви?

— Разведена съм — каза Даян. — Е, никой не го очакваше след дванайсетгодишен брак. Явно сме се заблуждавали, че имаме добро семейство. Джак веднага се ожени повторно и сега живее в Бостън. — Даян не знаеше защо започна, но след като веднъж заговори, не можеше да спре. Нямаше навика да разказва за личния си живот на непознати.

— Не ви ли е студено?

— Не, благодаря ви. — Не беше съвсем вярно — студено й беше, но повече се тревожеше, че няма кой да я заведе на глупавата вечеря за празника на влюбените. Съмняваше се, че Джейсън, Джил и майка й ще приемат пневмонията като извинение да не отиде.

— Сигурна ли сте? Май треперите.

Тя потърка длани и избегна въпроса.

— Майка ми предложи да отида с Джеръм.

— Кой е Джеръм?

— Ами… Тя все ги намира едни… Смята, че имам нужда от покровителството й, за да не се опаря отново.

Стив я погледна доста озадачен.

— Срещите имам предвид — обясни Даян. — Е, ходих почти на всички, които тя ми уреди, макар че…

— Преживяхте разочарование?

— Нещо повече! На една от тях мъжът си запали салфетката.

Стив се засмя.

— Хей, не беше никак смешно! Много се изплаших. Той се паникьоса и започна да размахва горящата салфетка, докато не дойде собственикът с пожарогасител и не предотврати пожара. Сега този злощастен епизод ми се струва доста забавен, но тогава…

Погледът на Стив задържа нейния.

— Предполагам, че сте имала и други разочарования?

— Нито едно, за което да искам да си спомням.

— Значи майка ви пак е започнала със срещите?

Даян кимна.

— Само че сега е спечелила и децата ми за съюзници. Мама попаднала на някакъв месар, който се е специализирал в… Е, няма значение. Важното е, че ако не си намеря кавалер за глупавата вечеря в близките дни, ще трябва да отида с Джеръм.

— Може би няма да е толкова лошо — каза той.

Даян не долови ирония в гласа му.

— Колко мило от ваша страна да го кажете — промърмори тя и скръсти ръце. Нервно обиколи колата два пъти и продължи: — Децата дори са ме инструктирали какъв мъж трябва да търся.

— О-о!

Даян не беше абсолютно сигурна дали я е чул. Ключалката щракна и той отвори вратата. Взе ключовете от таблото и й ги подаде. Даян му благодари и тръгна да се качва в колата.

— Джейсън и Джил, децата ми, искат да се появя там с някой висок, мургав, красив… — Тя спря рязко и се подпря на колата.

Стив я изгледа странно.

— Госпожо, добре ли сте?

Даян потърка с пръсти слепоочието си и кимна.

— Да, струва ми се. — Тя вдиша дълбоко и тръгна към уличната лампа. — Имате ли нещо против да дойдете за минута?

— Аз!

— Моля ви!

Той повдигна рамене и я последва.

Идеята бързо се оформяше в главата й. Той със сигурност беше висок — поне метър и деветдесет и напълно подхождаше на нейния ръст. И беше мургав, с тъмнокестенява коса. А че беше красив, това беше забелязала веднага.

— Нещо нередно ли има? — несигурно попита той.

— Не — усмихна се Даян смутено, въпреки че това, което се канеше да му предложи, сигурно щеше да го шокира. — Между другото, на колко години сте? Трийсет? Трийсет и една?

— Трийсет и пет.

— Това е добре. Дори чудесно! — Няколко години по-стар от нея. Децата щяха да го одобрят.

— Добре?! Чудесно?! — недоумяваше той.

— Женен ли си?

— Глупости! Никога не съм се женил, въпреки че веднъж за малко да го направя. — Той сбърчи вежди подозрително.

— Още по-добре. Предполагам, че нямаш ревнива приятелка или луда любовница, която дебне наоколо да убие съперницата.

— Не, нямам.

Даян въздъхна облекчено.

— Чудесно!

— Вратата на колата ви е отключена — каза той, нетърпелив да си тръгне. — Бъдете спокойна, ще запиша номера ви в автомобилния клуб.

— Да, благодаря. — Тя продължаваше да стои със скръстени ръце и да се взира в него под светлината на уличната лампа. Дявол да го вземе, той изглеждаше по-добре, отколкото й се бе сторило в началото. — Имаш ли приличен костюм?

— Да — засмя се той.

— Имам предвид елегантен, не този, който си носил при връчването на дипломите в гимназията.

— Костюмът ми наистина е хубав.

Даян не искаше да го обиди, но трябваше да пита за всичко.

— Чудесно, чудесно… А какво ще кажеш да изкараш допълнително трийсет долара в събота вечер?

— Извинете, не ви разбрах?

— Предлагам ти трийсет долара, за да ме придружиш на вечерята в чест на Свети Валентин.

Стив не повярва на ушите си. Тази май беше избягала от лудницата.

— Слушай, разбирам, че е малко необичайно, но ти си идеалният мъж. Точно този, който децата ми очакват да ме придружи, а пък и да си призная, нямах време да набирам други доброволци. Суперменът все още не се е появил, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам.

— Влез ми в положението, някой трябва да ме придружи. Ти си подходящ за целта и вероятно имаш нужда от малко допълнителни средства. Разбирам, не е много, но мисля, че трийсет долара са добра цена. Вечерята започва в седем и ще свърши към девет. Ще спечелиш по петнайсет долара на час!

— Моля?!

— Знам какво си мислиш, но те уверявам — не съм луда! Имам златна кредитна карта, а банките не издават такива на кой да е.

— А карта за библиотека имаш ли?

— И такава имам, но на една от книгите е изтекъл срокът за връщане. Мислех да я върна утре… — Тя започна да рови в портмонето си, за да му покаже и двете карти, но спря, разбрала, че я подиграва.

— Госпожо…

— Даян Уилямс — каза тя, като пристъпи напред и подаде ръка. Дългите му силни пръсти стиснаха нейните, закачливият му поглед се задържа на лицето й, след което обходи тялото й с нескрит интерес. В очите му просветна нежност. Жестът, макар и незначителен, убеди Даян, че точно той беше мъжът, който търсеше. За сетен път тя започна да му обяснява:

— Съзнавам, всичко това звучи малко налудничаво. Не те обвинявам, задето ме вземаш за смахната. Не съм луда, успокой се. Всяка неделя ходя на църква, в свободното си време помагам в началното училище и на мажоретките към футболния отбор в началото на сезона, през есента.

— Защо избра точно мен?

— Е, малко сложен въпрос. Как да ти кажа… Заради хубавите ти очи, а пък и когато ми предложи да се скрия от дъжда в джипа, въпреки че само ръмеше… — Тя спря и си пое дълбоко дъх. — Тогава разбрах, че имаш благородно сърце и че би се съгласил да участваш в този…

— Фарс — довърши той вместо нея.

Даян кимна и го погледна в очите. Самоувереността й се бе стопила. Не й оставаше нищо друго, освен да признае истината.

— Отчаяна съм. Само една отчаяна жена би постъпила така.

— Събота вечер ли каза?

Както й работеше късметът, той внезапно можеше да си спомни, че вече има планове за вечерта. Нещо важно, като например да чисти трофеите си от състезания по боулинг.

— От седем до девет. Обещавам ти, че няма да те задържам повече. Ако мислиш, че трийсет долара не са достатъчно…

— Дори са предостатъчно!

Тя въздъхна облекчено.

— Това значи ли, че си съгласен?

Стив кимна, но явно продължаваше да обмисля предложението.

— Добре — съгласи се той накрая. — Не съм свикнал да отказвам на жена, изпаднала в беда.