Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (8)

На Високото блато

Остров Семел е разположен отвъд Пелнийско море, на северозапад от Хавнър и на югозапад от Енладите. Макар да е един от големите острови в архипелага Землемория, за Семел няма много истории. Енлад си има своята славна история, Хавнър — своето богатство, а Палн — лошата си слава, но Семел има само добитък и овце, гори и малки селища, и извисяващия се над всичко това голям замлъкнал вулкан, наричан Анданден.

Южно от Анданден се простира земя, където при последното проговаряне на вулкана е паднала пепел, дълбока сто стъпки. Реки и потоци прорязват пътя си на юг през тази високопланинска равнина, лъкатушат и пълнят езера, вият се в причудливи криволици и се сливат, образувайки от всичко това огромно блато — просторна, пуста земя с далечен хоризонт, малко дървета и малобройно население. В пепелявата почва расте тучна, сочна трева и хората гледат добитък, угояват телета за гъстонаселеното южно крайбрежие — оставят животните да пасат сами на цели мили из равнината, а реките им служат за огради.

Както е обичайно за планините, климатът там зависи от Анданден. Той събира около себе си облаци. Лятото е късо, а зимата дълга на това високо планинско блато.

В ранната привечер на един зимен ден на пометеното от вятъра кръстовище на две пътеки застана пътник. Нито едната, нито другата пътека не изглеждаха много обещаващи — само утъпкана от добитъка пръст между тръстиките. Той се огледа за някакъв белег за посоката, в която трябваше да тръгне.

На слизане от последния планински склон беше зърнал тук-там сред блатистите земи къщи, някакво село недалече. Помислил бе, че е излязъл на пътя за селото, но някъде беше взел грешен завой. Тръстиките от двете страни на пътеките бяха толкова високи и плътни, че и да светнеше някъде светлина, нямаше да може да я види. Водата се кискаше тихо някъде близо до краката му. Беше изтъркал обущата си, докато заобикаляше Анданден по каменистите пътища от черна лава. Подметките им съвсем се бяха протрили и стъпалата го боляха от ледената влага на блатните пътеки.

Скоро се смрачи още повече. От юг се вдигаше мъгла и скри небето. Само над огромното смътно туловище на планината светеха ярко няколко звезди. Вятърът свиреше в тръстиките, тих и унил.

Пътникът застана на кръстовището и също изсвири на тръстиките.

На една от пътеките се появи нещо — нещо голямо и по-тъмно от вечерната тъма.

— Тука ли си, милата ми? — заговори пътникът. Говореше на Древната реч, на Езика на Сътворението. — Хайде, ела, Улла — рече той и юницата направи две стъпки към него, към името си, докато той вървеше насреща й. Различи в тъмното голямата й глава по-скоро на допир, отколкото с очи, като погали вдлъбнатината между очите й и почеса челото й при основата на щръкналите рога. — Хубава си, а, хубава си — заговори й той, вдишвайки тревистия й дъх, надвесен над топлината й. — Е, ще ме заведеш ли, Улла? Ще ме отведеш ли там, където трябва да ида?

Беше извадил късмет, че срещна селска юница, а не някое от подивелите говеда, скитащи се из блатата. Неговата Улла имаше навика да прескача огради, но след като се наскиташе, я налягаха нежни мисли за топлия обор и за майка й, от която тя все още цокваше понякога глътка мляко; и сега тя драговолно поведе пътника към дома. Вървеше бавно, но устремено по пътеките и той закрачи с нея, с ръка на хълбока й, когато пътеката беше достатъчно широка. Когато тя нагазеше в дълбока до коленете вада, се хващаше за опашката й. Тя изкатерваше мудно разкаляния бряг и дръпваше опашка да я освободи, но го изчакваше, докато се изкачи още по-тромаво от нея. После леко поемаше напред. Той се притискаше в хълбока й да се сгрее, защото водата го бе смразила до костите и трепереше.

— Муу — тихо каза водачката му и той видя смътното петно жълта светлина малко вляво.

— Благодаря ти — каза й и отвори портата за юницата, която отиде да навести майка си, а той се затътри през притъмнелия двор към вратата.

На вратата трябваше да е Зърньо, макар да не разбра защо му е щукнало да чука.

— Хайде влизай, глупчо! — рече тя, а той почука пак и тя остави дрехата, която кърпеше, и отиде при вратата. — Че кога пък се напи? — рече тя и тогава го видя.

Първото, за което помисли, беше за някой крал, господар някой, Махарион от песните — висок, строен и красив. А сетне си помисли за просяк, изгубил се човек в мръсни дрехи, свил се и с разтреперани ръце.

Той каза:

— Изгубих пътя. Стигнах ли селото? — Гласът му беше хриплив и дрезгав, глас на просяк, ала не говореше като просяк.

— То е на половин миля оттук — отвърна Дара.

— Има ли хан?

— Чак в Орейби, на десет мили на юг. — Тя помисли набързо. Ако ви трябва стая за нощта, имам една. Или Сан може да има, ако ще ходите до селото.

— Ще остана тук, ако може — отвърна той с подобаваща на принц учтивост. Зъбите му тракаха от студ и се държеше за рамката да не падне от немощ.

— Свалете си обущата — каза му тя. — Подгизнали са. И влезте. — Дръпна се настрана да му направи път и го подкани: — Елате при огъня. — И го накара да седне на мястото на Брен, близо до огнището. — Разбъркайте го да се разгори. Искате ли чорба? Топла е.

— Благодаря ви, стопанке — измърмори той и се сви до огъня. Тя му донесе паница рядка чорба. Той почна да пие жадно, но и без да бърза, сякаш отдавна беше отвикнал от топла чорба.

— От планината ли идвате?

Гостенинът кимна.

— Че за какво?

— За да дойда тук — отвърна той.

Вече не трепереше толкова. Босите му стъпала представляваха тъжна гледка — ожулени, разранени, подути. Дощя й се да го подкани да ги сложи близо до огъня, ала не искаше да се натрапва. Какъвто и да беше, по гласа му личеше, че не е просяк.

— Рядко идват хора тъдява — каза тя, — на Високото блато. По някой амбулант. Но не и през зимата.

Гостът допи супата и тя прибра паницата. Седна на мястото си — на столчето до газената лампа вдясно от огнището, и се зае отново с кърпенето.

— Стоплете се добре първо и ще ви заведа да си легнете. В оная стая няма огън. Как е времето горе в планината? Разправят, че имало сняг.

— Прехвърча малко.

Тя го изгледа продължително, вече на светлината на лампата и огъня. Не беше млад. Беше слаб и не толкова висок, колкото й се бе сторило отпървом. Имаше хубаво лице, но нещо у него изглеждаше не наред. Изглеждаше съсипан, помисли си тя, съсипан човек.

— Та защо идвате при Блатото? — попита тя. В правото й беше да попита, след като го беше поканила в дома си, ала изпита неудобство, че се натрапва с този въпрос.

— Казаха ми, че имало чума по добитъка тук.

Сега, след като се бе постоплил, гласът му беше хубав. Говореше като някой разказвач, когато разправят за герои и за господари на дракони. Може би беше разказвач или певец? Но не — нали спомена за чумата.

— Има.

— Може да помогна на животните.

— Да не сте лечител? Той кимна.

— Тогава ще сте повече от добре дошъл. Ужасна напаст е. И става все по-лошо.

Той не отвърна нищо. Топлината навлизаше в него и го отпускаше.

— Доближете си краката до огъня — осмели се да каже тя най-после. — Имам едни стари обуща, на мъжа ми. — Струваше й известно усилие да го каже, но след като го каза, изпита облекчение, поотпусна се и тя. Че то бездруго, за какво ги пазеше още обущата на Брен? Много малки бяха за Зърньо и твърде големи за нея. Дрехите му беше раздала, но обущата му пазеше, и тя не знаеше защо. За тоя човек, изглежда. „Като ги поизчакаш, нещата си идват на мястото“ — помисли тя. — Ще взема да ви ги дам. Вашите са се съсипали.

Той я изгледа. Тъмните му очи бяха големи, дълбоки, замъглени някак, като конски очи, непроницаеми.

— Той умря — рече тя. — Преди две години. От блатната треска. Тук трябва да се пазите от нея. Водата. Живея с брат ми. Той е долу в селото, в кръчмата. Държим мандра. Правя сирене. Нашето стадо е здраво. Ама по хребетите чумата е много лоша. Може пък студеното време да я спре.

— По-скоро ще довърши болните животни — каза мъжът. Говореше малко сънено.

— Викат ми Дара — каза тя. — Брат ми е Зърньо.

— Овраг — вяло си каза той прозвището, а тя реши, че току-що е измислил как да се нарече. Не му прилягаше. Нищо у него не прилягаше сякаш едно към друго, не се връзваше в едно. И въпреки това не изпита недоверие към него. Чувстваше се спокойна. Не мислеше да й навреди. Струваше й се, че в него има някаква доброта, както говореше за животните. Сигурно добре се оправяше с тях. Самият той някак приличаше на животно — мълчаливо, съсипано същество, което има нужда от закрила, а не може да си я поиска.

— Хайде, елате — подкани го тя, — преди да сте заспали тук. И той послушно тръгна след нея до стаята на Зърньо, не повече от килер, пристроен към единия ъгъл на къщата. Нейната стая беше зад комина. Зърньо щеше да се върне пиян след малко и тя щеше да му постели в ъгъла край комина. Нека пътникът да поспи добре през нощта. Може би щеше да й остави някоя пара на тръгване. Ужасно не стигаха парите напоследък.

 

Той се пробуди както винаги, в стаята си в Големия дом. Не разбра защо таванът е нисък, а въздухът мирише свежо, но и малко на вкиснало, и защо отвън мучат говеда. Трябваше да полежи неподвижно, за да се върне на онова друго място и в онзи друг човек, чието прозвище не можеше да си спомни, макар да го беше споменал предната нощ — на една юница или на жена. Истинското си име знаеше, но то не му вършеше работа нито там, където беше сега, нито никъде. Имаше някакви черни пътища и стръмни склонове, и една огромна зелена земя, проснала се пред него, прорязана от реки и потоци с блеснали води. Духаше студен вятър. Тръстиките свиреха, а младата юница го бе превела през потока и Емер му бе отворила вратата. Той беше разбрал името й още щом я видя. Но трябваше да използва някое друго име. Не биваше да я нарича по име. Трябваше да си спомни с какво име му беше казала да я нарича. И той не биваше да е Ириот, въпреки че беше Ириот. Може би след време щеше да стане друг човек. Не; това беше грешно; трябваше да си е този човек. Краката на този човек боляха и стъпалата боляха, разранени и отек-ли. Но леглото беше добро, пухено легло, топло, и все още не му се налагаше да става. Той подремна малко, отнасяйки се далече от Ириот.

Когато най-сетне стана, се зачуди колко ли е остарял и погледна ръцете си да види дали е на седемдесет. Все още изглеждаше на около четиридесет, макар да се чувстваше на седемдесет и да се движеше като на толкова, треперейки. Облече си дрехите, колкото и да бяха мръсни от дългите дни пътуване. Под стола имаше обувки, позахабени, но добри, здрави обувки, и плетени вълнени чорапи към тях. Той навлече чорапите върху разранените си стъпала и изкуцука до кухнята. Емер стоеше до големия умивалник и развиваше нещо тежко, увито в кърпа.

— Благодаря ви за чорапите и за обувките — каза той и докато изказваше благодарността си за дара й, си спомни всекидневното й име, но добави само — стопанке.

— Няма нищо — отвърна тя и набута онова, което държеше, в голяма глинена купа, а после изтри ръцете си в престилката.

Той нищо не разбираше от жени. Не беше живял при жени от десетгодишен. Беше се боял от тях, жените, които му подвикваха да се дръпне от пътя им в оная голяма кухня, преди толкова време. Но откакто бе тръгнал да пътува из Землемория, беше срещал жени и намираше, че не е трудно да е с тях; като с животни: вървяха си по работата, без да му обръщат много внимание, освен ако не ги изплашеше. Стараеше се да не го прави. Нито желание имаше, нито причина да ги плаши. Не бяха мъже.

— Искате ли прясна извара? Добра е за закуска.

Тя го изгледа, но не продължително, без да среща погледа му. Като животно, като котка беше, измери го, но без да го предизвиква. Котка имаше, голяма и сива, клекнала край огнището и загледана във въглените. Ириот взе паницата и лъжицата, които жената му подаде, и седна на пейката. Котката скочи до него и измърка.

— С нея внимавайте — рече жената. — С повечето хора е враждебна.

— Заради изварата е.

— Може би познава лечителя.

Беше толкова мирно тук, с жената и котката. Беше дошъл в добра къща.

— Навън е студено — каза тя. — Тая заран заледи. Ще продължавате ли днес?

Той помълча. Беше забравил, че трябва да отговаря с думи.

— Бих останал, ако може. Бих останал тук.

Забеляза усмивката й, но беше и разколебана, а след малко каза:

— Ами, добре сте дошъл, господине, но трябва да ви попитам дали ще можете да платите нещо?

— О, да — отвърна той смутено, стана и се върна с куцукане до спалнята за кесията си. Извади от нея монета — малка златна енладска крона.

— Поне за храната и огъня, нали разбирате, торфът толкова е поскъпнал напоследък — говореше тя, и тогава погледна какво й предлага.

— О! — възкликна и той разбра, че е сбъркал.

— Никой в селото няма да може да размени това — рече тя и за миг го погледна в лицето. — Цялото село наведнъж не може да смени това! — каза и се засмя. Всичко беше наред, само дето думата „смени“ закънтя в главата му.

— Но тя не е подменена — каза той и разбра, че тя няма предвид това. — Прощавайте. Ако остана за месец, за зимата, това ще стигне ли? Ще ми трябва място, където да отседна, докато се занимавам с животните.

— Приберете си я — рече тя, пак се засмя и махна с ръка.

— Ако можете да изцерите говедата, говедарите ще ви платят и тогаз ще можете да ми платите. Да го наречем осигуровка, ако щете. Но я приберете, господине! Свят ми се завива, като я погледна… Зърньо — рече тя, когато вратата се отвори и с дъха на студения вятър влезе сакат мършав мъж, — господинът ще остане при нас, докато лекува животните… да му спори дано! Дал ни е осигуровка. Тъй че ти ще спиш в къта до комина, а той в стаята. — Това е брат ми Зърньо, господине.

Зърньо наведе вдървено глава и измърмори нещо. Очите му бяха мътни. На Ириот му се стори, че е отровен. Щом излезе отново навън, жената се приближи и му каза тихо, но твърдо:

— Нищо му няма, само пиенето, но у него почти нищо не е останало, освен пиенето. Изяде му почти целия ум и повечето от онова, което имаме. Тъй че, нали разбирате, приберете си парите да не ги вижда, господине. Няма да дойде да ги търси. Но ако ги види, ще ги вземе. Нали разбирате, често не знае какво прави.

— Да — каза Ириот. — Разбирам. Вие сте добра жена. — Говореше за него, за това, че не знае какво прави. Прощаваше му. — Добра сестра — каза той. Думите бяха толкова нови за него, думи, които никога досега не беше изричал, дотолкова, че си помисли, че ги е казал на Истинската реч, на която не трябваше да говори. Но жената само сви рамене с начумерена усмивка.

— Някой път ще му счупя главата на тоя глупак — закани се тя и отново се захвана с работата си.

Не беше разбрал колко е уморен, докато не намери подслон. Целия ден прекара в дрямка при огъня със сивата котка, докато Дара шеташе; предлагаше му на няколко пъти храна — бедняшка, груба храна, но той я изяждаше до последния залък, бавно и с наслада. Вечерта брат й излезе и тя отрони с въздишка:

— Сега ще навърти още една дълга сметка на вересия в кръчмата, като им каже, че си имаме наемател. Не че вие сте виновен.

— О, да — каза Ириот. — Вината е моя. — Но тя му прости; а сивата котка се притискаше до бедрото му, унесена в сънища. Котешките сънища стигнаха до ума му, в ниските поля, където той говореше с животните, тъмните места. Там скочи котката, а след това бе само мляко и дълбоката, тиха възбуда. Нямаше там никаква вина, само превелика невинност. Нямаше там нужда от думи. Там нямаше да го намерят. Не беше тук, за да търси. Тук нямаше нужда да се изрича каквото и да било име. Никого нямаше освен нея, и сънуващата котка, и примигващия пламък на огъня. Минал беше през мъртвата планина по черни пътища, ала тук потоците бавно течаха сред пасищата.

 

Беше луд и тя не знаеше какво я бе прихванало, да му позволи да остане, но в същото време не можеше да се бои от него, нито да го подозира. А и имаше ли значение дали е луд? Държеше се добре, сигурно е бил мъдър човек преди време, преди да го сполети каквото там го беше сполетяло. Пък и не беше съвсем луд. Луд, ама откъслечно, само в отделни мигове. Нищо у него не-беше цяло, дори лудостта му. Не можеше да си спомни името, което й беше казал и пред хората в селото каза да го наричат Отак. Сигурно и нейното име не можеше да си спомни; винаги я наричаше „стопанке“. Но може би това беше от учтивост. Тя го наричаше „господине“, от учтивост, а и защото нито Овраг, нито Отак му отиваха. Отак, беше чувала тя, било някакво животинче с остри зъби и без глас, но на Високото блато такива животни нямаше.

Беше мислила дали пък приказките му, че е дошъл тук да лекува болестта по добитъка, не са едно от късчетата му лудост. Не беше като лечителите, които идеха тук с лекове и заклинания, и мехлеми за животните. Но след като си отпочина два дни, той я попита кои хора в селото гледат повече животни и тръгна, все още накуцвайки от подбитите си стъпала, с обущата на Брен. Сърцето й се обърна, като го видя с тях.

Върна се вечерта, още по-окуцял, защото Сан, разбира се, го беше отвел чак в Дългите поля, където пасяха повечето му говеда. Никой друг нямаше коне освен Елшата, а те бяха за краварите му. Тя даде на госта леген с гореща вода и чиста кърпа за горките му крака, а после се сети да го попита дали няма да иска баня и той поиска. Сгряха вода и напълниха старото корито, и тя се прибра в стаята си, докато той се окъпе при огнището. Като се върна, всичко беше почистено и изтрито, кърпите бяха окачени пред огъня. Не беше познавала мъж досега да се грижи така за нещата си, а и кой можеше да очаква такова нещо от богат човек? Не беше ли имал слуги там, откъдето бе дошъл? Не й създаваше повече грижи от котката. Переше си сам дрехите, даже и завивките, веднъж ги беше окачил да съхнат на слънцето, докато тя разбере какво прави.

— Няма нужда да правите това, господине, ще оправям вашите неща с моите — каза тя.

— Няма нужда — отвърна й той все така отчуждено, сякаш не разбираше съвсем за какво му говори; но после добави: — Вие работите много.

— Че кой не работи много? Обичам да правя сиренето. Пък и падат пари от него. А съм и силна. Боя се само, че като остарея, няма да мога да вдигам ведрата и коритото. — Показа му закръглената си, мускулеста ръка, стисната в юмрук, и се усмихна. — Доста добре за петдесетгодишна, а? — Глупаво беше да се хвали така, но се гордееше със силните си ръце, с пъргавината и с уменията си.

— Дано ви спори — каза той мрачно.

С кравите й се оправяше чудесно. Когато беше тук и й трябваше помощ, заемаше мястото на Зърньо и докато тя си бъбреше и се смееше с приятелката си Тауни, той се чувстваше по-свойски с кравите от старото куче на Брен.

— Приказва им, и ти се кълна, че го разбират какво им говори. А юницата върви след него като паленце.

Каквито и да ги вършеше горе по пасищата с говедата, говедарите започнаха да го уважават. Разбира се, те щяха да се вкопчат във всяко обещание за помощ. Половината стадо на Сан беше измряло. Елшата не искаше да каже колко глави е загубил. Навсякъде имаше трупове добитък и ако не беше времето студено, цялото Блато щеше да вони на гниеща леш. Водата не беше годна за пиене, освен ако не я превариш цял час; пиеше се само от кладенците — от нейния тук и от другия в селото, дал име на мястото.

Една заран един от краварите на Елшата спря коня си пред двора; водеше оседлан катър.

— Елшата рече, че майстор Отак може да го язди, щото до Източни поля е десет-дванайсет мили.

Гостът й излезе от къщата. Беше светла, мъглива утрин, блатата се бяха скрили под блесналите от слънцето изпарения. Анданден се рееше над мъглите, огромен, разяден контур на северното небе.

Лечителят нищо не каза на краваря, а отиде направо при катъра, всъщност муле, излязло от ослицата на Сан и белия кон на Елшата. Беше белезникаво и на петна, младо и с хубава муцуна. Отиде и му поговори една минута, каза му нещо в голямото нежно ухо и го потърка по темето.

— Това прави — каза краварят на Дара. — Приказва им.

Каза го с насмешка, пренебрежително. Беше един от приятелите на чашка на Зърньо в кръчмата, съвсем приличен младеж за кравар.

— Лекува ли добитъка? — попита тя.

— Е, не може да махне чумата наведнъж. Но май може да излекува едно животно преди да почне да залита. А онез, дето още не ги е ударило, вика, че ще ги опази. Затуй господарят го праща по всички пасища, да направи каквото може да се направи. Твърде късно е за повечето.

Лечителят провери такъмите, разхлаби един ремък и се качи в седлото — малко непохватно, но мулето не възрази. Извърна дългия си, бял като сметана нос и красивите си очи да погледне ездача си. Той се усмихна. Дара не го беше виждала усмихнат досега.

— Тръгваме ли? — каза той на краваря и той веднага пое, махна на Дара и изсумтя на кобилката си. Лечителят подкара след него. Мулето стъпваше плавно с дългите си крака, а белотата му засия под утринното слънце. Дара си помисли, че все едно гледа някои принц да си отива, като от някоя приказка, тези две яхнали фигури, които навлизаха в светлата мъгла през смътния сумрак на зимните поля, стопиха се в светлината и изчезнаха.

 

Работата на пасищата беше тежка. „Че кой не работи много?“, беше попитала Емер, показвайки му закръглените си силни ръце и здравите зачервени длани. Говедарят Елшата очакваше от него да остане по тези ливади, докато не пипне всяко живо животно от големите стада. Елшата беше изпратил с него две краварчета. Нравеха си нещо като бивак, покривало за земята и платнен навес. На блатото нямаше много за горене, освен ниски сухи храсти и изсъхнала тръстика, затуй огънят едва стигаше да си сварят вода и никога да сгрее човек. Краварчетата излизаха с конете и се опитваха да обградят животните така, че той да може да ги обикаля в стадо, вместо да ходи при тях едно по едно, както бяха пръснати да пасат сухата заскрежена трева. Но не можеха да задържат говедата скупчени на едно място дълго и се ядосваха и на тях, а и на него, че не се движи по-бързо. Струваше му се странно, че не са търпеливи с животните, отнасяха се с тях като с мъртви вещи, както салджията държи вързаните в реката трупи, само със сила.

Те и с него нямаха търпение, все му подвикваха да побърза, да я свърши тая работа; нито пък бяха търпеливи към себе си, към своя живот. Заговореха ли си, все се стигаше до това как щели да слязат в градчето, в Орейби, като си вземат заплатата. Той се наслуша на приказките им за курвите в Орейби, Маргаритката, Златничката и една, която наричаха „Огненото храстче“. Налагаше му се да седи с младежите, защото и тримата имаха нужда от малкото топлина на огъня, но нито те го искаха при себе си, нито пък той искаше да е с тях. Знаеше, че изпитват смътен страх от него затова, че е магьосник, а и ревност изпитваха, но най-вече презрение. Той беше стар, беше друг, не беше един от тях. Страха и ревността той познаваше и ги отбягваше, а презрение помнеше. Радваше се, че не е от тях и че те не искат да си говорят с него. Боеше се да не им причини нещо лошо.

Стана в леденото утро, докато те още спяха, завити в одеялата си. Знаеше къде са най-близките неизцерени говеда и отиде при тях. Болестта вече му беше много позната. Усещаше я в дланите си като парене, като гадене, когато беше много напреднала. Когато приближи едно легнало на земята младо добиче, му се зави свят и му се доповръща. Приближи още малко, но каза само слова, които можеха да облекчат умирането, и продължи.

Те го оставяха да върви между тях, колкото и да бяха диви и макар човешки ръце да не бяха им носили друго освен скопяване и клане. Изпитваше удоволствие от това, че му се доверяват, гордост му носеше. Знаеше, че не бива, но се гордееше. Щом поискаше да пипне някое от едрите говеда, трябваше само да застане и да му поговори малко, макар и на езика на онези, които не говорят. „Улла“, назоваваше ги по имена. „Елле. Еллуа.“ Те си стояха по местата, големи, безразлични; понякога някое го гледаше дълго. Понякога някое само идваше при него с тежката си, уверена, величествена походка, и дишаше в отворената му шепа. Всички, които идваха при него, той можеше да изцери. Слагаше дланите си върху тях, върху косматите им, горещи хълбоци и вратове, и изпращаше цяра в ръцете си с думи на сила, изричани многократно. След малко животното потреперваше или тръскаше леко глава, и пристъпваше напред. А той отпускаше ръце и оставаше на място, изцеден и пребледнял. После идваше някое друго — едро, любопитно, свенливо храбро, цялото покрито със засъхнала кал, с болест у него като леко ощипване, като сърбеж и топлина по дланите му, и замайване. „Еллу“, казваше той и отиваше до добичето, и полагаше дланите си върху него, докато не изстинеха, сякаш ги е облял планински поток.

Краварчетата спореха дали е безопасно да ядат месо от теле, умряло от чума. Храната, която си бяха донесли, поначало оскъдна, беше на привършване. Вместо да препускат двадесет мили за още, искаха да отрежат езика на някое добиче, умряло наблизо същата заран.

Беше ги принудил да преваряват всяка вода, която използват. Сега им каза:

— Ако ядете от това месо, след година ще почне да ви се вие свят. Накрая ще почнете да залитате слепешката и ще умрете като тях.

Ругаха го и му се присмяха, ала му повярваха. Представа нямаше дали това, което им каза, е вярно. Когато го каза, му се струваше вярно. Може би им го каза напук. Може би искаше да се отърве от тях.

— Вървете си — каза им. — Оставете ме тук. Има достатъчно храна за един човек за още три-четири дни. Мулето ще ме върне.

Не се наложи да ги увещава. Препуснаха, като оставиха всичко — одеяла, платнища, желязното котле.

— Как ще върнем сега всичко това в селото? — попита той мулето.

То погледна двете кончета и каза каквото казват мулетата.

— Аааахъъъ! — каза. Кончетата щяха да му липсват.

— Трябва да си свършим работата тук — рече му той, а то го погледна кротко. Всички животни са търпеливи, но търпението на конския род е великолепно, защото конете го проявяват драговолно. Кучетата са верни, но у тях има повече подчинение. Кучетата са йерарси, делят света на господари и слуги. Всички коне са благородници. Съгласяват се на съдействие. Той си спомни как обикаляше между огромните космати крака на тежкотоварни коне, без да се бои. Утехата на топлия им дъх над главата му. Толкова отдавна… Отиде при хубавото муле и му поговори, нарече го „милото ми“, утеши го, за да не се чувства така самотно.

Повече от шест дни му трябваха, докато обиколи големите стада по източните блата. Последните два изкара в яздене до пръснатите групи добитък, стигнали чак до планинските подножия. Много от тях все още не бяха заразени и можеше да ги опази. Мулето го върна без седло и пътят бе лек. Но нищо не му беше останало за ядене. Когато се върна в селото, му се виеше свят и краката му се подкосяваха. Едва се прибра от конюшнята на Елшата, където остави мулето. Емер го поздрави и го сгълча, и се опита да го накара да хапне, но той й обясни, че все още не може да яде.

— Докато стоях при болестта, в болните поля, и аз се поболях. Да мине малко време, ще мога да хапна — обясни той.

— Ти си луд — рече тя много, много сърдито. Ядът й беше добронамерен. Защо ядът не може вече да бъде добронамерен?

— Изкъпи се поне! — каза му тя.

Знаеше колко се е вмирисал и й благодари.

— Какво ти плаща Елшата за всичко това? — попита го тя начумерено, докато водата се топлеше. Все още беше възмутена и говореше по-рязко от обикновено.

— Не знам.

Тя зяпна и го изгледа.

— Не си казал цена?

— Да кажа цена? — избухна той. После си спомни кой не трябваше да бъде и каза унило: — Не. Не съм.

— Наивник — изсъска Дара. — Ще ти съдере кожата. — Изля котела с вдигащата пара вода в коритото. — Той има слонова кост. Кажи му да е в слонова кост. Стоял си там десет дни гладен на студа, да му лекуваш говедата! Сан има само медници, но Елшата може да ти плати в слонова кост. Извинявай, че ти се бъркам в работата. — Изхвърча през вратата с две ведра към кладенеца. Нямаше да използва преварена вода за нищо на света. Умна беше, и добра. Защо толкова дълго беше живял сред хора, които не бяха добри?

— Ще видим — каза му Елшата на другия ден, — стига животните ми да се изцерят. Ако преживеят зимата, таквоз, ще знаем, че церовете са хванали, ако са здрави, демек. Не че се съмнявам, ама така е честно, нали? Не бихте искали да ви платя каквото съм си наумил, тъй де, пък после цярът да не хване и накрая всички животни да ми измрат. Но няма и да ви искам да чакате толкоз време, без да ви се плати, не. Тъй че ето ви предплата, таквоз, за всеки случай, и сме чисти засега, нали?

Парите дори не бяха в кесия, както е редно. Ириот трябваше да си протегне ръката, а собственикът отброи в шепата му пет медни петака, един по един.

— Тъй! Сега сме на чисто! — каза той бодро. — И може би ще нагледате телците ми, в пасището при Дълъг вир, утре, да речем.

— Не — отвърна Ириот. — Стадото на Сан е много закъсало. Нужен съм там.

— О, не, не сте, майстор Отак. Докато бяхте на източните пасища, дойде един заклинател, дохождал е тук и преди, от южния бряг, и Сан го нае. Ще работите за мен и ще ви платя добре. С нещо по-добро от мед, може би, ако животните ми се оправят!

Ириот не каза нито да, нито не, а си тръгна мълчаливо. Елшата го изгледа, изплю се на земята и промърмори:

— Да не дава дано!

Тревогата се надигна в ума на Ириот, както не беше се надигала, откакто бе дошъл на Високото блато. Опита се да я надмогне. Някакъв мъж на силата бе дошъл да лекува добитъка, друг мъж на силата. Но заклинател, беше казал Елшата. Не магьосник, нито маг. Само лечител, лечител на говеда. „Не е нужно да се боя от него. Не се налага да се боя от силата му. Не ми трябва силата му. Трябва само да го видя, да се уверя, да съм сигурен. Ако прави това, което и аз правя тук, лошо няма. Можем да работим заедно. Стига да прави каквото правя аз. Стига да използва само чародейство и да не крои зло. Като мен.“

Тръгна по дългата улица на Чисти кладенци за къщата на Сан, която беше по средата, срещу кръчмата. Сан, попарен от грижи тридесет и няколко годишен мъж, говореше на вратата с някакъв непознат. Като видяха Ириот, двамата се спогледаха неспокойно. Сан влезе в къщата, непознатият влезе след него.

Ириот приближи и застана на прага. Не влезе, а заговори през отворената врата.

— Майстор Сан, за вашия добитък, дето е между двете реки. Мога да ида днес там. — Не знаеше защо го каза. Не това мислеше да каже.

— А — отвърна Сан, дойде до вратата и леко я притвори. — Няма нужда, майстор Отак. Тука е майстор Лъчезарния, дошъл е да се справи с чумата. И преди ми е лекувал животни, загнило копито и таквоз. Нали разбирате, сам човек, вие и със стадата на Елшата не можете се оправи, камо ли да…

Заклинателят се приближи зад Сан. Името му беше Айет. Силата у него беше малка, зацапана, покварена от невежество, от злоупотреба и лъжа. Ала ревността у него бе като парещ огън.

— Тая работа аз я върша тук от десетина години — заяви той и изгледа Ириот от глава до пети. — Изведнъж идва някой си от север, взима ми работата, някои хора биха вдигнали кавга за такова нещо. Кавгата между заклинател и е лошо нещо. Стига да сте заклинател, нали, мъж на силата. Аз съм. Както добре го знаят добрите хора тук.

Ириот понечи да каже, че не иска да се карат. Опита се да отвърне, че има работа и за двамата. Понечи да го увери, че не иска да му отнема работата. Но всички тези думи изтляха бързо в жлъчната ревност на човека пред него, който нямаше да ги чуе, а щеше да ги изгори преди да са изречени.

Погледът на Айет стана още по-нагъл, щом забеляза, че Ириот се запъва и не отговаря.

— Вие — каза му той — трябва да си вървите. Да се махате. — И като каза „Да се махате“, лявата му ръка перна във въздуха като нож и Айет отстъпи една крачка и се тръшна в стола си.

Беше само дребен заклинател, лечител шарлатан, разполагащ само с няколко жалки заклинания. Така поне изглеждаше. А ако заблуждаваше, ако криеше силата си — съперник, прикриващ силата си? Ревностен съперник. Трябваше да бъде спрян, да бъде вързан, назован, призован. Ириот започна да изрича думите, които щяха да го овържат, а потресеният заклинател се сви, потъна в стола от страх, разтрепера се и проплака, жално и тънко. „Това е грешно, грешно е, злина е това, което правя, аз съм лошият“ — помисли Ириот. Спря изведнъж магическите думи, напиращи в устата му, надви ги и накрая извика една друга дума. Айет рухна на пода, преви се на две и повърна разтреперан, а Сан гледаше зяпнал и се опитваше да каже: „Да не дава дано.“, и лошото не стана. Ала огънят пареше в дланите на Ириот, изгори очите му, когато се опита да скрие очите си с ръце, езика му изгори, когато понечи да проговори.

 

Дълго време никой не го пипна. Беше паднал в пристъп на прага на къщата на Сан. Лежеше като мъртвец. Ала лечителят от юга каза, че не е мъртъв и че е опасен като усойница. Сан разказа как Отак хвърлил проклятие върху Лъчезарния и изрекъл някакви ужасни думи, от които той ставал все по-малък и по-малък, и проплакал като вейка, хвърлена в огъня, а после за миг отново се съвзел, но болен като псе, то и кой ще го вини за това, а през цялото това време около оня, другия, Отак, имало светлина, като треперлив пламък, и сенки подскачали наоколо, а гласът му не бил като на човек. Ужасна работа.

Лъчезарния им каза да се отърват от него, но не остана да се погрижи за това. Хвана си пътя на юг веднага щом изгълта халба бира в кръчмата и им рече, че в едно село нямало място за двама заклинатели и че щял да се върне, може би, когато оня човек, или каквото е там, се махне.

Никой не искаше да го пипне. Зяпаха го отдалече как лежи пред вратата на къщата на Сан. Жена му ревеше с цяло гърло по улицата.

— Лоша поличба! Черна магия! — викаше. — О, бебенцето ми ще се роди мъртво, знам си аз!

Зърньо отиде и доведе сестра си, след като чу приказките на Лъчезарния в кръчмата, и разказа на Сан и още няколко други няколко варианта на случилото се, които вече пълзяха из селото. В най-добрия от тях Отак се извисил на десетина стъпки височина, ударил Лъчезарния и го превърнал в буца въглен с мълния, преди от устата му да затече синкава пяна и да рухне на земята.

Дара бързо дотича до селото, отиде направо до къщата на Сан, наведе се и го пипна. Всички наоколо ахкаха и мърмореха „Да не дава дано!“, освен най-малката щерка на Тауни, която обърка знаците и вместо „Да не дава дано!“ изчурулика: „Да ти спори дано!“

Мъжът се размърда и бавно се надигна. Видяха, че си е същият, точно какъвто си беше, без никакви пламъци и сенки, макар да изглеждаше много зле.

— Хайде — каза Дара, помогна му да се изправи и бавно тръгна с него по улицата.

Селяните клатеха глави. Дара беше храбра жена, но пък прекалената храброст също не е на добро. Или, както разправяха в кръчмата, храбра е, ама не както трябва и не на място, нали ме разбираш. Ако не ти е дадено по рождение, няма що да се бъркаш в магьосничеството. Нито с магьосници. Това го забрави. Като ги гледаш, съвсем като другите хора са. Ама не са. Като гледаш, уж нищо лошо няма у един лечител. Я гнило копито ще ти изцери, я пресъхнало виме. Всичко туй добре. Ама ядосай някой от тях, и ей на — пламъци, сенки, проклятия и вземе, че ти припадне накрая. Нечист. Тоя, да знаеш, винаги си е бил нечист. Впрочем, откъде дойде той? Ти това ми кажи на мене.

 

Тя го сложи да легне, смъкна му обущата и го остави да спи. Зърньо се прибра късно, по-пиян от обикновено, тъй че падна и си одра челото в ръжена. Разкървавен и кипнал от яд, той заповяда на Дара да ижжрита жжаклинядея от ххъщата, веднага, навън. После повърна в пепелта, падна и заспа върху огнището. Тя го домъкна до постелята му, свали му обущата и го остави да спи. Отиде да нагледа другия. Изглеждаше трескав и тя опря ръка на челото му. Той отвори очи и се вгледа безизразно в нейните.

— Емер — промълви и отново притвори очи.

Тя ужасена се дръпна от него.

Лежеше в леглото си, в тъмното, и мислеше: „Познавал е магьосника, който ми даде име. Или аз съм си казала името. Може да съм го казала гласно, на сън. Или някой му го е казал. Но никой не го знае. Никой не знаеше името ми, освен магьосника и майка ми. Само че те са мъртви, мъртви са… Казала съм го насън…“

Но знаеше, че не е.

 

Стоеше с малкия газеник в ръка и светлината от него струеше между пръстите й и позлатяваше лицето й. Беше казал името й. Тя му даде сън.

 

Той спа до късно сутринта и се събуди като от болест, отпаднал и тих. Неспособна беше да се бои от него. Разбра, че той няма спомен за случилото се в селото, за другия чародей, не помнеше дори за шестте медни петака, които тя намери пръснати върху завивката — сигурно ги беше държал в стиснатата си ръка през цялото време.

— Елшата трябва да ти ги е дал — каза тя. — Оная стипца!

— Казах, че ще се погрижа за животните му при… при пасището между реките, там ли беше? — промълви той с безпокойство — онзи поглед като на подгонен звяр отново се появи в очите му — и се надигна от пейката.

— Седни — каза му тя. Той седна, но отвътре го гризеше.

— Как можеш да лекуваш, като си болен? — каза тя.

— Как иначе?

Но засега се поуспокои и загали сивата котка. Влезе брат й.

— Ела за малко навън — рече й, като видя, че лечителят е задрямал на пейката. Тя излезе с него навън.

— Тоя не го искам повече тука — каза Зърньо, решил да се прави на господар на къщата й, с черния белег на челото от снощи, с подути очи и треперещи ръце.

— Къде ще идеш?

— Той трябва да си иде.

— Тази къща е моя. Къщата на Брен. Той остава. Върви си или остани, твоя работа.

— Моя работа е и кой остава, и кой си заминава, и си заминава той. Не си чула всички приказки из селото. Всички разправят, че трябва да се маха. Не е читав.

— О, да, след като им изцери половината стада и му платиха шест медника за това, крайно време е да се маха, точно така! Ще го държа тука, колкото аз реша, и толкоз.

— Няма да ни купуват млякото и сиренето — изхленчи Зърньо.

— Кой го казва?

— Жената на Сан. Всички жени!

— Тогава ще карам сиренето до Орейби — рече тя — и ще го продавам там. И от малко приличие, братко, измий си я тая рана и си смени поне ризата, че миришеш на бъчва. — И тя се върна в къщата. — Ох, ох! — проплака и избухна в сълзи.

— Какво има, Емер? — попита лечителят и извърна слабото си лице и странните си очи към нея.

— Ох, няма да се оправи, знам си аз, по-лошо ще става. Не можеш се оправи с един пияница. — Изтри очите си с престилката. — Тебе това ли те съсипа, пиенето?

— Не — отвърна той, без да се обиди. Сигурно не я разбра.

— Разбира се, че не е. Ще ме прощаваш.

— Може би пие, за да се опита да стане друг човек — каза той. — Да се промени…

— Той пие, защото пие — отвърна тя. — С някои е само това и нищо друго. Аз ще съм в мандрата. Ще заключа външната врата. Навъртат се… странници се навъртат наоколо. А ти си отдъхни. Вън е студено.

Искаше да е сигурна, че ще остане вътре на топло, далече от белята, и че никой няма да дойде да го безпокои. После щеше да прескочи до селото, да поприказва с някои от по-разумните хора и да сложи край на тия глупави приказки, ако може.

След като го направи, жената на Елшата Тауни и още няколко души се съгласиха с нея, че свадата между двамата заклинатели заради работата не е нито нещо ново, нито толкова необичайно, че да се занимават повече с нея. Но Сан и жена му, както и вечните посетители на кръчмата, не искаха да престанат — това беше единственото интересно нещо, за което можеха да приказват до края на зимата, освен за измиращия добитък.

— Освен това — каза Тауни — мъжът ми няма нищо против да плаща с мед, когато е мислил, че ще трябва да плати със слонова кост.

— Ама добитъкът, който е пипнал, си стои на крака, нали?

— Доколкото знаем, да. И няма нови заболели добичета.

— Той е истински магьосник, Тауни — каза Дара много сериозно. — Знам го.

— Точно в това е белята, скъпа — каза Тауни. — И ти го знаеш! Тук не е за човек като него. Не е наша работа кой е и какъв е, но защо е дошъл тук, това трябва да попиташ.

— Да изцери животните — отвърна Дара.

 

Не бяха минали три дни, откакто Лъчезарния си замина, и в селцето се появи нов странник: дойде по южния път, яхнал добър кон, и попита в кръчмата къде може да пренощува. На-пътиха го към къщата на Сан, но жената на Сан се разпищя, като чу, че на прага е застанал странник, и се развика, че ако Сан пусне през вратата още един вещер, бебето й щяло да се роди дваж по-умряло. Писъците й се чуваха на няколко къщи от тях по улицата и скоро между кръчмата и къщата на Сан се събра тълпа, ще рече — десетина души.

— Е, това няма да стане — каза кротко непознатият. — Чак преждевременно раждане не мога да докарам. Дали няма да се намери някоя стая в кръчмата?

— Пратете го горе, в мандрата — предложи един от краварите на Елшата. — Дара прибира всеки, който дойде. — Някои се закикотиха, други им зашъткаха.

— Карайте нагоре — посочи му кръчмарят.

— Благодаря — кимна пътникът и поведе коня си накъдето го упътиха.

— Всички чужденци в един кюп — каза кръчмарят и това го повтаряха възхитено десетина пъти в кръчмата тая нощ, най-доброто, казано от някого в селото, откакто дойде морът по добитъка.

 

Дара беше в мандрата, тъкмо беше приключила с вечерното доене. Тъкмо цедеше млякото и подреждаше тавите.

— Стопанке — извика някой при вратата, а тя помисли, че е лечителят, и отвърна:

— Ей сегичка, да свърша с това. — А после се обърна, видя пред себе си непознат и за малко да изтърве тавата. — Ох, стреснахте ме! Е, какво има?

— Търся постеля за през нощта.

— Не. Съжалявам, но вече имаме гост, и брат ми, и аз. Може би Сан, в селото…

— Те ме пратиха тук. Казаха: „Всички чужденци в един кюп“. Странникът беше тридесет и няколко годишен, с открито лице и приятна външност, облечен просто, въпреки че якият кон зад него беше добър.

— Настанете ме в обора, стопанке, и ще е наред. То конят ми повече има нужда от ясла, умори се. Ще преспя в плевника, а утре заран си тръгвам. Да спиш при кравите е удоволствие в такава студена нощ. С радост ще ви платя, стопанке, ако стигат два медника. Казвам се Ястреб.

— Аз съм Дара — отвърна тя малко объркана. Но човекът й допадна. — Е, добре. Приберете коня и се погрижете за него. Ей там е кладенецът, сено има много. После елате в къщата. Мога да ви предложа млечна супа. И един петак стига, благодаря.

Не изпита охота да го нарече „господине“, както се обръщаше към лечителя. У тогова не се долавяше нищо господарско. Не беше видяла крал, като го видя при другия.

Когато приключи работата си и влезе в къщата, новият, Ястреб, беше приклекнал пред огнището и с вещина разпалваше огъня. Лечителят спеше в стаята си. Тя надникна и притвори вратата.

— Не е много добре — каза тихо на новия гост. — Лекуваше говедата, ей на изток по блатото, на студеното, дни наред, и се е съсипал.

Когато се разшета из кухнята, Ястреб й помогна, при това съвсем свойски, и тя започна да се чуди дали всички мъже от другите краища на света са по-оправни в къщната работа от тукашните, на Блатото. Разговорът с него течеше непринудено и тя му разказа за лечителя, тъй като за себе си нямаше какво толкова да разправя.

— Да използват заклинател, а после да го охулят, че им е бил полезен — рече тя. — Не е справедливо.

— Но той ги е изплашил някак, нали?

— Сигурно. Беше дошъл друг лечител, идвал е и преди. Не го бива много, доколкото мога да съдя. Не можа да помогне на кравата ми със засъхналото виме преди две години. А мехлемът му си е чиста свинска мас, заклевам се. Та той казал на Отак — взимаш ми работата. Може и Отак нещо да му е отвърнал. Ядосали се и може да са си направили по някое и друго черно заклинание. Предполагам, че Отак е направил. Ама не му е направил никаква злина, самият той паднал в несвяст. А сега нищо не помни за това, пък другият си отишъл по живо по здраво, без да пострада. И казват, че всяко животно, което пипнел, си стои на крака, здраво. Десет дни изкара горе на вятъра и дъжда, да пипа животните и да ги цери. И знаете ли какво му даде говедарят? Шест петака! Чудно ли е тогаз, че е бил малко ядосан? Но не казвам, че… — Замълча да подбере думите си и продължи: — Не казвам, че не е малко особен, понякога. Като всички заклинатели, така си мисля. Може би така си е редно, като си имат работа с разни сили и зли неща. Но е свестен човек, и добър.

— Стопанке — каза Ястреб, — може ли да ви разкажа една история?

— О, ама вие разказвач ли сте? Че защо не ми казахте отначало! Значи такъв сте бил? Щото се чудех, при тая зима и вие по пътищата. Но с тоя кон мислех, че сте някой търговец. Дали можете да ми разкажете история? Че то за мене ще е най-голямата радост в живота ми, и колкото е по-дълга, толкоз по-добре! Но първо си изпийте супата, пак аз да седна по-наблизо, че да чувам…

— Всъщност аз не съм разказвач, стопанке — каза той с учтива усмивка, — но имам една история за вас. — И като изпи супата, а тя седна с дрехата за кърпене, той започна разказа си.

— Във Вътрешното море, на острова на Мъдрите, на остров Роук, където се преподава цялото магьосничество, има деветима Повелители.

Тя притвори блажено очи и заслуша.

Той назова Повелителите: Ръката и Билкаря, Призовника и Пазителя на шарките, Ветроключ и Песнопоец, Нарицателя и Преобразителя.

— Изкуствата на Преобразителя и Призовника са много опасни — рече той. — Преобразуването, или превръщането, както може би го знаете, стопанке. Дори един обикновен заклинател може да знае как да направи илюзорни превръщания, да превръща за малко едно нещо в друго, или да приема самият той друг облик. Виждали ли сте такова нещо?

— Чувала съм ~ прошепна тя.

— А понякога вещици или заклинатели ще ви кажат, че са призовавали мъртви, за да говорят чрез тях. Например някое дете, за което скърбят родителите. В колибата на вещицата, в тъмното, чуват го как плаче, или се смее…

Тя кимна.

— Но това са само заклинания за илюзия, за привидност. Има обаче истински преобразувания, както и истински призовавания. И те могат да се окажат истински изкушения за магьосника! Възхитително е да летиш с крилете на сокол, стопанке, и да виждаш земята долу с очите на сокола. А да призоваваш, което ще рече да назовеш истински, е голяма сила. Да знаеш истинското име означава да притежаваш власт, както знаете, стопанке. А изкуството на призовника стига точно дотам. Възхитително е да можеш да призовеш привиденията и духа на отдавна умрели. Да съзреш красотата на Елфаран в ябълковите градини на Солея, както я е видял Моред, когато светът бил още млад…

Гласът му беше станал много тих и мрачен.

— Е, да се върнем на моя разказ. Преди малко повече от четиридесет години на остров Арк, богат остров на Вътрешното море, на югоизток от Семел, се родило дете. Детето било син на помощник-управителя на двора на владетеля на Арк. Син не на бедняк, но не и на особено важна особа. А родителите му починали млади. Така че не му обръщали много внимание, докато не им се наложило да го забележат, заради това, което правело и което можело да направи. Нечитав бил изтърсакът, както казвали. Притежавал сили. Можел да подпали огън или да го загаси с една дума. Можел да накара котли и тигани да полетят из въздуха. Можел да превърне мишка в гълъб и да го пусне да лети из просторните кухни на владетеля на Арк. А ако се ядосал или изплашел, вършел бели. Обърнал котела с вряща вода върху един готвач, който се държал зле с него.

— О! — прошепна Дара. Един бод не беше ушила, откакто той бе започнал.

— Бил само дете, ала чародеите в двора, изглежда, не били много разумни хора, тъй като не проявили особена мъдрост или доброта спрямо него. Сигурно са се уплашили. Вързали му ръцете и му запушили устата, за да не може да прави заклинания. Затворили го в една стая в мазето, каменна килия, докато не решат, че се е укротил. После го пратили да живее в конюшните на голямата ферма, защото с животните се разбирал и когато бил с конете, бил по-кротък. Но той се скарал с едно конярче и превърнал бедния момък в конско лайно. Когато чародеят успял да върне на конярчето истинския му вид, отново вързали момчето и му запушили устата, и го качили на един кораб за Роук. Сметнали, че може би Повелителите ще успеят да го укротят.

— Горкото дете — промълви тя.

— Да, защото моряците също се уплашили от него и го държали вързано през цялото пътуване. Когато Вратарят на Големия дом на Роук го видял, отвързал ръцете му и освободил езика му. А първото нещо, което, казват, направило момчето в Големия дом, било да преобърне масата в трапезарията, да накара бирата да се вкисне, а един ученик, който се опитал да го спре, превърнал за малко в прасе… Но момчето за първи път си намерило майстора в лицето на Повелителите.

— Те не го наказали, а задържали необузданите му сили обвързани със заклинания, докато не го принудят да слуша и да започне да се учи — продължи той. — Отнело им много време. У него имало съпернически дух, който го карал да търси всяка сила, която не притежава, всяко нещо, което не знае, като предизвикателство, като заплаха, нещо, срещу което да се бори, докато не го надвие. Има много такива момчета. И аз бях такъв. Но извадих късмет. Рано си научих урока.

— Та да си дойдем на думата. — Той въздъхна. — Момчето най-сетне се научило да обуздава гнева си и да контролира силата си. А силата му била много голяма. Каквото и изкуство да изучавал, удавало му се лесно, твърде лесно, и така той презрял илюзията, а също и влиянието на времето, и дори лечителството, защото те не внушавали страх, нямало в тях предизвикателство за него. Не виждал смисъл да ги усвоява. Така, след като Великият маг Немерл му дал име, момчето посветило волята си на голямото и опасно изкуство на призоваването. И дълго време се учело при Повелителя на това изкуство.

— Живеел все на Роук, защото там се събира цялото знание за магията и там се съхранява. И не изпитвал никакво желание да пътува и да се среща с други хора, или да види света. Казвал, че може да призове целия свят да дойде при него — което било вярно. Може би точно в това се крие цялата опасност от това изкуство.

— Значи това, което е забранено на призовника, а и на всеки магьосник, е да призовава дух на жив човек. Да, можеш да ги повикаш. Можем да изпращаме глас или форма, своята привидност. Но нямаме право да ги призоваваме да идват при нас, духом или телом. Можем да призоваваме само мъртвите. Само сенките. Сигурно разбирате защо трябва да е така. Да призовеш жив човек означава да имаш пълна власт над него, телом и духом. Никой, колкото и да е силен или велик, няма право да притежава и използва друг човек.

— Но духът на съперничество укрепвал у момчето, докато то ставало мъж. На Роук този дух е силен: винаги да си по-добър от останалите, винаги да си първият… Изкуството се превръща в състезание, в игра. Целта се превръща в средство за постигане на друга цел, по-нищожна от самата нея… Там нямало друг човек, който да е по-надарен от този младеж, но ако някой се справял по-добре от него в каквото и да е, той трудно го понасял. Това го плашело, изпълвало го със злоба.

— За него нямало място между майсторите учители, Повелителите, тъй като вече бил избран друг Призовник, мъж в разцвета на силите си, който едва ли щял да се оттегли или да умре скоро. Сред учените и другите учители той се радвал на висока почит, но не бил един от Деветимата. Бил пренебрегнат. Навярно за него е било по-добре да не остава там, все между чародеи и магове, сред момчета, учещи се на магьосничество, всички те — жадуващи за все повече сила и власт, устремени да станат най-могъщите. Тъй или иначе, с годините той ставал все по-отчужден, вглъбил се в проучванията си в самотната килия на кулата, далече от останалите, учел малко ученици, малко говорел. Призовникът му пращал от време на време надарени ученици, но много от момчетата вече почти не знаели за него. В тази самота той започнал да упражнява някои изкуства, които не е добре да се упражняват и не водят до добро.

— Един призовник навиква да заповядва на духове и сенки да идват по негова воля и да си отиват, когато той им каже. Може би този човек започнал да мисли: „Кой ще ми забрани на мен да правя същото и с живите? Защо имам силата, като не мога да я използвам?“ Така той започнал да призовава живите, онези в Роук, от които се страхувал, смятайки ги за свои съперници, онези, към чиято сила проявявал ревност. Когато идвали при него, той им отнемал силата за себе си и ги оставял безмълвни. Не можели да кажат какво ги е сполетяло, какво е станало със силата им. Не знаели.

— И тъй, накрая той призова собствения си учител, Призовника на Роук, като го хванал ненадейно. Но Призовникът се бори с него и телом, и духом, и повика и мен, и аз отидох. Заедно се сразихме с волята, която щеше да ни унищожи.

Нощта беше настъпила. Газеният светилник на Дара беше загаснал. Само червената светлина от огъня огряваше лицето на Ястреб. Не изглеждаше така, както го бе видяла първия път. Беше уморено и сковано, и нашарено с белези от едната страна. „Лицето на ястреб“ — помисли тя. И продължи да слуша.

— Тази приказка не е за разказвач, стопанке. Не е история, която бихте чули от който и да било друг — въздъхна той. — И така, тогава все още бях новак в службата си като Върховен маг. И по-млад от мъжа, с когото се борехме, а може би не се боях достатъчно от него. Единственото, което можехме да направим двамата, бе да удържим своето срещу него там, в пълното мълчание, в килията на кулата. Никой друг не разбра какво става. Борихме се. Борихме се дълго. И накрая се свърши. Той се прекърши. Както се прекършва пръчка. Ала избяга. Призовникът беше изгубил завинаги част от силата си, докато преодолеем тази сляпа стихия. А на мен не ми бяха останали сили да го спра, когато избяга, нито ум, за да отпратя след него. А и трошица сила не ми беше останала, за да тръгна след него. И той се махна от Роук. Изчезна.

— Не можехме да затаим за битката ни с него, макар да разказахме колкото можеше по-малко. И мнозина казаха, че е добре, дето сме се отървали, защото винаги е бил наполовина луд, а сега съвсем беше полудял. Но след като двамата с Призовника се съвзехме от раните в душите си, така да се каже, и от голямото затъпяване на ума, настъпващо след такава борба, започнахме да мислим, че не е добре човек с такава голяма сила, маг, да се скита из Землемория с помътен разум и може би изпълнен със срам, гняв и жажда за мъст.

— Следа от него не можахме да намерим. Несъмнено се беше превърнал в птица или риба, когато е напуснал Роук, докато стигне до някой друг остров. А един магьосник може да се крие от всякакви заклинания за намиране. Разпитахме за него по нашите си канали, но нищо и никой не ни отговори. Затова тръгнахме да го търсим, Призовникът към източните острови, а аз — към западните. Защото когато се замислях за този човек, в ума ми изплуваше образът на висока планина, като прекършен конус, със зелена земя под нея, простираща се на юг. Спомних си уроците по география като момче на Роук и релефа на земята на Семер, и планината, чието име е Анданден. Затова дойдох на Високото блато. Мисля, че дойдох където трябва.

Последва мълчание. Огънят изшепна.

— Да говоря ли с него? — попита спокойно Дара.

— Няма нужда — каза мъжът с лице на ястреб. — Аз ще се оправя. — И каза: — Ириот.

Тя погледна към вратата на спалнята. Тя се отвори и той се появи — измършавял и уморен, тъмните му очи бяха изпълнени със сън, с объркване и с мъка.

— Гед. — Той сведе глава. След малко вдигна очи и попита: — Ще ми отнемеш ли името?

— Защо?

— Защото означава само болка. Омраза, гордост, алчност.

— Тези имена ще ти отнема, Ириот, но не и личното ти.

— Не разбирах — каза Ириот. — За другите. Че са други. Всички сме други. Така трябва. Грешах.

Гед отиде при него и хвана ръцете му, полупротегнати напред, умолително.

— Ти тръгна по грешен път. Сега си се върнал. Но си уморен, Ириот, а когато си сам, пътят е тежък. Ела с мен у дома.

Главата на Ириот клюмна като от умора. Цялата напрегнатост и страст сякаш се бе изцедила от тялото му. Но той вдигна очи, не към Гед, а към Дара, смълчана в ъгъла до огнището.

— Имам работа тук. Гед я погледна.

— Има — каза тя. — Той лекува добитъка.

— Те ми показват какво трябва да правя — каза Ириот. — И кой съм. Знаят името ми. Но никога не го изричат.

След малко Гед придърпа леко по-стария мъж към себе си и го прегърна. Каза му нещо тихо и го пусна. Ириот си пое дъх.

— Разбираш ли, Гед, там не е добре за мен. Тук ми е добре. Стига да ме оставят да си върша работата. — Отново погледна Дара, а Гед — също.

— Ти какво ще кажеш, Емер? — попита я мъжът с лице на ястреб.

— Ще кажа — заговори с тънък и дрезгав като на тръстика глас тя, обърната към лечителя, — че ако телетата на Елшата оцелеят през зимата, говедарите ще те молят да останеш. Дори да не те обичат.

— Никой не обича магьосник — каза Върховният маг. — Е, Ириот? Нима бих целия този път за теб посред зима, за да се върна сам?

— Кажи им… кажи им, че сгреших. Кажи им, че постъпих грешно. Кажи на Торион, че… — Млъкна смутено.

— Ще им кажа, че промените в живота на човек може да са по-значими от всички изкуства, които знаем, и от цялата ни мъдрост — каза Върховният маг. Отново погледна Дара. — Може ли да остане тук, стопанке? Само негово желание ли е това, или и ваше?

— Той е десет пъти по-полезен и желан от брат ми — отвърна тя. — Добър и честен човек е, казах ви… господине.

— Е, добре тогава. Ириот, мой скъпи друже, учителю, съпернико, приятелю, сбогом. Емер, смела жено, за мен бе висока чест, благодаря ви. Дано сърцето и огнището ви познаят мир. — И той направи жест, от който за миг над огнището остана светла диря. — А сега отивам в обора.

Вратата се затвори. В тишината шепнеше само огънят.

— Ела при огъня — рече тя.

Ириот пристъпи и седна на пейката.

— Това Върховният маг ли беше? Наистина ли?

Той кимна.

— Върховният маг на света. В моя обор. Трябваше да му дам леглото си…

— Нямаше да го приеме.

Тя знаеше, че е прав.

— Името ти е хубаво, Ириот — промълви тя след малко. — Аз така и не узнах истинското име на мъжа си. Нито той моето. Няма да ти го казвам повече. Но ми харесва, че го знам, щом и ти знаеш моето.

— Името ти е хубаво, Емер. Ще го казвам, когато поискаш.