Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (12)

4. Ириан

Когато Азвер се върна при останалите мъже, на лицето му имаше нещо, което накара Билкаря да каже:

— Какво става?

— Не знам — отвърна той. — Може би не трябва да напускаме Роук.

— Вероятно не можем — каза Билкарят. — Ако Ветроключ заключи ветровете срещу нас…

— Аз се връщам, където съм — каза рязко Куремкармерук. — Не обичам да оставям себе си така, като стара обувка. Ще се върна при вас вечерта. — И изчезна.

— Бих искал да повървя малко под дърветата ти, Азвер — въздъхна Билкарят.

— Върви, Деяла. Аз ще остана тук.

Билкарят тръгна към Дъбравата. Азвер седна на грубата пейка, направена от Ириан, опря се на стената на къщата и погледна към девойката, свила се безмълвно малко по-нагоре край потока. Между тях и Големия дом на полето тихо блееха овце. Утринното слънце прежуряше.

Баща му го бе нарекъл „Боен пряпорец“. Дошъл бе на запад, оставяйки зад гърба си всичко познато. Истинското си име бе научил от дърветата на Горската обител и беше станал Пазител на шарките на Роук. През цялата тази година шарките на сенките и клоните, и корените, целият мълчалив език на неговата гора беше говорил за разруха, за престъпване, за промяна на всички неща. Знаеше, че това вече ги е сполетяло. Беше дошло с нея.

Тя беше под негова опека, под закрилата му, беше го разбрал още щом я видя. Дори да бе дошла, за да унищожи Роук, както му каза, той трябваше да й служи. Правеше го драговолно. Беше вървяла с него в гората — висока, непохватна, неустрашима; отмятала беше трънестите ръце на храстите с голямата си, грижлива длан. Очите й, кехлибаренокафяви като водата на Туилбърн в сянка, се бяха взирали във всичко; беше слушала; беше стояла в пълна кротост. Искаше му се да я опази и знаеше, че не би могъл. Дал й беше малко топлина, когато й стана студено. Нямаше какво друго да й даде. Тя щеше да иде там, където трябваше да иде. От опасност не разбираше. Мъдрост не притежаваше, освен невинността си, броня нямаше, освен яростта си. „Коя си ти, Ириан?“ — промълви той към нея, загледан как се е присвила като животно, затворено в своята немота.

Билкарят се върна от гората и поседя малко с него, без да проговори. По пладне тръгна към Големия дом, като обеща на заранта да се върне с Вратаря. Щяха да поканят останалите магове да се срещнат с тях в Дъбравата.

— Но той няма да дойде — рече Деяла, а Азвер кимна.

През целия ден се заседя при къщата на Видрата, без да изпуща Ириан от очи; накара я да хапне с него. Тя дойде при къщата, но след като се нахраниха, отново се върна при мястото си на брега на потока и остана да седи там неподвижно. И той също почувства тялото и ума си отпуснати и затъпели, и се опита да се отърси от това чувство, ала не можа. Помисли за очите на Призовника и тогава и на него му стана студено, студът го прониза целия, макар да седеше в щедрия зной на летния ден. „Управляват ни мъртъвци“ — помисли той и тази мисъл не го напусна.

Зарадва се, като видя Куремкармерук бавно да идва по брега на Туилбърн от север. Старецът газеше през потока бос, държеше обущата си в едната ръка, а високия жезъл в другата, и изръмжаваше, щом кракът му се подхлъзнеше по някой камък. Седна на отсамния бряг да си подсуши краката и да си обуе обущата.

— На връщане за Кулата — рече той — ще се возя. Наемам си кола, купувам си муле. Остарях, Азвер.

— Ела в къщата — подкани го Пазителят на шарките и сложи вода и храна за Нарицателя.

— Момичето къде е?

— Спи. — Азвер кимна към Ириан, която се беше свила в тревата до малкия водопад.

Дневният пек беше започнал да се смалява и по тревата от Дъбравата плъзнаха сенки, макар къщата на Видрата все още да беше огряна от слънчевите лъчи. Куремкармерук приседна на пейката с гръб до стената, а Азвер — на прага.

— Стигнахме до края — отрони в тишината старецът. Азвер кимна, в тишина.

— Какво те доведе тук, Азвер? — запита Нарицателят. — Често съм мислел да те попитам. Толкова път. Пък и в каргийските земи нямате магьосници.

— Нямаме. Но имаме нещата, от които е съставено магьосничеството. Вода, камъни, дървета, думи…

— Но не и думите на Сътворението.

— Не. Нито драконите.

— Никога?

— Само в старите приказки от най-далечния изток, от пустините на Хур-ат-Хур. Преди да е имало богове. Преди да е имало хора. Преди хората да станат хора, са били дракони.

— Виж, това е интересно — рече старецът и се понадигна. — Казах ти, че четях за драконите. Нали знаеш оная мълва, дето прелетели над Вътрешното море на изток, чак до Гонт. Това несъмнено ще да е бил Калесин, отвеждащ Гед у дома, поукрасена от моряци, за да стане хубавата приказка още по-добра. Но едно момче тук ми се закле, че цялото му село видяло летящи дракони тая пролет, западно от планината Онн. Тъй че почнах да чета стари книги, за да разбера кога са престанали да идват на изток от Пендор. И в един стар пелнийски ръкопис се натъкнах на твоята история, или нещо такова. Че хора и дракони били един и същи вид, но се скарали. Някои заминали на запад, други на изток, и станали два вида, и забравили, че някога са били едно.

— Ние отидохме още по на изток — каза Азвер. — Но знаеш ли как е пълководец на моя език?

— „Едран“ — отвърна уверено Нарицателят и се засмя. — Дракон…

След малко добави:

— Мога да проследя една етимология чак до ръба на ориста… Но си мисля, Азвер, че сега сме точно там. Няма да го надвием.

— Той има предимство — каза много сухо Азвер.

— Така е. Но дори да признаем, че е невероятно, да признаем, че е невъзможно… ако го надвием… ако се върне в смъртта и ни остави живи… какво ще правим? След това какво?

След дълго мълчание Азвер отвърна:

— Представа нямам.

— Твоите листа и сенки нищо ли не ти казват?

— Промяна, промяна — отвърна Пазителя на шарките. — Превращение.

Изведнъж вдигна очи. Овцете, които се бяха струпали край стобора, се пръснаха. Някой идеше насам по пътеката от Големия дом.

— Млади мъже — промълви задъхан Билкарят, след като се добра до тях. — Армията на Торион. Идат насам. Да вземат момичето. Да го прогонят. — Спря и си пое дъх. — Вратарят говореше с тях, когато тръгнах. Мисля, че…

— Ето го — каза Азвер и Вратарят се появи, гладкото му жълто-кафяво лице беше спокойно, както винаги.

— Казах им, че ако в този ден излязат през Портата на Мед-ра, нивга не ще се върнат в дома, който познават. И неколцина от тях склониха да се върнат. Но Ветроключ и Песнопоец ги подкараха. Скоро ще дойдат.

Вече се чуваха мъжки гласове в полята източно от Дъбравата.

Азвер бързо отиде при лежащата край потока Ириан, останалите тръгнаха след него. Тя се разбуди и се надигна, още замаяна от съня и отпусната. Стояха около нея като стража, когато групата от тридесетина души подмина къщата и тръгна към тях. Повечето бяха по-стари ученици — в тълпата се мяркаха няколко магьоснически тояги — и ги водеше Ветроключ. Мършавото му старческо лице изглеждаше напрегнато и уморено, но той учтиво поздрави четиримата магове.

Те също го поздравиха и думата взе Азвер:

— Заповядай в Дъбравата, Повелителю Ветроключ — рече той, — и да изчакаме там другите от Деветимата.

— Първо трябва да решим въпроса, който ни разделя — каза Ветроключ.

— Тежък въпрос — вметна Нарицателят.

— Жената с вас отхвърля Правото на Роук — заяви Ветроключ. — Тя трябва да си иде. На пристана чака лодка, която да я вземе, и вятърът, мога да ви уверя, ще е попътен чак до Уей.

— Не се съмнявам в това — каза Азвер, — но се съмнявам, че ще тръгне.

— Пазителю на шарките, нима ще отречеш Правото и общността ни, траяла толкова дълго, за да крепи реда против силите на развалата? Нима точно ти си този, който ще наруши правилата, ще строши шарката?

— Не е стъкло, че да се строши — каза Азвер. — Тя е дъх, огън.

Голямо усилие му струваше да продължи.

— Смърт тя не познава — каза той, ала говореше на своя език и другите не го разбраха. Той пристъпи по-близо към Ириан. Усети топлината на тялото й. Тя беше вдигнала глава и гледаше, с животинска безмълвност, сякаш не разбираше никого от тях.

— Торион се завърна от смъртта, за да спаси всички ни — каза Ветроключ, ясно и пламенно. — Той ще бъде Върховният маг. Под негова власт Роук ще бъде това, което е бил. Кралят ще получи истинската корона от неговата ръка и ще властва с негово напътствие, както властваше Моред. Вещици не ще сквернят святата земя. Дракони не ще заплашат Вътрешно море. Ще цари ред, сигурност, мир.

Никой от четиримата магове с Ириан не му отвърна. В настъпилата тишина младежите с него замърмориха и един сред тях рече:

— Дайте ни вещицата.

— Не — каза Азвер, ала нищо повече не можа да добави. Вдигна жезъла си от върба, но той бе само дърво в ръката му.

От четиримата само Вратарят проговори. Пристъпи напред, Огледа младите мъже един по един и каза:

— Вие ми се доверихте, когато ми дадохте имената си. Сега ще ми се доверите ли?

— Господарю — каза един от тях, с хубаво тъмно лице и магьоснически жезъл от дъбово дърво, — вярваме ви, и тъкмо затова ви молим, нека вещицата да си иде и да се върне мирът.

Ириан пристъпи напред преди Вратарят да успее да проговори.

— Не съм вещица — каза тя. Гласът й прозвуча висок и метален след плътните гласове на мъжете. — Изкуство не владея. Нямам знание. Дойдох да уча.

— Тук не учим жени — каза Ветроключ. — Ти го знаеш.

— Нищо не знам — каза Ириан, пристъпи още крачка напред и застана срещу стария маг. — Кажете ми коя съм.

— Знай мястото си, жено — хладно отвърна магът.

— Мястото ми — рече тя бавно, като провлачваше думите, — мястото ми е на хълма. Където нещата са такива, каквито са. Кажете на мъртвия, че ще го срещна там.

Ветроключ не каза нищо. Младежите замърмориха сърдито и неколцина от тях пристъпиха напред. Азвер застана между тях и нея; думите й го бяха освободили от парализата на тяло и ум, която го удържаше.

— Кажете на Торион, че ще го срещнем на Роукската могила — рече той. — Когато дойде, ще сме там. Сега ела с мен — обърна се той към Ириан.

Нарицателят, Вратарят и Билкарят тръгнаха след двамата в Дъбравата. Пътека за тях имаше. Ала когато неколцина от младите понечиха да ги последват, пътека нямаше.

— Върнете се — каза Ветроключ на младите.

Те се обърнаха, разколебани. Ниското слънце все още огряваше полята и покривите на Големия дом, но в леса витаеха само сенки.

— Вещерство — замърмориха те, — светотатство, поквара.

— По-добре стойте настрана — каза им Ветроключ с напрегнато и мрачно лице. Тръгна обратно към Школата и те се помъкнаха след него, като спореха в безсилие и гняв.

 

Не бяха много навътре в Дъбравата и все още вървяха покрай потока, когато Ириан спря, извърна се, клекна до огромните, изгърбени над земята корени на една върба и се надвеси над водата. Четиримата магове останаха на пътеката.

— Тя проговори с другия дъх — каза Азвер.

Нарицателят кимна.

— Тогава трябва ли да я следваме? — попита Билкарят. Този път кимна Вратарят. Усмихна се и рече:

— Така изглежда.

— Добре — отвърна Билкарят, изгледа ги с търпеливия си, угрижен поглед; отдели се малко встрани и приклекна да разгледа някакво малко стръкче или мъх на земята.

Времето в Дъбравата течеше както винаги, сякаш не течеше изобщо, а в същото време свършваше отведнъж, денят тихо се изсипа с няколко дълги дъха, потръпване на листата, птица, запяла далече някъде, друга, отвърнала й от още по-далече. Ириан бавно се надигна. Не проговори, само погледна пътеката и тръгна. Четиримата мъже поеха след нея.

Излязоха в спокойния вечерен въздух. На запад още светлееше, когато прегазиха Туилбърн и закрачиха през полята към Роукска могила, издигаща се напред тъмна и висока на фона на небето.

— Идват — каза Вратарят.

През градините и нагоре по пътеката от Големия дом идеха мъже — петимата магьосници и много ученици. Водеше ги сам Торион Призовника, висок в сивото си наметало, понесъл жезъла си от костенобяло дърво, около който смътно сияеше лъжесветлик.

Там, където двете пътеки се срещаха и сливаха, за да възвият нагоре към билото на Могилата, Торион спря и зачака. Ириан закрачи напред и се озова лице в лице с него.

— Ириан от Уей — проговори Призовникът с дълбок и ясен глас, — за да бъде мир и ред, и в името на равновесието на всички неща, повелявам ти да напуснеш този остров. Не можем да ти дадем това, що искаш, и затова те молим за прошка. Ала речеш ли да останеш тук, ти отхвърляш прошката и трябва да научиш какво носи това престъпване.

Тя се изправи, висока почти колкото него, и също толкова изпъната. Близо минута не каза нищо, а накрая проговори с висок, дрезгав глас:

— Ела на хълма, Торион.

Остави го на кръстопътя, долу на равното, и продължи още малко нагоре по склона, няколко крачки. Обърна се и го погледна отвисоко.

— Какво те плаши в този хълм?

Смрачаваше се. Западът се бе изтънил до смътна червена резка, а небето на изток бе потъмняло над морската шир.

Призовникът вдигна очи към Ириан. Вдигна бавно двете си ръце и жезъла в изричане на заклинание, проговаряйки на езика, който всички магьосници и магове на Роук бяха учили, езика на тяхното изкуство, Езика на Сътворението:

— Ириан, в твоето име те призовавам и ти повелявам да ми се подчиниш!

Тя се поколеба, сякаш за миг готова да се подчини, да се върне при него, ала извика:

— Аз не съм само Ириан!

При този вик Призовникът затича нагоре към нея, протегна напред ръце, устреми се към нея, сякаш искаше да я сграбчи и да я задържи. Двамата вече бяха на хълма. Тя се извиси неописуемо над него, огън изригна между двамата, яркочервен пламък сред вечерния сумрак, блеснали тъмнозлати люспи и огромни криле… и се заличи всичко това, и нищо друго нямаше освен жената, застанала на пътеката, и високия мъж, скланящ се ничком пред нея, бавно скланящ се към земята — и се просна върху нея.

От всички единствен Билкарят, лечителят бе първият, който излезе от вцепенението. Тръгна по пътеката и коленичи до Торион.

— Приятелю — промълви той. — Братко.

Под сивото наметало ръцете му напипаха само купчина дрехи и сухи кости, и скършена тояга.

— Така е по-добре, Торион — промълви той. Ала плачеше. Старият Нарицател пристъпи напред и каза на жената на хълма:

— Коя си ти?

— Не зная другото си име — отвърна тя. Говореше като преди, като на Призовника, на Езика на Сътворението, езика, на който говорят драконите.

Обърна му гръб и закрачи нагоре по хълма.

— Ириан — извика Азвер, Пазителят на шарките, — ще се върнеш ли при нас?

Тя спря и го изчака да стигне до нея.

— Ще се върна, ако ме повикаш.

Протегна ръка и хвана неговата. Той вдиша рязко.

— Къде ще отидеш?

— При онези, които ще ми дадат името. В огън, не във вода. При моя народ.

— На запад?

— Отвъд запада.

Обърна им гръб и продължи нагоре към билото в сгъстяващата се тъмнина. И щом се отдалечи от тях, те я видяха, всички — огромните златолюспести хълбоци, увенчаната с остър шип виеща се опашка, дъха й, който беше ярък пламък. На билото на могилата тя спря за миг, издължената й глава се извърна, за да огледа бавно остров Роук, най-дълго се взира към Горската обител, вече тъмно петно в тъмата. И тогава с гръм, като от разтърсени бронзови листи, широките криле се разтвориха и се възнесе нагоре драконът, описа кръг над Роукска могила, и отлетя.

Ивица от пламък и дим се изсипа от тъмното небе.

Азвер, Пазителят на шарките, стоеше, стиснал с лявата си ръка дясната, опарена от нейното докосване. Погледна надолу към мъжете, смълчани в подножието на хълма, с лица, вторачени след дракона.

— Е, приятели мои — извика той. — А сега какво? Единствен Вратарят отговори:

— Мисля, че трябва да се върнем в дома си и да разтворим вратите му.