Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (3)

2. Видрата

Видра живяла в нашта река,

вид всякакъв смъртен изяждала тя,

и правела странни и тайни магии,

мълвяла и драконски, и както ние.

И тъй си водата тече и тече,

и тъй си водата тече.

Видрата бил син на лодкостроител, който работел в доковете на Голямото пристанище Хавнър. Така го нарекла майка му, селска жена от село Ендлейн, скътано в северозападните подножия на Онн. Дошла в големия град да си търси работа, подобно на мнозина други. Скромни хорица със скромен поминък в тревожни времена, лодкостроителят и семейството му все гледали да не се набиват на очи, че да не си докарат беля. И тъй, щом се разбрало, че момчето има магьосническа дарба, баща му се опитал да му я избие.

— Все едно да биеш облак — ще завали — рекла майката на Видрата.

— Гледай да не му набиеш зло — казала леля му.

— Гледай той да не те нашиба с каиша вместо ти него с някоя магия! — рекъл чичото.

Но момчето не въртяло никакви номера на баща си. Поемало си боя мълчаливо и се учело да крие дарбата си.

За него самия не изглеждало кой знае какво. Толкова лесно било да накара в тъмна стая да блесне сребриста светлина или да намери изгубена игла, като си помисли за нея, или да оправи крива сглобка само като прокара длани по дървото и му поговори, че не можел да разбере защо вдигат толкова врява за такива дребни неща. Но баща му се гневял за „преките“ му подходи и дори веднъж го зашлевил през устата, докато говорел на дървото, и настоял да си върши работата само със сечивата и да мълчи.

Майка му се опитала да обясни.

— Все едно че си намерил някой голям скъпоценен камък — заговорила тя, — а какво да направи човек като нас с един диамант, освен да го крие? Всеки, който е достатъчно богат да ти го купи, е достатъчно силен, за да те убие за него. Затова го пази скрит. И го дръж далеч от очите на големците и техните вещи мъже.

„Вещи мъже“ по онова време наричали магьосниците.

Една от дарбите на сила е в това да познаваш силата. Един магьосник познава друг магьосник, освен ако прикритието не е твърде умело. А момчето не притежавало никакви други умения освен правенето на лодки, в което на дванадесет години се изявило като обещаващ ученик. Някъде по това време бабата, която помогнала на майка му при раждането, дошла и рекла на родителите му:

— Пращайте Видрата при мен вечер след работа. Вече трябва да учи песните и да се подготвя за деня на именуването си.

 

Което си беше чистата истина, защото тя беше направила същото за по-голямата сестра на Видрата, и затуй родителите му почнаха да го пращат вечер при нея. Но тя учеше Видрата на повече работи от песента за Сътворението. Знаеше за дарбата му. Заедно с няколко мъже и жени като нея, хора, спечелили си недобро, а някои — лошо име, всички те в някаква степен имаха една обща дарба; и тихомълком си споделяха всичкото знание и умение, което притежаваха. „Необучената дарба е като кораб без кормчия“, казаха те на Видрата и започнаха да го учат на всичко, което знаеха. Не беше много, но съдържаше някои основи на великите изкуства; и макар той да се чувстваше неловко от това, че мами родителите си, не можеше да устои на това знание, нито на добротата и похвалите, с които го обсипваха нищите му учители. „Няма да ти навреди, стига да не го използваш във вреда“, казваха му те, а за него беше лесно да им обещае.

Край потока Серенен, там, където се стича през северната стена на града, бабата даде на Видрата истинското му име, с което той щеше да се запомни по острови далече от Хавнър.

Сред тези хора имаше и един старец, когото те помежду си наричаха „Променящия“. Той показа на Видрата няколко заклинания за илюзия; а когато момчето стана на петнадесет години, старецът го отведе на полята край Серенен, за да му покаже единственото заклинание за истинска промяна, което знаеше.

— Да видим първом как ще превърнеш ей оня храст в подобие на дърво — рече той и Видрата тутакси го стори. Илюзията идеше отръки на момчето и старецът се смути много. Видрата трябваше да го моли и придумва да го учи на още и накрая да му обещае, че ако научи голямото заклинание на Променящия, никога няма да го използва за нищо друго, освен за да спаси живот, своя или нечий друг.

Чак тогава старецът го научи. Не че беше от голяма полза, мислеше си Видрата, щом като се налагаше да го крие.

Добре поне, че можеше да използва онова, което учеше в работата с баща си и чичо си на дока; а той ставаше добър занаятчия и дори баща му го признаваше.

Лоусън, морски пират, нарекъл себе си крал на Вътрешното море, по това време беше главният боен вожд в града и в цялата област югоизточно от Хавнър. Той събираше налога от богатия район и го харчеше, за да усили войнството си и флотилиите, които пращаше, за да докарват роби и да плячкосват други земи. По думите на чичото на Видрата, този господар не оставяше корабостроителите без работа. Бяха благодарни, че имат работа във време, когато хората, търсещи поминък, обикновено стигаха до просия и когато из двореца на Махарион сновяха плъхове. Вършеха честна работа, твърдеше бащата на Видрата, а за какво се използва тя — не било тяхна грижа.

Но другото учене, което бе получил, правеше Видрата чувствителен за тези неща, с уязвима съвест. Голямата галера, която строяха, щеше да тръгне на бран, подкарана от робските гребла на Лоусън, и щеше да докара като товар други роби. Той изпитваше горчилка от това, че толкова добър кораб ще се използва за нещо толкова зло.

— Защо не строим рибарски лодки, като по-рано? — питаше той, а баща му отвръщаше:

— Защото рибарите не могат да ни плащат.

— Не могат да ни плащат толкова добре като Лоусън. Но бихме могли да преживеем — възразяваше Видрата.

— Мислиш ли, че мога да откажа кралската поръчка? Искаш да ме видиш пратен на греблото с робите в галерата, която строим ли? Мисли с главата си, момче!

Тъй че Видрата продължаваше да работи с ясна мисъл и гневно сърце. Бяха в капан. А каква е ползата от една дарба на сила, мислеше той, ако не да се измъкнеш от един капан?

Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди — да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.

Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил — от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха:

— Отваряй си очите. Пази се. Крий се.

 

При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.

— Така, така — каза той, — кой ли е това? — Отиде при щурвала и опря ръка на него. — Умно е — рече той. — Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. — Подуши одобрително и кимна. — Много е умно.

 

Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:

— Него. Другите ги оставете.

А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:

— Не мърдай.

Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му — твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.

По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.

— О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! — ридаеха те.

 

Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:

— За кого работи?

— Работил е в корабостроителницата, ваше величество. — Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.

— Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?

— Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.

— Защо? Каква изгода е щял да извлече?

Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.

— Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?

— Мога да се опитам, ваше величество.

— Или го дресирай, или го погреби — каза Лоусън и се залови с по-важни дела.

 

Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.

Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.

Хрътката не се смяташе за един от тях.

— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.

— Не мога.

Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.

— В какво си най-силен?

Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.

— Превращение — изломоти най-сетне.

— Превъплъщение?

— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.

В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.

— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?

Видрата сви рамене.

Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.

Хрътката го съжали.

— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?

Видрата се поколеба и отвърна:

— Да.

— Имаш ли торба?

Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.

— Вкъщи — каза Видрата.

Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.

— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?

— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.

— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.

— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.

Хрътката се усмихна.

— Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. — Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.

— Това няма да го оправи.

— Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?

По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.

— Не. Не мисля, че някой би могъл.

— Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.

Видрата не отвърна нищо.

— Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо — продължи Хрътката. — Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа… Бил ли си някога в рудник?

Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило — изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.

Не отговори на въпроса на Хрътката.

— Какво има под нас? — Хрътката посочи пода, покрит с груби каменни плочи.

Видрата помълча малко. После каза тихо:

— Глина и чакъл, а под тях е скалата, от която се получава гранат. И скалата е под цялата тази част на града. Не зная имената.

— Можеш да ги научиш.

— Зная да правя кораби и да плавам с тях.

— Ти по-добре стой настрана от корабите, от битките и рейдовете. Кралят разработва старите мини при Самори, от другата страна на планината. Там ще си далече от пътя му. Все едно, трябва да работиш за него, ако искаш да останеш жив. Ще се погрижа да те пратят там. Стига да искаш да идеш.

Видрата помълча малко и каза:

— Благодаря.

И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.

Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? — питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.

— Вещите мъже трябва да се крепят един друг — каза той. — Хората, които нямат никакво изкуство, нищо освен богатство — те ни хвърлят да се бием един против друг, заради собствените си цели. Продаваме им силата си. Защо го правим? Ако тръгнем сами по свой път, май ще сме по-добре.

 

Намеренията на Хрътката да изпрати младежа в Самори бяха добри, но той не разбираше колко е силна волята на Видрата. Видрата също не разбираше. Твърде много беше навикнал да се подчинява на други, за да схване, че всъщност винаги е следвал собствения си път, и твърде млад беше, за да повярва, че всяко нещо, което предприеме, би могло да го убие.

Още щом го изведоха от килията, му хрумна да приложи заклинанието на стария Променящ за самопревъплъщение и да избяга. Та не беше ли животът му в опасност и нямаше ли да е съвсем редно да използва заклинанието? Само че не можеше да реши в какво точно да се превърне — в птица ли, или в струйка дим, кое щеше да е най-безопасното? А докато го обмисляше, хората на Лоусън, свикнали с магьоснически хитрини, взеха, че му упоиха храната, и той престана да мисли за каквото и да било. Хвърлиха го в една теглена от мулета кола като чувал с овес. Когато по пътя показа признаци, че се съвзема, един от тях го халоса по главата и му каза, че искал само да се погрижи да си почине добре.

Когато се свести, с гадене, изтощен от отровата и с цицина на главата, се намираше в някаква стая с тухлени стени и зазидани с тухли прозорци. Видимо вратата нямаше ключалка. Но щом понечи да се изправи, усети магьосническите каиши, впили се в тялото и ума му, жилави, яки и стягащи се при всяко негово движение. Да стои прав можеше, но не можеше да направи и една крачка към вратата. Не можеше дори да протегне ръка към нея. Усещането беше ужасно, сякаш мускулите му не бяха негови. Той седна и се постара да не мърда. Магическите връзки около гърдите му пречеха да вдиша дълбоко, умът му също така изглеждаше задушен, сякаш мислите му бяха натъпкани в твърде тясно за тях пространство.

Много време изтече преди вратата да се отвори. Влязоха няколко души. Нищо не можеше да направи срещу тях, докато запушваха устата му и връзваха ръцете му отзад.

— Сега няма да плетеш магии или да редиш заклинания, вещерче — каза един едър як мъж с набраздено от бръчки лице, — но можеш да кимаш, нали? Тук те пращат като намирач. Ако си добър намирач, ще се храниш добре и ще спиш леко. Киновар, за това ще кимаш. Кралският магьосник казва, че все още имало от него в тия стари мини. И го иска. Тъй че за нас ще е най-добре, ако му го намерим. Сега ще те изведа оттук. Все едно, че аз съм намирачът на водата, а ти си ми лесковата пръчка, нали? Ти водиш. И ако речеш да тръгнем насам или натам, кимваш — ей тъй. А ако разбереш, че под краката ни има руда, тъпчеш на място, ей тъй. Значи се разбрахме, нали? Играеш ли честно, и аз ще играя честно.

Никой не очакваше Видрата да кимне, но той остана неподвижен.

— Мърдай — подкани го мъжът. — Ако не щеш тая работа, топилнята винаги е подръка.

Мъжът, когото останалите наричаха Лизача, го изведе в горещата ярка утрин, която заслепи очите му. На излизане от килията Видрата усети как магическите връзки се разхлабиха и паднаха, но имаше други заклинания, изтъкани по другите сгради наоколо, особено около някаква висока каменна кула — изпълваха въздуха с лепкавите нишки на съпротива и отблъскване. Понечеше ли да нагази в тях, остра болка жегваше лицето и корема му и той с ужас поглеждаше тялото си за рана; но рани нямаше. Със запушена уста и вързан, лишен от гласа и ръцете си, с които да направи магия, не можеше с нищо да надвие тези заклинания. Лизача беше вързал единия край на плетен ремък около врата му, държеше другия край и вървеше след него. Остави Видрата да нагази в две такива заклинания и после Видрата сам започна да ги избягва. Беше съвсем ясно къде са: калните пътеки извиваха, за да ги избегнат.

Вързан на каишка като куче, той вървеше, унил и треперещ от болка и гняв. Огледа се, видя каменната кула, купищата дърва до широкия й праг, ръждясали колела и машини до някаква яма, големи камари чакъл и глина. Докато извръщаше натъртената си глава му, се зави свят.

— Ако си намирач, по-добре намирай — каза Лизача, застанал до него, и го изгледа накриво. — А ако не си, все едно, пак намирай. Така ще останеш по-дълго горе.

От каменната кула излезе някакъв мъж. Подмина ги припряно с някак странно тромавата си походка, забил поглед пред себе си. Брадичката му лъщеше, а гърдите му бяха овлажнели от слюнката, стичаща се от устните му.

— Това е кулата за топене — каза Лизача. — Там топят киновара, за да извлекат от него метала. Леярите умират за година-две. Е, сега накъде, намирачо?

След малко Видрата посочи наляво, колкото да се махнат от сивата каменна кула. Тръгнаха към една дълга гола долина покрай обрасли с трева могили от шлака.

— Всичко тук долу отдавна е разработено — каза Лизача. А Видрата бе започнал да улавя странната местност под нозете си: празни шахти и изпълнени с тъмен въздух кухини в черната земя, вертикален лабиринт, чиито най-дълбоки ями бяха изпълнени с неподвижна вода. — Никога не е имало много сребро, а водният метал отдавна е изчерпан. Слушай, младок, ти знаеш ли въобще какво е киновар?

Видрата поклати глава.

— Ще ти го покажа. Точно това търси Гелък. Рудата на водния метал. Виждаш ли, водният метал изяжда всички други метали, даже златото. Затуй той го нарича Краля. Ако му го намериш този негов Крал, ще се държи с тебе добре. Той често е тук. Хайде, да ти го покажа. Кучето не може да души следата, докато не му подадеш миризмата.

Лизача го поведе надолу в мините да му покаже рудните скали, видовете земя, в които можеше да се появи рудата. В края на дългия изкоп работеха няколко миньорки.

Тъй като бяха по-дребни от мъжете и можеха с лекота да се придвижват в тесни места, или защото се чувстваха като у дома си в земята, а най-вероятно защото беше традиция, в мините на Землемория винаги работеха жени. Тези миньорки бяха свободни жени, не роби като работещите в кулата за топене. Гелък го бил назначил за надзорник на миньорките, обясни Лизача, но той не работел в мината — миньорките не го допускали; вярвали искрено, че ако мъж вдигне кирка или сложи подпорна греда, това носи лош късмет.

— Устройва ме — каза Лизача.

Една жена, светлоока и с къса коса, с привързана на челото й свещ, остави товара си да покаже на Видрата парче киновар между кафяво-червените буци. В тунела в който се трудеха миньорките, пробягваха сенки. Скърцаха стари греди, отгоре се сипеше пръст. Въпреки че в тъмното лъхаше прохладен въздух, галериите и забоите бяха толкова ниски, че миньорките трябваше да се изгърбват, за да се промушват. Рудникът беше ужасно място; и въпреки това Видрата изпита вътре чувство за подслон. Почти съжали, когато трябваше да излезе отново на яркия дневен пек.

Лизача не го отведе в топилнята, а го върна в бараките. Извади от една заключена стая малка мека торба от дебела кожа, която натежа в ръцете му. Отвори я, за да покаже на Видрата лежащата в нея сиво-блестяща локвичка. Щом затвори торбата, металът в нея се раздвижи, изду се и се напрегна като животно, мъчещо се да излезе на свобода.

— Това е Краля — каза Лизача с тон, който можеше да мине както за почтителен, така и за изпълнен с омраза.

Макар и да не беше чародей, Лизача създаваше впечатление за много по-силен човек от Хрътката. И в същото време, като Хрътката, той беше груб, но не и жесток. Изискваше покорство, но нищо повече. Видрата беше виждал роби и техните господари през целия си живот по доковете и реши, че е извадил късмет. Поне денем, когато господарят му беше Лизача.

Можеше да се храни само в килията, щом махнеха невидимата кърпа, която запушваше устата му. Колкото и да беше прегладнял, всяка вечер, щом седнеше в стаята с магическите връзки, които го стягаха, едва успяваше да преглътне храната. Имаше вкус на метал, на пепел. Нощите бяха дълги и ужасни, защото заклинанията го притискаха, тежаха му, все го будеха изпаднал в ужас, зяпнал да си поеме дъх, неспособен да мисли ясно. Мракът беше непрогледен, в това помещение не можеше да накара да грейне споменът за светлина. Денят настъпваше неописуемо желан, макар да означаваше, че ръцете му ще са вързани отзад, устата запушена и вратът му — стегнат в кожения нашийник.

Лизача го изкарваше навън рано всяка сутрин и често обикаляха до късно следобед. Беше мълчалив и търпелив. Не питаше дали Видрата вече надушва рудата; не питаше дали изобщо я търси, или само се преструва, че я търси. А и да беше попитал, Видрата нямаше да може да отговори на въпроса. В тези безцелни обиколки знанието за това, което се таи под земята, го обземаше както обикновено и той се стараеше да се затвори в него и да му се отдаде. „Няма да служа на злото!“, повтаряше си той. Тогава летният въздух и светлината го размекваха и загрубелите му боси ходила усещаха сухата трева, и той отново започваше да съзнава, че под тревните корени през черната земя лази поток, цеди се над една широка скална издатина, покрита със слюда, а под тази издатина има пещерна кухина, и стените й са тънки, пурпурни, ронещи се леговища на киновар… Не го показваше. Мислеше, че може би картата на земята под нозете му, която се оформяше в ума му, може да се използва за нещо добро, стига да се сети как.

Но след десетина дни Лизача му рече:

— Скоро идва господаря Гелък. Ако няма руда, сигурно ще си намери друг намирач.

Видрата продължи да върви още около миля, умислен; после се обърна и отведе Лизача до едно хълмче недалече от другия край на стария залеж. Там кимна надолу и тупна с крак.

В килията, след като Лизача го развърза и махна парцала от устата му, той каза:

— Там има руда. Можете да стигнете до нея, като продължите стария забой, може би двайсетина крачки.

— Добра ли е жилата?

Видрата сви рамене.

— Поне е достатъчно, колкото да я караме на първо време, а?

Видрата не каза нищо.

— Устройва ме — заяви Лизача.

След два дни, когато бяха подновили старата шахта и бяха започнали да копаят към рудата, чародеят пристигна. Лизача беше оставил Видрата отвън, седнал под слънцето вместо в килията в бараките. Видрата му беше благодарен за това. Не можеше да му е съвсем удобно с вързани ръце и запушена уста, но вятърът и слънчевата светлина бяха благословени. А и можеше да диша дълбоко и да дреме без онези земни сънища, които запушваха устата и ноздрите му, единствените сънища, които го спохождаха нощем в килията.

Беше полузаспал, седнал на земята в сянката край бараките, миризмата на нарязаните дърва, струпани край кулата за топене, му напомняше за работата в дока у дома — за острия мирис на сурово дърво, когато рендето минава по копринената на цвят, леко влажна дъбова дъска. Разбуди го някакъв шум или движение. Вдигна очи и видя застаналия пред него, извисил се над главата му магьосник.

Одеждите на Гелък бяха фантастични, мнозина от неговия занаят по онова време се обличаха така. Дълъг халат от лорбанерска коприна, пурпур, извезан със злато и почернял от руни и символи, а меката островърха шапка с широка периферия го правеше по-висок, отколкото беше. Видрата нямаше нужда да види дрехите му, за да разбере кой е. Познаваше ръката, заплела връзките му и проклела нощите му, острата, кисела и задушаваща хватка на тази сила.

— Мисля, че намерих малкото си откривателче — каза Гелък. Гласът му беше дълбок и мек, като тонове на цигулка. — Спим под слънцето, като тези, които добре са си свършили работата. Ти значи си ги пратил да копаят за Червеното мамче, нали? Познаваше ли Червената майчица преди да дойдеш тук? Кавалер ли си на Краля? Е, стига, нямаме нужда повече от връзки и възли. — Както си стоеше, с едно щракване на пръстите отвърза китките на Видрата и душащият го парцал се смъкна.

— Мога да те науча как да го правиш сам — рече магьосникът усмихнат, загледан как Видрата търка и извива изтръпналите си китки и раздвижва устните си, с часове притиснати в зъбите му. — Хрътката ми каза, че си обещаващ момък, и с добър наставник можеш да стигнеш далече. Ако искаш да посетиш двора на Краля, мога да те заведа там. Но може би не знаеш за кой Крал ти говоря?

Видрата наистина не беше сигурен дали чародеят има предвид пирата, или живака, но с риск да сгреши кимна бегло към каменната кула.

Магьосникът присви очи и усмивката му се разшири.

— Името му знаеш ли?

— Водният метал — отвърна Видрата.

— Така го нарича простолюдието. Или живак, или тежка вода. Но тези, които му служат, го наричат Краля и Всекраля, и „Лунното тяло“. — Погледът му, доброжелателен и любопитен, се зарея над Видрата към кулата и отново се върна. Лицето му беше широко и издължено, по-бяло от всяко човешко лице, което Видрата бе виждал, със синкави очи. Тук-там на брадичката и по бузите му се къдреха сиви и черни косми. Кротката му открита усмивка показваше малки зъби, няколко от които липсваха. — Научилите се да прозират в истината го виждат такъв, какъвто е — господаря на всички вещества. В него се таи коренът на силата. Знаеш ли как го назоваваме тайно, в светая светих на царствените му покои?

Изведнъж високият мъж с високата шапка седна на пръстта до Видрата, съвсем близо до него. Имаше землист дъх. Светлоокият му поглед се прикова в очите на младежа.

— Искаш ли да го научиш? Можеш да научиш всичко, което пожелаеш. Не е нужно да имам тайни от теб. Нито ти от мен. — И той се засмя — не заплашително, а искрено. Отново се вторачи във Видрата с широкото си и бяло, гладко и замислено лице. — Да. Има сили у теб, всички малки белези и хитринки са налице. Умно момче си. Но не прекалено умно. Това е добре. Не си прекалено умен, за да учиш, като някои… Аз ще те уча, ако искаш. Обичаш ли учението? Знанието обичаш ли? Би ли искал да научиш името, с което наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. — Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. — Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! — И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.

Видрата имаше чувството, че отново са го измъкнали на светло, в живия живот от нескончаемото, мрачно и замъглено полусъществуване. От докосването на магьосника не изпитваше ужаса от магическата връзка, а по-скоро, че го даряват с живост и надежда. Повтаряше си, че не бива да се доверява на този човек, но душата му копнееше да се довери, да научи от него. Гелък беше могъщ, властен и загадъчен, а ето, че го беше освободил. За първи път от толкова седмици Видрата крачеше с незавързани на гърба ръце и освободен от стягащото го заклинание.

— Насам, насам — мърмореше Гелък. — Не бой се, нищо лошо няма да те сполети. — Стигнаха до входа на топилнята — тесен проход през дебелите три стъпки стени. Младежът се поколеба и той го прихвана под мишницата.

Лизача му беше казал, че хората, работещи в кулата, се поболяват и умират от металните изпарения, вдигащи се от нагорещената руда. Видрата така и не беше пристъпвал в нея, нито бе виждал Лизача да влиза вътре. Беше я приближавал достатъчно, за да разбере, че е обкръжена от отровни заклинания, които трябваше да парят, да объркват и да задържат всеки роб, който би се опитал да избяга. Сега ги усещаше като нишки от гъста паяжина, като въжета от тъмна мъгла, отстъпващи пред чародея, който ги беше създал.

— Дишай, дишай, дишай — подканваше го със смях Гелък и Видрата се постара да не затаи дъх, докато влизаха в кулата.

Топилната яма заемаше центъра на сводестата зала. Забързани, вкочанени като прътове човешки фигури, черни на фона на яркия огън, щъкаха и разбъркваха рудата върху бушуващите главни, пращящи под големите мехове, а други мъкнеха още дърва и движеха ръкавите на меховете. От върха на купола нагоре в кулата през пушеци и дим се издигаше спирала от камери. В тези камери, беше му казал Лизача, парата на живака се събираше и кондензираше, отново се загряваше и кондензираше, докато в най-високата камера чистият метал потичаше през каменен улей в една вдлъбнатина — само по капка-две на ден, беше му казал, от лошокачествените руди, които топяха сега.

— Не се бой — каза Гелък със силен и мелодичен глас, надмогващ задъхания хрип на огромните мехове и непрестанния рев на огъня. — Ела, ела и виж как се понася във въздуха, как се пречиства, как пречиства своите поданици! — Той придърпа Видрата към ръба на топилната яма. Очите му блестяха на ярката светлина на пламъците. — Злите духове, които служат на Краля, се пречистват — прошепна той на ухото на Видрата. — Умилкват му се, лигавят се и шлаката и нечистотиите изпадат от тях. Гнойта и мръсното забират и изтичат от циреите им. И тогава, след като изгорят, най-сетне те могат да се възнесат, да полетят нагоре към Кралските дворове. Хайде, ела, горе на върха на тази кула, където черната нощ възнася луната!

Видрата се заизкачва след него по витите стъпала, широки в началото и ставащи нагоре все по-стръмни и тесни. Подминаваха изпарителните камери с нажежени до червено пещи, чиито отдушници водеха нагоре към помещенията за пречистване на рудата, където голи роби изстъргваха саждите и шлаката и ги хвърляха отново да се претопят в пещите. Стигнаха най-горното помещение. Гелък се обърна към единствения роб, присвит на ръба на топилната шахта:

— Покажи ми Краля!

Робът, нисък и слаб, без косми по главата и с гноясали язви по дланите и ръцете, гребна с каменна чаша от ръба на шахтата за кондензиране. Гелък надникна, изгарящ от нетърпение като дете.

— Толкова мъничък — замърмори той. — Така невръстен. Малкият ни принц, бебенцето — бог, властелинът Туррес. Семето на света! Душата-съкровище!

Свали от гърдите на халата си кесийка от тънка кожа, извезана със сребърни конци. С малка рогова лъжичка, вързана на кесията гребна няколко капки от живака от чашата и ги изсипа вътре, а после отново върза каишката.

Робът стоеше край тях вкочанен. Всички, които работеха сред зноя и пушеците на топилната кула, бяха голи или облечени само с препаска около слабините и кожени обуща. Видрата погледна роба — мислеше заради ръста му, че е дете, — но видя малките гърди. Беше жена. Плешива. Ставите по костеливото й, мършаво тяло се бяха издули като буци. Тя го погледна само за миг и отметна очи. Изплю се в огъня, отри с ръка подутата си уста и отново застана неподвижно.

— Точно така, малко слугинче, много добре — с нежен глас й проговори Гелък. — Дай слюнката си на огъня и тя ще се пресътвори в живото сребро, в лунната светлина. Не е ли истинско чудо — продължи той и затегли Видрата надолу по спиралното стълбище — как от най-низшето възниква най-благородното? Това е великият принцип на изкуството! От злата Червена майка се ражда Всекралят. От плюнката на умираща робиня възниква сребърното Семе на Силата.

По целия път надолу по виещите се, обвити в зловонни изпарения каменни стъпала той не спря да говори, а Видрата се мъчеше да разбере, защото това беше човек на силата и му говореше какво е силата.

Но когато отново излязоха на дневна светлина, главата му продължи да кръжи в мрак и след няколко крачки той се присви на две и повърна.

Гелък го изгледа с любопитен, обичлив поглед, а щом Видрата се изправи — трепереше и пъшкаше, — чародеят нежно го запита:

— Боиш ли се от Краля?

Видрата кимна.

— Ако вземеш от силата му, той няма да ти навреди. Да се боиш от една сила, да се бориш с нея е много опасно. Царският път е да заобичаш силата, да я споделиш. Виж. Гледай какво правя аз.

Гелък вдигна кесийката, в която бе прибрал няколкото капки живак, и без да откъсва поглед от очите на Видрата, я развърза, надигна я към устните си и изпи съдържанието й. Отвори усмихнатата си уста за да види Видрата сребърните капки, събрали се на езика му, преди да ги глътне.

— Сега Кралят е в тялото ми, знатният гост на моя дом. Той не ще ме накара да се разлигавя и повръщам, нито ще причини язви по тялото ми; не, защото аз не се боя от него, а го каня, и той влиза в моите жили и вени. Зло той няма да ми причини. Кръвта ми тече сребърна. Виждам неща, непонятни за други хора. Споделям тайните на Краля. А щом ме напусне, той се скрива в смрадта, в най-голямата гнус, но и там, в най-мръсното място, той ме чака да дойда и да го вдигна, и да го пречистя тъй както той ме е пречистил, тъй че всеки път и двамата ставаме все по-чисти. — Чародеят хвана Видрата за ръката и го поведе. Каза му, усмихнато и някак много доверително: — Аз съм единственият, който сере лунна светлина. Друг като мен няма да срещнеш. И не само това, не само това. Кралят влиза в семето ми. Той е моето семе. Аз съм Туррес и той е аз…

С объркан ум, Видрата съвсем смътно си даде сметка, че вървят към входа на мината. Влязоха под земята. Забоите представляваха тъмен лабиринт, също като думите на магьосника. Видрата се препъваше, залиташе и се мъчеше да разбере. Видя робинята от кулата, жената, която го бе погледнала. Видя очите й.

Вървяха без светлина, освен бледия лъжесветлик, който Гелък отпращаше пред двамата. Крачеха през отдавна изоставени проходи и нива, но магьосникът сякаш познаваше всяка стъпка, а може би изобщо не знаеше пътя и просто вървеше непредпазливо. Бръщолевеше, обръщаше се от време на време към Видрата, за да го насочи или предупреди, после отново продължаваше да крачи напред и да бръщолеви.

Стигнаха до мястото, където миньорите уширяваха стария тунел. Чародеят заговори с Лизача на светлината на свещите, между дрипавите сенки по стените. Опипа пръстта в края на тунела, откърти няколко бучки, разтърка пръстта между дланите си, смачка я, огледа я, опита я на вкус. Мълчеше, а Видрата го гледаше напрегнато, мъчейки се да разбере.

Лизача се върна при бараките с тях. Гелък пожела с мекия си глас лека нощ на Видрата. Лизача го заключи както обикновено в тухлената килия, като му даде самун хляб, глава лук и кана вода.

Както обикновено, Видрата седна и се присви под натиска на магическите връзки. Отпи жадно от каната. Лютивият землист вкус на лука беше приятен и той изяде цялата глава.

Когато смътната светлина, процеждаща се през цепнатините в мазилката на зазидания с тухли прозорец, съвсем угасна, вместо да потъне в окаяната пустош на всичките си нощи в тази килия, той остана буден и ставаше все по-буден. Смутът и възбудата на ума му от времето, което бе прекарал с Гелък, бавно затихнаха. От тях нещо се надигна, започна да се приближава, да става все по-ясно и откроимо — образът, който беше зърнал долу в мината, смътен и въпреки това ярко очертан: робинята в арката на върха на кулата, жената с плоските гърди и отеклите очи, която изплю слюнката, стичаща се от разранената й от отровата уста, а после изтри устата си и се изправи неподвижна, очаквайки смъртта си. Беше го погледнала.

Сега той я видя по-ясно, отколкото я бе видял горе в кулата. Видя я по-ясно, отколкото беше виждал което и да е друго живо същество. Видя тънките й ръце, издутите стави на китките и лактите, извития й като на дете тил. Все едно че беше с него тук, в килията. Все едно, че беше вътре в него, беше самият той. Тя го гледаше. Той я видя как го гледа. Видя себе си през нейните очи.

Видя заклинанията, които го задържаха, тежките въжета от мрак, сплетения лабиринт около себе си. Имаше изход от тази плетеница, стига да се извърнеше ето така, а после — ето така, и да разтвори с ръце въжетата, така; и той се освободи.

Вече не можеше да я види. Беше сам в килията, изправен и свободен.

Всичките мисли, които не беше способен да помисли дни и седмици, сега се втурнаха през главата му — същинска буря от намерения и чувства, страст за ярост, за мъст, жал и гордост.

В началото беше обзет от яростни фантазии за сила и мъст: щеше да освободи робите, щеше да плени с магията си Гелък и да го хвърли в пречистващия огън, не, щеше да го завърже и да го ослепи, и да го остави да диша живачните изпарения в онзи, най-високия купол, докато умре… Но щом мислите му се укротиха, разбра, че не може да надвие един толкова опитен и могъщ магьосник, нищо, че този магьосник беше луд. Ако изобщо имаше някаква надежда да го надвие, тя бе в това да използва неговата лудост и да поведе чародея към самоунищожението му.

Той се замисли. През цялото време, докато беше с Гелък, се беше старал да научи от него, опитваше се да разбере какво му говори чародеят. Но сега беше убеден, че представите на Гелък, учението, което му натрапваше толкова нетърпеливо, няма нищо общо със силата му, нито с каквато и да било сила. Рудничарството и топенето наистина бяха велики занаяти, със своите си тайни и майсторства, но Гелък, изглежда, не знаеше нищо за тези изкуства. Приказките му за „Всекраля“ и за „Червената майка“ бяха празни думи. И не бяха верните думи. Но откъде Видрата знаеше това?

През целия поток от думи единствената дума, която Гелък беше изрекъл на Древния език, езика, на който се правеха магьосническите заклинания, беше думата „туррес“. Беше казал, че означава „семе“. Видрата, със своята вродена дарба в магьосничеството, бе осъзнал, че значението е вярно. Гелък беше казал също така, че думата означава и живак, а Видрата знаеше, че тук той греши.

Скромните му учители го бяха научили на всички думи, които знаеха на Езика на сътворението. Сред тях го нямаше нито името за семе, нито за живак. Но устните му се разтвориха и езикът му се размърда. „Айезур“, промълви той.

Гласът му бе гласът на робинята в каменната кула. Тя беше тази, която знаеше истинското име на живака и тя го изрече чрез него.

Той остана за известно време неподвижен и вкочанен, телесно и умствено, започнал да разбира в какво е силата му.

Стоеше в тъмното, в залостената килия, и знаеше, че ще излезе на свобода, защото вече беше свободен. Обля го вълна на гордост и възторг.

За известно време, съвсем съзнателно, той отново влезе в капана на магическите си окови, върна се на старото си място, седна на нара и продължи да мисли. Задържащото го заклинание още си беше тук, но то вече нямаше никаква власт над него. Можеше да влиза в него и да излиза все едно, че връзките бяха най-обикновени, изрисувани по пода линии. Благодарността от това, че е свободен, заби в него заедно с ударите на сърцето му.

Започна да мисли какво да направи и най-вече как трябва да го направи. Не беше сигурен дали той я е призовал, или тя самата бе дошла при него по своя воля; не знаеше как тя бе изрекла думата на Древната реч на него или чрез него. Не знаеше какво прави, нито тя какво прави, а беше почти убеден, че извършването на каквото и да било заклинание ще пробуди Гелък. Но накрая припряно и с боязън, защото подобни заклинания бяха почти мълва сред ония, които го бяха учили на чародейство, той призова жената в каменната кула.

Призова я в ума си и я видя така, както я беше видял там, в онова помещение, и я повика; и тя дойде.

Духът й стоеше малко извън паяжината на заклинанието, гледаше го вторачено и го виждаше, защото стаята изведнъж се изпълни с мека синкава светлина, светлина без явен източник. Подутите й разранени устни се извиха, но тя не проговори.

Проговори той, като й каза истинското си име:

— Аз съм Медра.

— Аз съм Аниеб — прошепна тя.

— Как можем да се освободим?

— Името му.

— Дори да го знаех… Когато съм с него, не мога да говоря.

— Ако съм с теб, мога да го използвам аз.

— Не мога да те повикам.

— Но аз мога да дойда — промълви тя.

Тя се озърна, а той вдигна очи нагоре. И двамата знаеха, че Гелък е почувствал нещо, разбудил се е. Видрата усети как се стегнаха невидимите връзки и как натежаха старите сенки.

— Ще дойда, Медра — каза тя. Протегна тънката си ръка, свита в юмрук, и я разтвори с дланта нагоре, сякаш му поднесе нещо. После изчезна.

Светлината си отиде с нея. Беше сам в тъмното. Хладната хватка на заклинанието го стисна за гърлото и го задави, овърза ръцете му, притисна дробовете му. Той се сви задъхан. Не можеше да мисли; не можеше да помни.

— Остани с мен — промълви той, ала не знаеше кому говори. Беше уплашен, а не знаеше от какво се бои. Но в тялото му, не в ума му, грееше някакво знание, което повече не можеше да назове, някаква увереност, която бе като малък светилник в ръцете му в лабиринт от подземни пещери. И той задържа очите си върху това зрънце светлина.

Връхлетяха го изтощителни, задушаващи сънища, но не можаха да го обсебят. Задиша дълбоко. Най-сетне заспа. Засънува дълги планински скатове, забулени от дъжд, и светлината, сияеща през дъжда. Засънува облаци, лазещи над брегове и острови, и един висок зелен хълм, който се издигаше в мъгла, и слънчев зрак в края на морето.

 

Магьосникът, наричащ себе си Гелък, и пиратът, наричащ себе си „крал Лоусън“ бяха заедно от години. Всеки от двамата крепеше другия, всеки усилваше мощта на другия с убеждението, че другият е негов слуга.

Гелък беше убеден, че без него дрипавото кралство на Лоусън скоро ще рухне и някой вражески магьосник ще заличи „краля“ от лика на земята с половин заклинание. Но оставяше Лоусън да се държи като господар. Пиратът беше удобен за магьосника, свикнал да му осигуряват всичко, от което имаше нужда, със свободно време и безкраен приток от роби за нуждите и опитите му. Беше лесно да поддържа защитите, които бе вдигнал над Лоусън и неговите набези, оковаващите заклинания, които бе изградил по местата, където се трудеха робите или се съхраняваха съкровищата. Виж, създаването на тези заклинания беше друга работа, дълъг и упорит труд. Но те вече си бяха на мястото и нямаше нито един магьосник в Хавнър, който да е способен да ги развали.

Гелък никога не беше срещал човек, от когото да се бои. Неколцина чародеи, достатъчно могъщи, за да го обезпокоят, бяха пресичали пътя му, но никога не бе познавал магьосник със сила, равна на неговата.

Напоследък, навлизайки дълбоко в загадките на една книга на познанието, донесена му от остров Уей от един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.

В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.

В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.

На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък — помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.

— Какво ти е името? — рече той, взрян напрегнато във Видрата.

Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:

— Медра.

— Много добре. Много добре, Медра — каза магьосникът. — Можеш да ме наричаш „татко“.

 

— Трябва да намериш Червената майка — каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. — Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. — Усмихна се на Видрата. — Нали?

Видрата кимна.

Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.

Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът й говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той — или Аниеб в него — можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.

Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.

— Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата й глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си, и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.

Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.

— Да — рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. — Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.

Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас — помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.

— Малки ми Медра! — рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. — Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила — разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. — Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: — Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.

— Зная къде е — каза Аниеб.

Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.

Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша. Беше спокоен в своята мощ и обсебен от идеите си и мисълта му не прекрачваше извън тях. Изобщо не мислеше за Видрата, нито го забелязваше, освен като продължение на замислите си, като продължение на самия него.

— Да, да, ще го направиш — промълви той унесено и отново се усмихна.

Но Видрата усещаше Гелък силно, и физически, и като присъствие на огромна и непреодолима, държаща го в плена си сила; и му се стори, че проговарянето на Аниеб отне толкова от властта на Гелък над него, че да му осигури място, на което да стъпи, да се изправи. Въпреки че Гелък беше толкова близо до него, той успя да промълви.

— Ще ви отведа там — каза той вкочанено и с усилие.

Гелък бе привикнал да слуша хората да изговарят думи, които той самият е вложил в умовете им, ако изобщо проговаряха. Тези думи беше искал да чуе, но не ги беше очаквал. Хвана младежа за ръката, придърпа лицето му близо до своето и усети как се разтрепери от страх.

— Колко си умен — каза той. — Намерил ли си по-добра руда от онова късче, което вече показа? Струва ли си копаенето и топенето?

— Тя е жилата — отвърна младежът.

Бавно произнесените, вкочанени думи тежаха.

— Голямата жила? — Гелък се взря в очите му лицата им бяха на не повече от педя разстояние. Светлината в синкавите му очи беше като мекото, налудничаво потръпване на живака. — Утробата ли?

— Само Господарят може да влезе там.

— Какъв Господар?

— Господарят на Дома. Кралят.

За Видрата този разговор беше отново като вървенето през неизбродния мрак с малко светило. Това светило беше разбирането на Аниеб. Всяка стъпка разкриваше новата стъпка, която трябваше да направи, но той не можеше да види мястото, в което се намира. Не знаеше какво следва и не разбираше онова, което вижда. Но го виждаше и вървеше напред, дума след дума.

— Откъде познаваш този Дом?

— Видях го.

— Къде? Близо ли е?

Видрата кимна.

— В земята ли е?

„Кажи му каквото той вижда“, прошепна Аниеб в ума на Видрата и той заговори:

— През мрака тече един поток, над бляскав покрив. Под покрива е Домът на Краля. Покривът стои високо над пода, на високи стълпове. Подът е червен. Всички стълпове са червени. На тях има блестящи руни.

Гелък затаи дъх. И после рече много тихо.

— Можеш ли да разчетеш руните?

— Не мога. — Гласът на Видрата беше беззвучен. — Не мога да отида там. Никой не може да влезе там телесно, само Кралят. Само той може да разчете каквото е написано.

Бялото лице на Гелък беше станало още по-бяло; челюстта му леко потръпна. Изведнъж той се надигна рязко, както правеше винаги.

— Заведи ме там — каза той. Мъчеше се да се овладее, но толкова властно принуди Видрата да стане и да тръгне, че младежът залитна и едва не падна. После тръгна напред, вкочанено и тромаво; мъчеше се да овладее тласкащото го страстно желание да забърза.

Гелък крачеше енергично до него и често го хващаше за ръката.

— Насам — няколко пъти каза той. — Да, да! Точно това е пътят. — Но вървеше след Видрата. Допирът и заклинанията му го бутаха напред, тласкаха го, но в посоката, която Видрата беше избрал.

Подминаха топилната кула, минаха покрай старите шахти и новата и продължиха по дългата долина, където Видрата бе отвел Лизача първия ден, в който се озова тук. Беше вече късна есен. Храстите и проскубаната трева бяха посърнали и сухи, а вятърът шумеше в последните неокапали листа на унилите дървета. Вляво между гъстия върбалак течеше плитко поточе. Гаснещата предвечерна светлина мяташе дълги сенки по полегатите хълмове.

Видрата съзнаваше, че наближава мигът, в който може да се освободи от Гелък: в това се бе уверил още предната нощ. Знаеше също така, че в същия този миг можеше да надвие Гелък, да го лиши от всичката му сила, стига магьосникът, тласкан от виденията си, да забрави да се пази… и стига той да успее да научи името му.

Заклинанията на магьосника все още свързваха умовете им в едно. Видрата се напрегна напористо да проникне в ума на Гелък, да потърси истинското му име. Но не знаеше къде да гледа, нито как да гледа. Той беше откривател, но още не познаваше занаята си; единственото, което можеше ясно да види в мислите на Гелък, бяха страници от някаква книга на познанието, изпълнени с безсмислени думи, както и видението, което беше описал — просторен дворец от червени стени, където по пурпурните колони танцуваха сребърни руни. Но Видрата не можеше да прочете книгата, нито пък руните. Никога не се беше учил да чете.

Двамата с Гелък се отдалечаваха от кулата и от Аниеб и нейното присъствие понякога отслабваше и избледняваше. Видрата не смееше да я призове.

Вече само на няколко крачки пред тях се намираше мястото, където отдолу, изпод земята, на две-три стъпки под повърхността, пълзеше и се просмукваше тъмна вода през меката земя над пласта слюда. Под него се разтваряше кухината със залежа киновар.

Гелък беше почти изцяло погълнат от собственото си видение, но тъй като умът му бе свързан с този на Видрата, виждаше отчасти и онова, което виждаше Видрата. Той спря и стисна младежа над лакътя. Ръката му се тресеше от възбуда.

Видрата посочи издигащия се пред тях нисък склон.

— Домът на Краля е там.

Тогава вниманието на Гелък напълно се откъсна от него и се прикова в хълма и образа, който виждаше в недрата му. В този момент Видрата можа да призове Аниеб. Тя мигом се появи в ума и в съществото му и остана с него.

Гелък стоеше неподвижен, но треперещите му ръце бяха стиснати в юмруци, високото му тяло цялото се гърчеше и потръпваше като на хрътка, която иска да продължи преследването, а не може да улови миризмата. Беше объркан. Виждаше пред себе си хълмистия склон с тревата и храстите, огрян от последните слънчеви лъчи, но вход нямаше. Тревата растеше от чакълестата пръст; гладка, ненакърнена земя.

Макар Видрата да не помисли думите, Аниеб заговори с неговия глас, същия слаб и приглушен глас:

— Само Господарят може да разтвори вратата. Само Кралят притежава ключа.

— Ключа — повтори Гелък.

Видрата стоеше неподвижен, отчужден, също както Аниеб беше стояла в залата на върха на кулата.

— Ключът — настойчиво каза Гелък.

— Ключът е името на Краля.

Беше скок в тъмното. Кой от двамата го изрече?

Гелък стоеше напрегнат и треперещ, все така объркан.

— Туррес — назова след малко той, почти шепнешком.

Вятър лъхна в сухата трева.

Магьосникът веднага тръгна напред с блеснали очи и извика:

— Разтвори се пред името на Краля! Аз съм Тинарал!

И ръцете му се задвижиха в бърз и властен жест, сякаш разтваряха тежка завеса.

Склонът пред него потрепера, загърчи се… и се разтвори. Разцепът в него се вряза дълбоко в земната твърд и се ушири. От него заблика вода и потече в нозете на чародея.

Той се дръпна назад, вторачи се и направи рязък жест, който отвя бликналия поток нагоре и встрани на облак от пръски, като издухан от силен вятър фонтан. Разцепът в земята навлезе още по-надълбоко и разкри слюдения пласт. Блестящият камък се сцепи с рязък, късащ мозъка звук. Отдолу цареше мрак.

Магьосникът пристъпи напред.

— Идвам — промълви той с нежния си, пълен с радост и триумф глас и безстрашно навлезе в зейналата в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба — и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:

— Тинарал, пропадни!

Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.

— Затвори се! — извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. — Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! — Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. — Майко, стани отново цяла! — повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.

Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.

Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.

Видрата се сви и в подножието на хълма, сам.

Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.

Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?

Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.

Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.

Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.

Тя беше там — болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.

Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото й тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите й бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата й. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.

— Медра — промълви тя. Подутата й уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и я погледна.

— Аниеб. Ела с мен.

— Искам да се върна у дома.

Той й помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше й останала капчица сила.

Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.

 

Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието й толкова остро и странно, колкото при първото й отзоваване на повика му. Дъждът се стичаша по голата й глава и тяло. Той я накара да спре и й даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да й я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.

— Направи светлината — каза тя. Гласът й беше плачлив, умолителен. — Не можеш ли да направиш светлината?

— Не знам — отвърна той, но се опита да докара около двамата вълшебния лъжесветлик и след малко земята пред нозете им смътно засия.

— Трябва да си намерим подслон и да отдъхнем — каза той.

— Не мога да спра.

— Не можеш да вървиш цяла нощ.

— Ако легна, няма да мога да стана. Искам да видя Планината.

Тънкият й гласец бе погълнат от многогласния дъжд, сипещ се през дърветата.

Продължиха в тъмното, без да виждат нищо друго, освен смътносребристото сияние на магическия светлик през сребристите дъждовни нишки. Тя залитна и той я хвана под мишницата. Продължиха притиснати плътно един до друг за взаимна утеха и мъничко топлина. Вървяха все по-бавно и все по-бавно, но продължаваха. Никакъв звук нямаше наоколо освен непрестанния ромон на дъжда, изливащ се от черното небе, и тихото мляскане на краката им в калта и влажната трева.

— Виж — промълви тя и спря. — Медра, виж.

Беше вървял почти заспал. Бледнината на лъжесветлика се бе стопила, погълната от още по-смътно, но по-просторно зарево. Небе и земя се бяха слели в сивота, ала пред тях и над тях, много високо, над реещата се облачна пелена проблясваше в призрачната си червенина дългият планински хребет.

— Там — каза Аниеб. Посочи планината и се усмихна.

Погледна го, после бавно сведе очи към земята. Смъкна се на колене. Той коленичи с нея, помъчи се да я задържи, но тя се отпусна в ръцете му. Помъчи се да задържи поне главата й над калта. Ръцете и лицето й трепереха, зъбите й тракаха. Той я притисна плътно до себе си, за да я стопли.

— Жените — прошепна му тя. — Ръката. Помоли ги. В селото. Аз видях Планината.

Понечи отново да се изправи, вдигна очи нагоре, но изнемогата я разтърси от глава до пети. Дишаше все по-трудно. На червеникавата светлина, която сега засия от планинските висини и от цялото небе на изток, той видя пяната и слюнката, потекли пурпурни от устата й. От време на време тя се притискаше в него, но повече не проговори. Бореше се да диша, да надвие смъртта, докато червената светлина не помръкна и после не посивя заради облаците, които отново покриха върховете и затулиха изгрева. Беше ден, сив и дъждовен, когато излезе последният й хриплив дъх — и си остана последен.

Мъжът, чието име беше Медра, седеше в калта с мъртвата жена в прегръдките си и плачеше.

Един колар, крачещ до мулето си, влачещо товар дъбови трупи, се натъкна на двамата и ги откара в Горянино. Не можа да убеди младежа да пусне мъртвата жена. Колкото и да бе изнемощял и разтреперан, той не положи товара си върху трупите, а се качи в колата, без да пуска жената, и я държа през целия път до Горянино. Каза само: „Тя ме спаси“ и коларят не зададе повече въпроси.

— Тя ме спаси, а аз не можах да я спася — заяви той с гняв на мъжете и жените в планинското селце. Все още не искаше да я пусне, а държеше в прегръдката си подгизналото от дъжда и вкочанено тяло, сякаш за да го опази.

Те много бавно и търпеливо го накараха да разбере, че едната от жените е майката на Аниеб и че той трябва да я остави на нейните грижи. Накрая го стори — след като се увери, че ще е грижовна с приятелката му и ще я опази. После тръгна покорно след една от другите жени. Облече сухите дрехи, които тя му даде, изяде малкото храна, която му даде, легна в постелята, която тя му застла, похлипа унило и заспа.

 

Ден-два по-късно дойдоха хора на Лизача да разпитат дали някой не е виждал великия магьосник Гелък и дали не е чувал за един млад намирач — и двамата изчезнали безследно, казаха те, сякаш земята ги е погълнала. Никой в Горянино дума не каза за непознатия, скрит в ябълковата градина на Мийд. Опазиха го. Навярно затова тамошните хора наричат днес селото си не Горянино, а Видрина дупка.

 

Беше преживял дълго и тежко изпитание и бе поел огромен риск срещу могъща сила. Телесните му сили скоро се върнаха, защото беше млад, ала умът му бавно намираше себе си. Беше изгубил нещо, беше го изгубил безвъзвратно, беше го изгубил точно когато го бе намерил.

Ровеше в спомени, луташе се в сенки, ровеше и ровеше сред бледи образи: нападението на родния му дом в Хавнър; каменната килия и Хрътката; тухлената килия в робските жилища и магическите окови там; обиколките с Лизача; седенето с Гелък; робите, огъня, каменните стъпала, виещи се нагоре през изпаренията и пушеците към високата зала на върха на кулата. Трябваше отново да възстанови всичко това, да го обходи, да издири. Отново и отново заставаше в онази зала и гледаше жената, а тя гледаше него. Отново и отново крачеше през малката долина по сухата трева, през огнените видения на магьосника, с нея. Отново и отново виждаше как магьосникът пропада в бездната и как земята се затваря. Виждаше червения планински хребет призори. Аниеб умираше в ръцете му, израненото й лице бе притиснато до гърдите му. Питаше я коя е и какво са направили, и как, но тя не можеше да му отговори.

Майка й Айо и сестрата на майка й, Мийд, бяха мъдри жени. Полагаха всички усилия да изцерят Видрата с горещи масла и разтривки, с треви и баене. Приказваха му и го слушаха, когато заговореше. Никоя от двете не се съмняваше, че той притежава огромна сила. Той го отричаше.

— Нищо нямаше да мога да направя без дъщеря ви — уверяваше ги.

— Какво направи тя? — тихо го попита Айо.

Той й каза всичко, което можеше.

— Бяхме непознати. Но тя ми даде името си. И аз й дадох своето. — Говореше на пресекулки, с дълги паузи. — Аз бях този, който вървеше с чародея, принуден от него, но тя беше с мен и беше свободна. Така, заедно, двамата успяхме да обърнем силата му срещу самия него, тъй че да се самоунищожи. — Помисли дълго и добави: — Тя ми даде силата си.

— Знаехме, че в нея се таи голяма дарба — каза Айо, помълча дълго и продължи: — Не знаехме как да я учим. Тук, в планината, не са останали учители. Магьосниците на крал Лоусън избиват заклинателите и вещиците. Няма към кого да се обърнеш.

— Веднъж бях високо по бърдата — каза Мийд, — връхлетя ме една пролетна виелица и се изгубих. Тя дойде там. Дойде при мен безтелесно и ме изведе на пътеката. Тогава беше само на дванайсет.

— Понякога вървеше с мъртвите — много тихо промълви Айо. — В гората, надолу към Фалиерн. Познаваше древните сили, онези, за които ми е разправяла баба ми, силите на земята. Казваше, че там те са могъщи.

— Но пък и беше само момиче, като всички други — рече Мийд и скри лицето си. — Добро момиче.

След малко Айо каза:

— Беше слязла долу към Фърн, с младите. Да купят вълна от тамошните овчари. Лани беше, пролетта. И магьосникът, с когото се заговорили, хвърлил заклинания. Взел ги за роби.

После и тримата дълго мълчаха.

Айо и Мийд си приличаха много и Видрата видя в тях онова, което щеше да стане от Аниеб: нисичка, слаба и пъргава женица с кръгло лице и ясни очи, с буйна тъмна коса, не права като на повечето хора, а къдрава, вълниста. Много хора западно от Хавнър имаха такава коса.

Но Аниеб беше оплешивяла като всички роби в топилнята.

Прозвището й беше Перуника, синьото цвете на пролетта. Когато говореха за нея, майка й и леля й я наричаха Перуника.

— Каквото и да бъда, каквото и да направя, няма да е достатъчно — въздъхна той.

— Никога не е достатъчно — каза Мийд. — А и какво може да направи човек сам?

Тя вдигна палеца си и изпъна останалите пръсти, а после ги сви в юмрук; сетне бавно извърна китката си и я разтвори с дланта нагоре, като за приношение. Той беше виждал Аниеб да прави същия жест. „Това не е заклинание — помисли Видрата. Гледаше жената напрегнато. — Знак е.“ Айо го наблюдаваше.

— Това е тайна — каза тя.

— Мога ли да науча тайната? — попита след малко той.

— Вече я знаеш. Дал си я на Перуника. Тя я е дала на теб. Доверие.

— Доверие — каза младежът. — Да. Но срещу… срещу тях? Гелък повече го няма. Сега може би ще падне Лоусън. Нима нещо ще се промени? Нима робите ще се освободят? Или просяците ще се нахранят? Ще настъпи ли справедливост? Мисля, че злото е в нас, в човечеството. Доверието го отрича. Прескача го. Прескача бездната. Но то е тук. И всичко, което правим, накрая се оказва, че служи на злото, защото сме такива. Алчност и жестокост. Гледам света, горите и планините тук, небето, и всичко си е наред, както трябва да е. Но ние не сме. Хората не са. Ние сме грешни. Вършим грехове. Никое животно не извършва грях. Как биха могли? Но ние можем и го правим. И не се спираме.

Те го слушаха. Нито се съгласяваха, нито отричаха, ала приемаха отчаянието му. Думите му потъваха в заслушаното им мълчание и се утаяваха там с дни, и се връщаха към него, променени.

— Не можем нищо да направим, без да се крепим един друг — казваше той. — Но тъкмо алчните и жестоките са тези, които се държат един за друг и укрепват силата си. А онези, които не искат да са с тях, си остават сами. — Образът на Аниеб, както я бе видял първия път, умираща, сама в залата на кулата, не го оставяше. — Похабява се истинска сила. Всеки магьосник използва изкуствата си срещу другите, в служба на алчните. Каква е ползата от едно изкуство, щом се използва по този начин? Така то се разваля и пропада. Като живота на робите. Никой не може да се освободи сам. Дори да е магьосник. Всички те вършат магиите си в пленнически килии, без никаква полза. Няма как да се използва силата за добро.

Айо сви шепата си и я разтвори с длан нагоре — мимолетен жест, смътен знак.

От Фърн горе в планината, в Горянино пристигна въглищар.

— Жена ми Нести праща съобщение на мъдрите жени — каза той и селяните му посочиха къщата на Айо. Щом застана на прага, той направи бърз жест — юмрук, който разтвори с дланта нагоре. — Нести ви казва, че враните са се разлетели рано и че хрътката е тръгнал подир видрата — каза той.

Видрата, който седеше до огъня и белеше орехи, се скова. Мийд благодари на пратеника и го покани на чаша вода и шепа белени орехи. Двете с Айо побъбриха с него за жена му. След като си отиде, тя се обърна към Видрата.

— Хрътката служи на Лоусън — каза той. — Ще си тръгна днес.

Мийд погледна сестра си.

— Тогава е време да поговорим малко за теб — рече тя и приседна на пода до огнището, срещу него. Айо остана смълчана до масата. Огънят в огнището грееше хубаво. Беше влажно и студено, но тук, в планината, ако не друго, дърва поне имаше в изобилие.

— Из тия краища, а сигурно и отвъд, има хора, които мислят също като теб, че никой не може да бъде мъдър сам. Затова тези хора се мъчат да се крепят един друг. Затуй нас ни наричат „Ръката“ или „жените от Ръката“, макар да не сме само жени. Но е полезно да ни наричат жени, защото големците не търсят жени, които действат заедно. Или мислят за такива неща като право и криво. Или владеят сили.

— Казват — заговори от сенките Айо, — че имало някакъв остров, където правото и справедливостта се пазят, както е било при Кралете. Острова на Моред, така му викат. Но не е Енлад на Кралете, нито Еа. На юг бил, а не северно от Хавнър, разправят. Там, казват, жените на Ръката са опазили старите изкуства. И ги предават, не ги пазят в тайна всяка за себе си, като магьосниците.

— Може би с такова учение ще можеш да дадеш урок на магьосниците — каза Мийд.

— Може би ще успееш да намериш този остров — рече Айо.

Видрата запремества поглед от едната към другата. Беше ясно, че му споделят най-голямата си тайна и най-съкровената си надежда.

— Островът на Моред — промълви той.

— Това ще да е само името, с което го наричат жените на Ръката, криейки значението му от магьосници и пирати. За тях несъмнено би трябвало да има друго име.

— Пътят може да се окаже ужасен и дълъг — каза Мийд.

За сестрите и за всички техни съселяни планината Онн беше светът, а бреговете на Хавнър бяха краят на вселената. Отвъд съществуваше само мълва и сън.

— Ще стигнеш морето, като тръгнеш на юг, казват — рече Айо.

— Той това го знае, сестро — прекъсна я Мийд. — Не ни ли каза, че е бил корабостроител? Но пътят през морето ще е ужасно дълъг, несъмнено. С тоя магьосник, дето е по дирята ти, как ще стигнеш дотам?

— По милостта на водата, която не пази миризма — отвърна Видрата и се надигна. Купчината орехови черупки се изтърси от скута му и той взе метлата и ги омете в огнището. — Време е да тръгвам.

— Има малко хляб — каза Айо, а Мийд се разбърза да увие коравия самун и буцата твърдо сирене и орехи в торба, направена от овчи стомах. Бяха много бедни хора. Дадоха му всичко, което имаха. Също като Аниеб.

— Майка ми беше родом от Ендлейн. Край гората на Фалиерн — каза Видрата. — Знаете ли го? Викат й Роза, дъщерята на Роуан.

— Коларите слизат до Ендлейн. Лете.

— Ако някой поговори с близките й там, ще й го предадат. Брат й, Пепелявчо, прескачаше до градчето веднъж на година-две.

Двете кимнаха.

— Ако можеше да научи поне, че съм жив.

Майката на Аниеб кимна.

— Ще го научи.

— Хайде, тръгвай — подкани го Мийд.

— Тръгвай с водата — каза и Айо.

Той ги прегърна — те също го прегърнаха — и излезе.

Изтича надолу от пръснатите колиби до шумния бързей, който бе слушал да му пее насъне през всичките тия нощи в Горянино. Помоли му се.

— Отведи ме и ме спаси — това му каза.

Направи заклинанието, на което толкова отдавна го беше учил старият Променящ и изрече думата на превръщането. И нямаше вече мъж, коленичил до шумните води на потока, а една видра се гмурна в него и изчезна.