Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (1)

Предговор

В края на четвъртата книга за Землемория, „Техану“, историята бе стигнала до онова, което възприемах като сега. И също като в така наречения „реален свят“, не знаех какво ще се случи по-нататък. Можех да предполагам, да предсказвам, да се опасявам, да се надявам — но не знаех.

Неспособна да продължа историята на Техану (защото все още не се е случила) и приемайки глупаво, че историята на Гед и Тенар е стигнала до своето „и оттук нататък заживели щастливо“, дадох на книгата подзаглавието „Последната книга за Землемория“.

О, неразумна писателко. Сега се движи. Дори в разказното време, дори в сънното време, в „имало едно време“, сега не е тогава.

Седем или осем години след като беше публикувана „Техану“, ме помолиха да напиша разказ, чието действие е разположено в Землемория. Един бегъл поглед над онова място ми показа, че докато не съм го наблюдавала, там са се случвали някои неща. Крайно време беше да се върна и да разбера какво става там сега.

Имах също така нужда и от информация за най-различни неща, които са станали тогава, преди да се родят Гед и Тенар. Доста обстоятелства, свързани със Землемория, с магьосниците, с остров Роук, с драконите, бяха започнали да ме озадачават. За да разбера настоящите събития, трябваше да направя историческо изследване, да отделя известно време на архивите на Архипелага.

Методът, прилаган при изследването на една несъществуваща история, се изразява в това да разкажеш историята, за да разбереш какво е станало. Убедена съм, че той не е много по-различен от онова, което правят историците на т.нар. реален свят. Дори ако присъстваме в едно историческо събитие, можем ли да го възприемем — може ли да го запаметим дори — преди да успеем да го разкажем? А за събития, ставащи във времена или по места извън собствения ни опит, не можем да разчитаме на нищо друго, освен на разказите на други хора. Миналите събития съществуват, в края на краищата, само в паметта, която е форма на въображение. Събитието е реално сега, но след като стане тогава, неговата съхраняваща се реалност зависи изцяло от нас, от нашата енергия и честност. Ако позволим то да отпадне от паметта, само въображението може да възстанови най-слабия му отблясък. Започнем ли да лъжем за миналото, да го принуждаваме да разказва история, която ние искаме да чуем, да означава това, което ние искаме да означава, то започва да губи реалността си, да се превръща във фалшификат. Да носим миналото със себе си през времето в пътните сандъци на мит и история е тежко начинание; но както казва Лао Дзъ, мъдрите хора вървят с товарните коли.

Когато човек конструира или реконструира свят, който никога не е съществувал, изцяло съчинена история, изследването върви в малко по-друг порядък, но основният импулс и техники до голяма степен са същите. Човек гледа какво се случва и се опитва да разбере защо се случва, слушаш онова, което ти казват хората там, и наблюдаваш какво вършат, мислиш за него сериозно и се стараеш да го разкажеш честно, така че разказът ти да добие тежест и да е смислен.

Петте приказки в тази книга изследват или разширяват света, установен от първите четири романа за Землемория. Всяка от тях е разказ сам за себе си, но ще е от полза, ако бъдат прочетени след, а не преди романите.

Действието на „Откривателят“ се развива около триста години преди времето на романите, в едно тъмно и тревожно време; историята му хвърля светлина върху това как са се появили някои от порядките и институциите на Архипелага. „Костите на Земята“ е за магьосниците, които са научили магьосника, който пръв учи Гед, и показва, че е нужен повече от един маг, за да се спре земетръс. „Тъмна роза и диамант“ би могла да се случи по всяко време през последните двеста години в Землемория; в края на краищата една любовна история може да се случи по всяко време и навсякъде. „На Високото блато“ е случка от кратките, но изпълнени със събития шест години, когато Гед е Върховен маг на Землемория. А последната новела, „Драгънфлай“, в която действието се развива няколко години след края на „Техану“, е мостът между тази книга и следващата, „Другият вятър“ (която ще излезе скоро). Драконов мост.

За да може умът ми спокойно да се движи през години и столетия, без всичко да се обърка, както и за да сведа до минимум неизбежните противоречия и несъответствия, докато пишех тези новели, станах (донякъде) по-систематична и методична и събрах познанията си за народите и тяхната история в „Описание на Землемория“. Неговото предназначение е като това на първата голяма карта, която нарисувах на целия Архипелаг и на Разливите, когато преди повече от тридесет години започнах работата си над „Магьосникът от Землемория“: трябваше да зная къде са разположени нещата и как да стигна оттук дотам — във времето, както и в пространството.

Тъй като този вид измислени факти, също като картите на въображаеми земи, представлява истински интерес за читателите, включвам описанието след новелите. Освен това прерисувах географските карти за тази книга и докато го правех, за щастие открих една много стара, в Архивите на Хавнър.

През годините, откакто започнах да пиша за Землемория, съм се променила, разбира се, както и хората, които са чели книгите. Всички времена са променящи времена, но нашето е време на масивно, стремглаво морално и духовно преобразуване. Архетипи се превръщат във воденични камъни, значими прости неща се усложняват, хаосът става елегантен и това, което всеки знае, че е истина, се оказва нещо, за което просто някои хора са мислили, че е така.

Обезпокоително е. При цялата ни радост от неустойчивото, възторгващо трепкане на електрониката също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната непроменимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи „дотам и обратно“ и „там“ винаги е любимото и познато Графство. Дон Кихот все така тръгва на поход, за да убие вятърна мелница… Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите прости неща.

А мелниците на капитализма им ги осигуряват. Предлагането отговаря на търсенето. Фантазията се превръща в стока, в индустрия.

Остоковената фантазия не поема рискове: тя не изобретява нищо, а имитира и тривиализира. Лишава старите истории от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща действието им в жестокост, актьорите им — в кукли, а искрения им разказ — в сантиментална баналност. Героите размахват своите мечове, лазери и жезли механично като комбайните по житното поле, жънейки печалби. Дълбоко притесняващи морални избори са санирани, фризирани, стават безопасни. Страстно възприеманите идеи на велики разказвачи се копират, стереотипизират, свеждат се до играчки, нашарени с ярки бои, рекламирани, продавани, чупени, хвърляни в контейнера за боклук, стават взаимно заменими, взаимно променливи.

Това, на което разчитат и което експлоатират стокопроизводителите на фентъзи, е непреодолимото въображение на читателя, дете или възрастен, което вдъхва живот дори на тези мъртви вещи — донякъде, за малко.

Въображението като всички живи неща живее сега и живее чрез, от и благодарение на истинската промяна. Като всичко, което правим и притежаваме, то може да бъде зло-употребено и деградирано; но то надживява търговската си и дидактическа експлоатация. Земята надживява империите. Завоевателите могат да оставят след себе си пустиня на мястото на гората и ливадата, но ще завали дъждът и реките ще потекат към морето. Неустойчивите, непостоянни, не-истински владения на „имало едно време“ са също толкова част от човешката история и мисъл, колкото държавите в калейдоскопичните ни атласи, а някои от тях дори устояват по-дълго.

Ние сме заселили както действителните, така и въображаемите селения за дълго време. Но и в двете места не обитаваме така, както са го правили предците ни. Обаянието се мени с възрастта и с века.

Сега познаваме цяла дузина Артуровци и всички те са верни. Графството се промени безвъзвратно още по времето на Билбо. Дон Кихот отиде чак в Аржентина и там се срещна с Хорхе Луис Борхес. Plus c’est la meme chose, plus ca change. (Колкото повече едно нещо се запазва едно и също, толкова повече се променя.)

За мен бе радост да се върна в Землемория и да открия, че тя все още си е там, изцяло позната и в същото време — променена и продължаваща да се променя. Не се е случило това, което мислех, че ще се случи, хората не са тези — или такива — каквито мислех, че са, и се обърквам за острови, за които мислех, че зная наизуст.

Така че това са докладите за моите проучвания и открития: приказки от Землемория за онези, които са харесали или мислят, че могат да харесат тези земи, и които са готови да приемат следните хипотези:

— нещата се променят;

— на автори и чародеи не може да се вярва напълно;

— никой не може да обясни един дракон.