Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (10)

2. Слонова кост

Господарят на Ирия от Западно езеро, Брезата, не притежаваше старата къща, но притежаваше централните и най-богатите земи на старото владение. Баща му, който бе проявил повече интерес към лозята и овощните градини, отколкото към свадите с роднините си, беше оставил на Брезата процъфтяващ имот. Брезата наемаше хора, които да му управляват стопанствата, винарните и бъчварниците, коларския превоз и прочие, а той самият се радваше на богатството си. Ожени се за свенливата щерка на по-младия брат на владетеля на Уейфърт и изпитваше неописуемо удоволствие от мисълта, че дъщерите му са с благородна кръв.

По това време сред благородното съсловие беше на мода да си имаш на служба магьосник, при това истински магьосник, с тояга-жезъл и сиво наметало, обучаван на Острова на мъдрите; така господарят на Ирия от Западно езеро си взе магьосник от Роук. Изненада се колко лесно се урежда това, стига да си платиш.

Младежът, казваше се Слонова кост, всъщност все още не бе получил тоягата и наметалото си; обясни, че ще бъде обявен официално за магьосник, като се върне на Роук. Повелителите го пратили да обиколи света и да понатрупа опит, тъй като уроците в Школата не можели да дадат на човек опита, нужен, за да бъде магьосник. На това Брезата погледна с леко подозрение, ала Слонова кост го увери, че обучението му на Роук го е снабдило с всякакви видове магия, които можело да потрябват в Ирия на Западно езеро, на Уей. И за да го докаже, направи илюзия как стадо сърни тича през трапезарията, следвано от ято лебеди, които величествено се възнесоха откъм южната стена и отлетяха през северната; накрая в средата на трапезата бликна фонтан в сребърен басейн, а когато господарят и семейството му предпазливо повториха примера на магьосника и напълниха чашите си от него, течността имаше вкус на сладко златисто вино.

— Виното на Андрадите — каза младежът със скромна самодоволна усмивка. Но съпругата и дъщерите бяха спечелени окончателно. А Брезата реши, че младокът си заслужава парите, въпреки че самият той си предпочиташе сухото червено фанийско от собствените си лозя, от което можеш да се напиеш, ако пийнеш достатъчно, докато това жълтеникавото си беше чисто и просто подсладена с мед вода.

Ако младият чародей бе тръгнал да търси опит, едва ли щеше да го намери точно при Западно езеро. Всеки път, щом на Брезата му дойдеха гости от Кембърмаут или от съседните имения, се появяваха сърните, лебедите и фонтанът със златното вино. Правеше освен това и много красиви фойерверки в топлите летни вечери. Но дойдеха ли при господаря управителите на градините и лозята да молят ако може магьосникът да сложи заклинание крушите да вържат повече тая година, или да се махне маната по фанийските лозя на южния хълм, Брезата им казваше:

— Един магьосник от Роук не се принизява до такива дреболии. Идете и кажете на селския заклинател да си изкара хляба!

А когато най-младата дъщеря се поболя от кашлица и се тръшна в леглото, жената на Брезата не посмя да безпокои мъдрия младеж с това, а смирено помоли Роза от Стара Ирия да дойде, ако може, при задната врата и да даде някой мехлем или пък да побае на детето, та дано оздравее.

Слонова кост така и не забеляза нито че дъщерята е болна, нито крушовата градина, нито лозята. Държеше се настрана, както си е редно за вещ и учен човек. По цял ден яздеше из околностите на хубавата черна кобилка, която работодателят му беше дал да използва, след като стана ясно, че не е дошъл чак от Роук, за да се тътри пеш в калта и прахоляка на селските пътища.

При обиколките си понякога минаваше покрай една стара къща на един хълм, между големи дъбове. Веднъж свърна от селския път нагоре по хълма, но му налетя озверяла глутница дръгливи озъбени псета. Кобилата се уплаши и понечи да го метне от седлото и да побегне, така че оттогава той заобикаляше къщата отдалече. Но имаше око за красотата и обичаше да гледа унесено старата къща под прежурящата светлина на ранния летен следобед.

Попита Брезата кое е това място.

— А, това е Ирия — каза Брезата. — Стара Ирия, искам да кажа. Тая къща по право е моя. Но след сто години вражди заради нея дядо ми я отстъпил, за да спрат споровете. Макар че господарят й още се кара с мен, когато не е толкова пиян, че да не може да говори. Не съм го виждал дъртия от години. Имаше дъщеря, мисля.

— Казва се Драгънфлай и върши всичката работа, видях я миналата година. Висока е, и красива като разцъфтяло дърво — рече най-младата дъщеря, Роза, която бързаше да натрупа наблюдения за цял живот още на четиринайсет години — единствените, които щяха да й останат. Прекъсна я кашлицата. Майка й погледна с мъка и копнеж магьосника. Не можеше да не е чул кашлицата този път, нали? Той се усмихна на младата Роза и сърцето на майката изпърха. Нямаше да се усмихне, ако кашлицата на Роза беше нещо сериозно, нали?

— Нямаме нищо общо с ония в старото имение — намеси се недоволен Брезата.

Тактичният младеж не попита повече. Но му се дощя да види момичето, красиво като разцъфтяло дръвче. Започна редовно да язди покрай Стара Ирия. Искаше да спре някого в селото под хълма и да зададе някои въпроси, но нямаше кого да спре и кой да му отговори. Само някаква гърбава вещица го изгледа накриво и бързо се шмугна в колибата си. Ако отидеше до къщата, щеше да се озове срещу глутницата зли песове и може би срещу пияния старец. Но рискът си заслужаваше, реши той; до гуша му бе дошло от скучния живот в Западно езеро, а пък обичаше рисковете. Така че пое нагоре към къщата, а кучетата залаяха и се нахвърлиха да хапят кобилата по краката. Тя заскача и ги зарита, а той успя да я задържи само благодарение на заклинанието за стоене на място и на силата на ръцете си. Кучетата вече скачаха да захапят и неговите крака и тогава между тях се появи млада жена, закрещя им ругатни и ги запердаши с каиш. Когато най-сетне накара запенената, пръхтяща кобила да се укроти, той я видя — девойката, красива като разцъфтяло дръвче. Беше много висока, много потна, с големи ръце и крака, и уста, и нос, и очи, и глава, обкръжена от рошава прашна коса. И крещеше:

— Марш! Марш вкъщи, леш мръсна, кучи синове проклети! — А псетата заскимтяха и подвиха опашки.

Слонова кост притисна десния си крак с ръка. Един кучешки зъб беше съдрал клина му на прасеца и оттам бликаше струйка кръв.

— Ранена ли е? — попита девойката. — О, гадини проклети! — Галеше десния преден крак на кобилката. Когато свали ръцете си, бяха покрити с конска пот и кръв. — Кротко, кротко — заговори тя на животното. — Храбра си ми ти, с храбро сърце. — Кобилата сведе глава и потръпна облекчено. — Защо я докарахте при подивелите псета? — запита го свирепо девойката. Беше коленичила и го гледаше отдолу. Той я гледаше от гърба на кобилата, но въпреки това се почувства нисък; много дребен се почувства.

Тя не изчака отговора му.

— Аз ще я отведа — рече тя, изправи се и хвана юздите. Слонова кост се сети, че от него се очаква да слезе. Направи го и попита:

— Много ли е зле?

Погледна към крака на кобилата и видя само светла накървавена пяна.

— Хайде ела, любов моя — каза младата жена. Не на него.

Кобилата тръгна доверчиво след нея. Изкачиха се по каменистата пътека до една стара конюшня от камъни и тухли, в която нямаше никакви коне, а само гнездящи лястовици, които се разхвърчаха над покривите и заклюкарстваха припряно.

— Успокойте я — каза му младата жена и го остави да държи юздите на кобилата. След малко се върна, помъкнала тежко ведро, и се захвана да плакне ранения крак на кобилката. — Свалете й седлото — сопна се тя; тонът й съдържаше неизреченото и нетърпеливо „глупак такъв!“ Слонова кост се подчини, колкото притеснен от тази груба великанка, толкова и заинтригуван. Кобилата й се подчиняваше безпрекословно. Щом й кажеше: „Вдигни си крака!“, кобилата си вдигаше крака. Жената я изтри цялата, отново постави чула на гърба й и я изведе на слънце. — Ще се оправи — каза тя. — Има разкъсано, но ако го плакнете с осолена вода четири пъти на ден, ще зарасте бързо. Дано.

Последното го каза искрено, макар и с неохота, сякаш все още не можеше да разбере как е могъл да остави кобилата си да я нападнат, и за първи път го погледна право в очите. Очите й бяха ясни, портокаловокафяви, като тъмен топаз или като янтар. Странни очи, на едно равнище с неговите.

— Дано — повтори той. Помъчи се да го каже безгрижно, лековато.

— Кобилата е от Ириан на Западно езеро. Вие сте чародеят значи?

Той кимна.

— Слонова кост, от Голямото пристанище на Хавнър, на вашите услуги. Може ли…

Тя го прекъсна.

— Мислех, че сте от Роук.

— Оттам съм — отвърна той, вече окопитил се.

Тя го изгледа със странните си очи, неразгадаеми като на овца. После избухна:

— Живели сте там? Учили сте там? Познавате ли Върховния маг?

— Да — отвърна с усмивка той. После трепна, наведе се и притисна с ръка прасеца си.

— И вие ли сте ранен?

— Нищо ми няма — отвърна той. Всъщност, по-скоро за негово разочарование, раната беше престанала да кърви.

Погледът на девойката се върна на лицето му.

— Какво е… как е на Роук?

Слонова кост отиде накуцвайки до един каменен блок за качване и седна на него. Изпъна крака си, огледа раната и вдигна очи към девойката.

— Много време ще ми трябва, за да ви разкажа какво е на Роук. Но за мен ще е удоволствие.

 

— Човекът е магьосник, или почти — рече вещицата Роза, — магьосник от Роук! Не трябва да му задаваш въпроси! — Беше повече от възмутена. Беше уплашена.

— Ами той няма нищо против — увери я Драгънфлай. — Само че почти не отговаря на въпросите ми.

— Разбира се, че няма да ти отговаря!

— Защо да не ми отговаря?

— Защото е магьосник! Защото ти си жена, не го знаеш изкуството, защото си невежа!

— А ти можеше да ме научиш! Така и не ме научи!

Роза отхвърли с едно щракване на пръстите всичко, което знаеше или на което можеше да я научи.

— Е, тогава ще трябва да се уча от него — каза Драгънфлай.

— Магьосниците не учат жени. Умът ти се е замаял.

— А вие с Метлата как си казвате заклинания?

— Метлата е селски заклинател. А тоя човек е мъдрец. Учил е Висшите изкуства в Големия дом на Роук!

— Той ми разказа как е там. Минаваш през града, Туил. Има една врата на улицата, ама е затворена. Прилича на най-обикновена врата.

Вещицата заслуша, неспособна да устои на изкушението от разкритите тайни и на заразително страстния копнеж на момичето.

— И като почукаш, идва някакъв човек, най-обикновен на вид. И те изпитва. Трябва да кажеш определена дума, като пропуск, преди да те пусне вътре. Ако не я знаеш, изобщо не можеш да влезеш. Но ако те пусне, тогава отвътре виждаш, че вратата е съвсем различна — направена е от рог, с изваяно на него дърво, а пък рамката е направена от зъб, зъб от дракон, който е живял много, много преди Ерет-Акбе, преди Моред, още преди да е имало хора в Землемория. Имало е само дракони в началото. Тоя зъб го намерили на планината Онн, в Хавнър, в центъра на света. А листата на дървото са изваяни толкова тънки, че светлината струи през тях, ала вратата е толкова здрава, че затвори ли я Вратарят, никакво заклинание не може да я отвори. А после Вратарят почва да те води от коридор на коридор, докато не се объркаш съвсем, и изведнъж излизаш под открито небе. В двора с фонтана, най-вътре в Големия дом. И там ще те чака Великият маг, стига да е там…

— Продължавай — измърмори вещицата.

— Е, той всъщност само това ми разказа, засега — каза Драгънфлай, връщайки се отново в кроткия сенчест пролетен ден и безкрайната познатост на селския път, предния двор на Роза и седемте й овце, пасящи по хълма Ириан и към бронзовите корони на дъбовете. — Много внимава как говори за Повелителите.

Роза кимна.

— Но ми разказа за някои от учениците.

— Е, това не вреди.

— Не знам — сви рамене Драгънфлай. — Да слушаш за Големия дом е чудесно, но си мислех, че хората там ще са… не знам. Разбира се, повечето от тях са момчета, когато отидат там. Но мислех, че трябва да са… — Погледът й се зарея към овцете по хълма, а лицето й се угрижи. — Някои от тях направо са лоши и глупави — продължи тя тихо. — Влизат в училището, защото са богати. И учат там само за да станат още по-богати. Или да се сдобият с власт.

— Е, ами така ще е то — каза Роза. — Че за к’во друго да ходят там?

— Но силата — както ти ми казваше — не е същото като да караш хората да правят каквото искаш, или да ти плащат…

— Не е ли?

— Не!

— Щом една дума може да изцери, значи друга може да нарани — каза вещицата. — Щом ръка може да убие, ръка може и да изцери. Само калпавата кола върви в една посока.

— Но на Роук те се учат да използват силата за добро, не за зло, не с корист.

— Всичко е с корист, тъй или инак, мен ако питаш. Хората трябва да живеят. Но какво ли знам аз? Аз си изкарвам хляба, като правя каквото знам да правя. Не се бъркам в големите изкуства, в опасните занаяти, като призоваване на мъртъвци. — И Роза направи знака за отблъскване на изречената опасност.

— Всичко е опасно — промълви Драгънфлай и този път се загледа през овцете, хълма, дърветата — в едни стаени дълбини, безцветна и огромна празнота като ясното небе преди изгрев.

Роза я наблюдаваше. Даваше си сметка, че не знае коя е Ириан, нито какво би могло да излезе от нея. Едра, силна, непохватна, неука, невинна, гневна — да. Но още докато беше дете, Роза бе забелязала у нея нещо много повече, нещо далече надхвърлящо това, което бе тя. А когато Ириан зарееше поглед като сега, далече от околния свят, като че ли пристъпяше в онова място или време, в което беше над самата себе си, отвъд всичко, познато на Роза… В такива моменти Роза се боеше от нея и се боеше за нея.

— А ти внимавай — каза мрачно вещицата. — Тъй е, всичко е опасно, а най-вече да се забъркваш с магьосници.

Заради обичта, уважението и доверието, Драгънфлай не можеше да пренебрегне едно такова предупреждение от Роза; но просто не можеше да възприеме Слонова кост като опасност. Не го разбираше, но просто не можеше да си представи, че трябва да се бои точно от него. Стараеше се да се държи почтително с него, но беше невъзможно. Смяташе, че е умен и доста хубав, но не го ценеше кой знае колко, освен заради нещата, които можеше да й каже. Знаеше какво иска да научи и лека-полека той й го каза, а то не беше точно онова, което тя искаше да научи, но искаше да научи още повече. Той беше търпелив с нея, а тя му беше благодарна за търпението и съзнаваше, че умът му сече по-бързо от нейния. Понякога той се усмихваше на невежеството й, но нито веднъж не й се подигра, нито я укори за това. Също като вещицата обичаше да отговаря на въпроса с въпрос; ала отговорите на Роза винаги се оказваха нещо, което тя винаги бе знаела, докато неговите отговори се оказваха неща, каквито никога не беше си представяла, и по един стъписващ, нежелан и дори болезнен начин променяха убежденията й.

Ден подир ден, както си говореха в старата конюшня на Ирия, където се срещаха, тя го разпитваше, а той й отговаряше още и още, макар и неохотно, и все частично; пазеше си учителите, прецени тя, мъчеше се да защити светлия образ на Роук, докато един ден не се предаде пред настойчивостта й и най-сетне не заговори свободно.

— Добри са хората там — рече той. — Великият маг наистина беше велик и мъдър. Но него го няма. А Повелителите… Някои се държат отчуждено, занимават се с тайнствените си науки, търсят още и още форми, нови и нови имена, но не използват знанията си за нищо. Други крият амбицията си под сивото наметало на мъдростта. Роук вече не е мястото, където е силата на Землемория. Сега това е Дворът в Хавнър. Роук живее със своето велико минало, пазено с хиляда заклинания от настоящето. А какво има зад тези стени-заклинания? Вражди и амбиции, страх от всичко ново, страх от младите, които предизвикват властта на старите. А в самия център — нищо. Един празен двор. Върховният маг никога няма да се върне!

— Откъде знаеш? — прошепна тя. Той я погледна сурово.

— Драконът го отнесе.

— Ти си го видял? Видял си го? — Тя стисна ръце в скута си; представяше си този полет, без дори да слуша отговора му.

Много време изтече преди отново да се върне при слънчевата светлина и конюшнята, и при своите мисли и загадки.

— Но дори да си е отишъл, все пак някои от Повелителите трябва да са мъдреци.

Той вдигна очи и заговори — неохотно, а в усмивката му се прокрадваше тъга.

— Знаеш ли, цялата загадъчност и мъдрост на Повелителите, когато се изкара на светло, не струва кой знае колко. Номерата на занаята са великолепни илюзии. Но хората не искат да знаят това. Искат си илюзиите, загадките. Кой може да ги обвини? В живота има толкова малко красиви и ценни неща.

И сякаш за да онагледи думите си, вдигна парченце счупена тухла от настилката и го подхвърли във въздуха, и докато говореше, то запърха над главите им на нежносини криле — пеперуда. Той протегна пръста си и пеперудата кацна на него. После го тръсна и пеперудата падна на земята — парченце тухла.

— В живота ми няма толкова ценни неща — промълви тя, загледана в земята. — Единственото, което знам, е да се оправям с къщата, да не превивам гръб пред никого и да говоря истината. Но ако дори и на Роук всичко е номера и лъжи, щях да намразя онези хора затова, че са ме лъгали, че са лъгали всички нас. Не може да са все лъжи. Не всички. Върховният маг наистина е слязъл в лабиринта при Белокосите и се е върнал с Пръстена на мира. Наистина е слязъл до смъртта с младия крал, надвил е паяка-магьосник и се е върнал. Знаем това от думите на самия крал. Дори и тук идваха арфисти да пеят тази песен, и един разказвач идва да я разказва.

Слонова кост кимна.

— Но в земята на смъртта Върховният маг е изгубил цялата си сила. Навярно оттогава цялото магьосничество е отслабнало.

— Заклинанията на Роза си действат добре, както винаги — отвърна тя упорито.

Слонова кост се усмихна. Нищо не каза, но тя разбра колко нищожни му изглеждат работите на някаква си селска вещица, на него, който беше видял толкова велики дела и такива могъщи сили. Въздъхна и каза от сърце:

— Ох, да не бях жена!… Той отново се усмихна.

— Ти си красива жена — каза й, но простичко, без онова умилкване, с което се опитваше да й говори отначало, докато не му даде да разбере, че не й харесва. — Защо искаш да си мъж?

— За да мога да ида на Роук! И да видя, и да уча! Защо, защо само мъже могат да ходят там?

— Така е било отредено от първия Върховен маг, преди столетия — каза Слонова кост. — Но… аз също съм се чудил.

— Наистина ли?

— Често. Докато гледах само момчета и мъже, ден след ден, в Големия дом и навсякъде из Школата. Като знаех, че хората от града са обвързани със заклинания кракът им да не стъпва дори в полята около Роукската могила. Веднъж на много години, може би, някоя велика дама бива допусната да влезе за малко във външните дворове… Защо ли е така? Нима всички жени са неспособни да разбират? Или е защото Повелителите се страхуват от тях, страх ги е да не бъдат покварени… Не, просто се боят, че ако допуснат жени, това може да промени правото, в което са се впили — чистотата на това право…

— Жените могат да живеят целомъдрено не по-зле от мъжете — каза грубо Драгънфлай. Знаеше, че е рязка и груба, докато той беше деликатен и фин, но другояче не можеше да се държи.

— Разбира се — отвърна той с бляскава усмивка. — Но вещиците не винаги са целомъдрени, нали?… Може би точно от това се боят Повелителите. Може би целомъдрието не е чак толкова необходимо, колкото ни вменява Правото на Роук. Може би това е начинът не толкова да се опази чиста силата, колкото да опазят силата за себе си. Като оставят жените отвън, като оставят отвън всеки, който не е съгласен да се превърне в евнух, за да се домогне до тази единствена сила… Кой знае? Жена-магьосник! Виж, това би променило всичко, всички правила!

Тя разбираше как танцува умът му пред нейния, как волно се извисява и си играе с идеи, превръща ги така, както бе превърнал парчето тухла в пеперуда. Не можеше да затанцува с него, не можеше да играе с него, но го гледаше в почуда.

— Би могла да отидеш на Роук — каза той, с блеснали от възбуда, от коварство и дързост очи. И видял нейното почти умолително, изпълнено с неверие мълчание, настоя: — Би могла. Вярно е, че си жена, но външността ти може да се промени. Имаш нужния дух, куража, волята на мъж. Би могла да проникнеш в Големия дом. Знам го.

— И какво ще правя там?

— Каквото правят всички ученици. Ще живееш сама в каменна килия и ще се учиш на мъдрост! Може да не се окаже това, което си мечтала, но поне това ще научиш.

— Не мога. Ще разберат. Не бих могла дори да вляза. Нали каза, че имало Вратар. Не знам думата, която трябва да му кажа.

— Думата пропуск, да. Но аз мога да те науча на нея.

— Можеш ли? Нима е позволено?

— Не ме интересува какво е позволено — отвърна той намръщен както никога. — Самият Върховен маг казваше: „Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани“. Несправедливостта създава правилата, а куражът ги нарушава. Аз имам нужния кураж. А ти?

Тя го изгледа. Не можеше да каже нищо. Стана и излезе на двора пред конюшнята, и закрачи нагоре по пътеката, стигаща до средата на склона. Едно от кучетата, любимото й — голяма и грозна едроглава хрътка — се помъкна след нея. Спря се на склона точно над блатясалия извор, където Роза я беше нарекла преди десет години. Застана там. Кучето клекна в краката й и я загледа в лицето. Мислите й бяха замъглени, но думите в ума й се повтаряха: „Мога да отида на Роук и да разбера коя съм“.

Загледа се на запад, над папура, върбалаците и далечните хълмове. Небето на запад беше празно и чисто. Стоеше неподвижна, а душата й сякаш се възнесе към небето и си отиде, остави я.

Чуваше се само тихото чаткане на копитата на кобилката, поела нагоре по пътеката. Драгънфлай се върна отново при себе си, извика на Слонова кост и затича надолу да го срещне.

— Ще отида — каза му тя.

 

Не беше замислял, нито му беше хрумвало подобно нещо, но макар и да изглеждаше налудничаво, колкото повече се замисляше, толкова повече му допадаше. Възможността да изтърпи цялата тази дълга сива зима в Западно езеро тежеше на духа му като камък на шията. Тук нямаше нищо освен Драгънфлай, която бе изпълнила мислите му изцяло. Внушителната й, невинна сила го беше завладяла изцяло, ала той правеше това, което й харесва, за да може да я накара накрая тя да направи онова, което щеше да му хареса, а играта, мислеше си, си струваше да се изиграе. Избягаше ли с нея, играта все едно че беше спечелена. Колкото до шегата в нея, представата, че наистина я вкарва в школата на Роук, предрешена като мъж, вероятността да успее беше нищожна, но му доставяше удоволствие като жест на неуважение към благочестивостта и помпозността на Повелителите и техните подлизурковци. Ако пък по някакъв начин успееше, ако наистина успееше да вкара през онази врата една жена, макар и за миг, какво сладко отмъщение щеше да е това!

Парите бяха проблем. Момичето, разбира се, си въобразяваше, че като велик магьосник той ще щракне с пръсти и хоп — ще ги метне в морето в някоя вълшебна лодка, понесена от порива на вълшебния вятър. Ала когато й каза, че ще трябва да си платят превоза на кораб, тя отвърна само:

— Имам пари от сиренето.

Много ценеше тези нейни селяшки изрази. Тя понякога го плашеше и това го ядосваше. В сънищата му тя никога не му се отдаваше, а по-скоро той самият се отдаваше на някаква огнена, унищожителна сладост, потъвайки в изпепеляващата й прегръдка, сънища, в които понякога тя се оказваше нещо непосилно и непонятно за него, и в които той самият беше нищо. Пробуждаше се от тези сънища потресен и засрамен. Денем, видеше ли големите й мръсни ръце, когато му говореше недодялано, като неграмотна простачка, той си възвръщаше чувството за превъзходство. Само съжаляваше, че няма някой, пред когото да повтори изразите й, някой от старите му приятели в Голямото пристанище, който щеше да схване колко са смешни.

— Имам пари от сиренето — повтаряше си той на връщане към Западното езеро, и се засмиваше. — Мда.

А черната кобилка помръдваше с ухо.

Каза на Брезата, че е получил повикване от учителя си на Роук, Повелителя Ръка, и че трябва да тръгне веднага. Не можел да каже по каква работа, разбира се, но нямало да отнеме много време; половин месец дотам, още половин — за връщане; при всички случаи щял да се върне най-късно до сеитбата. Трябвало да помоли господаря да му осигури някакъв аванс от възнаграждението, за да плати за превоза и нощувките си, тъй като един магьосник от Роук не бивало да се възползва от готовността на хората да му дават всичко, което му трябва, а да си плаща пътя като обикновен човек. С това Брезата се съгласи и се наложи да даде на Слонова кост една кесия за път, първите истински пари, попадали в джоба му от години: пет пула от слонова кост, с Видрата от Шелиет от едната страна и Руната на мира на другата, в чест на крал Лебанен.

— Здрасти, адашчета — каза им той, след като остана насаме с тях. — С вас и с парите от сиренето ще се оправим добре.

Почти нищо не каза на Драгънфлай за плановете си, главно защото почти нямаше такива, разчиташе повече на късмета и на бързия си ум, който рядко го проваляше, стига да му се отвореше малка възможност да го използва. Момичето почти не зададе въпроси.

— Целия ли път ще ходя като мъж? — беше единият.

— Да — отвърна й той. — Но само предрешена. Заклинание за привидност ще ти поставя чак като стигнем на Роук.

— Мислех, че ще е за превръщане — каза тя.

— Би било неблагоразумно — отвърна той, подражавайки на сериозния тон на Повелителя на промените. — Ако се наложи, ще го направя, разбира се. Но ще се увериш сама, че магьосниците са много пестеливи с великите заклинания. И с основание.

— Равновесието — кимна тя, приемайки както винаги всяка негова дума в най-простото й значение.

— А може би и защото такива изкуства вече нямат някогашната сила — каза той.

Сам не разбираше защо се опитва да отслаби вярата й в магьосничеството; навярно защото всяко отслабване на нейната сила, на целостта и беше печалба за него. Беше започнал просто с опитване да я склони да легне с него, игра, която обичаше да играе. Играта се бе превърнала в нещо като надпревара, каквато той не беше очаквал, но и не можеше да я прекрати. Вече беше решен не да я спечели, а да я надвие. Не можеше да позволи тя да го надвие. Трябваше да й докаже, пък и на себе си, че сънищата му са безсмислени.

Съвсем в началото, нетърпелив да преодолее пълното й физическо безразличие, той беше направил магия, заклинание за съблазън, към което изпитваше презрение още докато го правеше, макар да знаеше, че действа. Хвърли й го докато тя, съвсем типично за нея, оправяше един волски юлар. Но не събуди у нея онази томителна жажда като у момичетата, над които го бе прилагал в Голямото пристанище и в Туил. Драгънфлай изведнъж се умълча и посърна. Престана да му задава безкрайните си въпроси за Роук и щом той заговореше, не му отговаряше. А когато той подходи много предпазливо и я хвана за ръката, тя го цапардоса толкова силно по главата, че свят му се зави. Видя я как стана и излезе от конюшнята, без една дума да каже, а любимата й грозна хрътка изприпка след нея. Хрътката се обърна и му се ухили.

Той тръгна по пътеката към старата къща. Щом ушите му престанаха да бръмчат, се запромъква след нея, все още надявайки се, че заклинанието действа и че това е нейният просташки начин най-сетне да го вкара в леглото си. Като наближи къщата, чу трясък от трошащи се грънци. Бащата, пияницата, изскочи залитайки от вратата, уплашен и объркан, сподирен от гръмкия, дрезгав глас на Драгънфлай:

— Марш навън, пияна гад ньедна! Ах ти, мръсен безсрамнико!

— Тя ми взе чашата — изхленчи като кутре пред непознатия господарят на Ирия, а кучетата заджавкаха около него. — Счупи ми я.

Слонова кост си тръгна. Не се върна цели два дни. На третия яхна кобилата и подкара покрай Стара Ирия колкото да види какво ще стане, и тя закрачи отгоре да го посрещне.

— Съжалявам, Слонова кост — каза му и го изгледа с мътните си оранжеви очи. — Не знам какво ме прихвана онзи ден. Ядосана бях. Но не на теб. Извинявай.

Той щедро й прости. Но повече не опита с любовни заклинания.

Скоро, мислеше сега той, нямаше и да му трябват. Щеше да има истинска власт над нея. Най-сетне беше разбрал как да я спечели. Тя сама му се беше оставила в ръцете. Силата и волята й бяха огромни, но за щастие беше глупава, а той — не.

Брезата пращаше колар за Кембърмаут с шест бурета десетгодишно фанийско, поръчано от тамошния търговец. Зарадва се, че ще може да изпрати магьосника си като охрана, тъй като виното беше ценно и макар младият крал да се стараеше колкото може по-бързо да въведе ред, по пътищата все още се срещаха банди разбойници. Така Слонова кост напусна Зимно езеро на големия фургон, теглен от четири товарни коня, подрусвай-ки се леко по каменистия път. Долу при Магарешки хълм изведнъж край пътя изникна някакъв недодялан младеж и помоли коларя да го вземе.

— Не те познавам — каза коларят и надигна камшика да раз-кара непознатия, но Слонова кост се показа от фургона и рече:

— Пусни го този момък, добри човече. Нищо лошо няма да направи, щом съм с теб.

— Ама го дръжте под око, господарю — каза коларят.

— Ще го държа — каза Слонова кост и намигна на Драгънфлай. Тя, грижливо предрешена в старо селяшко палто, гамаши и отвратителна плъстена шапка, не му отвърна с намигане. Вживя се в ролята си още щом седнаха един до друг отзад, провесили крака — краката им подскачаха от друсането, а шестте бурета ги разделяха от дремещия колар, и дремещите летни хълмове бавно-бавно се изнизваха зад тях. Слонова кост се опита да я подразни, но тя само поклати глава. Може би се беше уплашила от този налудничав план, след като вече се започна. Знае ли човек. Беше се навъсила и мълчеше. „Сигурно ще съм страшно отегчен от тази жена — помисли Слонова кост, — след като легна с нея.“ Тази мисъл го възбуди почти непоносимо, но когато я погледна пак, желанието му се изпари.

Ханове по пътя нямаше, тъй като преди време всичко наоколо бе влизало в границите на владението Ирия. Когато слънцето се спусна над полята на запад, отбиха в една селска къща, предлагаща ясли за конете, навес за колата и слама в плевника на конюшнята за коларите. Плевникът беше тъмен и задушен, а сламата — плесенясала. Слонова кост не изпита никаква страст, въпреки че Драгънфлай лежеше няма и на три педи от него. През целия ден беше играла ролята си на мъж толкова старателно, че май бе успяла да убеди дори и него. „Може би все пак ще успее да излъже старците!“ — помисли той, ухили се и заспа. През целия следващ ден се подрусваха във фургона, един-два пъти ги настигна лятна градушка, и най-сетне по здрач стигнаха Кембърмаут — заможен пристанищен град с крепостна стена. Оставиха коларя да се оправя с работата на господаря и тръгнаха да обиколят за някой хан до пристанището. Драгънфлай оглеждаше забележителностите на града в пълно мълчание, което можеше да се вземе или за възхита, или за неодобрение, или за тъпо безразличие.

— Това е просто обикновено градче — каза Слонова кост. — Единственият истински град на света е Хавнър.

Нямаше смисъл да се опитва да я впечатли; тя каза само:

— За Роук не пътуват много кораби, нали? Как мислиш, много време ли ще ни трябва да си намерим?

— Не, ако нося тояга.

Тя престана да се озърта и известно време продължи да крачи напред, умислено. В движение беше красива — дръзка и изящна, с високо вдигната глава.

— Искаш да кажеш, че ще се подчинят на магьосник? Но ти не си магьосник.

— Това е формалност. Ние, старшите заклинатели, можем да носим тояга, когато сме по работа, за Роук. Както съм аз.

— Че водиш там мен ли?

— Водя им ученик — да. Ученик с големи дарби.

Повече въпроси не му зададе. Нямаше навика да спори — това беше едно от добрите й качества.

Докато вечеряха в пристанищната гостилница, тя го попита с необичайна плахост:

— Наистина ли имам големи дарби?

— Според мен, да.

Тя се замисли — разговорът с нея често течеше много мудно — и рече:

— Роза винаги ми е казвала, че имам сила, но не знаеше точно каква. А аз… знам, че имам, но и аз не знам каква е.

— Отиваш на Роук, за да разбереш точно това — каза той и вдигна чашата си за наздравица. Тя също вдигна своята и му се усмихна, с толкова нежна и лъчезарна усмивка, че той каза спонтанно: — И дано намериш това, което търсиш!

— Ако го намеря, ще е благодарение на теб — отвърна тя. В този момент той я обичаше заради вярното й сърце и бе готов да се отметне от всички свои мисли за нея, освен като приятел и спътник в едно смело приключение, в една дръзка шега.

Наложи се да спят в една стая в претъпкания хан с още двама пътници, но мислите на Слонова кост бяха съвсем целомъдрени, въпреки че малко го беше смях на себе си заради това.

На заранта той откъсна един билков стрък от кухненската градинка на хана и го омагьоса в подобие на великолепна тояга, с меден обков и точно по неговата мярка.

— Какво е дървото? — попита Драгънфлай възхитена, щом го видя, а когато той й отвърна със смях: „Розмарин“, и тя се разсмя.

Тръгнаха към кейовете да разпитат за някой кораб, пътуващ на юг, който може да вземе един магьосник и чирака му до Острова на мъдрите, и много скоро намериха една тежка търговска гемия, заминаваща за Уотхорт, чийто собственик щеше да превози магьосника на добра воля, а чирака му — на половин цена. Макар и на половин цена, отидоха половината пари от сиренето, но пък получиха удобна каюта, защото „Морската видра“ беше двумачтов кораб.

Докато си говореха с корабовладелеца, на пристанището спря фургон и започнаха да разтоварват шест познати им бурета.

— Това е наше — рече Слонова кост, а корабовладелецът отвърна:

— За град Хорт заминава. А Драгънфлай каза тихо:

— От Ирия.

И погледна през рамо към сушата. Това беше единственият път, когато Слонова кост я видя да поглежда назад.

Корабният ветроловец се качи на борда малко преди да отплават. Не беше роукски магьосник, а някакъв обрулен от морския вятър човек в протрито моряшко наметало. Слонова кост размаха „тоягата“ си за поздрав. Заклинателят го изгледа от глава до пети и рече:

— На тоя кораб с времето работи един човек. Ако не съм аз, се махам.

— Аз съм просто пътник, господине. С радост оставям ветровете в твоите ръце.

Заклинателят погледна Драгънфлай, която стоеше права като дърво и мълчеше.

— Добре — отрони той и това бе последната дума, която каза на Слонова кост.

По време на пътуването обаче той говори няколко пъти с Драгънфлай, което попритесни Слонова кост. Невежеството и доверчивостта й можеше да й навредят, а оттам — и на него. Какво толкова си приказвали, попита я той, а тя му отвърна:

— Какво ще стане с нас. Той я зяпна.

— С всички нас. От Уей и Фелкуей, и от Хавнър, и Уотхорт, и Роук. Казва, че когато крал Лебанен трябвало да бъде коронясан, миналата есен, повикал от Гонт стария Върховен маг да дойде и да му даде короната, ала той отказал. А нов Върховен маг няма. Затова кралят си сложил короната сам. А според някои това е грешно и той няма законно право на трона. Но според други сега самият крал е Върховен маг. Обаче той не е магьосник, а само крал. Тъй че, според трети, тъмните времена отново щели да дойдат, след като няма ред и справедливост, а магьосничеството се използва за зли цели.

Слонова кост помълча стъписан.

— И този стар ветроловец казва всичко това?

— Всички го говорят, мисля — отвърна с мрачна откровеност Драгънфлай.

Но ветроловецът поне си знаеше работата. „Морската видра“ пореше бързо на юг. Срещаха летни шквалове и вълни с бели гребени, но не и буря или опасен вятър. Отбиха се и взеха товар от пристанищата по северния бряг на Оу, на Илиен, Ленг, Камери и Оупорт, а сетне поеха на запад да откарат пътниците до Роук. И щом обърнаха на запад, Слонова кост усети празнота в стомаха си, защото много добре знаеше колко добре се пази Роук. Знаеше, че нито той, нито ветроловецът ще могат да обърнат роукския вятър, ако задуха срещу тях. А духнеше ли, Драгънфлай щеше да попита защо? Защо духа срещу тях?

Зарадва се, щом забеляза, че заклинателят също е неспокоен, застанал до кормчията, без да откъсва очи от върха на мачтата, готов да извика да приберат платната при най-малкия намек за вятър от запад. Но вятърът духаше стабилно от север. Този вятър донесе шквал и Слонова кост слезе в каютата, но Драгънфлай остана горе на палубата. Беше му казала, че се страхува от водата. Не можела да плува, така беше казала:

— Удавянето сигурно е ужасно… Да не можеш глътка въздух да вдишаш…

И беше потръпнала. Това бе първото нещо, за което бе проявила страх. Но не харесваше ниската претъпкана каюта и беше стояла всеки ден на палубата, и беше спала там в топлите нощи. Слонова кост не беше се и опитвал да я убеждава да слезе в каютата. Вече бе разбрал, че от убеждаване полза няма. За да я има, трябваше да я покори; а това щеше да стане само ако стигнеха на Роук.

Отново се качи на палубата. Проясняваше се и щом слънцето залезе, облаците на запад се разпръснаха и разкриха блесналото като злато небе зад високата тъмна извивка на един хълм.

Слонова кост се вторачи в този хълм с някаква странна смесица от копнеж и омраза.

— Това е Роукската могила, момко — обърна се ветроловецът към Драгънфлай, която бе застанала до него при парапета. — Сега навлизаме в залива Туил. Там духа само оня вятър, който те си поискат.

Докато навлязат в залива и хвърлят котвата, вече се беше стъмнило и Слонова кост каза на корабовладелеца:

— Ще сляза на брега на заранта.

Драгънфлай го чакаше долу в малката им тясна каюта, сериозна както винаги, но с блеснали от възбуда очи.

— Ще слезем на брега на заранта — повтори той и на нея и тя кимна разбиращо.

— Добре ли изглеждам? — попита го.

Той седна на тесния си нар и я погледна. Тя седеше на нейния тесен нар — не можеха да застанат съвсем лице в лице, защото нямаше място за коленете им. В Оупорт по негов съвет тя си беше купила хубава риза и панталони, тъй че да изглежда по-подходящ кандидат за Школата. Лицето й беше загоряло от слънцето и вятъра, чисто. Косата си беше прибрала на плитка, като Слонова кост. Беше си измила и ръцете и сега те лежаха отпуснати на бедрата й, дълги и силни ръце, като на мъж.

— Не ми приличаш на мъж — каза той и сведе глава. — Поне на мен. На мен никога не си ми приличала на мъж. Но не се тревожи. Пред тях ще минеш.

Тя кимна угрижено.

— Първият изпит е най-важният, Драгънфлай — каза той. Всяка нощ, докато лежеше сам в тази каюта, беше обмислял този разговор. — Да влезеш в Големия дом. Да преминеш през вратата.

— Мислих за това — рече тя припряно и искрено. — Не мога ли просто да им кажа коя съм? А ти да гарантираш за мен — да кажеш, че макар да съм жена, имам някаква дарба… И да обещая, че ще положа клетвата и ще направя заклинанието за целомъдрие, и ще живея отделно, ако поискат…

Той клатеше глава през цялото време, докато тя говореше.

— Не, не, не, не. Безнадеждно е. Безполезно. Фатално!

— Дори ако ти…

— Дори и аз да настоявам за теб. Няма да слушат. Правото на Роук забранява да се учат жени на каквото и да било висше изкуство, дори на една дума от Езика на Сътворението. Винаги е било така. Няма да слушат. Затова трябва да им се покаже! И ние ще им го покажем, двамата с теб. Ще ги научим. Трябва ти смелост, Драгънфлай. Не трябва да се поддаваш на слабост и да си мислиш: „О, само ако им се помоля да ме пуснат, не могат да ми откажат“. Могат и ще го направят. А ако се разкриеш, ще те накажат. И мен също. — Особено наблегна на последното и измърмори: — Да не дава дано!

Тя го изгледа с неразгадаемите си очи и после попита:

— Какво трябва да направя?

— Вярваш ли ми, Драгънфлай?

— Да.

— Ще ми се довериш ли изцяло, напълно… съзнавайки, че рискът, който аз поемам заради теб, е много по-голям от твоя?

— Да.

— Тогава трябва да ми кажеш думата, която ще изречеш пред Вратаря.

Тя го зяпна.

— Но аз мислех, че ти ще ми я кажеш… думата за пропуск.

— Пропускът, за който той ще те попита, е истинското ти име.

Помълча малко, докато тя го възприеме, и продължи тихо:

— А за да подейства заклинанието за привидност над теб, за да стане толкова пълно и дълбоко, че Повелителите на Роук да те виждат като мъж и нищо друго, за да стане това, ти също трябва да помниш името си. — Отново помълча. Докато говореше, му се струваше, че всичко, което казва, е истина, и гласът му беше развълнуван и нежен. — Можех да го науча отдавна. Но предпочетох да не използвам изкуствата си. Исках да ми се довериш напълно и сама да ми кажеш името си.

Тя гледаше в ръцете си, стиснати в скута й. На смътночервеникавата светлина от лампата в каютата миглите й мятаха много нежни, издължени сенки по страните й.

— Името ми е Ириан — промълви тя. Той се усмихна. Тя не се усмихна.

Той замълча. Всъщност беше съвсем объркан. Ако го беше знаел, щеше да е толкова лесно, щеше да разполага с името й, а с него — и с властта да направи с нея каквото си поиска — преди дни, преди седмици, само с една преструвка за този безумен план… без да се отказва от заплатата си и от несигурното си положение, без това пътуване по море, без да му се налага да бие целия този път до Роук заради това! Защото знаеше, че целият му план е пълна глупост. Нямаше начин да я прикрие така, че да излъже макар и за миг Вратаря. Всичките му хрумвания да унизи Повелителите, както те го бяха унизили, бяха налудничави. Обсебен от желанието да излъже момичето, сам беше попаднал в капана, който й готвеше. С горчивина осъзна, че винаги е вярвал на собствените си лъжи, оплитал се е в мрежите, които старателно е заплитал. След като се бе изложил като пълен глупак на Роук, се беше върнал, за да го повтори. Изпълни го голям, неутешим гняв. Нищо нямаше да се получи, нищичко.

— Какво има? — попита тя. Нежността в дълбокия й, дрезгав глас съвсем го съкруши и той скри лицето си в длани, борейки се да надмогне срамните сълзи.

Тя сложи ръка на коляното му. За първи път го докосваше. Той го изтърпя — топлата тежест на допира й, който беше желал толкова време.

Искаше му се да я удари, да избие от нея тази ужасна, невежествена добрина, но когато най-сетне проговори, каза:

— Исках само да се любя с теб.

— Тъй ли?

— А ти да не мислеше, че съм един от евнусите им? Че бих се кастрирал със заклинания, за да съм свят? Защо нямам тояга според теб? Защо не съм в Школата? Да не би да повярва на всичко, което ти казах?

— Да — отвърна тя. — Съжалявам. — Ръката й остана на коляното му. — Можем да се любим, ако искаш.

Той изправи гръб и я изгледа.

— Какво си ти?

— Не знам. Нали затова поисках да дойда на Роук. Да разбера.

Той се отдръпна и стана, изгърбен; никой от двамата не можеше да стои прав в ниската каюта. Отдръпна се колкото може по-далече от нея, с гръб, стискаше и отпускаше ръце.

— Няма да го разбереш. Всичко е лъжа и преструвки. Старци, които си играят с думи. Не исках да играя игрите им, затова напуснах. Знаеш ли какво направих? — Обърна се и се ухили злобно, победоносно. — Накарах едно момиче, градско момиче, да дойде в стаята ми. В килията ми. В малката ми каменна целомъдрена килийка. Имаше прозорче към една задна улица. Без заклинания — при техните магии никакви заклинания не можеш да направиш. Но тя пожела да дойде и дойде, а аз пуснах въжена стълба от прозореца и тя се качи. И когато старците влязоха, го правехме! Показах им! А ако можех да вкарам и теб, пак щях да им покажа, щяха да ги науча на техния урок!

— Е, ще се опитам — каза тя.

Той я зяпна.

— Не по същите причини като теб, но все пак искам да вляза. Пък и бихме целия този път. А и името ми знаеш.

Вярно беше. Знаеше името й: Ириан. Беше като въглен в огъня, като жар, изгаряща ума му. Мисълта му не можеше да го удържи. Знанието му не можеше да го използва. Езикът му не можеше да го изрече.

Тя го погледна — грубото й, силно лице бе смекчено от сумрака на фенера.

— Щом си ме довел дотук само за да се любиш с мен, Слонова кост — каза тя, — можем да го направим. Ако още го искаш.

Онемял, той само поклати глава. След малко успя дори да се засмее.

— Мисля, че подминахме… тази възможност…

Тя го погледна без съжаление или укор, или срам.

— Ириан — каза той и този път името дойде лесно, сладко и студено като изворна вода в пресъхналата му уста. — Ириан, чуй какво трябва да направиш, за да влезеш в Големия дом…