Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (8)

8.

— Полека-лека започвам да изглеждам смешна в собствените си очи. — Ангелика дръпна за последен път от цигарата си и я хвърли в една локва, където вече плуваха три други. Беше облякла кафяво дебело яке и вдигнатата му яка почти скриваше лицето и. Ръцете и бяха в черни кожени ръкавици. Въпреки това трепереше от студ, както впрочем и Варщайн, който не бе се показал така предвидлив като нея и не бе взел топли дрехи. Затова сега усещаше режещия вятър двойно по-силно. Времето не само, че се бе обърнало с главата надолу, но откакто бяха напуснали хотела и бяха тръгнали пеша към магистралата, сякаш бе в заговор срещу тях. Дъжд, град и леден вятър периодично се сменяваха, а с настъпването на вечерта стана толкова студено, сякаш времето бе избързало с три месеца напред.

— Автостоп! Велики, Боже, вече не помня кога за последен път пътувах на автостоп! Трябва да е било преди повече от петнадесет години. — Ангелика си запали нова цигара и така жадно вдиша дима, сякаш не бе пушила от дни.

— Ако продължаваш така да ги пушиш, няма да доживееш и следващите петнадесет — каза Варщайн.

Тя скъса опаковката от цигарите и я хвърли в същата локва, където плуваха корковите филтри.

— И без друго е последната. Да си видял наоколо автомат?

— Даже два.

— Но няма да ми кажеш къде — предположи Ангелика, докато се опитваше да скрие лицето си зад гъст облак дим. Не каза повече нищо и Варщайн и бе благодарен, че не продължи. Всъщност той не бе някой, който имаше право да играе ролята на пазител на морала.

— Ломан май съвсем е откачил — Ангелика смени темата. — Ако питаш мен, ще осъмнем на същото място. Никой няма да вземе трима души наведнъж, още повече през нощта и при това време.

— Не намирам идеята чак толкова лоша.

Гласът му трепереше от студ, но това не го правеше по-убедителен. Усещаше пръстите на краката си като ледени топки, залепени на стъпалата му. И той като нея не бе особено въодушевен от идеята на Ломан да пътуват на автостоп до Тесин, но двамата бяха единни, че това беше може би единственият им шанс да се доберат до Аскона. Франке не можеше да е толкова глупав да не постави под наблюдение гарите, през които можеха да минат.

— А може би единствената лоша идея бе въобще да дойдем тук — каза Ангелика. Варщайн я погледна неразбиращо и изненадано.

— Какво имаш предвид? Заради Ломан ли?

— Не. А може би и заради него…

— И заради него? Заради кой още? Заради мен?

— Не! — Гласът и прозвуча почти ужасено. — Не знам. В къщи, когато Франк внезапно изчезна, си помислих… помислих си, че му го дължа.

— А сега не мислиш ли така?

— Вече не знам — призна Ангелика. Говореше толкова тихо, че той едва разбираше думите и. — Мисля, че беше много детинско. Ние си принадлежим един на друг, в добри и лоши дни! — Тя се изсмя с горчивина в гласа и от острия звук Варщайн го побиха тръпки. — Каква глупост! Държа се като героиня от евтин роман. Мъжът ми изчезва и аз хуквам сам-сама по света да го търся. Ако трябва, ще стигна и до края на света! Дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си!

Варщайн бе объркан. Чувстваше, че думите на Ангелика означават повече от това, което в началото си помисли. Може би, защото искаше да му каже повече, отколкото смееше.

— Не беше ли така?

— Не, по дяволите, не беше! — Внезапният изблик на яд стресна Варщайн, но тя веднага се овладя така бързо, както бе избухнала. — И аз самата не знам защо съм тук — призна тя външно съвсем спокойна, но гласът и още трепереше и това разкриваше истинските и чувства. — Дори не знам дали наистина искам да се върне. — Дръпна нервно от цигарата и слабата светлинка освети леко лицето и. — Знаеш ли, когато вчера… когато бях при теб и ти ме попита дали бих стигнала дотам, че да спя с теб само и само, за да дойдеш с мен…

— Ей, ей, хайде стига! Знам, че понякога се държа като идиот, съжалявам…

— Ти беше прав. Мисля, че щях да го направя. Но сега се радвам, че не се стигна дотам.

— Ох, слава Богу!

Ангелика тъжно се засмя.

— Но не заради теб. Или точно заради теб. Но не заради това, което си мислиш. Просто щеше да разруши твърде много неща.

Варщайн поиска да се приближи до нея, но в последния момент подтисна желанието си. Вероятно щеше да развали нещо, което може би едва започваше. Странно, но я харесваше, дори много. Но не беше сигурен дали иска от това да излезе нещо повече.

— Обичала ли си го някога?

— Франк ли? — Тя вдигна рамене и хвърли цигарата. — А ти жена си?

— Преди много време. Или поне така си мислех.

— И при нас беше така. И двамата бяхме още много млади. Може би твърде млади. А когато го разбрахме, беше вече твърде късно. Не ме разбирай грешно. Той е добър съпруг. Никога не ме е лъгал или нещо такова и никога не се е държал зле с мен. Просто е добър приятел. Известно време мислех, че това е достатъчно. Но явно не е. А ти?

Варщайн направи гримаса.

— Мисля, че единственото, което жена ми обичаше в мен, бяха чековете ми от заплатата. Когато започнаха да се губят, не се забави и ме изхвърли. Но редовно получавам вести от нея — когато изпраща някого да прибере закъснялата издръжка.

Ломан се върна. Спря се на три крачки от тях и ги изгледа намръщено.

— Преча ли?

— Да — отвърна Варщайн. — Не са ли ви казвали, че притежавате удивителния талант да се появявате точно в най-неподходящия момент?

— Да, казвали са ми го, и то често. От това живея. Но ако сега двете гълъбчета са свършили да се съжаляват взаимно, имам за тях една добра новина.

— Това вече е разнообразие! — каза Варщайн. — И каква е тя?

— Имаме автомобил — Ломан направи знак към бензиностанцията зад тях. — Виждате ли белия ван? Шофьорът ще ни вземе. А сега идва най-хубавата част. Познайте закъде пътува?

— Лас Вегас? — предположи Варщайн.

— За Аскона — произнесе Ломан с триумфиращ глас. — Без отбивки. Разказах на човека сърцераздирателна история и сега слушайте, за да не кажете някоя глупост: Лоши момчета са ни откраднали колата заедно с всички документи и парите. Сега отиваме в Аскона, защото там имаме приятели, които могат да ни помогнат.

— Колко оригинално! — каза Ангелика.

Ломан сви пренебрежително устни.

— При такива истории не е важно да са оригинални, а да звучат убедително. Колкото са по-прости, толкова по-добре. Виждате ли, скъпа моя, повечето хора разбират съвсем погрешно поговорката за късите крака на лъжата. Те такива и трябва да бъдат — колкото по къси, толкова по-добре за лъжата. Иначе бързо се спъват и падат.

— Човечеството е загубило истински философ във ваше лице.

— А кой е казал, че го е загубило?

Ангелика измърмори нещо, но Варщайн вече не слушаше, а се обърна и присви очи да види въпросната кола на бензиностанцията. Видя веднага това, което Ломан бе нарекъл „ван“ — бял сервизен автомобил, паркиран малко встрани от колонката на бензиностанцията. Двигателят работеше. Нещо във вида на автомобила не му хареса, но не можа да определи какво.

Може би съм прекалено недоверчив, помисли си Варщайн. И със сигурност прекалено ядосан, че отстъпи пред настояването на Ломан да се върне на бензиностанцията и да попита шофьорите дали не искат да ги вземат.

Тръгнаха назад. Дъждът отново заваля и последните метри до навеса на бензиностанцията тичаха, макар че нямаше никакъв смисъл — и тримата бяха мокри до кости. За втори пъти този ден. Шофьорът на минибуса много щеше да се зарадва, когато му съсипят седалките.

Ломан обиколи колата и почука на стъклото, но никой не отвори. Варщайн и Ангелика се приближиха и видяха, че колата е празна. Двигателят работеше, ключът бе пъхнат в стартера, но и двете врати бяха заключени.

— Странно — каза Ломан. — Преди малко беше тук. А, ето, идва! Той посочи тъмнокос, набит млад мъж, облечен в джинсов костюм, който се приближаваше с бързи стъпки към тях. Когато ги видя, мъжът се поколеба за миг. Погледът му бързо премина по лицата на Варщайн и Ангелика.

— Ето ви и вас! — обърна се той към Ломан, идвайки към тримата. — Това ли са приятелчетата?

Ломан кимна и посочи към колата.

— Помислих си, че сте променил намерението си.

Мъжът бръкна в джоба си и извади ключ, с който отключи вратата.

— Не съм, разбира се. Радвам се, че ще имам компания до Аскона. Страшно дълъг е този път! Ай както казват по радиото, пътищата са задръстени. — Той отвори вратата, но не влезе, а с жест ги покани да се качат. — Трябваше да телефонирам набързо, но оставих включен двигателя, за да се затопли. Ама вие целите сте мокри!

Качиха се и Варщайн остана наистина изненадан. Отвън колата приличаше на сервизен автомобил, но отвътре се оказа оборудвана с всичко необходимо за живеене — при това, доста добре, до най-малкия лукс, та дори и с цветен телевизор. Докато се качваха в задната част на колата, ги лъхна топъл въздух. Сега разбра защо Ломан бе нарекъл колата „ван“ — тя си беше такава.

С въздишка на облекчение и лека следа от нечиста съвест заради мокрите си дрехи той се отпусна в една от удобните седалки и затвори очи. Сега, макар че вече бяха на топло, трепереше още по-силно отпреди, но въпреки това топлината му действаше много добре. Може би бе по-скоро чувството на облекчение, че най-накрая ще тръгнат нанякъде. Не каза нищо на никого, но вътре в себе си вече почти бе изгубил надежда, че ще стигнат някога до Аскона. Бореха се не срещу вятърни мелници, а срещу цяла армия бронирани великани.

— Настанете се удобно — покани ги шофьорът, включвайки през това време последователно фаровете, чистачките и накрая радиото. — Най-добре е да свалите мокрите дрехи, за да не пипнете някоя болест. Отзад в шкафа има кърпи и даже една хавлия за дамата.

Тръгнаха и в следващите тридесет-четиридесет секунди шофьорът бе концентриран единствено върху това да се включи в движението по магистралата. Беше почти единадесет часа, но и по трите платна движението бе много интензивно. Изключването на западната железопътна връзка към Италия поставяше пътната мрежа на Швейцария пред голямо изпитание.

Ангелика изхлузи мокрото яке. Пръстите и така бяха посинели се бяха вдървили, че с мъка се справи. Варщайн видя, че и пуловерът отдолу бе целият мокър. Тя продължаваше да трепери.

— Много мило от ваша страна, че ни взехте — каза Ангелика. — Не зная как да ви благодаря. Ние…

— Просто подарък — прекъсна я шофьорът. — Приятелят ви ми разказа какво ви е сполетяло. Това вече се казва беда. Разбира се, че ще ви помогна. Освен това, както вече ви казах, се радвам, че ще имам компания по дългия път.

— Ако искате, по някое време мога да ви сменя на волана — предложи Ломан.

— Да, по-нататък може. Сега си починете, сигурно сте ужасно уморени.

— Как разбрахте? — попита Варщайн.

— Ами по лицата ви — усмихна се другият. — Кога за последен път сте се поглеждали в огледалото?

Варщайн не отговори, но мислено се извини за недоверието си. Естествено, че всичко бе изписано по лицата им, а по неговото най-вече. Ръцете му не трепереха, защото още му беше много студено.

— Докато пътуваме не мога да ви предложа нищо топло за пиене — продължи благодетелят им, — но в хладилника има кола и бира, обслужете се.

Отвори жабката на колата, извади кутия цигари и предложи на Ангелика и Ломан. И двамата взеха. Варщайн едва успя с вкочанените си пръсти да отвори хладилника. От студения въздух отново потрепери. Взе си кутийка пепси, поколеба се за миг, върна я обратно и взе бира. С треперещи пръсти я отвори. Ломан беше прав — сега не беше моментът да започва лечение за отказване от алкохола.

Вкусът и отговаряше на очакванията му — беше отвратителен, но успокоителното действие настъпи веднага. Когато кутийката вече бе празна, изчезна и слабият гъдел, който усещаше в крайниците си и който можеше да го побърка.

— Действа добре, нали?

Варщайн срещна подигравателния поглед на шофьора в огледалото. Против волята си кимна с глава в знак на съгласие.

— Вземете си спокойно още една, има достатъчно. Наистина усещаше изкушение да посегне още веднъж към хладилника, но само поклати глава.

— Благодаря, може би по-късно.

— Не се притеснявайте, не плащам аз. Таратайката е служебна. Всичко вътре отива по сметка.

— Пътувате служебно? — попита Ломан.

— Два пъти седмично. Но откакто вдигнаха във въздуха проклетия тунел, вече не е приятно — въздъхна дълбоко шофьорът. — Нищо не мога да разбера. Изглежда, като че ли целият свят изведнъж е решил да дойде в Аскона.

Ломан каза нещо в отговор, но Варщайн вече не слушаше. Топлината, алкохолът и приятното поклащане на автомобила свършиха своето и той заспа.

 

Роглер пиеше четвъртото кафе за последния един час. Кафеникавият бульон имаше вкуса на кафето от автомат по цял свят — отвратителен, но поне беше горещо и го държеше буден. Не че беше нужно. Не беше много сигурен, че въобще вече ще може някога да заспи, не и след това, което преди малко видя в стаята в другия край на коридора.

Стрелката на часовника мръдна с минута напред. Роглер хвърли празната пластмасова чаша в кошчето за боклук и зарови в джоба на якето си. Нямаше повече дребни, и по-добре. Стомахът му щеше да му е благодарен.

Стана и взе да се разхожда нагоре-надолу по коридора. Беше тихо, твърде тихо за болница, която бе единствената за голям район с що-годе модерно оборудване и страдаше от хронично препълнена леглова база. Франке набързо нареди да опразнят цялото отделение и в резултат на това сега петнадесетина пациенти лежаха по коридорите или в претъпкани стаи. Никой не протестира и това беше най-голямата изненада за Роглер. Много добре знаеше какво значи да се разправя човек с лекар, който защитава интересите на пациентите си.

Спря разходката си и се загледа замислено в двете врати от отсрещната страна. Преди половин час Франке изчезна зад една от тях. Не покани Роглер да го последва, но и не му каза, че не трябва да го прави. Ако продължаваше така да ходи нагоре-надолу и да гледа с хипнотизиращ поглед стрелката на часовника, щеше да се побърка.

Тъкмо посегна към дръжката на вратата и тя се отвори от вътрешната страна, Франке излезе. Лицето му изглеждаше отслабнало и сиво, а под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове. За първи път, откакто Роглер го познаваше, изглеждаше наистина уморен, А може би това, което той наричаше умора, не бе нищо друго освен дълбок ужас. Когато видя Роглер, Франке се усмихна бегло.

— Е? — попита Роглер. Франке поклати глава и лекичко притвори вратата зад себе си.

— Нищо. Не казва нито дума. Повтаря само името на жена си. — Затвори за секунда очи и въздъхна уморено. — Дойде ли факсът, който очаквах?

Без да каже нищо, Роглер бръкна в джоба на якето си и му подаде запечатан плик формат A4. Преди двадесетина минути го бе донесла една медицинска сестра, Франке го отвори, прекара поглед по съдържанието, после внимателно прочете още веднъж написаното на три листа. Вътре имаше и няколко черно-бели снимки, които Роглер различи само от обратната страна.

— Тя е — каза Франке.

— Кой?

Франке размаха листата.

— Това е отговорът на запитването ми до Рим — отпечатъци от пръсти, зъби, сравнение на роговица, генетична проба… — пълната програма. Няма никакво съмнение. — Той поклати глава по посока на вратата зад себе си. — Мъртвата е съпругата му.

— Но това е невъзможно! — в гласа на Роглер се долавяше едва ли не възмущение. — Жената не е и ден по-стара от…

— Знам на колко години е — прекъсна го остро Франке. И допълни по-тихо и някакси с отчаяние в гласа:

— Или поне на колко години е била, преди да излязат в езерото. Лекарят каза, че никога досега не е виждал толкова стар човек. Най-малко на сто и тридесет години.

— Но той не е бил в тунела!

Франке го погледна втренчено. За секунда Роглер помисли, че ще се развилнее, но той само поклати няколко пъти глава.

— Не се предавате, а?

— А трябва ли?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Франке след като малко помисли. — Мисля, че не. Но нищо не мога да ви кажа. Още не.

— Не можете или не искате? — попита направо Роглер.

Отговорът на Франке бе също искрен.

— Не искам. Но не, защото смятам, че не ви засяга, а защото не съм сигурен дали това е истината.

— Има нещо общо с тунела — каза Роглер, докато вървяха към асансьора. — И с влака. С жената се е случило същото, каквото и с влака.

Противно на волята му, пред погледа му се появи лицето на мъртвата. Сто и тридесет години? На него му се бе сторило като лице на хилядолетник. Но най-лошото беше, че е била още жива, когато мъжът и я е извадил от водата, и е починала от шока и от силното охлаждане на тялото, докато я е изнасял на брега. Откакто чу това, непрекъснато го измъчваше ужасна представа: питаше се дали за нея действително са изминали сто години и дали през цялото време е била в пълно съзнание и е чакала светът около нея отново да се раздвижи. Разбира се, че не бе възможно. Но самата мисъл бе така ужасяваща, че отказваше да мисли върху това. Ако имаше ад, то сигурно изглеждаше точно така.

Франке влезе след него, изчака да се затвори вратата и чак тогава отговори:

— Да, мисля, че се е случило същото.

— Мислите? Вие и хората ви от седмица насам претърсвате планината сантиметър по сантиметър, Франке. Не ме правете на глупак! Нещо сте открили!

— Така е. И с всяко откритие, което правим, все по-малко разбирам какво става. Може и да не ми вярвате, но това е истината.

Роглер замълча. Въпреки че забележката на Франке го ядоса, много добре разбираше какво има предвид ученият. Работата на Франке и неговата не се различаваха кой знае колко. И двамата започнаха с въпрос и търпеливо събираха парче по парче частите от отговора, докато пъзелът започна да придобива някакви ясни очертания. Понякога картината не беше вярна, а понякога частите просто не искаха да се подредят в правилната последователност.

— Обещавам ви, че ще бъдете първият, който научи, когато разбера отговора. А дотогава ви моля да бъдете търпелив и да продължавате да гоните вашите терористи.

— Знаете много добре, че няма никакви терористи — каза ядосано Роглер. Франке беше сложил пръст в отворената му рана. Роглер още не му беше простил, че го принуди да играе този фарс.

— А тримата палестинци, които хората ви онзи ден заловиха?

— Е, добре — призна неохотно Роглер, — има ги. Вече ги има. Защото ние ги примамихме.

— Ето, виждате ли? — каза Франке почти радостно. — А вие твърдите, че работата ви е безсмислена. Правите услуга на целия свят, като изваждате тези престъпници от строя.

За момент Франке почти му бе станал симпатичен, но к този момент Роглер изпитваше почти непреодолимо желание да му забие един в лицето.

— Това, което ме принуждавате да върша, е достатъчно лошо, доктор Франке — отговори той, едва сдържайки се да не избухне. — Нека спрем дотук. Не е нужно на всичко отгоре и да ме подигравате.

— Не съм искал — Франке изглеждаше наистина засегнат. — Мислех го съвсем сериозно. Правите на страната си голяма услуга. А ако в тази планина има това, което предполагам, може би не само на нея.

— Така ли? — отвърна хапливо Роглер. — Предполагам, че и на вашата също.

— Да — каза Франке най-сериозно. — И на цялото човечество.

 

Зимата беше необичайно студена, но и необичайно кратка, а лятото дойде рано и с много високи температури, така че за по-малко от два месеца смениха дебелите якета с тениски и слънчеви очила. Положението на строежа се бе нормализирало — поне външно. Работите вървяха по-добре от всякога и дори кавгата между Варщайн и Франке бе позатихнала, което обаче не означаваше, че бе забравена. Както издаваха острите забележки понякога, Франке продължаваше да го обвинява в ненаучност, от своя страна пък Варщайн не бе преодолял неприятното чувство от злоупотребата с доверието му. Конфликтът не се разрази открито, но продължаваше да тлее скрито под повърхността на привидната нормалност. Рано или късно щеше да се стигне до изясняване на позициите. Така, както изглеждаха нещата в момента, щеше да стане по-късно, а това напълно устройваше Варщайн. Не беше толкова наивен, че да не си дава сметка кой ще излезе победител от битката. Можеше да се чувства сигурен, докато Франке имаше нужда от него.

Телефонът иззвъня. Звукът изтръгна Варщайн от мрачните му мисли за бъдещето и го върна в действителността, която бе доста по-приятна. Напредваше невероятно бързо с работата си и даже напук на Франке и лазерът му работеше безупречно. Вдигна слушалката чак след третия звън.

— Варщайн, слушам.

— Хартман е. Моля, извинете за безпокойството, господин Варщайн. Имате ли малко време за мен?

Гласът му звучеше малко нервно. Макар че ситуацията през изминалата половин година вече бе нормална, Франке не бе отменил мерките за сигурност в лагера. Между работниците вече се носеше слух, че тайничко е изчаквал някакво произшествие като това с планината, за да превърне строежа в затвор. И Варщайн не бе далеч от мнението на работниците, които смятаха, че от Франке е щял да излезе много добър комендант на концентрационен лагер. Или поне отличен пазач.

— Разбира се — отговори Варщайн. — Какво има?

— Не, трябва да дойдете — настоя Хартман. — Аз съм при входа на тунела.

Звучи доста тайнствено, помисли си Варщайн. Още повече като си спомни нервния глас на Хартман, Но се отказа да разпитва повече. Ако искаше да говори по телефона за случилото се, Хартман щеше да го направи.

— Там съм след три минути.

Навън срещна Франке. Погледна го въпросително, но нищо не каза. Варщайн само едва забележимо кимна за поздрав и бързо го отмина, така че онзи нямаше време да го заговори. Нямаше още четири часа, а Франке бе много дребнав, що се отнасяше да спазването на работното време — но само от едната страна.

Откъм долината полъхваше приятен ветрец, но хладината му не бе достатъчна да прочисти мръсния въздух наоколо. Така, както преди време копнееха за лятото, когато лагерът почти щеше да се задуши под снега и леда, така сега им се искаше малко да захладнее. Входът на тунела се намираше в долина, заобиколена от всички страни от високи върхове, в която се застояваха и въздухът, и горещината. А камионите и строителните машини вършеха останалото, за да се влоши още повече въздухът. В дни като днешния с право можеха да обявят тревога заради смога. И следа нямаше от чист планински въздух.

Варщайн примига на силната слънчева светлина, сложи си очилата и тръгна към входа на тунела. Трите минути, за които говори, разбира се, не бяха реалистично време. Трябваше да прекоси почти целия лагер, за да стигне до мястото, където релсите минаваха през двойната телена ограда.

Хартман вече нетърпеливо го чакаше. Варщайн съзря белокосата фигура, застанала между двама от хората му и мигновено разбра причината за безпокойството му.

Беше Зарутер. Този път бе облечен в джинси, маратонки и модерно кожено яке, но въпреки необичайното за отшелник облекло Варщайн би го познал сред хиляди други.

— Хванахме го, когато се опитваше да се промъкне в лагера — Хартман изглеждаше доста нещастен. — Настоява да говори с Франке, но сметнах, че е по-добре първо вие да говорите с него.

— Правилно сте решил, благодаря ви, Хартман. Пристъпи към Зарутер и даде знак на двамата мъже, че могат да го пуснат. — Всичко вече е наред, можете да си вървите.

Мъжете се подчиниха, но чак след като размениха въпросителни погледи с Хартман, който има даде знак, че е съгласен. Варщайн изчака, докато се отдалечат достатъчно, за да не могат да чуят разговора. Погледна и към Хартман и той без желание бавно се затътри след другите. По лицето му личеше, че никак не му се искаше да оставя Варщайн насаме със стареца. Никой от двамата не вярваше, че той представлява някаква опасност, но Хартман някакси се боеше от него.

— Причиниха ли ви болка? — попита Варщайн, когато останаха сами.

Зарутер разтри ръцете си, където го бяха държали мъжете.

— Те просто си вършат работата, иначе са добри хора.

— Но не достатъчно добри, за да се справят с вас — въздъхна Варщайн. — Не биваше да идвате.

Погледна през рамо към Хартман и хората му. Двамата пазачи си бяха тръгнали, но Хартман стоеше на известно разстояние и гледаше към тях. Той никога не изтърва и дума за посещението им при Зарутер, но знаеше, че старецът не му е много приятен. Може би го беше страх от него. За себе си знаеше, че го е страх. Или може би не, това не беше точната дума. Боеше се, а това вече бе различно.

— Какво искате?

— Трябва да говоря с човека, който заповядва тук.

— С Франке? — Варщайн енергично поклати глава. — Идеята не е никак добра.

— Трябва да говоря с него — настоя Зарутер.

— Не вярвам, че ще иска да говори с вас. Повярвайте ми, правите си лоша услуга, като търсите разговор с него. Той е… доста неприятен човек.

— Заведи ме при него! Ще ме изслуша и ако не е пълен глупак, ще разбере какво искам да му кажа.

Варщайн отчаяно се мъчеше да намери аргументи, с които да накара Зарутер да се откаже от намерението си. Досега бе казал една неистина, и то съвсем съзнателно — че Франке в никакъв случай не искаше да говори с него. Беше точно обратното — изгаряше от нетърпение да го стори. Но по съвсем различен начин от този, който Зарутер предполагаше.

— Няма да ви заведа — реши най-накрая той.

— О, напротив, ще го направиш! — Зарутер направи движение с ръка, което показваше, че няма да търпи повече съпротива. — Ще го направиш и той ще ме изслуша!

Варщайн се отказа. Знаеше, че никой и нищо на света няма да попречат на Зарутер да говори с шефа му и затова може би беше по-добре това да стане сега. Поне можеше да се опита да предотврати нещо още по-лошо с присъствието си.

— Добре тогава, елате с мен. Но помнете, че Франке не е като мен или Хартман. Той е…

— Знам какъв е! — прекъсна го Зарутер и тръгна напред и Варщайн изведнъж трябваше да се препъва, за да го настигне.

— Познавате ли го?

— Не ми е нужно, за да знам какъв човек е. Ти го смяташ за лош, но той не е. Само е сляп. Вижда нещата, но не иска да разбере какво вижда.

— Не мисля, че ще е въодушевен, ако му кажете това — промърмори Варщайн, но го каза толкова тихо, че човекът до него не чу нищо. С две бързи крачки го настигна, мислейки си каква огромна грешка прави, че го води при Франке. Колкото повече се приближаваха до бараката на управлението, толкова по-силно недоброто му чувство се превръщаше в убеденост. Франке вече ги бе видял. Стоеше пред отворената врата и гледаше в тяхната посока. Варщайн напразно се опитваше от разстояние да отгатне изражението на лицето му, но това, което криеше маската, издаваше стойката на тялото му. Прекалено отпуснатата му фигура издаваше напрежение и не особено силно самообладание. Не бе никак случайно, че се обърна кръгом и влезе вътре тъкмо когато Варщайн се канеше да каже нещо.

— Това той ли е? — попита Зарутер.

— Да, доктор Франке. Вижте, най-добре не казвайте нищо и оставете на мен аз да говоря.

Зарутер само лекичко се усмихна и изведнъж Варщайн се почувства като ученик, довел вкъщи приятел, за когото знае, че вече е правил беля в дома му и сега го чака порядъчен скандал. А на всичкото отгоре не знаеше какво точно да каже. Оказа се, че не беше и необходимо. В първата част на разговора Франке взе думата.

Очакваше ги в кабинета си и явно дяволски бе бързал, за да подреди обстановката така перфектно: бюрото му беше безупречно почистено, телефонът, компютърът и книгите безупречно аранжирани отгоре му. Пред него имаше отворена папка и на първата страница се виждаше голяма цветна снимка. Варщайн се запита кого ли искаше да впечатли с всичко това. Още повече, че при влизането им се направи на абсолютен глупак, престорвайки се, че задълбочено чете папката си и с добре тренирана изненада вдигна поглед към влезлите.

— А, Варщайн, какво има? — Той затвори папката и погледна Зарутер. — Гости ли имаме?

— Трябва да говорим с вас — отговори Варщайн и посочи към придружителя си. — Това е…

— Знам кой е — прекъсна го Франке. Облегна се назад в стола и в продължение на няколко секунди гледа стареца мълчаливо и с неразгадаем израз на лицето.

Варщайн искаше да отговори, макар че все още не знаеше какво точно, но Зарутер го изпревари.

— Трябва да престанете!

И Варщайн, и Франке го погледнаха изненадано. Старецът явно бе избрал най-краткия път да стигне до темата.

— Така-а — каза Франке чак след известно време. — И с какво, ако мога да попитам?

— Трябва да си идете. Веднага. Събудихте планината и тя се гневи. Ако останете, ще ви унищожи. Дойдох да ви предупредя.

В продължение на няколко секунди Франке изглеждаше съвсем стъписан, а на Варщайн му идваше да потъне вдън земята. Предполагаше, че Зарутер ще каже нещо подобно, но се надяваше, че е малко по-дипломатичен. Франке въздъхна.

— Значи вие сте човекът, който ни прокле, задето сме осквернили планината му. Признавам си, че бях любопитен да се запозная с вас. Знаете ли, отговаряте точно на очакванията ми.

— Мога ли да попитам как…приятелят ви попадна тук? — обърна се той към Варщайн.

— Хората на Хартман са го хванали на оградата. Искал е да дойде при вас и…

Франке го прекъсна с рязък жест, посегна към телефона и набра трицифрен номер. Избухна веднага, без да даде възможност на онзи отсреща дори да се представи.

— Хартман? Франке е на телефона. Елате в кабинета ми!

— Вината не е негова — каза Варщайн. — Аз…

Франке отново го прекъсна.

— А сега да се върнем на вас — погледна той Зарутер. Гласът му изведнъж бе станал студен и режещ. — Значи съвсем сериозно вярвате, че начаса ще вдигнем палатките и ще се махнем, а? Ще изключим всички машини и — дим да ни няма? И защо трябва да го правим?

Зарутер понечи да отговори, но Франке нямаше и намерение да го оставя да говори. Стана рязко от стола и се приближи до голямата географска карта, която висеше на стената зад него.

— Мислите ли, че не ви разбирам? — продължи с тон, който никак не отговаряше на съдържанието на думите му. — Тази местност тук, тези върхове, тази част от света е… неповторима. И аз обичам тази страна и това е причината да съм тук. Обещавам ви, че няма да направим нищо лошо на вашата планина. Сега гледката наоколо е безобразна, но имате думата ми, че ще оставим долината и планината такива, каквито бяха при идването ни.

— Не става дума за това — поиска да обясни Зарутер, но Франке просто продължи да говори, без да му обърне внимание.

Варщайн постепенно разбираше, че слуша една добре подготвена реч специално за този случай.

— Не мислете, че разрушаваме страната. Просто строим един тунел под планината и това е всичко. Железопътната връзка ще бъде благодат за Швейцария. Половината автомобили, които сега пъхтят през прохода и тровят въздуха с изгорели газове, ще…

— Престанете да говорите глупости и не се дръжте с мен като с глупак! Не съм такъв. Така, както и вие не сте. Франке примига от изненада — бе очаквал всичко друго от Зарутер, но не и това.

— Моля?

— Дразня се, когато се държат с мен като дете, защото не съм такъв! — продължи ядосано Зарутер. — Знам много добре каква е ползата от тази железопътна линия, доктор Франке. Хората са строили пътища и тунели през всички времена и това не е пречело на планините. Някой ден вашите пътища и мостове ще изчезнат, но планината ще бъде винаги тук.

— Но щом като не е заради това, тогава какво…

— Тук съм, за да ви предупредя.

— За какво?

— За гнева на планината — отвърна най-сериозно Зарутер. — Докоснахте неща, които спят от векове, и те се събудиха.

— А, да, разбирам — каза подигравателно Франке. — Имате предвид нещо като духа на планината, познах ли? Той се гневи, защото рушим дома му и сега ще слезе и ще ни унищожи.

— Вие сте глупак — каза спокойно Зарутер и посочи към Варщайн — Той ви предупреди, нали? Каза ви какво се случи, но вие не пожелахте да го изслушате.

Варщайн видимо се стресна, а Франке за секунда го изгледа по начин, който показваше, че темата далеч не е изчерпана.

— Ако пак искате да ми повтаряте цялата тази глупост…

— Не е глупост — прекъсна го старецът. — И много добре го знаете.

— Измишльотини! — но гласът му звучеше доста неубедително.

— Знаете, че всяка дума е истина, винаги сте го знаел.

— Стига вече! — избухна гневно Франке. — Опитах се да говоря спокойно с вас. Можех да наредя да ви арестуват още миналата година, но не исках… заради вас и… заради него — и той посочи към Варщайн. — Но започвам да се питам дали не направих грешка. Какво, по дяволите, искате? Заплашвате ли ме?

Варщайн следеше кавгата с все по-голямо объркване. И си задаваше същия въпрос като Франке — защо всъщност бе дошъл Зарутер. Но това далеч не беше всичко.

— Какво искаше да каже с това — че знаете, че съм прав? — попита Варщайн.

— Млъкнете, Варщайн! С вас ще говорим по-късно! А на вас ви давам още точно една минута, за да ми обясните какво искате от мен!

— Нищо повече от това да правите онова, което отдавна вече знаете. Вие отговаряте за всичко тук. Всички тези мъже, които работят за вас, са ви поверили здравето си. Искате ли наистина да рискувате живота им?

— За какво изобщо ми говорите?

— За това, което е скрито в планината. Събудихте го и с всеки изминал ден то става все по-силно. Нещо ще се случи, не знам какво, но усещам голяма опасност. Трябва да си идете. Напуснете това място или много хора ще загинат.

— Ето, че си дойдохме на думата! — Франке поклати глава. — Наистина го изиграхте много вълнуващо, добри човече, но просто си губите времето — а и моето. Не реагирам на никакви заплахи.

— Не мисля, че това е заплаха — започна предпазливо Варщайн, но веднага спря, срещайки пронизващия поглед на Франке.

— Защо се преструвате? И вие го усещате, както и всички тук.

— Какво?

— Счупихте печата и вратата се отваря. Пролуката е още много малка, но скоро ще се разшири. Това, което усетихте досега, е само лек полъх, който ще се превърне в буря и тя ще ви погълне.

— Врата? Печат? — Франке се изсмя. — Не разбирате ли сам колко е смешно всичко това?

Зарутер кипна. Досега въпреки всичко бе успял да запази спокойствие, но отведнъж, за секунда бе обзет от яд.

— Наистина ли не усещате колко глупави са думите ви? И надменни, което е още по-лошо. Знаете, че се натъкнахте на нещо, което не разбирате, но отказвате да го признаете. Елате! — Той отиде до прозореца и направи широк жест. Като че ли против волята си Франке се надигна и отиде до него.

— Ще ви разкажа историята на планината. — Зарутер посочи към върха, който мълчаливо ги гледаше. — Откакто съществуват хората, сред тях винаги е имало много нищо неподозиращи и само малцина знаещи. А понякога и такива, които са знаели, но са си затваряли очите пред истината — като вас.

— Достатъчно! — Гласът на Франке трепереше и лицето му бе тебеширенобяло. Не го бяха стреснали последните думи на госта, а нещо, влязло с тях в стаята — нещо тъмно, древно, което идваше от върха и придаваше сила и истина на думите на стареца. — Не искам вече да слушам нищо! Не сме в детска градина!

— Страх ли ви е? — попита Зарутер.

— Глупости!

Потта блестеше върху челото му и той се опитваше, да отклони поглед от върха, но не успяваше. Същото бе и с Варщайн.

— А трябва! Никой не знае какво е, но го има, откакто хората ги има на света, и ще го има, когато те вече ще са изчезнали. А вие го пробудихте. Но вината не е ваша. И аз не знаех и ако ви бях предупредил преди това, нямаше да ме разберете. Но сега вече знаете и трябва да спрете. Отворихте вратата и кой знае, може отново да се затвори, но само, ако престанете да я отваряте.

— Каква врата? — попита Варщайн. — Какво има зад нея? Накъде води?

— Истината — отвърна Зарутер. — Последната истина.

Вратата се отвори и усещането за недействителност изчезна в мига, в който Хартман влезе в стаята. Планината отново стана най-обикновена планина и нищо повече и светът на легендите и митовете отстъпи място на действителността.

— Извикахте ме.

Франке го погледна, сякаш не знаеше за какво става дума, но се почувства и някакси облекчен.

— Да, така беше — Той се върна към стола си и се строполи върху него. Дясната му ръка правеше нервни механични движения върху гладката метална повърхност на облегалката за ръцете. — Знаете кой е този човек, нали, господин Хартман?

Хартман мълчаливо кимна с глава и стойката му се изпъна.

— Надявам се, че си спомняте изричното ми нареждане, което се отнасяше до присъствието на чужди лица на строежа?

— Хванахме го, преди да е влязъл — опита се да се защити Хартман. — И затова сега стои пред мен, така ли?

— Вината не е негова — намеси се Варщайн. — Той казва истината. Хората му са го хванали, когато е искал да влезе през входа на тунела. Аз казах да го пуснат.

Франке го измери с кратък студен поглед и отново се обърна към Хартман:

— Нареждането ми не беше ли достатъчно ясно?

— Не, напротив.

— В такъв случай значи смятате, че господин Варщайн има по големи правомощия от мен? Мога да ви уверя, че не е така.

— Престанете, Франке! — ядоса се Варщайн. — Той не е виновен, вината е моя!

Франке просто не му обръщаше внимание.

— Можете да си вървите, Хартман. Този път ще забравя, но ако още веднъж не изпълните задълженията си като днес, ще бъда принуден да ви уволня. Разбрахме ли се?

— Съвсем точно — отговори Хартман с каменно лице.

— Добре. А сега придружете госта ни до портала. — Той посочи Зарутер. — Не искам накрая да пострада. Хайде, можете да вървите! — подкани той Зарутер.

Хартман се обърна към вратата и протегна ръка към Зарутер, но той се дръпна.

— Вие сте един глупак — обърна се към Франке. — Каквото и да се случи отсега нататък, вината ще е ваша!

— Струва ми се, че мога да живея с това — увери го усмихнато Франке. — Тръгвайте и ако още веднъж се появите тук, ще заповядам да ви арестуват.

Зарутер не каза нищо и напусна помещението с Хартман. Варщайн искаше да ги последва, но Франке го върна.

— Много ме разочаровахте, Варщайн. Мислех, че най-после сте надживели случката от миналата година и сте станал отново разумен човек, но явно не е така. Налага се да си помисля дали мога да държа служител като вас.

Варщайн се сдържаше с усилие. Мислите му непрекъснато кръжаха около това, което каза Зарутер.

— Изхвърлете ме, ако това ще ви достави удоволствие. Но преди това ми обяснете какво искаше да каже той с това, че вие знаете.

— И представа нямам. Просто глупави приказки на побъркан стар човек.

— Лъжете! Прочетохте много добре моите бележки, нали? Знаете, че в планината има нещо!

— Да, вълшебна врата със сигурност! — отвърна подигравателно Франке.

— Наречете го, както искате, но нещо става. Има нещо, което не разбираме и вие…

— Край, за днес стига толкова! Не искам повече да слушам тези глупости! Нито дума — нито сега, нито когато и да било! Отивайте да работите.

— Но…

— Веднага!

Варщайн го изгледа гневно, след това се обърна кръгом и излетя от стаята. Пулсът му биеше учестено. Знаеше си! Дълбоко в себе си през цялото време знаеше, че Франке го лъже. Само не разбираше, защо.

Не отиде веднага на работното си място, както заповяда Франке, а излезе от сградата. Хартман и Зарутер вече бяха изминали половината път до портала. Не искаше да вика след тях, затова се наложи да потича, за да ги настигне. Въпреки това вече бяха стигнали изхода, когато дойде при тях.

Хартман го погледна със смесица от тъга и съвсем лек упрек, но не каза нищо.

— Съжалявам, много съжалявам — започна Варщайн. — Искам да ви се извиня, Хартман. Франке е просто идиот.

— Той е прав — вдигна рамене Хартман. — Заповедта му беше ясна. Не изпълних задълженията си.

— Той е идиот — повтори Варщайн. — Добре знаете, че това беше насочено срещу мен. Не се тревожете, ще оправя нещата. Ще ви придружа — обърна се той към Зарутер.

Хартман погледна още по-нещастно отпреди.

— Не се безпокойте. — Варщайн посочи към улицата от другата страна на телената мрежа. — Властта на Чингиз-Франке свършва отсреща. Само ще се уверя, че той наистина си отива.

Хартман все още не бе много убеден, но накрая се обърна и си тръгна.

— Съжалявам — отрони тихичко Варщайн. — Но нали ви предупредих, с Франке не може да се говори. Видяхте какъв човек е.

— Той е такъв, какъвто е. Никой не може да излезе от кожата си.

— Елате, да повървим още няколко крачки. Напуснаха територията на обекта и тръгнаха по леко наклонената улица.

— Вратата… — каза след малко Варщайн, който се бе надявал, че старецът сам ще започне разговор. — Какво ще стане, ако се отвори повече?

— Никой не знае. Светът ще мине от другата страна, но никой не знае какво има оттатък.

— Ще… ще изчезне ли? — попита Варщайн колебливо.

Зарутер се усмихна.

— Не, не мисля. Но…ще бъде друг. Може би много малък и чужд и ние няма да можем да живеем в него. Вече се случи, и то не веднъж. Варщайн се спря по средата на улицата и го погледна с недоверие.

— Но все някой трябва да знае за това?

— А кой ти казва, че не е така? — Гласът на Зарутер звучеше едновременно сериозно и развеселено. — Хората си спомнят много неща, за които мислят, че нищо не знаят или не искат да знаят.

— И няма ли възможност да се спре отварянето?

— Не знам. Откакто съществуват хората, има такива, които знаят за вратата и я пазят. От другата страна на планината, в едно място, което днес хората наричат Монте Веритас, има древна светиня на келтите. Знаеш ли я?

Варщайн кимна. Беше посещавал мястото, но остана разочарован — видя купчина покрити с мъх камъни и нищо повече.

— Преди задачата на друидите е била да бдят над вратата и да следят да не бъде отворена в неподходящо време. Но това знание е прастаро и в голямата си част изгубено и забравено. Вече няма друиди.

— С изключение на един — предположи Варщайн.

Зарутер се усмихна.