Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (13)

13.

Макар че Варщайн бе употребил всичките си усилия да убеди сам себе си, че маскировката им е добра, непрекъснато имаше усещането, че някой го наблюдава. Всеки, който се бе приближил на по-малко от пет метра от автомобила им, оставаше със зяпнала уста пред демонстративно приключенския вид на возилото. Истина бе, че имаха късмет, че не заваля, но пътищата бяха още много мокри и силните пръски бяха смъкнали отчасти маскировката. Резултатът беше особен вид камуфлаж, при който колата приличаше на прясно боядисана зебра, паднала в кофа нитроцелулозен разредител. Вече въобще не бяха незабележими. А може пък номерът да подейства точно обратно, помисли си той саркастично, Франке едва ли би си помислил, че можеха да пътуват с така набиваща се на очи кола.

— Много ми се иска да знам защо не се обажда.

Преди половин час бяха разменили местата си с Ангелика и тя сега седеше до Ломан. Стараеше се да изглежда отпусната, но изобщо не и се удаваше. Беше нервна и това и личеше, както впрочем и страхът. Двамата с Варщайн не бяха продължили разговора си от сутринта, но тя чувстваше решителността му. Той не желаеше да продължава тази смешна игра, както и да дискутира решението си. Вече бе убеден, че направи грешка, като дойде тук. Бяха си спечелили противник, за който далеч не бяха дорасли и поне той трябваше още в началото да е наясно с това.

— Сигурно има по-важни дела — каза Ломан. Отмести поглед от пътя пред тях, усмихна и се и погледна в огледалото към Варщайн, който се бе опънал удобно в задната част на автомобила.

Варщайн му отвърна с мрачен поглед и той побърза да се съсредоточи отново върху шофирането по магистралата. Но не беше достатъчно бърз, защото на Варщайн не му убягна подигравателното пламъче в очите му. Малко след като размениха местата си с Ангелика, той се беше предал. Сега на малката масичка пред него имаше празна бирена кутийка, а в ръка държеше втората, вече полупразна. С другата ръка драскаше върху лист хартия безсмислени линии и очертания. Не чертаеше, както бе правил вчера, а просто търсеше занимание за ръцете си. Беше нервен, но раздразнението му бе по същата причина като при Ангелика. В началото се опита да си внуши, че е заради предстоящата среща с Франке, но не беше вярно. Дори напротив, очакваше я с облекчение. Вече не се страхуваше от него — бе се примирил, а и, общо взето, всичко вече се приближаваше към края, затова нямаше причина да се страхува. Дори вече не се и ядосваше. Това му идване в Швейцария се бе оказало безсмислен бунт, обречен още от самото начало на неуспех, но трябваше да го направи, за да го проумее. Не, неспокойствието му идваше от другаде. Подсъзнателно имаше мъчителното чувство, че нещо щеше да се случи или дори вече се случваше.

— Накъде изобщо пътуваме? — попита той. Говореше бавно и с лек ужас установи, че езикът му бе започнал да натежава. Досега винаги бе бил доволен да установи, че въпреки тригодишните усилени тренировки трябваше да изпие много малко, за да усети въздействието на алкохола. Сега сам се предупреди да внимава и макар да знаеше, че това е само добро намерение, демонстративно остави бирата на масичката пред себе си. Щом ще говори с Франке, главата му трябва да е бистра, а още по-важно беше, че тя му трябваше и преди да е говорил с него. Ломан не се и опита да го разубеди, но това по-скоро го накара да изпита недоверие. Ако продължеше да пие или пък заспеше, той щеше да се възползва от възможността да спечели Ангелика на своя страна.

— На изток — отговори Ломан, което отново раздразни Варщайн. В края на краищата не беше тъпак.

— И защо пътуваме на изток? — попита той натъртено.

— А защо не? В нашата посока е. Какво искате? Дори спестявам малко път на вашия приятел Франке. Ако, разбира се, идва към нас.

— Той не ми е приятел — каза остро Варщайн.

Ломан искаше да отговори, но Ангелика го изпревари.

— Не започвайте пак с препирните си!

— Ние не се караме — каза с обиден тон Ломан. — Зададоха ми въпрос и аз му отговорих.

Ангелика не каза нищо, Варщайн също предпочете да замълчи, макар че не бе получил отговор на въпроса си. Настроението в колата бе достатъчно напрегнато. Трябваше да бъде предпазлив. Открита конфронтация с Ломан беше последното нещо, което искаше.

— Двата часа вече изминаха — върна се Ангелика на предишната си мисъл. Тръсна глава, взе телефона и го прехвърли няколко пъти в ръцете си, сякаш така можеше да накара Франке да се обади. След малко въздъхна и го окачи на мястото му.

— Няма никакъв смисъл — обади се Ломан. — Играчката не работи. И така ще бъде, докато Франке сам не я включи. — Гласът му звучеше почти радостно. — Може би е прехвърлил номера!

Ангелика извъртя очи. Не каза нищо, но се обърна демонстративно настрани и в следващите пет минути гледа безмълвно през прозореца.

Както винаги, когато нетърпеливо чакаш нещо, и сега времето сякаш едвам-едвам се влачеше. През равномерни интервали Варщайн поглеждаше към часовника на арматурното табло и към километража. Напредваха добре, много по-добре, отколкото очакваше в катастрофалното начало на пътуването им. Движението по магистралата все още бе много интензивно. Заради затворената директна железопътна връзка магистралата сигурно бе двойно по-натоварена от обикновено. Но до този момент не бяха попадали в задръстване, а и съобщенията по радиото не предупреждаваха за това.

— На следващия паркинг ще трябва да заредим — каза след известно време Ломан. Никой не му отговори и след кратко мълчание той добави: — И най-късно тогава ще трябва да вземем решение какво ще правим.

— Какво решение? — попита Варщайн, макар че и тримата знаеха за какво става дума.

— Какво ще правим по-нататък. И дали изобщо ще продължаваме. Нищо няма да споменавам за това, че куп пари и време ми отидоха на вятъра само защото вие двамата изведнъж се отказвате насред път. Това си е ваше решение. Но хич не ми се иска да хвърлям още пари и още повече време само за да разглеждам задръстените магистрали на Швейцария.

— Няма какво да се прави по-нататък — каза Варщайн. Всъщност въобще не му се отговаряше. Нямаше какво вече да се обсъжда. Всичко, каквото имаше да каже по този въпрос, бе казано. Въпреки това продължи. — Мислех, че е ясно. Дойдохме тук, за да помогнем на Ангелика да открие мъжа си. Франке ще я заведе при него.

Ломан се изсмя.

— Много ми се иска да съм толкова наивен. Добре, добре, — вдигна той примирително ръце, когато Варщайн се накани да каже нещо остро — нали казах, решението си е ваше. Но помислихте ли какво ще правим, ако не се обади?

— Ще се обади — каза убедено Варщайн.

— Щом казвате. Но представете си просто така, на шега, че е премислил или по някаква друга причина не се обади. Все пак спомена два часа, а вече минаха повече от три.

— Ще се обади — не се предаваше Варщайн.

— Е, добре тогава — Ломан издаде странен звук. — Ще се обади, така да бъде. Измина около минута в мълчание. После той пак подзе: — Ами ако все пак не се обади?

— Ще се обади.

Ломан се засмя, но не попита трети път. Останалото време, докато стигнат бензиностанцията, премина в нервно мълчание, което по-скоро засили напрежението, а не го намали. Варщайн въздъхна дълбоко, когато стигнаха бензиностанцията и Ломан излезе от колата.

— Бесен е — каза Ангелика, гледайки как Ломан изтегли маркуча и заобиколи с него колата. Варщайн беше зает с това да си създава грижи. На бензиностанцията не бяха сами и хората учудено поглеждаха петнистия им автомобил. Привличаха вниманието повече, отколкото му се искаше.

— Ще се успокои — рече накрая той. — Даже мисля, че го разбирам донякъде. Наистина е вложил доста пари и сигурно е смятал, че това е случаят на живота му. Рискове на професията — вдигна рамене той.

— Затова не мога да проумея, че така лесно се примирява — каза Ангелика.

— Не го прави. Хващам се на бас, че няма да се върне у дома, а ще продължи сам веднага щом ние се махнем. Но това вече е проблем на Франке. Сигурен съм, че ще се справи с него. Ангелика се обърна назад и го изгледа със странен поглед.

— А ти?

— Аз? Какво аз?

— Ти ще се справиш ли?

— С какво? С Франке ли?

— С примирението.

Варщайн прочете по лицето и колко трудно и бе да говори. Дълго рови и накрая извади цигара, запали я и чак след това продължи. Усети колко важно е за нея да говори за това.

— Дойде тук, за да оправиш някои неща. Знам, че искаше да ми помогнеш, но дойде и заради себе си. Това е добре. Но се питам дали е добре, че сега зарязваш всичко заради мен.

— Да зарязвам ли? Какво? — Варщайн горчиво се засмя. — Идеята си беше идиотска от самото начало. Не само от твоя страна, и от моя. Човек трябва да разбере кога губи. Аз загубих още преди три години. Не е нужно да изпитваш угризения, ако това е, от което се страхуваш. Така поне на един от нас може да се помогне.

Ангелика не отговори и Варщайн се запита дали това е наистина така, или е само извинение за собствената му нерешителност. Трябваше само да грабне проклетия телефон и да го хвърли надалече през прозореца и решението щеше да е взето.

— Надявам се да си прав — каза Ангелика — и да не е само някакъв номер, след който да се озовем в уютна килия.

— Едва ли — възпротиви се Варщайн, но този път бе твърдо убеден, че е прав. Дори се насили да се усмихне: — Освен това ти не си единственият човек, който има някаква полза от това пътуване. Ломан също ще си напише историйката, дори Франке да го пипне. А аз най-накрая ще разбера какво става в Гридоне. Знаеш ли, вече и Франке не може да продължава да твърди, че всичко е само случайност, която нищо не значи. На всичко отгоре мисля, че му трябвам.

— Ти на Франке?!

Варщайн кимна с глава.

— Имаше нещо в гласа му… Познавам го достатъчно добре. Беше…беше нервен. Не искам да кажа, че непременно е изпаднал в паника, но не беше далеч от това. Иска нещо от мен и ще го получи само ако ми отговори на някои въпроси.

— И това ли е всичко, което искаш? — В гласа на Ангелика се усещаше разочарование. — Онова, което тогава ти е казал Зарутер, вече не важи ли?

— Нали ти казах — може просто да е бил безсмислен брътвеж на полупобъркан старец.

— Да, каза го, но и сам не си вярваш. Досега се е случило всичко, което той е предсказал. Нещо става в планината. Наоколо цари безредие. А ние сме тук и сме трима.

— О, да — отвърна подигравателно Варщайн. — Бони и Клайд с подкрепление. — Той тръсна глава и се опита да прикрие подигравката в усмивката си, когато видя, че с това силно я нарани. — Бъди разумна! Ние тримата определено не сме в състояние да спасим света. Аз не съм Супермен, ти не си Джейн, а и на Ломан доста му липсва, за да е Хей-мен, нищо, че се прави на такъв. Ангелика остана сериозна.

— Не е ли възможно да промениш мнението си?

— Възможно е, разбира се. Можете да ме изхвърлите от колата и да продължите сами.

— Много смешно — каза Ангелика с кисела усмивка и посочи към Ломан. — Ами ако той е прав и Франке наистина не се обади?

— Ще го направи, ще видиш — повтори за кой ли път Варщайн, но и той си беше задал въпроса. Дори все по-изнервено се питаше защо, по дяволите, наистина не се обажда. Двата часа отдавна бяха минали.

Колебливо посегна към телефона и го извади от гнездото му. Ако Франке не бе блокирал линията, можеха те да му се обадят.

Върху лицето му се изписа недоумение. Задният капак на апарата бе само леко притворен.

— Какво има? Вместо отговор Варщайн обърна малката кутийка и отвори капака. Видя това, което и очакваше. — Какво става? Нещо не е наред ли?

— Може да се каже. Магнитната карта липсва.

— Каква карта?

— За да се ползват тези телефони, трябва нещо от рода на чип карта. Тук липсва.

— Искаш да кажеш, че…Ломан е…

— Да, Ломан я е извадил. — Напразно се опита да се ядоса. И доколкото успя, ядът му бе насочен към него самия, задето не се бе досетил. — Затова не се опита да ни разубеди. Много добре е знаел, че Франке няма да се обади.

— Сигурно е у него. Можем ли да си набавим друга?

— Никаква полза — Варщайн с дълбока въздишка окачи телефона на мястото му. — Нужен е кодов номер, за да се включи — предпазна мярка срещу крадци, за да може само собственикът да го ползва.

— Казано направо: Франке не може да ни се обади — обобщи Ангелика.

— Вероятно от няколко часа насам непрекъснато се опитва — каза Варщайн. И също толкова вероятно, допълни наум, вече е решил, че не искаме да говорим с него и че по-добре да сложи край на всичко по другия начин.

— Този идиот!

— Ако има идиот, то това съм аз! — въздъхна Варщайн. — Можех да се сетя, че Ломан няма така лесно да се откаже. На негово място и аз сигурно щях да постъпя по този начин. — Внезапно изпита желание да строши нещо. Ядът го бе обзел и имаше нужда от вентил.

Ангелика явно гледаше на нещата от по-практичната им страна, защото попита:

— И сега какво ще правим?

— Какво ни остава? — ядосано попита на свой ред Варщайн. — Ще продължим нататък, както сме решили. Рано или късно той ще ни намери. Или ние него.

Ангелика не отговори и Варщайн се залови да си задава въпроса, дали наистина е толкова ядосана на предателството на Ломан, или само се преструва. Но в крайна сметка нямаше значение, ако не вземеше под внимание това, че тази мисъл граничеше почти с параноя.

Ломан бе приключил със зареждането и влезе в касата да плати. Варщайн го проследи с гневен поглед. Продължаваше да обвинява и себе си, защото се бе оказал доверчив глупак. Не трябваше да изпуска нито за секунда Ломан от погледа си!

— А може така да е по-добре — обади се Ангелика. — Франке можеше да ни е поставил клопка. — В гласа и имаше нервна нотка, може би тайничко чувстваше облекчение, а защо не и угризения на съвестта спрямо него. Защо всичко трябваше винаги да е толкова сложно?!

Мълчаливо изчака Ломан да се качи в колата. Погледите и на двамата сигурно говореха на глас, защото журналистът се дръпна още на вратата и погледна първо него, после Ангелика, после пак него и сбърчи чело.

— Какво е станало тук? Изглеждате като че ли…

— …като че ли сме малоумни — прекъсна го Варщайн. — И явно е така.

— Не разбирам. — Ломан затвори вратата зад себе си и се обърна към Варщайн. — И как стигнахте до това сензационно откритие?

— Ако не бях такъв, нямаше и секунда да ви имам доверие — каза Варщайн. — Моите поздравления! Наистина ме изиграхте. А за известно време дори си мислех, че играете с открити карти.

Ломан дори не се и опита да отрече нещо. Само вдигна рамене, обърна се напред и включи двигателя. Варщайн се наведе и завъртя ключа на обратната страна.

— Какво значи това? — ядосано попита Ломан.

— Номерът няма да мине! — каза Варщайн. Наистина ли мислеше, че не е ядосан на Ломан? Беше се излъгал. Бе така разярен, че трябваше да употреби всички сили, за да не се нахвърли върху него с юмруци.

— Кой номер? — спокойно попита Ломан. — Този, че се опитвам да ви вразумя ли?

— Да ме вразумите?! Вие…

— Да не би наистина да смятате, че предложението на Франке е било сериозно? — прекъсна го Ломан. — Ако наистина така сте мислил, значи сте още по-наивен, отколкото мислех. Този тип ви поставя някаква смешна клопка, а вие се оплаквате, че ви спирам да скочите в нея?!

— Стига, Ломан! — Гласът на Варщайн трепереше. Ставаше му все по-трудно да се владее. — Вече съвсем ми писна от вас! Не съм дошъл тук да си играя на Джеймс Бонд.

— За вас ще е достатъчно и нещо по-скромно — отвърна сухо Ломан. — Какво искате? Спасявам ви главата, а вие…

— Престанете! — изрева Варщайн. — Още една дума и…

— И? — Ломан се изсмя пренебрежително. — Какво ще стане? Да ме набиете ли искате? Само кажете. Не се въздържайте, ако това ще ви облекчи.

Зад тях прозвуча продължителен звук от клаксон. Ломан погледна в огледалото за задно виждане и включи двигателя.

— По-добре да освободя колонката, преди да сме направили още по-голямо впечатление. Не се притеснявайте, ще мръднем само няколко метра напред. После съм готов да поема ръкавицата. Избрахте ли си вече секунданти?

Още една дума, само още едничка дума в този стил и ще избие усмивката от лицето му, мислеше си Варщайн. Дори това да е последното нещо, което ще направи в живота си. Продължиха напред.

Ломан насочи колата в един отдалечен ъгъл на паркинга, завъртя ключа и се обърна към Варщайн. Все още се усмихваше, но в подигравателния му поглед ясно се четеше и предпазливост, дори може би и мъничко страх. Сигурно бе разбрал, че е отишъл твърде далеч.

— Бъдете разумен, Варщайн. О’кей, признавам, че май не трябваше да го правя. Но вече съм го направил и продължавам да мисля, както и преди, че съм прав.

— А, така значи, мислите?

— За Бога, знам, че е така. Помислете сам! Даже и да сте прав и предложението на Франке да е било искрено, това показва само, че нещо не е наред!

— Така ли?

— Да, точно така! — Сега вече и Ломан беше ядосан. — Вижте, този човек опита всичко, за да ви махне от пътя си. Земята преобърна, за да попречи на вас и на приятелката ви да стигнете до Аскона и до Гридоне. И изведнъж като на тепсия ви поднася всичко, което искахте да получите. Как мислите, защо го прави? Вероятно, защото вече е затънал до шия. Има нещо, което не е наред!

— Единственото, което не е наред, това сте вие! — отвърна гневно Варщайн.

Вътрешният му глас обаче вече тихичко му нашепваше, че Ломан може би има право, но той отказваше да се вслуша в него. Беше разгневен и искаше да е разгневен.

— Не трябваше да се залавям с вас! И затова спирам дотук.

— Така ли? И какво смятате да правите? Да не би да искате да слезете и да продължите на автостоп до Аскона? Само кажете. Няма да ви попреча. — Ломан бръкна в джоба на якето си. — Дори ще ви дам малко пари за из път. И няколко монети за телефон, ако решите да се обадите на вашия приятел Франке. Ако, разбира се, знаете как да го откриете.

— Престанете! — скара се Ангелика.

Варщайн ядосано се обърна, но думите и нямаха за цел само да спрат препирнята им. Беше се навела напред и протегна ръка напред към радиото. То работеше през цялото време, за да слушат съобщенията за движението по пътищата, но звукът беше силно намален. Ангелика завъртя копчето и го увеличи.

„…все още никакви данни за броя на жертвите“ — чу Варщайн. „Сега включваме директната връзка с нашия кореспондент от Милано и се надяваме да получим първите сведения за размера на катастрофата.“

— Какво е това? — попита Ломан.

— Тихо! — махна с ръка Ангелика и увеличи още звука.

„На телефона е Вернер Роскамп директно от Милано.“ Връзката беше лоша и гласът на журналиста бе заглушаван от шумове, но Варщайн успяваше да долови фон от множество възбудени гласове и някаква бъркотия.

„И тук в момента не се знае нищо по-подробно — продължи репортерът. — В първото изявление на компетентните органи преди десет минути бе казано, че спасителните работи току-що са започнали. В момента, както казах, не може все още нищо да се каже, но лично аз се страхувам, че сме свидетели на най-голямата катастрофа в цивилното въздухоплаване за последните десет години.“

„Какво точно се е случило?“ — попита отново гласът от студиото.

„Това също не се знае със стопроцентова сигурност“ — отговори журналистът. „Според всичко, което чух, един Боинг 747 на италианските въздушни линии «Алиталия» вече се е снижавал за кацане в Милано, когато пилотът внезапно е съобщил за проблеми в управлението на машината. Миг след това връзката окончателно е прекъснала, а малко след това самолетът е изчезнал от радарите. Засега има непотвърдени съобщения, че машината е паднала в Лаго Маджоре. Но, както казах, засега са само слухове. Оставам на мястото на произшествието и веднага щом науча нещо, ще се свържа отново.“

„Тогава да се надяваме, че слуховете няма да се потвърдят — каза говорителят. — Дами и господа, това бе първото ни съобщение за самолетната катастрофа в Тесин. Ще продължим да ви информираме за развоя на събитията, а сега продължаваме с програма от студиото.“

Ангелика и Варщайн се спогледаха.

— Лаго Маджоре? — измърмори Ангелика. — Гласът и звучеше почти безизразно. — Това е…

— Аскона — каза Варщайн. — Мили, Боже!

Ломан включи двигателя.

— Тръгваме. Можем да се караме и по пътя.

 

— Започна преди два часа! — крещеше военният. Макар че викаше с все сила, Роглер с мъка разбираше думите му. Разбра смисъла на изречението само по откъслечните срички, които долови през ревящата буря. Доста усилия му трябваха да прикрие поне отчасти и голямата си изненада. Нямаше много голям опит в разпознаването на военните отличителни знаци и чинове, но все пак не бе толкова невежа, за да установи, че сивокосият военен, с когото Франке се държеше като с трудно схватливо дете, бе солиден генерал с четири звезди.

— Точно преди четири часа ли? — кресна на свой ред Франке. Генералът отметна ръкава на безупречно изгладената си маскировъчна униформа и впери поглед в часовника.

— Приблизително. Не мога съвсем точно да кажа. Двамата мъже, които бяха тук на пост, са изчезнали. Но между последното им обаждане и това на екипажа на хеликоптера имаше точно три минути. Някъде по това време.

Лицето на Франке доби угрижено изражение. Понечи да попита още нещо, но после погледна в кръглата, широка почти километър пропаст под себе си и посочи с глава в обратната посока. Ужасният вятър правеше разбирането почти невъзможно. А и нямаше нищо, което да обсъждат точно тук. Роглер тайно се зарадва, че ще се махне от тази…от това Нещо. Гледката на черната пропаст, която поглъщаше светлината и въздуха, го изпълваше с особен страх, който не бе способен да определи.

— Жалко, че не знаем точно кога е започнало — каза Франке, докато се движеха приведени към чакащия на около петстотин метра хеликоптер. — Свържете се с Главната квартира на НАТО, а ако нищо не разберете — и с американците. Може някой от сателитите да даде по-подробни сведения.

Генералът изговори нещо в малък диктофон, който държеше в дясната си ръка. Франке забърза напред, така че двамата с Роглер едва успяваха да го догонят. Бяха изминали почти половината път до хеликоптера, но ревът на урагана не бе утихнал. Дори напротив — Роглер имаше чувството, че се е увеличил.

Беше много объркан, даже ужасен. И не само заради това, което току-що видя. Този генерал до него, хеликоптерът, всички тези войници наоколо, гъмжеше от войници… Изведнъж сякаш всичко стана друго. В този момент Роглер се чувстваше като Франке сутринта: изведнъж всичките му теории се оказаха грешни.

Качиха се в хеликоптера и пилотът включи двигателите, още преди да са затворили вратата на кабината след себе си. Малко след това машината се издигна във въздуха. Франке се обърна към генерала:

— Попитайте пилота дали може да прелети точно над дупката. Но без никакви рискове!

Генералът се наведе напред и каза нещо на единия от двамата пилоти. Мъжът не изглеждаше никак въодушевен и това ясно му пролича. Въпреки това след няколко секунди кимна в знак на съгласие.

— О’кей, само че може малко да ни пораздруса. Най-добре си закопчайте коланите.

Генералът даде пример и закопчалката на неговия колан щракна, Франке и Роглер направиха същото. Машината се издигна вертикално почти на хиляда метра, после пилотът обърна носа и я насочи много предпазливо към кръгообразния черен отвор под тях.

Роглер не можа да сдържи тръпките на ужас, които го полазиха при вида на чернилката отдолу. Странно защо, гледана отгоре, от такова голямо разстояние, бездната бе много по-страшна и странна, отколкото отблизо. Долу му изглеждаше просто като дупка, която зееше на мястото, където трябваше да има масивни скали. А от въздуха…

Не беше просто дупка в земята. Оттук можеше да се види, че шахтата действително е кръгла и така отвесно се спускаше в земята, сякаш бе издълбана с най-прецизен инструмент. Доколкото Роглер можеше да съди, стените и бяха съвършено гладки, но в действителност не се виждаха. Оттук погледът му всъщност трябваше да стига много надълбоко, защото слънцето грееше точно над пропастта. Но нещо сякаш всмукваше светлината му. Пропастта можеше да е дълбока петдесет или петдесет хиляди метра. Дори му се струваше, че и това е малко.

Изпитваше и друго особено чувство при гледката на бездънната яма под себе си, но не можеше да го определи и назове. Страхуваше е от нея, но по необясними причини. Това беше, разбира се, нормалният човешки страх от дълбочината, от падане и от смъртта, както и обяснимият ужас пред неизвестното и опасностите, които се криеха зад него. Но зад тези първични инстинкти дебнеше и още нещо. Опита се да си обясни причината, но опитът му предизвика такъв ужас, че той моментално изключи духовните си сетива.

— Страшно е, нали? — каза Франке, когато погледите им се срещнаха, след като Роглер се отдръпна от прозореца.

— Да. Като дупка в действителността е.

Странна формулировка. И сам не разбра защо избра точно нея. Франке не му противоречи и този път не се засмя.

— Защо… защо е толкова важно да се знае точно кога е станало? — попита Роглер не защото наистина го интересуваше, а само, за да каже нещо. Изведнъж мълчанието му се стори непоносимо.

— Заради самолета — отговори Франке. — Паднал е горе-долу преди два часа.

— Мислите, че катастрофата… има нещо общо с това тук?

— Представа нямам — призна Франке. Изглеждаше много нещастен. И много уплашен. В действителност като че ли го беше страх повече от Роглер, макар че несъмнено знаеше много по-добре от него с какъв феномен точно си имат работа. Но може би и точно заради това страхът му бе по-голям.

— Преди да ме попитате, ще ви кажа, че нямам и най-малка представа какво е това. А още повече пък откъде е дошло. — Погледът му продължаваше да е прикован в бездната под тях.

— Сигурно някъде много надълбоко се е срутила някаква кухина или пещера — предположи Роглер. — Станало е подземно земетресение на няколко километра под земята, ако въобще стават такива неща, разбира се.

Франке го погледна по начин, който много по-добре от всякакви думи показваше какво мисли за предположението му. Но за изненада на Роглер кимна с глава.

— Това би било някакво обяснение. Дори би обяснило и бурята. Ако кухината е достатъчно голяма и въздушното налягане е било по ниско от това на повърхността…

Но и за Роглер обяснението звучеше всякак, но не и убедително. По-скоро Франке сякаш искаше сам да се успокои, но не се получи.

— Можем ли да слезем малко по-ниско? — попита той генерала. В първия момент той го изгледа втрещено, но после предаде молбата му на пилота. Вместо да увисне във въздуха, хеликоптерът започна да губи височина, но увеличи скоростта и започна да кръжи на все по-тесни спирали над дупката. Постепенно и безкрайно предпазливо, както се стори на Роглер, те се заспускаха надолу.

Нищо не се промени. Под тях продължаваше да зее бездънна яма, която сякаш въобще не водеше надолу в земята, а по-скоро…

Всъщност не бе сигурен. Или може би да, но мисълта бе толкова странна, че дори не си позволяваше да я каже на глас.

— Това е лудост… — промърмори той.

Франке остро го погледна.

— Кое?

— Не, нищо — Роглер се опита да се засмее, но издаде само жалък звук. — Забравете!

— По-голяма лудост от това долу едва ли може да има — посочи Франке под себе си.

— Не се притеснявайте, кажете.

Думите му не бяха молба, а заповед. Въпреки това Роглер се поколеба за секунди.

— Помислих си…помислих си, че изглежда така като че ли — той се изсмя нервно и извърна поглед встрани — като че ли не води наникъде.

— А може би е и така — измърмори Франке.

Гласът на пилота, който достигна до тях през слушалките, му попречи да отговори.

— По-надолу не мога да сляза. И тук вече е много рисковано. Завихрянето става много силно и ще е по-добре по-бързо да се махаме.

— Само още един момент — помоли Франке и погледна генерала, който направи съответния жест към пилота. После отново се обърна към прозореца и впери поглед надолу. Роглер се питаше какво виждаше там, което другите явно не виждаха. Но всъщност изобщо не искаше да научи отговора на въпроса си.

 

Ломан влезе в колата и се отърси като мокро куче. Заедно с него нахлу и вълна леден студ и влага, които допринесоха още повече за неприятната атмосфера вътре.

— Е? — попита Ангелика.

Преди да отговори, Ломан затвори вратата зад себе си отмести един мокър кичур от челото си.

— Нещата не изглеждат никак добре. Страхувам се, че по този път няма да стигнем много далеч. Затворили са Симплон.

Ангелика даде да се разбере, че това нищо не и говори.

— Това е тунелът — обясни Варщайн. — Единствената друга връзка за Аскона от тази страна на планината. Ще рече, че трябва да направим огромен завой и да минем през Белинцона и Локарно. Но ще трябва да пътуваме до утре на обяд. Най-малко.

— Така е — каза Ломан. — Или трябва да се върнем обратно и да минем от италианската страна. Но и този път е също толкова дълъг. А ако не и по-дълъг. Освен това ще стигнем най-много до езерото. Пътят около Лаго Маджоре обичайно е претоварен. Гарантирам, че в момента оттам въобще не може да се мине. Има ли някой идея как да продължим? Ще съм благодарен за всяко предложение.

— Нямаше да имаме такъв проблем, ако вие… — подхвана Варщайн.

— Не казвай нищо повече! — прекъсна го Ангелика. — В момента няма да ни помогне.

Тя, разбира се, имаше право, дори Варщайн почувства, че го прекъсна не за да защити Ломан, а за да избегне продължението на крамолата, която през целия ден неотлъчно ги следваше. Освен това по някакъв абсурден начин се чувстваше предаден от нея. Той обидено се обърна и загледа през прозореца.

Ломан си запали цигара и подаде отворения пакет на Ангелика. За изненада на Варщайн тя отказа.

— Благодаря. Мисля да направя малка почивка. Днес вече много пуших.

С това Варщайн можеше само да се съгласи. Въздухът в колата беше много тежък от дима, а от два-три часа насам леко, но постоянно го болеше главата. Не че не разбираше нервността на Ангелика. Всички бяха изнервени и имаха основателна причина за това. Ломан тръсна пепелта от цигарата си на пода и се разрови в жабката пред себе си. След малко извади оттам една карта.

— Имаме три възможности — каза той след малко. — Можем да продължим и наистина да опитаме през Локарно или да обърнем и да минем откъм италианската страна. Но това ще трае малко по-дълго.

— Няма да можем изобщо да заобиколим езерото — обади се Варщайн. — Току-що сам го казахте.

Ломан се ухили, издуха кълбо дим към него и каза:

— Че кой ви говори за заобикаляне на езерото? Едно езеро обикновено се състои от вода. А по водата пътуват кораби. Бихме могли да наемем едно корабче и да се опитаме да прекосим Лаго Маджоре. Само че не знам дали в момента това е възможно. — Той посочи към радиото, което през целия ден предаваше съобщения за падналия самолет и за спасителните работи. Само упорито мълчеше за подробности, но не бе нужна кой знае колко фантазия, за да си представи човек какво ставаше в момента около Лаго Маджоре. Вероятно имаше стълпотворение от хора.

— А третата възможност? — попита Ангелика.

— Можем и да се откажем от всичко — предложи Варщайн.

Ломан направи гримаса.

— В такъв случай възможностите са четири. — Той разгърна картата върху коленете си и посочи с димящия край на цигарата си върху едно определено място. — Намираме се ето тук. Дори и да минем по езерото — в което в момента не съм много убеден, че ще успеем, — това ще ни струва време, с което не разполагаме. За пътя през Локарно важи същото. Виждам само още един-единствен начин.

— Какъв? — попита Варщайн.

Ломан го изгледа с особен поглед.

— Отчаян съм от вас. Наистина ли не се сещате?

— Не — отвърна ядосано Варщайн. — За какво, по дяволите, ми говорите? Само тези два пътя водят до Аскона. Ломан въздъхна.

— Не. Има и един трети и вие би трябвало да го знаете. Нали сте го строил! Варщайн опули очи.

— Вие се шегувате!

— Сериозен съм като смъртта — отвърна Ломан. — Защо се гневите? Нали искахте да отидете там, или се лъжа?

— За какво всъщност говорите? — намеси се Ангелика.

— Той ми говори за тунела — каза Варщайн. — Това е лудост!

— Защо?! — Ломан развълнувано размахваше ръце и удряше по картата. — Ако пътищата не са съвсем задръстени, можем да стигнем дотам за два-три часа.

— За тунела Гридоне ли говорите? — поиска да се увери Ангелика. И нейната изненада беше голяма. — Но той е затворен!

— Тунелите имат два изхода — каза Ломан. — Поне повечето от тези, за които съм чувал.

— Момент, момент — каза Ангелика — Искате да кажете, че трябва…

— Искам да кажа, — прекъсна я натъртено Ломан — че така и така нямаме и най-малък шанс да се доберем до тунела откъм Аскона. Можете да сте сигурни, че входът там се охранява невероятно добре. От другата страна обаче… — той вдигна рамене — …струва си да се опита.

— Той е дълъг повече от десет километра — каза Варщайн.

— И какво от това? — засмя се Ломан. — Още една причина да се опита. Едва ли ще им дойде наум, че някой е толкова луд, че да се опита да премине пеш под планината.

Ангелика потръпна.

— Пеш? Искате наистина да вървите пеш през целия тунел?

— Кой казва, че искам? — Ломан сгъна безразборно картата и я напъха в жабката. — Сега вече сериозно. Не мисля, че ще можем така лесно да влезем в тунела. Но от тази страна шансовете ни са доста по-добри, отколкото от другата. Може би охраняват входа, но ако е така, сигурно съвсем не така добре, както оттатък при Монте Верита. Пък и десет километра не са чак толкова много. Два часа ходене, може и по-малко.

— Това е лудост — изсумтя Варщайн. — Вие сте абсолютно ненормален.

— Така е — отвърна спокойно Ломан. — Иначе нямаше да съм сега тук, не е ли така? Е, какво ще кажете?

Варщайн не отговори веднага и погледна навън. Пред тях и зад тях имаше наредени автомобили, докъдето им стигаше погледът. Бяха на повече от пет километра от прохода, а още тук движението бе замряло. Дори и скоро да отвореха прохода — а нещо подсказваше на Варщайн, че това няма да се случи, — по всяка вероятност ще мине половината от нощта, докато движението се оправи, така че да могат да тръгнат. Ломан беше прав и за другите две отсечки — бяха твърде дълги и в момента може би толкова проходими, колкото и проходът над Симплон. Към това се прибавяше и още нещо, което Ломан непременно знаеше, но не искаше да изрече на глас: на всяка от двете отсечки със сигурност щеше да стои някой, който ги чака да се появят, Франке не беше чак толкова глупав, че да не се досети като две и две четири, че бяха тръгнали за Аскона. Както и за това по кой път ще тръгнат. Но през тунела? Варщайн го побиваха тръпки само като си представеше, че трябва да върви десет километра през непрогледния мрак.

— Едно предложение — обади се Ломан. — Показвате ми как се влиза в планината и после… Ако искате, ще се разделим и всеки ще прави това, за което е дошъл. Повече няма да се опитвам да ви преча, обещавам ви. Дори ще ви дам и колата. Можете да продължите за Локарно и оттам да влезете в града. Обиколката не е голяма. Не толкова предложението, колкото тонът, с който бе направено, изненада Варщайн. За първи път имаше чувството, че журналистът казва това, което мисли.

— Добре — каза той тежко, — да тръгваме.

Ломан бе видимо изненадан, че толкова бързо се отказа, но не се забави нито секунда и веднага включи двигателя, преди Варщайн да е премислил.

— Нещо ново от езерото? — попита Ломан, докато внимателно изкарваше колата от колоната. Задачата му не беше никак лека, защото в продължение на половин час бяха ту тръгвали, ту спирали и всеки път разстоянието между тях и автомобилите отпред и отзад бе ставало все по-малко.

— Продължават да търсят оцелели — каза Ангелика. — Но мисля, че отдавна са изгубили надежда. Водата е ледено студена.

Ломан рязко натисна спирачката, за да не удари автомобила пред него, и включи на задна скорост. Чу се стържещ звук от скоростната кутия.

— Представям си как бихме се почувствали, ако стигнем дотам и накрая установим, че всичко е станало случайно — каза той. — Сигурно ще видим един недобре укрепен таван, който се е срутил.

— Със сигурност не е това — отвърна Варщайн. — Тунелът беше много стабилен. Щеше да издържи и на атомна бомба.

Ломан внимателно върна малко назад, после отново потегли напред.

— Прощавайте — ухили се той, — не исках така да ви засегна.

— Не сте — изръмжа Варщайн, макар че не беше вярно. Тунелът все пак бе и негово дело и се чувстваше някакси задължен да го защити.

— Исках само да кажа, че не бива да забравяме възможността всичко това да има съвсем естествено обяснение. Да не се окаже накрая, че заради дърветата не виждаме гората.

По някакъв начин бе успял да измъкне колата и сега започна да обръща върху тясното платно за отсрещно движение. Въртеше волана с тежко пухтене и натискаше педалите като органист, но успешно се справяше. Варщайн не можеше да не признае шофьорския му талант. При това маневриране той самият отдавна щеше да се е блъснал поне пет-шест пъти с някой от останалите автомобили.

Ломан потегли още няколко пъти напред и после назад, накрая обърна колата и тръгнаха надолу по стръмния път. Варщайн наистина се стресна, когато видя колко дълга е колоната зад тях. Прецени, че най-много след два-три часа движението в тази част на Швейцария щеше да е напълно блокирано.

— Странно — обади се Ломан.

— Кое?

— Този хаос тук. По радиото и дума не казаха. Иначе съобщенията за движението по пътищата винаги са много точни и може да се разчита на тях.

— Може от радиото още да не са разбрали — предположи Ангелика.

— Или някой не иска да се разбере — допълни Варщайн.

Ломан направи физиономия.

— Сега вече наистина преувеличавате. Какъв интерес има Франке да предизвиква хаос по пътищата на Швейцария?

— Че кой говори за Франке?

Ломан объркано го погледна, но той предпочете да не говори повече по тази тема. Варщайн реши, че е в много помирително настроение, което беше почти подозрително.

Прогони тази мисъл. Все едно му беше дали Ломан наистина имаше угризения на съвестта, или само така се правеше. Така, както стояха нещата в момента, не му оставаше нищо друго, освен да прави мили очи на лошия случай. Щеше да приеме предложението на Ломан и да се раздели с него, щом стигнат планината. Но не по начина, който предполагаше журналистът.

 

Отвън колата изглеждаше като най-обикновен, малко по-голям камион. Но отвътре нямаше нищо обикновено.

Роглер не можеше да преодолее изумлението си. Франке явно бе стигнал много по-далеч в изследванията си на черните дупки и изкривяването на пространството, отколкото показа в разговора им тази сутрин. Бе успял да натъпче във вътрешността на колата много повече неща, отколкото позволяваше Евклидовата геометрия, или поне такова бе първото впечатление на Роглер, когато влезе в камиона. Продълговатото, ярко осветено от десетина неонови тръби, помещение направо преливаше от компютри, монитори, електрически табла и всякакви други предмети, които в по-голямата си част бяха непознати на Роглер. Най-малко десетина техници в бели престилки седяха или стояха до различни инструменти и вършеха неразбираеми за Роглер неща или разговаряха по още по-неразбираеми теми. Непрестанно звънеше поне един телефон, в повечето случаи бяха няколко едновременно. Помещението беше много подходящо за снимане на научнофантастичен филм, помисли си Роглер. Много по-подходящо, отколкото за Алпите тук в Тесин.

Нетърпеливо и за пореден път той погледна часовника си. Когато влизаха в колата, Франке смутолеви нещо за някакви десет минути. Това бе преди час и половина. А така, както стоеше и оживено разговаряше с трима мъже, двама, от които облечени в бели престилки, а третият в униформа на ООН, не създаваше впечатление, че смята скоро да тръгва. Роглер по-скоро имаше усещането, че направо го е забравил.

Освен това изражението на лицето му ставаше все по-загрижено, което караше Роглер също да не се чувства уютно в собствената си кожа. След всичко, което днес чу и най-вече видя, сигурно имаше основателна причина да бъде угрижен. Черни дупки, изкривяване на пространството, изместване на времето… Какво, по дяволите, бе станало с простичкия свят, разделен на Добро и Зло?

В следващите десетина минути Роглер продължи да прехвърля в главата си подобни глупави мисли, после стана от наблюдателницата си до вратата и отиде при Франке и събеседниците му. Франке бе с гръб към него и изобщо не го забеляза, но единият от техниците прекъсна разговора и направи жест на Франке. Той се обърна и го видя. В първия момент изглеждаше ядосан, че са му попречили, но след секунда направи извинителна физиономия.

— А, Роглер, още сте тук. Съжалявам, но…

— Няма нищо — прекъсна го Роглер. — Няма да ви преча повече. Сигурно имате по-важни неща за обсъждане, но аз… Имам още много работа в града. Дали някой от вашите хора не може да ме върне?

— За вас тук сигурно е безкрайно скучно — усмихна се Франке. — Съжалявам. И без друго почти съм готов. Ще ми дадете ли само още десет минути?

— Добре — отвърна Роглер. Какво друго му оставаше? Можеше ли да каже не? — Но, както ви казах, мога и сам да се върна, ако…

— Страхувам се, че не можете — прекъсна го Франке. Думите му сигурно бяха предизвикали определена реакция върху лицето на Роглер, защото побърза да добави: — С хеликоптера ще ми е трудно да ви следвам и да се приземя на пазара в Аскона, нали?

Това си беше чисто оправдание, за да посмекчи малко думите си, в които неволно бе вложил нещо друго. Без да даде възможност на Роглер да зададе въпрос, той се обърна и отиде до един от измервателните уреди вдясно до стената.

— Имаме ли вече данните?

Мъжът, към когото бе зададен въпросът, нервно тръсна глава.

— Още не. Изчислението е по-трудно, отколкото мислех. Съжалявам. Скоростта на вятъра непрекъснато се мени. Мога да ви предложа в най-добрия случай само преценка, при това много груба.

— И сам мога да гадая — каза остро Франке. — За какво са ни най скъпите компютри в света, ако не можете за един час да пресметнете просто равенство?!

— Защото не е просто равенство — отвърна техникът по-скоро с инат в гласа, отколкото с яд. — Дайте ми прилични данни, с които мога да работя, и ще получите прилични резултати.

В следващата секунда Франке изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира, но постепенно се овладя, дори сложи измъчена усмивка върху устните си.

— Прав сте. Извинявайте. Малко съм… нервен.

Техникът бе достатъчно умен да не каже нищо и се съсредоточи отново върху клавиатурата на компютъра си. Франке се дръпна встрани с тежка въздишка. Тримата мъже, с които допреди малко бе разговарял, бяха използвали възможността и бяха изчезнали, Франке се огледа малко нерешително и у Роглер се появи тайна надежда, че ще изпълни обещанието си и наистина ще тръгнат. Но той се завъртя на тока си и отиде до друг апарат. Мъжът, който работеше на него, го забеляза с ъгълчетата на очите си и незабележимо потръпна. Но съвсем незабележимо.

— Успяхте ли вече да осъществите връзката? — попита Франке.

— Не. Апаратът е изключен. — Техникът не поглеждаше Франке, а следеше внимателно монитора пред себе си. — Или са извадили картата с кода, или са изхвърлили телефона през прозореца.

Франке въздъхна.

— Жалко. Надявах се все пак, че ще се вразуми. — Той се обърна към Роглер и лека нещастна усмивка се появи на устните му. — За какво в такъв случай използваме професионалиста в тези неща?

— В какви неща? — попита Роглер.

— Да намерим някого, който не иска да бъде намерен — отговори Франке. — Давам кралство за добър съвет, господин Роглер. Спешно трябва да се свържа с един човек, който се намира в една кола някъде из Швейцария.

— В каква кола? Ако знаете номера и марката…

— Теоретично да. На практика не е толкова глупав, за да не е сменил досега колата. И едва ли ще ни направи тази услуга да се намира на пътя, на който го очакваме.

Роглер сви подигравателно устни.

— При тези изчерпателни данни няма да е никакъв проблем. Дайте ми двеста души, няколко от вашите хеликоптери и една седмица време и ще го намеря.

— Да, да — въздъхна Франке. — Поне единият от нас не е изгубил чувството си за хумор.

— Казах го съвсем сериозно. Доста трудно е да намериш някого, който не иска да бъде намерен. Особено, ако този някой не е глупак. Говоря от собствен опит. Има няколко души, които търся вече няколко години.

— Години? Говоря ви за часове, Роглер.

— Тогава ще помогне само магия — отвърна Роглер. — А там ме няма.

Франке се замисли.

— Съвсем сериозно, Роглер. Трябва да говоря с този човек на всяка цена. Колко души ви трябват, за да го намерите? Петстотин? Хиляда? Кажете, можем да гребем с пълни шепи.

След всичко, което преживя през този ден, Роглер мислеше, че нищо вече не би могло да го изненада. Но не беше вярно. Както между впрочем и много други неща. Въпреки това след известно време тръсна глава.

— Страхувам се, че трябва да ви разочаровам. Ако се е скрил някъде в планината, на практика нямаме никакъв шанс. Можете да го търсите и с един милион души, пак няма да го намерите. Май не познавате тази страна. И какви ги е надробил този някой?

— Надробил? — повтори тихичко Франке. — Нищо не е направил. Страхувам се, че аз допуснах грешката. Но в момента нямам възможност да му го кажа.

— Значи имате проблем.

— Иска ми се да е само един. — Изведнъж лицето му се проясни и с жест показа на Роглер да остане, където е, макар че беше излишно. После се обърна пак към мъжа зад себе си. — Обадете се на всички радиостанции в радиус от двеста километра. Нека го потърсят на вълните на транспортното предаване. Как се казваше това… нали се сещате какво имам предвид?

— И какво да му кажат? — попита объркано мъжът.

— Да се обади! — изстреля Франке. — Нещо такова. Дето да не може да го обърка… — той търсеше подходящите думи. — По дяволите, не се сещам за такива неща! Кажете им да предадат спешно да потърси връзка с мен. Но по възможност така, че да не предизвикат паника из цялата страна.

— Не е глупаво — похвали го Роглер. — Все пак да се надяваме, че слуша радио. Знаете ли поне къде иска да отиде?

— Точно тук. Защо?

— Е, значи най-просто би било да го чакате — отвърна Роглер. — Аз поне така бих постъпил. Познавате ли го добре?

— Доста добре.

— Тогава се опитайте да се поставите на негово място — посъветва го Роглер. — Представете си какво бихте направил, ако бяхте на негово място.

— Да, по дяволите, да! — промърмори Франке. — Как сам не се сетих?! — Той се обърна и махна на войника, с който бе говорил преди малко, да се приближи. Без особена изненада Роглер установи, че и той беше генерал. Явно Франке вече бе поел командването не само на цяла Северна Швейцария, а и на половината ООН. — Разпоредете акцията по издирването да продължи много внимателно. Да не се опитват да го задържат, защото сто на сто ще успеят. Само да го следят. И ме дръжте в течение.

— Господин докторе?

Франке неохотно се обърна, но ядът от лицето му веднага изчезна, когато видя човека, който го беше повикал. Беше техникът. Държеше компютърна разпечатка и изглеждаше някакси нещастен, както се стори на Роглер. Не, поправи се той в мислите си. Не нещастен. Правилната дума беше ужасен. Франке дръпна листа от ръката му, хвърли поглед отгоре и пребледня като платно.

— Това… това не може да е вярно. Проверихте ли резултата?

— Два пъти — увери го техникът. — Преценката е по-скоро твърде оптимистична. Има покачване, ето тук, виждате ли? — той заби пръст някъде в листа. — Трудно се разчита, защото е неравномерно, но го има.

— Но… три месеца и половина? — Франке нервно прокара длан по брадичката си. — Не може да бъде!

— — В действителност вероятно са по-скоро два — каза другият. — Зададох възможно най-големия толеранс в наша полза. Средната стойност е четиринайсет седмици. При това не сме разчели напълно графиката. Може да стане и още по-лошо.

— Какво може да стане още по-лошо? — попита Роглер. Притеснението му отново го бе обзело. Това, което виждаше в погледа на Франке, си беше чиста паника. Техникът погледна първо него, после Франке.

— Кажете му — каза тихичко Франке. — За дупката става дума. Видяхте я, нали?

— Да, бях там — потвърди Роглер. — Е, и?

— Още не знаем накъде води. Пуснахме няколко сонди, но никоя не даде някакъв задоволителен резултат. Единственото, което знаем със сигурност, е, че поглъща всичко, което попадне вътре. Забелязахте ли бурята?

— Нямаше как да не го направя — отвърна Роглер. Дали това в очите на Франке бе паника? Сега сам започна да я усеща.

— Става все по-силна — каза Франке. — Накъдето и да води тази шахта, тя всмуква кислород. — Той се изсмя, но смехът прозвуча като плач. — Спомняте ли си как я нарекохте в хеликоптера, Роглер? Дупка в действителността?

— Момент… Искате да кажете, че…, че през тази дупка изчезва въздух?

Франке кимна с глава. Изведнъж вътре стана съвсем тихо. Вниманието на всички бе насочено към тях. Макар че не бе говорил много високо, явно всички бяха разбрали въпроса на Роглер и отговора на Франке.

— Да — каза той. — И все по-бързо.

— Колко бързо? — попита Роглер.

— В геометрична прогресия — отговори вместо Франке техникът. — В момента не се забелязва много, но става все по-осезателно. Дадох на компютъра да направи крайните изчисления. Това е резултатът. — Той посочи листа в ръцете на Франке. Ако процесът се развива със същата бързина, остават ни още три месеца и половина.

— Три месеца до кое? — попита Роглер.

— Докато е всмукало толкова от нашата атмосфера, че да не можем повече да живеем — отговори Франке.

Роглер го гледаше втренчено.

— Искате да кажете… в Порера. В Тесин?

— Не — отвърна Франке. — Искам да кажа на тази планета.