Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (11)

11.

Варщайн излезе от столовата и с бързи крачки се отдалечи. Ръцете му трепереха. Срещу него идваше работник с жълта каска на главата и когато го видя, спря и учудено го изгледа. Ако искаше доказателство, че вътрешното му безпокойство е изписано на лицето му, вече го имаше. В същия момент преосмисли мнението си за личната си победа по точки. Не бе победил, по-скоро… Нещо ставаше…

Стреснато се обърна и погледна назад към върха. Гридоне се издигаше както винаги черен и величествен и нищо не личеше да се е променило, но въпреки това нищо не бе както допреди една секунда. Нещо…нещо бе станало. Нещо незабележимо, което не се усещаше. Сякаш нещата сами по себе си се бяха променили, сякаш светът се бе изместил малко встрани и бе заел друго място върху скалата на Сътворението. Имаше усещането, че гледа несполучливо монтирани кадри от филм. От действителността бе изчезнала частица от секундата — нещо твърде малко, за да бъде забелязано и твърде голямо, за да не бъде усетено. И промените продължаваха.

Варщайн нервно се огледа около себе си. Явно бе единственият, който бе забелязал нещо. Хората наоколо се занимаваха със своята си работа, машините работеха както преди, небето бе безоблачно и само от време на време прогърмяваше, но това бе доловимо само за него. Светлината се бе променила, станала бе по-твърда. Сякаш над платото имаше ивици блестящо стъкло, между които преминаваше въздухът. Сенките бяха по-тъмни от обикновено и нещо се движеше между тях и светлината в някаква част от действителността, която всъщност не би трябвало да съществува. Внезапно въздухът придоби метален вкус на мед и той като че ли го усети между пръстите си. Какво беше казал Зарутер? Светът вече няма да е такъв, какъвто беше преди. Може би никой няма да усети разликата, но той ще е толкова чужд, че вече няма да можем да живеем в него…

— Спокойно, само спокойно! Успокой се! — Варщайн изговори думите на глас и трикът подейства, макар и не за дълго. Паниката, която заплашваше да го завладее напълно, се сви и пропълзя обратно в дупката си някъде в дъното на душата му. Но не успя плътно да затвори вратата след нея. Отново щеше да се появи и тогава едва ли щеше да успее да я излъже. Трябваше да предупреди и останалите, докато още можеше да се владее.

Да ги предупреди? За какво?

Отново и този път много по-ясно забеляза колко нормално си течеше животът наоколо. Само на няколко метра от него стояха групичка мъже и оживено разговаряха. От време на време някой от тях поглеждаше в неговата посока, но веднага обръщаше глава, щом срещнеше погледа му. Отнякъде се чуваше радио. Долитаха неразбрани гласове и смях. Дизелов двигател се мъчеше да заработи. Земята под краката му трепереше. Не, дишаше — равномерно повдигане и спускане, придружено от силни въздишки, които сякаш идваха направо от главата му.

В следващия миг светкавица раздра лазурносиньото небе. Беше толкова силна, че след нея за секунда сякаш настъпи нощ.

Варщайн извика силно и вдигна ръце пред лицето си. Този път и другите я видяха. Мъжете до него подскочиха от уплаха, свиха се и вдигнаха ръце над главите си. Чуха се псувни. Приглушеният грохот, който досега само Варщайн чуваше, се стовари върху им, увеличен стократно от върховете наоколо, и земята под краката им наистина потрепери. Дизеловият двигател спря. Някъде се чу шум от счупено стъкло и от склона на върха се отдели малка каменна лавина, която разкъса част от оградата. С ъгълчетата на очите си Варщайн видя как неколцина мъже се втурнаха да се скрият на сигурно място, но не разбра дали успяха навреме да избягат от каменната маса. А след това дойде бурята.

Без да се приближава, просто изведнъж бе тук. Сивочерни планини от облаци се появиха от нищото и погълнаха небето над строителната площадка. Ужасените писъци на Варщайн бяха заглушени от страхотен продължителен гръм и секунда по-късно се спуснаха сини, прави като свещи светкавици, които, падайки върху телената ограда и електропровода, предизвикаха хиляди искри.

Почти веднага започна и да вали. Но както бурята не беше обикновена буря, така и дъждът не бе просто дъжд. Сякаш от небето се спусна леденостудена водна стена с такава сила и мощ, че Варщайн и другите около него се олюляха. За секунди бе мокър до кости и дори не можа да си поеме дъх. Вдигна ръце над главата, за да предпази лицето си и се опита да се ориентира. Трябваше да отиде в къщата. Дъждът плющеше с такава сила, че му беше трудно да се държи изправен на краката си. Под него вече имаше няколко сантиметра вода и започнаха да се образуват малки потоци, които не след дълго щяха да се превърнат в пълноводни реки.

Заслепен почти напълно и олюлявайки се, тръгна нанякъде. Облаците покриваха небето изцяло и отникъде не проникваше слънчева светлина. Дъждът правеше още по-трудно различаването на каквито и да било предмети наоколо. Капките се забиваха като остри игли в лицето му, а когато попаднеха в очите, изпитваше силна болка. Затова бе присвил клепачи и от сълзите погледът му се замъгляваше още повече. Земята продължаваше да се тресе. Камъните не спираха да се търкалят по склона на върха и превръщаха подножието му в смъртоносен капан. От непрекъснатите светкавици въздухът трепереше и всички движения и очертания изглеждаха изкривени и нереални, чужди. Светът се бе раздвижил в посоката, където се намираха Хаосът и Безумието.

Варщайн вървеше приведен и с клатушкаща се пиянска походка. Инстинктивно бе поел отново към столовата, която бе най-близката постройка. Бе се отдалечил само на няколко крачки, когато връхлетя бурята, но вече бе изгубил ориентация. Изведнъж се озова пред вътрешната ограда, която минаваше зад бараката със столовата, и за малко не се блъсна в нея. Това сигурно щеше да му струва живота, защото в същия миг върху телта падна синкава светкавица. Ужасен звук като с камшик блъсна тъпанчетата му. Телта пламна като жичка на електрическа крушка. Разтопен метал се разхвърча във всички посоки и макар че оградата вече не съществуваше, сини линии от чиста пукаща енергия я очертаха за секунди. Тласък от невидим юмрук отхвърли Варщайн и той падна по гръб в тревата. Вдигна ръце пред лицето си и се сви като малко дете. Около него валеше разтопен метал. Отвсякъде съскаше и святкаше. Изригваха малки гейзери от пара и няколко капки от разтопената тел го уцелиха. Извади късмет, че не попаднаха върху лицето и ръцете му, а дрехите бяха така прогизнали, че белият метал изгасна, преди да е стигнал до кожата.

През това време бурята се усилваше все повече и повече. Гръмотевиците вече се бяха слели в един-единствен непрестанен тътен, който поглъщаше всички останали звуци. Пелената на дъжда бе така плътна, че не можеше да различи нищо на един метър разстояние. Даже светкавиците, които падаха около него, приличаха само на синкави проблясъци. Някъде нещо гореше. Варщайн различаваше движещия се червен пламък, без да може да установи какво точно и къде гореше. Помисли си за Армагедон. Да, изглеждаше като Свършека на света. Ако някой ден наистина дойдеше денят на Страшния съд, сигурно така щеше да започне.

А може би вече бе започнал?

Варщайн мъчително се надигна и все още полуприведен, се опита да се ориентира. Намираше се до оградата, но не можеше да разбере наляво или надясно трябва да върви, за да стигне до тунела. Той може би беше единственото сигурно място, където можеше да се спаси от този потоп. Гореше най-малко една от бараките, но той бе сигурен, че на бурята ще са и нужни най-много пет минути, за да разруши това, което е останало пощадено от огъня. Трябваше да се добере до тунела!

Успя да се изправи и тръгна, препъвайки се. След няколко крачки се блъсна в някакъв човек, който полетя назад и падна на земята. Дъждът го скри, преди Варщайн да намери отново равновесие и да успее да му помогне. Продължи напред. Пред него изникна преобърнат автомобил, вероятно ударен от светкавица. На някои места металът се беше издул, а на мястото на колелата бяха останали само обгорели изкривени джанти. Покрай него минаха няколко души, които силно размахваха ръце. Лицата им бяха изкривени от ужас и устните се движеха, но трясъкът заглушаваше всичко. Варщайн се опита да си спомни разположението на постройките върху обекта, но не успя. Намираше се някъде между оградата и столовата, но това бе всичко, което можа да си спомни. Ако направеше само няколко крачки напред в погрешната посока, го грозеше опасността да попадне или под ударите на свличащите се камъни, или да се блъсне отново в оградата. Просто прекрасно, помисли си саркастично. Можеше свободно да избира да бъде смазан или опечен на грил. Но не можеше и да остане, където беше. Усещаше, че бурята още не бе преминала, дори, напротив — най-лошото тепърва предстоеше.

Земята отново се разтресе, този път много по-силно. Варщайн усети как под краката му нещо се раздвижи — тежко, могъщо вибриране и треперене, сякаш огромен великан се бе обърнал и бе заел друго положение.

Някакси успя да се задържи изправен и дори намери точка за ориентация — огромно жълто петно се появи за миг изпод дъжда и отново се скри. Не бе достатъчно близо, за да го различи, но въпреки това вече разбра къде точно се намираше. Жълтото чудовище бе транспортна машина, която стоеше недалеч от входа на тунела. Бе се приближил повече, отколкото смяташе. След това видя сянката отзад и предположението му се превърна в сигурност. Тъмнината пред него бе по-наситена, отколкото от другата страна — беше върхът, който поглъщаше светлината от светкавиците. Продължи напред, сложил едната ръка пред лицето си, а другата протегнал напред като слепец в непозната обстановка. Разминаваше се с хора, които се опитваха да се скрият от вилнеещата стихия, но силуетите им му изглеждаха чужди и заплашителни, а между тях се движеше нещо друго, което не бе сянка, но не бе и някаква субстанция, а нещо междинно, непринадлежащо към тази реалност, дошло от друг, непознат свят.

Това, което ставаше наоколо, не бе буря и не бе действително. Природните стихии бяха обезумели, но безумието им не бе причината, а следствието от това, което ставаше. Вратата бе отворена и тесният процеп се бе превърнал в широка пролука, през която чудовището подаваше лапите си и забиваше нокти в реалността, опитвайки се да се измъкне навън. Нещо чуждо напираше да влезе в света и то бе толкова непознато и различно, че природата с всички сили се съпротивляваше срещу присъствието му. Варщайн внезапно осъзна, че се намираха в центъра на война, на първата битка между силите на Тук и Сега и на Някога и Някъде, на Хаоса срещу Реда, битка на неведоми сили, в която щяха просто да бъдат смачкани. Трябваше да се махне, трябваше да отиде в планината. Тунелът бе най-сигурното място. А може би и там го очакваше смъртта, но в този момент бе твърдо убеден, че ако бурята продължаваше все така да се усилва, всички щяха да намерят смъртта си тук навън. А бурята наистина се усилваше.

По-късно щеше да осъзнае, че мощният сблъсък на незнайните природни стихии бе продължил само минути, но през тези минути времето сякаш бе спряло. Трябваше да направи само още десетина крачки и щеше да е на сигурно място, но имаше чувството, че се намира в кошмар, където бягаш и бягаш, но не помръдваш от мястото си.

Нещо твърдо го удари в лицето. Той извика силно, падна на колене и вдигна ръка към бузата си. Първо усети кръвта, а после се появи и тъпата пулсираща болка. Чак когато за втори път усети силна болка в рамото, разбра какво става.

Валеше град и той усещаше ударите по раменете и гърба си. Скочи, крещейки от болка, и се запрепъва напред към спасителната сянка. Ледените късове бяха с различна големина — от големи колкото топка за тенис до миниатюрни иглички, които се забиваха между пръстите в лицето и кожата му. Вече крещеше, без да спира, но вилнеещата буря заглушаваше гласа му и той самият не се чуваше. Вървеше под смъртоносната завеса от вода и лед и се молеше да не изгуби посоката. На много места по тялото му вече имаше кръв и се чувстваше, сякаш го бяха удряли с чукове. Още само две минути и щеше да умре в този ад.

Отново се препъна и се опита с гротескно движение да запази равновесие, но в този момент голямо парче град сякаш с юмрук го удари по гърба. Той се просна напред, нагълта вода, закашля се и с мъка повдигна лице нагоре да поеме въздух. В първия момент бе почти сляп, водата влезе в очите му и от болката пред него заиграха цветни кръгове. После го видя…

Може би беше от болката или от замъгленото му съзнание, което почти бе преминало границата към безсъзнанието, но независимо по каква причина бе абсолютно сигурен, че не бе халюцинация.

Пред него се бе отворила пукнатина във Времето. Дъжд, град и тъмнина се бяха разтворили подобно на завеса, разкъсана от груба сила, и пред очите му се разкриваше онова, което бе зад завесата.

Всичко продължи по-малко от секунда и след това Варщайн не можеше да прецени дали е погледнал в Ада или в небесата на Рая. Зад стената на това, което до този момент смяташе за единствена и истинска действителност, видя… Чужд свят, изпълнен със странни същества и неща, неописуемо красиви и същевременно невероятно грозни, толкова различни, че роденото му Тук и Сега съзнание не можеше да възприеме повечето от тях. Виждаше нещата такива, каквито ги отразяваха човешките очи, а не, каквито всъщност бяха. Сякаш бе някакъв пейзаж, но толкова непознат и странен, че в езика му нямаше наименование за подобно нещо. Видя небе, което като че ли живееше по някакъв ужасен начин и под което на брега на бездънно езеро се движеха неописуеми черни същества…

В следващия момент всичко отмина така, както се бе появило. Раната във времето се бе затворила и Варщайн изведнъж отново си спомни за опасността, в която се намираше. Градът още не бе престанал. Истинско чудо беше, че все още не бе сериозно наранен или дори пребит от ледените топчета.

Не смяташе да поставя късмета си още веднъж на изпитание. Бързо се изправи, сви глава между раменете и хукна напред. Дъждът поглъщаше всичко на метър разстояние. След няколко крачки се спъна в нещо твърдо, което проблясваше в калните потоци, сред които газеше. Бяха релсите. Варщайн се обърна наляво. Бе само на няколко метра от входа на тунела, но целта не се приближаваше. За момент си представи страшна картина: видя се само на няколко метра от спасението, как тича в погрешната посока към смъртта.

Най-накрая съзря светлина пред себе си — тунела! Още веднъж събра отчаяно всички сили, за да извърви последните метри, и пак трябваше да се справи с поредното препятствие. Сякаш бурята бе разбрала, че сигурната и плячка в последния момент можеше да и се изплъзне, и за кой ли път го връхлетя отгоре с първобитна сила. Върху него в неистово стакато се изсипаха парчета град и ситни дъждовни капки, които бодяха като остри игли. Някакси успя да преодолее малкото разстояние, но когато се озова в началото на тунела, вече бе на края на силите си.

Облегна се на стената безкрайно изтощен. Около него всичко се въртеше в кръг. Със замъглени сетива и сякаш от много далеч долови, че е пълно с хора и чу възбудени гласове, но не бе в състояние да осмисли нито едно от тези възприятия. Прилоша му. Затвори очи и преглътна няколко пъти, за да потисне гаденето в стомаха, но не се почувства по-добре.

Някой извика името му. Варщайн отвори очи и видя облечена в бяла престилка фигура да идва към него. Чак след две-три секунди погледът му малко се проясни и успя да различи Франке.

— За Бога, Варщайн, какво ви се е случило?! — Франке се приближаваше с широки крачки и когато бе на два метра от него, внезапно спря. Загрижеността върху лицето му бе истинска. — Мили Боже, целият сте в кръв! — извика той ужасено. — Ранен ли сте? Какво се е случило?

Варщайн уморено вдигна ръка и опипа със стиснати зъби челото си. Усети малка, пареща и очевидно силно кървяща рана над лявата си вежда. Отнякъде изпод косата му също струеше лепкава течност. Като че ли по цялото му тяло не бе останало здраво място. Но се опитваше да си внуши, че не е тежко ранен.

— Нищо ми няма — промърмори с отпаднал глас, но явно бе толкова неубедителен, че Франке го погледна още по-загрижено и се приближи съвсем. — Наистина… ще се оправя. Трябва ми само малко време да се посъвзема. За малко да не успея, почти бях изгубил надежда.

— Наистина ли всичко е наред? — Франке посегна с ръка, сякаш искаше да докосне лицето му. — Изглеждате зле.

— Ще се оправя. Какво става с другите?

— Не знам — призна Франке. — Мисля, че повечето са успели да се скрият някъде. — Той поклати глава и погледна към входа. Наоколо продължаваше да не е нормално: тунелът бе силно осветен, а светът навън се бе превърнал в черна дупка. — Много неща съм преживял, но като това тук… Сякаш дойде краят на света.

— А може и наистина така да беше — каза тихо Варщайн.

Видя как в очите на Франке проблясна гневно пламъче. Но острата реакция, която очакваше, не последва, Франке само го изгледа ядосано, после се завъртя на токовете и се отдалечи.

Варщайн остана по-дълго облегнат на стената не само за да събере сили, а и да се опомни. Като хипнотизиран бе вторачил поглед в сводестия вход, зад който светът като че ли бе престанал да съществува, и за секунди дори се запита с пълна сериозност дали наистина не бе така. Той и хората около него бяха живи и поне за момента бяха на сигурно място, но какво ставаше навън? Продължаваше ли Животът или предсказанието на Зарутер се бе сбъднало и Вратата се бе отворила и го бе погълнала?

На него самия мисълта му се стори абсурдна, но не бе забравил какво видя навън, зад дъжда. Запита се защо не разказа за това на Франке, но веднага си даде отговор: Защото Франке не би му повярвал. Защото не искаше да му вярва.

Леко потреперване под краката го изтръгна от мислите му. В първия момент не бе сигурен, но в следващите секунди движението се повтори и той не бе единственият, който го забеляза. Мъжете наоколо застинаха от ужас по средата на разговорите си. Някои погледнаха нагоре, очаквайки, че покривът над главите им ще се срути. Но укрепената с железобетон скала не помръдна. Засега.

Варщайн погледна към входа. Мракът отвън като че ли бе станал още по-черен и той изведнъж изпита чувството, че там нещо пълзи и се приближава към тях. Може би бяха черните същества от видението му или пък нещо друго, още по-лошо, но нещо се движеше в тъмнината. Отърси се от тази мисъл. Дори и така да беше, никой нямаше да го чуе. А и как да им го каже — силите, които бяха предизвикали с безразсъдните си действия, не бяха нещо, което може да се опише, за да ги предупреди. Можеха само да чакат и да се надяват, че ще им се размине. Варщайн се отдели от стената и тръгна да търси Франке. Не беше единственият, който бе ранен. Прецени, че вътре има събрани около стотина мъже, всички мокри до кости и изтощени, мнозина с кървави драскотини по лицата и ръцете и всички до един със същия непонятен ужас в очите. Макар че в тунела имаше достатъчно място поне за десет пъти повече хора, всички се бяха скупчили на около двадесетина метра навътре от входа на тунела. Приличаха на стадо уплашени животни, приютили се от природните стихии, които ужасено се блъскаха едно в друго.

Откри Франке чак в края на групата, увлечен в разгорещен спор с Хартман и един друг мъж, облечен в бяла престилка на техник.

Варщайн не можа да разбере за какво спорят, защото, когато го забеляза, Франке спря по средата на думата си. Техникът използва възможността и бързо се отдалечи, а Хартман поглеждаше ту към Франке, ту към Варщайн.

— Варщайн, добре, че идвате! — Франке посочи ядосано към шефа на охраната. — Може би ще послуша поне вас!

— За какво става въпрос? — попита Варщайн и погледна Хартман, но единственото, което прочете върху лицето му, бе смесица от решителност и инат.

— Може би ще успеете да налеете малко разум в главата на този луд човек тук! — прогърмя Франке. — Иска да излезе навън!

— Нали не го мислите сериозно?! — ужаси се Варщайн.

— Няколко от моите момчета са навън — отвърна Хартман. — Трябва да видя какво става с тях.

— Нищо няма да може да видите, Франке е прав — истинско самоубийство е да излезете сега, повярвайте ми. Който иска да излезе, си играе със смъртта.

— Това е просто буря! — упорстваше Хартман.

— Не е — възпротиви се Варщайн. — И вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Бъдете разумен! Хората, които не са тук със сигурност са се скрили в някоя от бараките. А дори и да не са, не можете на никого да помогнете.

— Аз отговарям за сигурността на строежа и вие сам казахте, че който е навън, е в опасност. Наистина ли искате от мен да остана тук и да не предприема нищо?

— Заблуждавате се, Хартман. Който все още е навън, вече е мъртъв. Знам какво говоря, аз самият едвам успях да дойда дотук!

— Преувеличавате, Варщайн — обади се нервно Франке. — Край на дискусията! Оставате тук, докато всичко премине! Все някога тази поразия ще престане!

— Това изобщо не е буря — повтори Варщайн и този път Франке не можеше да се направи, че не го е чул.

— Стига сте говорил глупости, младежо! — каза той остро. — И какво, по дяволите, е тогава, щом не е буря?

— Това, за което Зарутер ни предупреди — отвърна Варщайн. Какво ви става, Франке? Сляп ли сте? Виждал ли сте друг път подобна буря?

— Не — отговори Франке, едвам сдържайки се да не избухне. — Но и куп други неща не съм преживявал, които си съществуват. А това не значи, че заради това не вярвам в призраци или в зелени човечета от Марс.

Странно, помисли си Варщайн. За това не бе ставало дума, дори не го бе загатвал. А още по-странно може би беше, че последната част от отговора на Франке на самия него му бе неприятна. Но бе твърде развълнуван, за да се замисли по-дълго над всичко това.

— Аз…

— Вие, Варщайн — прекъсна го Франке с тон, който съвсем малко го делеше от истинско избухване и крясък, — сте на път наистина да си навлечете неприятности! — Той размахваше ръце към изхода, без да изпуска от очи Варщайн. — Навън сигурно има ранени, а може би и убити! Имам си достатъчно ядове на главата, за да слушам още един луд, който ми говори за някакво си проклятие на планината или за отмъщението на Природата! Разбрахте ли ме?

Изгледа продължително Варщайн и ако в този момент той бе приел предизвикателството, всичко щеше да се развие по друг начин, защото много добре усещаше несигурността зад престорения яд на Франке. Но Варщайн не го направи и Франке се обърна рязко и със същия остър тон подхвана Хартман:

— А вие ще правите това, което аз заповядам, и ще останете тук, докато всичко премине, ясно ли е?!

— Няма да стане — отвърна спокойно Хартман. — Можете да ме задраскате от списъка, Франке. Напускам.

Франке пребледня.

— Напускате? Не! Аз ви уволнявам, Хартман! Още сега!

— Е, поне веднъж да сме на едно мнение.

Франке преглътна, но твърдият блясък в очите на Хартман му подсказа, че е време да смени тактиката.

— Бъдете разумен, Хартман! Не можете да…

— Мога и ще го направя — прекъсна го Хартман. — Само се опитайте да ме спрете! Той се обърна и тръгна към изхода.

Но не стигна до него. Не бе направил и три крачки, когато от непрогледната тъмнина отвън се появи фигура — широкоплещеста, приведена, загърната в жълт дъждобран, чиято качулка скриваше лицето. Въпреки това, секунди преди Зарутер да свали качулката от главата си, Варщайн знаеше кой стои пред тях. Никой нормален човек не би успял да премине през този ад и да дойде дотук. Не бе никак изненадан. Някъде вътре в себе си знаеше, че старецът ще се появи.

— Не може да бъде! — промърмори Франке. — Това… Варщайн! Случайно да имате нещо общо с това?

— Не — отвърна Варщайн, както си беше в действителност. — Но не съм изненадан, че го виждам тук. Вие? — тръгна той към Зарутер, но за негова изненада старецът само бегло го погледна със странно тъжен поглед и застана срещу Франке.

— Какво търсите тук? — веднага го нападна го Франке. — Забраних ви да стъпвате на строежа!

Зарутер въобще не обърна внимание на думите му.

— Значи не ме послушахте — каза той предизвикателно. — Е, вече е твърде късно!

— Попитах ви какво търсите тук?! — Франке наистина крещеше или поне се опитваше. Но гневът и неспособността да се овладее превръщаха гласа му в истеричен писък, който бе по-скоро смешен. — Наистина имам по-важна работа за вършене, отколкото да се занимавам с банда луди!

— Вече направи твърде много — каза тихо Зарутер. — Предупредих те, но ти не пожела да чуеш. А сега всички ще носите последствията.

— Стига! Хартман, задръжте го!

Хартман не се помръдна от мястото си.

— Какво чакате?! — кресна Франке, завъртя се на тока си и за секунда съсредоточи целия си гняв върху Хартман, който стоеше насреща му с изписани върху лицето безпомощност и злорадство и наблюдаваше как лицето на Франке става ту бяло, ту червено. — Оглушахте ли? Махнете този луд от очите ми!

— Току-що ме уволнихте — каза спокойно Хартман. — Или вече забравихте?

— Моля ви! — Варщайн бързо се вмъкна между двамата и се опита да отклони вниманието на Франке върху себе си. Направи успокоителен жест и се обърна към Зарутер: — Защо дойдохте? Моля ви, ако имате да ни кажете нещо, направете го! Ще ви изслушам.

— Знам. Но на теб нямам какво да кажа. Казах ти всичко, каквото трябва да знаеш. Може би все още мога да направя нещо.

— Какво? — Варщайн забеляза с периферното си зрение, че Франке се готвеше отново да нападне Зарутер, и направи още една крачка, за да прекрати прекия зрителен контакт помежду им. — Какво става? Какво е това, Зарутер?

— Ти знаеш — отвърна загадъчно възрастният мъж и посочи Франке.

— Той също знае, дори може би по-добре от теб. Предупредих го, но знаех, че няма да ме послуша.

— Престанете, Варщайн! — изпъшка Франке. — Говори ви глупости, а вие го слушате!

— Вината сигурно не е негова — продължи Зарутер, без да обръща внимание на Франке. — Не може да мисли по друг начин, просто е такъв, какъвто е.

— Край! Стига! Няма да позволя…

Варщайн така рязко се обърна, че Франке уплашено застина по средата на думата си и отстъпи крачка назад.

— Млъкнете най-после! Ако искате и мен уволнете, но сега ще си затваряте устата и ще слушате, ясно ли е?!

Не беше сигурен дали Франке наистина бе стреснат, или не бе в състояние да осмисли тона, с който му говореше, но му беше все едно. Така или иначе той се дръпна още една крачка назад от Зарутер и не каза повече нищо.

— Е? — попита Варщайн. — Казвайте какво става? Какво е това навън? Не е обикновена буря.

— Не е — отговори тъжно Зарутер. — Вратата се отваря, и то по бързо, отколкото си представях. И е по-лошо, отколкото се страхувах.

— Искате да кажете, че… че няма да спре? — Варщайн погледна уплашено към изхода. Мракът не се бе разсеял и чувството, че нещо в него се движи, сега го връхлетя още по-силно. Нещо голямо и лошо, непринадлежащо към този свят…

— Започна се — каза Зарутер — и няма да спре, докато първичното прастаро равновесие не бъде възстановено.

Значи бях прав, помисли си Варщайн. Това, което бе сметнал за родено от хистерията му видение, бе в действителност ужасната картина на това, което ги очакваше. Бурята нямаше да престане и щеше да погълне и върха, и долината, може би и цялата страна, а може би и целия свят.

— Можете ли… може ли нещо да се направи? — попита той със заекване.

— Ще се опитам, но не знам дали ще ми стигнат силите. Вече съм стар и слаб и сам, а са нужни много. Но ще направя, каквото мога.

Той се поколеба за момент и върху лицето му пробяга някаква тъга, но Варщайн едва по-късно разбра какво значеше.

— Ако не се справя, ще трябва ти да продължиш. Вече не са останали много като теб.

— Аз?! — попита изплашено Варщайн. — Та аз дори не знам… не знам какво става, камо ли какво трябва да правя!

— Ще разбереш. Сега не мога и не бива да ти казвам повече. Само това: Ако не успея и вратата се отвори, нужни са усилията на трима, за да бъде затворена. Един, който знае, втори, който вижда, и трети, който обича. А сега ми пожелай късмет!

Зарутер се усмихна още веднъж със странната си тъжна усмивка и от нея по гърба на Варщайн преминаха ледени тръпки. После мина покрай Франке и Хартман и навлезе навътре в тунела, Франке вдигна ръка да го спре, но един поглед на Зарутер бе достатъчен да го накара да замръзне по средата на движението.

Старецът бавно продължи и докато вървеше, нещо в тунела пред него се промени. Първоначално толкова недоловимо, че Варщайн само леко усети, но не видя нищо. Нещо се промени в светлината, сякаш действителността се измести в посока, която въобще не съществуваше.

Едва сега разбра какво искаше да направи Зарутер. Това, което ставаше навън, не можеше да му причини нищо, също както и той не можеше нищо да промени. Затова отиваше там, където бе започнало всичко — в сърцето на планината. Там, където беше вратата. Също и Печатът, който с действията си бяха счупили.

Изведнъж ясно осъзна, че повече нямаше да го види независимо дали той щеше да успее или не.

— Не! — прошепна Варщайн. — Не правете това! Върнете се! Върнете се!

Не очакваше да бъде чут, но Зарутер наистина спря, обърна се и го погледна. Въпреки че вече бе доста далеч, усети как погледът на стареца се спря върху него, усети и посланието на този поглед. Не биваше да тръгва след него. Не сега. Каквото имаше да се свърши вътре, бе дело само на Зарутер. Дали щеше да успее или не, Варщайн не можеше нищо да направи. И не биваше, защото бе нужен след това.

Земята под краката им леко потрепери. Вятърът отвън внезапно изви с десетократно по-голяма сила, сякаш митичните сили, които го бяха освободили, усетиха опасността, която ги грозеше. Зарутер не бе стар и слаб. Беше последният от друидите, могъщ маг, дошъл да затвори пролуката между световете.

— Невероятно! — каза Хартман. — Погледнете! Там!

Имаше нещо в гласа му, което накара Варщайн да наостри слух. С мъка отдели поглед от приведената фигура на Зарутер и проследи ръката на Хартман, която сочеше нагоре към сводестия таван на тунела.

В подсиления със стомана бетон се бяха появили пукнатини. Подът все още вибрираше и макар че тласъците вече не бяха така силни, както преди минути, разрушителните сили сигурно бяха сто пъти по-силни, защото при всеки лек тласък пукнатините се разширяваха. Отгоре започнаха да падат дребни камъчета и прах и там, където допреди малко се виждаше гладък, облицован с изкуствена материя бетон, сега се разпростираше все по-гъста паяжина от пукнатини. В същото време и светлината след Зарутер се промени. Наоколо стана по-светло и въздухът сякаш пулсираше. Светлината идваше не само от лампите, тя просто струеше отвсякъде, сякаш самият въздух светеше, пронизвай от непознати енергии.

— Тунелът се руши! — извика Франке. — Навън! Да се махаме!

Викът му имаше ефекта, който можеше да се предположи — предизвика паника сред хората. Изведнъж всичко наоколо се раздвижи и хукна нанякъде, но нямаше къде да избягат. Зад тях сводът започна да се извива, сякаш отвън го натискаше гигантски юмрук. Пред тях бе стихията, която с такава първична сила връхлиташе върху Гридоне, че върхът като че ли стенеше от болка. Точно пред изхода настана блъсканица, защото първите се дърпаха пред бурята, а последните бягаха от свличащия се тунел. Таванът само по някакво чудо не бе пропаднал съвсем.

Варщайн бе повлечен от тълпата, но успя да се изскубне и в същото време забеляза, че нестабилната част на тунела се ограничаваше в право като конец пространство пред и над Зарутер. От пода до тавана се рушеше само един полукръг от тунела, а не целият тунел. Този полукръг дори не бе много широк.

Зарутер продължаваше да крачи напред и макар че се движеше бавно, с умерени, почти тържествени крачки, изглеждаше сякаш се отдалечава с невероятна бързина. Вече се виждаше само като силует в струящата отвсякъде светлина.

— Този безумец ще се убие! — извика внезапно Хартман. — Хей, вие, върнете се! Зарутер сигурно и не чу думите му, но Хартман въобще не изчака никаква реакция, а мигновено се спусна след него.

— Не! Хартман, не! — викна обезумял Варщайн.

Опита се да го хване, но ръцете му увиснаха във въздуха. Втурна се отчаяно след него, но два пъти по-старият от него мъж тичаше с неочаквана бързина. Непреставайки да крещи след Зарутер, той се носеше с огромни скокове и стигна напукания участък, още преди Варщайн да е пробягал и половината разстояние. Когато минаваше точно под пукнатините, таванът се срути. Но камъкът не се пръсна, а падна като компактна маса с невероятна сила и бързина и се заби в земята. Чак тогава скалата се пръсна на милиони части.

Срутването разтърси цялата планина. Всички бяха изхвърлени нагоре във въздуха. Пред очите на Варщайн тунелът направи гротескно двойно салто. В следващия миг видя как подът лети към лицето му. След това вече не си спомняше нищо.

 

— Имахте право — каза Ломан, когато Варщайн, завършил разказа си, посегна с треперещи пръсти към чашката с кафе. — Това е най-налудничавата история, която в последно време съм чувал.

— Още не съм ви разказал най-невероятната част — каза Варщайн. В момента би дал дясната си ръка за една бира, но прецени, че ситуацията не е подходяща. — Два дни по-късно измериха отсечката от входа до мястото, където таванът се срути. Бяха точно седемдесет и два метра.

Ломан явно не разбра какво искаше да каже с това, но Ангелика го погледна въпросително.

— Отсечката, която твоят лазер преди това е бил изчислил?!

— Да, с точност до сантиметър — отговори Варщайн и отпи от кафето, което бе толкова горещо, че не можеше да усети вкуса му. — Знаех си, че няма да ми повярвате.

— Кой казва, че не вярвам? — отвърна Ломан. — Не мога да преценя какво наистина се е случило тогава, не съм бил там. Но ви вярвам, че сте го преживял точно така.

Приятелски начин да ми кажеш, че ме смяташ за откачен, помисли си Варщайн. Но не можеше да се оплаче. Имайки пред обстановката, това дори надхвърляше очакванията му.

— Колко убити имаше? — попита тихо Ангелика. Чутото явно доста я бе потресло, докато Ломан даде да се разбере, че намира историята за доста вълнуваща, но иначе го засягаше толкова, колкото и прогнозата за времето през изминалата седмица. Въпреки това отговори на Ангелика.

— Петима, заедно с Хартман. Освен това много ранени и материални щети за милиони. Бурята е разрушила всичко, което не е било под скала и железобетон. — Той се ухили: — Нали добре съм се справил с домашното?

— — Защо тогава ме карате да ви разказвам отново цялата история? — попита ядосано Варщайн. Бе му струвало големи усилия да изживее отново всичко. Това беше онази част от спомените му, която бе заровил най-надълбоко и зазидал зад стена от нежелание отново да си спомня. Три години му трябваха, за да се справи с тази задача. Сега се чувстваше така изтощен, сякаш наистина бе преживял всичко отново. И усещаше, че истинският ужас тепърва ще дойде.

— До този момент бях чувал историята само от трета ръка — отвърна непоколебимо Ломан. — От съобщенията на колеги, които понякога не са много обективни. Исках да разбера вие какво ще ми разкажете. Какво стана след това? — Той отвърна на пронизващия поглед на Варщайн с безсрамна усмивка.

Като че ли това, което дотук бе поискал от него, не бе достатъчно, ами искаше да разбере и останалата част! Явно наистина беше от хората, които изпитваха удоволствие да въртят ножа в раната. Или просто беше чувствителен колкото валяк. Варщайн не знаеше кое от двете да предпочете.

— Няма много за разказване — каза той, макар че това беше по дългата част от историята. — Бях достатъчно глупав да си въобразя, че след всичко, което преживя, Франке ще се вслуша в думите ми. За съжаление не стана така. Официалната версия бе за внезапна промяна на времето, придружена от земетресение.

— И откога бурите предизвикват земетресения? — попита Ангелика.

— Може и обратното да е било — отвърна уморено Варщайн. — Вече не си спомням добре. Във всеки случай съчини някакво обяснение, което задоволяваше и медиите, и шефовете му. Нещастен случай, и толкова.

— Но той е видял всичко със собствените си очи! Останалите също са били там! — каза Ангелика.

— Видял е нещо, но вече не съм сигурен дали е било същото, което видях и аз. — По-скоро мисля, че не е искал да го види.

Варщайн бе истински учуден. Последното, което очакваше от Ломан, бе да го подкрепи. Преди Ломан да продължи, телефонът иззвъня. Варщайн леко се стресна и с ъгълчетата на очите си видя как Ангелика пребледня.

— Това е Франке — каза Ломан. Почти си изкълчи ръката, за да достигне телефона на арматурното табло и погледна поред и двамата: — Кой иска да говори с него?

— Включете високоговорителя — каза Варщайн. — Нали сме съзаклятници, които нямат тайни един от друг? Или не е така? — Той се смя, но Ангелика, за която бе предназначена шегата, не реагира. В погледа и проблясна паника. Варщайн добре я разбираше. Вчера вечерта и бе лесно да отклони предложението на Франке, а не се искаше много смелост да вземеш решение, което не е окончателно. Сега тази резервна вратичка вече я нямаше.

Ломан натисна един бутон върху телефона и Варщайн каза високо:

— Добро утро, доктор Франке.

— Не е добро, Варщайн — гласът на Франке бе малко променен от връзката, но въпреки това Варщайн долови умората в него. А тя не бе физическа. — Дайте ми госпожа Бергер, моля.

— И тримата ви чуваме.

Ако това бе замислено като предупреждение към Франке, то не постигна целта си. Дори напротив.

— Добре — каза той. — Спестявате ми необходимостта да го повтарям три пъти. Предполагам, че сте помислили върху предложението ми?

— Да — отговори Ангелика. Изглеждаше така, сякаш изпитва физическа болка, но гласът и звучеше удивително твърдо. — Не съм променила мнението си. Нямам какво да ви кажа.

— Разочаровате ме — въздъхна Франке, но гласът му съвсем не звучеше разочаровано. Не бе дори изненадан. — Решението ви е глупаво, а досега не ви смятах за глупачка. Трябва да знаете, че сама нямате никакви шансове.

— Не съм сама и мисля, че досега тримата добре се справихме.

— До този момент просто ви давах възможност да го правите — поправи я Франке. — Може и да съм подценил решителността ви, но втори път няма да допусна същата грешка. Варщайн?

— Да?

— Трябва да говоря с вас.

— Мислех, че вече го правите.

— Не по телефона. Къде можем да се срещнем? Да речем, след час и половина или по-добре, два?

— Да се срещнем? — неволно повтори Варщайн. — Вие май сте полудял! Нали наистина не мислите, че ви вярвам?

— Имате думата ми! Гарантирам на вас и на приятелите ви свободно придвижване и един час преднина, ако не се споразумеем.

Ломан правеше някакви мимики, но Варщайн не му обърна внимание. Гласът на Франке продължаваше да е уморен и отчаян, но вече се долавяше и нещо друго в него. Нещо, което не можеше да определи, но което го безпокоеше.

— Стига с тези номера! Не сме герои на евтин криминален роман!

— Вие започнахте играта на стражари и апаши. Значи?

Мислите в главата на Варщайн препускаха с бясна скорост. Нещо му подсказваше, че предложението на Франке е искрено. Можеше почти да пипне паниката, която се криеше зад умората и несръчно надянатото отгоре спокойствие. Но след всичко, което се бе случило, просто не можеше да му вярва. Изминаха няколко секунди без никаква реакция и Франке продължи:

— Вече започна да ми омръзва да ви заплашвам, Варщайн, но поне от вас очаквах повече разум. Знаете, че няма да успеете. Ако наистина поискам, и вие, и приятелите ви най-много след два часа ще седите в някоя затворническа килия.

— Защо тогава не го направите? — попита нападателно Ломан.

Франке не му обърна внимание.

— Всичко, което искам, е да говоря с вас. Може би ще намерим решение за вас и за приятелката ви. Казвам истината. Знам къде е мъжът и и съм готов да я заведа при него.

— Но не и да я върнете, предполагам — каза Варщайн.

— Може би не веднага — призна Франке. — Но ви гарантирам, че нищо няма да ви се случи. Нито сега, нито по-късно. Ако чуете какво искам да ви кажа, сигурно ще ме разберете.

— Това е клопка! — прошепна Ломан. — За колко ли глупави ни смята тоя тип?!

— Що се отнася до вас, предпочитам да не отговарям сега на въпроса ви — обади се Франке.

Ломан и Варщайн се спогледаха учудено. Журналистът бе говорил наистина много тихо. Телефонът явно имаше свръхчувствителен микрофон.

— Трябва ми малко време да помисля — каза Варщайн.

— Разбирам. Ще се обадя точно след два часа. И моля ви размислете добре. Просто нямаме вече много време за разговори — той прекъсна връзката.

— Лъже! — ядосано каза Ломан. — Нали няма да се хванете на въдицата му?

— Спечелихме два часа — отвърна остро Варщайн. — Какво повече искате?

Ломан се накани за гневен отговор, но Варщайн просто стана, промъкна се край него и излезе от колата. Точно сега нямаше никакво желание да се кара с Ломан. Разговорът с Франке го бе ангажирал повече, отколкото искаше да си признае. Заинтригува го не толкова това, което Франке каза, а това, което премълча. Беше изпаднал в паника. Нещо ставаше на Гридоне и може би бе по-лошо, отколкото предполагаше.

Врата на автомобила се отвори и Варщайн се обърна, очаквайки да види Ломан, който идваше да продължат спора.

Беше Ангелика. Усмихваше се, но по начин, който издаваше несигурността и, вместо да я скрие. Без да каже нищо, се приближи до него и запали цигара. Ръцете и трепереха.

— Може ли? — попита тя.

— Какво? Да стоиш навън ли? Гората не е моя.

— Да пуша — отговори тя. — Знам, че не ти е приятно.

— Вътре в колата това не ти пречеше — каза Варщайн.

— Вярно — за секунда Ангелика изглеждаше толкова глупаво, че Варщайн силно се разсмя. — Много глупаво, знам.

— Всичко е толкова глупаво. Но на въпроса ти: Не, не ми пречи. И присъствието ти също не ми пречи.

— Мислех, че искаш да бъдеш сам.

Ако наистина си мислила така, трябва да те попитам защо дойде след мен, помисли си Варщайн. Но само поклати глава и продължи да гледа края на гората и плетеницата от светлина и зелени сенки зад нея. Гледката беше успокояваща със своята нормалност.

— Ломан се обажда по телефона — каза след известно време Ангелика. — Опитва се да мобилизира приятелите си от пресата, за да окажат натиск върху Франке. Сега разбирам, че беше грешка да го вземаме с нас.

— Ако трябва да сме точни, той ни взе със себе си, а не ние него — каза Варщайн. — Но тук си права — не трябваше да е тук. Защо не приемеш предложението на Франке? Мисля, че е искрен.

— Искрен? — тя дръпна за последен път от цигарата си, хвърли я на земята и старателно я стъпка с тока на обувката си. — Ако това, което разказа за него, е вярно само наполовина, значи този човек въобще не знае какво значи тази дума.

— Не е така. — Варщайн се запита дали наистина толкова неразбрано се беше изразил. И ако да, сигурно двамата с Ломан и за други неща не са го разбрали правилно. — Съвсем не искам да го защитавам, това сигурно ще е последното нещо, което би ми дошло наум. Но той не лъже, когато не е абсолютно необходимо. Или когато няма голяма полза от това.

— Да те махне от пътя си би било голяма полза — не се съгласи Ангелика.

— Сега вече ме надценяваш.

— Не — отвърна бързо тя по начин, който го изненада. — Не го правя и никога не съм го правила. Ти се подценяваш. Този човек се страхува от теб.

Варщайн се изсмя.

— Не ставай глупава! Както е тръгнало може да пусне цялата швейцарска гвардия по петите ни. Защо да го е страх? И то точно от мен?

— Не знам. Но е така. И не от днес. Ти сам го каза — направил е всичко, което е било във властта му, за да те накара да млъкнеш, нали така?

— И успя.

— А защо трябва да го прави, ако не го беше страх от теб? Човек не си прави толкова труд за някого, който му е безразличен. Ако те смяташе просто за някакъв луд, още тогава щеше да те изхвърли и да те забрави. И сега нямаше да ни изпрати помощниците си мафиоти. Сигурно знаеш нещо, което те прави опасен за него.

— Доста примамлива представа — каза Варщайн, макар че в действителност го обзе страх при мисълта. — Но въпреки това не е вярна. Разказах ви всичко, което знам. Останалото… също: бях достатъчно наивен, за да се обърна към пресата и да разкажа историята. И затова си счупих главата.

— Какво стана със Зарутер?

— Не знам. Оттогава не съм го виждал.

— Беше ли сред мъртвите?

— Не, просто изчезна. Официалното обяснение беше, че е загинал при срутването на тунела и тялото му не е било намерено. Но това не е истина. Преобърнаха камък по камък и дори и да беше напълно смачкан, щяха да намерят трупа или това, което е останало от него.

— Няколко тона скала добре могат да подредят човек — каза Ангелика.

— Но не могат да го разтворят в Нищото. Не е мъртъв. Просто изчезна.

— Тунелът има два изхода — припомни Ангелика.

— Днес, но тогава нямаше. Нали ти казах — претърсиха камък по камък, но него го нямаше. И оттогава, доколкото знам, не се е появявал. Но е жив, просто го знам. И ме чака.

Ангелика помълча известно време. Изглеждаше сериозна и умислена.

— Теб… или нас? — попита накрая.

— Нас? — Варщайн неловко се засмя. — Откъде ти хрумна?

— Нали сам каза: „Ако не успея и вратата се отвори, нужни са силите на трима, за да бъде затворена отново. Един, който знае, един, който вижда, и един, който обича.“

— И смяташ, че… — Варщайн стъписано млъкна. Но не само Ангелика мислеше, че те са тези трима. Самият той през цялото време го беше мислил, но не се бе осмелил да изрече на глас надеждата си.

— Това, това е просто смешно! Как мислиш, кои сме? Тримата мускетари, дошли да спасят света?

Ангелика щеше да отговори, но Варщайн направи гневно движение с ръка.

— Чуй ме сега! Това тук не е игра! И Франке не е човек, който ще позволи да си играят с него! Сама видя на какво е способен и повярвай ми, това далеч не е всичко. Когато се обади, ще се съглася да се срещна с него, а ти ще ме придружиш. Няма да позволя да тичаш към гибелта си само защото един побъркан старец е бръщолевил глупости, които и аз сигурно не съм разбрал както трябва! Ще чуеш какво ще ти каже и след това ще отидеш с него.

— Ти ли решаваш това? — Тонът, с който го каза, не отговаряше на думите и, Гласът и бе много нежен, а това още повече разгневи Варщайн. Не понасяше да се отнасят майчински с него.

— Да, по дяволите! И искаш ли да знаеш защо? Защото ти така искаше! Ти дойде при мен и ме помоли да ти помогна да намериш мъжа си. Е, сега можеш да го намериш. Франке ще те заведе при него. За теб няма повече никаква причина да оставаш с нас!

— А може би има — каза Ангелика и се приближи към него. Имаше нещо непознато в погледа и. Не, всъщност не бе непознато. През цялото време бе било там, но той просто не го виждаше. Внезапно осъзна, че тя беше права. Само че той не знаеше кой от тримата бе точно — този, който вижда, или този, който знае, но през цялото време знаеше тя кой е — този, който обича.

— Моля те, недей! — каза тихичко той.

Тя спря, но и без друго повече не можеше да се приближи — бе достатъчно близо. За първи път наистина осъзна колко прекрасна бе зад фасадата от решителност и сила, която бе издигнала около себе си. Усещаше парфюма и уханието на косата и което се смесваше с мириса на цигарен дим. Странно — той вече не го дразнеше.

— Ако е заради Франк…

Варщайн сложи пръст върху устните и. Тя лекичко потрепера от допира му и той бързо дръпна ръката си.

— Не, не е заради него. Просто… моментът не е подходящ, това е всичко.

А може би бе точно обратното. Дълбоко в себе си чувстваше, че тя е права, а той — не. Нямаше неподходящ момент да обичаш някого. Ами ако това бе последният момент, който имаха? Тази вечер или най-късно утре щяха да пристигнат в планината — независимо по какъв начин, и вече едва ли щяха да имат време да променят нещо. Без да каже нищо, той я притегли към себе си и я целуна.

— О, извинете!

Варщайн почти уплашено се дръпна. Този път изненадата не бе никак приятна — зад него стоеше Ломан и върху лицето му бе изписана безсрамна усмивка. На Варщайн му се прииска да забие юмрук в мутрата му.

— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент — продължаваше цинично да се хили Ломан. — Ако имате нужда от колата, само кажете. С удоволствие бих се поразходил половин час наоколо.

— Обадихте ли се, където трябва? — попита хладно Варщайн.

Усмивката от лицето на журналиста изчезна.

— Не, проклетият телефон вече не работи.

— Преди пет минути работеше — обади се Ангелика.

— Така ли? Представете си, въобще не се сетих! Франке сигурно го е изключил.

Ангелика погледна уплашено.

— Значи тогава знае къде се намираме?

— Предполагам, че да — каза Варщайн и се опита да я успокои: — Но за да прекъсне линията, не е нужно да знае точно къде сме. Така или иначе ще трябва отново да я оправи, ако иска да ни се обади.

— Въпреки това трябва да изчезваме оттук — каза Ломан и прокара пръст по вратата на колата. Погледна върховете на ноктите си и направи ядосана физиономия. — Още не е съвсем изсъхнала, но ако не ни завали силен дъжд, може и да успеем. Хайде, качвайте се и да тръгваме!