Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (7)

7.

Аскона се задъхваше от движението на автомобилите по улиците. Наредени плътно един зад друг, те се виеха като безкрайна змия в двете посоки на града — откъм езерото в посока към старата историческа част на града и нагоре към планината и обратно, — идващи от прохода към крайбрежната улица, където веригата от метал, лак и стъкло спираше понякога за часове, така че заедно с нея замираше всичко.

Роглер отново мислеше за това, което каза сутринта, и натъртено си повтаряше изречението: вършеха престъпление, ако не спрямо колегите си и целия свят, то поне спрямо този град. Катастрофалното положение с транспорта се дължеше на лова на призраци, който Франке го принуждаваше да прави. Тунелът Гридоне не бе просто някакъв си тунел, който можеше да се спре ей-така, когато на някой му хрумне, и да се замени с някаква съмнителна отбивка.

Роглер понечи да се дръпне от прозореца на хотелската си стая, когато погледът му бе прикован от група хора, облечени в пъстроцветни дрехи, които напразно се опитваха да пресекат улицата. В такива часове, когато автомобилите се движеха без прекъсване, подобно начинание можеше да се окаже доста опасно или ако не, то поне доста продължително. Но това не бе негов проблем, в крайна сметка не беше регулировчик. Видът на тези приключенци го наведе на други мисли, които никак не му харесваха. През последните дни градът гъмжеше от екзотични чужденци и далеч не всички бяха толкова безобидни като тримата шарени индийци или пакистанци долу пред хотела. По-лоши бяха онези, които не се забелязваха — акулите и вълците, преоблечени като златни рибки. И тяхната поява, както и тази на лавината от метал и стъкло бе резултат от техните действия — неговите и на Франке. Престъпниците привличаха престъпници — това беше непоклатим закон, откакто съществуваше такова нещо като криминалистика. Това, което ставаше в града, не бе нищо друго. Опита се да го обясни на Франке, но германецът или наистина не го разбра, или не искаше да го разбере. Ако още една седмица хората му вдигаха само пушилка, накрая можеше да се окаже, че наистина му трябват. Вече бяха заловили един терорист, търсен от Интерпол, който се бе вдигнал от Близкия изток и бе дошъл да провери дали освен тунела наоколо няма и нещо друго, което си струва да бъде вдигнато във въздуха. Имаше и още двама подозрителни, които предадоха на съответните служби. Франке го бе поздравил с успеха, но Роглер започваше да сънува кошмари, когато си помислеше колко още такива птици се разхождаха преспокойно, без да могат да ги пипнат. Махна се от прозореца и отиде до малката масичка, отрупана с документи, бележки и дела, на която бе работил през последните три часа. Бе отишъл до прозореца, надявайки се да се разсее малко, но не успя. Масичката вече не бе достатъчна за всички листа върху нея и те се стелеха по пода, върху шкафа и двата стола и дори започваха да се разпростират върху част от двойното легло. Всеки път, когато излезеше от стаята и след това се върнеше, купчината му изглеждаме по-голяма. Това е проблемът на престорената работа, мислеше си. Не мина много време и тя се превърна в истинска. Тази повратна точка бе стигнал преди няколко дни и вече я бе минал. Ако сега Франке влезеше и кажеше: „Край на целия фарс!“, щяха да му трябват седмици време, докато се справи с всичко тук. Бяха предизвикали лавина и сега бе почти невъзможно да я спрат. С всеки изминал час се питаше защо всъщност го бяха направили. Обяснението на Франке, че всичко това бе необходимо, за да могат той и хората му да разберат какво точно става в тунела Гридоне, в началото му се стори напълно смислено. Но то вече не оправдаваше големите усилия, които полагаха. Само в последните три дни от другата страна на планината бяха пристигнали пет поделения по сто души полицаи, освен това цяла влакова композиция с материали и уреди. Какво правеше този Франке?

За пореден път този ден Роглер посегна и взе една папка, която беше най-отгоре на купчината листа. Толкова често вече я бе прелиствал, че знаеше съдържанието и наизуст. И въпреки това всеки път имаше усещането, че нещо е пропуснал.

Съдържанието на невзрачната сива папка едва ли щеше да зарадва особено доктор Герхард Франке, защото не представляваше нищо друго освен пълното му досие — като се започне от раждането му преди почти шейсет години и се стигне до ролята му при изграждането на тунела. Роглер беше объркан. Нещо в биографията на този мъж не беше както трябва, но не можеше да каже какво точно.

Взе да прелиства папката и да си припомня отделните моменти от живота и кариерата на Франке. Всичко изглеждаше съвсем нормално: училище, следване и промоция, която — очевидно със солидната подкрепа на влиятелния и амбициозен баща — му бе осигурила старт в блестяща научна кариера. По-голямата част от живота си бе прекарал като доцент и професор в различни известни университети в Германия, докато накрая стига до идеята да направи капитал от таланта си, като премине в частната икономика. И защо не? Изследвания и научна слава — да, но и парите имаха своята приятна страна. А ако сумите в справките бяха верни, то тогава като ръководител на проекта за тунела той бе спечелил приблизително толкова, колкото за двадесетте години работа като преподавател. Дотук добре.

Но преди две години и половина, непосредствено след завършването на тунела, той захвърля всичко и се връща в същия университет, който е напуснал няколко години преди това, и то след огромен и шумен скандал. Роглер не беше учен и не се и опитваше да разбере какво върши човек като Франке. Но не това беше важно. Това, което го смущаваше, бе поведението на Франке — то не подхождаше на човек като него.

Ако имаше дума, която най-точно описваше доктор Франке, то тя се казваше егоизъм. Франке бе безогледен, циничен и в буквалния смисъл на думата минаваше през трупове, ако решеше да наложи интересите си. Такъв човек не напускаше просто така добре платена работа, за да се заключи в кула от слонова кост и да се посвети отново на изследванията си. Освен ако тези изследвания не му обещаваха още по-големи печалби, помисли си Роглер. Не успя да открие с какво се е занимавал Франке през последните две години и половина. Във всеки случай не бе работил като преподавател. Това бе всичко, което разбра.

Пискливият звън на телефона го изтръгна от мислите му. Затвори папката, метна я небрежно върху купчината други документи и изрови апарата отдолу. Успя да вдигне слушалката чак след третото звънене.

— Роглер, слушам.

— Господин Роглер, моля извинете за безпокойството. Обажда се Крамер, мениджърът на хотела. Бих искал да ви помоля за нещо… Зная, че не желаете да ви безпокоят, но тук имаме малък проблем и ни е нужна помощта ви. Наистина бих ви бил много благодарен.

Роглер не се ядоса на обаждането, напротив. Мислите му и без друго вече се въртяха в кръг и може би му трябваше нещо да го разсее.

— Какво мога да направя за вас?

— Ще трябва да ви помоля да слезете долу на рецепцията. — Гласът на Крамер звучеше доста изнервено. — Имаме няколко…хм…гости, които ни създават проблеми.

— Защо не извикате полицията?

— Опитахме се, но нали знаете какво е сега в града. Жандармерията е претоварена и понеже сте отседнал при нас, реших, че…

Роглер въздъхна. Май не трябваше така прибързано да предлага помощта си, помисли си той. Нямаше нищо против, ако за няколко минути се откъсне от безплодните размишления, но никак не му се занимаваше с буйстващи младежи или туристи, на които обслужването не им харесва. От друга страна пък напълно разбираше Крамер. Той самият и неговите подчинени доста бяха допринесли за това местната полиция да е абсолютно претоварена и да не може да върши същинската си работа.

— Добре, слизам след минута.

Сложи слушалката, облече си якето и излезе. В коридора бе съвсем тихо, което не на последно място се дължеше и на факта, че той и неговите хора бяха заели целия етаж. Единствените две стаи, които не бяха за тях, бяха празни — и това, когато хотелските легла в Аскона се купуваха едва ли не със злато. Дори поради тази причина се чувстваше морално задължен да помогне на Крамер.

Пред асансьора стоеше униформен полицай, чиято единствена задача беше да пази Роглер и хората му от журналистите, които обсаждаха хотела и душеха за някоя неволно изтървана незначителна дума, за да я раздуят след това до сензация. Роглер влезе в асансьора и даде знак на полицая да го последва. В момента и без друго той беше единственият на етажа. Общо деветте служители, които бяха дадени на негово разпореждане, по това време бяха в града и правеха всичко възможно да увеличават хаоса.

Когато слязоха на партера, ги посрещнаха възбудени гласове. От другата страна на фоайето се блъскаха поне двадесет-тридесет души и в първия момент той не можа да разбере какво точно става. Кимна на придружителя си да го следва плътно и затърси с поглед Крамер, докато си пробиваше път в тълпата.

— Господин Роглер! Слава Богу, че идвате! — Крамер вървеше срещу него. Целият бе кълбо от нерви. Той си беше такъв и преди, когато Роглер отсядаше в хотела като най-обикновен гост на града. Но откакто Аскона се превърна в лудница, човекът едва балансираше на ръба на нервен срив.

— Много съжалявам, че трябва да ви натоварвам с това, но просто не знам какво да направя. Роглер се опита да говори с колкото се може по-спокоен глас. — Какво се е случило? Защо е тази бъркотия?

— Заради онези диваци е! — почти проплака Крамер. — Наистина, нямам нищо против чужденците, уважавам и техните обичаи донякъде, но това тук… просто така повече не може! Вижте сам!

— Диваци ли?

Крамер бе твърде нервен, за да му отговори. Размахвайки силно ръце, той правеше път за себе си и Роглер през тълпата, докато стигнаха до причината за всеобщата възбуда.

Роглер ококори очи. Крамер го бе предупредил, но въпреки това не очакваше наистина да се сблъска с диваци. Но точно така стана.

Бяха петима. В първия момент Роглер реши, че са от примитивно африканско племе, но след това се вгледа по-внимателно: широки носове и издадени устни, къдрава, стърчаща като тел коса и кожа, която бе по-скоро пепеливо сива, отколкото черна. Петимата мъже бяха аборигени, местните жители на Австралия, които в собствената си страна бяха в същото жалко положение, каквото заемаха и индианците в родната си Северна Америка. Въпреки че температурите далеч не бяха летни, петимата бяха почти голи и целите им тела бяха изрисувани с бели кръгове, змиевидни линии и зигзагообразни странни символи. Страшните им и без друго лица излъчваха нещо заплашително.

Но не видът им бе причина за гнева на Крамер. Той се дължеше по-скоро на това, че двама от аборигените бяха клекнали точно пред входа на хотела и извършваха някаква своя си церемония, като хвърляха малки кости и дървени парченца на земята и изговаряха думи на неразбираем, твърд език. Имаше нещо определено комично в цялата ситуация, но в същото време Роглер усети и някакво странно чувство, което не можеше да определи правилно. Но колкото и на него и другите ситуацията да им изглеждаше странна, тя беше безкрайно важна за мъжете. А може би и не само за тях.

— Какъв е проблемът? Крамер шумно пое въздух.

— Задържат цялото движение! Никой не може нито да излезе, нито да влезе. Ето, гледайте! И не се помръдват!

На Роглер му беше все по-трудно да удържа смеха си. Много добре разбираше Крамер, но въпреки това му изглеждаше някак си смешен. Гневът му беше напълно основателен — двамата аборигени седяха пред въртящата се стъклена врата, която бе единственият вход от тази страна на хотела. Дори и някой да успееше да мине покрай тях, щеше да се натъкне на останалите трима, които бяха образували полукръг около двамата седящи и с мрачните си лица подсказваха, че никой не бива да се приближава. Усмивката на Роглер изчезна начаса, когато видя, че мъжете са въоръжени. Единият държеше в ръка късо копие, а в препаските на другите бяха втъкнати дълги ками с двуостри каменни остриета.

— Да извикам ли подкрепление? — попита полицаят, който го придружаваше.

Роглер си спомни безнадеждното положение с претъпканите улици. Полицаят имаше радиостанция, но дори и да повикаше още хора, на тях сигурно щеше да им трябва поне седмица, докато се доберат до хотела.

— Не, но си отваряйте очите и бъдете нащрек!

Пристъпи крачка напред към единия от аборигените. Онзи изпъна рамене и сложи ръка на хълбока си, малко встрани до ножа. Движението явно не бе случайно.

— Не напред! — Думите му имаха странен акцент, но въпреки това бяха ясно разбираеми.

— Говорите нашия език? — не скри изненадата си Роглер. — Добре, тогава това улеснява нещата. — Той посочи към ножа. — Оставете. Искам само да поговоря с вас.

Аборигенът се поколеба за секунда и наистина махна ръка от хълбока си, но не помръдна и милиметър назад.

— Какво правите тук? — попита Роглер. — Не можете просто така да блокирате пътя. Хората трябва да могат да минават. — Нарочно говореше бавно и натъртено, за да може събеседникът му да го разбере, но в собствените си очи изглеждаше като безпомощен глупак. В цялата ситуация имаше нещо гротескно, но вече не му бе до смях.

— Свят човек — каза аборигенът. — Не трябва пречи. Свято време.

— Вижте — въздъхна Роглер, — нека обсъдим ситуацията на спокойствие. Не можете да останете тук. Пречите на всички хора тук, ето вижте! Отвън някой се опита да влезе през стъклената врата, но единият от аборигените светкавично протегна ръка и я задържа.

— Пуснете я! — каза остро Роглер. — Аз съм полицай. Ако не си отидете доброволно, ще трябва да ви изтикам насила. Моля, не ме принуждавайте да го правя! Той махна с ръка към полицая зад себе си и мъжът послушно се приближи, макар да не изглеждаше никак щастлив, че ще трябва да изпълни задължението си. Роглер обаче бе сигурен, че няма да се стигне дотам. Въпреки варварската си външност, аборигените излъчваха странна добронамереност.

— Светият мъж трябва да работи спокойно — повтори единият абориген. — Духовете се гневят, ако някой прекъсне разговора им с хората.

— Но разберете, не можете да останете тук! Моля ви, ние уважаваме вашите обичай, но и вие трябва да се съобразявате с нашите. Или поне освободете входа!

Крамер въздъхна, но с леден поглед Роглер му заповяда да мълчи.

Аборигенът каза нещо на родния си език на двамата мъже до вратата. Единият от тях отговори с една-единствена дума и продължи странното си занимание. Костите изтракаха на пода и образуваха някаква произволна фигура. За двамата аборигени тя обаче, изглежда, бе от голямо значение, защото те се наведоха над нея и развълнувано и възбудено заговориха.

— Господин Роглер, моля ви, направете нещо! — измъчено се обади Крамер зад него. — Още малко и ще изгубя разсъдъка си!

Роглер не му обърна никакво внимание. Наблюдаваше внимателно двамата аборигени. Беше почти невъзможно да отгатне нещо по чуждите им лица, но въпреки това бе сигурен, че изразяват голямо безпокойство. А може би го и усещаше?

Единият от аборигените изведнъж вдигна поглед и го погледна. Каза нещо, което Роглер, разбира се, не разбра, но думите му подействаха по някакъв начин — не като смисъл, а по-скоро като звук. Бе нещо, което докосваше не разума му, а нещо много по-дълбоко и по-първично, някаква форма на комуникация, при която нямаше нужда от думи. В погледа на аборигена имаше нещо много тревожно, но не бе заплаха, нито нещо, от което да се страхува. Роглер трябваше да напрегне всичките си сили, за да се откъсне от тези очи.

— Оставете ги — обърна се той към Крамер, — когато свършат, ще си тръгнат.

Крамер почти изпищя от ужас.

— Но за Бога! Не можете… не могат просто така…

— Нищо не мога да направя! — грубо отсече Роглер. Продължаваше да усеща погледа на аборигена закован в гърба му и сякаш мястото там гореше. Едва се сдържаше да не закрещи на Крамер. — Какво да направя?! Да ги убия ли?

— Но хотелът! Гостите ни!

— Ако трябва, покажете на хората задния вход и нека излизат оттам. Нищо не мога да направя. Сигурен съм, че ще свършат след малко.

Без да го удостои с поглед, профуча край застиналия на място от удивление и гняв Крамер и влезе в асансьора. Въздъхна облекчено едва когато вратата след него се затвори и асансьорът тръгна. Беше го страх, но не знаеше защо.

 

Варщайн стоя под горещия душ почти половин час, но даже и след като се бе облякъл, трепереше от студ. Не помагаха нито дебелият пуловер, нито вълнената жилетка и по гърба му минаваха леденостудени тръпки и ръцете му така силно трепереха, че ги сви на юмруци.

Знаеше причината, знаеше и какво може да направи, за да спре треперенето. Мини барът до прозореца бе достатъчно добре зареден, за да прогони студа и да успокои ръцете му. В продължение на цяла минута гледа кафявия лакиран шкаф, после се обърна и излезе от стаята. Бяха се разбрали да се срещнат в шест и половина за вечеря долу в ресторанта и никак не му се искаше да пристига вече пийнал. Бе малко разочарован от себе си, защото, макар и да знаеше, че не е истина, непрекъснато си повтаряше, че не е зависим от проклетия алкохол. Наистина, пиеше редовно, но вярваше, че може да престане, когато поиска. Но не беше вярно — както и много други неща, които искаше да направи.

А може пък наистина да е хванал някоя настинка, опитваше се да се успокои. Нямаше да е чудно, след като вървяха половин час под ледения дъжд, докато намерят телефонна кабина. А после чакаха още цели двайсет минути, докато дойде таксито. Бяха мокри до кости в буквалния смисъл на думата. Не можеше да си спомни в последните няколко години да е мръзнал така. Трябваше да се смятат за щастливци, ако никой не се разболееше от бронхопневмония.

Въпреки относително ранния час в ресторанта имаше вече доста посетители. Почти всички маси бяха заети. Тракането на чиниите, забързаните във всички посоки келнери, тихите, монотонни разговори и типичната ресторантска миризма му напомниха, че този ден още не бе хапвал нищо. Откри Ангелика и Ломан на една маса до прозореца. Ангелика го видя в същия момент, когато и той нея и му махна с ръка. Ломан го погледна само бегло и отново се задълбочи в записките си, сложени пред него на масата. Варщайн си проправи път към тях и седна.

— Е, как си? — попита Ангелика. — Пооправи ли се малко?

Варщайн отговори само с вдигане на рамене, което можеше да означава еднакво добре и да, и не. Последната част от пътя до хотела бе отнела всичките му сили. Беше така премръзнал, че не можа да попълни и адресната си карта. Ангелика нищо не бе казала, но погледите и и въпросът сега подсказваха, че наистина се тревожи за него.

— Горещият душ и малко спокойствие понякога вършат чудеса — отвърна Варщайн.

— Не забравяй и добрата храна — допълни Ангелика и му подаде менюто. — Ние вече поръчахме, колкото и неучтиво да е. Но умирам от глад.

Варщайн изпитваше същото. Коремът му така силно къркореше, че даже му беше неудобно. Не мисли дълго и поръча шницел по цюрихски и рьощи^[1], но не, защото това бе любимото му ядене, а защото бе първото, което попадна пред погледа му. Пък и бе съвсем в реда на нещата да си поръча един от специалитетите на страната, в която сега се намираше.

— Нещо за аперитив? — попита келнерът, след като прие поръчката. — За съжаление, ще трябва да изчакате малко — нали виждате, имаме много поръчки.

— Един портокалов сок.

Ангелика го погледна изненадано, а Ломан дори прекъсна писането си.

Варщайн се наведе напред и се опита да разчете нещо от листа, но не успя. Почеркът на Ломан бе почти неразгадаем.

— Стигнахте ли вече до някакво заключение? — обърна се той и към двамата.

Ангелика само се усмихна, но Ломан така го изгледа, че добрите му намерения тутакси се изпариха.

— Нещо, което да разтърси света, още не сме открили, но въпреки всичко мисля, че денят бе успешен. Макар че, ако имахме автомобил, успехът щеше да е още по-голям.

— Така ли? — каза изненадано Варщайн.

Журналистът затвори бележника си и отпи от бирата пред себе си.

— Това, което разказа Хуерзе, е доста интересно. Жалко, че тази Ксантипа ни изхвърли точно на най-интересното място. Сигурен съм, че щяхме да научим още много неща.

— И това, което чухме, звучи достатъчно невероятно — обади се Ангелика. — Искам да кажа, че старият човек е доста объркан.

— Точно затова му вярвам — отвърна Ломан. — Знам, че старите хора често говорят странни неща. Но не и по този начин, както го разказа старецът. Мисля, че наистина е преживял всичко.

Варщайн се съгласи с него с кимване.

— Освен това твърде много са съвпаденията, за да е случайност.

— Съвпадения с какво? — попита Ломан.

— С това, което аз преживях тогава. Спомняте ли си какво каза накрая? Че часовникът му е спрял? Същото се случи и с мен. Всички часовници, които тогава бяха в тунела, престанаха да работят. А някои дори тръгнаха назад.

— Назад ли? — попита с недоверие Ангелика. — Възможно ли е изобщо подобно нещо?

— Така излиза — каза Варщайн. — Но само това едва ли щеше да е нещо кой знае какво. Има достатъчно естествени причини за този феномен — като се започне например с най-прост магнетизъм.

— Но това не е всичко, нали? — попита Ломан.

Варщайн се поколеба. Внезапно се озова въвлечен в разговор, който днес сутринта за нищо на света не искаше да води — както и във всички предишни дни. Да говори за преживяното значеше да разбуди призраците на миналото, от които все още се страхуваше.

— Не — призна най-накрая.

— Най-после се решихте — каза Ломан. — Мислех, че вече никога няма да заговорите за това.

— Наистина не мислех. Тук съм само заради нея — Варщайн посочи Ангелика, — а не да разравям минали истории.

— На мен не ми изглеждат чак толкова страшни. Тази история с влака е станала преди четири седмици, а преди нея е имало и други неща.

— Какви други? — попита Варщайн. Ломан поклати глава.

— Не знам. Вие трябва да кажете. Какво се случи тогава? Имам предвид не всичките глупости, за които писаха вестниците, а истината?

— Не знам — призна си Варщайн. — Известно време си мислех, че знам, но не беше така. Знам само, че докоснахме нещо, което не трябваше в никакъв случай да пипаме.

— Ако и на Франке сте казал същото, не се учудвам тогава, че ви е изхвърлил. Звучи…

— Налудничаво? Да, и аз смятах така в началото. А може би е, кой знае? Може да се окаже, че гоним призраци.

— Призраци, които оставят след себе си мъртъвци?

Варщайн долови с периферното си зрение как Ангелика потръпна. Обърна се към нея и се насили да се усмихне.

— Не мисля, че мъжът ти е в опасност. Ако планината искаше да го прибере, щеше да го направи още тогава.

— Така стигаме до отдела за окултни науки и налудничави идеи — каза Ломан. — Говорите за планината така, сякаш е живо същество.

— А кой ви е казал, че не е? — попита спокойно Варщайн.

Ломан се изсмя.

— Естествено! Вие го погъделичкахте, а то сега започва да се чеши, нали? — Подигравката му обаче не бе хаплива. Гласът му бе доловимо несигурен, за да постигне желания ефект.

— Не е мислещо същество, това да — отвърна Варщайн убедено.

— Струва ми се, че не знаете какво точно е — каза Ломан с дебнещ глас.

— Да, така е. Не знам какво е, но мисля, че знам, какво не е.

Странно — изведнъж това, което му пречеше да говори за случилото се, изчезна и той бе съвсем спокоен. Сякаш несъзнателно бе прекрачил някаква граница и това бе станало съвсем естествено и без никакъв външен повод, окончателно. Говореше леко и непринудено и дори чувстваше облекчение.

— И какво не е? — Варщайн почувства как полека-лека го обзема раздразнение от тона на Ломан.

— Не е Някой — отвърна той натъртено, — но не е и Нещо.

Едвам се сдържа да не се разсмее заради объркания вид на журналиста. В думите му нямаше никаква логика. Как да обясни нещо, което не можеше да бъде обяснено?

— А-ха.

Сега вече Варщайн се изсмя — съвсем кратко и без да влага в смеха си нищо, но Ангелика го погледна със страх в очите.

— Трудно е да се обясни, знам. Тогава мислех, че знам, но истината е, че и аз знам толкова, колкото и вие какво става в тази планина. Може пък Франке да е прав.

— Прав за какво? — Ломан допи бирата си и си поръча нова.

— Не знам. — В последно време това бе изразът, който най-често употребяваше. — Но той е физик, при това невероятно добър. Ако търси обяснение, то търси научно обяснение.

— За това, че часовниците спират и предметите стареят?

— А защо не? Когато мъжът ти и другите изчезнаха, беше същото. Часовниците бяха спрели, а аз чух телефонен разговор, проведен преди два часа.

— И всички бяхте изчезнали за два дни, просто ей-така? — Ломан почука с пръст върху бележника си. — Четох съобщенията. Десетина души са претърсили тунела сантиметър по сантиметър. Никой не знае къде са били.

— В това число и аз — макар че бях там. Но може би въпросът не трябва да бъде поставен по този начин, а трябва да попитаме „кога“.

— Това звучи наистина… като фантастика. — Едва забележимото запъване в гласа на Ломан подсказваше, че всъщност е искал да каже нещо друго.

— Не по-фантастично от представата, че помежду си могат да разговарят хора, които се намират в два различни края на света — отвърна Варщайн. — Или пък Летят до Луната и се разхождат по нея.

— Има разлика в двете неща — запротестира Ломан.

— За нас, защото знаем как функционират нещата. Хората от друга епоха сигурно ще бягат с писъци, ако видят телевизор или видеотелефон. А и освен това много хора и днес не знаят как работи тази техника, макар че я ползват. Знаете ли как функционира телефонът? Ама наистина? Ломан го изгледа засегнат, но Варщайн продължи с усмивка: — Ето, виждате ли? Оказва се, че не сме много далеч от шаманите и магьосниците от средновековието, както мнозина си мислят. Компютри, телевизори, автомобили, микровълнови печки, джобни калкулатори… — всичко е един вид магьосничество.

— Само дето знаем принципа им на действие — вметна Ангелика. — Или поне някои от нас.

— Чиста заблуда. Повечето така наречени учени също не го знаят. Те знаят какво се случва, когато направят нещо определено — казуалност. Правилата на причината и следствието, това е, което перфектно владеят. Но ако човек наистина надникне зад нещата, ще установи, че в повечето случаи не знаят какво правят.

— И това го казва учен?

— Бивш учен — поправи я Варщайн. — Освен това само учен има право да говори така за учените.

Ломан го прекъсна.

— Стоп! Цялата история започна да става твърде метафизична. Да се върнем на земята и да разгледаме фактите!

— Нали искахте да знаете?

— Да, но не така подробно — промърмори той и се огледа нетърпеливо. — Къде, по дяволите, се бави яденето?

Варщайн си отбеляза, че събеседникът му бе не просто изнервен, а направо ужасен, макар че не искаше да го покаже. Можеше да го разбере — разговорът тръгна в посока, която никак не му харесваше. Както повечето хора и той не разбираше за какво всъщност говори Варщайн, но инстинктивно усещаше, че не бяха празни приказки и спекулации за нещо, което можеше да е станало, но можеше и да не е. Същината на разговора се изплъзваше от рационалните представи и на двамата и те го усещаха. Варщайн също го усещаше. Питаше се какво би казал Ломан, ако му разкажеше за втория си разговор със Зарутер. Дали не трябваше да го направи? Журналистът сигурно окончателно щеше да го обяви за луд.

Намерението му бе осуетено от келнера, който донесе поръчките им. Не само Варщайн изпитваше невероятен глад, и тримата не бяха сложили в уста нищо от сутринта, затова веднага се концентрираха върху чиниите си.

Варщайн не просто утоляваше глада си. Ако за Ангелика и Ломан бе съвсем естествено да се хранят в ресторант, то за него това бе една част от живота му, която той смяташе за завинаги отминала. Сегашният момент бе завръщане в един друг свят, чиито врати вече бяха хлопнали зад гърба му, врати, които имаха дръжки само от едната страна — тази, която той не достигаше.

— Вкусно е — обади се след малко Ангелика, макар че не бе истина. Храната бе най-много поносима, но това бе опит от нейна страна да поднови разговора. За разлика от Варщайн на нея, изглежда, мълчанието не и харесваше.

— Просто поносимо, но нищо повече — каза Ломан и отпи от бирата си. Това беше третата, откакто Варщайн се бе присъединил към тях. А той си мислеше, че пие много!

— Поносимо, но въпреки това по-добро от вас.

Ангелика вдигна изненадано поглед от чинията си, Ломан също изглеждаше объркан от неочакваната нападка.

— Моля?

— Ходите ми по нервите, Ломан, това е! — каза враждебно Варщайн. — Някакъв ваш трик ли е или винаги сте така проклет?

Журналистът го изгледа продължително, без да каже дума, после повика келнера.

— Донесете още две бири!

— За мен не.

— Напротив, и за него. Ломан отпрати келнера и продължи с тон, който Варщайн досега не бе чул от него: — А сега ме чуйте! Знам, че…да речем, имате проблеми с алкохола. Днес не сте близвал капка, нали?

— Не мисля, че това ви засяга!

— Засяга ме до известна степен. Ваша работа си е, ако пиете, и също ваша работа си е, ако сте решил да се откажете. Но не сега. Когато се приберем у дома, правете, каквото искате. Но сега не е подходящият момент да започвате лечение. Ако открием дори и част от това, което мисля, че ще намерим, не ми трябва кълбо от нерви, което при всеки поглед накриво да ме хваща за гушата!

— Струва ми се, че…

— Моля ви! — прекъсна ги Ангелика. — Престанете да се карате! Никой няма полза от това!

— Защо пък не? — ухили се Ломан. — Малка кавгичка от време на време си е нещо изискано.

— Запазете си я за Франке — изръмжа Варщайн, но в същото време погледна с благодарност Ангелика. Тя, разбира се, беше права — трябваше да пазят енергията си за по-смислени неща. Но и Ломан имаше право — макар че това никак не му харесваше.

— Пак този Франке! — изсумтя пренебрежително Ломан. — Май се е превърнал в някаква мания, а? Изпитвате като че ли езически страх от този човек.

— Не, просто не правя грешката да го подценявам. Достатъчно неприятности ни създаде и мисля, че това не е всичко.

— Тук по изключение сме на едно мнение — съгласи се Ломан, — но все пак не съм съвсем беззащитен. Щом утре редакцията започне работа, ще се обадя по телефона и вашият доктор Франке доста ще се учуди какво му се е случило.

Варщайн си спести отговора. Ломан си беше непоправим надменен глупак. Лошото обаче не беше, че продължаваше да подценява Франке. Тревожеше го това, че журналистът все още гледаше на цялата работа като на голяма игра, при която крайният резултат щеше да бъде сензационна статия за неговия вестник.

До масата им застана някой. Варщайн вдигна поглед, очаквайки да види келнера с двете бири. Но не беше той. Пред тях стоеше сивокос мъж на неопределена възраст, който гледаше ту него, ту Ломан. На Варщайн му трябваше само един поглед върху лицето на мъжа, за да разбере, че ги очаква поредната неприятност.

— Господин Ломан? — попита мъжът. Очевидно не знаеше към кого точно да се обърне.

— Да?

— Моля за извинение. Казвам се Кернер и съм мениджърът на ресторанта. Страхувам се, че е възникнал малък проблем.

— Какъв проблем? Не сме се оплаквали от храната.

Кернер лекичко се усмихна, но очите му останаха сериозни. Изглеждаше някакси… да, смутен, отбеляза си Варщайн.

— Става въпрос за кредитната ви карта. Изглежда, при регистрирането ви нашият служител на рецепцията се е заблудил.

— В какво се е заблудил? Да не би нещо с кредитната ми карта да не е наред?

— Опасявам се, че да. Няма покритие.

— Но това е смешно! — Ломан говореше толкова високо, че хората от съседните маси извърнаха глави към тях. На Кернер му стана още по-неудобно. — Разбира се, че има покритие. Вашият човек провери. Каква е цялата тази глупост?!

— Затова и казах, че се е заблудил. — Кернер започна да ръкомаха, беше доста нервен. — Бяхте помолил да ви наемем автомобил и трябваше да проверим още веднъж. За голямо съжаление централата на Еврокард във Франкфурт отказа да потвърди покритието. — Той постави на масата пред Ломан малката златистожълта карта и бързо се отдръпна. — Много съжалявам, но при тези обстоятелства ще проявите разбиране, ако ви помоля да се откажете от нощувка в нашия хотел.

— Моля? — лицето на Ломан бе останало без кръв. — Тоест, казано с прости думи, вие ни изхвърляте?

— Но моля ви! — Кернер нервно му направи знак да говори по тихо. — Разбира се, можете на спокойствие да довършите вечерята си, която, между другото, е за наша сметка. Както ви казах, ако нашият служител бе извършил проверката така, както трябва, неприятната ситуация щеше да ни бъде спестена — и на вас, и на мен. Още веднъж се извинявам.

— Нали не мислите, че ще ви повярвам? — попита Ломан със заплашителен тон. — Картата е напълно в ред и вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Говореше с много рязък глас и дори малко по-силно отпреди, но реакцията на Кернер бе съвсем различна от очакваната. Вместо да се сконфузи, той сякаш въздъхна с облекчение. От смущението му не остана и следа. До този момент ситуацията му беше крайно неприятна, но когато Ломан стана агресивен, сякаш му направи услуга. В крайна сметка работата му беше да се справя с подобни ситуации.

— Вече казах, че съжалявам за пропуска, и се извинявам — повтори той със съвършено хладен глас. Думите бяха изречени така, че превръщаха всичко почти във фарс. — Освен това ваше право е да се обадите в банката си и да изясните случая. — Той посочи към другия край на залата. — Кабинетът ми и телефонът са на ваше разположение. Но настоявам да напуснете хотела веднага след като приключите с вечерята. Вече наредих да свалят багажа ви.

Ломан така рязко стана от мястото си, че столът щеше да падне, ако не го беше задържал.

— Както желаете! Ще се обадя, и то не само във Франкфурт, в това можете да бъдете сигурен. Ще ви се иска да…

— Стига вече, престанете! — прекъсна го Варщайн. Ломан се извъртя гневно и гневът в погледа му заплашваше да се стовари върху него, но Варщайн вече говореше на Кернер.

— Всичко е наред — каза той уморено. — Ще си тръгнем. Моля извинете недоглеждането.

Кернер въздъхна с облекчение, но въпреки това не направи грешката да даде възможност на Ломан за нова атака и бързо се отдалечи, от масата.

— Наред ли? — простена Ломан. — Полудяхте ли? Този тип…

— …нищо не може да направи — прекъсна го Варщайн. — Още ли не разбирате каква игра се играе?

Изражението върху лицето на Ломан ясно говореше, че много добре разбира. Въпреки това не се съгласи:

— Не, не разбирам. Защо не ми обясните?

— Ако искате, може и да телефонирате, но ще бъде чиста загуба на време. Гарантирам ви, че в това нещо тук — Варщайн посочи кредитната карта — вече няма пукната пара. Може би сега ще разберете какво имах предвид, когато говорих за Франке. Досега два на нула за него.

 

— Бавно сега. Мноооого бавно! Има най-много още двайсет сантиметра!

Ралгерт изкриви лице в гримаса. Вече не знаеше какво повече го нервира — работата с милиметри, която трябваше да върши с тежката строителна машина или непрофесионалните коментари на Херле, който подскачаше около него от крак на крак и сигурно тайничко се надяваше той някъде да сбърка.

Такава опасност наистина съществуваше — или щеше да съществува, ако не Ралгерт, а някой друг седеше зад волана на тежката пет тона машина. Имаше ужасно малко място. Но и той беше ужасно добър. Ненапразно на Ралгерт му плащаха наднормени часове, докато неговите колеги се въртяха без работа наоколо. Отсекът, в който работеха от една седмица насам, бе най-тежкият от цялата отсечка. Само един метър по-надясно и половин тон скали и камъни щяха да се спуснат по склона и да натрошат всичко по пътя си в следващите петстотин метра, включително и загражденията, които бяха направили. Никой не се заблуждаваше, че стоманените решетки имат само символично значение. Нищо на света не можеше да спре половинтонен скален къс, който веднъж е тръгнал да пада.

— Внимавай сега! Ето го!

Херле скачаше заднишком около машината и размахваше ръце като лоцман, който направлява самолет. Що се отнасяше до Ралгерт, той смяташе Херле за глупак, па макар и такъв, който върши всичко с най-добри намерения. Разбираше, добре знаеше, че машината му е достатъчно тежка, за да причини огромни щети и при най-малкото невнимание от страна на машиниста. Освен склона от едната страна от другата имаше малък хълм, в подножието, на който бяха наредени много камиони и по-малки строителни машини.

Но Ралгерт нямаше намерение да не внимава. Натискаше съединител, спирачка и газ със сръчността на виртуоз, който свири на инструмента си, така че стоманеният колос се движеше буквално с милиметри напред. В същото време мислено се забавляваше, представяйки си какво щеше да стане, ако нагазеше Херле с веригите — онзи наистина щеше да има основателна причина да подскача нагоре-надолу като индианец в танца на дъжда. Щеше да…

Двигателят изгасна. С рязко движение машината се закова на място, а Ралгерт полетя напред и едва успя да се хване за кормилото. В същото време изгаснаха и фаровете.

— Какво стана? — извика нервно Херле. — Повреда ли?

Ралгерт не му обърна внимание. Взираше се невярващо в арматурното табло, върху което наистина нещо ставаше — всички контролни лампи мигаха като американско коледно дърво. Оборотомерът бе спрял, показателят за хидравликата подскачаше между нулата и максимума и макар че двигателят не работеше, тахометърът показваше, че машината се движи с максимална скорост. Единият фар продължаваше да не свети, а другият мигаше все по-начесто.

— Ей, Ралгерт, какво става? — Гласът на Херле звучеше още поизнервено.

— Представа нямам — призна си Ралгерт. — Цялата електроника полудя. Той погледа още малко таблото, после бързо се наведе и извади ключа. Сигурното си е сигурно. Машината беше много надеждна, но и достатъчно мощна да изравни малък хълм. Със силен скок Ралгерт скочи долу и едва не се сблъска с Херле, който бе дотичал.

— Какво има? Нещо повреди ли се?

— Да не съм електротехник?! — попита сърдито Ралгерт. — Разбира се, че се е повредило, не виждаш ли? — Той посочи към мигащия фар на машината и после към радиостанцията, закачена на колана на Херле. — Обади се на шефа да изпрати техник. За днес стига!

Херле направи глупаво изражение и Ралгерт едвам се сдържа да не излее яда си на него. Даже и да беше някаква дреболия, повредата изваждаше машината от строя за останалата част от смяната, което означаваше, че днес няма да изпълнят нормата. А сигурно не само днес, а и до края на седмицата. Адио, премия! Спокойно можеше да забрави стотачката, която вече виждаше в джоба си.

— Хайде, какво чакаш! Нямам намерение да вися тук до сред нощ!

Херле трескаво посегна към радиостанцията и я включи. Не последва нищо. Малката лампичка в горната част на уреда светна, но това беше всичко. Не чуха дори и статичния пукот, който придружаваше всеки разговор.

— Нищо не разбирам — промърмори Херле. Разклати малката кутия няколко пъти, изключи я и отново я закачи на колана си. Погледът му се насочи към машината, фарът бе престанал да мига, но сега пък светеха индикаторите на спирачките. — Май започва да става страшно — каза той. — Давай да изчезваме!

Ралгерт не възрази. При нормални обстоятелства щеше да се изсмее на подобно предложение, но сега Херле беше прав: тук нещо не беше наред. Имаше нещо страшно в цялата история. Ралгерт изведнъж си спомни всички истории, които разказваха за тунела, докато са го прекопавали от другата страна на планината. Тръгнаха, но не бяха направили и две крачки, когато двигателят отново заработи и от ауспуха излетя огромен облак черен пушек. Ралгерт се закова на място и погледна неразбиращо връзката ключове, която държеше в ръка.

— Какво… — Остатъкът от думите на Херле бе погълнат от метален трясък. Светлосини пълзящи светкавици обвиха само за секунда машината като в мрежа и изведнъж въздухът непоносимо замириса на изгоряла гума и метал. Ралгерт и Херле механично се дръпнаха няколко крачки назад, което вероятно им спаси живота, защото в Следващия миг резервоарът на машината избухна с невероятен гръм. Разлетяха се пламъци и парчета метал на всички страни. Нещо издраска ръката на Ралгерт, разкъса ризата му и остави кървава драскотина. Като по чудо не бяха сериозно ранени.

Ралгерт натисна ръка върху раненото място и усети топла кръв между пръстите си, но болката сякаш не стигаше до съзнанието му. Това, което виждаше пред себе си, бе твърде невероятно, за да може да мисли за нещо друго.

В резервоара на машината имаше почти двеста литра дизелово гориво и при тази експлозия тя трябваше да гори като факла. Така и стана в първите две секунди, но не повече. Пламъците изведнъж угаснаха. Не, поправи се наум Ралгерт. Не изгаснаха. Просто вече ги нямаше, само за частица от секундата, сякаш гледаше филм, който не беше монтиран добре. Пламъците, сините светкавици, миризмата — всичко изчезна и тежката машина си стоеше на мястото, сякаш нищо не се бе случило. Само почернелите ламарини и разкъсаният резервоар свидетелстваха за пожара.

— Мили, Боже, какво беше това? — Херле тръгна към машината, но Ралгерт го спря с бързо движение. Нещо тайнствено ставаше тук и като че ли не беше свършило.

В бараките и жилищните фургони на половин километър от тях внезапно се запалиха светлините. Вратите се разтваряха, възбудени гласове достигаха отнейде през нощта. Чуха и експлозията. В тяхната посока хукнаха фигури и Ралгерт чу как някакъв двигател заработи. Само че не можеше да погледне към гласовете, защото не можа да откъсне очи от машината и от това, което ставаше с нея. Тя се топеше. Поне такова беше първото впечатление на Ралгерт, макар да проумя още в същия момент, че не може да е това. Стояха най-много на пет метра от машината. Топлина, която можеше да разтопи такъв гигант, просто щеше да убие тях двамата с Херле. Но машината се смаляваше като модел от восък, който е стоял дълго време на слънце. Масивната стомана се кривеше, сякаш не можеше да издържа собственото си тегло. Веригите се втечниха. Шасито се наклони първо на дясната, после на лявата страна, течна стомана капеше по пръстта отдолу и образуваше странни форми. Огромната кофа отпред също се топеше като детска играчка от хартия. Когато първите мъже пристигнаха при Херле и Ралгерт, от огромния багер бе останала само купчина деформиран жълт метал.