Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (10)

10.

Две съвършено различни неща събудиха Варщайн: женски глас, който тананикаше приятна мелодия и неравномерно поклащане на колата. Преди да отвори очи, сетивата му усетиха и още нещо — наситеният аромат на кафе.

Разпозна гласа на Ангелика, а мелодията бе същата, която вече веднъж бе пяла. Нещо в това разпознаване бе важно, но все още бе много унесен, за да го анализира и затова просто отвори очи и се огледа.

Жълта слаба светлина. Беше преди изгрев слънце, но не означаваше, че е рано. На малката масичка бе подредена скромна закуска, а Ангелика тъкмо наливаше кафето. Когато видя, че се е събудил, спря за момент и се усмихна. — Това е добре, спестяваш ми усилието да те събуждам.

— Вече го направи — с песента си.

— Толкова зле ли беше?

— Напротив, напротив. Преглътна една прозявка и погледна демонстративно към прозореца. Колата продължаваше силно да се клати. — Ломан ли е това?

Ангелика кимна и направи гримаса.

— Какво прави?

— По-добре сам виж — тя въздъхна. — Полека-лека ме хваща страх от младежа — питам се дали е гений или просто откачен.

— А може би гениално откачен? — засмя се Варщайн. — Сериозно, какви ги върши навън?

— Фризира автомобила — отвърна Ангелика с кисела физиономия. — Наистина, излез и виж сам. И при възможност го повикай за закуска.

Любопитството го зачовърка и той стана и излезе. Посрещна го студен въздух и той потрепери и вдиша дълбоко два-три пъти. Зъбите му затракаха.

— Ломан?

— Тук съм! — Гласът дойде от другата страна на автомобила. Варщайн отиде при него. Нещо в автомобила се беше променило, но не можеше да разбере какво.

— Е, наспахте ли се вече, сънливецо? — Въпреки ранния час гласът на Ломан звучеше доста бодро. Той самият работеше нещо и въпреки студа бе само по пуловер.

— Не, не съм се наспал — изръмжа Варщайн. — Какво, по дяволите…?

Не довърши изречението. Очите му се разшириха, когато осъзна какво се бе случило с колата.

— Доволен ли сте? — Ломан се обърна към него — ръцете и лицето му бяха целите изпръскани с черна боя, а остатъкът от нея бе върху колата.

— Какво… какво сте направил? — изпъшка Варщайн.

Ванът, който вчера вечерта бе все още бял, сега бе вече почти черен. Ломан го бе пребоядисал.

— Само не казвайте, че не ви харесва — Ломан се опита гласът му да прозвучи обидено. — Доста се потрудих и малка похвала няма да е излишна.

Варщайн продължаваше да гледа безмълвно колата. Не знаеше дали да се съмнява в своя разум или в този на Ломан.

— Това е…това е… — …чудесно, нали? — ухили се Ломан.

— …съвсем откачено! — довърши изречението си Варщайн. — Нали не си въобразявате, че ще се отървем по този начин?

— Знам, че няма да получа наградата за най-сполучливо боядисване — въздъхна Ломан. — От лявата страна малко я оплесках, отзад също има няколко петна. Но иначе… Е, не е произведение на изкуството, но съм доволен — додаде той съвсем сериозно.

— От какво?

— Ами от идеята. Все пак свърших нещо полезно, докато вие с вашата приятелка се упражнявахте в самосъжаление.

— Това и слепец няма да заблуди! — Постепенно изненадата на Варщайн се превръщаше в яд.

— И защо не? Търсят бял форд с швейцарска регистрация, нали? А ние сега имаме черен автомобил с италиански номер. Е, на повече от двайсет метра не бива да се приближават до него и се моля горещо в следващия един час да не завали. Но от няколко километра или от въздуха не могат да ни забележат.

— Откъде са номерата? — попита недоверчиво Варщайн.

— Откраднах ги — каза доволно Ломан. — И боята също. Рано сутринта слязох долу до селото, на два километра е оттук. Разходката рано сутрин е хубаво нещо, трябва да опитате.

— И мислите, че няма да забележат кражбата?

— Боята със сигурност няма да забележат. Франке едва ли ще разбере, че някой е влязъл в чужда плевня.

— Той не е глупак! Ако шофьорът на другия автомобил забележи, че номерата му ги няма, ще се обади веднага в полицията и само трябва да съберат две и две.

— Но той няма да забележи — не се отказваше Ломан. — В селото имаше две италиански коли. Само им размених номерата — той посочи задницата на автомобила. — Шофьорът на този автомобил си има номера. Е, не са неговите, а на другия, но…

— Мислите ли, че няма да забележи?

— Вие гледате ли си номерата всеки път, преди да тръгнете на път? Освен това трябва да има и малко риск, за да е весело. Вие просто разваляте всичко, Варщайн. Не искам да ми целувате краката, но очаквах поне малко признание.

— Какво смятате да правите с остатъка от боята? Да не би случайно да ви хрумне да ни боядисате и нас с Ангелика — никой няма да търси двама негри и един бял.

— Проклетник — каза само Ломан, но гласът му продължаваше да звучи бодро.

Варщайн се ядоса, още повече че не можеше да го извади от спокойствието му. Освен това тайничко си призна, че идеята не беше чак толкова откачена, както изглеждаше в първия момент. Колата нямаше да издържи на проверка отблизо, но все пак не беше това, което търсеха хората на Франке.

— Закуската е готова, дойдох само да ви кажа.

— След пет минути, става ли? — Ломан отново бе хванал четката. — Само да довърша това тук. Трябва да съхне един час и чак тогава можем да тръгваме. Оставете ми чаша кафе. И се молете да не завали.

Варщайн побърза да се качи в автомобила не само защото му беше студено. Въпреки че не успя да развали доброто настроение на Ломан, съзнаваше, че се държа като пълен идиот. Е, нали имаше опит…

Влезе треперещ, с ръце, пъхнати под мишниците. Ангелика го погледна въпросително.

— Е?

— Студено.

— Нямах това предвид. Ломан — какво ще кажеш за идеята му?

Варщайн се чудеше какво да направи. Накрая вдигна рамене и седна.

— Не знам. Идеята е толкова щура, че може и да проработи.

— Вече може би ще ни помогнат само налудничави идеи — съгласи се Ангелика с него. Варщайн не можеше да и противоречи, беше права, Франке щеше да предвиди всеки по-интелигентен ход и щеше да вземе мерки. Ако искаха да го надхитрят, трябваше да измислят нещо съвсем нелогично.

— Не разбирам всичко това — каза изведнъж Ангелика.

— Кое?

— Това с Франке. Как може да прави всичко това?

— Знае повече, отколкото си признава — предположи Варщайн. — Вече вероятно знае повече неща за планината от мен.

— Нямах предвид това. Не разбирам как може да има такова голямо влияние. Той е просто учен, освен това тук в Швейцария е чужденец! Знаеш колко дребнави и чувствителни са швейцарските власти, когато се отнася до техните правомощия. А той изведнъж управлява наляво и надясно, сякаш тази държава е негова собственост! Изглежда, има неограничено влияние.

Варщайн мълчеше. Естествено, и той си бе задавал този въпрос, но не бе намерил задоволителен отговор. Все пак имаше някои неща, които може би се доближаваха до истината. Проблемът обаче беше, че нито едно от тях не му харесваше. Освен това нямаше желание да дискутира върху предположения. Затова не каза нищо.

Ангелика обаче не се отказа така бързо. Сипа му кафе, запали си цигара и започна да изпуска дима на малки кълба през носа. Варщайн демонстративно се закашля, което Ангелика — също демонстративно — не забеляза и той се замисли дали да не се премести от другата страна на масата. Но не го направи. От горчив опит знаеше, че тогава димът щеше да се насочи в неговата посока.

— Освен това се държи като главен герой в лош криминален филм — продължи Ангелика, съсредоточила поглед някъде върху арматурното табло. — Щом така явно разполага с толкова голяма власт, значи, че има помощ. Подкрепа от най-високо място, както се казва. А това може да значи само едно — че е намерил нещо изключително важно в планината.

— Или опасно — каза Ломан, който в същото време влизаше.

Варщайн усети ледения въздух още преди да види самия Ломан. Лицето и ръцете му бяха зачервени, но абсолютно чисти. Освен студа в колата нахлу и силен мирис на разредител и Варщайн инстинктивно спря дъха си и погледна с ужас в очите цигарата на Ангелика. Но имаха късмет и този път и не излетяха във въздуха.

— Хващам се на бас, че това, което е в планината, е много опасно или поне Франке се държи така, сякаш е.

Ломан силно задуши и Ангелика се наведе и му сипа кафе в една чаша. Той я изпразни на един дъх, облиза се доволно и погледна към каната. Ангелика се направи, че не забелязва погледа, и трябваше този път сам да се обслужи.

— Готово ли е?

Ломан бавно отпиваше от кафето си и кимна в знак на съгласие.

— Да. С малко повече късмет след час можем да тръгнем. Само трябва да ми помогнете да заличим следите отвън.

— Трябва ли? — Тонът, с който го каза, не хареса и на него самия. Защо продължаваше да е така враждебен към Ломан?

Но явно нищо не бе в състояние да развали доброто настроение на журналиста. Той само се ухили, взе си цигара от пакета на Ангелика и се захвана да опушва Варщайн и от другата страна. Погледна часовника си и после телефона върху таблото.

— Още не се е обадил — каза Варщайн. Ломан го погледна въпросително и той допълни: — Франке.

— А, да.

По някакъв начин Ломан успяваше да се прави, че не разбира за какво говори Варщайн.

— Не, нямах предвид обаждането на нашия покровител. Ще се обадя на няколко места, а след това приятелят ви ще има да се чуди кой се интересува от него и от това, което върши.

Варщайн не отговори. Може пък наистина да подценяваше силата на пресата. Но Ломан не беше пресата, а само второкласен журналист, търсещ сензации, и второ — той съвсем явно подценяваше влиянието на Франке. Варщайн вече не се и съмняваше, че във властта на Франке беше да нареди да ги убият, ако сметнеше за необходимо.

— Как сме с бензина? — попита, за да смени темата.

— Имаме за около стотина километра — отвърна Ломан. — Не е проблем. Дори да заобиколим и чак след това да се включим в магистралата. Шофьорът ни беше много учтив и ни остави цял куп карти. Ще минем край достатъчно населени места, където не може да няма бензиностанции.

— Не познавате Швейцария — въздъхна Варщайн. — Освен това за бензина трябват пари. Имаме ли все още някакви или смятате при подходяща възможност да откраднете?

Ломан подмина хапливата забележка.

— Имаме повече от достатъчно — отвърна той. — Двамата с Ангелика разбихме една каса, докато вие спяхте — той извади портфейла си — Кредитната ми карта е анулирана, но имам още четири евро чека, а Ангелика — даже шест. Като минем покрай поща или банка, отново ще бъдем богати.

Ломан отвори портфейла, но не за да покаже евро чековете, а за да извади едно листче. Беше рисунката на Варщайн от предната вечер. По някаква причина, която не разбираше, гледката му беше толкова неприятна, че му се искаше да грабне листа и да го скъса.

— Много е красива — каза Ломан и гласът му звучеше искрено. — Не знаех, че можете да рисувате така добре.

— Има доста нещо, които не знаете за мен — промърмори Варщайн.

— Защо я нарисувахте?

— А защо да не го направя? — Варщайн изведнъж стана раздразнителен. Гледката на планината го изнервяше и го правеше неспокоен. — Без причина, просто така.

— Просто така не е отговор — каза Ломан, но не продължи да пита и скри листа. После отново погледна към часовника.

— Имаме още половин час. Какво ще кажете да ни разкажете останалата част от историята?

— Вие я знаете — отвърна Варщайн. Без да поглежда, усети, че Ангелика също се бе обърнала и го гледаше. Изведнъж изпита усещането, че е обект на малък заговор. Явно двамата не са обирали само каса, докато той е спал.

— Само официалната версия. Но ме интересува какво се е случило в действителност. Не е било катастрофа, нали?

— Не — отвърна Варщайн неохотно. — Но е… Ще ме сметнете за луд, ако ви разкажа.

— И без друго ви смятам — ухили се Ломан. В погледа му имаше нещо от поведението на дебнещо животно, но Варщайн усещаше, че не се отнася до него. — Въпросът е дали и аз не съм луд като седя с вас двамата тук, не мислите ли? Е?

Не каза нищо повече, но Варщайн съвсем ясно почувства мислите му: Освен това си ми задължен най-накрая да сипеш и чисто вино — в крайна сметка рискувах живота си заради теб. И сигурно имаше право. Защо пък не? Май вече бе дошло време да му разкаже — а и на Ангелика — в какво се бяха забъркали.

 

— Кълна ви се, че беше мъртъв! — гласът на младия дежурен полицай звучеше така, както изглеждаше и лицето му — уморен и изтощен и в него все по-силно се долавяше истерията. Малко оставаше да загуби самообладание и да рухне. Не за първи път през последните няколко часа Роглер изпитваше съвсем искрено съжаление.

Опита се да прогони чувството. Разпитът винаги беше неприятен и за двете страни — и за разпитвания, и за този, който го води. А Роглер не беше от полицаите, които изпитват удоволствие да измъчват някого с въпроси толкова дълго, че той най-накрая да се предаде. А от разпита на колега изпитваше почти погнуса. Но трябваше да го направи. Колкото по-скоро се убедеше, че вече знае всички подробности, толкова по-скоро щеше да пусне бедния младеж да си върви и да спи, което и трябваше да направи. Това продължаваше вече четири часа.

— Може би се заблуждавате. Имам предвид, че сте бил възбуден. Било е тъмно, а може би ви е било и малко страх? — Франке се бе облегнал на един шкаф със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше полицая с ледена усмивка. Пристигна преди четвърт час, не погледна свободния стол до бюрото и застана точно там и точно в тази поза, в която все още стоеше. На Роглер чак сега му хрумна, че от мястото си до прозореца можеше да наблюдава и полицая, и него, без да бъде виждан директно. За да го направи някой от двамата, трябваше да извърне глава в неговата посока. — Може би само сте го ранили или сте стреляли покрай него.

— От един метър разстояние?

Франке свали ръцете си от гърдите, но не се помръдна от мястото си.

— Разкажете ми сега цялата история!

— Но вече го направих няколко пъти!

— Аз не съм я чул — отвърна Франке невъзмутимо.

— Моля! Полицаят погледна умолително Роглер, но той не каза нищо. Поведението му бе ясно — Франке е шефът.

— Добре.

Гласът на младежа звучеше отчаяно и много, много уморено. Роглер искрено го съжаляваше, не само заради продължаващия вече часове разпит. Беше ужасно да убиеш някого, това бе кошмарът на всеки полицай. Самият Роглер досега още не бе стрелял по човек, още повече пък да го убие, но много пъти бе ставал свидетел на подобни сцени и знаеше колко е тежко да го преживееш. Някои никога не успяваха.

— Имахме дежурство, двамата с Матиас. Движехме се с колата, когато дойде сигналът на алармената инсталация и понеже бяхме наблизо, веднага тръгнахме. Веднага видях двамата. Бяха близо до бижутерския магазин, откъдето бе дошла алармата. Освен това бяха облечени също като за подобен случай. Спряхме ги и им казахме да не мърдат. Но те не спряха.

Той се запъна. По лицето му трепна мускул и Роглер видя как ръцете му така здраво стиснаха облегалките на стола, че дървото изпука.

— Аз…аз извадих оръжието си и още веднъж им казах да не мърдат. Те пак не реагираха и тогава дадох предупредителен изстрел.

Това не беше вярно. Колегата му каза друго, а и оръжието на младия полицай беше в чекмеджето на бюрото на Роглер. От магазина липсваха три патрона, не четири. Но той не каза нищо. Нямаше смисъл да създава повече неприятности на бедния младеж. Не и при това положение на нещата.

— И? — попита той, когато полицаят не продължи, а впери безизразен поглед в празнотата пред себе си.

— Ами той продължи да върви. По-възрастният спря, но по-младият продължи. Вървеше към мен и се усмихваше.

— И вие стреляхте — каза Франке.

— Не веднага. Викнах му да спре или ще стрелям. Но той не ме послуша. После направи движение към мен и реших, че иска да ме нападне и натиснах спусъка. Три пъти.

— И го уцелихте?

— Нямаше как да стрелям встрани — прошепна полицаят. — Видях, Божичко, видях как куршумите влизат в гърдите му. Той се препъна назад и падна, и…после всичко потъна в кръв… — Младият мъж с всичка сила се опитваше да се владее.

— Може би е бил само ранен — предположи Франке. — Откъде знаете, че е бил мъртъв? Искам да кажа… мъртвите не стават и не тръгват отново.

— Беше мъртъв — упорстваше полицаят. — Аз… коленичих до него. Исках да му помогна, но видях лицето му. И очите…

— И?

— Бяха мъртви. Нямаше живот в тях. И не дишаше.

— Убедихте ли се? — попита внимателно Роглер, със спокоен глас, преди Франке да зададе същия въпрос по своя начин и полицаят окончателно да рухне. Той кимна едва забележимо. — Нямаше пулс и сърцето му не биеше.

— Какво стана после?

— Не знам… не знам колко…колко време съм стоял така. Бях като ударен от гръм. Искам да кажа… не исках да го убивам, но той не ме послуша и помислих, че иска да ме нападне, и…

Дотук, помисли Роглер. Още секунда и ще се разплаче като малко дете.

— Вярваме ви — прекъсна го. — Не е нужно да се защитавате. Вашият колега потвърди думите ви. Действал сте правилно. Какво се случи по-нататък?

— След малко…някой ме докосна по рамото. Помислих, че е Матиас, колегата ми. Но беше… другият.

— Вторият мъж? — попита Франке.

— По-старият, да. Той… просто ме избута настрана. Не знаех какво да направя, и Матиас също. Мисля, че той вече се бе обадил за линейка, така му казах. Онзи… той докосна челото му и… каза нещо. И мъжът изведнъж стана като че ли нищо не е било. Искам да кажа, кръвта още си беше там и всички рани…беше ужасно, но… той просто стана, усмихна се и ме погледна. И… каза, че майката Земя ме обича и всички сме нейни деца и че не трябва да се страхувам от него и че е време да намеря себе си. — Младият мъж се засмя истерично. — Точно така каза!

— Този другият, по-възрастният, какво точно каза, когато докосна ранения? — попита Франке.

— Не знам. Моля ви, не мога…не мога повече. Казах ви всичко, което знам. Те просто си тръгнаха…вървяха много бавно.

— И не се опитахте да ги спрете? Нали казахте, че сигурно те са били в бижутерския магазин?

— Стига вече! — прекъсна го сърдито Роглер и махна на полицая, че може да стане и да си върви. — Можете да тръгвате. Вземете си два дни отпуск, но не казвайте на никого за случилото се.

— Момент! — протестира Франке, но Роглер повтори подканата си. Полицаят бързо стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и погледна Роглер, сякаш искаше да каже, че има още нещо, което не е казал. Но после погледът му попадна на Франке и той отвори със замах вратата и излезе с бързи крачки.

Роглер изчака да останат сами и подчертано бавно се обърна към Франке.

— Вие май никога не разбирате кога трябва да престанете, а?

— А вие явно не знаете кое е наистина важно — отвърна Франке с учудващо миролюбив тон. — Този човек току-що ни разказа как пред очите му един мъртвец е възкръснал, а вие просто ей-така го оставяте да си отиде вкъщи.

— Само още минута и трябваше да го нося до вкъщи — каза Роглер. — Младежът беше просто пред срив, или не сте обърнал внимание?

Франке видимо се накани да отговори рязко, но после внезапно сви рамене и дойде с бавни крачки до масата, за да седне на стола, на който преди малко седеше полицаят.

— Сигурно разбирате от тези неща повече от мен — призна си той. — Добре, имате право. Извинявам се. — Опита се да преглътне една прозявка, но не успя съвсем и докато вдигаше ръка към устата си, Роглер забеляза колко изтощен и уморен е тази сутрин. Въпреки безупречния си костюм и гладко избръснатото лице изглеждаше недоспал. В погледа му се четеше някакво объркване, което не успяваше съвсем да скрие.

— Кога за последен път спахте? — попита Роглер.

Франке не отговори.

— Какво мислите за това?

— За историята ли? — попита Франке, но Роглер продължи след кратък размисъл:

— Честно казано, и аз не знам какво да мисля. Звучи невероятно, но от друга страна…Говорих и с колегата му. Той потвърди всичко дума по дума. А и аз бях на мястото. Мъжът казва истината — имаше доста кръв по паважа. Повече, отколкото губи човек, който след това може да стане и да си тръгне. От друга страна мъртъвците не стават ей-така и хайде… тръгват си.

— Може би е бил просто в шок — размишляваше на глас Франке.

— Случва се — човек не забелязва, че е тежко ранен.

— Подобни истории често се разказват, но просто не са верни. Не и при много тежки ранявания и при такава загуба на кръв. Та дори и ако пет минути след това падне и умре.

— Значи си имаме работа с чудото на възкръсването? — усмихна се криво Франке.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна сериозно Роглер. — И даже отказвам да мисля какво всъщност се е случило. Имаме описание на двамата и чантата с инструментите, оставена в бижутерския магазин, както и достатъчно отпечатъци от пръсти. Ще ги пипнем. Или поне този, който е още жив.

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеем, приключвам делото и го оставям в онзи шкаф, където вече има и други. За влак, който за два часа е остарял с двеста години, например. Или за багер, който пред очите на машиниста се стопява до купчина метал.

Франке го погледна изненадано.

— Знаете за случая?

— Не съм глупак — отвърна спокойно Роглер. — Знам. Ако бяхте, нямаше да ви взема за мой асистент.

— Искате да кажете, за момче за всичко. За ролята на глупака, който изпълнява всичко, което му наредят, и не задава досадни въпроси. Франке се прозина.

— Огорчен сте и може би с право. Обещах ви да ви разкажа всичко, което знам. Май вече е време, дори и да останете разочарован.

— Така да бъде. Готовността ми за съвместна работа вече почти се изчерпва, знаете ли? Какво става, доктор Франке? Какво става?

Не очакваше отговор, но след малко Франке тихо каза:

— Не знам, Роглер. Вече не. В началото мислех, че знам, но сега… не е така. Нищо не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Това, което се случва, което става тук. С този град и с хората тук. Вече не отговаря на моята теория — той горчиво се засмя. — Познавате ли това чувство, Роглер? Имате теория, която прекрасно съвпада с вашия проблем. Всичко е точно и само трябва да протегнете ръка, за да вземете решението, и изведнъж се случва нещо, което прави цялата ви теория на пух и прах.

— Познавам го. Вече ми се е случвало. Дори често. Защо просто не ми разкажете теорията и заедно ще помислим какво в нея не е вярно?

— Не мисля, че можете да ми помогнете — отвърна Франке, но думите му не звучаха обидно.

— А може би мога? Не съм учен като вас, но по някакъв начин нещата, които и двамата вършим, си приличат. И двамата търсим решения на проблеми, които понякога дори не познаваме.

Франке мисли дълго и доста напрегнато. После погледна часовника си и кимна с глава.

— Добре. Трябва първо да се обадя на няколко места, но ви обещавам, че днес следобед ще разговаряме. Преди това трябва да изясня две-три неща. — Той посочи телефона. — Може ли?

Роглер не разбра веднага какво искат от него, но после бързо стана.

— Разбира се. И без друго трябва да тръгвам. Трябва да посетя един човек.

Франке го погледна въпросително.

— Градският съветник ме вика — каза той с крива усмивка. — Няколко хотелиери са се оплакали, че гостите им не се чувстват добре. Явно в кметството мислят, че си нямам друга работа, освен да се грижа за благоразположението на чужденците и туристите.

Франке протегна ръка към телефона, но после я дръпна и погледна Роглер.

— Какво имате предвид с това „гостите им не се чувстват добре“?

— Не знам. Затова и трябва да отида. Но предполагам, че са онези от странното братство Харе Кришна и разни подобни. Ох, имам чувството, че всички луди са си дали среща в Аскона.

Позамисли се малко дали да не разкаже на Франке за собствения си опит с лудите, но замълча. Изпитваше неприятно чувство, когато си спомнеше за случката. Странно, беше някакво много лично усещане, за което не искаше да говори с никого. А с Франке още повече.

— Изчакайте ме отвън в коридора. Ще се обадя и ще дойда с вас.

 

Денят бе започнал с обещание за нещо, което до този момент не се бе случило — сутринта имаше всички изгледи да вали. Температурата беше все още над трийсет, но през деня излезе лек ветрец и хората в планината задишаха по-леко. Не беше много по-хладно от предишните дни, но само обстоятелството, че не бе станало още по-горещо, вече беше облекчение.

От посещението на Зарутер бяха минали три дни и досега Франке не бе използвал възможността да се разправи окончателно с Варщайн. Даже напротив — миналата вечер се показа изключително благоразположен и с помирителен тон го покани на бира в столовата. Когато ставаше въпрос за Франке, Варщайн гледаше на нещата от позицията на Омир — ставаше много недоверчив, особено когато му предлагаха подаръци. Въпреки това започваше да се пита дали Франке поне отчасти не беше прав. След кавгата им и разговора с отшелника бе твърдо убеден, че ще се случи нещо ужасно. Но не се случи нищо — нито Земята се разтвори да ги погълне, нито небето се стовари върху главите им.

Варщайн замижа от слънцето, когато излезе от бараката. Беше обед и беше гладен. Чувстваше се и приятно уморен. Бе станал много рано, дойде на работа и доста напредна. Сега предвкусваше един приятен половин час обедна почивка. Изненада се колко ярко светеше слънцето. Небето и въздухът над планината изглеждаха много по-ясни от друг път и погледът стигаше надалеч. Освен това навън бе по-приятно от вътре в помещението. В бараката за постоянната температура се грижеше климатична инсталация (доставена заради скъпите компютри, а не да облекчава работата на хората). Тук навън тази работа вършеше вятърът и беше много по-приятно.

Извади тъмните очила от престилката си, сложи ги и погледна нагоре. Някъде далече се чу грохотът на гръмотевица, но небето над планината бе ясно. Точно пред него се виждаха няколко купести облаци, но от буря нямаше и следа.

Докато прекосяваше мястото пред боядисаната в бяло сграда, където се намираше столовата, далечният трясък се повтори. Сега се чу по-силно, но Варщайн знаеше, че градски човек като него лесно се объркваше от акустиката и че всъщност бурята сигурно е на километри оттук. Вероятността да достигне до планината, преди да е изчерпала силата си, беше малка. А и не беше много сигурен дали му се искаше така внезапно да замени задуха на отминалите дни с лятна буря. Бе преживял само един-единствен път буря в планината и макар че беше преди цели две години, никак не му се искаше да се повтори. Тогава си мислеше, че идва краят на света.

Подреди се на опашката за храна и видя Хартман. След неприятната случка с Франке не бе говорил с него. Не защото Хартман го отбягваше, а защото след последния инцидент мерките за сигурност на строежа се бяха засилили още повече и той не можеше да вдигне глава от работа. И сега изглеждаше уморен и изтощен. Но когато видя Варщайн, се усмихна и след малко колебание отстъпи мястото си, което беше доста напред, и дойде отзад при него. Той отвърна на усмивката му, но в същото време беше и малко смутен. Още го гризеше съвестта, като си спомнеше думите на Франке. Заплахата си беше съвсем сериозна. Затова не той, а Хартман подхвана разговора. От думите му разбра, че и за него споменът е доста неприятен.

— Здравейте. Значи все пак ще рискувате?

— Какво?

— Да ядете — Хартман посочи тезгяха, зад който трима запотени готвачи със светкавична бързина сипваха супа в чиниите. — Днес е петък и дават останалото от вчера.

— Мислех, че вчера беше така.

Хартман поклати глава с мъртвешка сериозност.

— Вчера даваха тези от онзи ден. Погледнато съвсем точно, днешното ядене е поне отпреди три дни. Освен ако не е още по-старо.

— Тогава да се надяваме, че поне няма да започне да оживява — отвърна Варщайн и се повдигна на пръсти, за да хвърли поглед върху яденето. Вместо това срещна гневния поглед на готвача — бяха говорили силно и мъжът явно не притежаваше особено развито чувство за хумор. Варщайн направи извинителна физиономия и отклони поглед. Вицовете за храната в стола си съществуваха от край време, откакто ги имаше и столовете, но в действителност не можеха да се оплачат. И най-добрата кухня доскучаваше, ако я опитваш три години подред.

Опашката бързо напредваше и макар че Варщайн не бе казал нищо повече, порциите и на двамата бяха доста оскъдни. Той не се оплака, а побърза да седне на едно свободно място до прозореца. Хартман се присъедини към него.

Ядяха мълчаливо, но Варщайн усещаше, че Хартман не без причина седеше на една маса с него, както и че не бе дошъл при него просто от вежливост. При създаденото положение той трябваше пръв да започне разговора. Но се чувстваше все още малко неудобно и затова обядът приключи, без да са говорили. Чак на десерта Хартман наруши неудобното и за двамата мълчание.

— Успокои ли се най-после?

— Франке ли? — Варщайн наведе поглед към малиновия крем. — Доколкото му е възможно, да. Поне така ми се струва. С него човек не може никога да бъде сигурен.

— Нас във всеки случай здраво ни тормози — дълбоко въздъхна Хартман. — След две седмици този строеж ще е по-добре охраняван от военна база. Разбрахте ли, че се опита да издейства огнестрелно оръжие с бойни патрони за патрулите с кучета?

Варщайн погледна изненадано, но явно в погледа му е имало и уплаха, защото Хартман веднага се опита да го успокои.

— Нищо не стана. В радиус от петстотин километра няма нищо, по което си заслужава да се стреля. Добре, че и властите мислят така.

— Знам една цел — каза замислено Варщайн.

Хартман се засмя.

— Ако мислите за същото, за което и аз, сам ще осигуря мунициите. Сигурно е заради жегата. — Той отново бе станал сериозен. — Проклетото време подлудява всички ни. Влизахте ли през последните дни в тунела?

Варщайн поклати глава:

— Не.

— Като в пещ е. Направо ми е жал за момчетата вътре. Никой не ги е предупреждавал, че ще трябва да работят в микровълнова печка.

— Сигурен ли сте? — попита Варщайн. — Искам да кажа, че планината не се нагрява като ламаринена колиба. Обикновено вътре е по-скоро студено. Преди две седмици влиза да провери данните от измервателните уреди и ако имаше нещо необичайно, те щяха да покажат отклонението.

— Днес сутринта бях вътре — увери го Хартман. — Сигурно имаше четиридесет градуса, така поне си мисля. Отдъхнах си, като излязох навън. Е, дано скоро завали. Крайно време е.

— Бурята едва ли ще стигне до нас — отвърна отнесено Варщайн. Бе проверил терминала на лазера само преди половин час и уредите не показаха нищо извънредно. Хартман сигурно се заблуждаваше.

— Коя буря? — попита Хартман.

— Не чухте ли гръмотевиците? — Варщайн с мъка се върна към действителността. Ще провери още веднъж с компютъра, щом се върне!

— Гръмотевици ли? Не — засмя се Хартман. — Но слушах прогнозата за времето преди половин час — цяла Швейцария се мъчи в жегата. Сигурно така ви се е счуло.

Варщайн бе сигурен, че не се е излъгал, но не си заслужаваше да се препират за такова нещо. Освен това и почивката вече свършваше, а чувстваше, че Хартман таи още нещо.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той направо.

Хартман се поколеба, видимо изненадан и притеснен.

— Май не съм голям артист, нали?

— Не, може би аз твърде добре познавам хората. Това си беше твърде преувеличено, защото в началото доста време бе смятал Франке за мил човек. След секунда допълни: — Само не се страхувайте, и без друго съм ви задължен.

Хартман не му възрази, но и не отговори веднага, а продължаваше да потупва безалкохолната бира, която си бе взел с обяда — не за да утоли жаждата си, а само, за да спечели време и да може незабелязано да се оглежда. Масите около тях бяха заети, но мъжете бяха потънали в разговорите си. Никой не ги слушаше. Въпреки това той сниши глас почти до шепот:

— Мисля да напускам.

Варщайн не се изненада. Така, както Франке го гонеше през последните седмици и месеци, той отдавна очакваше подобно нещо.

— Разбирам ви, но не бива да избързвате с решението. Въпреки всичко работата е добра. И парите също.

Нямаше точна представа колко получава Хартман, а и не го интересуваше особено, но всички тук получаваха повече пари от обикновено. Имаше и всякакви добавки и премии, така че повечето хора се прибираха вкъщи с двойно повече пари, отколкото биха получили за същата работа някъде другаде. Хартман сигурно не беше изключение.

— Знам. Още повече, че не съм в първа младост. Трудно е да се каже дали въобще вече мога да получа подобна работа.

— Най-лошото е зад нас — каза Варщайн. — А Франке ще се успокои.

Защо всъщност се опитваше да убеди Хартман да остане? Дълбоко в себе си усещаше, че решението му да напусне строежа е единствено правилното. Всички трябваше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо.

— Не става дума за Франке — каза Хартман.

— Така ли?

Хартман се усмихна.

— Знаете ли, господин Варщайн, в живота си съм срещал много като него, има ги навсякъде. Повярвайте ми където и да отидете, винаги ще се намери някой, който да играе като него. Е, Франке е може би малко по-неприятен от повечето, които съм срещал, но не достатъчно, за да ме стресне. Притежавам нещо, което на повечето от тях им липсва — търпение. Просто изчаквам. И в повечето случаи не трае дълго, докато се заядат, с когото не трябва или пък сами си подложат крак и паднат по нос. Причината не е във Франке. — А къде тогава? Хартман взе да очертава с пръст етикета върху бирената бутилка.

— Всичко, което става тук…страх ме е от това — каза той смутено и много тихо. — Понякога, когато ставам сутрин имам чувството, че ме дебнат, а понякога се събуждам нощем и чувствам, че отвън има нещо. — Той се изсмя нервно. — Много глупаво, нали?

— Не, в никакъв случай.

Дали да му разкаже, че и с него ставаше същото? По-добре не. В най-добрия случай ще реши, че го казва само за да го успокои.

— Бил съм на много строежи. На малки, големи, добри и лоши, но това… това тук… — Той въздъхна, надигна бутилката, видя, че е празна, и я остави. — Има нещо страшно тук. По някой път се питам дали този побъркан старец, дето живее горе на върха, не е прав.

— Съвсем прав е — отвърна Варщайн. — Но може би по друг начин. Аз също мисля, че това, което правим тук, е грешка. — Усмихна се, когато забеляза учудения поглед на Хартман. — Когато преди три години Франке ми предложи работата, смятах, че е нещо велико. Но вече не съм толкова сигурен.

В действителност за себе си вече бе решил никога повече да не се занимава с подобно нещо. Нямаше да си остави дълга коса и да се оттегли в колиба в джунглите на Амазонка, но в промишлеността имаше достатъчно други добри работи, в които имаха нужда от хора с неговите способности. Без значение как щеше да свърши тази история, едно бе научил: човек можеше да има и най-добрите намерения и пак да причини големи вреди.

— Това ли е младият учен, който часове наред ми обясняваше колко невероятен е този проект? — попита Хартман.

— Същият — призна Варщайн. — Но човек се учи от грешките си, нали? Знаете ли, ще ви направя едно предложение. Да стиснем зъби и да издържим още една година, а после да се съберем и да се опитаме да правим нещо заедно. Това си беше чиста лъжа, макар и най-добронамерена. Дори не беше много убедителна. С изключение на това, че работеха за същата фирма и имаха същия личен враг, между тях нямаше други общи неща. Когато проектът приключеше, пътищата им щяха да се разделят и Варщайн не можеше да направи нищо за Хартман, освен ако не изпаднеше нещо съвсем случайно. Но Хартман разбра добрите му намерения и се усмихна с благодарност.

— Преспете и утре помислете пак — каза Варщайн. — А после пак ще поговорим. Невинаги трябва да прибягваме до крайни мерки.

Отново се запита защо с всички средства се опитваше да отклони Хартман от намерението му. Макар че едва познаваше този мъж, изпитваше към него някакво необяснимо, абсурдно чувство на отговорност. Работата му не беше просто работа. Хартман хранеше семейство и даже той самият го каза — едва ли щеше да намери вече такава работа. Не и на неговата възраст и не и с препоръката, която Франке щеше да му даде.

Преди Хартман да отговори, отвън се чу ехото на далечен гръм. Варщайн погледна изненадано през прозореца. Докъдето стигаше погледът му, небето беше чисто и невероятно синьо.

— Какво има? — попита Хартман.

— Нищо. Но ако се бяхме хванали на бас, щях да спечеля.

— Какъв бас?

— Че ще вали. Бурята май ще дойде по-бързо, отколкото предполагах.

— Буря ли? — Хартман погледна към прозореца. — Съжалявам, но не виждам никакви признаци.

— Но не чухте ли гръмотевицата?

Сякаш, за да потвърди думите му, втори силен гръм се разнесе над планината.

— Не чувам нищо — твърдеше Хартман.

Варщайн внимателно се вгледа в лицето му да открие някакъв издайнически поглед, но събеседникът му не се шегуваше, не прикриваше никаква усмивка. Или беше отличен артист, или наистина не бе чул нищо. Ако беше така, значи и останалите в столовата бяха глухи. Варщайн бързо се огледа. Никой не поглеждаше към прозореца. Никой не прекъсна разговора си.

— Сигурно съм се заблудил… — каза той колебливо. Въобще не беше вярно. Но изведнъж не бе много сигурен, че е гръмотевица. Звукът бе прозвучал някакси…зловещо. Като ехо от нещо лошо, което се приближава.

Още не бяха подновили разговора си и вратата се отвори и Франке влезе. Бе облечен в същата бяла престилка като Варщайн и останалия технически персонал и размахваше купчина разпечатки от компютър. Усмивката върху лицето му изпълни Варщайн с неприятни предчувствия.

Беше прав. Франке ги видя отдалече и тръгна с широки крачки към тяхната маса, размахвайки листата като бойно знаме. Усмивката всъщност бе като на хищно животно, открило беззащитната си плячка близо пред себе си.

— Преча ли? — попита той, придърпа си един стол и седна, без да дочака покана или дори отговор на въпроса си.

Варщайн едва забележимо кимна с глава, а Хартман многозначително гледаше през прозореца.

— Е, почивката и без друго вече свършва — Франке сложи листата на масата пред себе си. — Надявам се, че ще ми простите последните десет минути. Имам тук няколко данни, които може би ще ви заинтересуват.

— Така ли?

— Току-що проверих отново показанията на измервателните уреди, само така, рутинно. — Издайническият блясък в очите му се засили, макар че говореше напълно безизразно.

— Ще ме извините — каза Хартман, стана и събра своите и на Варщайн чинии върху таблата и тръгна. — Дългът ме зове.

— Ето поне един, който не е глух за този вик — каза Франке и се ухили, но това не бе достатъчно да превърне хапливата забележка в шега. В следващия миг тикна листата пред Варщайн. — Страница четири. Вижте какво е измислил днес вашият безотказен лазер!

Беше излишно, помисли си Варщайн. Ако малко по-малко презираше Франке, щеше да му каже, че сам правеше злостните си забележки по-безболезнени, защото безмерно преувеличаваше. Но сега взе разпечатките с подчертана незаинтересованост и разтвори на посочената страница. Следващите секунди изминаха в абсолютно мълчание.

— Това… това не може да е вярно. Сигурно сте направил грешка.

— Не. Не твърдя, че не допускам грешки, но в този случай се убедих сам. Три пъти. — Той размаха ръце във въздуха. — Тук пише само това, което е изплюл компютърът ви. Нито повече, нито по-малко.

— Тогава значи има грешка в терминала. Това е напълно невъзможно!

— Проверих данните на три различни уреда — увери го Франке. — Вашата машина чудо отново прави номера, Варщайн. Сигурно иска да поправи това, което твърдеше преди половин година.

Варщайн не чуваше вече нищо. Цифрите върху хартията бяха достатъчно ясни и показваха, че Франке е прав. Преди половин година лазерът му отчете дължината на тунела на повече от един милион километра. Сега твърдеше, че е дълъг седемдесет и два метра.

Искаше да каже нещо, но не намираше думи. Ръцете му трепереха и го беше яд на себе си, че е поставен в такова положение пред Франке. Той без съмнение се радваше на ужаса в очите му и несъмнено го тълкуваше погрешно. Но и самият Варщайн не знаеше как да определи чувството. Започна да изпада в паника, макар че нямаше никаква причина за това. Апаратурата показваше грешни данни — добре, и какво от това? Защо изпадаше в ужас? Нито един компютър не е безгрешен.

— Ще проверя незабавно — каза той и понечи да стане, но Франке го спря с един жест.

— Не е нужно. Поне не веднага. Ако питате мен, можете и след това да влезете в тунела с един метър и лично да измерите, но сега искам да говоря с вас. За това тук — той потупа листа пред Варщайн.

— Какво има…

— Знаете ли колко пари и време е вложило предприятието досега във вашата революционна измервателна система?

— Много — отвърна Варщайн. Знаеше сумата до последната марка — та нали самият Франке изискваше от хората си да водят счетоводни книги най-надлежно! Но реши, че най-умното в момента е да не казва нищо повече.

— Трябва да помислим дали е разумно да инвестираме повече в този проект.

— Нали не искате от мен…

— Нищо не искам — каза натъртено Франке. — Но би трябвало да поговорим. Като учен с учен. Зная, че не можете да ме понасяте, но мисля, че за момент трябва да забравим всички лични неща. Не смятате ли, че е време да признаете, че сте се заблудил?

— До каква степен?

— Явно апаратът ви не работи добре, това и сам го знаете. Признавам си, че в началото бях впечатлен, но вече… Идеята е добра, тук мнението ми не се е променило. Но не всички добри идеи могат да бъдат осъществени на практика.

— Сякаш някакъв небесен режисьор с прекалено чувство за драматичност подслушваше разговора им, защото в същия момент се чу много силен гръм, който сякаш подчерта думите на Франке. Варщайн се стресна силно, но Франке не трепна дори с мигли.

— Ще открия защо се получава така. Може би е някоя дреболия.

— Не ме разбирате. Вашата система трябва да наблюдава целия тунел. Да ръководи и движението на влаковете, да подава сигналите…всичко, всичко. Това не е компютър, който може да работи, може и да не работи. Ако се развали или подаде грешни данни, могат да загинат хора. Това ясно ли ви е?

Варщайн се вкамени.

— Това какво е? Дипломатичен пролог към уволнението ми ли? Говореше силно и сигурно го чуха и от съседните маси, но му беше все едно. Франке можеше да му донесе разпечатките и десет минути по-късно в кабинета му, но бе дошъл тук, за да има публика за представлението си. Добре, щом иска шоу, ще го има. Варщайн внезапно изпадна в самоубийствено настроение. Нямаше какво толкова да губи. — Хайде, кажете го на глас, че ме уволнявате! — каза той предизвикателно.

— Глупости! — отвърна объркано Франке. — Вие сте способен човек и имам нужда от вас. Само премислям дали не бихме могли по-добре да използваме способностите ви, това е всичко.

Варщайн стана рязко.

— Тогава мислете на спокойствие! И като стигнете до някакъв резултат, обадете ми се. А сега ме извинете, имам още пет минути от почивката и искам да глътна малко чист въздух.

Тръгна, преди Франке да може нещо да отговори. Няколко от мъжете, чието внимание накрая бе привлечено от разговора им на висок тон, му се усмихнаха, но на него хич не му бе до смях. Ни най-малко. Може би бе спечелил този рунд по точки, но това беше победа, за която щеше да съжалява. Всъщност вече започваше да го прави.