Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (3)

3.

Докато той прелистваше папката, Ангелика Бергер явно бе се сприятелила с Влад: котаракът лежеше напряко върху краката и и мъркаше от удоволствие, когато тя го чешеше зад ушите. А за благодарност измъкваше с ноктите си нишки от полата и. На Бергер това явно не и правеше впечатление. За първи път, откакто бе влязла, Варщайн видя усмивка върху лицето и. Затвори папката и я погледна. Много по-хубава е, когато се усмихва, помисли си той. Но кой ли не беше?

— Впечатляваща колекция — каза той, като много внимаваше гласът му да не издава нищо. Не бе променил решението си от преди да не се замесва в нейните дела. Още повече след като прочете съдържанието на папката и. Но нищо не му струваше да повтори отказа си с малко по-дружелюбен тон.

Бергер престана да гали котката, но това продължи само секунда. Толкова му трябваше на Влад, за да я удари с голямата си като пъпеш глава по брадичката толкова силно, че тя за малко да падне от дивана.

— В продължение на три години мъжът ми събираше всичко, което можеше да намери за тунела — отговори тя, когато се съвзе и отново сложи ръка зад ушите на Влад. — Това не е всичко. Вкъщи… вкъщи имам още. Видеокасети… Ако искате, ще ви ги покажа.

— Защо? — попита Варщайн почти нежно.

Бледата искрица надежда, която се бе появила в очите и, отново изгасна.

— Но аз си мислех, че…, че се интересувате от…

— …от планината? — Варщайн поклати глава, сложи папката на масата и демонстративно я бутна напред. — Не. Ни най-малко. Както ви казах в началото, това е минало.

По дяволите, какво още трябваше да направи, за да я накара да разбере, че не може да и помогне, дори и да иска? Не само му беше забранено да се приближава до строежа на тунела, но Франке сигурно бе наредил да го следят из цяла Швейцария и бе обявил награда за главата му.

— Не, не е това! — упорстваше Бергер. Гласът и бе едновременно безпомощен и агресивен, но безпомощността надделяваше. Варщайн се надяваше тя да се разкрещи — така щеше да му е по-лесно да я изгони.

Вместо това обаче очите и се напълниха със сълзи. Тя се опита да ги преглътне, но той виждаше колко трудно и бе.

— Не е минало, господин Варщайн — каза тя мъчително. — Това тук в папката е само началото. Мъжът ми… и всички останали, които тогава бяха с него, са изчезнали. В същия ден, когато се е случило онова с влака.

— Атентатът? — попита Варщайн. Бе чул за случилото се в новините. Три поредни дни събитието бе във всички заглавия. Тридесет убити и един влак на стойност почти сто и петдесет милиона германски марки не бяха шега.

— Не беше атентат — каза Бергер.

— А какво?

— Нямам представа. Но съм сигурна, че само го представят за атентат. За да…, за да скрият нещо.

— Какво?

— Мислех, че вие ще можете да ми кажете. — Тя престана да гали котарака и когато той понечи пак да я удари с глава, леко го тупна по носа. За изненада на Варщайн Влад се отказа от отмъщение и слезе обиден от скута и, но остана да лежи свит на кълбо до краката и. Тя май наистина можеше да се оправя с животните.

— Как ви дойде наум? — Преди тя да успее да му отговори, той вдигна ръка и продължи с повишен тон: — Ако тогава внимателно сте следили историята, както твърдите, значи знаете какво се случи. Просто бях изключил. Черна дупка. Случват се такива неща. Не разбрахме какво се е случило с мъжа ви и с другите, но каквото и да е било, то се случи и с мен. И както се оказа, бе доста по-зле, отколкото при тях. Известно време бях напълно превъртял, разбирате ли? Но вече всичко премина.

— Сигурно Франке и другите около него достатъчно дълго са ви внушавали, че е точно така, докато сам повярвате. Или пък просто сте страхлив? — Тонът и беше доста предизвикателен.

Проклятие! Не разбираше ли тази жена, че той с всяка фибра на тялото си искаше да вярва, че е точно така, защото това бе единственият начин да не изгуби напълно ума си?!

— Ако продължавате да бъдете така нахална, ще ви изхвърля от жилището си! — каза той съвсем спокойно. — А може би вече трябваше да съм го направил?

— Но защо не искате да разберете, че…

— Чуйте ме, госпожо Бергер — прекъсна я Варщайн с много тих глас, но тонът му трябваше да и подскаже колко сериозно е това, което ще каже. — Наистина не ви засяга, но въпреки това ще ви обясня защо до края на живота ми нищо не е в състояние да ме накара да отида отново край планината. Разбирам ви много по-добре, отколкото предполагате. И ми е жал за вас, защото виждам как се измъчвате. Затова и искам да ви обясня и се надявам, че така по-добре ще ме разберете. Направи широк жест с ръка и посочи стаята и себе си.

— Огледайте се, ако още не сте го направила. Преди три години бях преуспяващ инженер по измервателна техника. Завърших образованието си с отличие и конструирах няколко уреда, които удивиха специалистите в моя бранш.

— Лазерът?

— Да — отвърна Варщайн с горчивина в гласа. — Моят лазер, който след първото пробиване в тунела отчете цялата му дължина като шест светлинни минути. Или пък можеше да представи такава дреболия, като, да речем, сто и тридесет милиона километра. Тази планина ме унищожи. Изложих се пред целия свят като последния глупак. Професионалната ми кариера приключи, а заедно с нея се срина и бракът ми. Живея от социалните помощи и когато не съм мъртво пиян, зяпам телевизора, докато заспя пред него. А сутрин се караме с котарака за това, което е останало в хладилника.

— И предполагам, че в повечето случаи той печели?

— Защо мислите така?

— Ами защото изглежда доста по-добре от вас — отвърна Бергер. Варщайн наистина започна да се ядосва.

— По дяволите, слушате ли ме изобщо? — изфуча той. — Не проумявате ли какво искам да ви кажа? Тази планина ми отне всичко! Разруши живота ми и сигурно щеше наистина да е по-добре да бях умрял!

— Но тогава нямаше да можете да се само съжалявате — каза Бергер. Усмихна се тъжно и отново се зае да гали Влад. — Мислите ли, че не ми е известно всичко това? Знам куп неща за вас, повярвайте ми. Франк… мъжът ми…изчезна преди една седмица и ми трябваха само два дни, за да ви намеря. През останалото време се мъчех да си отговоря на въпроса, дали вие сте подходящият човек, който може да ми помогне.

— Отговорът е еднозначно „не“ — каза Варщайн.

— Ако това, което ми разказахте, наистина е всичко, тогава разбирам — отвърна Бергер. — Но не е. И вие много добре го знаете.

Варщайн се чувстваше разкъсван между гняв и болка и резултатът от това беше пълна безпомощност. Не можеше да каже нищо. Но нещо в него се бе пробудило и то не беше добро. Жената срещу него не само бе отворила раната му, но бе завъртяла ножа вътре няколко пъти, без да мисли, че от само себе си тя няма да зарасне.

— Истината е, че вие през цялото време сте бил прав — продължи Бергер. — В планината наистина има нещо. Имало го е тогава, има го и сега и дори става все по-силно, Франке и другите са го знаели през цялото време, но са пожертвали вас, Варщайн, за да запазят малката си тайна за себе си.

— Дори и така да е, какво можете да промените?

— Може би мога да ви помогна да се реабилитирате. Тогава бихте ли се съгласили да ми помогнете? Ще докажете на света кой тогава е бил лудият и кой е бил прав.

Варщайн знаеше, че ще го каже. Това беше логическата последователност от всичко, което досега чу. Ако не бе казала последния си аргумент, просто нещо щеше да липсва.

— Доставя ви удоволствие да ме мъчите, така ли?

— Не. Но нямам друг избор.

Тя стана от мястото си и докато се разхождаше из стаята, Варщайн си призна, че напълно я бе подценил. Нямаше значение дали трепери от страх или от отчаяние — явно през изминалата седмица не си е блъскала главата само с въпроса, дали той е подходящият или не, но и бе премислила всеки възможен отговор във всяка предполагаема ситуация. И до този момент тактиката и беше напълно успешна. По всяка вероятност ще се наложи все пак да я бие някак — победа по точки не можеше да извоюва.

— Вие ли сте я рисувал? — изведнъж попита тя. Бе спряла до телевизора и гледаше една от картините му, окачени на стената — объркваща цветова композиция от вплетени един в друг пръстени и кръгове, които започваха да се въртят пред очите на наблюдателя, ако допуснеше грешката да я гледа по-продължително време.

— Да — промърмори Варщайн. — И си спестете коментара. Не посмях да я покажа на психоаналитика ми.

Бергер се засмя, поклати глава и пристъпи пред втората картина — смесица от квадрати и кубове, разположени един в друг по най-невъзможния начин. Третата картина представляваше змиевидни линии в цветовете на дъгата, но ако човек се вгледаше по-дълго, тази представа изчезваше и всъщност не знаеше какво гледа.

— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Картините ми харесват, има нещо… очарователно и впечатляващо в тях.

— Нищо не печелите, ако ми правите комплименти — каза Варщайн с възможно най-недружелюбния тон, но без да крещи.

— Не ви правя комплименти. Не разбирам от изкуство, но това тук е… най-малкото необичайно. След връщането от Швейцария ли започнахте да рисувате?

— Имах достатъчно време на разположение.

В действителност бе започнал не веднага след връщането от Аскона, а половин година по-късно, и то единствено от скука. Разбираше нещичко от компютри и геометрични формули, но през целия си живот не е могъл да нарисува даже и горе-долу свястно човече само с чертички. Много от хората, които бяха видели картините му, твърдяха, че и до днес не се е променил.

— Знаете ли, че и мъжът ми започна да рисува, след като се върна от Швейцария? — попита изведнъж Бергер, при това с такъв безобиден тон, че в главата му светна предупредителен сигнал. — Знам, че и някои от останалите му колеги също са рисували. Питам се дали е случайно.

— Не — отвърна враждебно Варщайн. — Със сигурност не е. В началото моделирах планини от картофено пюре, но беше голяма свинщина и накрая вече не можех да го понасям.

— Какво ще кажете, ако ви докажа, че имаме добри шансове да разкрием всичко?

Това също го очакваше. И макар да знаеше, че в следващата минута горчиво ще съжалява, се чу да пита:

— И как?

— Влакът — отвърна Бергер. — Каквото и да се е случило с влака, то вече е ставало и преди.

— Глупости! Щях да разбера. Всички щяха да разберат.

— Не е било толкова драматично и те са се опитали да го прикрият. Но преди четири седмици друг ICE е минал през тунела — при пълно мълчание. Предполагам, един вид генерална проба за „първото“ преминаване.

— И не е бил вдигнат във въздуха? — попита подигравателно Варщайн.

— Не. Но все пак нещо не е било наред и са се опитали да го прикрият. За късмет не са успели съвсем. — Тя замълча многозначително за момент. — Аз… в началото ви казах, че сте единственият, който би могъл да ми помогне, но… това не е съвсем вярно.

— Така ли? — попита Варщайн хладно.

— Или може би е точно така, но… Имам предвид, че сте единственият, който може, но има още някой, който поне иска да опита да го направи. Той може да помогне и на двама ни — не само да отидем в Швейцария, но да намерим и мъжа ми.

— Нека отгатна. Някой журналист?

Този път тя наистина се изненада.

— Откъде знаете?

— Защото тези чудесни приятелчета още тогава много въодушевено ми помогнаха — отвърна той ехидно. — До момента, в който получиха, каквото им трябваше. Повярваха на всяка моя дума. Старателно записваха в тефтерите и на касетофоните и после на спокойствие в редакциите си правеха коментарите. Искате ли да чуете нещо? Нямам папка, но повечето неща никога няма да забравя. Не, благодаря.

— Но човекът може да ни помогне! — настояваше Бергер. Варщайн дори и не забеляза, че неговата помощ вече въобще не се поставяше под въпрос. — Знам, че не вярвате на репортерите и сигурно имате доста причини за недоверието си. Аз също не им вярвам.

— Току-що казахте нещо съвсем друго.

— Вижте как стоят нещата — продължи тя невъзмутимо. — Той, естествено, тича след някаква история. Но докато вярва, че ще му помогнем, и той ще ни помага. Толкова е просто!

„И толкова погрешно!“ — помисли си Варщайн. Знаеше го от личен опит. Преди три години и той мислеше по същия начин. Проблемът беше в това, че журналистите предпочитаха макар и малка историйка пред никаква. А уважаван млад инженер, който изведнъж започва да бълнува за духове, проклятия и прастари сили, бе тъкмо това, което им трябваше за няколко едри заглавия.

Варщайн стана, отиде до хладилника и си взе нова бира. Тази му бе още по-безвкусна от първата, а алкохолът съвсем не бе достатъчен да му подейства, макар и слабо. Действието се изразяваше единствено в лошия дъх, но имаше нужда от нещо, което да държи в ръцете си.

Бергер, която едва сега забеляза надписа върху кутията, наведе глава и го стрелна с поглед.

— Това случайно ли е?

— Че бирата се казва като вас ли? Да. Но не е случайно, че я пия. Не е кой-знае какво качество, и общо взето, не мога да си я позволя. Но е някак си смешно.

Той понечи да отвори бирата, но тя внезапно се озова до него и натисна кутийката надолу. Не много силно, но ако той се бе възпротивил, щеше да се стигне до премерване на силите помежду им. Беше застанала толкова близо, че усещаше приятния мирис на косата и парфюма и, но най-вече чувстваше близостта и. Тази жена го караше да става нервен и да се гневи. А беше нервен, защото от три години нито една жена не се бе приближавала толкова близо до него, без да си бе платил за това. И го обземаше гняв, защото знаеше, че тя го прави точно заради това. С режещ глас и единствено, за да я нарани, попита:

— Май наистина сте готова на всичко само за да дойда с вас, а?

Тя се вцепени, махна ръката си от бирата и почти на бегом направи две крачки назад. Варщайн отвори бирата, отпи глътка и реши, че е време да посипе още малко сол в раната.

— Така ли е? Толкова ли много обичате съпруга си, че сте готова да легнете с мен само за да дойда с вас и с онзи драскач? Или просто сте от ония хора, които не понасят да им се отказва?

Най-накрая видя в очите и очакваната реакция! Нищо от онова, което бе казал или направил преди, не я бе изненадало, но не беше подготвена за удари под пояса. Болката, ужасът и отчаянието в очите и се превърнаха в пламтяща ярост.

— Вие… вие…

— Какво? — прекъсна я Варщайн. На самия себе си изглеждаше такъв простак и такова нищожество, каквото никога досега не е бил. По-късно, когато вече си бе отишла и когато още веднъж премисли и си представи всичко, направи важен извод: че не помага да нараняваш другите, когато сам си наранен. Само че от това просветление не му стана по-леко. Точно напротив — нещата още повече се влошиха.

Въпреки това не взе думите си обратно, нито съжали за всичко, което бе направил в нейно присъствие. С бирата в ръка посочи вратата:

— Вървете си! И не забравяйте папката!

Тя гледаше втренчено зелената папка и очите и се пълнеха със сълзи. Вече не се опитваше да ги сдържа. Варщайн напразно се опитваше да си внуши, че са само сълзи от яд. Цели десет секунди тя стоя напълно неподвижно, после сграбчи чантата си, врътна се на токовете и така затръшна вратата след себе си, че Влад ужасен се стрелна върху най-горната полица с книгите и събори всичко на пода. Папката остана на масата.

Когато остана сам, Варщайн се разтрепери целият. Звукът от стъпките и по коридора проникваше през тънката врата, после всичко заглъхна от шума на асансьора. Той преброи наум до тридесет, обърна се и отиде до прозореца. Точно в този момент Бергер се показа пред къщата. Пресече тичешком улицата, без да се оглежда за идващи коли, и се качи в един тъмночервен Остин-мини, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата.

Защо направи всичко това? Искаше да се отърве от нея и мислеше, че няма значение на каква цена. Но не беше така. Тялото му продължаваше да трепери, а ръката му така се тресеше, че едвам удържаше бирата. Изпи я на бързи глътки, дръпна се от прозореца и захвърли празната кутия в ъгъла. Тя издрънча и събори част от празните съдове, натрупани в мивката. Влад изкоментира катастрофата с гневно съскане. Успокоението не идваше, ставаше все по-зле. Ръцете му вече не трепереха, а конвулсивно се свиваха, сърцето му лудо биеше и целият бе облян в студена лепкава пот. Твърде късно! Всичко, което направи, бе единствено за самоотбрана, но го направи твърде късно. Бергер бе събудила духовете на миналото и нямаше сила на света, която можеше да ги натика обратно в пропастта, където той три години ги бе държал затворени. Знаеше, че един ден така или иначе ще излязат, но не предполагаше, че ще е днес. И не по този начин.

Може би това си беше в природата на злите духове — да идват тогава, когато най-малко ги очакваш.

 

Ако още можеше да вярва на часовника си, бе му трябвало много повече време от предполагаемия един час, за да извърви остатъка от пътя. Ходенето бе станало още по-трудно и макар да знаеше, че няма да срещне друг влак, не се осмели отново да се качи на релсите и да върви по траверсите. Преди десет минути подмина последната стрелка. Отдавна трябваше да е видял края на тунела и мъжете, които работеха там. Да не говорим пък за мощната фреза. Най-малкото трябваше да я чуе — трясъкът от диамантените ножове понякога се чуваше далеч извън тунела, защото тесният каменен канал действаше като фуния, която многократно увеличаваше всеки звук.

Не искаше да върви по-нататък. Би дал всичко да може да се върне или поне да остане на място, защото бе сигурен, че ако продължи до края на тунела, ще открие нещо ужасно. Това, което ставаше, не бе просто техническа неизправност или авария. Мъжете сигурно са мъртви. Затрупани, задушени или умрели по някакъв друг незнаен начин, защото ако беше техническа повреда, поне един щеше досега да е тръгнал да търси помощ и той трябваше да го срещне. Макар че имаше само малката лампа върху каската си, светлината напълно достатъчна, за да вижда сравнително добре наоколо. Не срещна никого. Не чу никакви викове, никой не се обади по радиостанцията. Ами ако фрезата е гръмнала? Или пък пластовете са се срутили? Избухването на газ бе почти изключено, но имаше хиляди други неща, които можеше да са се случили. Имаше лъчения, които можеха да побъркат човек. Имаше масови хистерии, имаше… Всичко бе възможно. Само Господ единствен знаеше какво се криеше в проклетата планина и какво бяха разбудили със своеволните си действия. Варщайн усещаше как полека-лека бе на път сам да изпадне в хистерия. Но това, че го осъзнаваше, не помогна. Продължи да върви с все по-бавни и по-малки крачки и макар че с всяка изминала секунда въображението му рисуваше все по-големи ужаси, които може би го очакваха в края на тунела, не бе в състояние да спре. Каквото и да имаше там отпред, то го привличаше като магнит.

По негова преценка отдавна трябваше да е стигнал края на пробива, когато видя светлината. В първия момент бе само матов блясък, който потъна в светлината на собствената му лампа. Варщайн я изключи и затвори за миг очи, за да свикне с тъмнината. Когато ги отвори, видя по-ясно светлината. Не беше фар, както му се стори в началото, нито лампа, но не беше и светлина от огън. В края на тунела, на разстояние, което не можеше да прецени, но което не можеше да е много голямо, искреше странна, мека бяла светлина. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ярка ставаше тя. Само след няколко секунди вече го заслепяваше, а сянката му ясно се открояваше върху стените и пода. Струваше му се, че светлината е някак си избирателна, макар да знаеше, че това е невъзможно. Но там, където попадаше върху необработената скала, сякаш с ръката на старателен художник подчертаваше и най-малките детайли, а когато срещнеше подпори и колони, проводници и релси, така ярко светеше, че не беше възможно да се гледа в нея. Варщайн отбеляза всичко това само с бегъл поглед. Цялото му внимание бе насочено напред към светлината, която се приближаваше към него. Почти бе стигнал края на тунела и пред него имаше нещо. Различаваше само размита сянка сред море от бяла светлина, но неясните очертания му бяха достатъчни, за да разбере, че нещото отпред бе фрезата — стоманеното чудовище, което преди две години бяха докарали сред планината и което оттогава непрекъснато и упорито дълбаеше вътрешността и. Варщайн мислеше точно с тези думи, думи, които само допреди два часа едва ли щяха да му дойдат наум. Като всички тук и той се бе улавял да мисли върху глупавия въпрос, дали планината не живее някакъв свой живот. Творения като нея бяха толкова чужди и толкова непонятни за хората, че те никога нямаше да ги разберат. Сега вече знаеше, че това е така. Нещо се бе случило с него, докато бе вървял през променения до неузнаваемост тунел. Промяната бе много по-дълбока, отколкото си бе представял. Но вече я бе осъзнал и само се питаше какво ще последва след нея.

Ето я фрезата. Сянката на металния гигант така внезапно придоби пространствени измерения, че Варщайн се стресна и за миг замръзна на място. Нямаше никакво постепенно появяване — това, което преди части от секундата бе само сянка в белия кръг на светлината, изведнъж изникна пред него, както се бе случило преди това с влака. Машината бе на десетина метра пред него и макар че от единия до другия и край имаше горе-долу двадесет и пет метра, той различи и най-дребните и детайли с почти свръхестествена яснота. Сякаш тайнствената сила, която бе объркала сетивата му, сега за компенсация искаше да му покаже, че те могат да работят с непозната досега точност. Фрезата не работеше. Осемте огромни пробивни глави, състоящи се от множество диамантени дискове, бяха неподвижни. Кабината, в която трябваше да седи машинистът, се намираше в задната част на огромния корпус и отпред, от двете страни и отгоре бе защитена от стоманени плочи, за в случай че неочаквано се откърти парче скала. Най-отзад бе пробивният механизъм, който сега приличаше на сплескана о стената чиния. Сякаш никога не бе рязал най-твърдия гранит! Кабината беше празна. От мъжете, които работеха в края на тунела, нямаше и следа.

Варщайн мина покрай фрезата и се огледа да види следи от механични повреди. Не видя нищо. Бронираното тяло на огромната хлебарка бе прорязано от драскотини, заваръчни шевове и стоманени кръпки, но те не бяха причинили спирането на гиганта, бяха просто белези от безбройните битки на бойния кон. Спря се за момент пред металната стълба, която водеше в кабината, и се зачуди дали да не се качи. Но и оттук съвсем добре можеше да види какво има вътре. Ако е имало някого, щеше да е паднал долу. А може би го беше и страх какво ще види. Продължи напред, стигна до стената и се вгледа внимателно в нея.

И тук нямаше нищо особено. Пробивните глави не се въртяха, но от пръв поглед Варщайн не можеше да разбере причината за това. Скалата не беше по-твърда от обикновено, нямаше напречни пластове, нито включвания на кварц или кристал — неща, които и без друго при нормални обстоятелства не трябваше да попречат на този каменоядец. Пред него беше най-обикновеният, много твърд, но съвсем нормален черен гранит на Гридоне, който тази машина от години ядеше, без да изгуби и един-единствен зъб.

Но после видя още нещо. Не бе непременно онова, което търсеше, и определено не това, което бе спряло машината. Точно пред него, на по-малко от два метра височина върху стената, от единия до другия край на тунела се проточваше тънка права синя линия. Варщайн се приближи, воден от любопитство, и включи лампата си. Линията не изчезна, значи не е била зрителна измама. Но не беше и от естествен произход. Протегна ръка и я одраска. Под ноктите му остана синя боя. Някой бе чертал върху скалата. На място, което до вчера вечерта не можеше да бъде достигнато.

Варщайн се отдръпна крачка назад и вдигна глава. Жълтият кръг на лампата му послушно облиза стената и разкри други сини линии, които се преплитаха в сложна плетеница върху цялата стена. Стоеше много близо, а и фрезата бе изяла много от фигурите, но въпреки това можеха добре да се различат. Геометрични фигури, разположени твърде равномерно, за да са игра на природата. Колкото повече се оглеждаше, толкова повече странни чертежи откриваше: линии, фигури, които много приличаха на руни, но и бяха много по-различни, змиевидни линии, които бяха част от картината, разрушена от фрезата. Линиите бяха толкова тънки, сякаш нарисувани с фин молив, и от пръв поглед не се виждаха. Но когато вече си ги видял, не можеш да откъснеш поглед от тях. Някой бе нарисувал странните и сложни картини на място, което допреди време бе недостъпно за човека.

Хистерията отново се завърна, този път придружена от своята посестрима — паниката, но Варщайн бе твърде шокиран, за да може да се бори с тях. Беше прав! В планината имаше нещо! Нещо лошо, много опасно, нещо много по-старо от човека, може би старо колкото светът. И те го бяха събудили, то вече бе свободно и гневно и трябваше да платят жестока цена за своеволието си! Днес сутринта щеше да се изсмее на подобни мисли, но застанал пред неподвижната огромна машина, пред странната светлина и тайнствените линии и фигури — печата, който бяха разчупили! — за първи път в живота си проумя, че имаше неща, които не можеха да се обяснят със средствата на науката и логиката. Имаше сили, много по-древни от човека и неговата уж всесилна наука и много по-могъщи от него. Доказваха го тези линии, които без съмнение бяха начертани от човешка ръка. Но не бе възможно човекът да е стигнал дотук, защото мястото се намираше под петкилометров слой гранит и…

Може би единствено за самозащита разумът му намери обяснение, което му помогна да не рухне съвсем. Изведнъж се изсмя — силно и пискливо, и скалистите стени подхванаха звука, разкъсаха го и го върнаха като писък в ушите му. Но това бе единственото възможно обяснение.

Някой бе идвал тук. Вчера вечерта, след края на смяната. За разлика от друг път през тази нощ не бяха продължили работа, а бяха изключили фрезата, за да извършат спешни поправки по електрониката. Някой се е промъкнал незабелязано и е начертал линиите върху стените. При други обстоятелства Варщайн би сметнал това обяснение за такова, каквото си и беше — невероятно. Ремонтът бе продължил цяла нощ, една бригада от десет техници и поне още толкова обслужващ персонал са били тук през цялото време. Всеки час престой на машината струваше на компанията много пари.

Но тези подробности сега бяха без значение. Това бе единственото обяснение и така трябваше да бъде. После щеше да мисли как незнайният художник бе успял да нарисува картините си пред погледа на двадесет зрители, без те нищо да забележат. А дали не е някой от техниците? От ниско платени интелектуалци с доста странно чувство за хумор, каквито всички бяха, можеше да се очаква да утъпкват кръгове в нивата на нищо неподозиращ селянин.

Полека-лека взе да се успокоява, но мислите му за причината за неговото присъствие тук не изчезнаха — трябваше да открие какво е станало с мъжете от строителната бригада. Колкото и странни да бяха рисунките, те не обясняваха мълчанието им. Едно нещо се изясни със сигурност до този момент — мъжете не бяха тук. Причината, поради която не бяха отговорили на повикването на Франке, не бе повредена радиостанция, тях просто ги нямаше.

Отново взе да го обзема непонятно чувство за недействителност на мястото, където се намираше. Против волята очите му зашариха търсещо по стената и откриваха все повече детайли. Нищо от това, което виждаше, не му напомняше на нещо вече видяно, но колкото повече гледаше линиите, толкова повече се засилваше чувството за опасност. А може би бе и някакво предупреждение? Но каквото и да беше, бе много силно, за да не му обръща внимание.

Варщайн отмести бързо поглед от стената и се върна няколко метра назад, докато стигна до стълбичката за кабината на машиниста. Фрезата имаше собствена радиовръзка с външния свят. Може би все още функционираше?

Изкачи се по нея и наведе глава, за да не се удари о предпазните стоманени плочи. После протегна ръка да вземе телефонната слушалка от арматурното табло. Ръката му обаче не достигна докрая и остана да виси протегната във въздуха.

В следващите десет секунди не можеше да направи никакво движение, само гледаше с широко отворени очи към другия край на тунела, който се виждаше през прозореца на машината.

Ето ги. Всичките двадесет и пет човека. Бригада деветнадесет не бе изчезнала. Мъжете седяха в кръг от другата страна на машината, хванати за ръце, напълно неподвижни и с наведени глави.

Варщайн усети как по гърба му пропълзява огромен леден паяк и го стяга в безбройните си крака. Кожата му сякаш се наелектризира. Вече не можеше да контролира дишането и ударите на сърцето си. Това, което виждаше, бе много повече от онова, което бе очаквал. Дори и при нормални обстоятелства гледката щеше да е абсурдна. Така наредени в кръг, мъжете сякаш медитираха или се молеха. Бързо успя да установи, че не спяха. От време на време някоя от фигурите лекичко помръдваше и Варщайн чуваше едва доловимо бръмчене и шепот. Звуците бяха много тихи, почти на границата на човешкия слух, но ефектът бе като при картините на стената — веднъж усетени, звуците след това по-лесно се улавяха. И тук, както при линиите, имаше система и колкото и да не му се искаше да го признае, не можеше да не я забележи. Тази система свързваше двете неща — изображенията върху стените и шепотът на хората кореспондираха помежду си по начин, който го караше целият да трепери.

Варщайн дълго време стоя неподвижен и гледа насядалите в кръг мъже. Накрая с мъка успя да овладее първо волята, а след това и тялото си.

Безкрайно бавно и с треперещи колена заслиза от другия край на стълбата. Не се стараеше да не вдига шум, но мъжете сякаш не чуваха нищо. Нито един не пусна ръката на съседа си, не вдигна глава и не спря зловещото пеене. Варщайн стигна до кръга и спря.

Отблизо видът на мъжете бе още по-зловещ. Лицата им бяха абсолютно безизразни и отпуснати, погледът в полуотворените очи бе пуст и помътнял.

Варщайн протегна ръка да докосне едно от телата, но в последния момент се отказа. Нещо странно струеше от тях. Не нещо, което го караше да се страхува, но… Да, беше нещо почти свято. Не биваше да ги докосва и да им пречи в това, което вършеха. Отстъпи назад и отново се вгледа в лицата на мъжете, този път по-внимателно.

Изражението не бе еднакво при всички, както му се бе сторило в първия момент. Много от лицата наистина бяха отпуснати и безизразни като по време на сън или транс, но някои издаваха силни чувства — възбуда, радост, недоумение, но и нещо, наподобяващо страх, дори ужас. Освен това не се държаха непрекъснато за ръце — от време на време някой пускаше другаря си и чертаеше с пръсти във въздуха сложни фигури. Варщайн откри, че някои бяха начертали такива фигури и в пръстта пред себе си. Воден от любопитството си, той приближи и се наведе над един от мъжете, който в момента чертаеше пред себе си фигура от червени, преплитащи се линии. Веднага се дръпна ужасен. Мъжът нямаше в ръката си молив. Червените линии бяха от кръв. Пръстите му толкова дълго бяха чертали върху твърдия камък, че кожата се бе протрила и течеше кръв. Сигурно изпитваше силна болка, защото лицето му бе изкривено от болка. Въпреки това не спираше да чертае линии и кръгове върху гранита.

— Спрете, за Бога! Какво правите?! — Варщайн забрави ужаса си и страхопочитанието, които го бяха обзели. Виждаше само кървящите пръсти на мъжа и почти усещаше костите отдолу. С едно-единствено силно движение разтърси мъжа и почти го изправи. В първия момент той се опита да се възпротиви, замахна към Варщайн, но ударът бе толкова слаб и напосоки, че нямаше да го уцели, дори да не се бе дръпнал встрани. Вторият удар одраска бузата му и остави топла, лепкава кървава следа. Докато се дърпаше с погнуса назад, Варщайн осъзна, че мъжът въобще не се защитаваше, той продължаваше да рисува странните си плетеници във въздуха. Хвана мъжа здраво за раменете и така силно го раздруса, че главата му се заклати и зъбите му изтракаха. — Събудете се! Събудете се най-сетне, по дяволите!

Макар и да не очакваше, но думите му сякаш подействаха. В очите на мъжа се появи израз на силно объркване. В продължение на няколко секунди той стоя неподвижен. През целия си живот Варщайн не бе виждал толкова объркан човек. Погледът му бе като на дете, събудило се от лош сън и озовало се на непознато и страшно място. Устните му взеха да треперят. Когато Варщайн го пусна, мъжът отстъпи крачка назад, вдигна ръцете си и видя кървящите пръсти. Видът им окончателно го срина. Хленчещ от болка и ужас, тръгна назад и когато стигна фрезата, се облегна на нея и бавно се свлече на земята.

Варщайн се обърна и отиде до друг мъж. Паниката отново го бе обзела. Беше прав, че тук ставаха невероятни неща. Не всички мъже се бяха осакатили като първия, само още четирима или петима. Ако сега спреше, щеше да хукне с писък и да спре чак когато стигне края на тунела. Почти брутално дръпна следващия мъж, изправи го и му зашлеви силна плесница. Той изглежда не я усети, но тя подейства, Варщайн видя как вцепенението взе да го напуска. Не рухна като първия, но когато вдигна ръце пред лицето си и видя как сам се е наранил, закрещя пронизително.

Варщайн продължи да изправя мъжете и когато стигна до петия, почти физически усети как вцепенението го напуска. Нещо невидимо и тежко се отдели от кръга на мъжете и се скри обратно в дълбините на Космоса, откъдето бе изпълзяло.

В същия миг и светлината се промени. Странната мека светлина отстъпи място на твърдото изкуствено осветление. Лампите върху тавана на тунела отново светеха, сякаш никога не са угасвали, и малките прожектори върху каските на мъжете блеснаха като малки искрящи очи в средата на челата им. Варщайн забеляза всичко това само с периферното си зрение, защото наоколо се пробуждаха от транса си и останалите мъже. Събуждането не бе никак приятно. Някои веднага се свличаха на земята, други, според темперамента си, крещяха или плачеха, но всички изглеждаха по същия начин като първия ужасно дезориентирани. Отведнъж се появиха и други шумове: крачки, викове и крясъци, тропот и стържене — шумовете от работещи машини и писукаща електроника. Варщайн хвана първия изправил се пред него мъж и силно го разтърси.

— Какво е станало тук? — кресна той. — Какво, по дяволите, се случи? Говорете!

Все едно, че крещеше на планината. Мъжът чуваше думите му, но погледът в очите му издаваше, че не разбира значението им.

Обърна се към друг. Мъжът се бе превил до фрезата и притискаше ръце към гърдите си. Варщайн с ужас видя как пръстите му изведнъж започнаха да кървят. Клекна до мъжа, но не посмя да го докосне. Не можеше да направи нищо за него, камо ли да му помогне.

— Аптечката! Дайте ми бързо аптечката!

И наистина някой я тикна в ръцете му. Бе я отворил вече наполовина, когато изведнъж осъзна, че не знаеше какво да прави с нея. Бе превързвал един-единствен път в живота си, когато караше шофьорските курсове, а това бе преди дванадесет години. И освен това бе прилагал самарянското си изкуство върху гумена кукла. А сега пред него имаше жив човек и кръвта му изтичаше. За Бога, как се правеше всичко?

Някой грубо го тупна по рамото и Варщайн реагира също така грубо, като се обърна рязко, скочи и замахна с ръка. Едва тогава видя лицето на човека, който стоеше зад него. Беше Франке.

— Варщайн! — просъска той. — Къде, по дяволите, бя…

— Не сега — прекъсна го Варщайн. Бе прекалено възбуден, з н да се замисли откъде така внезапно изникна Франке. — Трябва ми помощ!

— Не сега? — повтори Франке. Очите му се разшириха и гласът му прозвуча сякаш всеки момент ще получи удар. — Полудяхте ли, Варщайн? Нямаше ви повече от…

Варщайн избухна.

— Млъкнете най-после! — изрева той. — Не виждате ли, че кръвта на човека изтича?!

Реакцията на Франке го изненада. Гневът, който очакваше, избухна, но само в погледа му и вместо да се разкрещи, той се обърна към ранения и клекна до него. Лицето му изгуби цвета си. Разбира се, въобще не бе в състояние на помогне на мъжа, но даже и не се опита. След секунда се изправи и с махване на ръката повика някого, който явно бе дошъл с него. Със сигурност човекът не бе от бригадата. По-точно бе някой, когото Варщайн не познаваше. И не бе единственият такъв. Какво изобщо ставаше тук?

Със смесица от ужас и нарастващо объркване Варщайн се огледа наоколо, докато Франке започна да дава учудващо точни нареждания на непознатия какво трябва да се направи с ранения. Освен Франке наоколо изведнъж се появиха поне още двадесетина други мъже, половината, от които Варщайн не познаваше. Някои носеха униформите на швейцарската кантонална полиция. Имаше и такива с оранжеви гащеризони като работниците на тунела, макар че въобще не бяха такива. Други бяха цивилни като Франке. До фрезата бяха спрели няколко малки дрезини, натоварени с кашони и кутии с инструменти. Големи прожектори осветяваха всеки сантиметър от тунела с ярка светлина. Всички се движеха забързано нагоре-надолу: наоколо се усещаше всеобща възбуда. Само допреди минута тук нямаше никой, а сега тунелът гъмжеше от народ.

— Добре, значи гледайте колкото се може по-бързо да закарат хората в болницата — завърши Франке указанията си. — Най-добре всички, защото и здравите не изглеждат никак добре. И, за Бога, дръжте тези репортери настрана от хората!

„Репортери ли?“ — помисли си Варщайн. Нещо не беше наред, но изведнъж не можеше вече да мисли ясно. Земята под краката му Започна да се върти.

— Репортери? — чу се да повтаря на глас.

Франке се направи, че не чува въпроса му.

— Мъжете ще бъдат настанени в болница. Наредих да дойде хеликоптер, който ще закара първо тежко ранените. Какво ви е? Не изглеждате никак добре.

— Нищо ми няма, всичко е наред — отвърна Варщайн, макар че му идваше да заплаче с глас. Щеше напълно да откачи, ако скоро не разбереше какво точно се е случило.

— Тогава сигурно ще можете да ми отговорите на няколко въпроса — каза Франке. Думите му прозвучаха така, сякаш сдържаше гнева си с последни усилия. — Например, къде бяхте?

— Аз ли? — Варщайн не разбираше за какво става дума. — Вие знаете. Та нали сам ме изпратихте тук!

— Да, така беше — потвърди Франке. Изразът в очите му вече не бе просто гняв. Варщайн имаше чувството, че стои със запален фитил срещу мина. Нещо все още спираше Франке да избухне с пълна сила, но то бе съвсем малко. Един погрешен поглед може би щеше да е достатъчен, а грешен отговор — съвсем сигурно. — Да, изпратих ви — повтори Франке, защото Варщайн не отговори, а продължаваше да го гледа с объркан поглед. — Преди два дни.

Варщайн примигна.

— Моля?

— За да съм по-точен… — Франке вдигна ръкава на сакото си и погледна часовника — … точно преди петдесет и един часа и четиридесет минути.