Катрин Кер
Магия за мрак (8)

II

След три години тежки боеве, след като пограничната война с Елдид бе стигнала до патова ситуация, в средата на лятото се случи нещо, за което нито една от трите страни не беше готова — провинция Пирдон въстана срещу трона на Елдид. В галоп шпионите на Глин донесоха новината, че става въпрос за истинско въстание, изглежда, при това успешно. В лицето на Кунол, преди това гуербрет Дън Требик, въстаническите сили имали блестящ водач и хората му шушукали, че владеел деомера.

— При това половината от Пирдон е все още гора — отбеляза Глин. — Притиснат ли го, може да потъне с хората си сред дърветата, а сетне отново да се появи и да атакува из засада. Като че ли има голяма войска. Хъм. Питам се: дали не получава пари от Кантрей?

— Няма ни най-малко да се изненадам, Ваше величество — отвърна Невин. — А няма да е зле и ние да му изпратим малко.

През остатъка от лятото границата с Елдид остана спокойна, а към есента започна да изглежда, че макар да му предстоеше още дълго да се сражава, шансовете за успех на Кунол бяха големи. Когато Глин изпращаше на въстаника послания, те бяха адресирани към Кунол, Крал на Пирдон. И най-накрая, като последен жест в знак на кралска почит Глин сгоди шестгодишната дъщеря на принц Кобрин за седемгодишния син на Кунол, за което той се отплати, като засили набезите си в Елдид. И макар всичко да завърши толкова добре за Кермор, сърцето на Невин се късаше от мъка. Не се виждаше краят на тази война и кралството се раздираше на парчета пред очите му.

В един влажен и дъждовен есенен ден Невин се качи на кулата да види Мейл, който все така работеше върху своите коментари. Както обикновено става в подобни случаи, работата се разрастваше и се превръщаше в нещо много по-голямо от въведение към мислите на Рийстолин, какъвто беше първоначалният замисъл на автора.

— Тази забележка ще свърши като цяла дяволска глава! — Мейл заби перото в мастилницата с такава сила, че тръстиката едва не се счупи.

— Както става с много от твоите забележки, но пък главите са добри.

— Зависи какво разбираш под най-голямо добро. Въпреки че са блестящи, доводите на Рийстолин не ме задоволяват напълно. Категориите му са малко ограничени.

— Вас, философите, дяволски ви бива да размножавате категориите.

— Философ ли? О, богове, не бих се нарекъл такъв.

— А какъв, по дяволите, си тогава?

Мейл разтвори уста в изумление. Невин се засмя, а той смутено се присъедини към него, после додаде:

— Наистина, какво друго? В продължение на двайсет години се смятах за воин, хапех юздечката като боен кон и копнеех да съм свободен, за да се бия отново. Лъгал съм се поне през десет от тях. Та аз се чудя дали бих могъл някога отново да тръгна на война. Представям си как седя на седлото и се чудя какво е имал предвид Рийстолин с думата „край“, докато някой вземе да ми го осигури.

— Не изглеждаш недоволен.

Мейл приближи до прозореца, по който дъждът се стичаше сребристосив, досущ като косата му.

— Изгледът оттук е различен от всички, които съм имал преди. Човек не вижда нещата така ясно, както в прахта на бойното поле — Мейл прилепи бузата си към хладното стъкло и погледна надолу. — Знаеш ли кое е дяволски странно? Ако не се притеснявах толкова за Гавра и децата, щях да съм щастлив тук.

Невин усети как деомерът го връхлетя и зашемети, карайки го да осъзнае, че е време Мейл да бъде освободен. Той можеше да е свободен, защото бе приел да бъде затворник.

— Кажи ми нещо. Би ли се оженил за Гавра, ако имаш тази възможност?

— Разбира се. Защо да не се оженя? За мен няма повече място в кралски двор. Бих могъл също така да узаконя децата ни, стига да имам възможност да го направя. Аз наистина съм философ. Обсъждам безнадеждното и невъзможното.

Невин излезе от стаята на Мейл, мислейки за времето. Тъй като покрай морския бряг рядко валеше дъжд, пътуването през цялата зима беше нещо възможно, макар и неприятно. Отиде право в своите покои и се свърза с Примила чрез огъня.

 

 

Магазинът на Гавра заемаше предната половина на една къща срещу кръчмата на брат й. Всяка сутрин, когато излизаше за работа, тя оглеждаше рафтовете, отрупани с билки, буретата, гърнетата, изсушения крокодил, който висеше под стряхата. Моята къща, мислеше тя, и моят магазин. Това е мое, само мое. Едва ли много жени в Кермор притежаваха имот на свое име, а не на името на съпруг или брат. Зимата се задаваше и тя посрещаше много клиенти с треска и кашлица, измръзвания и болки в кокалите, така че работеше дълго в предната стая. Имаше и още един въпрос, с който трябваше да се занимае — годежа на Ебруа. Себе си остави да бъде ръководена от любовта, но беше решена да постигне солиден, уреден по всички правила брак за дъщеря си.

За щастие момчето, на което самата Ебруа гледаше благосклонно, беше почтен шестнайсетгодишен син на богато семейство, което търгуваше с щавени кожи. След като обсъди официалния годеж с бащата на момчето, тя отиде в дъна да разговаря с Мейл. В известен смисъл това беше празна работа; той не бе виждал семейството на Ардин, а дъщеря си — само от голямо разстояние. Но Мейл я изслуша сериозно, впрягайки блестящия си ум в проблема с такова напрежение, че тя разбра — също като нея, той искаше да изглежда така, сякаш имат някакъв нормален съвместен живот.

— Струва ми се добър избор за хора като нас — рече накрая Мейл.

— О, чуй се само, царствена моя любов. Хора като нас!

— Милейди забравя, че аз съм само един скромен философ. Нали когато свърша книгата си, жреците от храма ще поискат писарите да я препишат в петдесет екземпляра и ще получа по сребърник за всеки. Това, любов моя, е единственото ми богатство на този свят, така че нека се надяваме кланът на Ардин да не е алчен за зестра.

— Смятам, че ще приемат нейния дял от магазина ми и може би малко сребро.

— Дяволски добре. Когато едно момиче има философ за баща, то е родено без късмет.

На излизане от дъна Гавра срещна Невин, който дружески я хвана под ръка и я изпрати до магазина. Децата приготвяха вечеря в кухнята и те можеха да разговарят насаме. Невин сложи две големи цепеници в огнището и ги запали, щракайки с пръсти.

— Хладно е днес — отбеляза той. — Имам да ти кажа нещо наистина важно. Смятам, че имам добър шанс да уредя освобождаването на Мейл.

Гавра се задави и остана с отворена уста.

— Не му казвай все още — продължи старецът. — Не искам да му вдъхвам надежди, които може и да се разбият, но ще трябва да заминеш. Имаш твърде много неща да уреждаш, преди да тръгнеш.

— Да тръгна ли? Я стига, та Мейл ще иска ли да замина с него?

— Ако някога си се съмнявала дори за миг, това ще е първото глупаво нещо, което съм те виждал да правиш.

Внезапно Гавра изпита необходимост да седне. Тя се намести на една табуретка близо до огъня и сплете треперещите си ръце.

— Боя се, че няма как да постъпим с него, освен да го изпратим обратно в Елдид — рече Невин. — Искаш ли да заминеш?

Тя огледа рафтовете, помещението, всичко, за което беше работила така дълго. Освен това щеше да остави омъжената си дъщеря, а какво ли щеше да каже Думорик, когато му представи един непознат за негов баща?

— Знай — продължи старецът, — че най-вероятно ще живееш на западната граница на Елдид, а там няма свястна билкарка на много мили наоколо.

— Разбирам. Е, тогава бих могла да изградя нов магазин за Думорик и да оставя на Ебруа този. Това ще е великолепна зестра. По дяволите, в такъв случай ще можем да напишем брачния договор така, както ние искаме.

— Точно така. И най-вероятно ще трябва да издържаш и брилянтния си съпруг.

— Елдид започва да ми се струва интересен — тя вдигна поглед с усмивка. — Освен това аз, разбира се, обичам своя мъж.

 

 

По най-различни причини Невин реши да осигури освобождаването на Мейл през пролетта. Така например Кралят на Дивите го предупреди, че през зимата ще има много лоши бури. Но най-сериозната причина бе самият Мейл, който щеше да откаже да напусне затворничеството си, докато не види труда си преписан, както трябва, а тази задача щеше да отнеме месеци. Докато писарите в храма на Ум работеха върху книгата, Невин работеше върху Краля, чиято чест беше най-добрият съюзник на съветника.

За човек великодушен като Глин, Мейл представляваше огромно неудобство — прекалено трогателен да бъде убит, особено сега, след като учените жреци го възхваляваха като блестящ учен и украса за кралството. Когато реши, че моментът е подходящ, Невин направо помоли Глин да освободи Мейл и да му позволи да се върне без много шум в Елдид.

— Така наистина ще е най-добре, съветнико. Опитай се да измислиш някаква причина за освобождаването му с чест. Да бъда проклет, ако оставя Елдид да се присмива над слабостта ми, но не мога да понеса мисълта принцът да продължава да плесенясва в кулата.

Накрая въстанието в Пирдон осигури нужната причина. За да вкара бунтовниците в пътя, Елдид имаше отчаяна нужда от спокойно лято и предложи на Глин злато, за да не прави набези. Глин не само прие подкупа, но потвърди тържествено ангажимента си, като предложи да освободи пленника си в замяна на символичните десет коня. След продължителна размяна на хералди и малко странно опъване от страна на Елдид сделката беше сключена и подписана. Едва тогава Невин каза на Мейл за големия му късмет, а по това време зимата вече клонеше към пролет.

Когато отиде в стаята на върха на кулата, Невин го намери да милва екземпляр от книгата си, подвързана в кожа и прилежно написана с островърхия почерк на храмовите писари. Принцът беше така развълнуван да му я покаже, че едва след половин час старецът успя да стигне до действителната причина за идването си.

— Най-голямото чудо е, че Кралят ще субсидира още двайсет екземпляра — свърши да говори Мейл. — Да знаеш защо?

— Зная. По този начин ще придаде тържественост на освобождаването ти. Ще те пусне на свобода следващата седмица.

Мейл се усмихна, понечи да каже нещо; сетне лицето му замръзна в израз на недоверие. Ноктите му се забиха в меката подвързия на кодекса, който държеше в ръцете си.

— Ще дойда с теб до границата с Елдид — продължи Невин. — Ще се срещнем с Гавра и сина ти извън Кермор. Ебруа остава тук, но не можеш да й се сърдиш. Тя обича мъжа си, а и въобще не те е виждала.

Мейл кимна, лицето му беше бяло като сняг.

— О, в името на Адовия властелин, дали тази птичка в кафез си спомня как се лети?

 

 

Принц Огреторик и съпругата му живееха вече във великолепни стаи, но не забравяха времето, когато Примила единствена им изразяваше уважение и бяха готови да я посрещнат във времето, определено за занаятчии и търговци. Принцът беше висок млад мъж с гарвановочерна коса и сини като метличина очи, красив по суров начин и склонен към сърдечност, когато не го ядосваха. Точно тази сутрин Примила му донесе подарък, скъп малък чучулигар за любимия му лов със соколи. Принцът веднага сложи птицата на китката си и й зачурулика.

— Благодаря, добра жено. Хубаво соколче.

— За мен е голяма чест, че се харесва на Негово височество. Чух, че освобождават бащата на Негово височество, и реших за подходящо да отбележа момента с подарък.

Очите на Огреторик внезапно потъмняха и той започна да отделя голямо внимание на чучулигара, който обърна закачулената си глава, сякаш разпозна сродна душа. Камлада се размърда неспокойно на стола до прозореца.

— Разбира се — рече тя с внимателно поставена усмивка. — Толкова сме доволни, че освобождават Мейл. Но пък колко странно е, като си помислиш — свекърът ми се е превърнал в писар.

Огреторик й хвърли кос поглед, който би могъл да означава много и различни яростни неща.

— Благодаря ти за подаръка, добра ми Примила — рече той. — Ще го занеса веднага при моя соколар.

Тъй като аудиенцията очевидно беше свършила, Примила направи реверанс и се оттегли в достъпната за обикновени хора част от двореца — голямата зала, препълнена с различни молители или просто любопитни. Докато разговаряше със съветниците и писарите, които познаваше, тя чу много намеци, че мнозина важни люде щели да са щастливи, ако Мейл бъде възстановен на старото си място, а синът му — понижен до положението на негов наследник. Може би смятаха така, водени от сантиментални спомени и чувство за чест. Може би. Примила потърси съветника Кадлеу и го попита направо защо има хора, които искат Мейл да се върне като сюзерен на Аберуин и Канобейн.

— Ти, изглежда, дяволски се интересуваш от всичко, свързано с Мейл — забеляза Кадлеу.

— Разбира се. Гилдията трябва да знае къде да изпраща подаръците си. Не ни се иска да се подмазваме на онзи лорд, на когото не трябва.

— Вярно казваш. Но ще си остане само за теб и за никого другиго, нали? Откак съпругът й стана Аберуин, принцеса Камлада започна да си придава важности. Не са малко онези, които ще се радват да я видят понижена в ранг. А не са малко и вдовиците, готови да утешават принца в късната му възраст.

— Така. Та това всичко женска работа ли е?

— Далеч не. Принцесата е засегнала и други освен придворните дами, а вдовиците имат братя, които виждат възможност да придобият влияние.

— Разбирам. А ти смяташ ли, че Мейл ще бъде възстановен?

— Надявам се, че няма заради самия него. Би било, без съмнение, много опасно за доброто му здраве, а ти няма да измъкнеш и дума повече от мен, добра жено.

Това ми стига напълно, помисли Примила. Тя се погрижи веднага да влезе във връзка с Невин, защото не искаше Мейл да се върне у дома само за да бъде отровен от роднините си.

 

 

От прозореца на Мейл дворът на Дън Кермор изглеждаше спретнат и малък, като детска играчка. Мънички коне препускаха по едва различаващите се камъни на калдъръма; мънички мъже крачеха насам-натам и изчезваха в малки вратички. Само най-силните шумове стигаха до прозореца му. Този следобед Мейл стоеше облегнат на перваза и изучаваше познатата гледка, когато чу зад себе си вратата да се отваря.

— Глин, Крал на цяло Девери, се приближава — пропя стражникът. — Всички да коленичат.

Мейл се обърна и коленичи тъкмо когато Кралят влезе с широка крачка. За момент те се загледаха един друг, изумени, че и двамата са остарели през времето, изминало от последната им кратка среща.

— От днес — каза най-накрая Глин — ти си свободен човек.

— Смирено благодаря, Ваше величество.

Глин огледа стаята, сетне си тръгна, вземайки всички стражници със себе си. Мейл остана загледан в отворената врата, докато в очертанията й не се появи Невин.

— Ставай, приятелю — рече старецът. — Време е да изпробваш крилете си.

Докато го следваше по тъмната извита стълба, Мейл се вторачваше в стените, в тавана, във всеки човек, когото срещнеха. Когато излязоха на двора, слънчевата светлина се изля като водопад отгоре му. Вдигна поглед и видя стената на дъна да се издига над него, а не под него и внезапно изпита физическо замайване. Невин го хвана за ръката и го подкрепи.

— Разумът е дяволски странно нещо — отбеляза старецът.

— Така си е. Имам чувството, че съм омагьосан.

Отначало шумът и суматохата го смазваха. Като че целият двор беше изпълнен с мъже, които крещяха, смееха се, водеха с тропот коне покрай тях. Прислужнички бързаха напред-назад с кофи вода, наръчи дърва за горене, с препълнени от хранителни продукти ръце. Яркочервено и сребристо — цветовете на Кермор — бяха навсякъде, дразнейки зрението на отшелника. Но след няколко минути замайването на Мейл се превърна в алчност. Вървеше бавно и се наслаждаваше на всяко нещо, което виждаше: от великолепно облечен лорд, яхнал кон, до купчина стара слама край конюшните. Когато една от хрътките за глигани благоволи да се остави да я помилва, той беше толкова щастлив, че се почувства като дете идиот, което се радва на всичко, защото не може да определи стойността на каквото и да е. Спомена за това на Невин, а майсторът на деомера се засмя.

— А кой казва, че детето идиот не е най-мъдро от всички ни? — рече той. — Хайде да отидем в моите покои. Гавра скоро ще бъде при нас.

Но Гавра вече чакаше в оскъдно обзаведената приемна на Невин. Мейл изтича към нея, грабна я в прегръдките си и я целуна.

— О, любов моя — рече той. — Страхувам се да го повярвам. Все си мисля, че ще се събудим на сутринта и ще разберем, че всичко е само жесток сън.

— Ще е дяволски добре да не е така след всичко, което направих с магазина! Прехвърлянето му на Ебруа ми създаде такова главоболие, че трябваше да вземам някои от собствените си билки.

 

 

Невин прецени, че ще им отнеме четири дни да стигнат до границата с Елдид, където, поне така беше уредено, щеше да ги очаква почетна охрана от двора на Елдид. Но на третата нощ, когато устройваха лагер на около десет мили западно от Морлин, дойде да ги посрещне друга група от хора — Примила и двамина млади мъже, които носеха дебели сопи. Невин извика радостно и се забърза към тях, докато те слизаха от конете си, а Мейл тръгна след него.

— Какво става? — поиска да знае Невин.

— Ами, боя се, че идвам с може би неприятни вести.

— Така ли? — намеси се Мейл. — Дворът ще поиска да бъда отровен, така ли?

— Виждам, че философът помни добре стария си живот на принц — отвърна Примила. — Не съм сигурна, че действително се намирате в опасност. Просто не е разумно да се поемат излишни рискове. Дойдохме да ви придружим до сигурно място, където да останете, докато не съм напълно убедена, че ще ни посрещнат в двора при нашите, а не при техните условия.

— В такъв случай ти благодаря — рече Невин. — Не съм спасил живота на това момче, за да го загуби от шишенце отрова.

— Не се тревожи, ще се промъкнем през горите като хитри лисици, а сетне… — Примила направи пауза, за да се усмихне. — Сетне ще се скрием като язовци.

 

 

Цялата седмица Аваскейн беше на крака далеч преди залез, тъй като селяните караха каруци с дърва, за да платят пролетните си данъци на Канобейнския фар, а той им помагаше да ги разтоварват и нареждат под дългите навеси. Когато този ден видя по пътя отдолу да се вдига прах, реши, че това е още една каруца с дърва, и каза на Егамин:

— Ето, идват момчетата. Тичай да видиш в кой от навесите е останало най-много място.

Въздишайки от скука, Егамин тръгна бавно, докато Аваскейн отвори скрибуцащите и протестиращи порти. С ръждясалия прът в ръка, той замръзна и се вторачи в групата на пътя. Ездачи… товарни мулета… онази странна жена със сините ръце, а зад тях — не можеше да бъде, но беше истина, независимо от сивите коси. С вик, който граничеше с ридание, Аваскейн се втурна надолу по пътя да приветства с добре дошъл принц Мейл у дома. Когато хвана стремето на принца в знак на подчинение, Мейл му се поклони от седлото.

— Само ни погледни, Аваскейн! Когато тръгнах на война, бяхме и двамата момчета, а сега сме целите посивели и сбръчкани.

— Така си е, принце мой, но във всеки случай сърцето ми ликува, като ви виждам.

— И моето, като виждам теб. Ще ни подслониш ли?

— Какво? Разбира се, Ваше височество. Та вие идвате тъкмо навреме. Скуна току-що е проветрила стаите ви, както прави всяка пролет, така че вътре ще е чисто и приятно.

— Така ли е правила? Всяка пролет?

— Всяка пролет. Ние сме като язовци, принце мой. Не пускаме.

Мейл скочи от коня, сграбчи ръката на Аваскейн и я разтърси здраво. Когато видя в очите на принца сълзи, Аваскейн също се задави.

— Вече не съм принц — каза Мейл. — И смятам за своя чест да те нарека приятел. Ето, водя новата си съпруга и син и нека този път се помолим да съм се върнал у дома, за да остана.

Групата се източи в двора, а Егамин, Марил и Скуна изтичаха от броха да ги приветстват. Аваскейн се усмихна самодоволно на Егамин:

— Казвах ли ти, че ще се върне?

Изпита удовлетворение, че този път синът му с голямата си уста не намери какво да каже.

След приятен следобед и тържествена вечеря Аваскейн излезе да се погрижи за фара. Тъкмо когато небето започна да избледнява и да става бисерносиво, той изчатка искри с огнивото, запали праханта, сетне я раздуха, докато искрите заблизаха подпалките. Добави цепеници и най-сетне фарът започна да свети ярко и да изпраща сигнала си по посока към морето. Отиде до края на площадката и се загледа в броха, чиито прозорци весело светеха. Принцът си беше у дома. „Не го забравих и той не ме е забравил — мислеше той, — същински язовци сме и двамата.“ Светът беше добро място, изпълнено със справедливост. По-късно, когато пълната луна стигна връхната си точка, Мейл се качи на покрива. Пуфтящ, останал без дъх, принцът се облегна на предпазния парапет.

— Сигурно имаш дяволски здрави крака — рече той.

— О, след известно време свикваш.

Облегнаха се един до друг на перилото и се загледаха към морето, където вълните се пенеха като сребро на лунната светлина, разбивайки се в тясната ивица светъл плаж.

— Казах ли ти, че по време на пленничеството ме държаха на върха на една кула?

— Е, само като си помислиш. Там вие сте гледали надолу, а и аз тук съм правил същото.

— Точно така, но тук гледката е дяволски по-широка от онази, която аз имах. Искам да прекарам в Канобейн остатъка от живота си, но това зависи от принц Огреторик. Владението е негово, а не мое.

— Ако има наглостта да ви пропъди, тогава ще трябва да си търси друг пазач на фара — Аваскейн премисли известно време. — Вижте какво, брат ми има повече земя, отколкото може сам да обработва. Ще ни вземе, ако се стигне дотам.

— Благодаря ти. Мога да припечеля по нещо и като писмописец.

Двамата стояха и гледаха морето в дружеско мълчание.

— Между другото — попита Мейл, — имало ли е някакви кораби?

— Дяволски малко, но човек никога не знае кога някой ще има нужда от фара.

 

 

Тъй като Примила беше изградила цялата си стратегия на това да представи Мейл като неподходящ за дворцовите дела човек, тя настоя пред него да напише възможно най-откровено писмо до сина си и остана доволна от резултата.

Философът Мейл изпраща поздрави на Огреторик, принц на Аберуин и Канобейн и мой син. Ваше височество, досега не сме си разменяли и две думи, но на един баща подобава да е откровен със своята плът и кръв. Разбирам много добре, че искаш да запазиш положението и почестите, на които се радваш в двора на брат ми, Краля. Моето едничко желание е да стане така. След дългите години в пленничество аз съм се превърнал в смирен учен, негоден за изискванията на войната и властта. Не желая друго, освен да изживея остатъка от живота си в старата ми извънградска резиденция в Канобейн, или, ако така предпочита Негово височество, като обикновен селянин. Можете да ми изпратите отговора си чрез Примила, глава на бояджийската гилдия. Боя се за живота си в дворцовите кръгове. Нямам желание да вкуся от свободата само за да опитам отрова няколко седмици по-късно.

Ваш баща философът Мейл

Когато тя свърши да чете, Мейл се облегна на стола си и се усмихна въпросително.

— Би трябвало да свърши чудесна работа — рече тя.

— Добре. Знаеш ли, че е много странно да си смирен пред собствения си син. Щом не им е достатъчно, че са се отказали от мен, сега аз абдикирам. Нещата трябва да са добре подредени, както би казал нашият Аваскейн.

Когато се върна в Абернауд, Примила изчака един ден, преди да връчи писмото, за да чуе текущите клюки. Тъй като из двора, а също из целия град се разпространяваха слухове без брой и чет, всичките й приятели имаха много да й разказват. Кралят наистина изпратил почетна охрана до границата да посрещне Мейл, но там те намерили само съветника на Кермор Невин и принц Кобрин, които им казали, че Мейл решил да пътува сам. Всички подозираха коварство, но от страна на Огреторик, а не на Кермор.

— Аз пък казвам, че в това надбягване залагат на губещия кон — рече Кадлеу. — Ако има някакво коварство, то зад него ще е принцесата, не принцът. Някои нейни приятели може да са повели отряд срещу Мейл.

— Така ли? Ами ако предположим, че философът не е мъртъв? Някой има ли представа къде може да се намира?

— Има много догадки, но онази, която най-вече се разпространява, е, че Мейл се намира при бунтовниците в Пирдон, които ще му дадат подслон, за да създадат неприятности в Елдид. За щастие са прекалено слаби, за да го подкрепят при опит да вземе трона — поне засега са слаби. В края на краищата човекът е бил принц, кой може да го обвини за това, че иска да си получи всичко обратно?

На сутринта Примила направи посещението си при принца и принцесата. Лицето на Камлада беше така измъчено, сякаш много нощи не бе спала; Огреторик просто изглеждаше объркан.

— Ваше височество, имам писмо за вас от баща ви.

Огреторик скочи като изстрелян с лък. Камлада се сви на стола си и загледа с широко разтворени очи как Примила връчва навитото на руло писмо.

— А къде си видяла баща ми?

— По пътищата. Негово височество знае, че често пътувам. Изглеждаше много разтревожен и като разбра, че отивам в Абернауд, ме помоли да взема писмото.

— Това е наистина печатът на Аберуин — каза Огреторик, като оглеждаше рулото. — Сигурно е онзи, който е бил у него, когато са го пленили.

Камлада го следеше, докато четеше писмото, и очите й разкриваха по-голям страх, отколкото подобаваше.

— Хубаво — рече най-сетне Огреторик, — това би трябвало да сложи край на слуховете, че сме го убили по пътя. Боя се, че губя контрол върху себе си, добра ми жено, но през последните седмици сърцето ми беше свито.

— Разбира се, Ваше височество. Без съмнение трудно сте понасяли тревогата за живота на баща ви.

— Така беше — каза го той, а също презрителният начин, по който хвърли писмото в полата на жена си, я убеди в искреността му.

Камлада отметна глава, взе писмото и го прочете. Примила виждаше промените в нейната аура, из която се вихреха като демони страх и подозрение.

— Е, доволна ли е милейди? — изрече ядно Огреторик.

— А милордът смятал ли е, че ще бъде другояче?

Когато очите им се срещнаха продължително, Примила се отвърна и се престори, че се възхищава от подредените наоколо цветя. След малко Огреторик отклони погледа си и изръмжа едва чуто.

— Позволете да ви придружа до вратата, добра госпожо — рече той. — Благодарен съм ви, че донесохте писмото.

Принцът мълча, докато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува принцесата.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намира Мейл? — попита той.

— В Канобейн, Ваше височество.

— Предполагах, че може да е там, но слушай какво, не казвай на другиго, докато не уредя нещата. Любимата ми жена може да се попържи още на този огън.

 

 

Всяка сутрин Мейл и Гавра излизаха за дълга разходка покрай скалите и гледаха океана. Тъй като спомените за Канобейн го преследваха по време на пленничеството му, все още му се струваше невероятно, че е наистина там, че усеща как слънцето топли гърба му и че диша острата миризма на море. Често следобед се качваше на кулата и седеше до пепелта от фара, наблюдавайки пътя. Времето минаваше и той започна да се пита още колко ли дни доволство му остават. Всеки следващ ден без отговор от Абернауд беше лошо предзнаменование за дворцова интрига.

Но когато дойде, отговорът бе изненадващ. Намираше се в стаята си и с острие за писане чертаеше редове върху пергамент, когато Марил, синът на Аваскейн, се втурна вътре.

— Ваше височество, при вратите има двайсет и пет души и синът ви е с тях.

Без да помисли, Мейл грабна за оръжие мъничкото си джобно ножче и изтича навън, но бъркотията, която цареше, докато хората слизаха от конете си, беше съвсем дружелюбна. Не се затрудни да открие сред хората принца просто защото синът му невероятно приличаше на него. Усмихнат, Огреторик приближи и протегна ръка.

— Радвам се да те видя, татко. Цял живот съм слушал за теб, а сега най-сетне се срещаме.

— Така си е — Мейл прие протегнатата ръка.

— Писмото ти ме нарани. Наистина няма от какво да се боиш, кълна ти се.

— Тогава дворът трябва много да се е променил от времето, когато тръгнах оттам.

— Получих много безбожни съвети, ако това имаш предвид, но ще убия всеки, който вдигне ръка срещу теб.

Говореше така искрено, че Мейл едва не се разплака от облекчение.

— В такъв случай ти благодаря.

Огреторик се обърна и огледа броха и кулата.

— Знаеш ли, никога не съм идвал тук. Докато бях дете, мама не идваше, защото, като знаеше колко си обичал това място, щеше да плаче. Когато пораснах, бях на война през по-голямата част от времето си. Това отново ти принадлежи. Аз го приписах на теб, а Кралят най-благосклонно му добави и титла. В дисагите си нося документите.

— О, богове! Та това е много великодушно от твоя страна.

Той сви рамене, все още гледайки настрана.

— Искам да кажа нещо — продължи Огреторик. — Преди години, когато изпратиха писмото, с което те лишиха от права, всички бяха сигурни, че Глин ще те обеси. Щях да моля Краля да не изпраща писмото, но не бях в двора — най-сетне погледна към Мейл. — Жена ми е уредила да ме няма по време на обсъждането, на което Кралят е взел това решение. Открих го много по-късно.

— Е, на твое място не бих се измъчвал много. Съмнявам се дали Кралят щеше да се вслуша в молбата ти. Но те моля никога да не се срещам с твоята дама.

— Аз я отстраних. Ще си изживее живота в някое тихо и отдалечено местенце.

Озлоблението в гласа му показа на Мейл, че е избрал възможно най-добрия начин да накаже жена си.

На сутринта Огреторик пое на път рано, като обеща да се върне скоро, ако лятната кампания му позволи. Мейл му помаха от портата, сетне тръгна да търси Гавра, която намери да разглежда двора близо до зеленчуковата градина на Скуна.

— Какво правиш? — попита я той.

— Смятам да махна този калдъръм, за да направя билкова градина. Скуна казва, че тук имало много слънце.

— Сега разбирам. Години наред хората ще говорят за странната лейди Гавра от Канобейн и нейните билки.

— Не мога да съм лейди. Отказвам.

— Не можеш да откажеш. Ти реши съдбата си, като се ожени за мен. Наистина много момичета са спечелили титла с красотата си, но ти ще си първата, за която съм чул, спечелила я с отвара против треска.

Тя се засмя, той я целуна, а сетне просто я задържа притисната до себе си, усещайки свободата под топлото слънце.