Метаданни
Данни
- Серия
- Кралство Девери (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Darkspell, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Кер. Магия за мрак
Американска, първо издание
Редактор: Петър Колев
Първа корица: Момчил Митев
Портрет на писателката и географска карта: Камо
Коректор: Антоанета Петрова
ИК „Аргус“, София, 1998
ISBN: 954-570-043-2
История
- — Добавяне
Интерлюдия
Пролет, 1063
Когато ловец залага капани, да внимава къде стъпва.
В обширното Деверийско кралство Елкион Лакар посещаваха, при това рядко, само два града — Кернметин и Дън Гуербин. Когато някой от Народа идваше при тях, гражданите и на двете места реагираха по много интересен начин. Като да се бяха наговорили, те чисто и просто отказваха да признаят, че елфите са много различни. Попиташе ли някое дете защо ушите им са такива, му казваха, че дивото племе подрязва ушите на бебетата си. Когато сочеше необикновените им, котешки очи, го смъмряха да си държи езика, та да не подрежат и неговите уши по същия начин. А пък възрастните не смееха да погледнат елф в очите и това беше една от причините Народа да смята човешките същества за притворни и недостойни за доверие.
Така че Девабериел не се учуди, когато стражите на портите на Дън Гуербин първо го зяпнаха, а сетне отместиха погледите си към малката група същества зад него: Дженантар, Калондериел, двата товарни коня, които влачеха зад себе си по два, свързани в рамка, пръта и накрая редица от дванайсет коне без ездачи.
— Да ги продавате ли сте дошли? — попита пазачът. — Ако е така, ще трябва да платите данък.
— Не. Водя ги подарък за тиеринката.
Пазачът кимна тържествено, защото всички знаеха, че от време на време западняците, както елдидците наричаха елфите, даряваха на тиерините на Дън Гуербин и Кернметин по няколко от красивите си коне, за да спечелят благоразположението им.
Дженантар и Калондериел не идваха за първи път в Елдид, но не бяха влизали в град и Девабериел забеляза, че докато водеха конете си, и двамата гледат с презрение мръсните къщи и още по-мръсните улички. Самият той се чувстваше леко притеснен от това, че всичко е струпано на едно място. Накъдето и да обърнеше очи, не виждаше нищо хубаво в човешкия град.
— Няма да останем задълго, нали? — промърмори Калондериел.
— Не много. Ако решите, веднага след като приберем конете в дъна, може да си тръгнете.
— О, не. Искам отново да видя Родри, а и Кълин.
Кълин видяха веднага, защото се случи така, че докато се изкачваха с труд към портите на дъна, той стоеше при отворените им крила. Надавайки приветствен вик, капитанът се затича надолу да ги посрещне. Девабериел беше слушал доста за човека, смятан за най-добрия майстор на меча в цяло Девери, и все пак не очакваше онова, което видя. Мъжът беше далеч над шест стъпки висок, широкоплещест и с корави мускули. Стар белег разсичаше лявата му буза, а сините очи с нищо не смекчаваха строгото му изражение. Дори когато се усмихна и стисна ръката на Калондериел, изразът им остана суров и студен като зимна буря.
— Е, това е дар от боговете — рече Кълин. — Сърцето ми ликува, че те виждам отново.
— И моето също — отговори пълководецът. — Докарали сме дар за лейди Ловиан и младия Родри.
— То господарката ще се радва да го получи — очите му станаха още по-сурови. — Но гуербрет Рийс от Аберуин прокуди Родри миналата есен.
— Какво? — възкликнаха едновременно тримата елфи.
— Точно така. Но влизайте, влизайте. Мога да ви разкажа какво стана на половиница тиеринско пиво.
Докато водеха, конете нагоре към дъна, Девабериел имаше чувството, че са го ритнали в корема.
— Кълин? — попита той. — Тогава къде е сега Родри?
— По безкрайния път на сребърния кинжал. Знаеш ли какво означава това, добри ми човече?
— Зная. О, богове, та той би могъл да е навсякъде из проклетото кралство!
Когато влязоха в двора, към тях се затичаха слуги и коняри, възклицавайки при вида на конете. Конете на елфите, известни в Девери като Западните ловци, бяха шестнайсет до осемнайсет педи високи, с широки гърди и деликатни глави. Обикновено бяха сиви, ошарени като елени, или пък дорести и малко от тях имаха великолепен златист цвят, но пък те бяха най-високо ценени. Девабериел беше довел за сина си златиста кобила, да я използва за разплод, но сега се изкушаваше да си я вземе обратно. „Хайде стига — рече си, — дължа нещо на Лова за това, че ми е родила син.“
Очевидно тропотът и виковете отвън бяха събудили любопитството на Ловиан, защото тя излезе от броха и се приближи. Носеше рокля от червена бардекска коприна, с карирана фуста в цветовете на клана й — червено, бяло и кафяво. Вървеше гъвкаво като младо момиче, но когато се приближи, сърцето на Девабериел се сви за втори път през този ден. Тя остаряваше, бръчки прорязваха лицето й, в косата си имаше сиви кичури. Погледна към него, леко се напрегна, сетне върху лицето й се изписа безразличие, сякаш никога не се бяха виждали. Сърцето го болеше за нея и се проклинаше, че е постъпил като глупак, дори още по-лошо, идвайки тук. Тя остаряваше, а той все така изглеждаше като двайсетгодишно момче. Това бе един от онези редки случаи в живота му, когато не намираше какво да каже.
— Милейди Ловиан — рече Калондериел, покланяйки се. — Ваша светлост, тиерин на Дън Гуербин. Идваме да почетем с дарове вашето могъщество и суверенна власт.
— Благодаря ви, добри ми човече. Много ми е драго да получа такъв великолепен подарък. Влезте и приемете гостоприемството на моя дом.
Тъй като нямаше начин да се измъкне, Девабериел ги последва. В знак на благосклонност към Кълин Ловиан му позволи да се присъедини заедно с гостите на почетната маса до нея. Когато им донесоха медовина, капитанът разказа в подробности историята с прокуждането на Родри. Калондериел и Дженантар задаваха един през друг въпроси, но Девабериел почти не ги чуваше. Не преставаше да се ругае, че е дошъл и така е причинил голяма болка на себе си и на жената, която някога бе обичал. Когато разказът свърши, всички замълчаха за миг и продължиха да пият. Девабериел се престраши и още веднъж се обърна към Ловиан. Видя, че и тя го гледа. Погледите им се срещнаха и за момент самообладанието й се разколеба, в очите й прочете тревога, устните й бяха напрегнато стиснати и той се уплаши тя да не се разплаче. Тя отмести погледа си и мигът отмина. После рече:
— Е, добри мъже от запада, ще се подслоните ли в дъна ми за известно време?
— Благодарим най-смирено за честта, Ваша светлост — отвърна Девабериел. — Но сме свикнали да бродим през поля и гори. Притесняваме се, когато се намираме между каменни стени. Ще предизвикаме ли неудоволствието на Ваша светлост, ако за тази нощ се настаним на лагер извън града, а сетне поемем по пътя си?
— Как бих могла да откажа нещо на хората, които току-що ми направиха такъв великолепен подарък? Само на две мили на север имам ловен резерват. Ще изпратя по вас знак на горския и ще можете да лагерувате там колкото искате.
А с поглед му благодари, че си отива толкова бързо.
И все пак, докато слугите докарваха конете на елфите, им се удаде възможност да разменят няколко думи насаме. Кълин и другите двама стояха на стъпалата на дъна и, както е присъщо на стари другари, разговаряха оживено помежду си, но Ловиан махна с ръка на барда да я последва на няколко крачки встрани.
— Само да ми докараш конете ли дойде?
— Не. Дойдох да видя нашия син.
— Аха. Значи си разбрал истината, а?
— Да. Лова, моля те, прости ми. Не трябваше да идвам и ти се кълна, че повече няма да ме видиш.
— Така ще бъде най-добре. Родри не бива никога да научи истината. Съзнаваш ли това?
— Разбира се. Исках само да зърна момчето.
Тя се усмихна бегло.
— Много прилича на теб, но има гарвановочерна елдидска коса. Красиво момче е нашият Родри.
Той стисна ръката й, но преди някой да забележи, я пусна.
— Питам се дали някога ще го видя — рече той. — Не смея да отивам по-далеч на изток. В останалите земи на кралството все още не са свикнали с нашите очи и уши.
— Така е наистина. Знаеш ли, все съм чувала, че вашите хора живеят дълго, но не съм си представяла, че си останал толкова млад — задави се. — Или пък е вярна старата приказка, че не познавате смъртта?
— О не, познаваме я, но живеем дяволски дълго. А и остаряваме, но не преди да дойде времето да умрем. Тогава разбираме, че трябва да се готвим за последното си пътуване.
— Така ли? — отмести поглед встрани и неволно докосна бръчките на бузата си. — В такъв случай може би сме по-добре, защото макар да остаряваме рано, не ни тежи това да знаем кога ще умрем.
Той въздъхна, спомняйки си мъката, която изпита, когато косата на баща му започна да побелява и енергията му да намалява. Затова се съгласи с нея:
— Така е. Може би сте по-добре.
Отдалечи се бързо, защото щеше да се разплаче.
Потеглиха и Девабериел не продума на другите. Те пък го оставиха на мира, докато стигнаха в ловния резерват. Горският на Ловиан ги отведе в открита долчинка, през която минаваше поток и имаше хубава трева за конете, каза, че тази година имало много сърни, сетне побърза да си тръгне, да не се задържа повече при западняци. Опънаха палатката, вързаха конете за колчета на земята, събраха малко сухи подпалки за огън, за да ги прибавят към сушените фъшкии, които носеха със себе си, а Девабериел все така не отронваше дума. Накрая Калондериел не издържа.
— Идването ни тук беше наистина голяма глупост — отбеляза той.
— Пълководецът е известен на длъж и шир заради изискания си такт — сопна се Девабериел. — В името на Тъмното Слънце, защо трябва да сипваш горчива жлъчка в чашата на човека, когато е жаден?
— Ами, извинявай, но…
— Забравяте за пръстена с розата — намеси се Дженантар. — Деомерът каза, че Родри трябва да го получи.
— Е, това е вярно — рече Калондериел. — В такъв случай Дев има някакво извинение.
Девабериел изръмжа под нос и отиде да извади от носилките мях с медовина. Дженантар го последва и клекна до него.
— Не си слагай на сърце всичко, което казва Кал. Такъв си е бил винаги.
— Тогава се радвам дяволски много, че не съм в някой от неговите отряди.
— Трябва време, докато свикнеш. Но се чудя как ще предадем пръстена на твоето момче? Имаш ли някаква идея?
— Обмислях го, докато идвахме насам. Знаеш, че имам още един син от майка деверийка. Той прилича повече на нейните, отколкото на нашите хора.
— Разбира се, Ебани — Дженантар се разтревожи. — Но наистина ли ще му повериш пръстена?
— Зная какво си мислиш и аз също изпитвам съмнения. О, богове, той наистина е доста буйно момче! Може би не биваше да го вземам от майка му, но бедната не можеше да издържа сама детето, а баща й побесня, когато го роди. Понякога не мога да разбера тези деверийци. Щом не трябва те да носят бебето, какво ги засяга, че дъщерите им раждат. Във всеки случай, ако възложа на Ебани бащина заръка да отнесе пръстена на брат си, той без съмнение ще го направи. Това ще е тъкмо лудория, която ще му е по сърце.
— Знаеш ли къде е?
— Не, и в това се състои всъщност проблемът, нали? С този мой син човек никога не знае. Ще трябва да обявя, че искам да го видя и да се надявам това да стигне до него.
За изминалото време Кермор се бе разраснал и вече представляваше град с около сто и двайсет хиляди жители. Не само се бе прострял далеч нагоре по реката, но и някои богати търговци бяха построили великолепни къщи по надвисналите отгоре канари, далеч от шума и мръсотията на града. Дънът, където Глин бе управлявал някога като крал, бе сринат сто години преди това и гуербретите на Кермор бяха построили нов, още по-голям. Но в онази част на града, която се намираше долу, близо до пристанището, нямаше великолепие. Там, сред лабиринт от криви улици и улички, по които честни граждани не се мяркаха, ако не се смятат стражниците на гуербрета, а те идваха по-често, отколкото допадаше на обитателите на тази част от града, се гушеха бардаци, евтини ханове и кръчми. Наричаше се Дъното.
Винаги, когато отиваше в Дъното, Саркин вървеше бързо, очите му неспирно шаваха и той завиваше своята аура плътно около себе си, по този начин деомерът го правеше много трудно забележим. Не беше наистина невидим — всеки, който вървеше право срещу него, би го видял — по-скоро не привличаше ничие внимание, особено когато се движеше близо до стени или в сенките. Точно този следобед беше облачно и неколцина минувачи едва не се сблъскаха с него, минавайки оттам, защото не допускаха, че на улицата има и други освен тях. Все пак той не сваляше ръка от дръжката на меча.
Тъй като времето бе напреднало, улиците ставаха все по-многолюдни. Моряци, търсещи къде да похарчат заплатите си, крачеха безгрижно между уличните продавачи, които предлагаха евтино ядене и още по-евтини дреболийки. Няколко курви, от онези, известни като „калдъръмчета“, защото можеха да отведат клиентите си само в някоя задна уличка, бяха вече навън. Тук-таме виждаше по някоя група бардекски моряци. Кафявите им лица бяха внимателно нарисувани, тъмните коси — намазани за свободната им нощ. Веднъж минаха четирима градски стражници. Те ходеха в стегнат ред и стискаха в готовност дебелите си тояги. Саркин се шмугна в един вход и остана там, докато не отминаха далече. Сетне продължи по пътя си, придвижвайки се бързо през объркващия лабиринт. Не беше идвал скоро в Кермор, но познаваше Дъното добре. Там се беше родил.
Накрая стигна до целта си: триетажна кръгла къща с прясна слама на покрива и чисто варосани стени. Гуенка можеше да си позволи да поддържа бардака си на равнище, защото задоволяваше изискванията на по-горна категория клиенти от обикновените моряци. Поспря се на вратата, отпусна аурата си, сетне влезе в кръчмата на приземния етаж. Около централната вита стълба върху чиста слама имаше наредени дървени маси. В огнището тлееше торф, за да не е студено, защото младите жени, насядали по постланите пейки, бяха голи или носеха само тюлени ризи. Момиче, което нямаше по себе си нищо освен вързано около бедрата квадратно парче коприна, побърза да го посрещне. Сините му очи бяха очертани с чернилка, а дългата руса коса миришеше на рози.
— Толкова отдавна не сме те виждали, Сарко — рече то. — Носиш ли?
— Нося, но господарката ти ще го раздава. Къде е Гуенка?
— В мазето, но не може ли да ми дадеш мъничко още сега? Ако ми дадеш, можеш да дойдеш да ловиш риба в кофата ми.
— Няма да ти дам нищо, докато не каже господарката ти.
Кръчмарят отмести две бурета с пиво, опрени на стената, така че да скрият капака, и го дръпна, за да го пропусне надолу, към мазето. На пръв поглед то изглеждаше съвсем обикновено — имаше множество бурета с пиво и медовина; от тавана, сред плитки лук, висяха бутове. Ала в далечния край се виждаше врата и когато почука на нея, отвътре се сопна предрезгавял женски глас и попита кой е там.
— Саркин, върнал се от Бардек.
При това вратата се отвори и на нея се показа усмихната Гуенка. Беше пълна жена на около петдесет години с къносана коса, кестенявите й очи надничаха изпод мрежа от бръчки и торбички. На всеки от пръстите си носеше пръстен с брилянт, а около врата й висеше на верижка сребърен талисман със синьо манисто против уроки. Вътрешно Саркин се усмихна; познаваше го само като търговец на наркотици и нямаше представа, че тъкмо той е човек, който може да й направи уроки.
— Влез, хубавецо. Разбирам, че имаш нещо да ми предложиш.
— Така е, при това с добро качество.
Частните покои на Гуенка бяха потискащо задушни. Близо до покрива имаше въздуховоди и въпреки това помещението вонеше на парфюм и застоял дим от опиум, сякаш гоблените и възглавниците изпускаха тази миризма. Тя приседна до малка масичка, украсена от пищно инкрустирана спирала в червено и синьо, като не го изпускаше от очи. Той разкопча колана на меча си, сложи го на един стол близо до себе си, сетне съблече ризата си през глава. От врата му висяха, подобно на дисаги, две плоски кожени кесийки. Той ги свали и ги хвърли пред нея.
— Двайсет и пет сребърника за пръчка. Ще видиш защо, като ги отвориш.
С алчни пръсти Гуенка развърза една от кесийките и извади първата пръчка, дълга около три инча и широка два. Разгъна намасления пергамент и помириса гладкия черен опиум.
— Добър изглежда — обяви тя. — Но не казвам и дума, преди да съм го пробвала.
На масата гореше фенер със свещ, а до него имаше дълга бяла лула и купчинка тресчици. Тя настърга с малката си кама за маса опиум, напълни лулата, сетне запали една клечка. Отначало нагря чашката, после с голямо търпение запали лепливата смола. Първата глътка дим я накара да се закашля, но тя продължи да го поема.
— Великолепен е — рече, изпусна дим и отново се закашля. — Каква ще е цената, ако купя десет пръчки?
— Един деверийски регал. Така ще спестиш петдесет сребърника.
Тя остави без желание лулата да угасне с думите:
— Добре тогава, да бъде регал.
Докато Саркин отброяваше пръчките, тя изчезна в друго помещение и се върна с тежка златна монета.
— Искаш ли някое от момичетата, докато си тук? — рече Гуенка и подаде монетата. — Безплатно, разбира се.
— Благодаря ти, но не искам. Имам да върша друга работа.
— Върни се довечера, ако искаш. А може би вкусовете ти накланят към момчета.
— Тебе какво те засяга?
— Нищо, само дето е жалко, като те гледам колко добре изглеждаш. Хайде, момчето ми. Защо не бъдеш като някои търговци от Бардек и не хвърляш зарове с двете си ръце. Те се забавляват и с голо, и с космато дупе.
Саркин заби поглед в нея.
— Старо, прекалено далеч отиде.
Гуенка се дръпна сепната. Докато Саркин се обличаше, тя седеше свита на един стол и въртеше амулета в ръцете си.
Напусна Дъното и тръгна нагоре по реката. Когато имаше възможност, се държеше настрана от главните улици. За да не привлича внимание, бе отседнал в хан в друга бедна част на града. А и не желаеше да е близо до Дъното, което навяваше в съзнанието му прекалено много болезнени спомени. Майка му беше скъпа курва в дом, който до голяма степен приличаше на Гуенкиния. Поради някаква прищявка от многото си бременности беше родила две деца, Саркин и по-малкия му брат Еви. Ту ги глезеше, ту ги пренебрегваше, докато накрая, когато Саркин бе на седем, а Еви на три години, я удуши пиян моряк. Съдържателят на бардака ги изрита на улицата, където в продължение на месеци живяха като просяци, спяха под каруци или в счупени бирени бурета, измолваха по някоя и друга медна монета, а сетне се биеха, за да не позволят на по-големите деца да им откраднат храната.
Един ден добре облечен търговец спря да им даде медна монета и ги попита защо просят. Когато Саркин му каза, той им даде цял сребърник и в този ден за първи път от месеци коремчетата им бяха пълни. Естествено Саркин почна да следи за този щедър човек. Всеки път, когато се появяваше, Аластир им даваше още монети и спираше да разговаря с момчетата. Саркин беше преждевременно помъдрял уличник, но търговецът постепенно спечели доверието му. Когато предложи на децата да ги вземе при себе си, те плакаха от признателност.
Известно време Аластир се отнасяше към тях мило, но резервирано. Имаха хубави дрехи, топли легла и колкото си искат храна, но рядко виждаха своя благодетел. Като си спомнеше колко щастлив се чувстваше тогава, Саркин изпитваше само погнуса към наивното глупаче, което е бил. Една нощ Аластир дойде в стаята му и отначало го примами и гали, а сетне хладнокръвно го изнасили. Помнеше как след това лежа свит на леглото и плака от болка и срам. Мислеше си да избяга, но нямаше къде да отиде, освен да се върне при студа и уличната мръсотия. Нощ след нощ той понасяше похотта на търговеца и се утешаваше единствено с това, че Аластир не проявяваше интерес към по-малкия му брат. Щеше му се да спести на Еви срама.
Но когато се преместиха да живеят в Бардек, Аластир насочи вниманието си и към по-малкия брат, особено след като Саркин навлезе в пубертета и бе по-малко интересен, поне в леглото. В годината, когато гласът му почна да се променя, Аластир взе да го използва за черната си магия, като го принуждаваше да сканира под негово ръководство или го хипнотизираше така дълбоко, че нямаше представа какво е вършил по време на своя транс. По-късно господарят направи същото с Еви, но предложи да им се отплати за това, че ги е използвал, като ги учи на черна магия. И двамата се заловиха с готовност за деомера. Само така можеха да заглушат болката от своята безпомощност.
Разбира се, Саркин не го формулираше по този начин. Вътре в себе си той изтърпя първите етапи на сурово чирачество, за да се покаже достоен за черната власт. По този начин двамата оставаха свързани с Аластир, макар Саркин да го мразеше толкова, че понякога сънуваше как го убива, а сънищата му бяха дълги и подробни. Какво чувстваше Еви, не знаеше — те вече не разговаряха за подобни неща като чувства, — но предполагаше, че той също приема да търпи господаря, за да се сдобие с познанието. Сега беше доволен, че за няколко дни щеше да е свободен от Аластир. Господарят не оставаше никога задълго в Кермор; там имаше прекалено много хора, които биха могли да го познаят.
Пътят към хана водеше през един от многото открити площади. В този ден нямаше пазар, но около импровизиран подиум от дъски и бирени бурета се бе скупчила значителна тълпа. На него стоеше висок строен мъж с най-светлата коса, която Саркин беше виждал, и тъмносиви очи. Освен това беше много красив, с правилни, почти момичешки черти. Саркин остана да гледа. Мъжът издърпа от ръкава на ризата си сребърен шарф, подхвърли го и направи така, че привидно да изчезне във въздуха. Множеството се засмя одобрително.
— Поздрави, почтени граждани. Аз съм шарлатанин, пътуващ певец, разказвач, който дрънка само лъжи, шеги и празни приказки. С две думи казано, аз съм гертдин, дошъл да ви отведе за няколко приятни часа в страната на „не е било“ и „няма да бъде“ — направи така, че кърпата да се появи и отново да изчезне. — Родом съм от Елдид и можете да ме наричате Саламандър, защото истинското ми име е толкова дълго, че няма да го запомните.
Тълпата се разсмя и му подхвърли няколко медни монети. Саркин помисли дали да не се върне в хана, защото такива глупости нямаха с какво да привлекат човек като него, който познава истинския мрак на света. От друга страна, гертдинът беше много красив и може би щеше да приеме чаша пиво след представлението. Освен това се оказа отличен разказвач. Когато започна историята за крал Бран и един могъщ магьосник от времето на Зората, тълпата остана очарована. Той изигра всички роли, гласът му изтъня като красива девица, ръмжа като зъл магьосник, боботи като могъщ крал. От време на време, като част от разказа, той изпяваше по някоя песен с ясен звънтящ тенор. Когато спря наполовина и заяви, че е изтощен, върху него се изсипа дъжд от монети, за да възстанови изхабените му сили.
Саркин се чувстваше пълен глупак, но се наслаждаваше на всеки миг от разказа. Забавляваше се и поради други, освен очевидните причини. Винаги, когато навалицата тръпнеше от приятен страх при отвратителните деяния на злия магьосник, той се смееше вътрешно. Цялото това произволно клане и абсурдните заговори за ненужни вреди на хората нямаха място в черния деомер. Нито за миг разказът не се докосна до истинската сърцевина на магията — властта. Отначало човек придобива власт над себе си, докато стане хладен и твърд като железен прът, а сетне използва тази желязна душа, за да изтръгне желаното от лапите на един враждебен свят. Наистина се случваше да гинат или да бъдат пречупени други хора, но те бяха слаби и го заслужаваха. Болка се нанасяше инцидентно, не тя беше целта на занятието.
Накрая гертдинът свърши разказа си, леко пресипналият му глас показваше защо няма да започне друг, колкото и да го молеше тълпата. Докато хората се разотиваха, Саркин си проби път през нея и сложи сребърна монета в ръката на Саламандър.
— Това беше най-добре разказаната история, която съм чувал. Мога ли да те почерпя половиница пиво? Трябва ти нещо, за да смажеш гърлото си.
— Така си е — Саламандър го огледа за момент, сетне му се усмихна леко. — Но за съжаление не мога да се възползвам от твоето толкова щедро предложение. В града имам момиче, нали разбираш, което ме чака.
Думата „момиче“ получи такова ударение, каквото му трябваше, за да предаде онова, което се криеше зад нея, без да бъде нелюбезно.
— Е, добре тогава — рече Саркин. — Ще си ходя.
Отдалечи се по-скоро разтревожен, отколкото разочарован. Гертдинът трябваше да има необикновено остър поглед или той самият бе разкрил повече, отколкото искаше, с интереса си. Накрая реши, че човек, който скита по пътищата, за да печели прехраната си, е видял достатъчно, за да разпознае кога му се прави предложение. Но в края на площада поспря да погледне за последен път красивия гертдин и видя, че го следват множество Диви. Саркин замръзна на мястото си. Саламандър сякаш не съзнаваше, че има такива странни придружители, но интересът им към него можеше спокойно да означава, че той владее деомера на светлината. Имаше дяволски късмет, че мъжът отклони половиницата, си каза той. Сетне побърза да се прибере в хана си. Щеше да се погрижи гертдинът повече да не го види, докато е в Кермор.
На сутринта облаците се разсеяха и на пристанището грееше силно пролетно слънце. Докато стоеше на кърмата на бардекския търговски кораб, капитанът му Илейно се чудеше как варварите понасят вълнени панталони в такова време. Самият той носеше проста ленена туника и сандали, но въпреки това влажната горещина го потискаше. На родния му остров Ористина летните дни бяха горещи и сухи и по-лесно се понасяха. Долу, на главната палуба, керморските докери работеха голи до кръста. Недалеч от него Масупо, търговецът, наел кораба за това пътуване, следеше всяко буре и всяка бала. Някои съдържаха фина стъклария, специално изработена, за да се продава на варварските благородници.
— Капитане? — подвикна първият помощник. — Митничарите искат да говорят с теб.
— Идвам веднага.
На дървения пристан стояха трима руси, синеоки деверийци, които трудно се различаваха един от друг, както беше с повечето керморски варвари. Когато Илейно се приближи, те за момент се сепнаха, сетне лицата им придобиха любезно изражение. Беше свикнал с това, защото предизвикваше същите стреснати погледи на повечето острови, които деверийците наричаха вкупом Бардек. Както мнозина от жителите на родния му остров, той беше близо седем стъпки висок, здраво сложен, с тъмносиньо-черна кожа, без нито една от отсенките на кафяво. Ористияните се гордееха, че се различават от останалите бардекци, които до неотдавна, по време на водената морска война, ги бяха нападали и вземали за роби.
— Добро утро, капитане — поздрави единият от варварите. — Казвам се лорд Мерин, началник на митницата на Негова светлост гуербрет Ладоик от Кермор.
— Добро утро и на вас, милорд. С какво мога да съм ви полезен?
— Искаме разрешение да претърсим кораба ви, след като се разтовари. Разбирам, че това е донякъде обидно, но имаме тежък проблем с контрабанда на един вид стоки. Ако желаете, ще освободим от проверка кораба ви, но нито вие, нито вашите хора ще можете да слезете на брега.
— Нямам нищо против. Обзалагам се, че господин лордът има предвид опиум и отрови, а аз нямам вземане-даване с тази гнусна търговия.
— Е добре, в такъв случай ви благодаря. Длъжен съм да ви предупредя също така, че ако на борда си имате роби и те потърсят свободата, няма да ги издирваме заради вас.
— Хората от моя остров не притежават роби — Илейно чу, че започва да ръмжи. — Извинявам се, милорд. При нас това е болен въпрос, но, разбира се, вие няма как да го знаете.
— Наистина не знаех. Простете, капитане.
Другите двама чиновници изглеждаха дълбоко смутени. Самият Илейно се почувства неудобно. Разбра, че е същият като тях — ако не внимаваше, слагаше всички чужденци в един кюп.
— Трябва да ви поздравя с владеенето на нашия език — обади се след малко Мерин.
— Благодаря ви. Научих го като дете. Семейството ми прие наемател от Девери, билкар, дошъл да учи при нашите лекари. Бяхме търговска къща и баща ми искаше всичките му деца да говорят добре деверийски, така че старецът ни даваше уроци в замяна на квартирата и храната.
— Аха, разбирам. Добра сделка, струва ми се.
— Така е — Илейно си мислеше, че сделката е била дори по-добра, отколкото би могъл да знае който и да е от тези хора.
Когато стоките бяха разтоварени на кея, група митничари ги прегледаха и започнаха да спорят с Масупо за митата, докато друга група провери всяко ъгълче на кораба. Илейно стоеше на кърмата, облегнат удобно на перилото, и гледаше как слънцето искри върху леко вълнуващото се море. Тъй като водата му беше най-близкият елемент, той стигна с лекота до съзнанието на Невин и чу мисълта на стареца, макар да му трябваше мъничко време да я фокусира. Скоро образът на Невин се очерта върху морето.
— Охо — каза той мислено на Илейно. — Значи си в Девери, така ли?
— Да, в Кермор. Ще останем в пристанището най-вероятно две седмици.
— Великолепно. Аз съм на път към Кермор. Предполагам, че ще стигна там след няколко дни. Получи ли писмото ми, преди да заминеш?
— Да, и трябва да ти кажа, че вестите бяха наистина лоши. Разпитах по различни пристанища и имам сведения за теб.
— Чудесно, но не ми казвай сега. Може да ни подслушват.
— Така ли? Тогава ще те видя, когато стигнеш в града. Докато сме тук, ще живея на кораба.
— Много добре. И виж какво, Саламандър е в Кермор. Отседнал е в хана „Синия папагал“. Много подходящо име.
— „Бъбривата сврака“ щеше да е още по-подходящо. О, богове, трудно е човек да повярва, че това момче има истинска дарба за деомер.
— А какво можеш да очакваш от сина на елфически бард? Но от Ебани има полза, нищо, че е буйно момче.
Образът на Невин затрепка и изчезна. Илейно ходеше напред-назад, стиснал ръце зад гърба си. Положението трябва да беше много сериозно, щом Невин се бои от шпиони. Изпита гняв, както винаги, когато се сещаше за черния деомер. Голямо удовлетворение би му донесло, ако някой чудесен ден може да пипне с масивните си ръце някой зъл майстор за врата, но, разбира се, по-добре е да се бориш с тях с по-фини средства.
Само три дни по-късно Саркин се навърташе пред една кръчма тъкмо към края на Дъното. Завит плътно в аурата си, стоеше подпрян на сградата и чакаше куриера. Никога и на никого от хората, които вмъкваха наркотици и отрови в Девери, не казваше къде е настанен в Кермор; знаеха само, че могат да го намерят тук и той ще ги отведе на сигурно място да сключат сделката. След минути по тясната улица се зададе пълната фигура на Дрин. Тъкмо се готвеше да освободи аурата си и да се покаже, когато от една уличка изскочиха шестима градски стражници и заобиколиха търговеца.
— Стой! — лавна един от тях. — В името на гуербрета!
— Какво има, добри ми стражнико? — Дрин се опита да пусне усмивка.
— Ще разбереш в караулното.
Саркин не дочака да чуе повече. Изсули се около кръчмата, сетне тръгна през плетеницата на Дъното. Вървеше бързо, но не толкова, че да привлича нежелано внимание. По улички, между сгради, през предната врата на Гуенка и навън през задната маршрутът му се виеше и връщаше, докато излезе на северната страна на Дъното и се отправи към хана си. Не се и съмняваше, че, опитвайки да спаси собствената си кожа, Дрин ще изпее всичко, каквото знае.
Но далеч преди стражата да е измъкнала с бой от търговеца името на Саркин и неговото описание, той вече минаваше през градските порти и се отправяше на север, в безопасност.
В съдебната си зала гуербрет Ладоик провеждаше официален маловер. Той седеше край полирана черна маса под корабния флаг на своето владение, а златният церемониален меч лежеше пред него. От двете му страни седяха жреци на Бел. Свидетелите стояха отдясно: лорд Мерин, трима градски стражници, Невин и Илейно. На колене пред него бяха обвиняемите — търговецът на подправки Дрин и Едикл, капитан на търговския кораб „Ярка звезда“. Гуербретът се облегна на стола си и потри брадичка, премисляйки доказателствата и свидетелските показания, изложени пред него. Ладоик беше внушителен мъж на трийсет години, висок и мускулест, със стоманеносиви очи и с характерните за южняците високи скули.
— Доказателствата са ясни — отсече той. — Дрин, ти си направил предложение на билкаря да му продадеш забранени стоки. За щастие Невин е почтен човек и се е посъветвал с Илейно, който веднага се е свързал с началника на митницата.
— Не съм правил предложение на проклетия старец, Ваша светлост — озъби се Дрин. — Той беше човекът, който ми направи намеци.
— И мислиш, че ще ти повярвам; освен това, дори и да беше вярно, не би имало никакво значение. Можеш ли да отречеш, че когато са те задържали, градските стражници са намерили у теб четири различни вида отрови?
Дрин се отпусна и загледа нещастно пода.
— Колкото до теб, Едикл — гуербретът насочи студените си очи към него. — Лесно можеш да твърдиш, че Дрин е пренесъл без твое знание забранените билки, но тогава защо митничарите са намерили скривалище с опиум в стените на личната ти каюта?
Едикл се затресе целият, а на челото му изби пот.
— Ще призная, Ваша светлост. Не е необходимо да ме подлагате на изтезания, Ваша светлост. Заради парите. Той ми предложи толкова много пари, а корабът има нужда от ремонт, и аз…
— Достатъчно — Ладоик се обърна към жреца. — Ваша святост?
Възрастният жрец стана, покашля се, загледа се в празното пространство и започна да нарежда законите.
— „Отровите са ненавистни за боговете. Защо? Защото могат да се използват само за убийство и никога за самоотбрана, така че никой не би ги желал, освен ако не таи убийство в сърцето си. Следователно нека нито едно от тези вещества да не бъде намерено в нашите земи.“ Така пише в „Постановления на крал Кинан“, 1048 г. — отново се покашля. — „Какво е подходящо наказание за контрабандист на отрови? Няма нищо по-подходящо от това да хапне нещо от собствените си отвратителни стоки.“ Отсъждане на Мабин, Върховен жрец в Дън Девери.
Жрецът седна. Дрин се разплака, по страните му започнаха да се стичат безмълвно сълзи. Невин го съжали; той не бе зъл човек, а просто алчен и затова корумпиран от истинското зло. Но нещата вече бяха вън от неговата власт. Ладоик взе златния меч и го вдигна с върха нагоре.
— Законът проговори. Дрин, като милост към теб, ще ти се разреши да избереш най-безболезнената отрова от запасите си. Колкото до теб, Едикл, аз съм осведомен, че имаш четири малки деца и че наистина нищетата те е принудила да се захванеш с това. Ще получиш двайсет удара с бич на градския площад.
Дрин вдигна глава, сетне се пречупи, захлипа на висок глас, замята се ту на една, ту на друга страна, сякаш вече усещаше как отровата го яде отвътре. Един стражник пристъпи напред и го шамароса, за да мълчи, сетне го вдигна на крака. Ладоик стана и удари с дръжката на меча по масата.
— Гуербретът се произнесе. Съдебното заседание свърши.
Стражниците измъкнаха Дрин навън, но оставиха Едикл присвит в краката на гуербрета. Залата бързо се опразни, докато в нея освен лорда и затворника останаха само Невин и Илейно. Ладоик погледна надолу към Едикл, сякаш виждаше някаква мръсотия на улицата.
— Двайсет удара с бич могат да умъртвят човека — отбеляза той с безразличие. — Но ако кажеш на тези господа каквото искат да чуят от теб, ще намаля присъдата на десет.
— Благодаря ви, Ваша светлост. О, богове, колко съм ви благодарен. Ще им кажа всичко, което мога.
— Миналата зима прекара на Ористина, след като направи едно много късно пътуване — рече Илейно. — Защо?
— Ами това беше нещо дяволски странно — Едикл замислено смръщи вежди. — Наистина беше късно и мислех да оставя „Звездата“ на сух док, когато към мен се приближи този бардекец и ми каза, че негов приятел, много богат човек, трябвало да стигне до Милетон преди зимата. Предложи ми дяволски много пари, за да ги преведа, достатъчно за голяма печалба, дори след разходите по презимуването в Бардек, така че ги взех. Зимувах на Ористина, защото там е по-евтино, отколкото на Милетон.
— Разбирам. Как изглеждаха тези мъже?
— Ами онзи, който ме нае, беше типичен милетонец, малко по-светъл, а боите по лицето му показваха, че принадлежи на Дом Онондана. Другият беше девериец, наричаше се Прокир, но се съмнявам, че това е било истинското му име. Имаше нещо в него, което ме караше да настръхвам, но да съм проклет, ако зная защо, тъй като беше любезен и не причиняваше неприятности. Почти не излизаше от каютата си, защото морето беше бурно, и се обзалагам, че е повръщал като прасе през цялото време.
— Как изглеждаше този Прокир? — намеси се Невин.
— Ами, добри човече, проклет да съм, ако мога да кажа нещо със сигурност. По това време на годината в открито море е студено, така че винаги, когато се качваше на палубата, беше завит в наметало с качулка. Но беше около петдесетгодишен, с масивно телосложение, сива коса, малко тънки устни, сини очи. Обаче дяволски добре помня гласа му. Един такъв мазен и прекалено тих за мъж. От него ме побиваха студени тръпки.
— Без съмнение — промърмори Невин. — Е, това е, Ваша светлост. Двамата с Илейно сме сигурни, доколкото е възможно, че този човек играе много важна роля в търговията с наркотици.
— В такъв случай ще си държа очите отворени за него — рече Ладоик. — Или може би, като имам предвид гласа му, ушите наострени.
По всяка вероятност така нареченият Прокир е нещо повече от обикновен преносвач на наркотици. Невин беше до голяма степен убеден, че той е майсторът на черния деомер, запалил войната на Лодлейн предишното лято и, както изглежда, решен да убие Родри. И мислейки за това, може би за хиляден път се запита защо ли.
Саламандър, или Ебани Саломондериел тран Девабериел, каквото бе пълното му елфическо име, беше отседнал в един от най-скъпите ханове в Кермор. Имаше на разположение стая, за да приема гости — просторна, с бардекски килими върху гладкия дървен под, полукресла с възглавници и стъкла на прозорците. Когато посетителите му дойдоха, той им наля медовина от сребърна гарафа в стъклени чашки. Илейно и Невин се огледаха кисело.
— Да разбирам ли, че твоите приказки носят добри пари напоследък? — попита Невин.
— Носят. Зная, че ти неспирно бичуваш скромната ми персона заради моите, трябва да призная, просташки, недодялани, разточителни и лекомислени вкусове, но аз не виждам нищо лошо в тях.
— Така е. Само дето няма и нищо добро. Е, това не ми влиза в работата. Не съм ти аз майсторът.
— Точно така, макар че, искрено казано, щях да се чувствам удостоен с повече, отколкото заслужавам, ако бях твой чирак.
— Ето, това е истина — намеси се Илейно. — Онова, дето го рече: „Повече, отколкото заслужавам.“
Саламандър само се усмихна. Той обичаше да си разменя остроти с огромния бардекец, макар да се съмняваше, че Илейно изпитва същото удоволствие.
— Зная, че дарбата ми е скромна — рече той. — И ако имах властта на Господаря на Ефира, щях да съм също така отдаден като него. За съжаление боговете са сметнали за необходимо да ми дадат само бегло да вкуся от деомера, преди да изтръгнат меденосладката чаша от устните ми.
— Това не е точно така — обади се Невин. — Валандарио ми каза, че спокойно би могъл да напреднеш повече, стига да работиш за това.
Саламандър трепна. Не си представяше, че неговата майсторка в това изкуство е казала чак толкова на стареца.
— Но това няма значение — продължи Невин. — Всъщност искам да зная защо си в Девери.
— Въпросът би трябвало да е: защо да не съм в Девери? Харесва ми да скитам сред майчиния ми народ. Като вървиш по пътищата, винаги имаш какво да научиш. А освен това съм далеч от скъпоценния ми баща, който неспирно ме упреква за всяка истинска или въображаема моя грешка, при това в изискана проза.
— Предполагам, че повечето са от първия вид — промърмори Илейно.
— О, без съмнение. Но ако мога с нещо да услужа както на теб, така и на Господаря на Ефира, трябва само да ми кажете.
— Добре — рече Невин. — Защото можеш. Този път скитническият ти нрав може да се окаже дяволски полезен. Имам всички причини да вярвам, че из кралството шетат неколцина майстори на черния деомер. Но знай едно: не искам да мериш сили с тях. Прекалено могъщи са за теб. Освен това се издържат с контрабанда на опиум и отрови. Искам да зная къде се продават стоките. Ако можем да задушим тази противна търговия, ще нанесем тежък удар на нашите врагове. В края на краищата те трябва като всеки друг да се хранят. Искам да си непрестанно нащрек за признаци на тази безбожна търговия. Гертдинът е добре дошъл навсякъде. Можеш да дочуеш нещо интересно.
— Наистина мога. Заради теб с удоволствие ще си пъхна дългия елфически нос в тази работа.
— Не го пъхай прекалено надълбоко, да не ти го отрежат — обади се Илейно. — Помни, че тези хора са опасни.
— Добре тогава. Предпазливост, хитрости, клопки и измами — от това ще се ръководя.
На около десет мили източно от Дън Девери живееше жена на име Ангариад, пенсионирана след многогодишна служба в кралския двор, с малко парче земя. Никой от съседите й не беше сигурен какво точно е вършила там, защото не говореше много, но всички предполагаха, че е била акушерка и билкарка, а тя наистина добре познаваше билките. Често хората от селото даваха пилета и продукти за лековете й, вместо да се влачат чак до града при аптекар. Но когато отиваха при нея, стискаха палци срещу магии, защото имаше нещо особено у старицата с нейните искрящи тъмни очи и хлътнали бузи.
А и благородниците очевидно не забравяха жената, която някога им е служила. Пред хижата й често се виждаха двойка коне в лъскава амуниция, а дори и някоя благородна дама, която да разговаря настойчиво с Ангариад навън, в билковата й градина. Хората от селото се питаха, за какво ли приказват благородниците със старицата. Да знаеха селяните, щяха да се ужасят. Те се гнусяха от самата мисъл за аборт, тъй като за тях всяко дете беше драгоценен чифт ръце, които да обработват земята.
За определени клиенти Ангариад имаше за продан и други необикновени неща, а не само средства за помятане. Този следобед тя беше изключително недоволна от оскъдната стока, която й предложи Саркин.
— Не съм виновен аз — оправда се той. — В Кермор заловиха един от нашите куриери с всичката му стока. Имаш дяволски късмет, че въобще ти нося опиум.
Старицата взе черната бучка, драсна я с нокът, сетне внимателно огледа как опиумът се е разпрашил.
— Предпочитам го по-добре пречистен от този — сопна се тя. — Благородниците имат по-придирчиви вкусове от някой бардекски пристанищен хамалин.
— Казах ти, че имаш дяволски късмет въобще да получиш някакъв опиум. Виж какво, ако ми направиш една услуга, ще ти го дам без пари.
Внезапно тя стана много внимателна и усмихната.
— Зная някои от редовните ти клиенти — Саркин се приведе по-близо. — И един от тях особено ме интересува. Искам да се запозная с него. Изпрати на лорд Камдел хабер, че си получила стока, и му кажи да дойде тук сам.
— О, богове — сърдеше се Родри. — Най-сетне намерихме кръчма с прилична медовина, а сега ми казваш, че не можем да си я позволим.
— Е — рече Джил. — Ако не беше така дяволски горд, та да не искаш да се цаниш да пазиш керван…
— Не е само гордост! Става дума за чест.
Джил вдигна поглед към небето и помоли боговете да станат свидетели на този инат, сетне загърби въпроса. Всъщност от зимата им беше останала прилична сума пари, но нямаше никакво намерение да му казва. Също като баща й той изпиваше всичко или го раздаваше на просяци, без да се замисля какво може да се случи по дългия път. Следователно тя оставяше Родри да си мисли, също като Кълин, че са стигнали едва ли не до просешка тояга.
— Похарчѝ пари за медовина сега — рече тя, — но как ще се чувстваш, когато пътуваме гладни, без да имаме и грош да купим парченце хляб? Обзалагам се, че тогава споменът за медовината ще ти нагорчи.
— О, добре тогава! Ще се съглася на пиво.
Даде му четири гроша и той отиде да го купи. Седяха в кръчмарското помещение на най-евтиния хан в Дън Ейдин, процъфтяващ търговски град насред една от най-богатите земеделски области в цялото кралство. Когато тръгнаха от Кермор, дойдоха тук, защото бяха чули слухове за свада между лорда на града и един от съседите му. За нещастие се оказа, че местният гуербрет уредил проблема, преди да пристигнат. Дън Ейдин беше прекалено важен за рана, та владетелят да седи и да гледа как го опустошава войната. Родри се върна с две халби, сложи ги на масата и седна на пейката до нея.
— Виж какво — рече тя, — можем да тръгнем на изток към Ир Аудглин. Това лято там трябва да има сражения.
— Вярно казано и е дяволски по-близо от Кергоней. Да минем ли направо през граничните възвишения?
Джил беше готова да се съгласи, тъй като пътят през планината беше по-кратък, отколкото ако свърнеха на юг и поемеха покрай брега, но внезапно усети как невидима ръка й затвори устата и я накара да замълчи. Инстинктивно и без да има някакво обяснение, тя разбра, че преди да отидат в Аудглин, трябва да тръгнат към Дън Мананан. „Отново деомер, проклет да е!“, помисли тя. За момент понечи да се бори срещу него. Дяволите да го вземат, щом решат, могат да минат през възвишенията, но осъзна, упорито и със страшна сила, че в Дън Мананан ще се натъкнат на нещо важно.
— Чу ли ме какво казвам? — сопна се Родри.
— Чух. Извини ме. Ъ, виж какво, любов моя. Искам да тръгнем по крайбрежния път. Зная, че е по-дълъг, но… ами… има нещо, което искам да попитам ковача Ото.
— Много добре тогава. Но ще имаме ли достатъчно пари да тръгнем по по-дългия път?
— Ще имаме, стига да поемеш онзи керван. Те ще минат по крайбрежния — сложи ръце на раменете му и се усмихна. — Моля ти се, любов моя, а?
— По дяволите, аз не…
Тя спря възраженията му с целувка.
— Е, добре тогава — рече с въздишка той. — Отивам веднага да се срещна с онзи търговец.
Той тръгна, а тя остана да отпива от чашата си, чудейки се как странната мисъл й е дошла наум сама. Чудеше се също така защо й се поддаде, но на това имаше лесен отговор — чисто любопитство. Ако не отидеха в Дън Мананан, щеше вечно да се чуди какво ли е имало там.
Върховният крал би се вбесил, ако открие, че неговите благородни васали си имат работа с бардекски опиум. Затова онези от тях, които бяха придобили опасния навик, никога не му се отдаваха в неговия дън. В град Дън Девери имаше луксозен хан, чийто горен етаж беше отделен за благородни клиенти, които по някакви свои причини имаха нужда от стая. Много красиви момичета от града бяха загубили девствеността си в този хан, много лули с опиум бяха замърсявали въздуха му. Саркин нае стая там за втората си среща с лорд Камдел, Майстор на кралската баня.
Сега младият лорд се бе отпуснал полулежешком върху купчина възглавници на диван в бардекски стил и въртеше между дългите си пръсти празна глинена лула. Камдел беше слаб, с дълбоко поставени кестеняви очи и очарователна усмивка. Саркин го намираше привлекателен, обаче клюките, снесени от Ангариад, говореха ясно, че вкусовете на лорда са насочени към момичета. Но ако всичко минеше добре, скоро Камдел нямаше да е в състояние да откаже на Саркин каквото и да е.
— Господин лордът ми се струва точно такъв амбициозен млад мъж, какъвто търсим — рече Саркин. — За вас ще бъде много доходоносно да ни помагате.
Кимвайки леко, Камдел вдигна поглед, зениците му бяха разширени, клепачите му натежаваха. Изисканият придворен имаше много високо мнение за себе си и лесно можеше да се хване на въдицата на ласкателството.
— Не бих имал нищо против да се отърва напълно от Ангариад — рече Камдел. — Тя го продава дяволски скъпо.
— Точно така, а ако започнете лично да го продавате, ще получите и много по-добра цена от нас. Убеден съм, че можем да вярваме на вашата дискретност, милорд.
— Разбира се. Собственият ми врат е на дръвника, нали?
Саркин се усмихна, мислейки, че сравнението е твърде подходящо.
— Но преди да се съглася на каквото и да е — продължи Камдел, — настоявам да разговарям с човек, който стои по-високо от обикновен куриер.
— Разбира се, милорд. Бях изпратен само да разбера дали господин лордът ще се интересува от предложението. Уверявам ви, че с вас ще разговаря лично човекът, който ни ръководи. Той ще пристигне в Дън Девери след седмица.
— Добре. Можеш да му кажеш да уреди среща тук.
Саркин наведе глава в знак на смирение. Тъкмо се чудеше как да събере лорда с Аластир и ето че собствената арогантност на Камдел го улесни.
На бавно движещия се керван му трябваха четири дни, за да стигне до Дън Мананан, но накрая дългата редица от хора и мулета се добра до откритото пространство в средата на града, което играеше ролята на пазарен площад. Родри си взе платата и двамата с Джил поведоха конете към евтиния малък хан до реката, където бяха отседнали миналата есен, но там откриха, че е изгорял. На мястото на сламения покрив към небето стърчаха само няколко почернели ракитови вейки, нямаше я и половината от дървената стена. Минаваща оттам жена от града им съобщи, без да са я питали, че две местни момчета се сбили и бутнали фенер със свещ върху сламата на пода.
— Проклятие — рече Джил. — Сега ще трябва да лагеруваме край пътя.
— Какво? — сопна се Родри. — В другия край на града има съвсем приличен хан.
— Скъп е.
— Не ме интересува, любов моя стисната. След като лагерувах сред онези вонящи мулета, искам да се изкъпя и ще го направя.
След кратка препирня тя отстъпи и се съгласи да тръгнат към другия хан. Ханджията далеч не бе очарован да настани един сребърен кинжал, но Джил успя едновременно да го успокои, а и да спести, като предложи да спят в плевника срещу по-малко пари. Дори тя трябваше да признае, че скъпо или не, беше приятно да се изкъпе в баня, вместо само да поплува в някоя студена река. В кръчмата също беше приятно за разлика от онези, които познаваше — не миришеше на плесенясала слама и неокъпани кучета. Имаха самостоятелна маса, защото когато влезеха клиенти, поглеждаха към Родри, сетне към дръжката на сребърния му кинжал и сядаха другаде. Като си помислеше човек, това беше двойна обида, след като те самите бяха контрабандисти.
След няколко минути обаче влезе човек, пътник, ако се съди по подозрителния начин, по който местните хора го огледаха. Носеше хубаво зелено наметало, сиви бриги от най-мека вълна и богато бродирана риза; даде на момчето на ханджията сребърник да му донесе нещата, когато същата работа щеше да свърши и петак. Освен това настоя ханджията да му покаже най-добрата си стая. Джил го проследи с любопитство, докато следваше домакина по витата стълба. Висок и строен, той имаше светлата коса и красивите черти на човек, в чиито жили тече немалко елфическа кръв. Освен това изглеждаше странно познат, макар тя да не можеше да се сети къде го е виждала. Момчето на ханджията забеляза нейния интерес и побърза да се приближи.
— Името на човека е Саламандър — рече той. — И е гертдин.
— Така значи? Е добре, ще прекараме чудесно времето си, слушайки разказите му.
Джил предположи, че го е виждала да дава представление някъде по дългия път. По-късно обаче той се върна долу, поспря се, погледна към Родри и леко се намръщи, озадачен, сякаш мислеше, че би трябвало да познава този сребърен кинжал. Като видя двамата в профил, тя осъзна истината — гертдинът толкова приличаше на мъжа й, че можеха да са братя. Тогава си спомни необикновената мисъл, която я доведе в Дън Мананан, и потрепери.
— Ей, добри човече — подвикна Джил. — Ако искате, елате при нас. Един гертдин е винаги добре дошъл на половиница пиво.
— Благодаря ви, хубава госпожо — Саламандър й се поклони. — Но ще ми позволите аз да почерпя.
Донесоха пивото, Саламандър го плати и се настани дружески на масата им. Двамата с Родри се погледаха известно време, видимо озадачени. В края на краищата те се виждаха в огледалото по веднъж на ден, когато се бръснеха, а отгоре на всичко бронзовите огледала не даваха ясен образ на човека, който се оглеждаше в тях.
— Гледай ти — рече Родри. — Виждали ли сме се преди?
— Току-що и аз се питах същото, сребърен кинжал.
— Били ли сте някога в Аберуин?
— О, много, много пъти. Оттам ли сте?
— Да, така че може да съм ви гледал да разказвате приказка на градския площад. Името ми е Родри, а това е Джилиън.
Саламандър се засмя и ги поздрави с половиницата си.
— Тогава добра среща. Билкарят Невин ми е добър приятел.
— Така ли? — намеси се Джил. — Виждали ли сте го скоро?
— Само преди шест дни в Кермор. Изглеждаше, както винаги, в добро здраве. Кълна се, че по-добра реклама на билките си не би могъл да има. Ако го видя отново, а може би това ще стане, ще му кажа, че и двамата сте добре.
— Благодаря — рече Родри. — Да си чувал за местни сражения в тази част на кралството? Един гертдин винаги научава новините.
Докато двамата обсъждаха местните клюки, Джил почти не им обръщаше внимание. Струваше й се, че Саламандър няма представа, че Невин владее деомера, от което следваше, че и гертдинът не го владее, но в същото време около него се трупаха Диви. Те седяха на масата, катереха се в полите му, кацаха на раменете му и любовно го поглаждаха по косата. От време на време погледът му се насочваше към тях, сякаш ги виждаше. Разбира се, всички елфи ги виждаха, а тя бе убедена, че той е поне наполовина елф. Но пък Родри не ги виждаше. Тук се криеше загадка и затова тя ги изучаваше внимателно, забелязвайки всички дребни прилики: очертанията на устите им, начина, по който ъглите на клепачите им бяха леко увиснали, и най-вече формата на ушите, една по-остра крива от тази на човешките същества. Спомни си своя истински сън за Девабериел и си даде сметка, че всъщност и двамата му приличаха. Любопитството престана да я дразни, то направо я загриза.
След малко, когато Родри отиде да донесе още пиво, любопитството я захапа още по-силно и я принуди да се предаде.
— Знаеш ли — рече тя. — Един път прекарах дълго време на западната граница на Елдид.
— Така спомена и Невин.
— Да не би случайно името на баща ти да е Девабериел?
— Така е наистина. Чудно, че го знаеш!
— Е, само предположих — намери удобна лъжа. — Тогава един елф на име Дженантар спомена между другото, че негов познат имал син, който бил гертдин, та си помислих, че едва ли ще има двама, които да са половин елфи.
— В името на боговете, имаш остри очи! Е, сега, след като откри така изкусно родителя ми, ще трябва да призная, че наистина съм син на почитаемия бард, колкото и това понякога дълбоко да го смущава. Между другото познавам Дженантар добре. Надявам се да е жив и здрав. Не съм бил в земите на елфите от… о, две години вече.
— Последния път, когато го видях, всичко беше наред.
„Така значи — помисли тя, — обзалагам се няма представа, че Родри му е брат.“ Стана й мъчно, защото знаеше, че никога няма да може да му каже истината, а ще трябва да си държи езика. Наистина щеше да е най-добре Родри да вярва, че е от рода Мелуейд заради себе си, а и заради Елдид.
По-късно същата вечер, когато отидоха в плевника да спят, Саламандър тръгна с тях, за да си кажат нещо насаме, както заяви той. Когато чу какво иска да знае, Джил се почувства много щастлива, че е бил достатъчно разумен да не споменава за това в кръчмата.
— Контрабандисти на опиум ли? — рече тя. — В името на пъклото, не ми казвай, че си толкова глупав да употребяваш такова нещо.
— Да не съм луд — отвърна Саламандър. — Невин ме помоли да му помогна да ги проследи, та помислих, че Дън Мананан ще е подходящо място, откъдето да започна.
— О, тукашните момчета няма да се докоснат до такава стока. Видиш ли, главатарите на контрабандистите имат известно чувство за чест.
— Е, значи приключихме с това. Имах дяволски късмет да ви срещна, защото, колкото и да съм сладкодумен и езикът ми да е златен, много се чудех и все не успявах да измисля какви въпроси да задавам.
— А зададеше ли каквито не трябва, щяха да ти прережат гърлото.
— Хрумна ми такова нещо. Виж какво, Джил, от онова, което Невин ми е казал за теб, знам, че си пътувала навсякъде из това кралство и си била на много странни места. Имаш ли някаква представа кой купува гадния дестилат от макове?
— Най-вече съдържателите на бардаци. Използват го да държат в подчинение момичетата си.
Саламандър подсвирна под нос. Родри слушаше, сякаш не можеше да повярва, че тя го казва.
— Никога не съм го знаел — рече той. — А ти откъде знаеш?
— Татко ми каза, разбира се. Той все ме е предупреждавал за номерата, които използват, за да се подмамват момичетата в бардаците, та да не им се хващам. Според него се случвало навсякъде, но най-често в Кермор.
— О, в името на черния задник на Адовия властелин! — възкликна Саламандър. — През цялото време ни е било под носа! Когато видя отново Невин, трябва да му кажа, че сребърните кинжали знаят много неща, които си струва да се научат.
Образът на Невин, който се носеше над огъня, изглеждаше така изненадан, сякаш някой беше го залял със студена вода.
— Не бих се сетил за това и хиляда години — мисълта на стареца дойде, носена от вълна на изумление. — Това е гадно и безбожно! Е, аз съм почти в Елдид. Смятам да си поговоря надълго с нашия Кълин.
— Струва ми се разумно да го направиш — отвърна в мисълта си Саламандър. — Аз пък ще се върна в Кермор, ако искаш.
— Чудесно, но не предприемай каквото и да е или не споменавай нищо, докато не ти кажа. В тази търговия са замесени убийци, както и черният деомер, та ще трябва да пипаме внимателно и да залагаме капани хитро.
— Точно така. Нали знаеш, че някои бардаци са тайна собственост на хора със значително влияние.
Мисълта на Невин прозвуча като вълче ръмжене.
— Без съмнение! Е, ще видим какво можем да направим. Благодаря ти, момче. Това е много интересна новина.
След като прекъснаха връзката, Саламандър изгаси с махване на ръка огъня в мангала. През прозореца на стаята му в хана се промъкваше светлината на зората. Погледна навън и видя долу Джил и Родри да оседлават конете си. Побърза да нахлузи ботушите и слезе да се сбогува с тях. Не можеше да каже защо, но не беше виждал човек, когото да хареса при първата им среща толкова, колкото Родри.
— Доколкото разбирам, потегляте на крилата на зората — рече той.
— Да — отвърна Родри. — Оттук до Ир Аудглин ни чака дълъг път.
— Така е. Сърцето ме боли, че пътищата ни се пресякоха само за да се разделят. Е, може да се срещнем отново по дългия път.
— Надявам се — Родри протегна ръка. — Сбогом, гертдине. Може би боговете ще ни позволят отново да седнем на половиница пиво.
Стиснаха си ръцете и Саламандър усети по гърба му да пробягва деомерски хлад. Разбра, че ще се срещнат отново, но не така, както се надяваха. Деомерският хлад беше толкова силен, че конвулсивно се разтрепери.
— Я виж — обади се Джил. — Да не си настинал?
— Малко. О, богове, мразя да ставам рано.
Всички се засмяха и се разделиха усмихнати, но през целия ден, докато яздеше на запад, обратно към Кермор, Саламандър не забравяше деомерския хлад.
Във великолепно обзаведена ханска стая в Дън Девери на малка масичка седяха Аластир и Камдел и се пазаряха за цената на двайсет пръчки опиум. Облегнат на перваза на прозореца, Саркин следеше този безсмислен фарс. За Аластир парите нямаха значение, но трябваше да поддържа у Камдел убеждението, че не е нищо повече от незаконен вносител. Най-сетне сключиха сделката, монетите бяха връчени. Дойде време за истинското предназначение на срещата. Саркин включи второто си зрение, за да наблюдава.
— Милорд — поде Аластир, — сигурно разбирате, че за мен е опасно да идвам в Дън Девери. След като вече се срещнахме, бих предпочел да работите пряко със Саркин.
Камдел понечи да възрази презрително и вдигна поглед, но Аластир изпрати светлинен лъч от своята аура, опаса го около аурата на лорда и изпрати светлинно яйце, което се въртеше като пумпал. Камдел се олюля като пиян.
— Саркин е много важен — прошепна Аластир. — Можеш да му се довериш, както на мен. Ще му се довериш. Ще му се довериш.
— Да, да — повтори след него Камдел. — Доверявам му се.
— Добре. Ще забравиш, че си бил омагьосан. Ще забравиш, че си бил омагьосан.
Аластир дръпна линията и позволи на Камделовата аура да се уравновеси.
Саркин затвори второто си зрение и придружи лорда до вратата, където му се поклони, сетне затвори след него и сложи резето на тежката дъбова врата. Аластир се засмя под нос и се изправи, протягайки се.
— Готово значи — рече майсторът. — Само помни, че трябва да работиш бавно с него. Ако можеш, омагьосвай го, когато е пиян от медовина или от дима на опиум, та да не се усети, че става нещо необикновено.
— Няма да е трудно, господарю. Той пие като свиня и смуче дим като комин.
Аластир отново се засмя. Саркин не си спомняше някога да е бил толкова доволен, но в края на краищата най-сетне заговорът, който кроеше от много години, тръгваше добре. Камдел имаше свободен достъп до покоите на Краля и разполагаше с идеалната възможност да открадне вместо тях нещо, до което никога не биха могли сами да се доближат.
— Разбирам защо момъкът те възбужда толкова — продължи Аластир. — Но пък ти винаги си бил жаден за леглото — и небрежно потупа чирака си по задника.
Саркин се вцепени от шока. Никога, през всичките тези години, не му бе минавало през ума, че Аластир може да си мисли, че той изпитва удоволствие от вниманието на господаря си.
— Извини ме — рече майсторът, разбирайки го погрешно. — Не бива на твоите години да те дразня. Но всичко хубаво, момче. Продължавай да го обработваш, докато го поведем като кон — на много дълъг повод. Двамата с Еви ще чакаме извън града. След като бъде напълно омагьосан, излез и ела при нас. Но помни, няма нужда да се бърза. Ако трябват седмици, за да стане, нека така да бъде.
Аластир си отиде и Саркин прекара дълго време, крачейки назад и напред. Омразата изгаряше като треска тялото му.
В големия брох на Дън Гуербин познаваха Невин добре, при все че се представяше като опърпан стар билкар. Когато една сутрин пристигна пред вратите, двамата стражи му се поклониха, сетне повикаха слуги да поемат коня и товарното му муле и да ги заведат в конюшните. Навън на двора имаше няколко големи каруци и слуги, които работеха, без да бързат на топлото слънце, товарейки ги с вързопи и бурета.
— Тиеринката ще заминава скоро за лятната си резиденция, така ли? — попита Невин.
— Да — отвърна пажът. — Само след два дни заминаваме за Канобейн. Сега Нейна светлост се намира в голямата зала.
Ловиан седеше на почетната маса с един писар. Изглежда, се занимаваха със сериозни въпроси, но тя го освободи веднага, щом видя Невин, и накара стареца да седне отдясно до нея. Той веднага й разказа всички новини, които имаше за Джил и Родри, защото знаеше, че тя копнее да ги научи.
— И най-сетне аз ги сканирах снощи — довърши разказа си той. — Намират се в Аудглин, търсят някой да ги наеме. Трябва да призная, че Джил е толкова стисната, че не пуска и стотинка. Като че ли са им останали пари от зимата.
— Това ме радва, но, о, богове, лятото едва започва, а ето моето бедно момченце продава меча си по пътищата.
— Е, хайде, Лова. Трябва да признаеш, че „бедното момченце“ е един от най-големите майстори на меча в кралството.
— О, зная. Сигурно не трябва да се тревожа, но как да не го мисля?
— Права си, каквото и да говоря пред теб, аз също се безпокоя.
— Зная го, но чакай, все забравям да ти кажа, а ти сигурно не си чул! Напоследък се тревожа за далеч повече неща, отколкото за самия Родри. Невин, случи се наистина най-ужасното нещо. Спомняш ли си Донила, съпругата, която Рийс напусна, че била безплодна?
— Много добре.
— Е, новият й мъж се увлече по нея и я ухажваше, като да беше младо момиче. Очевидно е имал голям успех, защото тя ще има дете.
— О, всички богове да са ни на помощ! Научил ли е вече за това Рийс?
— Да. Отидох сама до Аберуин да му кажа, смятайки, че е най-добре да го чуе от мен. Не го прие добре.
— Без съмнение. Ще ти кажа, че дори намирам сили да изпитам жал към Рийс. Мълвата сигурно се разпространява като горски пожар.
— Станал е за смях на всички лордове в Елдид. Страшно ме боли за бедната му жена, към която се отнасят като към някакъв кон за надбягване. Дори правят облози, дали тя ще зачене и доколкото разбирам, не залагат, че има голяма вероятност. О, богове, колко жестоки са понякога хората!
— Точно така. Но ми е ясно какво имаш предвид за Родри. Той е последният наследник на Мелуейд от Аберуин. Трябва да го върнем.
— Когато Рийс е така вбесен? Не си го видял. По цял ден крачи като луд и никой не смее да произнесе думата „бебе“ пред него. Сега вече никога няма да викне Родри обратно. Освен това са прекалено много амбициозните хора, които подхранват неговата омраза към брат му, надявайки се, че ако Рийс умре бездетен, кланът им ще има шанс да получи гуербретството.
— Звучи отвратително правдоподобно.
— Естествено. Обзалагам се, че сред Съвета на избирателите вече са започнали сплетните и маневрите — усмихна се с лека самоирония. — И аз започнах да кроя своите планове. Когато отидем в Канобейн, ще взема незаконната дъщеря на Родри от хората, които я отглеждат, и ще я държа при мен. Малката Рода ще е пешка в тази игра и искам лично да се грижа за нейното обучение. В края на краищата онзи, който се ожени за наследничката на Родри, макар и незаконна, ще има някакво основание за претенции в Съвета на избирателите.
— Богинята ми е свидетел, че има за какво да ти се възхитя. Повечето жени щяха все още да си скубят косите, задето синът им е прокуден, а ето ти планираш нещата четиринайсет години напред.
— Повечето жени нямат властта, която имам аз, дори и да са от моя ранг.
Няколко минути преминаха в напрегната тишина. Ловиан изглеждаше много уморена и нещастна и Невин предположи, че из главата й се върти горчивата истина: Родри всъщност не е истински Мелуейд. Но беше от ключово значение хората да го смятат за такъв. Разбира се, Невин не можеше ясно да разгадае бъдещето, но оставаше убеден, че Родри е предопределен да управлява в Западен Елдид ако не като гуербрет Аберуин, то поне като тиерин в Дън Гуербин. Той и господарите на Уирда хич не се интересуваха кой е бащата на Родри, но благородниците щяха да се интересуват.
— Знаеш ли от какво най-много се боя? — попита внезапно Ловиан. — Че когато умре Рийс, ще се стигне до открита война. Случвало се е, знаеш, когато недоволен кандидат се е почувствал ощетен от Съвета. Е, дотогава мен отдавна няма да ме има и няма да ме е грижа.
Тъй като Рийс беше здрав мъж само на двайсет и девет години, забележката й прозвуча съвсем смислено, но Невин почувства внезапно да го пробожда деомерско предупреждение. Като че ли й предстоеше да погребе още един син.
— Случило ли се е нещо? — попита тя, виждайки израза на лицето му.
— О, само мислех, че ще трябва да уредим Родри да бъде върнат.
— Да бяха думите жълтици, щяхме да сме богати като Краля — тя въздъхна дълбоко. — Винаги е трудно да се види гибелта на велик клан, но ще бъде наистина жалко да се види краят на мелуейдовци.
— Наистина ще е жалко.
Всъщност дори по-жалко, отколкото предполагаше тя. Кланът Мелуейд винаги е бил важен за деомера още от странно скромното му начало преди близо триста години.