Катрин Кер
Магия за мрак (11)

Епилог
Зима, 1063

Бурният вятър на човешкия Уирд люшка живота.

Необуздан е той, неизвестни са поривите му.

Бойте се за глупеца, който казва,

че вижда как слънцето му свети:

Уирдът му го следи в мътилката на огледало.

Из „Гномски строфи на Гуеран“ Бард Блейд

— Защо Валандарио не заповяда на Ебани да се прибере? — попита Калондериел. — Минаха месеци, откак Господарят на Ефира имаше нужда от него.

— Защото в сърцето си се надявах, че ще направи нещо само защото съм го помолил — отвърна Девабериел. — Поне веднъж.

Калондериел помисли сериозно. Седяха в палатката на Девабериел, където под дупката за дим в средата на покрива гореше огън. От време на време по някоя капка дъжд се промъкваше покрай защитните пластини и просъскваше в пламъците.

— Виж какво — рече военачалникът, — прекалено много се ядосваш и наставляваш момчето. Кълна ти се, барде, че когато си пуснеш гласа и закрещиш на някого, главата почва да го боли.

— А да съм ти искал съвет?

— Не, но го получи.

— След като идва от теб, а не от някого другиго…

— О, познавам и двама ни много добре. Не е ли това причината да те е яд на мен?

Девабериел потисна яростния си отговор.

— Е, добре — рече той накрая. — Сигурно е така.

Калондериел се усмихна и подаде мяха с медовина. За разлика от друг път пълководецът прояви достатъчно такт и остави тази тема.

Есента клонеше към своя край. Умореното слънце се надигаше късно и оставаше на небето само някакви шест часа, преди да залезе сред дъждовни облаци. Повечето хора от Народа бяха отишли по-далеч на запад към зимните лагери, но Девабериел чакаше с неколцина приятели на границата с Елдид, подкарвайки конете си от ливада на ливада, за да намерят свежа трева, ловуваха сиви сърни и подивял добитък, останал от времето, когато елдидци се бяха опитали да завладеят земите покрай границата. Колкото и да се перчеше, Девабериел се тревожеше за сина си. Ами ако Ебани се е разболял в гнусно мръсните градове на хората или пък са го убили главорези и разбойници.

Точно два дни преди най-тъмния ден, когато дъждът се лееше и вятърът виеше около палатките, Ебани най-сетне се появи, мокър до кости и треперещ от студ, така окаян, че на Девабериел не му даде сърце да го наругае веднага. Помогна на сина си да върже конете на колчета при другите, заведе го в топлата палатка и го накара да си смени дрехите. Ебани се сви до огъня и пое с благодарност мяха с медовина.

— И свърши ли достатъчно работа за едно лято? — попита бардът.

— О, да, а ставаха много странни неща — Ебани си избърса устата с опакото на ръката и подаде мяха на баща си. — Ето ме ободрен, о, почитаеми родителю. Можеш да четеш конско, да ми се караш, да ме кастриш и да пропъждаш злото от мен, колкото ти се ще. Съзнавам, че пристигам през есента само в най-тесен, ограничен смисъл на думата, че направо се измъквам по този начин.

— Просто се тревожех за теб, нищо повече.

Ебани вдигна очи от изненада и посегна рязко към мяха.

— Ами — продължи Девабериел, колкото му беше по силите кротко — Девери е опасно място.

— Вярно е. Съжалявам. На връщане към къщи намерих в Бирдон момиче, което сметна скромната ми личност за много забавна, нали разбираш?

— О, това е достатъчно извинение.

И отново Ебани го зяпна с широко отворени от шока очи. Девабериел се усмихна, наслаждавайки се на ефекта, който произвеждаше.

— Искаш ли да знаеш защо те повиках да се върнеш?

— Ами аз реших, че искаш да ми дърпаш ушите, задето съм прахосник, негодник, мързеливец или дори пълен глупак.

— Нищо подобно. Имам важни вести. Тази пролет открих, че имаш половин брат, за когото въобще не подозирах, че съществува. Майка му е деверийка като твоята и е станал сребърен кинжал.

— Родри.

— Наистина така се казва.

— И в името на самото Тъмно Слънце, аз го срещнах точно тази пролет. Зяпах го и се чудех защо ми се струва, че го познавам. Та, тате, той дяволски много ти прилича.

— Така ми казаха. Помниш ли онзи сребърен пръстен с розите по него? За Родри е бил. Виж, аз не мога да тръгна да пътувам из кралството, така че когато дойде пролетта, ти ще му го занесеш?

— Разбира се. В края на краищата, след като съм го виждал, мога лесно да го сканирам. — После внезапно потрепери.

— Струва ми се, че си се разболял. Ще сложа още дърва в огъня.

— Не е това. Обсеби ме деомерски студ.

Девабериел изпита желание на свой ред да потрепери. Съзнанието, че синът му е един от онези, които елфите наричат „приятели на духовете“, винаги караше косите му да настръхват. Направи се, че търси кожената кесийка и я подхвърли на Ебани, който изсипа пръстена върху дланта си.

— Необикновена дрънкулка е — Ебани премина на деверийски. — Помня, че ми го показа веднъж преди много години. По някаква причина много го исках за себе си, но знаех, че не е мой.

— Все още ли силно го желаеш?

— Не — той стисна пръстена в шепата си и се загледа в огъня. — Виждам Родри. Намира се някъде на север, защото язди през снежни преспи. Пръстенът тръпне в ръката ми, докато го гледам, така че съвсем сигурно е негов. О, как копнее по него, но според мен в последна сметка той ще му донесе смъртта.

— Какво? В името на варварските богове, може би трябва просто да хвърля това нещо в реката.

— Тогава пръстенът просто ще намери някой да го извади оттам — гласът на Саламандър беше тих, унесен. — Той, нашият Родри, няма да умре, докато не го посети неговият Уирд, а такова нещо можеш ли да отклониш? Дори родният му баща не може и ти добре го знаеш.

Но Девабериел изпита мъка, че синът му вижда печал да се задава към тях от бъдещето.

Мина много време, преди Стария да сглоби изцяло историята с летния разгром в Девери. Когато определеното време дойде и си отиде, а Аластир и Ястребите ги нямаше, той разбра, че нещо много се е объркало, и изпрати шпиони в кралството. Още преди да се върнат, получи тревожни новини от по-обикновени източници. Отвъд морето, в Девери, хората на Краля и на гуербрет Кермор се бяха появили и задържали няколко от най-важните му агенти в търговията с опиум. За щастие Ангариад бе отровена, преди да успее да издрънка тайни при изтезанията, а Гуенка не знаеше за черния деомер, ако не се смятат суеверните дрънканици, на които гуербретът не би повярвал. Все пак арестите нанесоха тежък удар върху търговията с опиум, която осигуряваше значителна част от приходите на Братството.

Но най-неприятните вести донесоха изплашените шпиони. Както Стария отдавна смяташе, че е станало, Аластир и двамата му чираци бяха мъртви, а книгите на силата бяха в ръцете на Невин. Стария копнееше да разбере какво е казал Саркин на Невин, преди да го обесят публично; той просто не можеше да повярва, че Невин би пропуснал възможността да измъкне с изтезания и последната частица информация от чирака. Но онова, което го накара да беснее и да псува в продължение на часове, бе, че Невин им беше изиграл един последен номер. Когато изпълненият с благодарност заради връщането на Големия камък на Запада крал предложил на Невин награда, той помолил в двора да бъде назначен неговият „племенник“ Мадок, Господар на огъня и човек със значителна сила. Докато той стоеше там да пази, черният деомер нямаше да успее отново да се намеси в дворцовите дела.

Няколко дни Стария стоя затворен в кабинета си и разсъждава върху астрологическите данни и писмените архиви от вглъбяванията му. Нещо в тях трябваше да носи трудно доловим знак за беда, който изглеждаше е пропуснал преди това. Но не намери нищо да покаже каква е била ролята на Родри в осуетяването на Аластировите планове. С Джил нещата стояха още по-лошо — тя оставаше пълна загадка, защото не разполагаше с датата на раждането й, още по-малко с тези на родителите й, при чието ниско обществено положение подобни страшно важни данни най-вероятно не са били отбелязани и така завинаги са загубени. Накрая стигна до заключение, че не е направил грешка, а има нещо, което работи против всички грижливо планирани действия, нещо извън неговата власт.

С въздишка, която приличаше по-скоро на ръмжене, той надигна туловището си от стола и се помъкна към прозореца. Отвън, трептящи на хладния зимен вятър, цъфтящи стенни растения плискаха червена боя върху градинския зид. Двама роби се суетяха по квадратната зелена площ, събирайки с гребла паднали листа. Почти не ги забелязваше, защото съзнанието му се рееше надалеч, към Девери. Да имаше как да отиде там! Невъзможно, разбира се; не само че здравето му беше прекалено разклатено и пътуването по море щеше да го убие, но и Господарят на Ефира го познаваше твърде добре. Замалко щеше да изпадне в паника. Деликатното му положение в Братството зависеше от успешните предсказания, а не от съвети, които водят до катастрофа. Ами ако останалите членове на ръководния съвет решат, че от него няма полза? После се овладя, като си напомни, че все още разполага с повече власт от тях, че далеч не е победен.

Отиде до вратата, удари гонга за домоуправителя и каза на роба да не го безпокоят за нищо, освен ако къщата не е в пламъци. След това се настани на стола и започна да забавя дишането, готвейки се за тайнството. През дългите години на своя живот Стария бе открил и усъвършенствал най-необикновена форма на вглъбяване, която беше източник на някои от най-точните му предвиждания. По онова време, когато пергаментът и материалите за писане бяха изключително скъпи, за да трупат информация, учените бяха развили хитра система за подготовка на паметта си. Първо ученикът се научаваше да визуализира ясни мислени образи на обикновени предмети, да речем, сребърна кана за вино. Когато успееше да задържи в съзнанието си този образ за миг-два и да го види така ясно като истински, отиваше по-нататък. Правеше същото с повече предмети, докато накрая успяваше да задържи в съзнанието си цяла стая, пълна с мебели, и тя да е същата всеки път, когато си я спомни.

От този момент нататък започваше да изгражда дом на паметта, като си представяше и визуализираше стая по стая. Във всяка от тях слагаше предмети, символизиращи неща, които искаше да запомни, и образите бяха обикновено забавни или гротескни, за да стимулират по-силно паметта. Така например търговецът на подправки щеше да има в къщата си стая, където да събира сведения за важни клиенти. Ако богата жена не понася черния пипер, да речем, той би сложил в стаята нейна статуя, която киха неудържимо. Ако в някакъв момент му потрябва дадена подробност, си представяше как влиза в стаята, оглежда се и вижда статуята, а това щеше да му напомни да й поднесе като подарък друга подправка.

Очевидно бе, че този метод за упражняване на паметта има много общо с началните стъпки в деомерското обучение, и Стария го разбра още щом започна да изучава деомера. Като млад човек се бе готвил за държавен чиновник, за каквато работа се изискваше този метод на запаметяване, защото в онова време все още не беше родена простата идея да се подреждат документи и информация в азбучен ред. В съзнанието си младият роб евнух, тогава все още известен като Тондало, създаде огромен архив, в който можеше да влезе и да открие къде се намира всеки поверен нему важен документ. След като откупи свободата си и стана заможен човек, като изцеди до капка богатите сокове на една държавна администрация, основавана в дейността си преди всичко на подкупи, той прекара невероятно приятен следобед, като изгори онзи архив до точно визуализираните му основи.

Този метод обаче се оказа изключително ценен, когато попадна на начин да го развие. Стана преди около сто години, когато работеше по особено труден проблем за черната гилдия: дали да убият или не един архонт. Шпионите носеха на Тондало сведения за архонта и политическото положение в неговия град държава и той ги трупаше в дома на паметта, защото бяха твърде скандални, за да бъдат записани. В един момент се върна в стаята и установи, че някои от предметите са се променили. Статуя на голо младо момче (представяща истинската страст в живота на архонта) държеше купа, каквато Стария не беше слагал там, а до момчето стоеше жена и плачеше. Подтикнат от промяната, Тондало видя решението на проблема им — в купата момчето държеше отрова; жената беше майка му. Един от най-силните членове на черната гилдия поработи върху съзнанието на майката, докато тя побесня достатъчно да разобличи публично архонта за пороците му. След като тълпата свърши с него, на черната гилдия не се налагаше да изпраща убиец.

Точно тези символи се бяха променили от чиста интуиция; Стария видя ясно как, също като насън, някаква част от съзнанието му е решила проблема, докато бе съсредоточил разума си другаде. Но това го наведе на идея. „А какво би станало, ако създаде специална стая, дори храм и го напълни с подвластни на деомера символи? Дали няма да се променят, когато приливите от бъдещето ги докосват и да разкриват тайните на идващите времена?“ Отне му години, но накрая успя да осъществи идеята.

Онзи следобед Стария седеше на стола си и призоваваше своя храм на Времето. Тъй като тайнството беше чисто умствено, оставаше съвършено буден. Можеше да се съсредоточи така интензивно, както не бе достижимо за неподготвено съзнание. Първата сграда, която се издигаше на хълм, беше висока, квадратна кула, изградена от бял камък; едната страна на височината се осветяваше изцяло от слънчевата светлина, а другата — от светлината на луната. Заобиколи откъм лунната страна и влезе през една от четирите врати, които водеха към първия от дванайсетте етажа. На всяка стена имаше по седем прозореца, а в средата се издигаше вита стълба с петдесет и две стъпала. Качи се по нея почти без да поглежда най-различните предмети, които изпълваха всяка от стаите, докато не стигна на дванайсетия етаж.

Там стояха, както ги беше поставил около стълбището с гръб към него, статуите на четири елфи, две мъжки и две женски, сякаш гледаха през прозорците. След тях беше статуята на Родри, която отговаряше толкова точно на описанията, колкото можеше да постигне Стария, само че облечена изцяло в червено. В краката й лежеше сребристосиният дракон на Аберуин. Наблизо имаше стилизирана статуя, която би трябвало да представя Джил, хубава блондинка с меч в ръка. Тъкмо зад нея нямаше нищо. Стария усети как по гърба му премина трепет, когато осъзна, че образът на Аластир липсва. Трябваше да го очаква, помисли си той; това показваше, че храмът е здраво свързан с по-висши сили. Навсякъде наоколо имаше други символи и предмети: статуя на Невин, счупен голям елфически лък, различни Диви, които държаха неща, свързани с асоциации в съзнанието на Стария, но отначало не им обърна внимание, а отиде до един от прозорците.

Навън се стелеше мъгла и той овладя нервите си, преди да надникне в нея. Понякога там се появяваха странни същества. Макар в началото храмът да беше чисто умствена конструкция, за изминалите години, през които работеше, той бе започнал да придобива и астрална жизненост. Така ставаше с много образи, ако в тях се всели достатъчно сила. Но точно днес вместо неразгадаемите образи на бъдещи събития той видя из мъглата само лунна светлина. Тондало погледна през всички прозорци откъм страната на луната, но все оставаше разочарован. Обърна се към стълбището и нещо привлече погледа му. Спря да разгледа статуята на Родри. Имаше някаква разлика, нещо много дребно — огледа я, докато накрая откри промяната. Около показалеца на лявата ръка на Родри растяха мънички рози, мъртвешко бели, така идеално оформени, че бодлите им бяха уболи до кръв пръста на статуята. Озадачен се обърна, но трябваше да спре и отново да се загледа — статуите на елфите му се смееха.

Изведнъж го обхвана ужас. Чу слаби звуци, шумолене при прозорците, сякаш нещо се опитваше да влезе вътре. Тръгна надолу по стълбите и чу далечен смях, чу музика да свири подобно на шепот, носен от вятъра, който внезапно задуха из кулата му. Панически побягна, трополейки надолу по стълбите, скачайки от етаж на етаж, докато накрая стигна до безопасната тишина на най-долния, където го гледаха статуите на отдавна мъртви архонти, очевидно осъждащи непристойното му тичане. Там се успокои. Кулата представляваше само въображаем образ, изграден от него, съвършено недействителен, а той, като глупак на глупаците, се поддаде на необяснимия страх. Достатъчно бе да отвори очи и храмът щеше да изчезне обратно в паметта му. И все пак не знаеше точно колко действителен е станал той, дали, ако отиде да надникне там, на астралното равнище, не би се натъкнал на себе си или на някаква странна, изкривена визия за себе си. За миг се изплаши да отвори очи, да не би да се окаже затворен в представата си. Но се принуди, излезе през една от осветените от слънцето врати, погледна към въображаемия склон и отвори очи.

Пред него се появиха познатата стая, писалището, безпорядъкът на рулата пергамент, покритият с плочи под, отвореният прозорец. С въздишка, която приличаше по-скоро на пъшкане, стана и с облекчение отиде с треперещи крака да удари гонг за прислужника. Един от добре обучените му младежи се появи почти на секундата.

— Донеси ми изстудено вино, да е бяло, но не от най-добрите реколти.

Робът закима с глава, сетне се шмугна навън. Стария се дотътри до стола си и се отпусна тежко на него, проклинайки наум Родри Мелуейд и целия му клан. Сетне си напомни, че момчето е само дребна риба в сравнение с Господаря на Ефира. Невин унищожи Аластир, Невин спипа неговия чирак, Невин стоеше като крепостна стена между Стария и крайната му цел. А тя беше да събуди омраза и подозрение между деверийците и Елкион Лакар, та да пламне открита война. В последна сметка деверийците щяха да спечелят. Елфите бяха малко на брой; раждаха също така малко деца, докато хората се развъждаха като плъхове. Ако се стигнеше до продължителна война, светът щеше да се отърве от елфите.

Стария не мразеше елфите, в смисъл да изпитва такова чувство. Те просто му пречеха с инстинктивната си почтеност и склонността си към деомера на Светлината. Не му беше необходимо да разгадава смътни предвиждания и да изгражда образи, за да прозре, че ако техният деомер се обедини на широк фронт с деверийския, с черното му братство е свършено. Нямаше намерение да допусне това да стане. Кланът Мелуейд и особено Родри бяха означени от предзнаменованията да бъдат онези, които ще сдобрят елфите и хората по някакъв много заплетен начин, който Стария не можеше да проумее, и затова трябваше да загинат. Но докато този следобед си блъскаше ума, отпивайки глътки вино, най-обикновеното му раздразнение от това, че Родри е съсипал плановете му, се превърна в нещо близо до омраза. Тази ярост нарастваше, докато се разпространи върху клана на Родри и най-вече върху неговия покровител — самия Невин. Дълго време мисли и накрая откри зърното на някакъв план. Всеки от членовете на черното Братство беше застрашен от развоя на събитията през това лято. Без съмнение би могъл да свика заседание на съвета и да ги убеди да обединят силите си, за да пометат заплахата. Трябваше да планират внимателно, да работят, без да бързат, и да скриват истинския си деомер до самия край, но ако всичко вървеше добре, щяха да победят.

— О, да — рече на глас той. — Господарят на Ефира трябва да умре.