Катрин Кер
Магия за мрак (5)

III

Невин остана още година в Кермор, но вече трудно понасяше да гледа как Гуенивер тръгва на война и да чака изпълнен със страх дали ще се върне, или не. Един влажен пролетен ден напусна дъна и тръгна без цел на север да прави каквото можеше за обикновените хора в кралството. Отначало мислеше често за Гуенивер, но толкова много неща изпълваха сърцето му с тревога, че скоро споменът за нея избледня. Година след година войните бушуваха, последва и чума. Невин се опитваше да подтиква лордовете към мир, а обикновените люде — към грижа за собственото им оцеляване, но разбираше, че колкото и да бяха благодарни онези, на които помагаше, не върши кой знае какво. Постепенно го обхвана отчаяние. В сърцето си стигна до Тъмните пътеки, където дори деомерът се превръща в прах и пепел и няма спокойствие или радост. Продължаваше да работи, воден от чувство за дълг към Светлината, но като последна жестока гавра служеше, воден от дълга вместо от предишната си любов.

На петата пролет, когато в опустелите градини започваха да цъфтят ябълковите дървета, нещо случайно го накара да си спомни за Гуенивер и като помисли за нея, любопитството надделя. Тази нощ коленичи пред лагерния огън и съсредоточи поглед в пламъците. Пред него се появиха съвсем ярко Гуенивер и Рикин, които пресичаха двора на Дън Кермор. Изглеждаха непроменени, та се почуди да не би да вижда някакъв ярък спомен, но тя обърна глава и той видя белег да пресича синята татуировка. Прекъсна видението си, но този път не можа да я забрави. На сутринта махна с ръка по повод човешките щуротии и пое пътя към Кермор.

Един ден, когато бризът кротко подухваше, а тревата зеленееше напук на страданията в кралството, Невин влезе през градските порти. Когато слизаше от коня си, за да го поведе заедно с товарното муле по оживените улици, чу някой да го поздравява и като се обърна, видя Гуенивер и Рикин. Те бързаха към него, следвани от конете си.

— Невин! — пропя тя. — Сърцето ми ликува, като те виждам.

— И моето също, като виждам теб и Рико. Поласкан съм, че ме помните.

— Какво? О, моля ти се, та как бихме могли да те забравим? Двамата с Рико се готвехме да излезем да пояздим, но позволи ни вместо това да те почерпим половиница пиво.

По настояване на Гуенивер отидоха в най-добрия хан в Кермор, елегантно заведение с излъскани дървени подове и белосани стени. Тя също настоя да поръча от най-доброто пиво с безгрижната щедрост на боеца, който не се интересува за парите, защото може и да не доживее да ги похарчи. Седнаха и Невин започна да я изучава, а тя му разказваше най-новите вести за войната. Беше закоравяла, като че цялото й тяло беше оръжие, движеше се уверено, но и грациозно, по начин, който надминаваше категориите мъжко и женско. Колкото до Рикин, той си оставаше все тъй ведър, приятен и срамежлив; пиеше пивото си и я гледаше.

Понякога, когато очите им се срещаха, се усмихваха един на друг, размяна, която беше колкото изпълнена с любов, толкова и с напрежение, сякаш сърцата им бяха чашки, напълнени до ръба, течността трептеше, но не преливаше. Връзката помежду им беше толкова силна, че с даденото му от деомера зрение той я виждаше като паяжина от бледа светлина; цялата нормална страст се бе превърнала в магична връзка между аурите им. За него нямаше съмнение, че помежду им протича сила, че по някакъв начин те винаги ще знаят къде се намира другият по време на полесражението, че мислите им преминават помежду им съвсем интуитивно и те не го съзнават. Сърцето го заболя, като видя как нейният талант за деомер се оползотворява така неподходящо.

— Виж какво, добри ми Невин — рече най-сетне тя. — Трябва да дойдеш в дъна. Деомерът ли те доведе пак при нас?

— Съвсем не. Защо? Има ли нещо не наред?

— Като че има — Рикин се огледа и заговори тихо. — Става дума за Негово величество. Изпада в мрачните си настроения и никой не е в състояние да го изтръгне от тях.

— Потъва в тежки мисли — добави Гуенивер, също шепнешком. — И казва неща, например, че в края на краищата няма как да е истинският крал и други такива пълни глупости. Кралицата се бои вече да не полудее.

И двамата го гледаха, изпълнени с вяра и очакване, че той ще реши всичко. Почувства се безсилен и доверието им го накара едва ли не да заплаче.

— На теб пък какво ти става? — попита Гуенивер.

— О, просто напоследък се чувствам дяволски скапан, като виждам страната в такъв смут, без да съм в състояние да направя каквото и да е, за да сложа край на страданията.

— Но, в името на боговете, не ти е дадено да му сложиш край. Не се притеснявай толкова. Не помниш ли какво каза на Краля, когато страдаше заради смъртта на Данин? Ти каза, че само суетата е в състояние да накара човек да мисли, че може да отклони чужд Уирд.

— Суетата ли? Е, така си е.

Съвсем неволно тя му подаде точно думата, която трябваше да чуе. „Суета, която много прилича на Глиновата — рече си той. — В душата си оставам принцът, който смята, че кралството се върти около него и неговите деяния.“ Напомни си, че не е нищо повече от слуга, който очаква заповеди, и изведнъж се изпълни с увереност, че заповедта ще дойде. Един ден щеше да види отново Светлината да блести.

Отидоха в дъна и към тях се втурнаха слуги, сякаш наистина беше принц. Оривейн настоя да му даде елегантна стая в главния брох и го придружи лично дотам. Докато Невин си разопаковаше багажа, шамбеланът му разправи различни клюки. Лорд Гуетмар и лейди Макла имали двама сина. Принц Мейл все така си стоял в кулата; Гавра, старата му ученичка, била сега билкарка в града.

— А как е Негово величество?

Очите на Оривейн помръкнаха.

— Ще уредя аудиенция тази вечер. Първо го виж, а после ще говорим.

— Разбирам. Ами Садар? Продължава ли да е в двора, или най-сетне се е смирил истински и го е напуснал?

— Умря. Малко странно. Стана веднага след като ни остави онова лято. Разви някакъв странен кръвоизлив в стомаха.

Невин изруга под нос, а Оривейн придоби напълно безизразен вид. Невин се почуди дали сам Кралят е заповядал да отровят стареца, или пък верен придворен е поел тази задачка, след като единствения билкар, който би могъл да спаси съветника, вече го е нямало.

Следобед Невин слезе в Кермор и намери Гавра, която живееше със семейството на брат си над неговия хан. Тя се хвърли засмяна в обятията му, наля му пиво и го заведе в стаята си да поговорят. Беше се превърнала във внушителна млада жена, все още хубава и закръглена, но в очите й се четеше дълбочина на чувствата и остър ум. Стаята беше отрупана с билки, гърнета с мехлеми, спретнато наредени по мебелите; вътре имаше легло, дървена ракла и до огнището люлка. В нея спеше хубаво малко момиченце на около десет месеца.

— Най-малкото дете на брат ти ли е? — попита Невин.

— Не, мое е. Презираш ли ме?

— Какво? Какво те накара да помислиш, че бих могъл да те презирам?

— Ами брат ми не е особено очарован да има в семейството си копеле. Просто имам късмет, че мога да печеля пари да се изхранваме.

Сякаш разбрало, че говорят за него, бебето се прозя, отвори сини като метличина очи и отново заспа.

— Защо бащата не се е оженил за теб?

— Женен е за друга. Зная, че съм глупачка, но какво да правя, като го обичам.

Невин седна на дървената ракла. Не бе очаквал умната Гавра да се забърка в подобна каша. Тя се облегна на перваза на прозореца и се загледа навън към скромната гледка, която се откриваше: калкана на друга къща, малък прашен двор с курник.

— Принц Мейл — рече внезапно тя. — Моят нещастен пленен любим.

— О, богове!

— Моля те, не казвай на никого. Ако разберат, че в града има копеле от династията Елдид, може да убият бебето. На всички казах, че баща й е един от кралските войскари на име Дагуин, който падна убит в миналогодишните боеве. Видиш ли, лейди Гуенивер ми помага. Дагуин сигурно е бил голям женкар, защото всички повярваха, че е той, без да се замислят.

— Само Гуенивер ли знае?

— Само тя, дори и Рикин не знае — замълча за момент и криво се усмихна. — Трябваше да кажа на някого, а каквото и да е, Гуенивер е жрица. Но е тъжно. Понякога Рикин идва тук и ми дава пари за дъщерята на приятеля си. Като че ли малката Ебруа означава много за него.

— Тогава ще е най-добре да не научи истината. Но слушай, как стана? Нима можеш да летиш като птица във въздуха?

— О, не, качих се по стълбата, разбира се — отвърна му весело. — Скоро след като ти си тръгна, принцът се разболя и имаше треска, а всички хирурзи бяха тръгнали с войската. Затова Оривейн изпрати да ме повикат, за да запазят плячката си жива. О, Богове, толкова ми стана жал за Мейл, а Оривейн ми позволи да го посещавам, както правеше ти. Мейл предложи да ме научи да чета и пиша, разбираш ли, просто с нещо да запълва времето си. И така аз ходех на уроци, сприятелихме се и ето… — тя сви изразително рамене.

— Разбирам. Знае ли за детето?

— Как може да не знае? Бедният ми затворен любим.

Като се върна в дъна, Невин веднага се качи на кулата да види принца. Приятната му стая оставаше непроменена, но Мейл беше станал мъж. Висок, налят, той ходеше тържествено из стаята, вместо да се мята в агонията на нетърпението. Освен това беше блед като смъртник, алабастровата му кожа правеше косата му още по-тъмна. Сепнат, Невин осъзна, че вече седем години принцът не бе виждал слънце.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя — възкликна Мейл. — Много ми липсваше учителят, след като ти замина.

— Извинявам се, но деомерът зове човека по много странни пътища. А и както излиза, не си останал безутешен. Говорих с Гавра.

Принцът поаленя и погледна настрани.

— Е, добре — проговори след мъничко той. — Странно е наистина. Беше време, когато щях да смятам, че жена от народа е под моето достойнство. Сега се питам какво ли намира Гавра у нещастник като мен.

— Негово височество има наистина суров Уирд.

— О, не толкова суров, както на мнозина други. Омръзна ми да се самосъжалявам, разбираш ли. Има хора, които са като ястреби, загиват млади в бой. Аз съм затворена в кралски кафез малка чинка, която мечтае за дървета. Но кафезът е приятен и в паничката ми има колкото искам семена.

— Това е така.

— И книгите, които ми остави, се превръщаха във все по-голяма утеха. А Гавра ми намери интересна книга от книжаря в храма на Ум. Представлява компендиум от философ на име Рийстолин, който е писал във времето на Зората. Руман ли е бил?

— Не, бил е от племето, наречено грегикион, мъдри хора, ако съдим по малкото, което е останало от книгите им. Доколкото зная, проклетите румани са завладели тяхното кралство, също както са направили с онова, което е принадлежало на нашите предци в Родината. Рийстолин винаги ми е правел впечатление на автор, за когото си заслужава много да помислиш. Чел съм част от неговата „Никомахейска етика“.

Прекараха приятно един час, обсъждайки неща, които Невин не бе чувал да се споменават от години. Принцът говореше пламенно, като роден книжовник, но когато дойде време Невин да тръгва, меланхолията се спусна над него като мъгла в морето. В края на краищата той не беше книжовник, а отчаян човек, който се хваща за всяко нещо, за да не загуби разсъдъка си.

Да излезеш от тихата стая на Мейл и да влезеш в голямата зала, беше като да пристъпиш в друг свят. Тъй като войската се събираше, залата беше пълна с лордове и бойни отряди; мъже се надвикваха, смееха се, крещяха за пиво и си подхвърляха шеги като кинжали. Невин седна на масата на Оривейн заедно с кралските съветници току до подиума. Когато сервираха храната, Глин мина през отредената само за него врата с Гуенивер. Той седна на почетната маса, а Гуенивер напусна подиума и отиде да се храни с кралските гвардейци и нейния Рикин.

— Както изглежда, лейди Гуенивер гледа с презрение на своя благороден произход — обърна се Невин към Оривейн.

— Така е. Много често съм говорил с нея, но човек просто не може да спори с обладаните от боговете.

Докато се хранеха, Невин наблюдаваше Глин, който сякаш си оставаше съвсем същият, все така изправен и мил, усмихваше се на някоя шега или слушаше разговора между поканените лордове. Но промяната стана ясна по-късно, когато един паж отведе Невин в частните покои на Краля. Глин стоеше прав до огнището. Светлината на свещите се отразяваше и искреше от сребро, блестеше в богатите цветове на гоблените и килимите и подчертаваше вдлъбнатите сенки под очите му. Той настоя Невин да седне на един стол, но сам продължи да крачи неспокойно около огнището, докато разговаряха. Отначало си разменяха новини и любезности, докато постепенно, малко по малко, царственото присъствие отстъпи и Глин се облегна уморен на полицата, като душевно изтерзан човек.

— Както изглежда, Негово величество високо почита Лейди Гуенивер — забеляза Невин.

— Тя е достойна за почит. Видиш ли, дал съм й място начело на гвардията ми. Никой няма да посмее да завиди на обладан от Богинята воин.

Ето го и спомена, пред който трябваше да се изправят.

— Все така ли липсва братът на Негово величество?

— Без съмнение ще ми липсва всеки ден, докато съм жив. О, богове, само да не беше се самоубил! Можехме да се виждаме от време на време тайно, дори някой ден можех да го върна.

— Да, но гордостта не му позволи да изчака.

Глин въздъхна и седна.

— Толкова много хора, които са ми служили, пострадаха — рече той. — А и не му се вижда краят. О, в името на Адовия властелин, понякога си мисля, че трябва просто да оставя Кантрей да вземе проклетия трон и да се свърши, но тогава всички, които загинаха за мен, ще са погинали напразно. А Кантрей може да изколи до един моите верни приятели — замълча и се усмихна уморено, криво. — Колцина от придворните ти казаха, че полудявам?

— Неколцина. А така ли е? Или те просто бъркат разума с лудостта?

— Аз, разбира се, предпочитам да смятам, че е второто. Откак Дано го няма, се чувствам обсаден. Можех да разговарям с него и ако сметнеше, че дрънкам глупости, щеше да ми го каже. А сега какво имам? Ласкатели, амбициозни мъже, половината от тях са чакали и ако не им подхвърлям достатъчно остатъци от яденето, е, тогава хапят. Ако се опитам да облекча съзнанието си от някоя мрачна мисъл пред тях, се свиват.

— Е, Ваше величество, в края на краищата животът им зависи от вас.

— Зная. О, богове, колко добре го зная! Ще ми се да се бях родил обикновен войскар. Всички в двора завиждат на Краля, а знаеш ли на кого Кралят завижда? На Гуениверовия Рикин. Не съм виждал по-щастлив човек от Рико, нищо, че е син на селянин. Каквото и да прави, каквото и да му се случи, той смята, че такава е волята на неговата Богиня, и спи спокойно нощем — Глин замълча за миг. — Смяташ ли, че съм луд? Или съм просто глупак?

— Кралят никога не е бил глупав и би ли бил по-щастлив, ако беше луд?

Глин се разсмя по начин, който внезапно напомни на Невин за принц Мейл.

— Невин, ще ти бъда много благодарен, ако се присъединиш отново към двора ми. Ти виждаш нещата много надалеч. Кралят смирено признава, че има страшна нужда от теб.

Друго освен мъка не го очакваше, затова на Невин му се дощя да излъже и да заяви, че деомерът му забранява да остане. Прекалено много обичаше тези хора, за да остане недокоснат от неизбежните им страдания. Но внезапно прозря, че има своя роля в тази история и ако изостави Глин, Мейл и Гавра, ще е побягнал поради лични, егоистични съображения.

— Безкрайно съм поласкан, Ваше величество. Ще остана и ще ви служа, докато имате нужда от мен.

И така, без никакво желание, Невин получи онова, за което мнозина биха извършили убийство — мястото на кралски съветник и любимец на Краля. Трябваха му две трудни години, докато разплете мрежата от завист, която породи внезапното му повишение, но след това никой не оспорваше мястото му. Всички в кралството знаеха, че властта е съсредоточена в този опърпан старец със странния му интерес към билките, но, разбира се, малцина проумяваха защо.

А през тези две години войната се проточваше и навлезе в третата — превръщайки се в спорадични набези и лъжливи маневри.

 

 

Лошото време ги хвана поне на четирийсет мили от главния лагер. Бурята гонеше дъжда под наклон, студеният вятър проникваше през наметките, пътищата се превърнаха в тиня. Положението беше отчаяно, но конете можеха да се придвижват само ходом. „Единствената добра страна на този дъжд — мислеше с горчивина Рикин — е, че забавя и врага.“ Постара се да го каже на трийсет и четиримата войскари, останали от сто и петдесетте, с които потеглиха. Никой не отговори другояче освен със сумтене. Рикин мина два пъти напред и назад по колоната, заговори всекиго по име, кресна на бавещите се и похвали неколцината, у които имаше останал поне мъничко дух. Съмняваше се, че това ще свърши работа. Каза го на Гуенивер, която се съгласи.

— Конете са по-зле и от хората — рече тя. — Скоро ще трябва да спрем.

— А ако ни спипат?

Гуенивер само сви рамене. Никой от тях нямаше и най-малката идея на какво разстояние зад тях се намира отрядът на Кантрей. Единствено можеха да са сигурни, че ги преследват. Трудно спечелената победа, която сведе техния отряд до изтощена частица от предишния, бе извоювана в битка, за каквато кантрейци щяха да търсят отмъщение.

Малко преди залез срещнаха двама селяни, които се бореха с една каруца, теглена поради липса на кон от инатяща се дойна крава. В сумрака Рикин можа само да види, че каруцата е пълна с мебели, сечива и бурета. Когато отрядът ги наобиколи, селяните вдигнаха празните си от изтощение очи, сякаш дори не ги беше грижа, че могат да ги заколят на пътя.

— Откъде бягате? — попита Гуенивер.

— Роскарн, милейди. Дънът падна вчера и се опитваме да отидем на юг.

— Кой го срина?

— Онези хора, с едни такива зелени зверове на щитовете си.

Рикин изруга под нос — крилатите двукраки дракони на Кантрей.

— Не са подпалили дъна, глупако! — обади се вторият селянин. — Не видяхме дим, нали?

— Така е — рече първият. — Но на мен ми е дяволски все едно. Видяхме мнозина от тях по пътищата, милейди.

Гуенивер нареди на отряда да се дръпне от пътя, за да позволи на уморените селяни да се помъкнат покрай тях.

— Какво ще кажеш за това, Рико? Бихме могли да отидем до Роскарн и да имаме покрив над главите си. Ако са били вече там, няма да се върнат повече.

По този начин влязоха право в капана. След това Рикин си спомни колко хитро беше заложен, колко добре кантрейците изиграха ролята на селяни, колко точно бяха преценили какво ще си помислят. Отначало само се радваше, че са намерили подслон за конете. Когато стигнаха в дъна, намериха каменната стена срината на три места. Тялото на тиерин Гуардон лежеше обезглавено сред каменните отломъци. Имаше много други трупове, но стана прекалено тъмно, за да ги преброят. Тъй като дънът беше завладяван и изгарян няколко пъти преди това, нямаше каменен брох, а само голяма кръгла дървена сграда в средата на калния двор.

Макар и примитивна, в дървената сграда беше сухо. Войскарите прибраха конете от едната страна, положиха амунициите си от другата, сетне нацепиха мебелите и запалиха огньове в огнищата. Конете получиха последните си торби зоб, а хората отвориха каквото им беше останало от провизиите. Тъкмо Рикин се готвеше да спомене на Гуенивер, че на другия ден ще трябва да се опитат да потърсят храна, когато долови опасност, студено докосване по гърба си. По това, че Гуенивер потрепери, разбра, че и тя го е почувствала. В мълчаливо разбирателство и двамата изтичаха навън, на двора.

Рикин остана долу, а тя се покатери на стената. В тъмното видя как очертанията й се показаха на върха, сетне тя се обърна и кресна:

— Бойците! Отбранявайте отворите в стената! Нападение!

Докато тичаше, чу далечния тропот на коне, които се приближаваха бързо към дъна. Крещейки високо заповеди, той се втурна вътре и накара войскарите да се раздвижат. Огласяйки въздуха с псувни, остатъците от отряда се разпределиха около стената и запълниха трите пробива. Междувременно ги заобиколи шум на войска, досущ океански вълни, които се блъскат в брега. През единия от пробивите видя войскари, които слизаха от конете си и обграждаха стените.

— Вкараха ни в кошарата — рече почти небрежно Гуенивер. — Мислиш ли, че можем да удържим на тази обсада един цял ден?

— Съвсем не. Виж, изненадан съм, че Богинята не ни предупреди, докато говорехме със селяните.

— Аз пък не съм. Винаги съм знаела, че ще дойде ден, когато ще пожелае да загинем.

Пресегна се и го целуна по устата, само веднъж, после се отдалечи и започна да дава заповедите си.

Тъй като врагът едва ли щеше да ги нападне в дъжда и тъмнината, оставиха часови на пробивите и спаха на смени. Около час преди зазоряване дъждът спря, излезе студен вятър и разчисти небето. Рикин събуди хората си и те се въоръжиха в пълно мълчание. Всеки изгледа приятелите си, сякаш казваше сбогом — думи не бяха необходими. Докато Гуенивер пазеше на пролома, който някога бе служил за порта, Рикин разпредели отряда на две.

— До смърт — повтаряше ли, повтаряше той. — Можем само да ги накараме скъпо да платят.

Войскарите на свой ред кимаха в знак на мълчаливо съгласие. Под задната стена Рикин намери Албан, който навърши четиринайсет това лято и беше съвсем нов сред керморските войскари. Момчето стоеше храбро, както и всички останали, но Рикин беше решен, стига да може, да му спаси живота.

— Слушай сега, момчето ми — рече той. — Имам много важна задача за теб. Избирам те, защото си най-нисък и най-незабележим от бандата. Трябва да известим за това Краля. Ти ще отнесеш съобщението.

На светлината на разпукващата се зора Албан го гледаше с широко разтворени очи. Той кимна.

— Ето какво ще направиш — продължи Рикин. — Ще клекнеш зад този куп развалини и ще се криеш, докато не видиш кантреец да падне там, където можеш да грабнеш щита му. Щом като боят те отмине, ще се измъкнеш, ще се правиш на ранен и ще се смесиш с врага. Сетне, ако все още си жив, ще откраднеш кон и ще препускаш така, сякаш самият ад се разтваря зад теб.

— Ще го направя, а ако ме хванат, ще обядвам заедно с всички вас в Отвъдните земи.

Докато се отдалечаваше, Рикин се помоли на Богинята да позволи нескопосната хитрост да успее.

Когато се присъедини отново към Гуенивер при портата, видя, че групата, която щеше да се бие зад тях, вече бе готова.

— Има повече от сто души — отбеляза Гуенивер. — Току-що започнаха да се готвят за атака. Поне не са на коне.

— Защо да хабят коне, за да избият плъхове в дупка.

Зае мястото си до нея и двамата си размениха усмивки. Отвън пробива видя бавно по склона да се изкачват войскари, сетне да се разпределят към пробивите. Вътре цареше мъртва тишина, ако не се смята, че от време на време подрънкваше меч или щит. Докато небето на изток изсветляваше, Рикин усети как сърцето му бие силно, но не от страх, а по-скоро се питаше как ли ще изглеждат Отвъдните земи.

„Ще се видя с Дагуин — напомни си той — и ще му разкажа за дъщеря му.“ Утринната светлина изсветля по метала на мечове и доспехи, по шлемовете и украсата на щитовете. Далеч зад редиците на кантрейци отекна сребърен рог. С вик щитовете с летящия двукрак дракон се люшнаха напред. Започваше се.

Керморци удържаха пробивите далеч по-дълго, отколкото който и да е от тях имаше правото да се надява. Гуенивер и Рикин можеха сами да спрат голяма група, ако зад тях нямаше празноти. Но те се биеха мрачно, почти без да съзнават колко високо се издига слънцето. С викове сганта се струпа около тях, но Рикин продължаваше да сече, да мушка и да отстъпва сякаш в ритъм с безукорен партньор. Броят на труповете започна да расте и да затруднява нападенията на кантрейци. Рикин усещаше как по гърба му се стича пот и му се допи вода, но продължаваше да се бие. До него падна керморски боец, друг зае мястото му и съсече войскаря на Кантрей, който го беше убил. Внезапно Рикин чу зад себе си крясъци — предупредителни, отчаяни.

— Отстъпете! — викна Гуенивер. — Пробили са отзад.

Редицата отстъпваше, правейки предпазливо крачка по крачка назад, мъжете размахваха мечове, парираха, опитваха да се разпръснат, докато кантрейци се изсипваха през портата. Дворът представляваше лудница от тичащи войскари, защото другите керморски отряди се опитваха да се престроят. Рикин започна да псува, един непрекъснат словесен поток под нос, но чу как Гуенивер се смее и вие в пристъп на полуда. Внезапно небето помръкна. Докато мушкаше бързо срещу един враг, той помириса дим, гъст раздуващ се облак дим. Назад и назад към къщата, те се препъваха в труповете на мъртви другари и врагове, давеха се от дима и размахваха, пробождаха, сечаха — Рикин намери време да погледне към нея и да я чуе как се смее, докато тълпата около тях растеше. Стигнаха до къщата и задържаха входа, докато един по един остатъците от бойния отряд на Кермор докуцваха, допълзяваха и изтичваха вътре — останалите осмина.

— Влизай, Рико! — извика Гуенивер.

Той отстъпи, направи й място да го последва, сетне помогна на Камлун да затвори и залости вратата. Поради пламтящия горен етаж вътре беше непоносимо горещо. Конете се вдигаха на задните си крака и цвилеха панически, войскарите сграбчиха юздите им и ги изтеглиха напред. Отвън кантрейци крещяха за брадви и блъскаха върху дървените капаци на прозорците. Накрая събраха при вратата конете, които представляваха истерична сган. Рикин я отвори изведнъж, а войскарите отзад се развикаха и ги заудряха с плоското на мечовете си. Газейки и ритайки, животните се изтръгнаха навън и се стовариха върху кантрейци като живи боздугани.

Рикин се обърна и понечи да изкрещи заповед. Сетне видя Гуенивер и гласът му се задави в гърлото. Тя отстъпваше, олюлявайки се, за да умре встрани, край извитата стена. В бойната си треска така и не бе забелязал как я раниха. Изтича до нея, коленичи и видя, че е прободена в гърба през мястото, където ризницата й се съединяваше. Обърна я, лицето й беше странно спокойно, хубавите сини очи широко отворени, а кръвта й се стичаше по пода. Едва тогава Рикин наистина осъзна, че няма да доживее до пладне. Хвърли меча си, грабна нейния като талисман и хукна към вратата. Димът се спускаше на кълба надолу и се виеше около кантрейските войскари, които се прегрупираха на двора.

— Хайде да нападаме, момчета — рече Рикин. — Защо да мрем като плъхове.

Надавайки за последен път викове с името на Глин, хората му го последваха. Камлун му се усмихна за последен път, сетне Рикин вдигна оръжието, което Богинята някога бе благословила, и се втурна право към врага. За първи път и той започна да се смее, също така студено като нея, сякаш Богинята му позволяваше за този кратък момент да заеме мястото на Нейната жрица.

Рикин се препъна в един мъртъв кон и се хвърли върху първия кантрейски войскар, който му се изпречи. Уби го с едно мушкане, сетне се извъртя да посрещне щитовете с дракони, които се струпваха около него. Нанесе слаб удар наопаки по един от враговете, обърна се и се хвърли към друг, сетне усети метал да захапва лицето му, толкова остър беше, че за момент го сметна за горяща сламка от покрива, но в устата му се надига топла и солена кръв. Олюля се и един меч се впи в тялото му. Захвърли безполезния си щит и се обърна, мушна силно и уби човека, който го беше ранил. Огънят ревеше и димът беше гъст като мъгла в морето. Залитна, замахна отново, задави се от собствената си кръв и падна, опитвайки се да я изкашля навън. Враговете решиха, че е убит, и се втурнаха напред.

Рикин се изправи, олюлявайки се, и направи няколко крачки, но едва когато се препъна в една от носещите греди на сградата осъзна, че досега е бил с гръб към къщата. Огънят вътре вече пълзеше надолу по стените. Изправи се и се запрепъва към Гуенивер. Болката го пробождаше при всяка стъпка, но най-накрая стигна до нея. Падна на колене, сетне се поколеба, питайки се дали Богинята ще го осъди за този жест. Съмняваше се, че вече я интересува. Хвърли се на земята, посегна и придърпа Гуенивер в обятията си, после отпусна глава на гърдите й. Последната му мисъл беше молитва към Богинята, молеше се за прошка, ако онова, което прави, е грешно.

Богинята се оказа милостива. Кръвта му изтече и той умря, преди пламъците да са стигнали до него.

 

 

Невин се намираше в палатката на Краля в лагера, когато чу викове и тропот на копита, което означаваше, че войската се е върнала. Грабна едно наметало и изтича в ситния дъждец към поляната, където цареше пълна бъркотия, докато войскарите слизаха от конете си. Проби си със сила път и намери Краля, който подаваше юздите на ординареца си. Лицето на Глин беше брадясало и мръсно, с петно от чужда кръв на бузата и черна следа от сажди по светлата, корава коса.

— Нито един не е останал жив — рече той. — Погребахме всички, които намерихме, но нямаше следа от Гуенивер и Рикин. Кантрейските копелета бяха запалили дъна, така че най-вероятно са останали вътре в сградата. Поне са изгорели на клада, както са постъпвали във времето на Зората.

— Щеше да им е драго, ако знаеха. Е, така да бъде.

— Но спипахме кантрейския отряд на път — колкото бяха останали във всеки случай. Пометохме ги.

Невин кимна, защото не вярваше на гласа си. „Това най-много щеше да се хареса на Гуен — помисли той, — отмъщение.“ Кралят се обърна и викна някой да доведе при него Албан. Момчето приближи; бледно и изтощено, то се олюляваше.

— Ще можеш ли да направиш нещо за него, Невин? — попита Глин. — Не бих желал да го втресе или да му се случи нещо лошо, след като по такъв смел начин донесе вестта.

Похвалата от самия Крал сломи последната твърдост на Албан. Той отметна глава назад, започна да ридае и заприлича на онова, каквото всъщност беше — едно младо момче. Самият Невин трудно удържаше сълзите си, докато го водеше към хирурга. Ще се повтаря отново и отново, напомни си той, да умре далеч преди теб човек, когото обичаш. Искаше да прокълне горчивия си Уирд, но най-горчиво от всичко оставаше съзнанието, че сам си бе виновен.