Катрин Кер
Магия за мрак (2)

Пролог
Зима, 1062

Всяка светлина хвърля сянка. Някои хора са избрали светлината; други — мрака. Не забравяй, че сам избираш къде да застанеш; и не оставяй сянката неусетно да плъзне над теб…

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

Срещнаха се дълбоко във Вътрешните земи — на едно място, достъпно само за онези, които са овладели най-съкровените тайни на деомера. Физическите им тела лежаха потънали в транс из различни градове на Деверийското кралство, докато освободените съзнания придобиваха нова форма и се упътваха надалеч, към старинната дъбова горичка под мекото сияние на залязващото слънце. От хиляда години насам толкова майстори на деомера си бяха представяли тази горичка, като обсъждаха подробностите помежду си и ги претворяваха чрез обучената си мисъл, че сега образите съществуваха самостоятелно в астралното равнище. Те бяха винаги там за всеки, който знаеше как да стигне до тях.

За тази среща всички си бяха избрали простичък облик. Лицата им бяха действителни, но телата — мършави, странно издължени и облечени в стилизирани обикновени дрехи: мъжете в бели ризи и бриги, жените в бели рокли до глезените. Белият цвят нямаше някакво особено предназначение, но в сравнение с ярките цветове се поддържаше с по-малко енергия. Един по един те изникваха на поляната, докато най-сетне всичките трийсет и двама увиснаха над нематериалната трева и зачакаха да заговори човекът, който ги бе свикал.

Той беше висок, много стар, с буйна бяла коса и проницателни сини очи. Макар че носеше титлата Господар на Ефира, предпочиташе да го наричат Невин — име, в което се криеше шега, защото означаваше „никой“. До него стоеше строен мъж на среден ръст, с прошарена коса и големи тъмни очи. Наричаше се Адерин и строго погледнато, нямаше право да идва в горичката, тъй като Уирдът му бе обвързан не с човешкия род, а с елфическите племена на Елкион Лакар, които живееха западно от Девери. Но сега се явяваше там като свидетел на важните събития, които трябваше да обсъдят.

— Събрахме ли се? — запита най-сетне Невин. — Е, мисля, че всички сте чули какво стана това лято.

Останалите кимнаха, наподобявайки с образите си движенията, които биха извършили техните тела. Из цялата страна бе плъзнала мълва, че в затънтено кътче на Елдидската провинция благородник на име Корбин се разбунтувал срещу своята владетелка тиерин Ловиан от Дън Гуербин. При други обстоятелства това не би заинтересувало майсторите на деомера; кръвопролитните бунтове бяха често явление в Девери и владетелите имаха армии, за да ги потушават. Но Корбин бе омагьосан от полудял майстор на деомера — някой си Лодлейн, младеж с елфическа кръв в жилите и ученик на Адерин. Сега Лодлейн беше мъртъв, бунтът — потушен, ала с това нещата не се изчерпваха.

— Още щом се присъединих към Адерин в борбата срещу Лодлейн — продължи Невин, — осъзнах, че някой е превърнал момъка чрез магия в оръжие за злите си цели. Очевидно този някой ще да е бил майстор на черния деомер. Когато откри, че се е сблъскал с мен, той незабавно избяга. Доколкото мога да преценя, отплава с кораб за Бардек.

Присъстващите се раздвижиха неспокойно. Напред изплува Кейр — висок, строен мъж, чиито кафяви очи сега бяха оцветени в зелено.

— Каква точно бе целта на черния майстор? Успя ли да разбереш?

— Само в най-общи линии. Тиерин Ловиан има син на име Родри. Преди години видях поличба, че неговият Уирд е съдбовен за Елдид, затова го държах под око. Изглежда, че цялата онази проклета война е имала само една цел — да го унищожи. Нали разбирате, той беше кадвридок и предвождаше войската на майка си.

— Това значи, че сигурно черните майстори са открили значението на този младеж — обади се жена на име Неста. — Знаеш ли накъде води неговият Уирд?

— Ни най-малко и тъкмо това ме тревожи. Ясно е, че враговете знаят повече от мен. Нали вечно тревоги за бъдещето измъчват сърцата им. Докато ние просто се доверяваме на Светлината.

Останалите бавно кимнаха. Великите владетели, които подкрепят деомера — Властелините на Уирда и Властелините на Светлината, — никога не разговарят ясно и пряко със своите служители, защото тия безплътни духове съществуват на друго равнище, отдалечено на невъобразимо разстояние от физическия свят. За тях е невъзможно да изпратят нещо повече от смътни намеци, предчувствия и предупреждения до умовете на онези, които са подготвени да възприемат кратките им послания. За привържениците на Светлината това стига, ала черният деомер непрестанно чопли бъдещето като незаздравяла рана.

— Надявам се, пазиш добре това момче — каза Кейр. — Несъмнено те няма да се откажат след първия опит.

— Е, точно това ме озадачава — замислено отговори Невин. — Неведнъж се отдавах на дълго самовглъбяване, но не получих предупреждение, че още го дебне заплаха. Ще разберете колко е странно всичко, като ви кажа, че след войната по-големият брат на Родри го прокуди.

— Какво? — трепна Неста. — Кой е по-големият брат? Не познавам добре елдидската политика.

— Извинявайте. Тия неща са извънредно важни за мен и често забравям, че другите не се интересуват чак толкова от тях. Родри е син на Ловиан, която бе упълномощена от клана Клу Кок да управлява тиерниството Дън Гуербин. Баща му беше Тингир от аберуинския род Мелуейд и сега Рийс, по-големият брат на Родри, е гуербрет на Аберуин.

Всички кимнаха, сякаш за да потвърдят, че засега това е достатъчно. Само специално обучен бард или жрец можеше напълно да вникне в сложната плетеница от кръвни връзки и владения.

— Ще добавя само, че Рийс и Родри се ненавиждат от години. Това няма нищо общо с Уирда или деомера; просто дребнава вражда, както често се случва между роднини. Една вечер в Аберуин Рийс оскърбил брат си тъй жестоко, че Родри посегнал към меча… а не забравяйте, Рийс е гуербрет.

— Имал е голям късмет, че брат му не го е обесил — подхвърли Кейр.

— Точно така. Рийс веднага използвал случая, за да се отърве от омразния роднина. Сега Родри язди по пътищата като сребърен кинжал.

— Нима? — обади се Неста. — Учудвам се, че си го оставил да стане наемник.

— Не зависеше от мен. Иначе не бих го позволил, уверявам те. Но съдбата на Родри е само част от нашите неприятности. Когато черният майстор избяга през Кермор, Неста го проследи, но нито тя, нито аз, нито някой от първичните духове успя да разпознае човека. А си мислехме, че познаваме всеки глупец, който се е отдал на това окаяно занимание. Е, май сме били твърде самоуверени.

— И отгоре на всичко ни се изплъзна съвсем лесно — добави Неста. — Сякаш имаше подготвени скривалища по целия път. Сигурно е редил козните си отдавна под носа ни.

Неколцина от мъжете тихичко промърмориха твърде неподобаващи им ругатни. Адерин излезе напред и взе думата.

— Най-много ме плаши фактът, че е успял толкова лесно да омагьоса Лодлейн. Момчето беше по-скоро с елфически, отколкото с човешки разум. Разбирате ли какво означава това? Нашият враг несъмнено познава добре елфическите нрави и обичаи, ала съм твърдо уверен, че нито един майстор на черния деомер не е пътувал когато и да било по ония земи.

— Да, лоши вести — каза Кейр. — Какво пък, печалната истина е, че не сме били достатъчно бдителни. Повече не може така.

— Именно — съгласи се Невин. — Подробностите ще можем да уредим и по-късно помежду си, но има още нещо, което бих искал да съобщя пред Съвета на Трийсет и двамата. По време на тази война стотици хора видяха открито мощта на деомера.

За миг присъстващите замлъкнаха от изненада; после гълчавата се надигна, тъй както приижда лятна буря — оловното небе става все по-тежко, птиците стихват и изведнъж пороят руква сред гръмотевичен трясък. Невин се обърна към Адерин.

— Време е да ни напуснеш. По-късно ще се свържа с теб чрез огъня.

Образът на Адерин изведнъж изчезна от горичката. Останалите постепенно се успокоиха.

— Не ще и дума, това е сериозен въпрос — каза накрая Кейр. — Естествено, извън Западен Елдид никой няма да повярва. След време мълвата ще стихне.

— Стига някой да не я разбуни пак с нови деомерски дела.

— О, богове! Нима си мислиш, че замисълът на черните е бил да ни изкарат наяве?

— Не е изключено, нали?

По лицата наоколо се изписа тревога. И имаше защо. Някога, по времето на Зората, когато народът на Бел пристигнал в Девери от древната си родина отвъд източните морета, жреците от дъбовите горички, наричани друидиони, открито използвали деомера. Хората се бояли от тях, треперели и се мъчели да ги умилостивят с ласкателства, додето се стигнало до неизбежната поквара. Жреците забогатели и се сдобили с огромни имения; те прилагали законите в своя полза и властвали като благородници. Малко по малко силата на деомера ги напуснала, докато накрая ритуалите им се превърнали в безсмислени представления, а могъщите слова — в празно бръщолевене. Но такива са изкушенията на светската власт, че жреческото съсловие постепенно забравило как някога е владеело деомера наистина. По времето на Невин жреците приемаха разказите за древни чудеса като празни приумици, достойни единствено за песните на бардовете.

Ала все пак деомерът бе оцелял, предаван тайно от майстори на техните ученици. Неговите последователи даваха най-строг обет да живеят скромно, прикривайки уменията си, за да не бъдат покварени на свой ред с ласкателства и богатства. Кейр работеше като старши коняр на лугкарнския гуербрет; Неста беше вдовица на търговец от Кермор. Самият Невин живееше най-скромно от всички, тъй като беше билкар и обикаляше с мулето си кралството, за да лекува болежките на хора, които нямат пари да се обърнат към аптекар или хирург. Ако дойдеше краят на вековната тайна, навярно майсторите на деомера рано или късно щяха да бъдат победени от същите изкушения, които някога бяха отклонили жреците от правия път.

— Има и още нещо — каза Кейр. — Почти всички в кралството биха ни сметнали за зли магьосници. Ами ако им хрумне да ни преследват?

Неста потръпна. Като застаряваща жена тя беше най-застрашена от подобни обвинения.

— Вярно — каза Невин. — Затова ние… — Изведнъж той замлъкна, поразен внезапно от нова мисъл, явно идваща от другаде. Когато заговори отново, гласът му звучеше със силата на пророчество. — Дошло е време деомерът отново да излезе наяве, отначало предпазливо, ала не са далече дните, когато всички ще работим открито.

Околните усетиха силата в словата му и разбраха, че Властелините на Светлината са проговорили чрез своя служител.

— О, пъклото да го вземе! — прошепна Кейр. — Не вярвах, че ще дочакам този ден.

И другите мислеха същото, най-вече Невин.

— Ще трябва да прекарам дълги часове в самовглъбение по този въпрос — добави старецът. — И ви обещавам да не действам прибързано. Трябва да сме много внимателни.

Известно време обсъждаха пророчеството, накрая решиха през следващите дни Невин да се съсредоточи върху странната идея, а останалите да продължат живота и работата си както досега. Съветът приключи, образите взеха да гаснат като духнати свещи, но Кейр и Невин се задържаха сред покоя на астралната горичка. Наоколо огромните дървета се люшкаха като от вятър под напора на астралния прилив, чиято лека вибрация двамата усещаха в главите си.

— Странна вест получихме днес, Господарю на Земята — подхвърли Невин. — Но възнамерявам да поработя върху тази идея, независимо колко време ще ми отнеме.

Те се спогледаха с усмивки на искрена обич. Някога, преди около четиристотин години, Кейр бе помогнал на Невин да направи първите си крачки в деомера. По онова време се наричаше Регор и както става с майсторите на деомера, бе минал няколко пъти през смърт и възраждане. За разлика от него Невин продължаваше да живее, поддържан от първичните сили. Повечето хора биха завидели на подобно дълголетие. За него то означаваше непоносимо тежък Уирд, тъй като на младини бе допуснал грешка, довела до гибелта на трима невинни, а сетне бе дал прибързан обет да не намери покой, додето не изкупи греха си.

— Искам да те питам нещо — каза Кейр. — Мислиш ли, че скоро ще изпълниш обета си?

— Не знам. Наистина не знам. Вече толкова пъти съм вярвал, че ще стане така, ала събитията вечно ми се изплъзват. Обаче едно мога да ти кажа: помирих се с Герейнт. Част от веригата е прекъсната веднъж завинаги.

— Слава на боговете. Някога се опитах да те предупредя за онзи прибързан…

— Знам, знам. Имаш право, винаги съм си патил от прекалено упорство. О, богове, клетата Брангуен! Знаеш ли, в мислите си и досега я наричам така, макар да е носила името само няколко жалки години. И двамата с Блейн имаме вина за нейната гибел, но когато давах обет да изкупя вината си, изобщо не предполагах, че това ще ми отнеме цели четиристотин години.

— Е, не се упреквай толкова. Всички те вече са минали много прераждания и само объркаха още повече собствения си Уирд. Сигурно и в този живот не е по-различно.

— Прав си. Брангуен… проклятие, искам да кажа Джил, разбира се… пое по друмищата с Родри.

— Тоест с онази душа, известна някога под името лорд Блейн от клана на Глиганите, така ли?

— Точно така. Не съм ли ти казал? Извинявай, но боговете са ми свидетели, през тия години съвсем се обърках. Направо се чудя на елфите — как успяват да съхранят в паметта си толкова много неща.

— Умовете им са такива. Нашите не.

— Понякога се питам още колко ще издържа.

Образът на Кейр го погледна остро. Въпреки цялата си мъдрост изпитваше дълбока тревога. Невин извърна очи към древните дървета, полюшвани от вятъра на един свят, който не знае що е тлен и промяна. Понякога изпитваше такава умора, че искаше да се превърне в дърво, като вълшебниците, от старите легенди, които намирали покой, сливайки се със свещените дъбове.

— Недей така — каза Кейр. — Ако някога ти потрябвам, разчитай на мен.

— Благодаря от сърце. Няма да го забравя.

— Добре. Между другото, няма ли да наминеш към Лугкарн преди края на есента? Винаги, е приятно да срещнеш стари приятели в плът и кръв.

— Така си е, но май ще го отложа за идната пролет. Трябва да остана в Елдид.

— Отново ли очакваш неприятни събития?

— Не, представи си. Канен съм на сватба.

 

 

По онова време Елдид беше една от най-слабо населените провинции на Девери и из западните му области рядко се срещаха градове. Най-голям от тях беше Дън Гуербин със своите триста кръгли къщи, няколко странноприемници и три храма, всичко това оградено с висока каменна стена. Върху хълм в центъра се издигаше дън — крепостта на местния тиерин. Още една отбранителна стена обграждаше конюшните и казармите на стотината войскари, бараките, хамбарите и самия брох — кръгла каменна кула на четири етажа, с прилепени от двете й страни по-ниски кулички.

Тази сутрин дворът около броха гъмжеше от слуги, които носеха продукти за кухнята, мъкнеха дърва за огнищата в голямата зала и търкаляха бурета с пиво от навесите към броха. Край обкованата порта други слуги посрещаха с поклон гостите за сватбата. Кълин от Кермор, капитан на тиеринския боен отряд, бе строил хората си за преглед. По някакво чудо всички се оказаха чисти, избръснати и спретнати.

— Много добре, момчета — каза Кълин. — Изглеждате доста прилично за банда негодници. А сега запомнете: днес ще пристигнат дами и благородници от цялото тиеринство. Не искам никакви пиянски истории или побоища. Набийте си в главите, че това е сватба и дамата заслужава мъничко щастие след всичко, което преживя.

Войскарите закимаха. Много добре знаеха, че ще има да съжаляват, ако някой наруши заповедта.

Кълин ги въведе в огромната кръгла зала, която заемаше целия приземен етаж на броха. Днес на пода бяха постлали нови тръстикови рогозки; бяха изтупали най-грижливо гоблените по стените. Залата беше претъпкана с допълнителни маси. Не само че присъстваха множество благородни гости, но и всеки владетел водеше свита от пет души. Слугите се промъкваха през навалицата с половиници пиво и панери с хляб; бардът свиреше, макар че почти никой не му обръщаше внимание; войскарите хвърляха зарове и си разменяха шеги; край централното огнище благородните дами бъбреха като свраки, а съпрузите им надигаха чашите. Кълин настани хората си, повтори заповедта да не се бият, а после си проправи път към почетната маса и коленичи до тиеринския стол.

Тиерин Ловиан бе рядко явление за Девери — жена, която управлява сама огромното си владение. Някога в този дън живееше брат й, но той умря без наследник и Ловиан получи земите му благодарение на законите, които се грижеха да запазят от разпокъсване имотите на големите кланове, дори ако се наложи да ги наследи жена. На четирийсет и осем години тя все още беше красива — имаше черна, леко прошарена коса, големи небесносини очи и се държеше със спокойната гордост на господарка по рождение. Този ден носеше рокля от червена бардекска коприна и наметало в цветовете на клана Клу Кок — червено, кафяво и бяло.

— Отрядът е настанен, милейди — каза Кълин.

— Чудесно, капитане. Виждал ли си Невин?

— Не, милейди.

— Не бих се учудила, ако се скрие. Толкова мрази тълпите… Ако все пак го видиш, кажи му да дойде на моята маса.

Кълин стана и с поклон се върна при войскарите си. От мястото си виждаше почетната маса и докато отпиваше от половиницата, огледа младоженката лейди Донила — красива жена с буйна кестенява коса, официално пристегната зад тила по момински. Кълин дълбоко й съчувстваше. Неотдавна първият й мъж аберуинският гуербрет Рийс я бе прогонил под предлог, че е бездетна. Ако Ловиан не й бе намерила съпруг, трябваше да се върне опозорена в дъна на брат си. Новият й мъж лорд Гарет беше няколко години по-възрастен от нея, но иначе изглеждаше доста добре със своя буен мустак и прошарена руса коса. Войскарите му разправяха, че бил доблестен благородник, кротък в мирно време и страховит на бойното поле. Освен това беше вдовец с куп деца, тъй че на драго сърце приемаше красивата си съпруга, била тя безплодна или не.

— Гарет май наистина се е увлякъл по нея, какво ще кажеш? — подхвърли Невин.

Кълин неволно ахна, завъртя се и зърна насреща си засмяната физиономия на стареца. Лицето на Невин беше сбръчкано като вехта кожена кесия, но той не отстъпваше по сила и издръжливост на който и да било младеж. Сега стоеше напето край масата с ръце на кръста.

— Не исках да те стресна — лукаво се усмихна той.

— Изобщо не забелязах кога си влязъл.

— Просто не гледаше към мен, това е. Не съм станал невидим, макар че, признавам, отдавна исках да ти изиграя подобна шега.

— А аз се хванах, не ще и дума. Слушай, лейди Ловиан иска да седнеш при нея.

— На почетната маса? Ама че досада! Добре поне, че си облякох чиста риза.

Кълин се разсмя. Обикновено Невин ходеше като селянин с раздърпани кафяви дрехи, днес обаче наистина бе облякъл закърпени, но съвсем прилични сиви бриги и бяла риза, бродирана с червения лъв на Ловиан.

— Да те питам нещо, преди да си тръгнеш — каза Кълин. — Имаш ли някакви… тъй де, някакви вести за моята Джил?

— Искаш да кажеш, дали съм я следил. Ела с мен.

Двамата пристъпиха към второто огнище, където се печеше на шиш цяло прасе. За момент Невин впи поглед в пламъците.

— Виждам Джил и Родри, изглеждат ми в добро настроение — каза след малко той. — Денят е слънчев, двамата вървят през градче към някакъв магазин. Чакай! Познавам това място. Ковашката работилница на Ото в Дън Мананан, но него май го няма в момента.

— Сигурно не можеш да разбереш дали е бременна.

— Във всеки случай не й личи. Разбирам тревогите ти.

— Е, рано или късно и това ще стане. Само се надявам да прояви благоразумие и да се прибере у дома.

— Ум поне никога не й е липсвал.

Кълин кимна, но тревогата продължаваше да го гризе отвътре. В края на краищата Джил беше единствената му дъщеря.

— Дано да са скътали пари за през зимата — добави капитанът.

— Е, ние двамата доста им дадохме, стига Родри да не ги е пропил.

— О, Джил няма да му позволи. Моята щерка е стисната като дърта селянка, не пуска и пукнат грош — за миг Кълин си позволи да се усмихне. — Ако не друго, поне адски добре познава дългия път.

 

 

Тъй като дюшекът гъмжеше от дървеници, Родри седеше на пода в малката стаичка и гледаше как Джил, свъсила съсредоточено вежди, кърпи единствената му риза. Носеше мръсни сини бриги и простичка момчешка риза. Златистата й коса беше подстригана съвсем късо, по мъжки, и все пак бе тъй красива с големите си сини очи, изящни черти и пухкави устни, че Родри не можеше да откъсне очи от нея.

— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин! — изръмжа накрая тя. — Толкоз мога, тъй че ще трябва да се примириш. Мразя да шия.

— Смирено благодаря, задето благоволяваш да ми кърпиш дрехите.

Джил пак изръмжа и захвърли ризата в лицето му. Родри се разсмя и хвана дрехата, покрита с петна от пот и ръжда. Бродираните червени лъвове бяха единственият спомен от предишния му живот като наследник на тиеринството Дън Гуербин. Той надяна ризата и препаса отгоре колана си. Отляво висеше мечът му, великолепно оръжие от най-добра стомана с дръжка във формата на дракон, отдясно беше знакът на неговия позор — сребърният кинжал. Такива кинжали носеха наемниците, които скитаха по пътищата и се сражаваха не за чест или доблест, а единствено за пари. Колкото до Родри, случаят беше още по-странен и именно затова двамата идваха в Дън Мананан.

— Мислиш ли, че ковачът ще си е у дома? — запита Родри.

— Несъмнено. Ото рядко напуска работилницата си.

Излязоха из града, който нямаше крепостна стена, а къщите, магазините и работилниците се бяха струпали безразборно покрай реката. Изтеглените на сухо рибарски лодки изглеждаха тъй вехти и разнебитени, че на човек му оставаше само да се чуди как изобщо се държат на вода.

— Не разбирам по какъв начин тия хора си изкарват прехраната от морето — подхвърли Родри.

— Шшшт — Джил се озърна. Наоколо нямаше никой, но въпреки това тя понижи гласа си до шепот. — Лодките не случайно изглеждат така. Под скумрията често се крият разни други товари.

— О, богове! Искаш да кажеш, че сме попаднали в свърталище на контрабандисти?

— По-тихо! Точно това искам да кажа.

Работилницата на Ото се намираше в самия край на града и само един черен път я делеше от нивите със зеле. Родри със задоволство забеляза, че на вратата вече не виси катинар. Когато Джил я отвори, над главите им дръннаха сребърни звънчета.

— Кой е? — изрева мощен глас.

— Джил, щерката на Кълин от Кермор. Водя и още един сребърен кинжал.

Родри я последва в празна триъгълна стая, отделена с мръсни тръстикови прегради от останалата част на кръглата къща. Протритото зелено одеяло върху едната от тях навярно служеше вместо врата, защото Ото се появи иззад него. Висок едва метър и половина, той имаше пропорционално, мускулесто телосложение и могъщите ръце на миниатюрен ковач. Буйната му прошарена брада беше грижливо подстригана, а тъмните му очи ги гледаха лукаво.

— Я, ама това била Джил — каза той. — Радвам се да те видя пак. Къде е татко ти и кое е това момче?

— Тате остана в Елдид. Намери си място като капитан на тиеринска войска.

— Тъй ли? — Ото се усмихна с искрена радост. — Винаги съм си мислил, че е срамота толкова свестен човек да носи сребърния кинжал. Ами ти? Да не си избягала с тоя хубавец?

— По-кротко! — изръмжа Родри. — Кълин й разреши да тръгне с мен.

Ото изсумтя недоверчиво.

— Вярно е — намеси се Джил. — Дори тате го закле като сребърен кинжал.

— Нима? — очевидно златарят все още се съмняваше, но предпочете да смени темата. — Какво те води насам, момко? Трофеи за продан ли носиш?

— Не. Идвам заради сребърния кинжал.

— Какво, да не си го нащърбил или нещо такова? Не виждам как човек би могъл да повреди тоя метал.

— Иска да премахнеш деомера — намеси се Джил. — Можеш ли, Ото? Да освободиш кинжала от магията.

Ковачът зяпна от изненада.

— Адски добре знам, че има магия — продължи Джил. — Покажи му, Родо.

Родри колебливо измъкна кинжала от протритата ножница. Чудесното острие беше направено от някаква сплав, блестяща като сребро, ала по-твърда от стомана, която само неколцина златари в цялото кралство умееха да обработват. Върху него беше гравиран нападащ ястреб (знакът на Кълин, тъй като до неотдавна кинжалът беше негов), но в ръката на Родри изображението почти не се забелязваше сред блясъка на деомерската светлина, струяща като вода от острието.

— Значи имаш елфическа кръв във вените, а? — навъси се Ото. — И то доста.

— Е, има такова нещо — неохотно призна Родри. — Нали разбираш, родом съм от западните области и оная стара поговорка за елфическа кръв в елдидските вени май излезе вярна.

Когато Ото грабна кинжала, сиянието помръкна и стана едва забележимо.

— Не те искам в работилницата — заяви той. — Крадлив народ сте всичките. Не те обвинявам; сигурно тъй ви възпитават.

— Кълна се във всички богове на Отвъдните земи, не съм крадец! Родих се и израснах в рода Мелуейд. Не е моя вината, че нейде из потеклото ми има и чужда кръв.

— Ха! Все едно, няма да ми припариш в работилницата — Ото го загърби и подчертано заговори само на Джил. — Трудно нещо искаш, девойче. Та аз не владея истински деомера. Зная само това заклинание, без дори да разбирам какво върша. То просто се предава от поколение на поколение — разбира се, само между посветените.

— Точно от това се боях — въздъхна тя. — Но трябва да сторим нещо. Той не може да използва кинжала — деомерът всеки път го издава.

Ото прехапа устна и се замисли.

— Е, ако беше обикновен кинжал, просто щях да го заменя с нов, без магията, но тъй като е на Кълин и прочие, ще се опитам да отстраня деомера. Може би има начин да притъпя заклинанието, ако извърша всичко отзад напред. Но ще ти струва скъпо. Опасно е да си играе човек с тия неща.

След няколко минути яростен пазарлък Джил смъкна цената наполовина и му подаде пет сребърни монети.

— Ела пак по залез-слънце — каза Ото. — Тогава ще видим дали съм успял или не.

След пладне Родри се зае да си търси работа. Есента бе твърде напреднала за военни действия, обаче откри търговец, който се готвеше да превозва стока до Кермор. Въпреки че хората презираха сребърните кинжали, много ги търсеха да придружават кервани, защото се знаеха като честни наемници. Не всеки можеше да стане сребърен кинжал. Ако даден воин изпаднеше дотам, та да потърси тази професия, първо трябваше да намери друг сребърен кинжал, да пътува известно време с него и да покаже, че наистина го бива, преди да му разрешат среща с някого от малцината ковачи, които познаваха тайната. Едва тогава можеше да поеме по „дългия път“, както наемниците наричаха живота си.

Ако Ото успееше да премахне магията, Родри вече нямаше да се бои, че кинжалът ще издава странния му произход всеки път, когато го извади. Привечер едва дочака Джил да свърши с вечерята и бързо я поведе към златарската работилница. Завариха Ото с доста по-къса брада и съвсем без вежди.

— Знаех си, че нещо ще ме сполети, щом правя услуга на някакъв си проклет елф — заяви той.

Джил се пресегна и стисна ръката му.

— Ото, приеми най-смирените ни извинения. Хубаво, че не си се изгорил по-лошо.

— Охо, така значи? Ха! Добре, ела насам, момко.

Когато Родри пое кинжала, острието си остана съвсем обикновено, без следа от сияние. Докато го прибираше, той се усмихна.

— Благодаря, добри ми майсторе, хиляди пъти благодаря. Искрено съжалявам, че не мога да те възнаградя по-щедро за поетия риск.

— Аз също. Ама такива сте си вие — щедри сте на сладки приказки, а като опре до пари…

— Ото, моля те — намеси се Джил. — В него няма чак толкова много елфическа кръв.

— Ха! Няма да ти кажа нищо повече от това, малка Джил. Ха!

 

 

Цял ден Народа се стичаше към алардана. Повели пред себе си табуни коне и овчи стада, малки групички елфи прииждаха към пищна ливада, разположена тъй далече на запад от Елдид, че не я бе виждало човешко око. Пускаха добитъка да пасе и разпъваха кожени шатри, изпъстрени с ярки изображения на цветя и животни. Из лагера тичаха дечурлига и кучета; тук-там припламваха огньове; из въздуха се носеше празничен дъх. По залез-слънце шатрите вече станаха повече от сто. Когато пламна и последният огън, някаква жена подхвана дългата жална песен за Донабел и неговата изгубена любима Адарио. Сетне се разнесоха и звуците на арфа, задумка барабан и накрая някой донесе конабер — музикален инструмент от три съединени тръстикови флейти.

Девабериел Среброръкия, смятан за най-добрия бард по тази част от елфическите земи, се запита дали да не извади арфата от багажа си, но пък беше страшно гладен. Взе от шатрата дървена паница и лъжица и бавно закрачи из празничния лагер. Всяка от бродещите групи — наричани на елфически език алари — бе приготвила огромни количества от едно или друго ястие. Гостите бродеха насам-натам, като похапваха каквото им се понрави, а наоколо непрестанно звучаха разговори, песни и смях. Девабериел търсеше Манавер, чийто алар по традиция приготвяше печено в жарава агне.

Накрая го откри в покрайнините на лагера. Тъкмо двама младежи вадеха агнето, а други носеха чисти листа, върху които да го положат. Сам Манавер изтича да посрещне барда. Косата му беше тъй светлоруса, че изглеждаше почти бяла, а котешките очи имаха тъмнопурпурен цвят. Всеки от двамата приветствено докосна с лява ръка дясното рамо на другия.

— Голям събор — каза Манавер.

— Как иначе, нали всички знаеха, че ти ще приготвиш агнешкото.

Манавер отметна глава и се разсмя. От въздуха изникна малка зелена силфида и кацна на рамото му. Посегна да я погали и тя се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.

— Видя ли се вече с Калондериел? — запита Манавер.

— Пълководеца ли? Не. Защо?

— Напоследък разпитва всички бардове за някаква древна роднинска история. Сигурно ще те докопа и теб.

Силфидата изведнъж го дръпна за косата и изчезна, преди да я перне. Аларданът гъмжеше от Диви, които търчаха насам-натам, по-възбудени и от децата. Въздушни духчета, гномчета, силфиди и саламандри — всички те бяха духове на природните стихии, които понякога приемаха телесен облик, макар истинският им дом да беше на съвсем друго равнище във Вселената. Девабериел нямаше ни най-малка представа къде точно; тия неща знаеха само майсторите на деомера.

С последен напън младежите измъкнаха агнето, обвито в обгоряло платнище, сетне го сложиха върху листата. Миризмата на печено агнешко с подправки и плодове беше тъй апетитна, че Девабериел неволно пристъпи натам, но се наложи да почака. Пълководецът Калондериел мина наблизо и го поздрави. Той беше братовчед на Манавер и двамата доста си приличаха.

— С какви тайнствени проучвания си се захванал? — запита бардът.

— Най-обикновено любопитство — отвърна Калондериел. — Нали знаеш, че бях с Адерин, докато преследваше Лодлейн?

— Чух нещо такова.

— Добре тогава. Срещнах един човешки пълководец на име Родри Мелуейд, момче на двайсетина години. Колкото и да е странно, в жилите му има доста от нашата кръв. Чудех се дали случайно не знаеш как е попаднала в клана му.

— Една жена от Народа се омъжи за Пертик Мелуейд през… кога ли беше всъщност?… Е, някъде преди около двеста години.

— Толкова отдавна? Но аз видях как Родри докосна парче джуджешко сребро и то запламтя в ръцете му.

— Тъй ли? Значи не може да е само от оная далечна роднинска връзка. Как се казва баща му?

— Тингир Мелуейд, а майка му е Ловиан от клана Клу Кок.

Девабериел застина на място. Колко време мина оттогава? И досега я помнеше ясно — прекрасна девойка въпреки заоблените си уши и кръгли очи. Прекрасна и натъжена от нещо. Но кога беше? През онова необичайно сухо лято, нали? Да, точно преди двайсет и една година.

— О, кълна се в Черното слънце! — възкликна Девабериел. — Та аз изобщо не знаех, че Лова има дете от мен!

— И това ако не е майтап! — Калондериел избухна в бурен смях. — Явно попаднах тъкмо на когото трябваше. Странна е тая твоя страст по кръглоухите жени, приятелю.

— Не са били чак толкова много.

Когато Калондериел отново се разсмя, Девабериел замахна насреща му.

— Стига си грачил като таласъм! Искам да чуя за този мой син. Всичко, което можеш да си припомниш.

 

 

Само няколко дни по-късно Родри стана тема на друг разговор, този път в Бардек, далече отвъд Южното море. Двама мъже седяха на пурпурен диван в горната стая на една уединена сред хълмовете на централния остров вила и гледаха трети, настанен зад маса, отрупана с книги и пергаментови свитъци. Той беше невероятно дебел, разплут и безформен като прокъсана кожена топка, а по мургавия му череп висяха само няколко редки кичура бяла коса. Колчем надигнеше глава, клепачите му неволно провисваха, прикривайки наполовина кафявите му очи. Тъй отдавна и толкова всеотдайно се бе посветил на черния деомер, че вече нямаше име. Наричаха го просто Стария.

Другите двама бяха от Девери. Аластир изглеждаше на около петдесет години, макар че всъщност наближаваше седемдесетте. Беше едър, с грубовато лице и прошарена коса. На пръв поглед имаше вид на типичен керморски търговец, облечен с карирани бриги и изкусно бродирана риза, за какъвто правеше усилия да се представя. Другият носеше името Саркин и едва бе надхвърлил трийсетте. Имаше буйна руса коса, тъмносини очи и изящни черти и би трябвало да изглежда красив, но в начина, по който се усмихваше и в пламтящия му поглед се криеше нещо отблъскващо. Двамата мълчаливо изчакаха, докато Стария вдигна глава и я отметна назад, за да ги види.

— Прегледах основно всички изчисления — гласът му прозвуча досущ шумоленето на изсъхнали вейки. — Тук се намесва нещо скрито, което не мога да разбера, някаква тайна, може би дори някаква сила на Съдбата се изправя срещу нашите планове.

— Дали не е просто Господаря на Ефира? — запита Аластир. — Докато той не се намеси, Лодлейн се справяше великолепно.

Стария поклати глава и вдигна от масата лист пергамент.

— Това е хороскопът на Тингир, бащата на Родри. Моето изкуство е твърде сложно, млади Аластир. Тайните далеч не се изчерпват с един-единствен хороскоп.

— Разбирам. Не бях помислил за това.

— Не се и съмнявам. Малцина познават звездите като мен. Повечето глупаци си въобразяват, че когато човек умре, хороскопът му става безполезен, но астрологията е изкуство, изучаващо корените на всички неща. Онова, което човек сътвори през живота си — например син, — продължава да се влияе от неговите звезди дори след смъртта му. Когато сравних този хороскоп с разположението на планетите, изглеждаше очевидно, че през това лято поради нечия измама ще загине син на Тингир. Изчисленията за другия брат не показваха ни най-малка заплаха, тъй че загиналият син явно трябваше да е Родри.

— Е, годината още не е отминала. Нищо не пречи да пратим убийци по дирите му.

— Лесно и съвършено безсмислено. Всички поличби сочат, че той ще загине в сражение. Нима забравяш на какво съм те учил?

— Смирено се извинявам.

— Освен това деверийската година скоро ще свърши. Остава ни по-малко от месец. Не, всичко е, както ви казах. Тук се намесва някаква тайна — Стария плъзна взор по разхвърляната маса. — Мислех си, че разполагам с цялата потребна информация. Това може да предвещава беда… за всички нас. Не, Аластир, няма да пращаме убийци. Никакви прибързани стъпки, преди да съм решил загадката.

— Ще сторим каквото пожелаеш, разбира се.

— Точно така — Стария взе костена пръчица за писане и разсеяно потупа друг пергамент. — Тази жена също ме озадачава. Да, малката Джил много ме озадачава. Поличбите не споменаваха нищо за жена, която умее да се сражава като мъж. Искам повече сведения за нея — най-вече рождената й дата, за да мога да разчета звездите.

— Ще сторя всичко възможно да я имаш, когато се върна.

С одобрително кимване, което разтърси безбройните гънки под брадата му, Стария размърда туловището си върху стола.

— Изпрати ученика си да ми донесе обяда.

Аластир махна с ръка на Саркин, който послушно стана и напусна стаята. Стария се загледа в затворената врата.

— Ненавижда те — изрече той след кратко мълчание.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Без съмнение, защото полага големи усилия да го прикрие. Наистина няма нищо по-уместно от това, един ученик да се бори с учителя си. Та как иначе ще овладее знанията, ако не воюва за тях? Но омраза?… Твърде опасно.

Аластир се запита дали Стария не е зърнал поличба, че Саркин представлява реална заплаха. Но майсторът би поискал твърде висока цена, за да му каже. Стария беше най-големият специалист в онази специфична област на черния деомер, която се стремеше въпреки волята на вселената да измъкне намеци за бъдещите събития. Личният му изопачен вариант на астрологията бе само част от цялостното изкуство, съдържащо също дълбоко вглъбяване и опасно проникване в астралните видения. Посвоему той беше безукорно честен, в замяна на неоценимите си услуги изискваше вярност и уважение — нещо твърде рядко сред майсторите на черния деомер. В известен смисъл дори можеше да бъде наречен водач на тяхното разединено „братство“. Понеже възрастта и прекомерната тежест не му позволяваха да напусне вилата, Аластир бе сключил сделка с него. Стария му помагаше да осъществява собствените си планове, а в замяна той поемаше онази част от неговите дела, която налагаше пътешествия по далечни земи.

Няколко минути по-късно Саркин се завърна с паничка върху малък поднос, сложи я пред Стария и отново седна до Аластир. В паничката имаше сурово месо и още топла кръв от току-що заклано животно — необходима храна за престарелите майстори на черното умение. Стария потопи деликатно пръст и бавно го облиза.

— А сега за твоята работа — каза той. — Назряло е времето да получиш каквото дириш, ала трябва да бъдеш много внимателен. Известно ми е, че си взел редица предпазни мерки, но не забравяй колко грижи положихме да отстраним Родри. Сам знаеш как свърши всичко.

— Уверявам те, че непрестанно ще бъда нащрек.

— Добре. Идното лято разположението на планетите ще бъде неблагоприятно за хороскопа на Деверийския крал. Ще влияят и редица странични фактори, които ти не си в състояние да разбереш. Взети заедно, всички тези поличби сочат, че ако някой положи усилия, Кралят може да загуби могъщ закрилник.

— Великолепно! Камъкът, който търся, е именно такъв закрилник.

Стария помълча, пресегна се отново към чинийката, а после облиза пръста си.

— Много интересно, млади Аластир. Досега ти изпълняваше своята част от сделката, може би дори по-добре, отколкото предполагаш. Толкова странни неща… — гласът му звучеше унесено. — Много, много интересно. Да видим дали като се върнеш в Девери, няма да се натъкнеш и на други странни събития. Разбираш ли какво имам предвид? Трябва да бъдеш нащрек всеки миг.

Аластир усети как страхът впива ледени пръсти в стомаха му. Макар и по съвсем заобиколен начин, Стария го предупреждаваше, че вече не може да вярва на собствените си предсказания.

* * *

Коленичил в червената си кожена шатра, Девабериел Среброръки усърдно ровеше из торба, бродирана с изображения на бръшлян и рози. Тя беше твърде голяма, за да намери веднага каквото търсеше. Нетърпеливо махна настрана разни стари награди от певчески съревнования, първото бродирано от дъщеря му парче платно, две сребърни катарами, шишенце бардекски парфюм и дървено конче — подарък от любовница, чието име бе забравил отдавна. Най-сетне напипа напукана от старост кожена кесийка.

Отвори я и изтърси върху дланта си пръстен. Беше изработен от джуджешко сребро и поради това си оставаше все тъй лъскав, но в него нямаше деомер — поне доколкото можеха да преценят мъдреците и посветените в тайното изкуство. От външната страна на широката сребърна халка имаше гравирани рози, а отвътре бяха изписани с елфически писмена думи на неизвестен език. Девабериел притежаваше пръстена от двеста години, но още не бе срещнал мъдрец, който да ги разчете.

Начинът, по който го получи навремето, беше не по-малко странен. В онези дни, още съвсем млад и едва приключил обучението за бард, той бродеше с алара на жена, която му допадаше. Един ден насреща им се зададе пътник, яхнал великолепен златист жребец. Когато Девабериел и още двамина избързаха да го посрещнат, ги чакаше голяма изненада. Макар отдалече пътникът да приличаше на обикновен мъж от Народа с тъмна коса и черни очи, каквито често се срещаха из далечния запад, отблизо бе трудно да се каже как точно изглежда. Като че ли чертите му се променяха неуловимо през цялото време и устните му ставаха ту по-широки, ту едва очертани, а ръстът му — ту висок, ту нисък. Мъжът слезе от коня и огледа посрещачите.

— Искам да поговоря с барда Девабериел — заяви той.

— Ето ме.

— Чудесно. Нося подарък за един от синовете ти, млади барде, защото ще имаш синове. При раждането на всекиго от тях не пропускай да се посъветваш с човек, който разбира от деомер. Така ще узнаеш за кого е подаръкът.

Докато подаваше на младежа кесийката и пръстена, очите му изглеждаха по-скоро сини, отколкото черни.

— Благодаря, добри ми господине, но кой сте вие?

Странникът само се усмихна, яхна безмълвно коня и се отдалечи.

През изминалите оттогава години Девабериел неведнъж бе разговарял с мъдреци и майстори на деомера, но така и не узна нищо повече за пръстена и тайнствения дарител. При раждането на всекиго от двамата си сина той не пропусна да потърси съвет от посветените, ала и в двата случая поличбите се оказаха неблагоприятни за подаръка. Сега обаче откриваше, че има и трети син. С пръстена в ръка той пристъпи към отвора на шатрата и надникна навън. Над лагера ръмеше хладен дъждец и вятърът се засилваше. Пътуването нямаше да е приятно, но Девабериел смяташе да потърси майсторката на деомера, която някога бе проявила най-голям интерес към тайната на пръстена. Любопитството нямаше да му даде покой, додето не разбереше дали подаръкът не е бил предназначен за младия Родри ап Девабериел, който все още се смяташе за Родри Мелуейд.

 

 

Тласкан от мразовития вятър, пороят се лееше по сумрачните улици на Кермор. На Джил и Родри не им оставаше друго, освен по цял ден да се спотайват като лисици в хана край северната порта. Тъй като парите щяха да им стигнат за подслон и прехрана през цялата зима, Джил се чувстваше заможна и честита, ала Родри бе изпаднал в мрачното настроение, наричано с непреводимото название хирейд — болезнен копнеж по нещо недостижимо. Часове наред седеше долу в кръчмата и прегърбен над половиница пиво, унило разсъждаваше за позора си. Каквото и да правеше, Джил така и не успя да го изтръгне от това състояние. Накрая с болка на сърце го остави да си мълчи.

Ала поне нощем, когато се качваха в стаята, тя успяваше да го разсее с целувки и ласки. Макар и за кратко време, любовта го правеше отново щастлив и той разговаряше с нея, докато лежаха прегърнати. А когато сънят го надвиеше, Джил често оставаше да бди и да го гледа, сякаш се мъчеше да разгадае някаква тайна в него. Родри беше висок и мускулест, но не прекалено широкоплещест, с дълги и сръчни ръце, които напомняха за елфическата му кръв. Имаше характерната за елдидците черна коса и ясносини очи, но като цяло външността му изглеждаше твърде необикновена. Чертите му бяха тъй правилни, че биха му придавали женствен вид, ако не ги нарушаваха няколко малки белега по лицето. Джил вече бе срещала Елкион Лакар и знаеше, че те са също тъй красиви. Често се питаше как тъй малкото елфическа кръв в рода му се е събрала тъкмо у него. Невин го твърдеше със сигурност, но от гледна точка на логиката това изглеждаше просто невероятно.

Една нощ дългите размисли й разкриха отговора на загадката. От време на време Джил сънуваше „истински сънища“, които всъщност бяха неподвластни на разума деомерски видения. Както и в този случай, те идваха обикновено след като дълго е размишлявала по някакъв важен въпрос. Навън в нощта дъждовните струи блъскаха по прозорците и вятърът виеше около хана, а тя заспа в прегръдките на Родри и засънува Елкион Лакар. Струваше й се, че лети над западните степи, а слънцето ту надниква през разкъсаните облаци, ту отново се скрива зад тях. Далече долу сред море от зелена трева забеляза пъстри елфически шатри, грейнали като шепа скъпоценни камъни.

Изведнъж се озова на земята близо до тях. Край нея мина висок мъж с червен плащ и влезе в пурпурносиня шатра. Без сама да знае защо, го последва. Вътре имаше богата украса — гоблени, бродирани стенни торби и бардекски килими. Върху куп кожени възглавници седеше елфида, чиято бледоруса коса беше пристегната на две дълги плитки и отметната зад дългите, изящно заострени уши. Посетителят събра длани и се поклони, после отметна плаща и седна на килима до нея. Косата му беше бледа като лунен лъч, а очите му имаха типичната за всички елфи вертикална котешка зеница. Ала Джил знаеше, че въпреки странната си външност той е не по-малко красив от нейния Родри… и някак странно познат.

— Много добре, Девабериел — каза жената и макар че говореше на езика на елфите, Джил разбра всяка нейна дума. — Дълго се съветвах с камъните и имам отговор на въпроса ти.

— Благодаря, Валандарио — отвърна мъжът и се приведе напред.

В този момент Джил забеляза, че между тях лежи парче плат, бродирано с геометрични шарки. Тук-таме сред мрежата от триъгълници и квадрати лежаха топчета от скъпоценни камъни — рубини, жълти берили, сапфири, изумруди и аметисти. Точно в средата бе сложен простичък сребърен пръстен. Валандарио се зае да придвижва топчетата по линиите, докато накрая събра в средата около пръстена по едно от всеки цвят.

— Съдбата на твоя син е обгърната от този пръстен — каза тя. — Ала не знам каква ще бъде тази съдба, мога само да кажа, че тя е нейде на север и нейде във въздуха. Без съмнение всичко ще се разкрие, когато му дойде времето.

— Както повелят боговете. Благодаря ти от все сърце. Щом е тъй, ще се погрижа Родри да получи пръстена. Може и да отскоча до Дън Гуербин, за да зърна как изглежда този мой син.

— Би било неразумно да му разкриеш истината.

— Разбира се. Нямам намерение да се меся в елдидската политика. Просто искам да го видя. В края на краищата не е малка изненада изведнъж да научиш, че имаш пораснал син, за чието съществуване не си и подозирал. Естествено Ловиан едва ли е имала възможност да ми съобщи при положение, че беше все така женена за онзи могъщ пълководец.

— Разбирам те. — Изведнъж Валандарио вдигна глава и насочи погледа си към Джил. — Хей! Коя си ти, дето пращаш духа си да ме следи?

Джил се помъчи да отговори, ала откри, че не може. Извадена от търпение, Валандарио вдигна ръка и изписа във въздуха сигла. Изведнъж Джил се събуди и откри, че седи в леглото до спящия Родри. В стаята беше студено и тя побърза да се пъхне под завивките. „Това беше истински сън — помисли тя. — Лунната богиня да ми е на помощ, моят любим е наполовина елф!“

Размишлявайки за видението, тя дълго не можа да заспи. Нищо чудно, че Девабериел й изглеждаше познат, след като се оказа баща на Родри. Чувстваше се дълбоко потресена от разкритието, че лейди Ловиан, от която се възхищаваше, е сложила рога на мъжа си, но пък, от друга страна, Девабериел беше извънредно красив. За миг се почуди дали да не разкаже на Родри съня, ала веднага си спомни предупреждението на Валандарио. Отгоре на всичко, ако узнаеше, че не е истински Мелуейд, това само би го накарало да затъне още по-дълбоко в своя хирейд.

Вълнуваше я и сребърният пръстен. Той бе още едно потвърждение на онова, което твърдеше Невин — че Уирдът на Родри е дълбоко скрит и незнаен. Ако някога отново срещнеше стареца, непременно щеше да му разкаже за поличбата. Докато сънят я преборваше, се запита дали някой ден пътищата им пак ще се пресекат. Тя се боеше от деомера на Невин, но искрено го обичаше и все пак кралството бе необятно и никой не знаеше къде скита сега старият билкар.

Когато на следващото утро двамата с Родри седнаха долу в кръчмата, тя изведнъж разбра истинското значение на съня. Деомерът отново бе нахлул в нейното съзнание, отново бе я овладял изневиделица. За миг Джил се сви в себе си и изтръпна като подплашен заек, който дочува сред папратите кучешки лай.

— Какво ти е, обич моя? — запита Родри.

— Нищо, нищо. Просто… о, мислех си за войната с Лодлейн миналото лято.

— Не ще и дума, странни събития бяха — той сниши гласа си до шепот. — И онзи проклет деомер! Моля се на всички богове повече да не чуем за него.

Джил кимна, ала знаеше много добре, че Родри иска невъзможното. Още преди да довърши думите си, малкото сиво гномче изникна върху масата и седна до халбата му. Джил виждаше Дивите от най-ранно детство и това мършаво дългокосо създание беше неин приятел. „О, бедни ми Родо — помисли тя, — ти дори не подозираш, че деомерът те обкръжава отвсякъде.“ Изпитваше едновременно страх и гняв, искаше да загуби завинаги необикновената си дарба, но се боеше, че това никога няма да стане.

И все пак предишното лято Невин бе споменал, че ако откаже да използва таланта си, той постепенно ще губи сила, докато накрая съвсем изчезне. Надяваше се старецът да излезе прав — той несъмнено познаваше тия неща далеч по-добре от нея, — но и дълбоко се съмняваше, защото помнеше как деомерът я тласна във войната и живота на Родри през онова отминало лято. Дотогава тя беше никому неизвестно момиче, просто незаконна дъщеря на един сребърен кинжал, докато баща й не се нае със задача, която изглеждаше съвсем обикновена — да охранява търговски керван до западните покрайнини на Елдид. Ала още от мига, когато търговецът се споразумя с Кълин, тя знаеше, че ги чака нещо необичайно, изпълваше я необяснима увереност, че животът й е стигнал до кръстопът. Колко права се оказа! Най-напред керванът потегли на запад към земите на Елкион Лакар — елфите, за които се смяташе, че съществуват само в приказки и легенди. Сетне, придружени от неколцина елфи, поеха назад към Елдид и се озоваха насред война между майстори на деомера.

Тогава тя пристигна тъкмо навреме, за да спаси живота на Родри, като унищожи човека, когото деомерът бе обявил за непобедим — според пророчеството лорд Корбин нямаше да умре от ръката на мъж. Като всички деомерски гатанки и тази се оказа нож с две остриета. В крайна сметка го погуби ръката на девойка. Премисли отминалите събития и те й се сториха някак прекалено точни, прекалено хитроумни, сякаш боговете са оформили човешкия Уирд, както бардекски занаятчия създава мозайка, състояща се от безброй изящни малки части, които поотделно са съвършено безсмислени. Сетне си спомни елфите, които не бяха хора в истинския смисъл на думата, така че и Родри беше човек само наполовина. Сега проумя, че той е бил в състояние сам да унищожи врага, стига да повярва в силите си, а нейното идване, макар и благоприятно, не беше предопределено от съдбата. Да твърди противното би било също тъй нелепо, както да смята някоя зимна виелица за могъща проява на деомер.

И все пак не се съмняваше, че именно деомерът я е довел при него — ако не да спаси живота му, то за някаква друга тайнствена цел. Макар че при тази мисъл я побиваха тръпки, неволно се питаше защо той я плаши тъй силно, защо е уверена, че деомерският път ще я поведе към гибел. Изведнъж разбра: страхуваше се, че ако посегне към деомера, може да погуби не само себе си, но и Родри. Реши, че това са глупости, но мина дълго време, додето се отърси от с нищо неоправданото предчувствие.