Катрин Кер
Магия за мрак (4)

II

Месец след като тръгна, без да е изпитана в бой, Гуенивер се върна в Дън Кермор като воин. Данин искаше да държи за известно време на границата с Елдид по-голямата част от войската, затова я изпрати с нейния отряд като ескорт на кралския пленник. Оказа се, че това е принц Мейл от Аберуин, най-младият наследник на драконския трон. Когато влезе в двора и погледна към извисяващия се брохов комплекс, тя осъзна, че мястото й е тук. Вече не се чувстваше смазана от великолепието му. Кимна леко при появата на рояка слуги и пажове, слезе от коня и помогна на Рикин да среже въжетата, с които плененият принц беше вързан на седлото. Тъкмо когато Мейл слизаше от коня, се появи забързан съветникът Садар и се поклони. Принцът остана неподвижен, гледайки както съветника, така и дъна с лека, презрителна усмивка.

— Негово величество е в приемната зала, Ваша святост — рече Садар. — Получихме вестите ви и Негово величество с нетърпение очаква да види принца.

— Хубаво. Дяволски ще се радвам да се отърва от него, казвам ви. Той е отвратителна компания за път.

Четирима от гвардията на Глин ги въведоха в ехтящата приемна зала на главния брох. В единия й край се издигаше малък подиум. Покриваха го килими, а отзад висяха два огромни гоблена: единият представяше крал Бран, който основава Свещения град, а другият — как същият крал повежда атака. Седнал на стол с висока облегалка, ги чакаше крал Глин в церемониално облекло: носеше чисто бяла, богато украсена с бродерия туника, кралското карирано наметало стоеше закрепено на рамото с огромна брошка във формата на пръстен, която сочеше, че е крал, а до себе си бе сложил златен меч. Прясно избелена, светлата му коса беше сресана назад, сякаш някакъв личен негов вятър я духаше от лицето. Той отбеляза влизането на Мейл и Гуенивер, и двамата мръсни и окъсани от пътя, с лек жест на обсипаната си с пръстени ръка. Гуенивер коленичи, а Мейл остана прав и впил очи в Глин, който в края на краищата му беше само равен по ранг.

— Поздрави — рече Кралят. — Макар да отхвърлям и оспорвам претенциите на клана ви върху моя престол, съзнавам добре, че сте в правото си да държите на вашия. Уверявам ви, че докато сте тук, с вас ще се отнасят с подобаващото уважение.

— Нима? — сопна се Мейл. — Във всеки случай това ще е уважението, което може да предложи вашият двор.

— Виждам, че принцът има силен дух — Глин си позволи лека усмивка. — Скоро ще изпратя хералди в двора на баща ви да съобщим за вашето залавяне. Желаете ли да изпратите някакви вести по тях?

— Да, писмо до съпругата ми.

Гуенивер остана искрено изненадана. Обикновена практика при кралските родове бе да женят своите наследници млади, но застанал до нея в мръсните си дрехи, той изглеждаше такова момче, че трудно можеше да си го представи женен. Мейл леко й се поклони.

— Ваша святост, когато потеглих на война, съпругата ми се готвеше да ражда. Може подобни неща да не ви интересуват, но нейното благополучие зависи в голяма степен от мен.

— Собственият ми писар ще ви посети по-късно — каза Глин. — Пишете на вашата дама каквото желаете.

— Достатъчни ще са перо и мастило. Мъжете от моя род знаят да четат и пишат.

— Чудесно тогава — Кралят отново се усмихна. Лесно можеше да остава незасегнат от обиди, след като не той бе пленникът. — Ще ви уведомявам от време на време как се движат преговорите. Стража.

Подобно длан, която се свива около скъпоценен камък, охраната заобиколи принца и го отведе.

Покоите му се намираха на върха на централния брох и представляваха голямо кръгло помещение, в което имаше огнище, стъкло на прозореца, бардекски килим на пода и прилични мебели. Винаги, когато Невин го посещаваше, Мейл крачеше и правеше кръг след кръг като вързано магаре. Пазачите му казаха, че крачел по този начин и половината нощ. В началото майсторът на деомера го посети, за да се погрижи за счупената китка, но с времето продължи да идва от чиста човещина. Тъй като принцът можеше да чете и пише, Невин му носеше книги от библиотеката на писаря и оставаше там по час-два да ги обсъждат. Момчето беше необикновено будно и пъргавият му ум би могъл да се превърне в мъдрост, стига да живее достатъчно дълго. Вероятността за това обаче беше малка, защото зад цялата любезност на Глин съществуваше реалната угроза, ако Елдидският крал не откупи сина си, Мейл да увисне на въжето. Тъй като самият някога бе трети и следователно принц в повече, Невин не бе сигурен, че елдидецът ще се унижи дотам, щом става дума да се спаси животът на Мейл. Мейл също се съмняваше.

— Ще ми се да се бях самоубил, преди да ме пленят — отбеляза той един следобед.

— Срамота щеше да е. В Отвъдните земи искат сурова сметка от мъжа, който бяга от своя Уирд.

— Щеше ли да е по-сурова от очакването да увисна като конекрадец на въжето?

— Е, хайде, момко, баща ви може все още да ви откупи. Глин няма да бъде алчен по отношение на откупа, а баща ви ще се почувства опозорен, ако ви остави да умрете.

Мейл се просна на един стол и се смъкна надолу, дългите като на конче крака стърчаха пред него, гарвановочерната му коса беше смачкана и разчорлена.

— Мога да ви донеса друга книга — продължи Невин. — Писарите имат копие на дувориковите „Анали от времето на Зората“. В нея има някои великолепни битки. Или четенето за сражения ще ви причини болка?

Принцът поклати глава в знак на отрицание и погледна през прозореца към синьото небе.

— Знаеш ли какво беше най-лошото? — каза след мъничко той. — Че ме плени жена. Щях да умра от срам, когато погледнах и видях, че е жена.

— Е, не просто някаква жена, Ваше височество. Няма нищо срамно в това да те плени воин, дал обет на Луната.

— Поне така се надявам. Но да ти кажа истината, не съм виждал друг да се сражава като нея. Тя се смееше — Мейл поспря, устата му увисна при спомена. — Сякаш виждах наистина богиня да минава по бойното поле, така се смееше и сечеше. Един от хората й я нарече Богинята и да знаеш, почти му повярвах.

На Невин му прилоша при мисълта, че тя е дотолкова обзета от стръвта за бой.

— Добри човече, ти изглеждаш мъдър — продължи принцът. — Смятах, че жена да тръгне да се бие е нечестива работа.

— Е, зависи на кой жрец човек ще избере да вярва. Но за богинята на лейди Гуенивер това е благочестив акт. Всеки убит от нея мъж е принесен в жертва на Тъмната страна на Луната.

— Така ли? Тогава след тази битка нейната богиня трябва да се е преситила, а също и свещените й гарвани.

— Без съмнение. Работата е там, че по време на Зората е имало много момичета воини, всички дали обет на Тъмната Луна. Проклетите румани смятали това за нечестиво, но пък нали всичките им глупави жени не са правели друго освен да седят и да предат.

— Значи искаш да кажеш още в Родината, преди голямото преселение.

— Точно така, далеч преди крал Бран да поведе народа си към Западните острови. Но веднъж дошли тук, откъснати от Родината, жената, която ражда деца, е станала прекалено скъпоценна да бъде рискувана в сражение, поне така мисля. Не ми е съвсем ясно, но култът към Тъмната Луна е отмрял някъде по онова време. В книгата, за която споменах, има нещо по въпроса.

— Тогава наистина бих искал да я прочета. Изглежда по-приемливо, когато знаеш, че си пленен от единствената.

Същия този ден пристигнаха хералди от Елдид. Дворът зажужа от клюки, всички се питаха колко предлага чуждият крал за сина си и дали Глин ще приеме. Любопитните уши чуха една новина веднага — че съпругата на Мейл е родила чудесен, здрав син. Невин се запита колко ли ще го е еня владетеля на Елдид за Мейл, след като вече има още един наследник. Доста, както се оказа. Невин чу историята от Краля, когато същата вечер Глин го повика в частните си покои, какъвто навик имаше, за да чуе предлаганата му от майстора на деомера перспектива.

— Елдидецът обещава дяволски много злато — рече Глин. — Но аз нямам толкова нужда от пари, колкото от спокойна граница. Смятам да проточа преговорите възможно по-дълго и съм го предупредил, че ако изпраща набези, докато синът му е при мен, принцът ще увисне на въжето.

— Без съмнение няма да изпраща, Ваше величество, поне за известно време.

— Така се надявам. Никак не бих искал наистина да обеся безпомощен пленник. В края на краищата елдидецът може да настоява за престола, като напада земите на Кантрей. Те имат дълга граница на север — Кралят мило се усмихна. — Нека Слумар види колко е приятно да бъдеш хапка месо между две челюсти.

Едната от тях беше, разбира се, Данин и Кралската гвардия, които правеха набези на север. Всеки път, когато се върнеше вестител, Невин го разпитваше за новини от Гуенивер и всеки път войскарят разказваше със страхопочитание, че тя била не само добре, но и вдъхновявала цялата войска. Богодарена, така я наричали. Невин предполагаше, че повечето хора ще я виждат по този начин — като една от малцината, които боговете пряко облагодетелстват с власт и късмет. Той, разбира се, гледаше на нещата различно, защото знаеше какво представляват всъщност боговете — огромни центрове на сила във Вътрешните земи, които съответстват на част от естествения свят или на човешкото съзнание. След като в продължение на хиляди години прекланящите се бяха изграждали образите на богове и изливали в тях мощ, те вече приличаха на личности. Всеки, който знаеше как да изгражда подходящите мислени образи и да напява съответните молитви — без дори да са точни, — можеше да се свърже с тях и да извлече сила за себе си. Жрецът се свързваше, вярвайки сляпо; майсторът на деомера — хладнокръвно, защото знаеше, че той създава бога повече, отколкото богът създава него; Гуенивер се бе натъкнала, без да ще, на тъмно кътче в женското съзнание, което жените са били принудени да погребат през изминалите седемстотин години. Без храм на Тъмния обряд, където да се научи, тя беше като дете, което, привлечено от красотата му, се опитва да хване горящ пламък, затова Невин не спираше да се тревожи за нея.

И все пак, макар да знаеше, че истинският й Уирд е свързан с деомера, клетвите му забраняваха да се намесва пряко в живота й. Можеше само да печели доверието й, да подмята ей така, между другото, и да се надява, че някой ден тя ще му зададе верните въпроси. Ако, разбира се, живее достатъчно дълго. Можеше само да се моли тази година зимата да дойде рано. Когато бъдат всички заедно в дъна и кампанията за сезона приключи, той би имал шанса да стане неин приятел.

* * *

Още един месец войскарите на Кермор нанасяха безнаказано удари по южната граница на Кантрей, защото Слумар, ще не ще, извеждаше сили на запад да посрещнат новата заплаха от Елдид. От време на време пред тях се изправяше прилична по големина войска, но Данин обикновено се отдръпваше преди битката, предпочитайки да обезкървява източниците на снабдяване на Кантрей, вместо да губи хора. Накрая обаче Слумар беше достатъчно отчаян и изтиквайки с ловки маневри хората на Данин, наложи сражение при Белавер. Формално то завърши с победа на Кермор, която отпрати бързо кантрейците на север, назад към Свещения град, но загубите бяха големи.

Тази вечер, докато обикаляше бойното поле, където хората му продължаваха да намират и да прибират ранените, Данин разбра, че едно следващо редовно сражение ще ги довърши. До него беше Гуенивер, мръсна и потна като всеки друг, с опръскани с кръв лице и рамене. Докато вървяха, тя гледаше на касапницата с безразличие, което го плашеше. Колкото и да обичаше бойната слава и сраженията, не му беше приятно да вижда убити свои хора. Идеалът му за бой принадлежеше към стара сага: благородниците се предизвикваха на единоборство, докато войските ги подкрепяха с викове.

— Ще трябва да се оттеглим — обади се внезапно той.

— Както смяташ за най-добре, стига да се върнем.

— Може да се върнем, а може и да не се върнем. При положение че Елдид спазва примирието, бих могъл да оставя Дън Кермор без гарнизона на крепостта, но не съм убеден, че искам да го направя. Разбира се, окончателното решение ще трябва да вземе Кралят.

Тя се обърна и го изгледа с раздразнение.

— Нейна святост ще направи добре да си спомни, че имаме нужда от войскари, за да ги изпратим срещу Глиганите тази есен. Тогава ще има още кръвопролития и те може би ще са достатъчни да я заситят.

Отмятайки глава при обидата, тя го остави и тръгна с широка крачка към своите хора. За момент, докато я гледаше, му се дощя да я вижда отблъскваща, да престане въобще да възприема у нея жената, както и налагаше свещеният й обет. Данин съвсем не беше набожен, но вярваше в боговете и знаеше, че като желае в леглото си дала обет жрица, рискува техния гняв. И въпреки това на моменти, когато му се усмихнеше или просто минеше покрай него, започваше толкова силно да я желае, че му трябваше време, докато успокои дишането си. Обеща си, че ако някога дойде време да изведат две армии, ще се погрижи тя да е в едната, а той — в другата.

Да не беше Рикин, щеше да му е по-лесно да забрави копнежа си. Понякога, по време на бавния им поход на юг към Кермор, виждаше как тя и капитанът й разговарят, така интимни, така близки, че се питаше дали вече не е нарушила обета си, при това с човек от народа. Ревността го изяждаше, докато започна да мрази Рикин, човек, когото преди харесваше. Дори се възхищаваше от него заради трезвата му, спокойна смелост и лекотата, с която ръководеше хората под свое командване. Сега вече му се случваше да си представя в подробности как изпраща капитана на Гуенивер на сигурна смърт в безнадеждна атака.

Върнаха се в Дън Кермор и там нямаше битки да го отвличат, затова на Данин му стана още по-трудно да пренебрегва чувствата си към нея. Правеше всичко възможно да я избягва, но оставаха уроците им по изкуството на меча. Опитваше се да подцени онова, което изпитва, казвайки си, че е просто жребец, затънал в калта, но всъщност много и честно я обичаше, и мисълта за възможната й гибел го ужасяваше. Беше решен да я научи на всеки номер, който знаеше, та да компенсира това, че не е тежка и не стига надалече.

Всяка сутрин се упражняваха по няколко часа. Мечовете им бяха с тъпи остриета, а щитовете леки, учебни, но противоборството им неизменно се превръщаше в истински бой. Нещо я подтикваше и вместо да бележи леки докосвания, тя подлудяваше и започваше да сипе удари, тежки удари с острието, което събуждаше у него ярост, съответстваща на нейната. Няколко минути се сражаваха, сетне преставаха по някакво подсъзнателно взаимно съгласие и се връщаха към по-уравновесен урок. Данин винаги печелеше боевете, но така и не почувства да я е подчинил. Можеше цяла сутрин да й прави синини, но на следващия ден тя отново започваше, караше го със силен удар да загуби самообладание. Започваше да мисли, че е решила да го подчини.

След като вече бяха в дъна, трудно можеше да не обръща внимание на Рикин. Често ги виждаше заедно да се смеят на някаква шега, Рикин да се навежда близко до нея, докато се разхождаха из двора, дори да играят на зарове за медни монети като двойка войскари. Понякога Рикин идваше да ги гледа как се упражняват. Заставаше на края на плаца, без да казва нищо, като шаперон, а когато свършеха, я придружаваше. Трябваше да го понася, тъй като нямаше извинителна причина да заповяда на капитана на друг благородник да се маха.

Един следобед се вбеси достатъчно, за да се присъедини към тях, както стояха до конюшните. Просто не харесваше начина, по който Рикин й се усмихваше, и широките му крачки го доведоха навреме, за да дочуе странна шега за зайци.

— Добър ден — рече Данин. — Какво си говорите за зайци, милейди?

— О, Рико умее да ги хваща с теловете, които винаги носи, та го питах, дали не може да ми хване няколко Глигана.

На Данин му ставаше още по-неприятно, когато тя използваше умалителното име на Рикин.

— Нещо, което си научил на село ли? — сопна се той.

— Там, милорд — отвърна Рикин. — Когато си син на фермер, научаваш много неща. Като например да правиш разлика между чистокръвен кон и кранта.

— И какво точно искаш да кажеш с тези думи? — Данин сложи ръка на дръжката на меча си.

— Само онова, което казах — Рикин го последва. — Милорд.

Данин изруга и изтегли меча си. После зърна да проблясва метал; сетне китката му пламна, а мечът отхвръкна от ръката му. Псувайки, отстъпи тъкмо когато Гуенивер плесна ръката на Рикин надолу с плоското на меча си. Беше го изтеглила по-бързо и от двамата.

— Престанете веднага! — озъби се тя. — За какво ме вземате, за разгонена кучка ли?

Рикин прибра меча си и отстъпи.

— Кълна се във всички богове — продължи тя. — Ще убия първия от вас, който започне отново, пък нека ме обесят. Разбрахте ли ме и двамата?

Рикин се обърна и побягна към казармите. Данин триеше болящата го китка и намръщен гледаше отдалечаващия се гръб, докато Гуенивер не го потупа по гърдите с острието на меча си.

— Ако го гониш на бойното поле и той загине заради това, ще те убия.

Без съмнение говореше сериозно. Той не пожела да отговори и вдигна меча си от калдъръма. Едва тогава забеляза тълпата зяпачи, които гледаха и се хилеха, доволни, че копелето си е получило заслуженото. Заслепен от ярост, Данин тръгна с широка крачка към дъна и изтича горе в покоите си. Хвърли се на леглото и остана да лежи, тресейки се от ярост. Но гневът бавно го напусна и мястото му зае студена безнадеждност. Е добре, ако тази кучка предпочита своя вонящ селянин, хак й е! Ако лягаха заедно, Богинята щеше много скоро да накаже и двамата. Въздъхна и седна, съзнавайки, че вероятно не правеха нищо такова. „Отсега нататък трябва да владея добре ревността си, да не взема да се поддам на ярост, по-силна и от желанието“, каза си той.

* * *

През остатъка от деня Рикин избягваше Гуенивер, но на вечерята в голямата зала я гледаше как седи на подиума с останалите благородници. Измъчваше се, като си спомняше как се опозори пред нея. Забрави Богинята. Съвсем просто — за миг мислеше за нея само като за жена, а не като за свещена жрица, каквато всъщност бе. Това, че Данин направи същата грешка, не можеше да послужи за извинение. Богинята я бе избрала и белязала, и толкова. Когато свърши да яде, Рикин взе втора половиница пиво и бавно я изпи, докато обмисляше какво да направи, за да изкупи вината си пред Богинята, не пред Гуенивер. Нямаше желание да загине в следващото сражение, защото Тя е пожелала да бъде убит.

— Връщаш ли се в казармата? — попита Дагуин. — Бихме могли да хвърлим зарове.

— Ще дойда след малко. Искам да говоря за нещо със стария билкар.

— За какво?

— Нищо, което те засяга.

Дагуин сви рамене и тръгна. Рикин не бе сигурен, че Невин ще знае за Тъмната Богиня, но старецът изглеждаше толкова мъдър, че заслужаваше да опита. По средата на залата Невин свършваше да се храни, потънал в разговор с Майстора оръжейник. Рикин реши да изчака, докато свършат, и да го последва навън. По двама, по трима, другите войскари на Вълка напускаха масата, докато не остана сам сред мъничко островче тишина в шумната зала. Взе трета половиница пиво и се върна на мястото си, проклинайки Майстора оръжейник, че говори толкова много.

— Капитане? — рече някой зад него.

Беше Олдак, пъхнал палци в колана на меча си. Рикин не му беше простил за това, че нарече Гуенивер „моме“, но стана и се поклони, както изискваше от него рангът на лорд.

— Бих желал да поговорим. Да излезем навън.

Рикин го последва през задната врата на хладно в двора. Застанаха в светлината на един от прозорците и Олдак изчака две слугинчета да се отдалечат да не ги чуят.

— Какво беше малкото спречкване между теб и лорд Данин днес? — попита той.

— Моля господин лорда да ме извини, но не виждам какво му влиза в работата.

— Да, несъмнено не му влиза. Само съм дяволски любопитен. Един паж рече, че лорд Данин обидил Нейна святост и ти си я защитил.

Съблазнително бе да излъже и да остави да се разпространи тази не толкова срамна версия.

— Е, милорд, това не е вярно. Казах нещо, което лорд Данин възприе погрешно, и моята господарка се намеси.

— Да, нашето копеле е наистина обидчиво, нали? — Колкото и да беше странно, Олдак изглеждаше разочарован. — Само се питах.

Като се върна в залата, Рикин видя, че старият Невин си е отишъл. Проклинайки наум Олдак, намери един паж, който му каза, че старецът се е оттеглил в стаята си.

Рикин се поколеба, боейки се да безпокои човек, за когото всички казваха, че владеел деомера, но в края на краищата животът му зависеше от това да умилостиви, както трябва, Богинята. Отиде до стаята на Невин, където намери стареца да сортира билки на светлината на фенер.

— Може ли, добри ми господине, да поговорим? — попита Рикин.

— Разбира се, момче. Влез и затвори вратата.

Тъй като Невин разполагаше само с един стол, Рикин застана притеснен до масата, загледан в ароматните билки.

— Нещо не се чувстваш добре ли? — попита го Невин.

— О, не съм дошъл за билките ти. Ама изглеждаш истински мъдър човек. Мислиш ли, че Тъмната Богиня би приела молитви от мъж?

— Не виждам защо да не приеме. Нали Бел чува молитвите на жените.

— Хубаво. Видиш ли, не мога да попитам господарката. Без да съм сигурен, се боя, че съм оскърбил Богинята, но дяволски добре зная, че съм оскърбил господарката. Затова реших, че може би ще мога да се помиря сам с Богинята, защото не искам да загина при следващия поход. Дяволски трудно е, след като Тя дори няма истински храм, където да отида.

Невин го загледа някак особено, нещо по средата между гняв и възхищение.

— Е, без съмнение, Богинята добре разбира това — рече Невин. — В известен смисъл Тя няма нужда от храм, защото цялата нощ е Неин дом, а тъмнината — Неин олтар.

— Абе, господине, да не сте били жрец?

— О, не, но съм чел много книги за свещените познания.

— Добре тогава. Не би ли трябвало да й принеса някакъв дар? Като че ли боговете винаги харесват такова нещо.

— Харесват го — Невин се замисли за момент с внушително и тържествено изражение. — Ще ти дам мъничко корен от мандрагора, защото е раздвоен като мъж и е деомерски. Отиди до реката посред нощ, хвърли го в нея, сетне се моли Тя да го приеме вместо теб и да ти прости.

— Благодаря, добри ми господине, смирено благодаря. И ще платя за това парченце корен.

— Не е необходимо, момче. Не искам да сбъркаш и да те убият, защото вярваш, че Богинята се е обърнала срещу теб.

Рикин зави скъпоценната мандрагора в парче плат и го скри в ризата си, после се върна в казармата. Лежеше на леглото си и обмисляше какво ще каже на Богинята, защото искаше думите му да са точно онези, които трябва. Вече знаейки, че и той може да й се моли, се изпълни с тържествено спокойствие. Тъмнината е Неин олтар — хареса му как го каза старият Невин. Някой ден, когато дойдеше неговият Уирд, щеше да се отпусне в ръцете й и да лежи тих и изморен, в покой на тъмно, а всичкият порив и болка на тази безкрайна война ще са останали зад него.

 

 

— Дагуин? Къде е Рикин? — попита Гуенивер.

Дагуин се обърна и бързо огледа конюшнята.

— Проклет да съм, ако зная, милейди — отвърна й той. — Беше тук само преди минутка.

Гуенивер излезе бързо на ярката утринна светлина и обиколи конюшните. Мислеше, че пак нарочно я избягва, предположение, което се оказа вярно, когато накрая го настигна. Той й хвърли стреснат поглед, после заби очи в земята.

— Ела да се поразходим, Рико.

— Щом милейди заповядва.

— По дяволите! Стига си се спотайвал като бито куче! Виж какво, аз дори не съм ти се ядосала, но трябваше да съм справедлива, за да поставя Данин на мястото му, нали така?

Рикин вдигна очи и й се усмихна, бързо проблясване на обикновеното му добро настроение. Много обичаше да го вижда така усмихнат.

— Хубаво, така да е — рече той. — Но аз наистина се косях.

— Приключено е, поне що се отнася до мен.

Тръгнаха бавно през складовите навеси и празните каруци зад конюшните, докато накрая намериха тихо слънчево място до стените на дъна. Седнаха, облегнати на една барака, и се загледаха във внушително извисяващата се сива каменна стена, която ги затваряше вътре, тъй както затваряше враговете навън.

— Знаеш ли — поде Гуенивер, — трябва да си намериш момиче в дъна. Ще останем тук до края на живота си.

Рикин трепна, сякаш го зашлеви.

— Какво лошо казах?

— Нищо.

— Глупости. Думай.

Рикин въздъхна и потри врата си, сякаш това му помагаше да мисли.

— Ами да предположим, че си намеря момиче. Как ще го приемете? Надявах се, че ще… о, по дяволите!

— Надяваше се, че ще й завиждам ли? Така ще е, но това си е мой товар, не твой. Аз съм онази, която избра Богинята.

Той се усмихна на земята пред него.

— Наистина ли ще завиждаш?

— Ще завиждам.

Той кимна и се вторачи в камъните, сякаш ги броеше.

— Мислех си такова нещо — проговори накрая Рикин. — Наоколо има едно-две момичета, които харесвам, и едно от тях също ме харесва. Дори вчера се разхождахме и знаех, че стига да нямам нищо против да я деля с няколко други момчета, много лесно ще я накарам да легне с мен, а преди не съм имал нещо против. Но изведнъж разбрах, че и свинска пръдня не давам дали ще я имам или не и си отидох — замълча известно време. — Никога няма да ми е хубаво с друго момиче, прекалено много те обичам. От много години.

— О, я стига, просто не си намерил подходящото момиче.

— Не ми се подигравай, Гуен. Няма да живея толкова дълго, та да намеря. Ти си решила да умреш, нали? Виждам го в очите ти, когато тръгваме на бой. Добре тогава, аз няма да живея и минутка по-дълго от теб. Молих се на Богинята и й обещах това. — Най-сетне вдигна поглед към нея. — Та си мислех дали не мога да дам същия обет като теб.

— Недей! Не е необходимо, а ако го нарушиш…

— И да не смяташ, че нямам кураж колкото тебе?

— Не това имах предвид. Просто няма защо да го правиш.

— Там е работата, че има. Какво дават повечето мъже на момичето, което обичат? Дом, достатъчно ядене и от време на време по някоя нова рокля. Е, аз няма как да ти предложа тези неща, затова ще ти дам онова, което мога — усмихна й се така волно, така слънчево, както винаги. — Няма значение дали те е грижа или не, Гуен, но няма да ме видиш с друга, нито пък ще чуеш подобно нещо.

Тя се почувства като домакиня, която дълго време е използвала в кухнята си стара тенджера, а когато един ден я изтъркала, открила, че е направена от масивно сребро.

— Рико, аз никога няма да наруша обета си. Разбираш ли?

— Ако не разбирах, щях ли да дам своя?

Хвана ръката му с чувството, че Богинята я кара да говори.

— Но ако някога бих го направила, щеше да е с теб, а не с Данин. Ти си два пъти повече мъж от него, независимо от ранга му.

Той заплака, две тънки вади потекоха, но набързо бяха пресушени.

— О, богове — прошепна той. — Ще те следвам до смърт.

— Така ще е, ако въобще ме следваш.

— И без това накрая Богинята ще ни има всички. Тогава защо в името на който и да е ад ще ме е грижа?

— Е, добре тогава. Обичам те.

Хвана ръката й и преплете пръсти с нейните. Дълго време седяха така, безмълвни; сетне тежко въздъхна и рече:

— Жалко, че не мога да спестя заплатите си и да ти купя годежна брошка. Ей така, само за да ти дам нещо, за да го отбележим.

— И аз се чувствам по същия начин. Чакай, зная. Положи кръвна клетва с мен, както са правели във времето на Зората.

Той се засмя и кимна в знак на одобрение. Когато му подаде кинжала си, той поряза леко китката й, сетне своята и допря кървавите рани, за да се смеси кръвта. Докато го гледаше в очите, тя изпита желание да заплаче само защото изглеждаше така тържествен и това беше единствената сватба, която някога щяха да имат. Сетне усети Богинята, нейното студено присъствие около себе си. Знаеше, че Тъмната Дама е доволна и че любовта им е също така чиста и сурова, като още един меч, положен на Нейния олтар. Той наведе глава и я целуна, само веднъж, сетне я пусна.

По-късно същата сутрин една безцелна разходка ги доведе до билковата градина на Невин и при самия него — коленичил, той се грижеше за растенията си. Когато го поздравиха, той се изправи, обърса кални ръце в бригите си и рече:

— Добро утро. Клюките ми донесоха, че двамата ще тръгвате скоро за земите на Вълците.

— Така е — отвърна Гуенивер. — И ще ги изчистим от гниди.

Невин наведе глава настрана и загледа ту единия, ту другия, очите му станаха внезапно студени.

— Какво има на китката ти, Рико? — рече той. — Струва ми се и твоята господарка е порязана на същото място?

Тя се засмя и вдигна ръка, за да покаже засъхналото кърваво петно.

— Двамата с Рикин дадохме обет. Няма да споделяме легло, но ще споделим гроба.

— Вие, глупави, млади дръвници — прошепна Невин.

— Виж какво, да не смяташ, че няма да го спазим? — попита Рикин.

— О, разбира се. Без съмнение ще изпълните обета си великолепно и ще получите наградата, която искате — ранна смърт в сражение. Без съмнение бардовете ще пеят за вас още много, много години.

— Защо тогава изглеждаш така разтревожен? — намеси се Гуенивер. — Повече от това няма да желаем.

— Зная — старецът се обърна. — Тъкмо това тревожи сърцето ми. Е, хубаво, това си е вашият Уирд, не моят.

Без да каже и дума повече, той коленичи и започна отново да плеви.

 

 

Тази нощ Невин не намери сили да слезе в голямата зала, където щеше да види Гуенивер. Оттегли се в стаята си, запали свещи и закрачи напред-назад; задаваше си въпроса какво ли има в неговата раса, та извлича такова удоволствие от страданието, какво я кара да обича смъртта така, както други раси обичат удобствата и богатствата. Ей ги на — Гуен и нейния Рикин, които мислеха, че се обичат, докато през цялото време обичаха тъмната страна в душата на Девери.

— О, богове — рече Невин. — Това вече не е моя работа.

Свещта изгасна, сякаш поклащайки златистата си глава в знак на отрицание. Беше негова работа, независимо дали щеше да успее да им помогне в този живот, или трябваше да чака до следващия, вече не само на Гуенивер, но и на Рикин. Независимо дали щяха да нарушат или спазят обета си, те се свързваха с верига от Уирд и щеше да е необходима мъдростта на крал Бран^[1], за да я разплете, и силата на Веркингенторикс^[2], за да я скъса. Като си помисли за двамината герои от времето на Зората, настроението на Невин се развали още повече. Проклета кръвна клетва, взета направо от стара сага! Искаше да им обясни, да ги принуди да разберат, че винаги е по-лесно да паднеш, отколкото да се покатериш, че да се отпуснеш и да паднеш носи чувство на спокойствие и сила. Тя нямаше да го чуе. Вероятно беше твърде късно.

Невин се отпусна на стола и впери поглед в празното огнище. Имаше чувството, че след избухването на гражданските войни цялото кралство е тръгнало назад и са унищожени годините на култура, познание, изискано благородство, грижа за бедните — всички онези цивилизовани неща, които много хора в продължение на дълги години се бяха опитвали да вградят в деверийската душа. Колко време ще мине, преди да започнат отново да вземат глави? Невин поклати глава с горчивина. За първи път в своя неестествено дълъг живот не бе убеден, че си струваше да служи на Светлината, че наистина е възможно да има някаква Светлина, на която да служи, след като нещата могат да се плъзнат така лесно назад в мрака. Никога преди не бе проумявал така добре колко тънко е лустрото на цивилизацията, че тя плава като тъничък слой мазнина по тъмните океани на човешките съзнания.

Що се отнасяше до Гуенивер, Невин имаше последна, отчаяна надежда. Само да я накара да разбере, че от всичко на този свят деомерът предлага най-много власт, защото тя обичаше властта. Може би щеше да успее да я отстрани от двора заедно с Рикин, защото тя нямаше да го остави — и да се оттеглят в дивата северна страна или дори в Бардек. Там можеше да й помогне да отхвърли товара, който беше поела върху себе си, да я накара да вижда ясно отново. Още същата вечер отиде в стаята й да говори с нея.

Гуенивер му наля медовина и го настани в най-хубавия си стол. На светлината на фенера очите й сияеха, усмивката й оставаше ведра и непроменена, сякаш дялана с нож на лицето й.

— Мога да предположа защо си тук — каза тя. — Защо душата ти е така смутена от обета, който дадохме двамата с Рикин?

— Най-вече защото това не ми се струва далновидно. Хубаво е човек да помисли добре, преди да се ангажира веднъж завинаги. Някои пътища минават през много земи и предлагат различни възгледи.

— А други са прави и кратки. Зная го, но моята Богиня е избрала този път за мен и вече не мога да свърна от него.

— О, така е, разбира се, но има и други начини да й служиш, освен с меч.

— Не и за мен. Истина ти казвам, добри ми Невин, не ме е еня, че пътят ми ще е кратък. Това е… ами това е като да имаш само определено количество дърва. Едни ги добавят към огъня едно по едно, та да имат топлинка през цялата нощ. Други обичат да ги струпат и докато могат, да се радват на буен пламък.

— А сетне замръзват и умират.

Тя се намръщи, стиснала чашката си. Накрая проговори:

— Добре. Не намерих най-добрия начин да го кажа, нали? Или пък всъщност е достатъчно добър. Не замръзват и умират — хвърлят се в огъня.

Когато тя се разсмя на собствената си шега, Невин най-сетне осъзна онова, което от много време отказваше да приеме — тя беше безумна. Много отдавна я бяха тласнали извън границите на разума и сега в очите й блестеше лудост, подиграваше му се със скованата си усмивка. И все пак има лудост и лудост; в този смахнат свят щяха да я смятат великолепна, да я обсипват с почести и слава хора, безумни почти колкото нея. Да седи и да продължава да бъбри с нея се оказа сред най-трудните неща, които Невин някога бе правил. Тя говореше за Блейдбир и Вълчия клан, но всъщност беше тръгнала към смъртта.

След време намери начин възпитано да се измъкне и да се върне в стаята си. Никога вече не би могъл да я въведе в деомера, защото изучаването на магиите изискваше възможно най-здравия разум. Дори леко неуравновесени люде са застрашени, започнат ли да изучават деомера, защото властта и силата, които събуждат, скоро ги разкъсват. Знаеше, че в този живот тя няма да има истинския си Уирд. Както крачеше из стаята, Невин изведнъж започна да трепери. Отпусна се на стола и се запита дали не е болен, но сетне разбра, че ридае.

 

 

Летните дъждове бяха превърнали дъна на Вълчия клан в тинеста локва. Насред черната кал, пепелта и обгорелите греди, напукани върху калдъръма, запушващи кладенеца и вонящи сладникаво на изгоряло и гнило, се издигаше изтърбушеният, останал без покрив брох. Тук-таме в сянката на стените имаше плесен, приличаща на болнав сняг. Гуенивер и Гуетмар останаха на конете си пред отвора, който преди служеше за порта, и го огледаха.

— Е — рече Гуенивер, — сега наистина си велик лорд.

— Ще приеме ли Нейна святост гостоприемството на великолепния ми дом? — направи подигравателен поклон. — Най-добре да продължим нататък и да огледаме селото.

— Наистина няма да имаш време преди зимата да изградиш отново Дън Блейд.

Спуснаха се надолу по склона към чакащата ги войска. До нейния собствен боен отряд от седемдесет души стояха още двеста кралски войскари, водени от Данин. Щедростта на Глин продължаваше с дълъг обоз от припаси и група опитни майстори, които да укрепят каквито сгради намерят неразрушени. Докато яздеха през земите на Вълците, Гуенивер започна да се чуди дали владенията могат да бъдат спасени, тъй като крепостните селяни, които обработваха нивите, се бяха разбягали до един. На два пъти минаха покрай техни села и откриха, че грубите хижи са изгорени, сякаш преди да избягат, крепостните бяха решили да покажат презрението си към бившите господари. Но селото на свободните селяни все още стоеше, макар жителите му да ги нямаше, тях ги беше прогонил страхът от Глиганите, не от Вълците. Бурените растяха гъсти и зелени около селския кладенец и по пътеките. Несъбраните плодове лежаха и гниеха като съсиреци кръв под ябълковите дървета. Къщите сякаш се гушеха, притиснали се една до друга, затворените с капаци прозорци приличаха на печални очи, изпълнени с укор към онези, които ги бяха изоставили.

— Ще съм чудесен лорд наистина без хора, които да владея — отбеляза Гуетмар на шега, но гласът му прозвуча кухо.

— Селяните ще се върнат след време. Изпрати вестители на юг и на изток, където имат роднини. Колкото до собствените ти земи, приятелю, смятам, че ще трябва да се задоволиш с наеми — стига да намериш свободни селяни, които да пожелаят да се заселят там.

Без да се церемони, Гуетмар счупи катинара на къщата на ковача и я обяви за своя просто защото беше най-голяма. Тъй като нямаше време да се изгради истинска каменна стена, главният зидар и главният дърводелец решиха да издигнат земен вал и ров и да заобиколят вътрешната ограда от трупи. Докато течеше тази бавна работа, войската изпращаше непрестанно малки патрули по границата между земите на Глиганите и на Вълците. Минаха две седмици, преди да се зададат неприятности. Гуенивер водеше група войскари през опустелите ливади, когато далеч надолу по пътя видя облак прах, който показваше, че към тях язди отряд. Изпрати вестител до Данин и основната част от войската, сетне разгъна своя отряд в боен ред през пътя.

Прахът бавно се разнесе и видяха в лек тръс да се задават десет войскари. Когато забелязаха отряда, спряха и образуваха неравна редица. Бяха на своя земя, Вълците — на тяхната; сблъсъкът беше на косъм, когато водачът подбутна коня си, излезе от групата и се срещна с Гуенивер на средата на пътя.

— Вълци сте, нали? — попита той.

— Да, Вълци сме. А теб какво те засяга?

Очите на водача се отместиха за миг към нейните двайсет и четирима души и преброиха безнадеждно превъзхождащия го враг. Свивайки рамене, той обърна коня и поведе групата в отстъпление. Докато се обръщаха, тя видя, че един от войскарите носи щит с герба на Свещения град — зелен двукрак летящ дракон.

— Аха — обърна се тя към Рикин. — Сега разбирам защо Глин изпрати свои хора с нас.

— Точно така, милейди. Слумар от Кантрей няма да пусне толкова много земя без бой. Ще направим добре да се върнем и да предупредим останалите.

Като се върнаха в Блейдбир, ровът беше завършен и земният вал — натрупан, макар все още неотъпкан и неукрепен. Нахвърлени в неправилен кръг, трупите за оградата лежаха на земята като зъбите на акула. Гуенивер намери Гуетмар и Данин да разговарят с главния дърводелец и ги дръпна настрана да им съобщи вестите.

— И съм готова да се обзаложа, че Буркан ще знае до залез-слънце, че сме се върнали — заключи тя.

— Точно така — рече Данин. — Те знаят, че не може да сме при разрушения дън, и според мен ще дойдат направо тук. Най-добре ще е да ги пресрещнем на пътя. Ако много ни надвишават по брой, ще отстъпим в селото и насипът ще изравни силите.

— Ако ще отстъпваме — присъедини се към разговора Гуетмар, — ще трябва да го направим бързо. Не бива да ни отрежат.

— Разбира се — каза Данин. — Но вие оставате тук да отбранявате селото.

— Чакайте за момент! Аз имам намерение да се бия в защита на собствените си земи.

— Намерението е благородно, милорд, но мисленето не го бива. Единствената причина да съм тук с момчетата си е да ви запазя жив.

Когато Гуетмар пламна от ярост, се намеси Гуенивер.

— Не ставай глупак! — сопна му се тя. — Откъде да знаем дали детето, което носи Маки, е момче или момиче? Ако загинеш в сражение и ако то не оживее, няма да има Вълчи клан, докато Маки отново не се омъжи. И ще трябва да минем пак през всичко това.

— Точно така — Данин се усмихна по начин, който трябваше да е примирителен. — Вие създавайте наследниците, милорд, а ние ще им осигурим земята.

На сутринта Данин събуди хората рано и докато сивата зора просветляваше, ги поведе навън, защото ако Буркан се движеше бързо, щеше да стигне до селото в късния следобед. Сутринта беше преполовила, когато пресякоха границата между двете владения и продължиха напред през полетата, обезлюдени от непрестанната вражда между двата клана. По пладне стигнаха до голяма ливада с гъста гора от едната страна. Данин изпрати разузнавачи, после остави конете на основната група да починат малко, преди да подреди бойната линия. Две трети от войскарите разположи напряко през пътя; останалите се скриха сред дърветата, където щяха да изчакат битката, сетне да нападнат Буркан във фланг.

Стояха търпеливо на палещото слънце, когато разузнавачите се върнаха и донесоха новината, че са срещнали разузнавачи на Глиганите. Гуенивер се обърна към Рикин с усмивка.

— Това е добре. Значи са на път. Напомням ти да оставиш Буркан на мен.

— Ще помня, милейди. И ако тази вечер не те видя жива, значи ще се видим в Отвъдното.

Тя изтегли метателното копие, хората последваха нейния пример и върховете блеснаха като огнена линия през пътя. Отново зачакаха, конете им биеха неспокойно с копита, мъжете пазеха пълно мълчание. Внезапно почувства как по гръбнака й пробяга студено докосване. Огледа се и видя баща си, братята и чичовците си, възседнали призрачни коне, нетленни като самите тях, встрани от бойната линия. Гледаха я строго, мълчаливи, в очакване на победата или гибелта на своя клан.

— Какво има? — попита Рикин.

— Не ги ли виждаш? Гледай. Ей там.

Напълно объркан, той се взря накъдето сочеше тя, а призраците се усмихваха, сякаш мислеха, че добрият Рикин не се е променил много, откак са го виждали. Тъкмо в този момент някой нададе вик. Надолу по пътя се появи облак прах — Глиганите отговаряха на предизвикателството. На около петдесет метра те спряха и образуваха неправилен клин. Бяха около двеста и смятаха, че са изправени срещу отряд, наброяващ само сто и петдесет души. Данин подбутна коня си напред, Буркан направи същото.

— Хора на Кермор, а? — изкрещя Глиганът. — Но виждам с вас и Вълчи гербове.

— Виждаш, защото Вълците се обърнаха към истинския крал с молба да брани потомствените им земи.

— Ба! Истинският крал в Дън Девери ми е дарил тези земи с правото на кръвна вражда.

— Всичко се свежда до един крал срещу друг, нали така? — Данин се усмихна добродушно. — Ти, попикана претенцийо за благородно родена свиня.

Буркан нададе крясък и метна копието си право към него, Данин спокойно го отби с щита си в прахта. С викове и крясъци Глиганите атакуваха, копията се извисиха и засвистяха на слънцето. Гуенивер заби шпорите в коня и изтегли меча си. Искаше самия Буркан, проклет да е и проклет да е Данин, който разменяше удари с лорда насред бойното поле. Вражите редици се сблъскаха, войскарите започнаха да се разделят, да се въртят един около друг, сечейки и крещейки в яростни единоборства. Гуенивер размахваше меча и се биеше, пробивайки си път, а смехът й се извиси. Тъкмо когато стигна до Данин, скритият отряд изскочи от дърветата и се вряза в тила на Глиганите. Отекна вик, но те нямаше как да се измъкнат от капана.

— Гуен! — изкрещя Данин. — Твой е!

Данин се запази, отмятайки щита, завъртя коня си със сила и я пусна близо до Буркан. Тя чу как ненавистта заклокочи от устата й в продължителен смях, посрещна замаха му с щита си и направи опит да го прободе, но той парира с острието си. За миг мечовете им останаха сплетени, а тя го изгледа в лицето и се изсмя. Видя го да побледнява от страх и, както винаги, всичко пред очите й почервеня от ярост при вида на това малодушие. Отскубна се, насочи острието отново и осъзна, че всичко е много забавено. Бавно плъзна меча, за да го съсече отдолу; бавно неговият се приближи към нейния и го отби. Сякаш се движеха в танц, някакво изискано, мрачно движение в кръг, което правеше всеки жест, всеки момент свръхестествено отчетлив.

Връхлетя ги звук, подобен на вятър, който свири в тъмна нощ и заглушава шумовете на битката. Той се опита несръчно да я прободе, тя го посрещна с щит и тогава проумя, че Буркан не е в такт с музиката на танца. Много, много бавно конят му отметна глава и блокира движението на господаря си. Подканяйки своя с колене, тя се приведе и се промъкна във фланг. Преди той да се обърне напълно, тя нанесе плавно, без да бърза, своя удар. Острието й се плъзгаше толкова бавно, толкова леко към ръката му с щита, че й се стори недействително, когато той изпсува, олюля се и го изпусна. Докато вятърът пищеше и стенеше, тя се приведе и го прободе — ръката и мечът й се сляха в едно, превърнаха се в копие, което се заби в бузата му. Надавайки задавен писък от болка, той дръпна главата на коня си настрана сякаш за да побегне, но отново не прецени такта на танца.

Тя беше там, за да му препречи пътя. Наведен на седлото, стиснал с две ръце рога му, той я гледаше, а кръвта се стичаше много, много бавно по него.

— Милост — прошепна той. — Признавам претенциите ви.

Гуенивер се поколеба, но видя баща си, който яздеше до нея и гледаше с печални очи. Замахна и съсече Глигана през очите, чу го да пищи, съсече го и от другата страна и го видя да пада, стоварвайки се тежко на земята, а около тях коне се вдигаха на задните си крака и отскачаха нагоре, за да не го прегазят. Баща й я поздрави с призрачния си меч, после изчезна. В този миг светът се върна, вятърът отстъпи на звуците от сражението, на писъците и крясъците.

— Гуенивер! — това беше гласът на Рикин. — Към Гуенивер!

Изведнъж хората й бяха навсякъде около нея, те се биеха яростно, крещяха, отблъскваха Глиганите, които за малко не я обкръжиха. Сетне отекнаха сребърни рогове, вражеската линия се разкъса. Разгромените побягнаха, следвани от повечето хора на Данин, които препускаха бясно след тях.

— Добре свършено, милейди! — тържествуваше Рикин. — О, добре свършено!

Значи всичко беше приключило. Дългата й лятна ненавист лежеше прегазена заедно с трупа на Буркан на окървавеното полесражение. Замаяна, сякаш ударена по главата, тя отпусна меча си и се запита, защо не плаче от радост. И изведнъж разбра, че никога повече няма да плаче, че Богинята напълно я е обсебила.

 

 

След като войската отпочина от сражението, Данин остави петдесет души подкрепление при Гуетмар и поведе останалите към Кермор. Докато яздеха по сивите, хлъзгави от дъжда улици на града, той почувства как около него като влажно наметало се спуска тъга. Ако новият глава на Глиганите не направеше нещо изключително глупаво, лятната кампания беше приключила. В дъна той докладва пред Краля, после се качи в стаята си и се изкъпа. Тъкмо се обличаше, когато на вратата му се появи съветникът Садар и поиска да говори с него.

— Покани го да влезе — рече Данин на пажа си. — Ще видим какво има да каже този досаден дърт пръдльо.

Момчето се засмя и направи каквото му поръчаха, но Садар му нареди да остане навън в коридора, докато двамата с капитана разговарят.

— Какво значи това — сопна се Данин. — Защо заповяда на момчето да излезе.

— Каквото имам да казвам, е прекалено сериозно, за да се повери на млади уши — съветникът седна непоканен на един стол и приглади черните си одежди. — Зная, разбира се, че по този въпрос мога да разчитам на дискретността на лорд Данин. Дошъл съм тук с надеждата, че ще дадете покой на съмненията ми и ще ми кажете, че напълно греша.

„Ако е вярно — каза си Данин, — това ще бъде първият път в безполезния му живот, когато е пожелал да чуе, че бърка.“

— Какви подозрения? — попита той.

— Ами това е толкова отвратително, че едва мога да понеса да го кажа на глас — Садар изглеждаше наистина разтревожен. — Става дума за светотатство, или може би трябва да кажа, възможно светотатство. Далеч съм от мисълта да оскърбявам една дама, която може да е напълно невинна.

Погледна към Данин, сякаш очакваше от него да разбере точно какво има предвид.

— Каква дама? — поиска да знае той.

— Разбира се, лейди Гуенивер. Виждам, че ще направя най-добре да говоря направо, колкото и болка да ми причинява. Вие бяхте в нейната компания в продължение на месеци, милорд. Забелязали ли сте как… е, колко интимни изглеждат отношенията й с нейния капитан? Ако наруши свещения си обет, ще бъде тежко и ужасно провинение. Сигурен съм, че ако Тъмната Богиня се разгневи, всички ще има да патим. Моля ви, кажете ми, че приятелството им е само една от онези връзки, които бойците често имат помежду си.

— Доколкото зная, е така. По дяволите, старче, обзалагам се, че нейните войскари ще я убият, само да решат, че извършва светотатство. Те знаят, че животът им зависи от нея.

— Е, добре, това облекчава сърцето ми — той въздъхна драматично. — Просто заради кръвната им клетва, нали виждате, че…

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Ами че лейди Гуенивер е дала кръвен обет с младия Рикин. Бях сигурен, че знаете.

Данин усети как яростта му пламва като напоен с масло огън.

— Там е работата, че не го знаех — изръмжа той.

— Е, да. Наистина се питах дали знаете, след като господин лордът е често погълнат от военни въпроси. Но разбирате моята загриженост, нали?

Данин изръмжа нечленоразделно, отиде до прозореца, сграбчи перваза с две ръце, впери невиждащи очи навън и се разтресе от ярост. Независимо какво каза на съветника, вече бе убеден, че е нарушила обета си за непорочност, сигурен беше, че двамата с Рикин са се осквернили, и то не веднъж. Дори не видя как съветникът си отива, което беше жалко, защото Садар се усмихваше доста злорадо.

Едва по-късно, когато се успокои, Данин направи следващата, донякъде налудничава стъпка в разсъжденията си. Щом Гуенивер вече е нарушила обета си, защо в името на всички богове да не я притежава и той.

 

 

Само дни по-късно Невин случайно пресичаше двора, когато Гуенивер събираше своя отряд близо до портите. Поспря да види как с Рикин възсядат конете си. Представляваха в известен смисъл красива двойка — и двамата млади и със златни коси. „И осъдени — помисли той. — О, богове, колко още мога да понеса да стоя тук и да гледам Уирда им?“ Продължи пътя си със сърце, натежало от мрачни мисли, и едва не се сблъска с Данин.

— Извинявам се — рече Невин. — Просто се бях замислил.

Очите на Данин се разтвориха от страхопочитание.

— Не става дума за магии или нещо подобно, милорд — продължи той.

— Е, добре тогава — той се насили да се усмихне, с намерението усмивката му да е приятна; но накара Невин да си помисли за вълк, който моли за остатъци от яденето на масата.

— Да знаеш къде отива лейди Гуенивер?

— Не зная. Предполагам, че излиза с хората си просто да разходят конете.

— Най-вероятно е така.

През това време отрядът се изнизваше с чаткане на подкови през портата. Данин наблюдаваше Гуенивер така напрегнато, че Невин се разтревожи.

— Чуй какво, момче — каза той. — За теб и за който и да е мъж тя е недостъпна. Трябва да имаш достатъчно разум да го проумееш.

Данин се обърна така рязко към него, че Невин отскочи и призова Дивите, да не би капитанът да прибегне до насилие, но колкото и да беше странно, младият мъж изглеждаше повече наранен, отколкото разгневен. За момент се поколеба, сякаш имаше нещо, което би искал да попита, сетне се обърна на пета и бързо се отдалечи. „Глупак“, си каза Невин. После престана да мисли за това и се качи да посети принц Мейл.

В тихата стая на кулата момчето стоеше облегнато на перваза и наблюдаваше как мъничките фигурки на последните конници се точат надолу по склона и навлизат в града.

— Като момче — рече Мейл — имах играчки, докарани чак от Бардек — малки сребърни коне и бойци. Войскарите от този отряд изглеждаха точно толкова големи. Нареждах ги и копнеех за деня, когато ще поведа бойци в сражение. О, по дяволите, този ден дойде и бързо си отиде.

— Успокойте се, Ваше височество, все още могат да ви откупят.

Мейл се усмихна горчиво и се отпусна на един стол до огнището, където пукаха няколко цепеници, поддържащи топлината. Невин седна от другата страна и протегна ръце да ги сгрее.

— До пролетта няма да има повече хералди — рече принцът с въздишка. — О, богове — цялата зима тук! Знаеш ли, съпругата ми искала да дойде и да сподели моето пленничество, но Татко не й позволил. Прав е, предполагам. Това ще даде на Глин нещо, с което да държи нейния клан.

— Изглежда, много я обичаш.

— Така е. Татко уреди нашата сватба, когато бях на десет, а тя на осем години и докато бяхме сгодени, тя живя в двора. По този начин се подготвяше като съпруга на принц. А сетне, преди три години, се оженихме. Човек свиква с някого, а сетне той му липсва. Но стига, добри човече, нещо съм се разбъбрил днес.

— Няма нужда да се извиняваш, момче.

Дълго време принцът седя загледан в огъня, но накрая излезе от унеса си.

— Свърших книгата с хрониките — рече той. — Дяволски е странно. Ще бъда най-образованият принц, който Елдид е имал, а това няма да донесе ни най-малка полза.

— Хайде, хайде, прекалено рано е да губиш надежда.

Мейл рязко се обърна и го погледна.

— Виж какво, добри ми Невин, всички стражи се кълнат, че си майстор на деомера. Отговори ми честно. Дали някога ще напусна това място по друг начин, освен за да ме обесят?

— Не ми е дадено да зная.

Мейл кимна бавно, сетне пак се загледа в огъня. Невин се опита няколко пъти да го заговори, а когато накрая той му отвърна, приказваше само за прочетеното.

 

 

Подобно танцуваща сребърна стена дъждът плющеше над Дън Кермор. В стаята на съвета беше влажно, каменните стени излъчваха хлад. Гуенивер се зави добре в карираното си наметало, докато съветниците продължаваха да каканижат монотонно. От другата страна на масата Данин играеше с кинжала си. Кралят седеше наведен напред на стола с израз на такова внимание, че тя се чудеше какво ли всъщност мисли.

— Във всички неща е най-добре да сте умерен и да не бързате — нареждаше Садар. — Още повече когато става въпрос за принца на Аберуин. Трябва колкото се може по-дълго да държим Елдид в неведение.

— Точно така — обади се Глин. — И казано по много добър начин.

Леко усмихнат, Садар седна отново.

— А сега, почитаеми господа — продължи Кралят. — Имам намерение да освободя от воински задължения през следващото лято лорд Гуетмар от Вълците, за да може да построи отново своя дън и да намери селяни да обработват земите му. Смятате ли плана за добър?

Ивир се надигна, поклони се и заговори:

— Съвсем мъдър, Ваше величество. Съмнявам се, че дори един от вашите васали ще недоволства. Всички знаят, че земите на Вълците са много важна предна територия.

— Добре — Глин се обърна към Гуенивер. — Ето, виждате, Ваша святост, въпросът се уреди тъй, както пожелахте.

— Най-смирено благодаря. Негово величество е повече от великодушен, а съветниците му — повече от мъдри.

Глин кимна на всички наоколо, стана и сложи край на съвещанието. Гуенивер си тръгна и усети, че Данин я следва, но отдалече. Забърза по коридора и по стълбата към голямата зала, но той я настигна, преди да успее да стигне до подиума. Едва потиснатата ярост в очите му беше ужасна.

— Да поговорим — рече той. — Навън.

— Няма нищо, което да не ми кажеш тук, вместо навън.

— Така ли? Аз пък мисля другояче, милейди.

Внезапно усети студено предупреждение, че е по-добре да чуе какво има да каже, преди да е направил сцена тук, в залата. Последва го без охота навън, под оскъдния подслон, който даваше стряхата на складова барака.

— От три дни обмислям какво да кажа — изръмжа той. — Не мога повече да чакам. Чух, че си дала кръвен обет с Рикин.

— Така е, дадох. А теб какво те засяга? Дадохме си обет да споделим не легло, а гроб.

— Не съм убеден, че го вярвам.

— Най-добре повярвай, защото е така.

За миг той се поколеба, за малко да й повярва, сетне се усмихна някак криво. За първи път тя разбра, че по свой суров начин той я обича честно, а не желае само плътта й.

— Виж какво, Дано — рече му тя, смекчавайки тона си, — ако някога наруша какъвто и да е обет, който съм дала на Богинята, ще умра на следващия ден, сигурна съм в това. Тя ще намери начин да ме порази.

— Нима? А какво си тогава, може би призрак от Отвъдното?

— Не съм нарушавала обета си. Щом си толкова сигурен, че съм го направила, защо не обявиш публично моето светотатство?

— Би трябвало да е дяволски очевидно.

Нежният начин, по който се усмихна, я накара да отстъпи, но той не се опита да се приближи към нея.

— Душата ми се свива, че го казвам — продължи той, — но те обичам.

— В такъв случай сърцето ме боли за теб, защото този товар ще трябва да носиш сам.

— Ще ти кажа нещо. Досега не съм отклонявал подхвърлено ми предизвикателство.

— Това не е предизвикателство, а чистата истина.

— Нима? Ще видим дали е така.

През следващите няколко дни Гуенивер имаше чувството, че играе смъртен танц, опитвайки се да стои настрана от Данин. Щом влезеше в голямата зала, той идваше и сядаше до нея, сякаш беше в пълното си право да бъде там. Запътеше ли се към конюшните, я следваше. На път към покоите си винаги го срещаше в коридора. Той се стараеше да бъде очарователен и беше мъчително да гледаш как този горд мъж се опитва да бъде изискан и съблазнителен. През деня Гуенивер прекарваше колкото се може повече време с Рикин. Вечер отиваше при Невин в неговата стая или се затваряше в своята в присъствието на прислужничката си.

Една вечер, когато вятърът стенеше по каменните коридори, Гуенивер отиде в стаята на Невин и откри, че се е сдобил с два стола. На масата беше постлал покривка и беше сложил там гарафа с медовина и три чашки.

— Добър вечер, милейди — рече той. — Бих искал да ви поканя да останете, но ще ми дойдат на гости двама души. Реших да спазвам благоприличието и да се сприятеля със Садар и Ивир.

— Това е без съмнение разумно. Сигурно негодуват срещу влиянието ти над Краля.

— Така е. И моите наблюдения ме наведоха на това.

Гуенивер направи само няколко крачки по коридора, когато видя, че Данин стои облегнат на стената и я чака. С въздишка се приближи бавно към него.

— Ще ме оставиш ли на мира? — рече тя. — Дяволски досадно е, че вървиш навсякъде подире ми.

— О, Гуен, моля те. Поболял съм се от любов към теб.

— Тогава отиди при Невин да ти даде лек.

Тя тръгна, но той я хвана за рамото.

— Махни си ръцете от мен! Остави ме на мира!

Гласът й беше прекалено висок и отекна в празния коридор. С пурпурно от гняв лице Данин понечи да каже нещо, но някой идваше към тях. Гуенивер перна ръката му настрани и побягна, профучавайки край Садар с кратко извинение. Забърза се надолу по стълбището и изскочи в голямата зала, където можеше да седи при своя отряд и да е на сигурно място. Същата вечер започна да си мисли дали да не повдигне обвинение срещу него, но той беше прекалено важен за добруването на кралството, за да й повярват лесно.

През целия следващ ден Данин сякаш правеше и невъзможното да я избягва. Тя беше колкото облекчена, толкова и озадачена, докато Невин не спомена, че е говорил с капитана и го е предупредил да не я преследва повече. Но след време той, изглежда, забрави предупреждението. Една дъждовна сутрин на връщане от конюшните я спипа навън, зад броха, а наоколо нямаше никого.

— Какво искаш? — сопна се тя.

— Да си поговорим честно.

— Тогава ме чуй, никога няма да споделиш леглото ми.

— Така, значи е различно с твоето просто селянче, така ли?

— Казах ти истината. А във всеки случай не си ти човекът, който може да задава на една жрица въпроси за обета й.

Той посегна да я хване за китката, но тя се измъкна и хукна към броха, колкото може по-бързо.

Слугинята на Гуенивер беше бледо момиче на име Оклада, на която истински й харесваше да работи в двореца, преди всичко защото там работата беше много по-лека, отколкото в бащината ферма. Тя изпитваше някаква особена гордост от това, че господарката й е толкова странна, и поддържаше просто обзаведената стая на Гуенивер безукорно чиста. Тъй като Гуенивер нямаше дълга коса, която да реше и подрежда, или лъскави дрехи, за които да се грижи, Оклада се задоволяваше с това неспирно да лъска оръжията на господарката си и да почиства непрекъснато конската й сбруя със специален сапун. Докато работеше, бърбореше за всички клюки, чути както в слугинските помещения, така и в покоите на кралицата, без въобще да я е грижа, че господарката й не я слуша. Ето защо беше лош знак, че през един студен следобед Оклада мълчеше, докато работеше, стъкмявайки огън.

— Я да чуем — рече накрая Гуенивер. — Какво е станало?

— О, милейди — тя се извърна от огнището. — Само се моля да ми повярвате. Когато слугата каже нещо, а лордът друго, никой не нарича лорда лъжец. Зная, че той ще отрече всяка моя дума.

Първата мисъл на Гуенивер беше, че някой е забременил момичето.

— Хайде, хайде — рече успокоително тя. — Кажи ми кой.

— Лорд Данин, милейди. Тази сутрин ме срещна навън в коридора и ми предложи подкуп. Каза, че ако тази вечер ви оставя сама в стаята, ще ми даде сребърник. А като рекох, че никога няма да направят такова нещо, ме зашлеви.

— О, по дяволите! Напълно ти вярвам — обхваната от гняв, Гуенивер закрачи напред-назад. — Върши си работата, докато помисля.

На вечеря усещаше непрекъснато как Данин я наблюдава със самодоволна усмивка. Нахрани се бързо и стана от масата, преди той да успее да свърши и да дойде при нея, но я беше страх да се върне в стаята. Ако я последва и направи нещо пред Оклада, скоро всеки слуга в дъна щеше да чуе за това. Очевидно той смяташе момичето много под себе си и не помисляше за тази неприятна възможност. Накрая отиде долу в голямата зала и потърси Невин, който разговаряше с Исгерин на половиница пиво.

— Искам да те поканя в стаята си, добри ми Невин — обърна се тя към него. — Време е да върна гостоприемството ти. Може би и Исгерин няма да има нищо против да се присъедини към нас на чаша медовина.

Рошавите вежди на Невин отскочиха нагоре, сякаш знаеше дяволски добре, че става нещо. Исгерин се усмихваше широко при мисълта, че е поканен да пие с благородник.

— За мен ще е голяма чест, Ваша святост — рече майсторът оръжейник. — Трябва да поговоря с шамбелана, а сетне ще съм свободен да дойда при вас.

— И аз също — обади се Невин. — Благодаря.

Гуенивер покани двамата да дойдат по-късно и побърза да се върне в стаята си, за да изпрати Оклада до кухнята да донесе медовина и чаши. Запали двата фенера с горяща тресчица и тъкмо ги слагаше на място, когато на вратата се почука.

— Влезте, добри ми господа — подвикна тя.

Данин влезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво търсиш тук?

— Идвам да те видя. Гуен, моля те, сърцето ти не може да е толкова студено към мен, колкото показваш.

— Сърцето ми няма нищо общо с онова, което си наумил. Слушай сега, махай се оттук! Имам двама…

— Не ми давай заповеди.

— Това не е заповед, а предупреждение. Ще имам гости…

Преди да успее да довърши, той я хвана за раменете и я целуна. Тя се измъкна от ръцете му и го зашлеви. При този удар цялата му привидна вежливост се срина.

— Гуен, проклета да си! До гуша ми дойде твоето измъкване.

Беше толкова бърз, че не успя да се измъкне. Хвана я за раменете и я притисна към стената. Тя се бореше, риташе и удряше, но той беше прекалено тежък да го отблъсне и я притискаше със зверска сила. Псуваше и я държеше, ръцете му стискаха жестоко раменете й, а сетне се опита отново да я целуне.

— Пусни ме! Пусни ме, копеле такова!

Той я блъсна толкова силно в стената, че тя почти загуби дъх. Внезапно чу писък, който процепи стаята. Данин я пусна и се извъртя бързо тъкмо когато Невин и Исгерин се втурнаха вътре. На вратата Оклада продължаваше да надава пронизителни викове.

— Светотатство! — зашептя ужасен Исгерин. — О, Богиньо мила, прости ни!

— Ти си глупак, Дано! — проговори Невин. — Ти си пълен глупак.

Останала без дъх, стресната, Гуенивер усещаше как гърбът и раменете й горят като огън, но болката не беше нищо в сравнение с болезнения хлад в стомаха й. За малко щеше да бъде омърсена с груба сила. Исгерин се обърна към Оклада.

— Престани да пищиш, момиче! Бягай доведи паж. Изпрати да доведат стражата. Побързай!

Момичето хукна, като продължи да хлипа, и Данин се извъртя бързо към вратата. Невин застана спокойно пред него.

— Ще съсечеш ли двама старци, за да излезеш от тази стая? — рече спокойно той. — Смятам, че имаш повече чест.

Данин започна да се тресе мълчаливо като топола на вятъра. Гуенивер изпитваше желание да изпищи. Стиснала ръце пред устата си, тя го гледаше как трепери. Отнел й бе цялата слава, мощта й на бойното поле и гордостта, че носи меч. Зверската сила на Данин я превърна в обикновена, уплашена жена и за това най-много го ненавиждаше. Исгерин сложи бащински длан на ръката й.

— Милейди, как се чувствате? Нарани ли ви?

— Не много — рече задавено тя.

Навън в коридора викаха мъже. Четирима кралски гвардейци се втурнаха в стаята с извадени мечове и се заковаха, вторачени в своя командир, сякаш изведнъж попаднаха в кошмар. Данин се опита да каже нещо, после продължи да трепери. След мъчителни минути, които й се сториха цяла вечност, пристигна забързан Глин, следван от Садар. При вида на брат си Данин се пречупи, падна на колене и заплака като дете. Садар се отдръпна и ахна драматично.

— Светотатство! — извика съветникът. — И аз отдавна се боях, че това ще стане. Лейди Гуенивер, о, какво отвратително нещо.

— Я почакай за момент — каза Глин. — Дано, какво означава всичко това?

С обляно от сълзи лице Данин изтегли меча си и го подаде с дръжката напред към Краля, но все още не можеше да говори.

— Ваше величество, двамата с Невин видяхме — обади се Исгерин. — Той се опита да изнасили дамата.

— О, богове — рече Садар. — Какво ли ужасно проклятие ще ни изпрати сега Богинята?

Гвардейците се отдръпнаха разтреперани от човека, който е щял да оскверни жрица. Отвращението в очите им показваше ясно, че набожността им е искрена, каквото и да мислеше Гуенивер за тази на съветника.

— Дано — рече Кралят. — Това не може да е вярно.

— Вярно е — най-накрая той се застави да продума. — Просто ме убий, моля те!

Данин отметна главата си назад, за да подложи гърлото си. Глин изруга и захвърли меча на другия край на стаята.

— Ще отсъдя по въпроса на сутринта. Гвардейци, отведете го в стаята му и го дръжте там. Освен това му вземете кинжала — той погледна към пребледнелите свидетели. — Искам да се посъветвам с Нейна святост. — Един след друг те побързаха да излязат, Садар тръгна последен. Кралят затръшна вратата зад него, сетне се хвърли на един стол и загледа подскачащите пламъци в огнището.

— По този въпрос, Ваша святост — проговори той, — вие сте монархът, а аз поданикът. Ще наложа на лорд Данин всяко наказание, което пожелае Богинята, но като човек ви моля за живота на брат ми — замълча и преглътна трудно. — Законът казва, че трябва да подложа на бичуване мъж, посегнал на жрица. Да бъде публично бичуван, а сетне обесен.

Гуенивер седна и стисна треперещите си ръце. Щеше да извлече удовлетворение от всеки удар, нанесен от палача; щеше да изпита удоволствие да види как увисва на въжето. Сетне почувства зад себе си Богинята, едно студено тъмно присъствие, като зимен вятър през отворен прозорец. Проумя, че ако използва свещените закони за лично отмъщение, ще извърши не по-малко светотатство, отколкото ако ги пренебрегне заради Краля. Гуенивер вдигна ръце и започна да се моли безмълвно на Богинята, а през това време Глин седеше втренчен в огъня и чакаше.

 

 

Когато един уплашен паж се втурна на подиума и сграбчи ръката на Краля, всички присъстващи в голямата зала разбраха, че става нещо лошо. Глин излезе, а войскари и благородници започнаха да гадаят, шепнейки поток от клюки и предположения. Какво ли толкова лошо можеше да се е случило, та момчето да забрави дотам възпитанието си? Рикин сметна, че въпросът не го засяга, и продължи да пие. Прецени, че скоро всички ще знаят какво е станало. Нещата се уталожваха вече, когато лорд Олдак мина през масите и го потупа по рамото.

— Ела с мен, капитане. Съветникът Садар иска да говори с теб.

Садар стоеше в основата на стълбището, потривайки непрекъснато ръце.

— Стана нещо ужасно, капитане — рече съветникът. — Лорд Данин се опита да изнасили лейди Гуенивер.

Рикин изпита усещането, че светът е замръзнал и го е сковал в себе си, като попаднал в лед лист.

— Сметнах, че би трябвало да знаеш — продължи старецът. — Честно казано, обхваща ме ужас при мисълта, че противно на всяко правосъдие Негово величество ще го помилва. Ако това стане, бъди така добър да помолиш господарката си да пожали града от проклятието на Богинята.

— По дяволите — изръмжа Рикин. — Ако Негово величество се опита да се измъкне, ще убия копелето със собствените си ръце.

Олдак и Садар размениха много кратки усмивки. Рикин изтича по стълбището, втурна се по коридора и се озова лице с лице с двама гвардейци, които стояха пред вратата на Гуенивер.

— Не можете да минете. Кралят е вътре.

Рикин сграбчи гвардееца за раменете и го блъсна в стената.

— Не ме интересува! Трябва да видя господарката си, ако ще и Адовият властелин да е вътре.

Тъкмо когато другият гвардеец посегна да го хване, вратата се отвори със замах — беше Гуенивер, бледа, разтърсена, но невредима.

— Стори ми се, че чух гласа ти — рече тя. — Влез.

Когато Рикин пристъпи вътре, видя Краля, който ставаше от един стол. Никога преди не се бе озовавал така близо до човека, когото обожаваше на второ място след нея. Изпълнен със страхопочитание, той се отпусна на колене.

— Какво означава това? — попита Глин. — Как научи?

— Каза ми съветникът Садар, Ваше величество. Ако желаете, можете да заповядате да ме бичуват, че нахлух, но исках да видя с очите си дали господарката ми е невредима.

— Без съмнение — той погледна към, Гуенивер. — Съветникът Садар, така ли?

— И лорд Олдак — добави Рикин.

Гуенивер се замисли върху чутото. От начина, по който стоеше изправена като стълб, и по студената власт в очите й той разбра, че Богинята се е вселила в нея.

— Кажи ми нещо, капитане — рече Кралят. — Как ще приемат войскарите тази вест?

— Е, Ваше величество, не мога да говоря за хората на лорд Данин, но моите хора и аз ще се бием със самия Адов властелин да защитим честта на нашата господарка. Не можем да приемем такова нещо ей така, спокойно.

— Особено след като съветникът подклажда всички наред, Ваше величество — рече Гуенивер. — Нещо ми стана ясно за съветника Садар, но едва ли някога ще сме в състояние да го докажем.

— Така ли? — Глин погледна към Рикин. — Остави ни.

Рикин стана, поклони се и излезе заднешком от стаята. Прекара дълга, тревожна нощ, легнал върху нара, питайки се какво решават заедно неговата господарка и неговият Крал.

На сутринта Гуенивер дойде в казармата да го вземе. По изрично нейно искане Рикин получи разрешение да присъства на съда в залата за аудиенции. Глин седеше на подиума, облечен в церемониални одежди, със златен меч в ръка. Четирима съветници, включващи и Садар, стояха зад него, а двама жреци на Бел — от дясната му страна. Свидетелите, сред които беше и Гуенивер, бяха пред подиума. При звука на сребърен рог четирима гвардейци въведоха Данин. По тъмните кръгове под очите му Рикин прецени, че не е спал цяла нощ. Хубаво, помисли си той. Нека копелето да вкуси всяка горчива капка.

— Пред нас е издигнато обвинение в светотатство — оповести Глин. — Лорд Данин е обвинен в това, че се е опитал да оскверни личността на Гуенивер, лейди и жрица. Да започнем със свидетелските показания.

— Ваше величество — викна Данин, — позволете ми да ви го спестя. Признавам. Просто ме изведете и ме убийте. Ако със службата си досега съм заслужил нещо, то нека това стане веднага и бързо.

Погледът на Глин беше така студен, сякаш пред него имаше непознат. Садар се усмихна вътрешно.

— Лейди Гуенивер — каза Кралят, — пристъпете напред.

Гуенивер застана точно под подиума.

— Предлагаме ви да изберете възмездието, което да получите, тъй както ви съветва и както иска Богинята. Смърт или да бъде прокуден. Ще бъде прокуден от нашия двор и нашите земи. Ще отнемем на лорд Данин всички права, ранг и привилегии, но ще запазим детето му, за да бъде отгледано като наш син, защото ни е жал за едно същество, което е прекалено младо, да споделя бащиния си позор. Тази присъда ще пожали живота му само защото престъплението не е било завършено. Ако Богинята желае другото, ще му отсъдим петдесет удара с бич, а сетне да бъде обесен, докато умре, на пазарния площад в нашия град Кермор. В името на вашата Богиня, говорете и осъдете този човек.

Тъй като Рикин знаеше какво ще каже Гуенивер, трябваше да й се възхити как се направи, че обмисля въпроса много тържествено и задълбочено. Садар изглеждаше така сякаш е глътнал голяма глътка оцет, защото започваше да се досеща какво ще последва.

После Гуенивер направи реверанс на Краля.

— Да бъде прокуден, Ваше величество. Макар в основата си простъпката да е тежка и богохулна, Богинята може да бъде милостива, когато престъплението е доброволно признато и когато престъпникът е бил доведен до налудничави действия от неща извън неговата власт.

Тя замълча и погледът й срещна Садаровия. Старецът пребледня като платно.

— Така да бъде — Глин вдигна високо златния меч. — Ние произнасяме споменатата преди присъда срещу Данин, вече не лорд: да бъде прокуден. Стража! Отведете го да се приготви за пътуването си вън от моя град. Нека не взема друго освен дрехите, които носи, две одеяла, един кинжал и двата сребърника, полагащи се на всеки прокуден.

Стражата измъкна арестувания навън, а присъстващите в претъпканата зала започнаха да шепнат помежду си и шумът напомняше бързо течаща вода. Тъй като имаше да изпълни задача, Рикин се изсули от странична врата и се забърза към покоите на Данин. Той стоеше на колене в средата на стаята и завиваше наметало в завивките си. Погледна към Рикин, сетне продължи работата си.

— Да не си дошъл да ме убиеш? — попита той.

— Не. Донесох ти нещо от господарката.

— Жалко, че не остави да ме обесят. Бичуването щеше да е по-добро от това.

— Не говори като глупак — Рикин извади навитото на руло послание от ризата си. — Върви в Блейдбир и дай това на лорд Гуетмар. Той има нужда от добър капитан с тези прокълнати Глигани на границата си.

Данин погледна за миг към навития лист, който му подаваха, сетне го взе и го пъхна под ризата си.

— Тя е много великодушна към онези, които побеждава, но да ме вземат дяволите, ако най-лошото от всичко не е да приема нейното благоволение. Кажи ми нещо, и то честно, Рико, в името на сраженията, които сме водили заедно. Спиш ли с нея, или не?

Ръката на Рикин сякаш сама намери дръжката на меча.

— Не спя и никога няма да спя.

— Ха. Значи ще бъдеш нейно послушно кученце, така ли? Смятах, че си повече мъж.

— Забравяш Богинята.

— Ха — това прозвуча по-скоро като сумтене, отколкото като дума.

Рикин видя меча в ръката си, без да съзнава, че го е изтеглил. Данин седеше на пети и самодоволно му се усмихваше. С усилие на волята Рикин прибра меча.

— Хитро копеле си, няма що! Но не ще те убия и да ти спестя позора.

Данин клюмна като чувал с брашно. Рикин се завъртя и излезе, като затръшна вратата зад себе си.

Дворът беше претъпкан с хора; лордове, войскари, слуги шепнеха помежду си и чакаха. Рикин намери Гуенивер и Невин при портите, където двама кралски гвардейци държаха черния кон на Данин, оседлан и готов. Когато Данин излезе от броха, тълпата се раздели, за да го пропусне. Държеше главата си високо изправена и размахваше навитите си на руло завивки с една ръка също тъй волно и весело, сякаш тръгваше на война. Около него шепотът се извиси, но той се усмихна на гвардееца, потупа коня си по врата и върза завивките за седлото, без да обръща внимание на тихия кикот, на сочещите го кухненски прислужнички. Когато възседна коня, над шепота се чуха подвиквания „копеле“. Данин се обърна на седлото и се поклони на онези, които го дразнеха, и нито за миг не преставаше да се усмихва.

Водена от някакъв порив, който Рикин не можеше да разбере, Гуенивер последва Данин през портите. Рикин улови погледа на Невин, даде знак на стареца да дойде с него и побърза да я настигне. През цялото време, докато Данин минаваше бавно по препълнените улици, народът се обръщаше да го изгледа, хората си шепнеха и го наричаха копеле, но той седеше изправен гордо на седлото. При градските порти се поклони на стражата, сетне срита коня и се понесе по пътя в галоп. Рикин въздъхна дълбоко от облекчение. Въпреки всичко изпитваше някакво съжаление.

— Милейди — обърна се той към Гуенивер, — защо го последва?

— Исках да видя дали ще се пречупи. Жалко, че не стана.

— О, богове, Гуен! — сопна се Невин. — Смятах, че ще намериш сили да му простиш.

— Това е първото глупаво нещо, което съм те чувала да казваш, добри ми човече. Защо, по дяволите, да му простя? Позволих Краля да го прокуди заради него, а не заради Данин, и Негово величество имаше дяволски късмет, че измъкна отстъпка от мен.

— Знаеш ли — рече старецът сурово, — че омразата свързва двама души дори по-силно от любовта. Можеш да помислиш върху това.

Тримата вървяха бавно по северния път, ограден от зелените ливади на личните кралски владения. По студеното, ясно небе се трупаха облаци и бягаха пред засилващия се вятър. Рикин тъкмо мислеше, че би искал да се върне на топло в голямата зала, когато видя животното, което препускаше в тръс към тях по пътя. Беше черният кон на Данин, без ездач, а юздите му бяха вързани за рога на седлото. Рикин изруга и изтича да го хване. Всичките неща на господаря му продължаваха да са вързани за седлото.

— О, богове — рече Невин. — Гуен, заведи коня обратно в дъна и кажи на стражата как си го намерила. Върни се с тях. Рико, ела с мен. Едва ли е далеч.

Рикин установи, че Невин може да бяга изненадващо бързо за човек на неговата възраст. Тичаха по пътя в продължение на четвърт миля, докато стигнаха до малко възвишение, на върха на което растеше самотен дъб. Ругаейки, Невин се втурна нагоре по склона, а Рикин пъхтеше след него. Данин се бе килнал на една страна, ръката му все още стискаше окървавения кинжал. Беше прерязал собственото си гърло на по-малко от миля от Краля, когото обичаше. Рикин се отвърна и видя Дън Кермор да се извисява над града, а червено-сребристите знамена да плющят на вятъра.

— Мамка му! — продума Рикин. — Бедното копеле.

— И това достатъчно отмъщение ли е за теб?

— Повече от достатъчно. Той има прошката ми, ако ще му свърши някаква работа в Отвъдните земи.

Невин кимна леко и се извърна с думите:

— Е добре, във всеки случай така се скъса една брънка от веригата.

— Какво?

— О, нищо, нищо. Гледай. Ето че идват градските стражи.