Сандра Браун
Само спомен (9)

Девета глава

— Добрутро, госпожо Ланкастър.

— Хубав ден, госпожо, нали?

Карълайн посрещна с кимване на глава всички поздрави, които бяха отправени към нея от работниците във фабриката. Прибирането бе в разгара си. Хората вече работеха извънредно, за да се справят с първите постъпления от реколтата на памука. Часовете се нижеха дълги и мъчителни, смените бяха уморителни, изпълнени с прах, задуха и глъч. И все пак сред работниците цареше нов дух, който не беше съществувал от години насам. Не беше тайна откъде идваше това чувство за сплотеност и гордост.

Ринк.

Не можеше да се отрече, че благодарение на пълния преглед на машините, направен от него наскоро, нещата вървяха като по вода. Фермерите, които преди бяха търсили услугите на други памукочистачни цехове, сега се връщаха в „Ланкастър Джин“. Не беше тайна и защо го правеха.

Ринк.

Само за няколкото седмици, в които бе тук, маганът бе претърпял радикална промяна. Повечето от работниците бяха приветствали завръщането му. Тези, които искаха да поработят здраво, бяха получили повишение на заплатите. Онези, които имаха навик да закъсняват или да кръшкат от работа, бяха уволнени. В тяхно лице Карълайн разпозна онези, които бяха наети от Роско за специални цели. Навремето бе имала усещането, че ще е по-добре да не научава какви точно задачи им възлагаше съпругът й. Един-единствен път се бе опитала да предложи на Роско да се отърве от един от тези типове и веднага бе получила урок да не се бърка в мъжките работи.

— Той е размирник — беше му казала.

Роско се бе усмихнал благо.

— Той изпълнява някои… поръчки от лично естество, Карълайн. Ако го видиш да се заяжда с някой от работниците, направи ми услуга и се обърни на другата страна.

— Но той също е работник.

— Така и би трябвало да изглежда. — И като бе доловил смаяното й изражение, бе добавил примирително: — Ще поговоря с него, ако продължи да създава проблеми.

Сега разбираше, че вероятно някой подобен тип бе изпратен да ги следи с Ринк през онова лято.

Ринк, с нейно позволение, не си беше губил времето и веднага бе окастрил мъртвите клонки от дървото и бе вдигнал заплатите на надеждните, лоялни работници. Те го уважаваха. Вместо да работят за него от страх, както бе с Роско, останаха във фабриката, защото го харесваха. Той притежаваше естествен нюх за това как да ги мотивира. Критиката му бе конструктивна. Раздаваше и похвали, когато бяха заслужени. Работеше и се потеше наравно с тях. Нищо чудно, че личният му бизнес беше потръгнал.

Бяха минали десет дни от сблъсъка между Ринк и Стив в конюшните. Ринк прекарваше по-голямата част от времето си във фабриката. Карълайн се радваше да го вижда там. Той й носеше увереност. Беше разбрала, че някои от мъжете са уволнени, защото си бяха позволили да я хулят.

Макар и да не бяха уговорили напълно някакво мирно споразумение помежду си, нещата между тях двамата бяха вървели гладко и спокойно.

Една сутрин, докато преглеждаше безконечния поток от делова кореспонденция, Ринк влезе в кабинета й, без да чука.

— Карълайн, навън има един човек, който желае да говори с теб, ако си свободна.

Усмихна му се и разпери широко ръце над осеяното с книжа бюро.

— О, напълно свободна съм.

Той й се засмя насреща.

— Важно е, иначе не бих те прекъснал.

Тя се изправи и попита заинтригувано:

— За кого става дума?

— Изненада.

Допрял пръсти до гърба й, Ринк я побутна леко към вратата, преведе я през целия шумен цех към товарната рампа, където петстотинфунтовите бали чакаха да бъдат изпратени в склада.

Един мъж в елегантен бял костюм и панамена шапка, който изглеждаше като герой от пиеса на Тенеси Уилямс, измъкваше щипки памук от всяка бала и ги разтягаше между пръстите си. В устата му димеше пура, която смътно и неприятно напомни на Карълайн за Роско. Но в мъжа срещу нея всъщност нямаше нищо от натрапчивото властно присъствие на съпруга й. Той я погледна и й се усмихна приветливо, когато я видя да идва редом с Ринк.

— Господин Закари Хамилтън, позволете да ви представя госпожа Карълайн Ланкастър.

— Господин Хамилтън. — Карълайн му протегна ръка. Тя бе погълната от неговата и здраво раздрусана. Тъй като не помнеше дядо си, на нея й хрумна, че винаги би искала да си го представя точно като господин Хамилтън.

— За мен е огромно удоволствие да се запозная с вас, госпожо Ланкастър. Голямо удоволствие. Вашият… ъ-ъъ-ъ… заварен син, Ринк, тъкмо ми разказа как вещото ви ръководство е подобрило положението в магана.

Страните й пламнаха, когато последователно хвърли поглед от единия мъж към другия, и това още повече я разхубави.

— Ринк ме е попрехвалил, заслугата не е само моя. Но действително се гордея с продукцията, която произвеждаме в момента.

— Господин Хамилтън е прекупвач за „Делта Милс“ в Джаксън.

Карълайн гледаше Ринк, така че само той видя мигновеното изумление, което се изписа във вдигнатите й вежди и смаяно отворената уста. Очите му светнаха дяволито. Едва успя да се сдържи да не се разсмее с глас.

— Р-р-разбирам… — заекна тя и се обърна към човека до тях. Всички в тази част на страната, които отглеждаха или продаваха памук, знаеха „Делта Милс“. Те произвеждаха най-фините памучни платове, известни в целия свят. — За нас ще бъде чест да дадете вашата оценка за качеството на памука ни, господин Хамилтън — изрече тя колкото се може по-спокойно. Едва я сдържаше на място от вълнение и нерви. Пред очите й причерня от нахлулата кръв. Ако двамата с Ринк успееха да продадат памук на „Делта Милс“, това бе равносилно на златен медал за качество.

— Благодарение на гостоприемството на Ринк, вече го огледах. — Той измъкна още една щипка памук от балата до себе си и започна да разтяга нишките му, за да провери средната им дължина. — Това е първокласен памук — изрече замислено. — Има добра издълженост. Мисля, че може да ни продадете малко от него.

И Карълайн, и Ринк едва се сдържаха да не затанцуват от радост.

— Вече сме се договорили за голяма част от памука с други купувачи — отвърна Ринк уклончиво.

— Разбирам, Ринк — отвърна изкупвачът. — А колко бихте могли да ми продадете на мен?

Докато Карълайн стоеше до тях и нервно пристъпяше от крак на крак, Ринк се спазари с човека. В крайна сметка двамата мъже уточниха броя на балите, които трябваше да се доставят, както и единичната им цена. Това бе най-добрата сделка, която „Ланкастър Джин“ бе сключвал някога.

— Естествено ще доставим памука по въздуха — изрече небрежно Ринк, докато отвеждаше мъжа към офиса на Карълайн, за да подпишат договора.

— По въздух? — Господин Хамилтън се взря със страхопочитание в Ринк. Обаче неговото смайване въобще не можеше да се сравни с това на Карълайн.

— Услуга, която предлагаме само на най-добрите си партньори в бизнеса. — Зъбите на Ринк проблеснаха в широка усмивка и когато господин Хамилтън мина пред тях, за да влезе в офиса, той намигна на поразената и загубила ума и дума Карълайн.

Дори и след тръгването на господин Хамилтън, Карълайн продължаваше да гледа Ринк с нескривано изумление.

— По въздух? — попита с изтънял глас. — А какво стана с добрите стари железници?

Той се разсмя и започна да отваря едно по едно чекмеджетата на бюрото и на шкафа за документи, като трескаво търсеше нещо.

— Нищо не им е станало — отвърна машинално. — Аха! Знаех си, че трябва да е някъде тук. — Той извади бутилка бърбън от най-долното чекмедже на един от шкафовете. — Да ти се намират чаши? О, я да вървят по дяволите! — Отвъртя капачката на бутилката, отметна назад глава и отпи солидна глътка от питието. Направи физиономия, когато изгарящата течност нахлу в гърлото му. — Имам един стар товарен самолет, който преустроих лично. Нали искаме да вземем акъла на „Делта Милс“? Мислиш ли, че ще забравят компанията, която им е доставила памука по въздуха?

— Но само горивото струва… Ринк, ще бъде ужасно скъпо.

— Не и ако сам натоваря и пилотирам самолета — отвърна й с широка усмивка. — Ще ни струва цената на горивото и няколко часа от моето време. Но един постоянен договор с „Делта Милс“ би изплатил с лихвите вложението ни, мисля. За нас. — Той й отдаде чест с бутилката в ръка, преди да отпие още веднъж и да й я подаде на нея. — Заповядай.

Заразена от неговия дух на тържество, тя, все пак изкушена, измери с очи шишето.

— Не бих могла — изрече с притворна срамежливост и нервно погледна към вратата.

— Разбира се, че можеш.

— Ами ако някой влезе и ни завари да пием?

— Ще го разберат. Нали току-що сключихме дяволски добра сделка. Освен това вече наблегнах, че никой не бива да влиза през тази врата, без да чука.

— А ти самият го правиш непрекъснато.

Той зае поза на раздразнение.

— Ще пийнеш ли глътка от това или не?

Карълайн смело хвана бутилката и като го имитираше, отметна глава назад и отпи солидно от бърбъна. Закашля се, очите й се насълзиха и вътрешностите й пламнаха. Ринк взе шишето от ръцете й, когато тя се преви на две, за да кашля. Потупа я няколко пъти по гърба с отворена длан, като се смееше оглушително.

— По-добре ли си? — Тя бавно се изправи и избърса очите с опакото на ръката си.

— Така мисля — изграчи и двамата се разсмяха от необичайния й глас.

— Господи, Карълайн, сърцето ми буквално беше слязло в петите — каза той с момчешки ентусиазъм. — Толкова се страхувах да не откаже и да не ни изостави без каквато и да било твърда уговорка.

— Защо не ми каза за идването му?

— Не исках да подхранвам надежди, които можеха и да не се осъществят.

— Радвам се, че го направи така. Изненадата много ми допадна.

— Наистина ли?

— Да. — Карълайн му се усмихна и усмивката й стана даже още по-широка, когато се сети какво точно празнуваха. — Да, да, да!

Всичко се получи без умисъл. Напълно непреднамерено. Той я хвана през кръста, вдигна я на няколко сантиметра над земята и я завъртя в кръг. Двамата се смееха. Главата му бе отметната назад, когато погледна към нея. Тя му се усмихна от извисеното си положение и сложи ръце на раменете му.

— Успяхме! Осъществихме най-добрата сделка в историята на Ланкастър. Осъзнаваш ли какво означава това, Карълайн? Скоро и други купувачи ще се появят да правят постъпки. Плантаторите пак ще заприиждат на талази. Не тази година, но следващата със сигурност. Може да ни се наложи да се разширим. — Той продължи да я държи и да я върти в импровизиран валс.

Когато я пусна на земята, беше съвсем естествено да я целуне. Устните му срещнаха нейните твърдо и смело. Това не бе целувка на влюбени, а на приятелство. Отпразнуване на добре свършена работа.

Ала в мига, в който устните им се допряха, това се промени. Не можеха да се докосват, без да вложат в докосването пламъка на любовта. Щом той почувства влажното, нежно приветствие на устните й, желанието му проблесна като светкавица. Вдигна глава, за да прецени реакцията й. Очите му жадно обходиха лицето й, попивайки всяка негова черта. Руменината, избила по страните й, кестенявата й коса, искриците, от които очите й изглеждаха като дъждовни капки върху сив камък, устните й — всичко това погълна вниманието му.

Тя го очакваше с удоволствие, чувствайки как дъхът му се ускорява, а очите запламтяват.

Той я желаеше. Господи, желаеше я! Искаше му се да я погълне, да я направи своя окончателно и за вечни времена. Но тя се бе клела във вярност на баща му, докато смъртта ги раздели. И Ринк съзнаваше, че въпреки смъртта си, Роско продължаваше да упражнява влияние над живите. Тя все още принадлежеше на баща му и той нямаше да вземе това, за което така копнееше. Задушаваше се от желание и въпреки това с нокти и зъби се откъсна от него и я пусна.

А не му се искаше. Първо ръцете му се придвижиха от гърба към двете страни на талията й, после паднаха безволно встрани. Сякаш привличани от някаква неведома магнетична сила, телата им бавно започнаха да се отдалечават, преодолявайки съпротивлението на неохотата, докато той окончателно не отстъпи крачка назад. Последни я пуснаха очите му, които стояха приковани в нейните, докато насила не ги отклони.

Карълайн беше разочарована и объркана от емоции, който се опита да прикрие, когато той й обърна гръб и тръгна към вратата.

— Мисля да поканя целия отбор на бира, за да отпразнуваме случая. Това ще им подейства като вдъхновение да изработят най-чистия памук за „Делта Милс“.

— Ще бъде чудесен жест от твоя страна, Ринк. Значи ще се видим у дома?

Той кимна.

— Няма да закъснявам.

 

 

Именно в супермаркета за пръв път доби представа за клюките, които се носеха из града.

Хани се беше обадила във фабриката и я беше помолила да мине през магазина на път към къщи. Хани изреди списъка с продукти, който Карълайн надлежно си записа.

— Благодаря ти. Ще съм ти задължена.

— Няма проблеми — каза Карълайн. — Ще се прибера след малко. Ринк ще излиза след работа, затова може би ще трябва да изместиш вечерята половин час по-късно.

Тикаше количката с продукти по пътеката между щандовете и отмяташе купените неща в списъка, когато забеляза две жени от градчето да я оглеждат с неприкрит интерес. Позна ги. Едната бе негласно титулуваната най-злобна клюкарка на Уинстънвил. Дъщеря й беше на възрастта на Карълайн и бе омъжена за един от работниците във фабриката. Говореше се, че заради проблеми с пиенето му било трудно да се задържи задълго на работа. Навремето дъщерята бе от хубавиците, от търсените момичета, в чието число Карълайн не беше влизала никога. Сега навярно ги ядеше отвътре, че момичето на Доусън се бе омъжило така сполучливо! Другата жена бе управителка на химическото чистене и разпространяваше клюките с всяка смяна на мръсни дрехи за чисти.

Нямаше как да избегне срещата с тях, макар и да й се искаше. Брадичката й се вирна на сантиметър и умишлено подкара количката така, че да мине пред тях.

— Добър ден, госпожо Лейн, госпожо Харпър.

— Госпожо Ланкастър — изрекоха двете едновременно. В тона им ясно се долавяше злоба.

— Горкичката — подхвана едната. — Как се справяте сега, когато господин Ланкастър го няма?

— Погребението беше прекрасно. Прекрасно — добави другата.

— Благодаря ви. Добре съм. — Тъкмо щеше да продължи напред, след като бе изпълнила изискванията на вежливостта, когато едната побърза да завърже разговор:

— Сигурно е голяма утеха да имате Ринк до себе си във времена като тези.

Внимавай, Карълайн, предупреди се мислено тя. Двете са като пирани и ще разнищят всяка твоя дума до основи.

— Завръщането на Ринк в Убежището означаваше много за Лаура Джейн и Хани, нашата икономка. Въпреки обстоятелствата, те се радват, че е пак при тях.

Те буквално премлясваха устни на всяка хапка информация, която им предоставяше.

— За колко ще остане тук? Нали вече е голяма клечка в Атланта и има задължения?

— Ринк обича Уинстънвил. Градът е наречен на фамилията на майка му, нали знаете. А Убежището винаги ще бъде негов дом.

Последното, изглежда, обостри апетита им още повече. Пристъпиха още по-близо към нея — като хищници, очакващи удобен момент да нанесат последен удар.

— Ами вие? Убежището не е ли ваш дом, откакто се омъжихте за господин Ланкастър? Или имате намерение да живеете в него всички заедно? Като едно голямо щастливо семейство?

— Ами ние сме точно това — отвърна тя със студена усмивка. — Едно голямо семейство.

— О, разбира се — съгласиха се двете с ентусиазъм.

— Поздравете Сара от мен — каза Карълайн на майката на съученичката си и понечи да тръгне напред. — Чух, че пак си имала бебе.

— Четвъртото й. — Безцветните очи завистливо обходиха стройната фигура на Карълайн. — Колко жалко, че господин Ланкастър не можа да ви дари с бебе. Едно дете би било такава утеха в скръбта ви. — Това беше най-лицемерната демонстрация на съжаление, която Карълайн някога беше виждала. Ако не се тресеше от гняв, би се изсмяла с глас на нескопосаното им представление.

— За какво й е бебе, Фло? — Още един чифт очи, също толкова коварни и предубедени, се плъзна по нея. — Нали Ринк живее при нея в онази голяма къща, за да й прави компания и да й предостави утехата, от която се нуждае.

— О, да, Ринк. Не бива да забравяме, че той е там с нея.

— Довиждане, дами — побърза да изрече Карълайн. Насили се да подбере и последните неща от списъка, преди да мине през касата и да напусне магазина. В очите й горяха сълзи на унижение.

Докато Роско беше жив, никой не би дръзнал да разговаря с нея по този начин от страх да не събуди гнева му. Съпругата на Роско Ланкастър изискваше уважението им, макар и отдавано с половин уста. Очевидно това не се отнасяше за вдовицата му. Сега тя отново се беше превърнала в Карълайн Доусън и петното на произхода й явно щеше да я преследва до края на живота й. Нямаше никакво значение колко непорочно живееш — щом си израсла в семейство от боклука, нравствеността ти винаги ще е поставяна под въпрос.

Защо не напусне това място, изпълнено с ограничени, дребнави хора?

Поради същата причина, заради която и Ринк не можеше. Корените им бяха прекалено дълбоки. Той беше от най-висшите ешелони на обществото, а тя от най-нисшите, обаче нейното място беше също толкова непоклатимо тук, както и неговото. Беше изключително вбесяващо още по рождение да ти е сложено клеймо, което няма никаква надежда да промениш. Нима нямаше значение това, че тя управляваше една от най-добрите и най-голямата памукочистачна фабрика в областта? Нима нямаше значение, че имаше и диплома от колеж? Или нейните постижения единствено подклаждаха завистта им?

Защо да се наказва по този начин? Защо не отиде някъде, където никой няма да я познава?

Убежището.

Откакто се помнеше, си бе мечтала да живее в имението. А сега, когато принадлежеше по право и по наследство на Ринк, какво щеше да прави? Да напусне града? Никога да не се връща тук?

Не. Щеше да си намери друга къща в Уинстънвил и отново да заживее с мечтите си за Убежището. Но никога не би могла да го напусне окончателно. Никога.

 

 

Беше доста мълчалива по време на вечерята. Ядоха пържено пиле в официалната трапезария, защото Ринк бе обявил, че празнуват успешната сделка с „Делта Милс“. Хани и Лаура Джейн споделяха неговото ведро настроение. На Карълайн й беше трудно да се чувства щастлива след подмолната инквизиция, на която я бяха подложили в супермаркета.

Забеляза, че Ринк я гледа въпросително, и се помъчи да загърби тревожните си размисли. Постара се през останалата част на вечерята да не показва така явно лошото си настроение.

След вечеря излезе на разходка из имението. Вечерта бе прохладна и ясна. Случайните полъхвания на вятъра раздвижваха огромните листа на дърветата над главата й. Карълайн седна на една градинска люлка в отдалечения край на градината. Това беше едно от любимите й места в Убежището. Реката сънливо клокочеше недалеч от нея. Клоните на дърветата се свеждаха почти до земята. Храстите в подножията им бяха избуяли. Краката й едва докосваха тревата, когато се поклащаше небрежно напред-назад в люлката.

Ала спокойствието й бе нарушено, когато съзря дълга стройна сянка да се отделя от ствола на едно дърво и да се приближава към нея тихомълком. Той разтвори с ръка сведените листа на една лозница и мина под огромните клони на дъба, докато не застана точно пред люлката.

— Какво има, Карълайн?

— Сигурно имаш индианска кръв. Винаги се появяваш изневиделица.

— Не съм дошъл, за да обсъждаме кръвните връзки. Отговори ми. Какво има?

— Как ме откри?

— Открих те. — Ринк хвана въжетата на люлката и я спря, после се надвеси над нея. — По дяволите, питам те за последен път! Какво има?

Тя се размърда неспокойно.

— Нищо няма.

— Не е вярно. Какво те тревожи?

— Нищо съществено.

— Няма да мръдна от това място, нито пък ще те пусна, докато не ми кажеш. А комарите стават доста настървени, като се смрачи. Тъй че ако не искаш да станеш на решето от тези кръвопиещи гадинки, кажи ми какво те тревожи. Нещо във фабриката? Аз? Какво?

— Този град! — избухна Карълайн и се изправи. Ринк бе принуден да пусне въжетата. Гневният й изблик бе така ненадеен, че той се отдръпна встрани и й направи място. Люлката бясно се разклати след нея. Тя пристъпи към масивния дънер на едно дърво, обгърна го с ръце и опря чело върху кората му.

— Какво за този град?

— Пълен е с дребнави души.

Той се засмя:

— Сега ли го откриваш?

— Не. Разбрах го от мига, в който бях достатъчно голяма да вървя след количката на мама, с която тя разнасяше прането. Винаги съм знаела, че са пълни с предразсъдъци, нищожни хора.

Карълайн се обърна и опря рамене в дървото.

— Просто си мислех, че с диплома от колеж, с добра работа, с ново име ще се издигна достатъчно в очите им, за да не ме смятат повече за боклук.

— Би следвало да си наясно. Какъвто си се родил тук, такъв си и оставаш до гроб.

— На мен ли го казваш! А ако и да съм забравила, днес ми напомниха.

— Какво е станало?

Тя отметна коса назад и го погледна за миг, после извърна очи.

— Прекалено глупаво и незначително е, за да се разстройваме.

— Значи ми кажи, за да можем заедно да не се разстройваме.

Карълайн въздъхна и спомена двете жени, които я бяха заговорили в супермаркета.

Ринк грубо изсумтя:

— Вече започна да ми намирисва. Давай нататък.

— Те… изкоментираха колко добре за мен било, че ти живееш с мен в същата къща след смъртта на Роско. Даже наблегнаха на това. Намекнаха и че… ами можеш да се досетиш за какво намекнаха.

— Намекнали са, че живеем заедно не само в рамките на това, че споделяме един и същи дом. Така ли?

Тя вдигна очи към него.

— Да.

Той тихо изруга.

— Намекнали са, че нещата може би не са съвсем благоприлични.

— Да.

— Че нещо непристойно се вихри тук.

На последното Карълайн не отвърна, а само кимна. Около тях цареше тишина. Цикадите пееха ведро. Големите жаби крякаха приглушено. Откриха, че са неспособни да откъснат очи един от друг. Гърдите й затрептяха от оглушителния тътен на сърцето й. Можеше да се закълне, че пулсът на Ринк, очертан във вената на слепоочието му, напълно съвпада с нейния.

— Забрави какво са казали тези кукумявки, Карълайн. Клюките са любимата им форма на забавление. Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг, когото да въртят на шиш. Нека мине малко време от смъртта на Роско и ще си намерят други занимавки за ангажиране на дребнавите си умове.

— Знам. Разумно погледнато, го знам. И въпреки това не мога да понасям гнусните им приказки. Не ми допада да съм обект на болните им фантазии. — Очите им отново се срещнаха жарко за миг, преди припряно да се стрелнат встрани. Това, което клюките намекваха, не беше плод на чак толкова болно въображение.

— Би било нелепо някой от нас да се изнесе от къщата, преди да приключат юридическите формалности — разумно отбеляза Ринк. — Това би предизвикало още повече приказки, не смяташ ли?

— Предполагам, че си прав. Всички ще се питат кой кого е пропъдил. Ще кажат, че не си ме одобрил.

— Като съпруга на баща ми, искаш да кажеш.

На Карълайн й се прииска да си отхапе езика, задето бе зачекнала тази тема.

— Да.

— И защо ще сметнат, че не съм те одобрил?

— Заради семейството, от което идвам. — Тя се раздвижи смутено. Стволът се закачи за роклята й. — Заради разликата във възрастта между мен и Роско.

Когато очите им се срещнаха този път, нямаше как да ги отместят.

— И ще имат право — прошепна й Ринк, навеждайки се към нея. — Никога не бих те одобрил като негова жена.

— Недей, Ринк. — Искаше да избяга, ала дървото препречваше пътя й.

— Защо се тревожиш за клюките, Карълайн? — попита той с равен глас, като се приближи още повече към нея. — Съвестта ти е чиста, нали? Знаеш, че в Убежището не става нищо нередно.

— Естествено.

Още по-близо.

— Нищо непристойно не става между нас двамата, нали?

— Да.

— Лъжкиня.

Последната дума бе изречена на пресекулки. Ринк допря палци отстрани и обви с пръсти нежната й шия. Повдигна нагоре лицето й.

— Кажи ми, че помежду ни няма никаква магия. — С леко простенване Карълайн се опита да извърне глава. Той не й позволи. — Кажи ми, че всеки път, когато ме погледнеш, виждаш единствено заварен син в мое лице. Кажи ми, че не си спомняш какво е било навремето между нас. Кажи ми, че не помниш онзи ден, в който валеше. Кажи ми никога повече да не те целувам. Кажи ми, че не желаеш повече да чувстваш докосванията ми. Можеш ли да ми кажеш всичко това, Карълайн? — Единственият отговор, който получи от нея, бе приглушено изхълцване. — Така си мислех и аз — добави той протяжно.

Устните му твърдо и сигурно се сляха с нейните. Ръцете й се поколебаха миг преди да опре длани в раменете му, за да направи вяли опити да го отблъсне. Тялото му само се прилепи още по-интимно към нейното. Като парчета от мозайка, направени така, че да пасват едно с друго, той събра телата им в една цялост. Устните му се раздвижиха, повелявайки на нейните да му се подчинят.

— Отвърни на целувката ми, Карълайн. Ти го искаш. Искаш го.

И тя го направи. Нашепвайки тихо подчинението си, Карълайн обви ръце около врата му. Устните й поддадоха под настойчивия му език. Той влезе в тях, без да среща съпротива, а само топла, приветствена сладост. Загали устата й, като нахлуваше във всяко нейно кътче с такава страст, че и последните остатъци от съпротивата й се стопиха. Безпощадно възбуди в нея нестихваща жажда за него. Целувките му бяха дълбоки и разбунващи. Натискът на мъжествеността му между бедрата й събуди в нея глад, който едва можеше да понесе. Желаеше той да запълни тази крещяща в нея празнина. Тя беше създадена от него и само той можеше да я направи отново цяла.

Ринк разкопча блузата й и плъзна ръка в пазвата й. Гърдите й бяха покрити с дантела. Сетивата му се завихриха в истински хаос, когато ръката му обгърна топлата им закръглена плът. Затърка ги с бавни, хипнотични движения, които я прелъстяваха.

От устните му се зареди порой от ругатни и благословии, който прозвуча като любовна песен в ушите й. Усети в неговия глас отразено същото отчаяние, което витаеше в нейната душа, същия глад, същата агония на неудовлетвореното желание. Той се заигра с покритите с дантела и сатен гърди, откри и хвана между върховете на пръстите си зърната им. Ласката й достави огромна наслада. Чувствителната плът набъбна в ответ. Той сведе глава и докосна едното връхче с устните си.

Карълайн почувства тази целувка с утробата си, най-дълбоко в себе си. Цялото й тяло потръпна от нестихваща нужда и тя простена измъчено. Разбра, че ако не спреше сега, щеше да бъде безвъзвратно изгубена.

Отблъсна прегръдката му.

— Не, Ринк, недей! — извика. Покри гърдите си с ръце, като се опитваше да заповяда на сърцето си да спре бесния си ритъм. — Не мога. Не можем.

Гърдите му бурно се повдигаха и отпускаха с всеки дъх. Косата му бе разбъркана от пръстите й. Очите му, замъглени от страст, мъчително примижаха.

— Защо? Заради баща ми ли?

Тя разтърси глава.

— Не, не — протестира злочесто, загръщайки роклята си. — Заради хората от този град. Защото не искам да се окажа точно това, за което са ме смятали. Не мога да направя това, в което грозните им догадки вече ме обвиняват — че съм съблазнила отначало Роско, а после и собствения му син.

— Не ми пука какво ще говорят.

— Но на мен ми пука! — Тя осъзна, че плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. — Както сам каза, ние оставаме такива, каквито сме се родили. Ти си Уинстън и Ланкастър. Каквото и да направиш, то ще бъде извън всякакво осъждане. Няма да посмеят да одумват теб. Но мен… аз идвам от боклука и ще си остана такава за тях до края на дните си. Трябва да ме е грижа какво мнение имат за мен.

Секундите отминаваха, а двамата продължаваха да се гледат втренчено. Ринк първи отмести поглед и когато го направи, изруга яростно.

— Не мога да живея под един покрив с теб и да не те желая.

— Знам.

— Е, казах го. Признах го. Нали това искаше да чуеш? — изкрещя й той.

— Не, Ринк. Нямаше нужда да го чувам изречено, за да го разбера. — Когато той се извъртя рязко към нея, за да я погледне, тя добави меко: — За мен е същото. Нима мислеше, че за мен не е така?

За това може би беше виновна лунната светлина, но на нея й се стори, че съзира в очите му подозрителна влага. Устните му се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Ръцете, отпуснати до тялото му, се свиха в юмруци. Тялото му бе опънато като струна от потисканите чувства. Изглежда, едва успяваше да се владее. Карълайн избърса сълзите от лицето си.

— Разбираш ли защо не мога да бъда с теб, Ринк? Те са прави. Наистина те желая. Но също както ти не можеш да го забравиш, и те не го забравят нито за миг. Аз бях съпруга на Роско.

Той й обърна гръб за няколко минути. Когато повторно се извърна с лице към нея, изражението му беше твърдо, изпълнено с мрачна решимост.

— Какво ще правиш след прочитането на завещанието?

Карълайн не направи опит да скрие сълзите, които пак се появиха в очите й.

— Единственото нещо, което мога да направя и което винаги съм знаела, че трябва да направя. Ще си тръгна.

Ринк кимна отривисто, преди да се обърне и забързано да тръгне през дърветата. Карълайн се отпусна на люлката и зарови лице в ръцете си. Зарида.

Нито един от тях не видя сянката, която колебливо се отдалечи между дърветата.