Сандра Браун
Само спомен (2)

Втора глава

Карълайн извика сподавено и се задъха от възмущение и унижение.

— Как можа да го кажеш! Как може да си толкова ужасен?

— А ти как можа да се омъжиш за онзи проклет старец, който случайно ми се явява и баща?

— Той не е проклет. Винаги се е отнасял добре с мен.

Последвалият от негова страна смях прозвуча по-скоро като лай.

— О, много добре виждам колко добър е бил към теб. Това на ушите ти перли ли са? Диаманти ли имаш на ръката си? Доста си се издигнала в обществото, нали, Карълайн от реката? Сега вече живееш в Убежището. А и не ми ли каза навремето, че би дала всичко, за да живееш в такава къща? — Той се надвеси над нея и заговори с ръмжене: — Нека се опитам да отгатна какво си дала на баща ми, преди да се ожени за теб.

Карълайн го зашлеви с все сила. Случи се, преди да успее да прецени евентуалните последствия от това. В един миг той сипеше срещу нея обидите си, в следващия дланта й със свистене се стовари върху бузата му. Ръката й пламна от силата на удара и тя се надяваше лицето му да е почувствало същата болка.

Той отстъпи назад с крива усмивка, която я разгневи дори повече от презрителните му думи.

— Каквото и да съм му дала, то е било повече, отколкото направеното от теб през последните дванадесет години. Той беше с разбито сърце, живеещ съвсем сам в тази къща, скърбящ за теб.

Той отново се разсмя:

— Скърбящ? Много добре, Карълайн. Скърбящ значи. — Остана в същата арогантна поза, със сгънато коляно, като пренесе цялата тежест на другия си крак. Скръсти ръце пред гърдите си и наклони глава на една страна. — Защо ли ми е толкова трудно да си представя баща ми, скърбящ за каквото и да било? Особено пък за моето отсъствие.

— Сигурна съм, че той искаше ти да си тук.

— Той беше не по-малко от мен доволен да ми види гърба — отвърна Ринк остро. — Спести ми сантименталните си брътвежи, ако обичаш. Ако си въобразяваш, че Роско може да е сантиментален, значи нещо не си наред.

— Нямам представа за какво сте се скарали, Ринк, но сега той е много болен. Той умира. Моля те, не прави нещата още по-лоши, отколкото вече са.

— Чия беше идеята да ми се обадите — твоя или на Грейнджър?

— На Роско.

— Така ми каза и Грейнджър, но не го вярвам.

— Това е истината.

— В такъв случай той несъмнено има някакъв коварен план.

— Роско иска да види сина си, преди да умре! — възкликна тя. — Какъв друг мотив търсиш?

— Не, за Роско това не е достатъчно. Той е коварен, подъл кучи син и щом ме е докарал тук да го гледам как умира, значи има много основателна причина.

— Не бива да говориш по този начин за него пред мен. Той е мой съпруг.

— Това си е твой проблем.

— Карълайн? Кой?… О, божичко, Ринк! — Хани направо се изтърколи през вратата и стисна Ринк в такава здрава прегръдка, която би изкарала въздуха на всеки по-слаб мъж от него. Той отвърна на прегръдката й със същата сила. Очите на Карълайн се изпълниха със сълзи, като видя как горчивината и презрението изчезнаха от лицето му и отстъпиха място на широка усмивка от нескривана радост. Златистите му очи сега заблестяха от щастие, белите зъби просветнаха зад широко отворените устни.

— Хани! Господи, колко ми липсваше!

— Можеше да пишеш по-честичко — изсумтя тя и се отдръпна, като напразно се опитваше да изобрази възмущение.

— Моля за прошка — изрече той с привидно разкаяние, макар очите му да святкаха дяволито, както навремето, когато икономката го хващаше да бърка в кутията със сладкиши. Винаги му се беше разминавало. Размина му се и сега.

— Виждам, че вече сте се запознали с Карълайн — каза Хани, озарявайки и двамата със сияйна усмивка.

— О, да. Запознах се с Карълайн. Даже се поопознахме вече.

Икономката не успя да долови погледа, който Ринк хвърли към Карълайн.

— Виждам, че изобщо не си се хранил както трябва. Даа. Доста парици си направил, а и снимката ти все я има на вестниците, пък изглеждаш така, сякаш не си хапвал нищо свястно от години. Хайде, влизай вътре. Тъкмо притоплих вечерята за теб.

— Също и орехов пай. Подушвам го оттук — подкачи я той, побутвайки я към вратата.

— Не съм го пекла специално за теб.

— Е, хайде стига, Хани. Няма защо да се будалкаме.

— И е съвсем случайно, че за вечеря съм приготвила пиле с бамя.

Седмици след като се беше преместила в имението като негова господарка, Карълайн се беше чувствала като гостенка, на която всъщност не й е тук мястото. Обаче бяха минали месеци. Лаура Джейн я бе приела като приятелка. Хани бе започнала да я харесва. Но сега, като виждаше Ринк в неговия дом, като чуваше ехото от ботушите му по старинните дървени подове и звука от гласа му, отразен от високите тавани на стаите, Карълайн за пореден път се почувства като натрапник. На Ринк мястото беше тук. На нея — не.

Докато стигне до кухнята, Хани вече беше настанила Ринк на голямата кръгла дъбова маса и бе напълнила чинията му с връх. Той оглеждаше стаята.

— Нищо не се е променило — изрече с топлота.

— Боядисахме кухнята преди две години — избърбори Хани, — но казах на господин Ланкастър, че нямам намерение да променям цвета. Исках всичко да си остане, както е било, за деня, в който ще се върнеш.

Ринк преглътна и побутна с вилица една хапка из чинията си.

— Не съм си дошъл завинаги, Хани. Само докато татко… нещата с татко приключат.

Чевръстите ръце на Хани спряха насред една от безкрайните задачи, с които се беше захванала. Изгледа мъжа пред себе си така, сякаш той още бе малко момче, поверено на грижите й.

— Не искам отново да хукнеш нанякъде, Ринк. Мястото ти е тук.

Очите му се стрелнаха към Карълайн, после отново се сведоха към чинията.

— Тук за мен вече няма нищо — отвърна той гневно и напъха поредната хапка в устата си.

— Напротив, има… Лаура Джейн — напомни му Карълайн меко. Вместо да стои непохватно на прага, тя се насили да влезе в стаята. Не искаше Ринк да разбере, че присъствието му я притеснява в собствения й дом. Тя все още не беше вдовицата на Роско и като негова съпруга определено имаше право да се намира тук. Пристъпи към хладилника и си наля още една чаша ментов чай, от който всъщност нямаше нужда.

— Бог да благослови мъничето ми, Ринк — добави Хани, като лъскаше вече блестящата чаша, — тя всеки път ме изпреварва за пощенската кутия, като търси писмо от теб. Заради нея не би трябвало да стоиш далече толкова време, независимо от лошите думи, разменени помежду ви с баща ти.

— И на мен ми беше мъчно, че не бях тук, заради нея. Тя добре ли е?

— О, да. Хубава като картинка.

— Не това имах предвид.

Хани със замах постави чашата върху плота.

— Много добре знам какво имаше предвид — изрече троснато. — И да, тя е добре. От начина, по който питаше за нея в писмата си, разбрах, че и представа си нямаш каква в действителност е Лаура Джейн. Може и да не е чак толкова способна за учене и четене, обаче има остър ум в много отношения. Ти не беше тук, за да я гледаш, но имаш чувство за собственост като мама мецана за малките си. Внимавай. Тя вече е голяма жена и по всяка вероятност няма да й допадне, ако се държиш с нея като с чупливо украшение. Тя е красива млада жена. Ако имаше възможност да се среща с хора, мнозина едва ли биха я помислили за по-различна от тях.

— Но тя е — настоя той.

— Не чак толкова — вметна Карълайн. — Знае много добре какво става по света, обаче чувствата й са крехки. Повече ме притеснява чувствената й уязвимост, отколкото умствените недостатъци, ако изобщо ги има. Ако някой, когото обича, я разочарова, може и изобщо да не се съвземе.

Очите му не се откъснаха от нейните нито за миг, докато избърсваше устните си с ленена салфетка, а после я захвърли на масата и рязко бутна назад стола си.

— Много благодаря за проповедта, сестра Карълайн. Ще се постарая да не я забравям.

— Не исках да кажа…

— Напротив, каза го — сопна се той и посегна към кафеника, за да си налее.

— Ринк Ланкастър, нищо не ти дава право да държиш такъв тон на Карълайн. — Хани бе изумена от инстинктивната неприязън, която се бе зародила между двамата. Познаваха се едва от пет минути, а всеки път, щом се погледнеха, хвърчаха искри. Очевидно Ринк не можеше да се примири с факта, че баща му е взел толкова млада жена. Но той бе далеч оттук цели дванадесет години. Какво значение би могло да има какъв брак е сключил баща му? Освен ако не ставаше дума за имението. — Къде са обноските ти, на които с такъв труд те учехме с майка ти? Не забравяй, че Карълайн е съпруга на баща ти и като такава заслужава почтително отношение.

Ринк, без да откъсва очи от Карълайн, изви устни в присмехулна усмивка.

— Моя мащеха. Даа, все го забравям.

— Лаура Джейн идва — промълви Хани, хвърляйки притеснени погледи към двамата в кухнята. — Не я разстройвай, Ринк. Днес вече й се наложи да поеме един удар и го прие добре.

Нежният глас на Лаура Джейн се чу през вратата с мрежа още преди тя да я отвори. Момичето се спря на прага в мига, в който съзря брат си. Лицето й остана за момент безизразно, след което засия и очите й заблестяха, бузите се зачервиха и тя се усмихна широко.

— Ринк — прошепна.

Хвърли се към него, обви с ръце шията му и зарови лице в разтворената яка на ризата му. Неговите ръце също я обгърнаха и той я залюля напред-назад в силна прегръдка. Очите му бяха здраво стиснати, за да скрият чувствата, които го бяха връхлетели. Лаура Джейн първа се отдръпна. С пръсти, толкова фини и прозрачни, сякаш едва ли имаше живец в тях, тя заизучава лицето на брат си, косата му, раменете, като че ли да се увери, че той действително е тук.

— Толкова си висок — отбеляза тя. — И силен. — Лаура се засмя, докосвайки бицепсите му.

— А ти си красива и толкова си пораснала. — Очите му я обгърнаха цялата — прекрасна, изящна жена. В следващия миг и двамата избухнаха в смях от неподправена радост, че се виждат отново. После пак се прегърнаха.

— Татко ще умре, Ринк — промълви Лаура Джейн тържествено, когато най-после се пуснаха. — Карълайн каза ли ти?

— Да — отвърна той нежно и погали с пръст брадичката й.

— Но сега, когато ти си тук. И Хани, и Карълайн, и Стив… О, божичко! Забравих да ви представя. — Тя се обърна към управителя на конюшните, който беше дошъл до къщата, за да я изпрати, и сега стоеше на прага. Лаура Джейн го хвана за ръка и го придърпа напред. — Стив Бишъп, това е брат ми, Ринк.

Стив трябваше да пусне ръката на Лаура, за да се ръкува с Ринк, който го гледаше изпитателно.

— Господин Ланкастър, радвам се да се запознаем.

— Викай ми Ринк — отвърна му той, разтърсвайки протегнатата ръка. — Откога работиш тук?

— Малко повече от година.

Ринк погледна сестра си, после пак впи очи в Стив.

— Сестра ми споменаваше за теб в писмата си.

— Една от кобилите вчера доби малко, Ринк — развълнувано му съобщи Лаура Джейн. — Стив й помогнал.

— Да, и трябва да се връщам обратно при тях — рече Стив.

— Защо не останеш да хапнеш парче пай с нас? — предложи Хани.

Той погледна Ринк и извърна лице.

— Благодаря за поканата, но няма да мога. Трябва да нагледам новороденото.

— Ще дойда да я видя сутринта, Стив. Нали нямаш нищо против? — попита Лаура Джейн и отново го хвана за ръка.

— Разбира се, че нямам — отвърна той меко, поглеждайки невинното й лице. — Ще й липсваш, ако не дойдеш да я видиш.

Стив издърпа ръката си от нейната и пристъпи към задната врата.

— Лека нощ, Стив — извика Лаура Джейн.

— Лека нощ, Лаура Джейн — отвърна й той. После докосна с пръсти периферията на сламената си каубойска шапка, за да се сбогува с всички останали, и изчезна в тъмнината, накуцвайки леко.

Ринк се загледа втренчено след него, подпрял се на рамката на вратата. Хани се засуети наоколо, като режеше огромни порции орехов пай и щедро слагаше отгоре им ванилов сладолед.

— За мен недей да режеш, Хани, благодаря — изрече Карълайн. С крайчеца на очите си забеляза, че Ринк се извърна към нея, щом заговори. — Денят беше доста уморителен. Мисля да се качвам горе.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита я Хани загрижено.

— Само от един хубав сън — отвърна Карълайн. После се наведе над Лаура Джейн и я целуна по бузата. — Лека нощ. Утре ще идем заедно до болницата и ще можеш да видиш баща си.

— Да, много искам. Лека нощ. Не е ли прекрасно, че Ринк си е у дома, Карълайн?

— Да, така е. — Карълайн се изправи и срещна погледа му. — Хани е приготвила стаята ти. Лека нощ, Ринк.

Преди да успее да й отговори, тя вече бе излязла от стаята, прекоси трапезарията и се заизкачва по стълбите. Да бъде в една стая с него й идваше прекалено много. Освен това той, Лаура Джейн и Хани, която им бе като майка след смъртта на Марлена, имаха за какво да си поговорят и трябваше да бъдат оставени насаме.

Стъпките й по коридора на горния етаж потъваха в персийската пътека, която го обхващаше от край до край. Спалнята й бе леко осветена от двете лампи встрани от таблите на леглото й. Тази вечер полумракът й носеше успокоение, сякаш прикриваше това, което човек не искаше да види, и това, което не искаше да мисли. Карълайн пристъпи към широкия прозорец, който гледаше към задната градина на имението и тревистия склон надолу към реката. Луната беше полумесец, но отражението й се виждаше във водната повърхност в далечината.

Всичко изглеждаше толкова спокойно и тихо. Карълайн обаче изобщо не бе спокойна. Днес беше понесла три удара. Беше разбрала, че съпругът й щеше да умре. Беше прозряла, че привързаността на Стив към Лаура Джейн крие нещо повече от приятелство. И Ринк се беше прибрал у дома. С дълбока въздишка Карълайн се отдръпна от прозореца и започна да се съблича. След като си напълни ваната с гореща вода, тя се потопи в ароматните мехурчета, затворила от удоволствие очи. Чак тогава си позволи да заплаче. Заради Роско. Той бе объркан от болестта си и все пак упорито бе отказвал да се консултира с лекар. Човек с неговата жизненост не би могъл да се примири с мисълта, че е болен. Може би дори беше добре, че краят щеше да дойде скоро. Би било направо нечовешко, ако на мъж със силния дух и амбициите на Роско му се наложеше да лежи месеци наред, безпомощен и безполезен, в някое болнично легло.

Карълайн лежа във ваната дълго, докато сълзите й не пресъхнаха и водата не изстина. Приготви се да си ляга. Къщата се беше умълчала. Когато отмяташе завивките, прозвуча тихо почукване по вратата на стаята й, което я накара да подскочи стреснато. Открехна вратата и надникна в тихия полутъмен коридор.

— Какво искаш?

— Да поговоря с теб.

Ринк бутна вратата и влезе вътре. Ако не желаеше да предизвика скандал, Карълайн нямаше друг избор, освен да го пусне и да затвори след него. Той застана насред стаята и бавно плъзна очи из помещението. Пристъпи към прозореца и прокара длан по завесите, сякаш си припомняше усещането от тяхната материя, забравено от години. Огледа нещата, пръснати по тоалетната масичка. Взря се в отражението си в голямото огледало над нея. Дали търсеше с очи момчето, което някога е бил?

— Това беше стаята на майка ми — промълви накрая.

Карълайн вкопчи една в друга ненадейно овлажнелите си ръце.

— Да, знам. Прекрасна стая. Една от любимите ми в тази къща.

— Отива ти — изрече той, загледан в нейното отражение зад своето. — Също като на нея. Това е чисто женска стая.

Той продължи да я гледа и Карълайн болезнено осъзна външния си вид в момента. Нощницата и тънкият халат изобщо не представляваха защита пред изгарящия оглед, на който я подложи Ринк. Съзнанието, че е гола под дрехите, макар и прикрита от глава до пети, я накара да потръпне. А най-изнервящо от всичко бе осъзнаването, че и той самият е наясно с този факт.

Изпитателните му очи се спряха многозначително върху гърдите й, талията, под талията. Сякаш откликвайки на някакъв магически повик, тези ерогенни зони се съживиха и затрептяха. Зърната на гърдите й настръхнаха.

Женствеността й разцъфна. Карълайн мислено се наруга и все пак бе неспособна да сложи край на надигащата се вълна от възбуда, която се разля по цялото й тяло под погледа на тези тъмнозлатисти очи.

Ринк държеше в ръка тумбеста чаша с уиски, от която отпи солидна глътка. Погълна я и ароматната изгаряща течност се плъзна и разля из вътрешностите му.

— Татко все още си пада по скъпото уиски — отбеляза замислено — и хубавите жени. Изглеждаш прекрасно в тази стая, Карълайн, така както светлината озарява косите ти. — Той я възнагради с още едно щателно обхождане с очи в огледалото, след което се извърна.

Пристъпи към кушетката в ъгъла на стаята и се опъна върху нея. Тя беше предназначена за далеч по-крехки фигури и ботушите му увиснаха от едната й страна. Ринк сложи питието върху корема си, като го придържаше с една ръка, а другата подпъхна под тила си, наблюдавайки Карълайн с ястребов поглед. Тя продължаваше да стои нервно на същото място, на което я бе заварило нахлуването му в стаята.

— Майка и татко никога не са споделяли тази спалня — изрече той небрежно, ала Карълайн не се подлъга от тона му. Ринк никога не казваше нещо просто така, за да поддържа разговора. — Спомням си, сякаш беше вчера, деня, когато й каза да не си прави труда да се връща в неговата спалня, след като беше родила Лаура Джейн. Мама плака часове наред. Той никога повече не спа с нея. — Ринк отпи още една глътка уиски и се засмя дрезгаво. — Не мисля, че изобщо й е простил за Лаура Джейн.

— Той обича Лаура — възпротиви се Карълайн. — Винаги се е старал да прави най-доброто за нея.

Той отново се разсмя, този път още по-цинично:

— О, да, за това много го бива. Да прави това, което е най-добро за всички.

Карълайн се насили да се раздвижи. Пристъпи към леглото и седна на края му, като нервно въртеше между пръстите си колана на халата.

— За това ли искаше да поговорим?

— За съпрузите, които спят заедно? — попита той с леко вдигнати вежди. — Или за Лаура Джейн?

Ринк умишлено я предизвикваше. Къде беше изчезнала цялата му топлота? Нежността, която й беше показвал, когато се бяха срещали тайно и бяха изливали сърцата си един пред друг? Той беше напълно непознат човек и все пак болезнено близък.

Ризата му беше разкопчана и широко разтворена. Гърдите му се надигаха и отпускаха при всеки дъх. Спомняше си отчетливо ясно как изглеждаше той, когато го беше видяла за първи път — току-що излязъл от реката, с прилепнали от водата косми. Коремът му и сега беше плосък и стегнат, както тогава, набразден от мускули. Пътечка от черни косми го разделяше на две съвършени половини, преди да се скрие в колана на джинсите му. Под тясно прилепналата материя се очертаваше солидното доказателство за мъжествеността му.

Смутена, Карълайн побърза да отмести очи.

— Защо искаш да говориш с мен? Не желая да ме забъркваш в разпрата между теб и баща ти.

Това му се стори изключително смешно и той се смя доста дълго, отпивайки бавно от уискито. Като го довърши, се изправи и тръгна към нея. Нощната лампа хвърляше тъмни сенки по лицето му. Изглеждаше сатанински опасен, но и неистово привлекателен, както стоеше извисен над нея. Коленете му почти докосваха нейните, толкова близо беше. С усилие на волята Карълайн се въздържа да не трепне и да се отдръпне със страх. Но не страх от това, което можеше да й направи, а от това как тя би могла да реагира.

— Сутринта ще ми трябва кола. Дойдох да те питам дали мога да взема твоята.

— Разбира се — отвърна тя с въздишка на облекчение. — Сега ще ти дам ключовете.

Карълайн стана от леглото, като се постара, доколкото бе възможно, да не го докосва. Но като минаваше покрай него, за миг, който спря дъха й, бедрата им се допряха и тя почувства как спазъм стегна мускулите му. Припряно пристъпи към масичката, където беше дамската й чанта. С треперещи пръсти затърси ключовете, най-сетне откри връзката и я пусна в отворената му длан.

— Къде ще ходиш сутринта?

— Искам да се видя с лекаря, преди да се срещна с баща ми. После ще се върна, за да ви откарам двете с Лаура Джейн до болницата, ако искаш.

— Да, така ще е добре. Сутринта ще имам да свърша някои неотложни неща.

— Във фабриката?

— Да. Занимавам се със счетоводството там.

— И аз така разбрах от Грейнджър. Той каза, че си станала незаменима за баща ми още преди да се омъжиш за него. — Ринк се приближи още повече към нея. Дъхът му, който се разстла по лицето й, бе топъл и ухаеше на отлежало, скъпо уиски.

— Грейнджър често прекалява с похвалите.

Карълайн се опита да се отдръпне, но намерението й не доведе до нищо друго. Освен да ги приближи още повече, защото и той се премести заедно с нея.

— Съмнявам се. Обзалагам се, че си незаменима за татко не само в този смисъл, нали?

В погледа й проблеснаха светкавици, когато го изгледа гневно.

— Защо продължаваш да сипеш гнусни намеци, Ринк?

— Защото ми доставя адско удоволствие да те вбесявам, ето защо. Карълайн, която беше толкова млада, сладка, плаха… толкова чиста. — Последната дума прозвуча като изстрел.

Тя вдигна ръка, но той пресече движението й и я сграбчи за китката, после я изви назад и я притисна към себе си. Гърдите й се долепиха към неговите. Пръстите на босите й крака болезнено се засрещнаха във върховете на ботушите му. Лицето му се приближи на милиметри от нейното. Когато заговори, всяка дума излизаше с мъка през стиснатите му зъби:

— Веднъж те оставих да ти се размине, но ако още веднъж посмееш да ме удариш, ще се молиш на бога да не си го правила.

— И какво ще направиш? Ще отвърнеш на удара с удар?

Той се усмихна с недобронамерена дяволитост.

— О, не! Не по този начин получавам удовлетворение. Ще ти направя нещо, което никак няма да ти хареса. — Той я придърпа още по-плътно до възбуденото си тяло, за да може напълно да изясни намека си. Сведе глава още по-надолу. — Или, напротив, даже много ще ти хареса. А, Карълайн? — Катарамата на колана му се врязваше в плътта й. — За всички останали може и да си госпожа Роско Ланкастър, но за мен ще си останеш само Карълайн Доусън, момичето, което минаваше през гората на път за работа през лятото… и което между другото ме подлудяваше.

Карълайн отвърна на втренчения му поглед. Изражението й бе гневно. Очите бяха потъмнели като облаци пред буря, довени от залива, понесли със себе си дъжд и гръмотевици. Косата, за която преди малко бе получила комплимент, сега падаше назад като буен водопад.

— Значи все пак си спомняш, Ринк. А аз се питах дали не си го забравил напълно.

Очите на Ринк се разшириха за миг, преди да се свият. Жадно се плъзнаха по лицето й, задържаха се дълго върху устните й, плъзнаха се надолу по шията към гърдите й, които се надигаха в отвора на халата й, после се върнаха обратно по същия път. В очите му се бореха и се сменяха най-противоречиви чувства.

— Да — отвърна той грубо. — Да, по дяволите! Спомням си.

Пусна я така рязко, че тя залитна и се удари в ръба на масичката и докато възвърне равновесието си, той вече беше изхвърчал гневно от стаята.

 

 

Проклятие! А как му се искаше да беше забравил.

Като се върна в стаята си, Ринк със замах съблече ризата си, напълни отново чашата от шишето, което преди това бе взел от барчето в кабинета на баща си, и се стовари в коженото кресло, което винаги стоеше до прозореца. Отпи от питието, но насладата от уханието му вече бе безвъзвратно изгубена за него и той остави чашата с отвращение. Наведе се, събу ботушите си и ги остави да паднат с глух тропот върху килима.

Облегна се назад, опря глава на меките възглавници и остави мисълта си да се върне назад, далеч в годините — до онзи летен ден, когато бе ходил до фабриката, беше се скарал с баща си и се бе потопил във влагата и горещината на Мисисипи. Беше отишъл до реката, беше се съблякъл чисто гол и се бе гмурнал в дълбокото, там, където водата бе най-хладна. Чак след като бе излязъл и бе отръскал водата от себе си и обличаше джинсите си, я беше видял…

— По дяволите! — възкликна Ринк. Пръстите му непохватно задърпаха ципа нагоре. — Откога стоиш там? — Едва не се изсмя с глас, като забеляза изражението й. Ако той беше изненадан да я види там, момичето бе направо парализирано от вида му.

Не мислеше, че ще получи отговор, но тя изрече със запъване:

— Т-т-току-що дойдох…

— Е, слава богу, защото цамбурках, както майка ме е родила… Ако се беше появила по-рано, и двамата щяхме да изпаднем в неудобно положение.

Усмивката му беше широка и самоуверена, даже самодоволна. Тя продължаваше да трепери в евтините си обувки и три четвърти чорапи, но все пак успя да изобрази плаха полуусмивка.

— Надявам се, че не съм те обезпокоила — отвърна му с учтивост, която, предвид обстоятелствата, доста го развесели.

— Не. Вече приключих. Беше толкова горещо, че ми се прииска да поплувам.

— Да, горещо е. Затова минавам оттук, покрай реката. Тук е по-хладно, отколкото на пътя.

Още от самото начало тя бе възбудила любопитството му. Не само че беше невероятно красиво момиче, но беше и по-различна. Полата й беше памучна, чиста и изгладена, но старомодна. Бялата й памучна блузка миришеше на сапун за пране, вместо на „Свежа роса“ — парфюма, с който всички момичета се пръскаха в онези дни.

Под блузката видя очертанията на бял сутиен, който явно бе стегнат като усмирителна риза. Повечето от момичетата, които познаваше, носеха нещо, което се наричаше получашки с подплънки за повдигане, и правеха именно това с една-единствена цел: да влудят момчетата, с които излизаха на срещи.

С мъка откъсна очи от гърдите й, засрамен от себе си, задето я беше подложил на щателния оглед, с който преценяваше всяко срещнато момиче. Та тя беше просто дете. Петнадесетгодишна? Шестнадесет? Най-много. И продължаваше да изглежда уплашена до смърт от него.

Но, господи, външността й си я биваше. Чиста кожа, очи с цвят на мъгла, стройно, стегнато тяло с всички женски извивки и закръглености. Косите й проблясваха в тъмните окраски на махагона. Всеки полъх на вятъра, който раздвижваше клоните и листака над тях, запращаше игриви огнени зайчета по тежките й кичури.

— Къде си тръгнала?

— Към града. Работя в „Улуъртс“.

Не познаваше нито едно момиче, което да работи през лятото. Повечето се излежаваха покрай басейните, частни и обществени, правеха тегели по главната улица, докато не срещнеха някой познат, и организираха купони всяка вечер.

— Аз съм Ринк Ланкастър.

Тя го гледаше особено и на него му хрумна, че това вероятно се дължеше на облеклото му. Момичето се бореше с любопитството си, но очите й непрестанно се връщаха към гърдите му, корема и на все още разкопчаното горно копче на панталона. При обичайни обстоятелства това само би подхранило самочувствието му и би му подсказало, че това ще е поредното лесно завоевание. Би приел този оглед като знак, че жената срещу него е склонна и на разположение. Ала невинният поглед в тези сиви очи го смущаваше. Понеже очите й непрестанно се връщаха към отвора на джинсите му, Ринк с изненада откри, че съвсем не на място започва да се възбужда. Опитвайки се да запази поне отчасти тон на благоприличие, той пристъпи напред и протегна ръка. Тя моментално трепна, но после срамежливо му подаде своята.

— Карълайн Доусън — изрече с тих глас, като вдигна очи и срещна погледа му.

Загледаха се втренчено.

Времето си летеше, бръмбарите и пчелите жужаха около главите им, един самолет избоботи в небето, водата кротко се плискаше в брега. Мина доста време, преди да пуснат ръцете си.

— Доусън? — попита Ринк и се почуди защо гласът му звучеше както преди десет години, когато бе започнал да се „променя“. — Дъщерята на Пийт Доусън?

Очите й моментално се забиха в земята и раменете й се отпуснаха. По дяволите! Защо му трябваше да пита с такъв невярващ тон? Всички знаеха Пийт Доусън. Той играеше по цял ден в игралните зали, просеше пари от всеки, който бе достатъчно тъп да спре и да говори с него, след което, ако събереше достатъчно, се наливаше с евтино уиски до забрава.

— Да — отвърна тя тихо. После, потрепервайки леко, вдигна глава с достойнство, което стопли сърцето на Ринк, и добави: — Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за работа.

— Много ми беше приятно, че се запознахме.

— На мен също.

— Внимавай, като вървиш през гората. — Тя се засмя. — Какво смешно има?

— Ти си смешен, нали преди малко даже влезе да плуваш там. — Тя посочи реката. — В нея се въдят бог знае какви гадинки. Защо не плуваш в градския басейн?

Той сви рамене:

— Беше ми горещо.

Да, беше му горещо. Господи, колко горещо му беше и сега. Когато се бе разсмяла, главата й се беше отметнала назад и бе разкрила бялата й крехка шия, която изглеждаше примамливо приканваща. Косата й бе проблеснала като водна струя по раменете и гърба й. Белината и сапунът започваха да му се струват по-ароматни и от най-изисканите парфюми, които бе улавяло обонянието му. Мирисът се смесваше така добре с уханието на чистата й светла кожа. Смехът й, леко дрезгав и неподправен, сякаш имаше плът и го бе обгърнал като милувка. Беше го погалил точно там, където бе най-хубаво и където изпитваше адски болезнени спазми. Да, беше му горещо. Изгаряше на бавен огън.

— Кога свършваш работа? — И той като нея се изненада от въпроса, който зададе.

— В девет. — Тя предпазливо заотстъпва назад.

— По тъмно? И пеш ли се прибираш?

— Да. Но тогава не минавам през гората. Само през деня.

Той се замисли над чутото. Това момиче не беше като никое от тези, които срещаше в Уинстънвил, пък и целия окръг.

— Ще закъснея за работа — повтори тя и отстъпи още назад, макар на него да му се стори, че и на нея не й се иска да се разделят.

— Да, да, разбира се. Не закъснявай. До скоро, Карълайн.

— Сбогом, Ринк.

В последните думи бе изразено много повече, отколкото двамата бяха изрекли. Той разчиташе, че ще я срещне отново. Тя мислеше, че това никога няма да стане.

Ринк се беше върнал до колата си със свален гюрук и се беше метнал зад волана, без да отваря вратата. Придвижи се до Убежището за рекордно време и веднага се устреми към стаята си, взимайки две стъпала наведнъж, и…

Сега, както тогава, мислите за Карълайн изпълваха съзнанието му. Сякаш се виждаше как преди дванадесет години беше влязъл в същата тази стая. Беше захвърлил набързо дрехите си на пода и се бе стоварил в същия този стол. Беше седял в същата поза и същата жена бе изпълвала мислите му. И тя продължаваше да е една загадка — неуловима, натрапчива и привлекателна.

И сега, както тогава, знаеше, че независимо от това какво ще направи, почти нищо нямаше да облекчи пулсиращата, тръпнеща болка на желанието.