Сандра Браун
Само спомен (13)

Тринадесета глава

— Ще ми се да преметна това момче през коляното си и да го напердаша едно хубаво — мърмореше Хани и сваляше завивките от леглото на Карълайн. — Ако някое хлапе някога се е нуждаело от хубав пердах…

Карълайн седеше пред тоалетката и се опитваше с пръсти да облекчи болката в слепоочията си. Не се получаваше. Цялото й тяло я болеше, сякаш бе смазана. А то така и беше. Смазана от кавгата си с Ринк.

Икономката събра мръсните чаршафи насред стаята и започна да застила новото бельо. С военна педантичност Хани го изпъваше с длан и затъкваше краищата под матрака.

— Той не ти ли каза нещо снощи, нещо, което да ти подскаже, че ще се измъкне оттук посред нощ като крадец?

— Не, ъ-ъ… той… Поговорихме малко. Той се качи горе, а аз си легнах след него. Не знаех, че си е тръгнал, докато не ме събуди тази сутрин.

— Учила съм това момче на далеч по-добри обноски, а и майка му преди мен. Представи си само: да си събере багажа и да изчезне, без да каже и едно довиждане. Да отиде с новия си пикап на пистата и да отлети със самолета си. Кълна се в бога, не знам какво го е прихванало!

На Карълайн й се искаше поне този път икономката да не бъде толкова приказлива. Последното, за което желаеше да разговаря, беше Ринк. Раните й бяха прекалено пресни. Всяко споменаване на името му ги разтваряше и караше сърцето й да кърви.

— Мисля, че вече и без това достатъчно е занемарил бизнеса си в Атланта.

Хани я погледна красноречиво. „Много добре знам накъде бе започнал да духа вятърът“, искаше да каже на младата жена. Умираше от любопитство да разбере какво се бе случило помежду им, което да накара Ринк да замине така ненадейно. Седмици наред двамата бяха живели само един за друг. Нещо бе накарало Ринк да обърне гръб на всичко и това нещо имаше връзка с Карълайн. Хани се наведе и взе наръча бельо.

— Просто не знам как ще кажа на Лаура Джейн, че си е тръгнал, без да се сбогува. Ще разбия сърцето й.

— Нали каза, че е оставил писмо за нея.

— Не е съвсем същото, нали?

Търпението на Карълайн се изчерпа. Тя се изправи и пристъпи към гардероба, като започна да приготвя дрехите си за банята — намек, че иска да остане сама.

— Тя няма да усети чак толкова болезнено липсата му сега, след като си има Стив.

— А кой ще се погрижи за теб?

Карълайн застина на място, както беше тръгнала към банята, и рязко се извърна с лице към проницателната икономка. Хани само я изгледа многозначително, преди да излезе от стаята с вид на превъзходство, понесла в ръце купчината мръсни чаршафи.

Карълайн си взе душ и се облече машинално. Не я интересуваше как ще изглежда. Ринк нямаше да е тук, за да я види. Ще продължи както обикновено, ще отиде до фабриката, за да провери как вървят работите по реконструкцията. За нея щеше да е по-важно от всякога да изглежда напълно овладяла положението, способна да взима и отстоява решения. Някои от работниците можеха да се възползват от напускането на Ринк като извинение да занемарят работата си.

Когато пристигна във фабриката, Карълайн разбра, че Ринк в крайна сметка не бе действал чак толкова импулсивно, отлитайки за Атланта през нощта. Барнс я пресрещна в офиса.

Стоеше прав, когато тя влезе, пристъпваше сконфузено от крак на крак и избягваше погледа й.

— Ринк… хъм, господин Ланкастър… ми се обади от Атланта рано сутринта.

Тя се опита да изглежда безразлична, ала ръката й трепереше, когато отвори чекмеджето, за да прибере там дамската си чанта.

— Така ли?

Барнс отговори:

— Да, госпожо. И ми каза да ви помагам и да се погрижа всичко да върви гладко, както досега. Каза да му се обадя, ако възникнат някои усложнения.

— Благодаря, Барнс — изрече Карълайн кротко. Той не я беше изоставил напълно. Все още достатъчно държеше на нея, за да не я остави с напълно парализирана производствена линия. От друга страна, той може би просто защитаваше интересите на наследството на Лаура Джейн.

Мъжът въртеше шапката си в ръце.

— Знаете ли, хъм… с момчетата… ами просто свикнахме Ринк отново да се навърта наоколо. Разбира се, той беше още момче, когато си тръгна първия път, но ние всички го харесвахме още тогава. Винаги се е грижил за нас, нали ме разбирате? Не като баща си, без да проявявам неуважение. Но Ринк винаги ни е подкрепял нас, работниците.

— Да, знам какво имаш предвид, Барнс.

— Ами — подхвана той и заотстъпва към вратата, като мислено се проклинаше. По дяволите, не беше имал намерение да я разплаква. — Ако имате нужда от нещо, само ми викнете, нали, госпожо Ланкастър?

— Да. Благодаря ти.

След излизането му Карълайн пристъпи към прозореца и плъзна поглед по пейзажа. Краят на лятото беше настъпил безвъзвратно. Цветята и дърветата вече не тънеха в зеленина. Изсъхваха, сбръчкваха се и ставаха чупливи от умора в очакване да дойде последният им час. Така се чувстваше и тя. През онези съкровени седмици, когато двамата с Ринк бяха заедно, бе празнувала връщането си към живота. Сега се чувстваше попарена като последните закъснели цветове на лятото.

— Никога не е било писано да се получи, Карълайн — прошепна сама на себе си. Дали двамата бяха легендарните влюбени с път, предопределен от звездите? Дали съдбата ги беше обрекла още от раждането им? Или плащаха за греховете на бащите си, изживявайки наново библейските пророчества?

Причината нямаше значение, защото краят бе необратим. Ринк бе имал право. Двамата бяха прекалено горди. На нея й бе харесвало всичко, което съпровождаше фамилията Ланкастър. Ринк я познаваше достатъчно добре, за да проумее, че тя не би се отказала от всичко това. И от страх да не излезе така, сякаш я молеше, той никога нямаше да се върне при нея, докато тя притежаваше Убежището.

Главата й рязко се вдигна. Сърцето й заби трескаво.

Докато тя притежаваше Убежището. А дали можеше да се откаже от него? Какво означаваше къщата за нея, без да може да я споделя с Ринк? Той винаги бе част от очарованието й, причината тя да бъде привлечена от нея. Убежището бе мястото, където живееше Ринк Ланкастър. Дори и когато живееше с Роско, си представяше, обхождайки стаите, как Ринк е бил там като дете, юноша, младеж. Без него имението беше само куп красиви помещения, оградени от четири стени.

То никога не й беше принадлежало. Винаги е било негово. Юридическите драсканици по листове хартия никога не биха могли да го променят.

Но дали можеше да се откаже от него?

 

 

Тихото почукване на вратата на кабинета я накара да вдигне глава от книжата, които преглеждаше.

— Влез.

Грейнджър прекрачи прага на помещението, осветявано само от лампата със зелен абажур на старинното бюро на Роско.

— Хани каза, че ще те намеря тук. Надявам се, че не те прекъсвам.

Карълайн се усмихна на адвоката.

— Влез, Грейнджър. Прекъсването е добре дошло.

— Преуморяваш се. Необходимо ли е?

Да, необходимо беше. Защото ако не се затрупваше с работа, непрестанно мислеше за Ринк. Така или иначе мислеше за него, но като се захванеше с нещо, поне притъпяваше болката. През изминалия месец, откакто той си беше тръгнал, болката бе поутихнала и се бе превърнала в глух туптеж, от който нямаше спасение.

— Тези счетоводни подробности все трябва да свършат някой ден. Във фабриката непрекъснато ме прекъсват, затова единственото място, където мога да работя, е тук. Хани предложи ли ти нещо? Едно питие, кафе?

— Не, благодаря. — Той се настани на стола с права облегалка от другата страна на писалището. — Как вървят нещата във фабриката?

— Трескаво, хаотично, добре. Но ти и без това го знаеш. Нали беше там вчера. Някакъв проблем ли има, Грейнджър? — Видът му беше като на човек, осъден на смърт. — Защо си дошъл да ме видиш? — Лицето й пребледня. Ринк. Нещо се беше случило с Ринк.

Грейнджър долови нарастващата й паника.

— Не, не. Нямах намерение да те тревожа така. Не е нищо трагично. — Той се взря в килима под краката си за момент. — Просто ти е отправена покана и не знам как ще я приемеш.

— Покана за какво?

— Покана да приемеш почетния знак, който ще обяви Роско за гражданин на годината на есенния фестивал.

Адвокатът имаше предвид празненството на целия град, спонсорирано от Уинстънвилската търговска камара. Карълайн не можеше да си представи какво общо би могла да има с фестивала, какво остава пък за Роско.

— Искат да връчат наградата посмъртно? Защо? Защо не почетат някой, който още е жив?

Грейнджър се почеса зад ухото.

— Това ги попитах и аз. Не че не съм поласкан от името на Роско — побърза да добави, както винаги лоялен. — Но, изглежда, комитетът по награждаването е гласувал за него миналата пролет. Смятат, че не е редно да променят тепърва намеренията си и те молят да приемеш почетния знак от негово име на церемонията по откриването на фестивала.

Карълайн се изправи, обви с ръце тялото си и пристъпи към прозореца. Навън валеше студен септемврийски дъжд. Падаше тежко, равномерно. Не беше като лекия летен дъждец, който гали и целува кожата на голите тела по същия начин, както го правят устните и ръцете. Опря чело на студеното стъкло. Дали някога щеше да успее да превъзмогне липсата му?

Снимката му се беше появила във вестника преди два дни. Стив я беше видял и Лаура Джейн тичешком бе дошла да й я покаже. Поредният град бе дал разрешение на „Еър Дикси“ за използване на летището му. На снимката Ринк се ръкуваше с кмета, бе усмихнат, а белите му зъби проблясваха на фона на мургавото лице. Косата му бе паднала пред очите. На нея й се беше приискало болезнено да го докосне, да отмести назад този кичур.

— Той ти липсва, нали? — тихо попита Грейнджър.

— Роско?

— Ринк.

Тя се обърна към него.

— Ти знаеш?

Лицето му се набразди от кротка усмивка.

— Мисля, че между вас с Ринк е имало нещо много преди той да се върне у дома. Не… — Грейнджър вдигна ръка, като забеляза, че тя се готви да заговори. — Не се опитвам да науча подробностите. Всъщност може би ще е далеч по-добре, ако не ги знам. Но онзи път, когато дойдох за сватбата на Лаура Джейн и ви видях заедно, бях напълно убеден, че двамата се обичате. Прав ли съм?

— Да.

Тя отново зае старото си положение пред прозореца и двамата помълчаха известно време.

— Ще бъде ли много нахално от моя страна, ако попитам защо си тръгна той?

Карълайн поклати глава.

— Винаги си ми бил добър приятел, Грейнджър. Когато Роско се ожени за мен, знам, че беше изненадан, но никога не си проявявал към мен нещо друго, освен уважение и неотменна вежливост. Не знам дали някога съм ти благодарила за това както подобава. — Тя отново се обърна с лице към него. — Благодаря ти сега. И като на приятел мога да ти кажа, че между нас с Ринк имаше прекалено много разногласия, за да може да остане.

— Вероятно става дума за баща му.

— Именно за баща му. И моя брак с него.

— Ринк е горд.

— О, да, на мен ли го казваш? — Карълайн се усмихна. После погледна адвоката в очите и изрече с равен глас: — Бракът ми с Роско не беше консумиран.

— Това също го подразбрах.

Карълайн леко се засмя:

— Тази вечер си пълен с изненади. Мислех, че ще си шокиран.

— Изпитвам облекчение. Ти беше прекалено добра за него, Карълайн.

Тя се отпусна на кожения стол зад бюрото.

— Той извърши някои ужасни неща, а най-ужасното бе това, което стори на Ринк.

— Съгласен съм с теб.

— Значи си знаел за повечето му машинации?

— За повечето от тях.

— Защо тогава си останал негов приятел през всичките тези години?

— Негов адвокат. Роско нямаше приятели. Той не би позволил на никого да стане негов приятел. Останах с него, отчасти за да го контролирам. Често преглъщах обиди, но не мога и да си помисля какво би станало и какво щеше да направи, ако не бдях над семейния ви бизнес.

Карълайн се подпря на лакти и леко се приведе напред, потърквайки слепоочията си с пръсти.

— Той не заслужава тази награда.

— Искаш ли съвет от мен?

— Да, моля.

— Приеми я с усмивка.

— И да бъда лицемер?

— Не ги лишавай от илюзиите им, Карълайн — изрече той, говорейки за целия град. — Те имат нужда от своите обществени величия, които да обичат, мразят, възвеличават и на които да завиждат. Дай им това, от което имат нужда. Нека поне за час Роско бъде това, което би трябвало да е в действителност.

— Предполагам, че имаш право.

Той се изправи и тя заобиколи бюрото, за да застане до него. Хванати под ръка, двамата тръгнаха към вратата.

— Ще им съобщя утре, че си готова да приемеш наградата от името на Роско.

— Грейнджър. — Карълайн се спря пред вратата. — Какво е необходимо, за да се припише имението на някой друг?

Този път вече беше успяла да го шокира.

— Нали не мислиш да го продаваш? — попита поразен.

— Не. Мисля да го даря.

Адвокатът се взря в лицето й и забеляза решителността, изписана на него. Това го възпря от по-нататъшни въпроси. Замислено подръпна ухото си.

— Убежището е твое и можеш да правиш с него каквото пожелаеш. Мисля, че това може да се определи и като недоглеждане от страна на Роско, но ти си свободна да постъпваш с него както искаш, стига Лаура Джейн да запази правото си да живее тук до края на дните си.

— Разбирам. Това, което смятам да направя, няма да промени последното.

— В такъв случай няма никакви пречки за дарението ти. Ако действително си сигурна, че желаеш именно това.

Карълайн замислено кимна.

— Кога е есенният фестивал?

— Третата седмица на октомври, след около месец. — Той постави ръка на дръжката на вратата. — Питаха ме за адреса на Ринк. Убеден съм, че имат намерение да поканят и него.

Очите й се сведоха под погледа му.

— Можеш ли да подготвиш документите по дарението за третата седмица на октомври?

Когато отново вдигна очи към него, той й се усмихваше с обич.

— Знаеш ли, ако не бяха тия Ланкастърови, които все ми се пречкат, мисля, че и аз самият щях да съм малко влюбен в теб.

 

 

— Хей!

Карълайн спря на тротоара и надникна през върха на чантата с продукти към момичето, което толкова грубо се беше обърнало към нея.

— На мен ли говориш?

— Не сте ли вие госпожа Ланкастър?

— Да. — Момичето едва ли беше на повече от дванадесет години, но бе с пурпурни сенки и син молив за очи, щедро положен върху лицето й. Тъмната й коса беше възкъса и стърчеше на всички страни. На едното й ухо имаше три обеци — халки с висящи по тях хартиени форми. На другото имаше огромна бляскава звезда. Устата й бе с размазано бяло червило.

Дрехите й бяха също толкова причудливи, колкото грима й: зелена къса пола върху яркооранжев клин и бял потник с щампа — яркочервени устни и неприлично изплезен език. Карълайн си помисли, че момичето навярно се бе облякло за някаква странна пиеса в училищния театър. Що за родител трябва да си, за да пуснеш детето си на улицата, облечено по този начин? При всички случаи момичето бе успяло да привлече вниманието й.

— Откъде ме познаваш?

— Познавах господин Ланкастър. Ринк Ланкастър. Обаче това беше отдавна. Името ми е Алиса.

Очите на Карълайн се разшириха от изненада. Това беше дъщерята на Мерилий, момиченцето, към което Ринк толкова е бил привързан, преди майка й така жестоко да ги раздели.

— Как си, Алиса?

— Добре, предполагам. Вие сте били съпруга на бащата на Ринк, нали?

— На Роско. Той почина преди няколко месеца.

— Знам. Всички го знаят. Преди известно време ви видях с Ринк в „Деъри Март“.

— Защо не се обади, да се видиш с него?

Тя сви рамене:

— Не ми се щеше. Той дори сигурно не ме помни още.

— Вече.

— Ъ?

— Извинявай. Много неучтиво е от моя страна да те поправям.

— Няма нищо. Майка ми го прави непрекъснато, но аз още… вече не й обръщам внимание.

Карълайн се разсмя, без да иска. Но веднага стана по-сериозна, като погледна към групичката, с която беше Алиса. Съвсем определено виждаше доказателството за това, че влиянието на връстниците е далеч по-силно от родителското. Момичетата, които придружаваха Алиса, приличаха на бегълки от поправителен дом.

Карълайн веднага се засрами от себе си, защото беше позволила външният вид да оформи преценката й. Беше прикачила етикет на тези момичета по същия начин, както навремето хората от градчето й го бяха прикачили на нея. Въпреки това, когато едно от момичетата, на години колкото Алиса, запали цигара, Карълайн не успя да прикрие неодобрението си.

— Как е майка ти? — Карълайн помнеше Мерилий като дребна блондинка с дълга права коса, кристалносини очи и нацупени пухкави устни.

— Има си нов съпруг. Абсолютен тъпанар. По-зле и от предишния. Не стоя много-много вкъщи, за да не ги виждам. — В следващия момент, сякаш проумяла, че е казала повече, отколкото бе имала намерение, Алиса видимо се изпъна и добави: — Е, трябва да изчезвам.

— Чакай малко! — Карълайн сама се изненада от думите си. Щом момичето се взря в нея изпод натежалите от черна спирала мигли, и тя самата в първия момент не знаеше какво да каже. В тези прекалено гримирани очи съзря бунтарство, подозрителност и уязвимост. Като че ли нежното същество, което обитаваше тази крещяща фасада, отчаяно искаше някой да го подмами навън. — Защо не ми дойдеш на гости в Убежището някой ден? Бих искала да те опозная по-добре.

Алиса изсумтя грубо:

— Как ли не!

— Наистина бих искала. — И самата Карълайн не можеше да си обясни защо продължава да настоява. Момичето по някакъв необясним начин я беше трогнало. На Ринк би му било много мъчно, ако разбереше, че детето, което бе обичал, се чувства толкова самотно. Ако можеше да помогне с нещо, Карълайн би го направила. — Искам да станем приятелки.

Тъмносините очи се сведоха надолу.

— Защо?

— Защото Ринк често ми е говорил за теб.

— Ами? И какво по-точно? — Брадичката й се бе вирнала предизвикателно, но Карълайн долови, че момичето е изненадано и заинтригувано.

— Каза ми колко мило момиченце си била, колко те е обичал и колко му е било тежко, че са ви разделили.

— Той не ми е баща.

— Знам. Но той въпреки това те е обичал. — Момичето яростно захапа белите си устни и Карълайн за миг си помисли, че Алиса ще се разплаче. — Ринк ще си дойде след няколко седмици за есенния фестивал. Защо не наминеш, за да се видите?

Раменете й се вдигнаха с преднамерено безразличие:

— Може и да намина. Много съм заета.

— О, разбирам. Просто си мисля, че на Ринк ще му е много приятно да те види. Майка ти малко е усложнила нещата между вас.

Без да й отговори, Алиса хвърли поглед през рамо към приятелките си, които вече показваха признаци на нетърпение.

— Вижте, трябва да изчезвам.

— Радвам се, че се запознахме, Алиса. Моля те, помисли относно поканата ми.

— Аха, добре.

Карълайн се загледа в прегърбената фигурка, която се отдалечи по тротоара. Жалка гледка. И въпреки всичко, на Карълайн й беше леко на душата за първи път от седмици насам.

 

 

— Гордееш ли се с мен, Стив?

— Винаги се гордея с теб.

Лаура Джейн и съпругът й вече два месеца обитаваха спалнята, където навремето бе апартаментът на Роско. Човек едва ли би могъл да познае стаите, които Карълайн бе обзавела наново като сватбен подарък за младата двойка. Тапетите бяха нови, но пак в стила на цялостната старинна атмосфера на къщата. Имаше и нови пердета, нови кърпи и постелки в банята, нови килими по дървения под. Кушетка и кресло с ниска масичка помежду им бяха заместили тежкото писалище на Роско.

Лаура Джейн се сгуши по-близо до съпруга си. Пръстите й небрежно се плъзгаха по корема му.

— Искам да кажа, още по-горд си, защото съвсем сама купих всичките онези неща днес. Даже не сбърках рестото, нали?

Ръката му затегна прегръдката си. След като вече два месеца спеше с нея, бе почти убеден, че тя няма да се счупи в ръцете му.

— Направи всичко чудесно. Убеден бях, че ще се справиш.

Беше я завел в магазина за фураж със себе си. Когато й бе предложил сама да направи покупките, бе забелязал как очите й се изпълват с ужас. Но тя беше взела сметката, бе отброила старателно нужното количество банкноти и беше изчакала да получи рестото си. На излизане от магазина му се беше усмихнала толкова доволно, сякаш бе дете, което за първи път бе изпълнило без грешка урока си по пиано.

— Страхувах се да опитам. Спомням си, че навремето Ринк ме водеше в града. Искаше да ме научи да върша самостоятелно някои неща, но аз винаги се страхувах, че ще сбъркам нещо и ще го разочаровам. Затова даже не опитвах.

Стив повдигна глава, за да може да я погледне.

— А не се ли страхуваш, че ще разочароваш мен? — Той се шегуваше и тя, усмихната, зарови лице в гърдите му.

— Разбира се, че не. Искам да те зарадвам повече, отколкото съм искала да зарадвам друг в живота си. Затова съм готова да направя всичко по силите си. Знам, че не съм толкова умна, колкото другите хора. Не искам никога да съжаляваш, че си се оженил за мен.

Той се претърколи настрана и я притисна към себе си.

— Скъпа моя — прошепна в косата й, — как бих могъл да съжалявам за това? Винаги ще те обичам, независимо от това какво правиш или не умееш да правиш. Не ти се налага да печелиш любовта ми, Лаура Джейн. Ти вече я имаш. Завинаги.

— Стив — прошепна тя, докосвайки леко гърдите му, — толкова те обичам! — После се поизправи, свали нощницата си през глава и я хвърли на пода.

Липсата й на свян бе възхитителна. Съвсем по детски приемаше голотата. Защото духът й беше толкова чист, не изпитваше никакъв срам от тялото си. Като Ева, преди да вкуси от забранения плод, Лаура Джейн бе освободена от задръжки и смущение. Тази нейна спонтанност продължаваше да доставя удоволствие на съпруга й, който бе едва ли не засрамен от това как охотно се възползваше от нейната естествена всеотдайност.

Тя го беше научила на нещо и за собственото му тяло. Откакто беше загубил крака си, Стив даже не желаеше да го поглежда. Беше го презирал. Продължаваше да се смайва от удоволствието, което Лаура Джейн намираше в тялото му. Тя непрестанно измисляше поводи, за да го докосва. Тънките й като порцелан ръце притежаваха лечебна сила, която никога не бе вярвал, че може да съществува. Всяка ласка бе доказателство за безкористната й любов към него. През целия си живот не бе срещал човек, който да го обсипва с такова внимание и обич.

Сега, с кротка усмивка на устните си, Лаура Джейн легна до него и обгърна с ръка кръста му. Той прокара пръсти през дългите кичури на косата й и повдигна брадичката й, за да я целуне. Не след дълго ръцете им започнаха да шарят по телата им. Той загали гърба й, когато тя легна върху него. Тя обхвана с ръце лицето му и го обсипа с целувки. Тънкото й езиче се заигра с ухото му — нещо, което беше научила от него.

Тя се плъзна надолу по тялото му, като целуваше шията му, гърдите му. После устните й се разтвориха над зърното на гърдите му и тя докосна кожата с език. Той едва не подскочи от леглото.

— Лаура Джейн — възкликна смаяно.

— Мммм? — прошепна тя, без да спира. — Когато го правиш с мен, ми е хубаво. На теб хубаво ли ти е? Ако не, веднага спирам.

Пръстите му се плъзнаха към главата й и обхванаха тила й.

— Не, не спирай — простена тихо. — Поне докато не…

Стив я повдигна над себе си и с плавно движение сля телата им. Лаура Джейн се повдигна на лакти и доближи гърдите си до устните му. Той зацелува миниатюрното розово връхче, докато то не настръхна от удоволствие. Езикът му се плъзна около него. Лаура Джейн с въздишка изрази насладата си. Бурята в тях продължи да се надига, докато той не обхвана с ръце таза й, за да я притисне плътно към себе си и да нахлуе по-дълбоко в нея. Вкопчиха се един в друг и потрепериха заедно. Дълго след като краят беше отминал, лежаха прегърнати. После тя го целуна леко по челото и се отмести настрани.

— Радвам се, че ме научи да правя любов — отбеляза Лаура Джейн.

Той се засмя:

— Аз също.

— Иска ми се всички по света да са щастливи като нас.

— Не мисля, че това е възможно. Никой не може да бъде щастлив колкото мен. — Стив нежно я целуна.

— Ще ми се Карълайн да е щастлива. Откакто Ринк си тръгна, тя е нещастна. — Проницателността й не го изненада. Отдавна бе разбрал, че тя е изключително чувствителна към емоциите на другите. — Мислиш ли, че й е мъчно за Ринк?

— Да, скъпа.

— Аз също. — Тя помълча малко, сякаш се беше унесла, но после добави: — Страхувам се, че тя ще умре също като татко.

Стив хвана брадичката й и я накара да вдигне лице към него.

— Какви ги говориш?

— Карълайн е болна.

— Не е болна. И определено няма да умре.

— Татко навремето разтъркваше корема си, когато мислеше, че никой не го гледа. Или просто затваряше очи, сякаш някъде в него има болка.

— Какво общо има това с Карълайн?

— Тя върши същите неща. Късно снощи, когато се върна от фабриката, я гледах от приемната. Тя закачи сакото си и тръгна по стълбите. Спря се на третото стъпало и се наведе над парапета. Опря чело на ръцете си и остана дълго така. Като че ли не можеше да си поеме дъх. Тъкмо щях да изляза в преддверието, за да й помогна, когато тя събра сили и се изправи. Имах чувството, че изкачването й костваше огромни усилия. — Челото на Лаура Джейн се беше сбърчило загрижено. — Стив, нали тя няма да умре?

— Не, не, разбира се — увери я той, галейки косите й. — Навярно просто е била уморена.

— Надявам се да е само това. Не искам никой друг да умира преди мен. Особено ти — добави тя и го притисна с малките си ръце. — Обещай ми, че няма да умреш, Стив!

Той я прегърна и скоро почувства равномерното й дишане по гърдите си. Разбра, че е заспала. Придърпа завивките нагоре и продължи да я притиска в обятията си. Взираше се в тъмнината, смръщил вежди. Той също се притесняваше за Карълайн. А казаното от Лаура Джейн беше засилило тревогата му.