Сандра Браун
Само спомен (3)

Трета глава

Карълайн се събуди много рано. Надявала се бе да поспи повече, да отложи събуждането и напрежението от двата факта: болестта на Роско и завръщането на Ринк в Уинстънвил.

Чу как на долния етаж входната врата се отвори и затвори тихо. Отметна завивките, излезе в коридора и после на терасата на втория етаж. Слънцето още не се беше издигнало над върховете на дърветата, макар хоризонтът да беше оцветен в прасковено оранжево. Една звезда и бледен полумесец все още се очертаваха на пурпурното небе. От росната трева се вдигаше пара. Това щеше да бъде още един влажен и горещ ден.

Под нея Ринк слезе по стъпалата на верандата. Поспря се на последното и плъзна поглед по гледката, която Карълайн знаеше, че обича. Тази земя бе за него жизненоважна като въздуха, който дишаше. Изпита съчувствие към него за всичките години, в които принудително бе живял далеч от обичния си дом.

Мъжът бавно тръгна към колата, паркирана пред къщата. Беше с джинси и леко яке — претенциозна комбинация за каубои, която му подхождаше напълно. Джинсите бяха избелели, както бе модерно, но бяха безупречно изгладени и чисти. Карълайн го загледа как бърка в джоба си, за да извади ключовете. Ринк отвори предната врата. Точно в този миг я съзря на терасата горе. Опря ръка на покрива на колата, и отвърна на втренчения й поглед.

Тя стоеше напълно неподвижно. Нито го заговори, нито го поздрави по някакъв друг начин, освен с очите си. Погледите им се срещнаха и се задържаха дълго. Двамата се взираха един в друг в тази розовозлатиста ранна утрин. Сиянието й сякаш бе нереално, извън времето и пространството. В този мълчалив момент на интимност двамата можеха да свалят защитните си маски. Можеха да се насладят един на друг. В света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата.

И най-накрая той първи отмести очи и без да каже и дума, влезе в колата и я подкара. Карълайн печално се върна в стаята си и се облече. Погледна се в огледалото и изрече на глас:

— Как можа да се случи всичко това?

Единственият мъж, когото някога бе обичала, бе Ринк Ланкастър. За съвсем кратко двамата бяха споделили нещо много ценно и рядко. Поне за нея беше така. Бе си позволила да мечтае за невъзможното, което може да се случи. Беше достатъчно глупава да повярва във всичко, което той й бе казал през онова лято. А неговите думи са били лишени от искреност. Тя е била за него само ново забавление.

Сега, заради неведомите прищевки на съдбата, тя беше омъжена за баща му. Баща му! Когато Роско беше поискал ръката й, това й се бе сторило като отговор на всичките й мечти. Така тя щеше да има и уважението, и парите. Хората, които бяха гледали отвисоко на нея през целия й живот, щяха да й отдават почит.

Ринк си беше отишъл и никога нямаше да се върне. Защо не се беше замислила за това, че той все пак би могъл да се върне един ден и как тя би се почувствала тогава? Нима е била напълно откровена със себе си? Дали не се беше омъжила за Роско не за да го направи щастлив и да му помага в работата му, не за да бъде близо до Лаура Джейн, а за да накара Ринк да ревнува и да съжалява, задето я беше оставил? Дали не се бе опитала да му отмъсти за разбитото сърце, което й беше оставило отпътуването му? Нима се беше надявала тайно, че той ще чуе за женитбата, ще си спомни за онова лято преди дванадесет години и ще бъде разгневен?

Тя се усмихна с тъга на отражението си в огледалото.

— Той просто се забавлява, Карълайн. Това го развеселява и отвращава.

Хани вече беше в кухнята, когато Карълайн слезе след малко, за да си налее чаша кафе.

— Добро утро.

— Много рано си се излюпила тази сутрин — отбеляза икономката през рамо.

— Трябва да оправя платежните ведомости за заплатите този месец и искам да го свърша рано, за да ми е свободен целият ден. — Отпи от кафето. — Ти също си станала по-рано от обикновено.

— Искам да приготвя хубавичка закуска за Ринк.

— Той вече излезе, Хани.

Тя се извъртя рязко, за да се увери, че е чула добре.

— Вече излязъл?

— Да. Преди около час.

Хани поклати глава и зацъка с език:

— Той не се храни както трябва. Тъкмо исках да му приготвя любимата закуска, а той да хукне нанякъде в ранни зори.

Карълайн успокоително сложи длан на рамото й.

— Защо не я направиш за Лаура Джейн? Повикай и Стив да я сподели с нея. Убедена съм, че ще им хареса.

— Добре — измърмори старата жена. — Обаче няма да е същото без Ринк. Нищо в тази къща не е същото, откакто той се ожени за онова момиче и напусна дома си.

Хани имаше право за това, помисли си Карълайн, като се запъти към другата част на къщата, където бе кабинетът на Роско. С болка си спомни деня, в който Ринк не се беше появил на тяхната среща. Със свито сърце беше отишла на работа и именно тогава бе дочула да се говори, че Ринк Ланкастър щял да се жени за Мерилий Джордж, една от красавиците на Уинстънвил. Оттогава насетне светът на Карълайн не беше същият.

Прегледа книжата, без да се замисля много-много над тях. Когато се обади в цеха, началникът на сутрешната смяна й съобщи, че всичко върви нормално.

— Една от машините прави номера, но не е нещо, за което трябва да се притеснявате в такъв момент.

— Разчитам на вас да продължите работата си така, сякаш нищо необичайно не е станало, Барнс. Докато е жив, Роско все още е шеф на фабриката и аз се допитвам до него за всяко нещо.

— Да, госпожо — отвърна той, преди да затвори.

Беше убедена, че доста от мъжете вече недоволстваха пред перспективата да получават нареждания от жена, а на всичкото отгоре и щерка на стария Пийт Доусън. Но и да бе така, все още нищо не беше стигнало до ушите й. Прекалено много се страхуваха от Роско. Но какво щеше да стане, когато него вече нямаше да го има?

— Проблеми?

Главата й рязко се вдигна и Карълайн съзря Ринк, облегнат на рамката на вратата. Осъзна, че челото й бе набраздено от угрижени бръчки и се отпусна.

— Нищо сериозно. Нали знаеш как е в памукочистачната.

— Всъщност не знам. — Той бавно влезе в стаята. Беше преметнал якето си през рамо, като бе промушил пръст в гайката за закачане. Първите три копчета на ленената му риза бяха разкопчани и разкриваха загорял врат и островче тъмни косми. — Напуснах града, преди да имам възможност да се включа в работата на цеха. — Той вече бе стигнал до бюрото. Наведе се напред, докато лицето му не се изравни с нейното. — Защо не ми обясните как е, шефке?

Кипяща от гняв, Карълайн се изправи рязко и столът стремглаво се плъзна назад на колелцата си. Двамата се изправиха лице в лице — като боксьори на ринг в очакване на гонга за началото на двубоя.

— Ринк, Хани ме прати да те извикам. Закуската е готова и тя иска да хапнеш. — Лаура Джейн ведро се шмугна в стаята и обгърна с ръце брат си. — Добро утро, Карълайн. Трябва и теб да те заведа в кухнята. И Хани изричано каза, че не приема откази.

Поредната караница бе предотвратена, обаче Ринк не желаеше да я остави току-тъй. Протегна й ръка.

— Карълайн. — Не й оставаше нищо друго, освен да поеме предложената ръка и да се остави да я поведе към кухнята. Той не я пусна, докато не стигнаха трапезарията. Това, че беше хванал и Лаура Джейн, нямаше значение. Там, където пръстите му се преплитаха с нейните, кожата на Карълайн бе пламнала. Въпреки старателно приготвеното от Хани ядене, късната закуска не беше приятна. На Ринк, изглежда, не му допадна това, че Стив седеше до Лаура Джейн. Стив хвърляше нервни погледи по лицата на седящите, сякаш очакваше всеки момент да го изгонят от масата.

Враждебността между Карълайн и Ринк бе ясно доловима, въпреки че и двамата правеха всичко възможно да запазят добрия тон. Хани не можеше да си го обясни и се нацупи, защото държането им проваляше всичките й усилия това да се превърне в един вид отпразнуване на завръщането на Ринк.

— Защо всички са кисели? — ненадейно попита Лаура Джейн.

Останалите се взряха в нея, загубили ума и дума. Само тя беше щастлива и се радваше на присъствието на тези, които обичаше. Обаче инстинктивната й чувствителност и проницателност я беше накарала да долови тягостното напрежение, което витаеше в стаята.

Карълайн бе тази, която най-сетне успя да проговори.

— Просто се тревожим за Роско, скъпа — изрече нежно и се пресегна през масата, за да погали момичето.

— Но нали Ринк е тук. И Стив. — Тя го възнагради с поглед, изпълнен с обич. — Нека бъдем щастливи.

Забележката ги засрами. Ринк спря да хвърля подозрителни погледи към Стив и да се стяга всеки път, щом погледнеше Лаура Джейн. Двамата с Карълайн престанаха да се измерват гневно с очи и дори завързаха разговор за хората от градчето, които Ринк бе познавал навремето. Тя му разказа кой за кого се е оженил, кой се е развел, кой процъфтяваше, а кой — не.

Като приключиха с яденето, Стив се изправи и благодари на Хани, след което тръгна към кухнята.

— Почакай малко, Стив — повика го Лаура Джейн. — И аз идвам с теб при малкото.

— Отиваме в болницата, Лаура Джейн — рязко изрече Ринк.

— Но аз искам да видя новороденото конче. Обещах на Стив, че тази сутрин ще отида до конюшните.

Стив притеснено запристъпя от крак на крак.

— Лаура Джейн, баща ти ще бъде много разочарован, ако не отидеш да го посетиш. А кончето няма къде да иде — пошегува се той. — Ще го видиш някой друг път.

— Добре, Стив — съгласи се тя кротко, — ще дойда да те видя веднага щом се върнем.

Стив кимна, благодари отново на Хани и припряно излезе. Изобщо не погледна към Ринк, преди да си тръгне.

Карълайн се изправи бързо.

— Ще бъда готова след минута, Ринк. Лаура Джейн, искаш ли да се поосвежиш, преди да тръгнем?

— Може.

Двете слязоха отново след няколко минути. Ринк ги чакаше в преддверието. Хани стоеше до него с ваза току-що откъснати рози в ръце.

— Хани иска да дойде с нас с другата кола, за да даде на татко розите. После ще се върне обратно. Лаура Джейн, защо не се качиш при нея, за да държиш розите да не се разплиска водата.

— Аз ще го направя — припряно предложи Карълайн.

Твърдият поглед на Ринк й подсказа, че това няма да го бъде.

— Бих искал пътьом да поговоря с теб. — Той чевръсто я поведе към линкълна, докато Хани се качваше на комбито, което се използваше като кола за пазаруване на имението, но бе оставено на нейно разположение.

— Видя ли се с лекаря тази сутрин? — попита Карълайн, за да наруши тягостното мълчание.

— Да. Той ми съобщи същото, което ми казахте двамата с Грейнджър.

— А… а каза ли ти кога…

— Всеки момент.

Вече бяха стигнали до главния път и завиваха към града, когато Ринк подхвана отново разговора:

— Какъв е този Стив?

— Стив Бишъп. — Карълайн моментално зае отбранителна позиция. Мислеше, че много добре знае какво щеше да последва и то никак нямаше да й допадне.

Устните на Ринк се присвиха от раздразнение.

— Не може ли малко по-подробно?

— Той е ветеран от войната във Виетнам.

— Затова ли накуцва? Рана от войната?

— Изгубил е левия си крак от коляното надолу. — Тя се обърна с лице към него, докато изричаше последното. Той продължи да гледа право напред, обаче тя забеляза как мускулите на ръката му се свиха от стискането на волана. Лицето му запази твърдото си изражение, което говореше за желязна воля и решителност. Както и гордост. Непоклатима гордост.

Карълайн знаеше, че на него му се искаше да не хареса Стив. Съзнанието, че той има някакъв недъг, никак нямаше да облекчи решението му.

— Той беше изпълнен с горчивина и язвителност, когато кандидатства за мястото. Мисля, че държането му беше вид защита, задето бе отхвърлен от обществото. Той е старателен, трудолюбив, честен.

— Не ми харесва привързаността на Лаура Джейн към него.

— Защо?

— И питаш? — повиши глас той и рязко извърна глава към нея. — Тя е нездравословна и опасна. Ясно? Тя не бива да се навърта непрекъснато около един ерген.

— Не виждам нищо лошо. И тя е свободна жена.

— И съвсем невинна, що се отнася до секса. Напълно. Съмнявам се, че изобщо знае каква е разликата между мъжете и жените и защо е така.

— Естествено, че знае!

— Добре де, добре, ето още една причина да не прекарва толкова време в неговата компания. Защото се обзалагам, че на него разликата му е напълно ясна.

— Мисля, че влиянието му е благотворно. Той е добър и търпелив. Бил е наранен, и то не само във физически смисъл. Знае какво е да си отхвърлен от обществото, да си различен, както Лаура Джейн винаги е била.

— Ами ако той се възползва от нейната привързаност? Физически.

— Не би го направил.

Ринк изсумтя:

— О, напротив. Той е мъж, а тя — красива жена, пък и пред тях се откриват хиляди възможности за това.

— По тези въпроси ти май си спец, а?

Гневните думи се изплъзнаха разгорещено от устата й, преди да има възможност да се възпре. Той рязко закова спирачките на колата на паркинга пред болницата и се извърна към нея. Лицето му излъчваше гняв — също като и нейното. След като тъй и тъй беше застанала на ръба на пропастта, защо да не скочи с главата напред в нея?

— Ти знаеш най-добре какво е да се възползваш от едно невинно момиче и да даваш обещания, които нямаш намерение да спазиш.

— Да не би да намекваш за онова лято?

— Да! Така и не разбрах как си могъл да бъдеш с мен, както бе тогава, и същевременно Мерилий да забременее от теб. Сигурно си се изтощавал до смърт. Или аз съм била само подгряващият обект за истинските ти похождения?

Той разшири познанията й за цинични ругатни с още няколко фрази, преди да отвори със замах вратата и да я затръшне след себе си. Чак тогава Карълайн осъзна, че — Хани и Лаура Джейн вече стояха пред входа на болницата и гледаха към тях. Пръстите й бяха ледени, когато ги стисна, но тя се помъчи да се отпусне, щом Ринк отвори вратата от нейната страна и й помогна да излезе навън. Върху лицето й се бе спуснала маска на самообладание, когато групата прекоси фоайето на болницата и влезе в асансьора.

Сестрата зад бюрото на етажа на Роско ги уведоми, че могат да влязат и четиримата само ако останат кратко време.

— Той изкара тежка нощ. Със силни болки — добави тя тъжно.

— Може би в такъв случай ще е най-добре да вляза първа и да му кажа, че сте тук — изрече Карълайн.

Никой не се възпротиви. Ринк бе напрегнат и вглъбен в себе си. Хани бе необичайно мълчалива. Лаура Джейн беше разтворила широко очи и изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да побегне презглава.

Карълайн бутна тежката врата на болничната стая и влезе в помещението. Това беше най-скъпата и просторна единична стая, с която разполагаше болницата. По перваза на прозореца и масичката на телевизора вече имаше подредени букети от цветарските магазини. Колкото и да не й беше приятно да признае, Роско рядко всяваше топли чувства у хората, с които имаше вземане-даване. Обаче мнозина го почитаха или се страхуваха от него и като доказателство за това служеха многобройните картички и букети, които му бяха изпратили.

В мига, в който отвори очи и я видя, изобщо не излъчваше сила и власт. Кожата му носеше сиво-жълтеникавия отпечатък на смъртта. Под очите му имаше дълбоки тъмни сенки. Около устните му имаше виолетова ивица. Обаче очите му бяха тъмни и живи, както винаги.

— Добро утро. — Тя се наведе над него, хвана ръката му и допря устни до челото му. — Сестрата каза, че си имал тежка нощ. Успя ли да си починеш?

— Недей да се държиш като бавачка, Карълайн, моля те. — Той отдръпна ръката си. — Ще имам на разположение цяла вечност за почивка, по дяволите! — Той се изсмя на пресекулки. — Или за да се пържа в пъкъла, все пак имам надежда. Направи ли платежната ведомост?

— Да — отвърна тя, като отстъпи назад и прие философски грубото му държане. Той беше неизлечимо болен. Човек трябваше да му прости резкостта. — Тази сутрин. Ще занеса чековете в цеха днес следобед.

— Хубаво. Не искам да ме смятат за умрял отсега.

Роско опря длан на стомаха си и се сви от болка, като изруга яростно. Когато пристъпът премина, Карълайн попита меко:

— Готов ли си да приемеш посетители?

— Кой?

— Лаура Джейн и Хани.

— Хани ли! Тази двулична кучка. Тя ме мрази от мига, в който ме видя за първи път. Смята, че се ожених за Марлена заради парите и имението й. Обвиняваше ме и за заминаването на Ринк. Обвинявала ме е за всяко проклето нещо, което не е вървяло в това семейство.

Карълайн търпеливо му се възпротиви:

— А защо не си я уволнил в такъв случай?

Той се изхили:

— Защото ми харесваше да се джафкаме с нея. Поддържаше ме в добра форма. А сега е дошла да се порадва над смъртния ми одър. Ха!

Карълайн го беше виждала в подобно настроение и преди, но винаги се бе старала да не му обръща внимание, докато то не преминеше от само себе си. Съжаляваше единствено, че той бе решил да се държи така през последните им дни заедно.

— Моля те, Роско! Не се ядосвай. Успокой се. Хани набра малко рози от градината за теб.

Той с ръмжене оповести, че все пак ще приеме икономката.

— А Лаура Джейн няма работа тук. Това място ще изкара и малкото ум, който има в главата й. Тя знае ли, че няма да се прибера у дома?

Карълайн извърна очи от острия му като бръснач поглед.

— Да. Казах й го вчера.

— А тя как реагира?

— Каза, че ще отидеш в рая и ще бъдеш с Марлена.

Той се смя, докато болката не го връхлетя отново.

— Е, само една идиотка би си помислила така.

Подборът му на думи жестоко уязви Карълайн, но тя запази мълчание. Малцина дръзваха да се карат с Роско за каквото и да било, дори и за начина му на изразяване.

— Да им кажа ли да влязат?

— Да, да — нетърпеливо изрече той, като махна немощно с измършавялата си ръка. — Да приключим най-сетне с това.

— Има и още някой, Роско.

Кротката й забележка предизвика мигновена реакция — очите му се приковаха в лицето й. Той се втренчи в нея за толкова дълго, че я накара да се почувства неудобно.

— Ринк ли? Ринк ли е дошъл?

Тя кимна:

— Веднага щом Грейнджър му се обади.

— Добре, добре. Искам да видя сина си, да му кажа някои неща, преди да свърша.

Сърцето на Карълайн се разтопи от радост. Крайно време беше тези двама упорити мъже да се примирят един с друг, да изгладят миналите различия. Тя забързано излезе и пропусна студения, злобен и пресметлив поглед, с който я съпроводиха очите на Роско.

Лаура Джейн влезе първа в стаята. Тя изтича към леглото и обви с ръце врата на баща си.

— Липсваш ми, татко — промълви. — Имаме ново конче. Женско. И е много хубаво.

— Е, много добре, Лаура Джейн — отвърна той и леко я побутна настрани. Карълайн ги наблюдаваше, като й се искаше поне веднъж той да отвърне на обичта на дъщеря си с подобаваща топлота. — Както виждам, обрала си ми градината, а? — изръмжа на икономката, като я гледаше изпод свъсени вежди.

Той винаги й бе говорил по този начин, затова и Хани ни най-малко не се притесни.

— Да. И тези са само половината. Другите са във вазата в трапезарията.

На Роско му доставяше удоволствие да разменя остроти с нея. Студената война помежду им бе продължила повече от тридесет години и той я смяташе за достоен противник.

— Цветята да вървят по дяволите! Донесе ли ми нещо за ядене?

— Знаеш, че не бива да ядеш нищо друго, освен диетичната храна от болницата.

— Какво значение има това, по дяволите! — изрева той. — А? Ще ми каже ли някой?

Огледа жените една по една с едва сдържан гняв, след което се обърна, за да срещне непреклонния поглед на сина си. Двамата мъже се гледаха мълчаливо доста дълго време. Нито единият не отмести очи. Накрая гърдите на Роско затрептяха от приглушен, клокочещ смях.

— Все още ли те е яд на мене, а, Ринк?

— Отдавна надмогнах яда си, сър.

— Затова ли се върна? Да се помириш с баща си, преди да пукне? Или за да присъстваш на четенето на завещанието?

— Не ми трябва нищо от проклетото ти завещание.

Хани дипломатично пристъпи напред. Беше се опасявала, че срещата на двамата няма да е от най-приятните.

— Ще заведа Лаура Джейн у дома. Хайде, Лаура, целуни баща си за довиждане и да вървим. — Момичето я послуша безропотно.

Роско изобщо не забеляза тръгването им. Очите му продължаваха да се впиват в очите на сина му. Карълайн остана сама с две поколения от фамилията Ланкастър, разделени от нещо много повече от годините.

— Станал си хубав мъж, Ринк — замислено подхвана баща му. — Корав и хитър, да-а. Второто не си личеше много-много на онези усмихнати снимки във вестниците, но предполагах, че е там.

— Имах добър учител.

Същият ужасен, скърцащ смях изпълни отново помещението.

— Бас държа, че е така, синко, да-а. Единственият начин да оцелееш в този свят. Бъди хитър като лисица и никой никога няма да те прецака. — Роско нетърпеливо махна с ръка: — Седнете де, и двамата.

— Предпочитам да остана прав, благодаря — отвърна Ринк. Карълайн се отпусна на един от столовете. Никога не беше виждала Роско толкова язвителен. Нищо чудно, че Ринк е бил принуден да напусне дома си. Знаеше, че антагонизмът помежду им е силен, но никога не си беше представяла нещо подобно.

— От това, което четох, разбрах, че онази твоя авиокомпания те е направила богат.

— Двамата с партньора ми възлагахме големи надежди на „Еър Дикси“ от самото начало. Досега всичките ни цели са постигнати и дори надминати.

— Хитра философия си имате. Много пътници насам-нататък, ниски цени, непрекъснати полети, товарни линии. Процъфтявате, докато други в същия бранш отпадат от играта.

Дори и да беше изненадан, че баща му внимателно е следил успеха на авиолинията му за близки разстояния, Ринк с нищо не го показа.

— Както вече ти казах, доволни сме от успеха.

В стаята влезе сестра с никелиран поднос, върху който имаше всичко необходимо за подкожна инжекция.

— Дойдох да ви бия инжекция за болката, господин Ланкастър.

— Забий си я в собствения задник и остави моя на мира! — извика й Роско.

— Роско — възкликна Карълайн, поразена от грубостта му.

— Докторът нареди, господин Ланкастър — твърдо изрече сестрата.

— Пет пари не давам какво е казал онзи главок! Това си е моят живот или каквото е останало от него и не ща никакви инжекции за болката. Искам да почувствам всичко. Ясно ли ти е? А сега изчезвай оттук!

Устните на сестрата се свиха крайно неодобрително, но тя все пак напусна стаята, без да добави нищо повече.

— Роско, тя просто се опитваше…

— Престани да ми опяваш, Карълайн! За бога! — Никога досега не й беше говорил с подобен тон. Тя се сви, сякаш я беше ударил, и замълча със здраво стиснати устни. — Ако единственото, което ще получа от теб, е досадно съжаление, не си прави труда да идваш повече.

Дишайки тежко, Карълайн припряно сграбчи чантичката си и излезе от стаята с кралско достойнство. Щом вратата се затвори зад нея, Ринк се нахвърли върху баща си:

— Ах, ти, кучи син! — Златистите му очи бълваха огън. Всеки мускул на атлетичното му тяло се бе изпънал от ярост. — Нямаш право да й говориш по този начин и не ми пука какви болки имаш.

Роско се изхили — злобен звук, злобен като пресметливото му изражение.

— Напротив, имам право. Тя ми е жена, забрави ли?

Ръцете на Ринк конвулсивно се свиха в юмруци. Изръмжа гърлено, преди да се извърти на пети и да изхвърчи от стаята.

В първия миг не видя Карълайн. После я забеляза в дъното на коридора, прегърбено отпусната до стената, загледана с невиждащи очи през прозореца. Приближи се откъм гърба й. Вдигна ръка, за да я докосне, поспря се колебливо, после си каза: „Какво толкова, по дяволите!“ — и постави длан върху рамото й. Тя реагира мигновено, като видимо се напрегна.

— Добре ли си?

О, боже, помисли си тя. Защо я беше попитал именно това, и то с онзи особен нюанс в гласа? Беше съвсем като онзи път, когато бе задал пак същия въпрос. Същите думи, същата интонация, същата нежна загриженост в дрезгавия тон на гласа му.

Извърна се леко и погледна нагоре към него през рамото си. В очите й имаше сълзи. Можеха да бъдат предизвикани от унижението, което бе изпитала от страна на съпруга си. Но не това беше действителната причина за тях. Това бяха сълзите от спомена. Тя се взря в очите му и се пренесе мислено назад във времето, в онази тяхна първа нощ…

 

 

Фаровете на колата застанаха точно зад нея и тя ускори крачка. Не й допадаше особено да се прибира вечер сама. Естествено можеше да почака баща си, но един бог знаеше кога той щеше да реши да се прибира. Освен това в неговото състояние нямаше да е от полза, ако някой я нападнеше.

Следобед едва не бе умряла от срам, когато Ринк Ланкастър беше се досетил, че тя е дъщерята на градския пияница. Така той бе разбрал, че те живееха в стара, паянтова къщурка и че майка й переше за чужди хора, за да има хляб на масата и стари дрешки, благотворително отпуснати от клиентите й, за дъщеря й.

Моментално го беше познала. Всички знаеха кои са Ланкастърови. Беше виждала Ринк отдалеч много пъти преди това, подкарал червената си кола спортен модел като за състезание, със свален гюрук и вятър, който развяваше дългите му тъмни коси. Обикновено до него имаше момиче, обвило с лявата си ръка шията му. Радиото в колата, обикновено гърмеше. Той натискаше клаксона и махваше с ръка на всички познати, включително и на местните помощник-шерифи, които благосклонно си затваряха очите пред крещящото неспазване от негова страна на ограниченията за скоростта. Всички познаваха Ринк Ланкастър — футболния герой, капитана на отбора по баскетбол, звездата на пистите по лека атлетика, наследника на Убежището и на най-голямата фабрика за преработка на суров памук в пет окръга.

Непрестанно бе мислила за него по време на работната си смяна в „Улуъртс“. Сега бързаше да се прибере у дома, за да може да се сгуши в леглото си и да мисли за него и за всичко, което й беше казал през този следобед. Той естествено едва ли си спомняше за…

— Привет, Карълайн! — Колата, която се движеше зад гърба й, бавно се бе изравнила с нея. Тя се взря с невярващи очи в усмихнатото лице на Ринк, който се приведе през седалката до него и отвори вратата пред нея. — Качвай се. Ще те откарам до вас.

Тя стреснато се огледа, сякаш някой можеше да я хване, че върши нещо нередно.

— Не знам дали бива.

Той се засмя:

— Защо да не бива?

Защото момчетата като Ринк Ланкастър не возеха момичета като Карълайн Доусън в спортните си коли, затова. Обаче тя не го изрече на глас. Не каза нищо. Сърцето й, което се бе качило в гърлото, не й остави място за думи.

— Хайде, качвай се — подкани я той пак с усмивка, на която не можеше да се устои.

Карълайн се настани на тапицираната с кожа седалка и затвори вратата. Седалката я обгърна с лукса си и тя едва се въздържа да не погали с длан гладката хубава повърхност. Индикаторите по светлинното табло примигваха пред очите й с десетките си цветове.

— Обичаш ли шоколадов шейк?

Беше го опитвала само веднъж в живота си. Един ден, след като майка й бе взела пари, двете бяха спрели в едно кафене и си бяха поделили един, което бе невероятно угощение.

— Да.

— Отбих се през „Деъри Март“. Вземи си. — Той кимна с глава назад към седалката, където бе опряна картонена чаша. Тя беше с капак, но сламката стърчеше през отвора отгоре.

— Благодаря — промълви тя плахо, като я взе и засмука през сламката. Напитката бе студена, ароматна и вкусна и Карълайн с усмивка изрази задоволството си. Той също й се усмихна в отговор.

Радиото не гърмеше и платненият гюрук беше вдигнат. Ринк не искаше никой да я види с него. Тя го разбираше и не се обиди. Нали беше дошъл да я вземе с колата и й беше купил шоколадов шейк. Това й стигаше.

— Как беше работата?

— Продадох комплект чинии.

— Ами?

— Бяха грозни. За нищо на света не бих искала да ям от такива.

Той се засмя:

— Значи не мислиш цял живот да продаваш чинии?

— Не.

— А какво искаш да правиш?

Да отида в колеж, помисли си тя с онова отчаяние, което идва от безнадеждните надежди.

— Не знам. Обичам математиката. Бях на почетното табло две години поред.

Изпитваше необходимост да го впечатли с нещо, да му каже нещо, с което той да запомни тази нощ, защото знаеше, че самата тя щеше да я помни до края на живота си. Тя, Карълайн Доусън, в колата на Ринк Ланкастър! Защо си беше направил труда? Можеше да си намери колкото си иска момичета, по-големи от нея, по-светски. Момичета, които носеха хубави дрехи и членуваха в разни клубове, момичета, чиито майки участваха в разни комитети и караха лимузини, момичета, които никога не биха разменили и една дума с Карълайн Доусън.

— Математика значи? Може би щеше да е хубаво да се бях възползвал от теб в колежа. Едва избутах математиките.

— В колежа хубаво ли е?

— Аха. Супер. Но се радвам, че вече се махнах.

— Завършил си?

— Преди шест седмици.

— Каква специалност?

— Комбинирах между агрономия и инженерство. Реших, че вече знам достатъчно за земеделието, затова се прехвърлих в инженерството и то стана първата ми специалност.

— Сигурно ще ти е полезно за фабриката.

— Сигурно. — Без да я пита за посоката, той отби от главния път и свърна по коларския, който водеше към дома й.

— Не е необходимо да ме изпращаш до края — припряно изрече тя.

— Та тук е тъмно като в рог!

— Не ме е страх да вървя сама нататък. Честна дума! Моля те, спри!

Без да спори, той спря колата. Карълайн не искаше да я кара чак до тях. Тогава щеше да се наложи да дава обяснения на майка си. А този ден бе прекрасен. Не желаеше да го споделя с никого. Но най-вече не искаше Ринк да види с очите си съборетината, в която живееха.

След спирането на двигателя всичко потъна в тишина. Той изключи фаровете и свали гюрука на колата. Луната ги окъпа със сребристото си сияние. Нощният вятър се заигра с косите им.

Ринк сложи ръка на облегалката на нейната седалка. Коляното му се допря в нейното, когато се обърна с лице към нея. Той не го отдръпна. Тя долавяше аромата на одеколона му, виждаше тъмната сянка на брадата му. Той не беше момче, а мъж. Никога дотогава не бе излизала на срещи и не бе оставала насаме с мъже или момчета.

Смутена от това, че той продължава да мълчи, тя продължи да смуче от сламката. Той я гледаше напрегнато. При всяко движение на устните си по сламката тя долавяше прикования му в тях поглед. Като стигна дъното, сламката издаде оглушителен гъргорещ звук и Карълайн ужасено вдигна към него очи. Той се усмихваше.

— Хареса ли ти шейкът?

— Много. Благодаря ти. — Тя му подаде празната чаша и той се наведе, за да я пъхне под седалката.

Когато се изправи, се наведе леко напред, така че лицата им да се изравнят. Както беше станало и следобед, разговорът бе отстъпил пред неподправено любопитство. Тя го изучаваше също толкова внимателно, колкото и той нея. Забеляза как очите му се плъзгаха по лицето и косата, и шията, и гърдите й, и това я накара да изпита странна топлота във вътрешностите си, безтегловност. Но освен нея в долната част на тялото й сякаш се бе появила оловна тежест. Пламък, непознат и прекрасен, забранен и божествен, започна да се разлива по вените й.

Той постави палец на долната й устна, докосвайки с нокът очертанията й. Тя си помисли, че ще умре от недостиг на въздух. Ненадейно бе изгубила способността си да диша.

— Много си хубава — изрече той с дрезгав глас.

— Благодаря.

— На колко години си?

— На петнайсет.

— Петнайсет. — Той изруга под нос и се извърна. В следващия момент, сякаш не можеше да ги контролира, очите му отново се върнаха на лицето й. — Мислих за теб цял ден, откакто те видях в гората. — Сега дланта му бе опряна в бузата й и пръстите му замайващо галеха долната й устна.

— Наистина ли?

— Ммхъм — промълви той. — Цял следобед не ми излизаше от ума.

— Аз също мислех за теб.

Това сякаш го зарадва. Той се усмихна.

— И какво си мислеше?

Страните й пламнаха и тя бе благодарна на тъмнината, която прикриваше моминския й свян. За да избегне погледа му, сведе очи към шията му, която се виждаше в отвора на ризата.

— Разни неща — прошепна прегракнало, като се мъчеше да прозвучи небрежно.

— Неща? — Той се усмихна. Но усмивката бе мимолетна и не го отклони нито за миг от щателното изучаване, на което я подлагаха очите му. — Мислеше ли си за… — Ринк като че ли затърси най-подходящата дума.

„Свалка“ бе това, което й дойде наум. Нали за това си говореха всички, които отиваха на срещи? За това си шепнеха на групички, в които никой никога не я канеше, нали?

Обаче Ринк не каза това, а друго:

— Мислеше ли си за нас… двамата заедно? Може би да се докосваме?

— Да се докосваме? — повтори тя, останала без дъх.

— Да се целуваме?

Устните й се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Не чуваше нищо, освен оглушителното туптене на сърцето си.

— Целували ли са те някога?

— Няколко пъти — излъга тя.

— Толкова си малка, по дяволите — простена той и затвори очи за миг. — Ще се уплашиш ли, ако те целуна? Би ли ти харесало, ако те целуна?

— Не се страхувам от теб, Ринк.

— А за другото? — нежно я подкани той докосвайки косите й.

— М-м-м… мисля, че бих искала да ме… целунеш…

— Карълайн — прошепна Ринк и се приближи още повече към нея. Тя почувства дъха му върху лицето си и затвори очи. После устните му докоснаха нейните… меко, нежно, колебливо. Когато тя не се отдръпна, той наклони глава и ги притисна повече. Отново и отново устните му се долепяха до нейните — кратки, леки целувки, нежни докосвания, които я накараха диво да закопнее за нещо, което не знаеше как да назове. Даже „свалка“ не ставаше като дума. Защото всеки го можеше онова, а това бе нещо, което бе убедена, че никой друг никога не е изпитвал.

Ринк обхвана лицето й в шепи и постави устните си, отворени този път, плътно върху нейните. Тя почувства влажния му език само на дъх разстояние от устата си, после върху нея, докосвайки я леко.

Той простена приглушено, преди да притисне твърдо езика си към устните й. Очите на Карълайн се отвориха широко от смайване. Тя се вцепени. В следващия миг удоволствието от това, което той й правеше, стопи съпротивата й и устните й се отвориха. Езикът му се плъзна между тях. Докосна връхчето на нейния, отърка се в него, загали го, нахлу по-дълбоко.

Когато ръцете му я обгърнаха, тя се вкопчи с все сила в предната част на ризата му. В тялото й цареше истински хаос, чувстваше туптене и спазми, за които още не знаеше, че са възбуда. Знаеше единствено, че изпитва непреодолимо желание да гравитира около него, да се притиска по-плътно към тялото му. Нуждата да докосва тялото му със своето бе така неистова, че не можеше да я овладее. Едновременно изпитваше и копнеж, и страх от импулсите, които той бе събудил у нея.

Ринк се отдръпна със съжаление, целуна влажните й устни нежно, после се отдели от нея и въдвори омразно разстояние помежду им. Ръцете му се върнаха обратно на лицето й и пак го обхванаха в шепи. Очите й бяха затворени и чак след известно време тежките й клепки се повдигнаха с нега, която се бе разляла по цялото й тяло.

— Добре ли си?…

Сега, в хладния болничен коридор, тя му отговори по същия начин, както преди дванадесет години в топлата лятна нощ след онази първа целувка:

— Да, Ринк, добре съм.

Ринк, изглежда, също бе връхлетян от спомен. Той се загледа дълго в очите й, преди да се извърне сепнато и да изрече:

— Да вървим.