Сандра Браун
Лятна буря (8)

Шеста глава

В неделята след инцидента във фермата на Причет някой, движещ се с пикап, хвърли бутилка през прозореца на Методистката църква по време на вечерната служба. Шишето замалко да удари една възрастна жена, която седеше на края на пейката до прозореца, но ако не се брои счупеното стъкло, то не причини други вреди. Сред суматохата от викове, расистки обиди и облак прахоляк, пикапът бързо се отдалечи.

Мелодичният глас на брат Калвин успя да запази контрола над паството. Нито една жена не изпадна в паника, никой от мъжете не хукна след пикапа. Когато изплашените деца бяха успокоени, брат Калвин продължи проповедта си и след приключването на службата още десетина колебаещи се бяха станали членове на паството.

По лицето на проповедника още имаше следи от побоя, но освен раните и едно пукнато ребро нямаше други последствия. Коментарът на госпожица Вайълет за участието на проповедника в инцидента във фермата на Причет беше: „Имал е късмет, че не са го линчували“.

Въпреки че мнението на Ела за расовите въпроси се различаваше значително от това на старата мома, тя се съгласи с последното заключение. Смяташе, че брат Калвин е имал късмет, че не е бил убит.

Отначало се смяташе, че атаката срещу църквата е заради расистки настроения, предупреждение към цветнокожите да не се бъркат в работите на белите, особено свързаните с правителството. Всеобщото мнение се промени, когато на следващата нощ две палатки в бедняшкия квартал пламнаха, а в потока, от който хората пиеха вода, беше изхвърлен един чувал с конски изпражнения.

Изглежда, тесногръдото мислене се простираше и по отношение на белите бедняци и скитници.

Все пак след тези инциденти Конрад Елис и шайката му явно загубиха интерес към организираните нападения. Завърнаха се към обичайните си злини — безразсъдно шофиране, пиянство и отвратително поведение при всеки възможен случай.

Масовият гроб във фермата на Причет почти не се забелязваше откъм пътя, лугата пречеше на мириса от разлагащите се трупове на животните да се разнася във въздуха, но случката все още не беше забравена. Други фермери и животновъди в района продаваха стадата си на правителствените агенти, но не последваха нови инциденти, най-вече защото бяха в селски райони, отдалечени от Гилиъд и бедняшкия му квартал, пълен с гладуващи хора.

За да не загубят земите си, много местни земевладелци с нетърпение се включваха в правителствената програма, защото се страхуваха, че предвидените за нея пари ще свършат. Чувствата не можеха да се намесват, когато изборът беше дали да загубиш стадото си, или цялото си имущество.

Никой не винеше фермерите, че се опитват да направят най-доброто за себе си в ужасната ситуация. Много хора от града се възхищаваха на господин Причет, който беше обвинил публично шериф Андерсън, че бе наблюдавал безучастно как онези грубияни предизвикват кървавото меле. Други гласно изразяваха презрението си към господин Елис и роднините му, които на практика печелеха от програмата, докато фермерите и животновъдите оставаха с празни ръце и нямаха с какво да възстановят стопанствата си. Някои, които не харесваха бедняшкия квартал и смятаха, че всичките му обитатели са опасни, смятаха, че тези скитници са си получили заслуженото.

Слуховете се разнасяха неудържимо. Клеветите ставаха все по-злобни. Хората — все по-избухливи, и напрежението нарастваше. Всички сякаш очакваха да се случи нещо лошо. Ужасът потискаше хората не по-малко от изгарящата жега.

Една вечер, докато се взираше в шахматната дъска и чакаше господин Рейнуотър да направи хода си, господин Хейстингс отбеляза:

— Днес въздухът беше направо лепкав.

В отговор господин Рейнуотър само кимна разсеяно.

 

 

Ела беше пекла във фурната цял ден, така че и след залез-слънце в кухнята беше топло като в пещ. Не се усещаше и най-слаб полъх, макар всички прозорци в къщата да бяха отворени с надеждата за поне леко разхлаждане. Ела бе попитала господата дали имат нещо против тя и Соли да седнат при тях в гостната, където малкият електрически вентилатор поне раздвижваше знойния въздух.

Господин Хейстингс отпи от запотената чаша студен чай и продължи с опитите да завърже разговор:

— Както е влажно, нищо чудно да се разрази буря преди изгрев. Дали пък няма да видим и малко дъжд?

Господин Рейнуотър замислено премести една фигура.

— Още малко — каза той бавно — и ще си помисля, че се опитвате да ме разсеете с тези приказки за времето.

— Виновен — засмя се другият мъж. — Опитвам да опазя титлата и достойнството си. Вие ставате все по-добър с всяка следваща партия.

— Но вие все така ме побеждавате.

— Не за дълго, опасявам се.

Господин Рейнуотър му се усмихна, но Ела забеляза, че погледът му е насочен към Соли, който беше погълнат от играта с дървените макари. През изминалия половин час на нея й направи впечатление, че господин Рейнуотър отделя за наблюдение на Соли не по-малко време, отколкото за шахматната игра. Соли си играеше тихо, но внезапно й хрумна мисълта, че той все пак може да действа разсейващо на наемателите и да им пречи да се насладят на заниманието си.

Тя бързо скъса конеца, с който пришиваше скъсаното копче на една от ризите на Соли. После прибра напръстника, ножицата и конеца в кошничката с шивашки принадлежности. Внимателно забоде иглата в едно бяло картонче и го пъхна в джоба на кошничката.

Господин Рейнуотър забеляза това и попита:

— Свършихте ли?

— За тази вечер.

Господин Хейстингс се обърна на мястото си.

— Напускате ли ни, госпожо Барън? Вашата компания ни е много приятна.

— За тази вечер, да. — Тя му се усмихна леко, благодарна за любезната му лъжа. — Време е Соли да си ляга.

Тя се наведе да събере макарите от конци, с които Соли си играеше. Той възропта, когато тя измъкна две макари от ръцете му и ги пусна в кошничката си.

— Време е за лягане, Соли — каза тя, молейки се той да тръгне, без да прави сцена.

Молитвата й се оказа напразна.

Соли започна да вие оглушително, което беше сигурен белег, че е разстроен. Вдигна ръце до главата си и започна да удря с длани по ушите си, а воят му се засили още повече.

Ела остави кошничката на пода до стола си, вдигна го и обви ръце около него, за да притисне надолу ръцете му и да попречи на ритащите му крака.

— Извинявам се за безпокойството, господа. Лека нощ.

Тя буквално изтича от стаята, понесла Соли на ръце.

Докато минаваше покрай стълбището, един призрак в тънка нощница и с мрежа на косата се наведе от горната площадка и извика:

— Всичко наред ли е?

— Да, госпожице Пърл. Лека нощ.

Ела се втурна в спалнята си и се облегна на вратата, за да я затвори, надявайки се тежката дъбова врата да потуши ужасния звук, който момченцето й издаваше. Притисна го към себе си и започна да му шепне успокоително, макар да знаеше, че това е безполезно. Измъчваха го демони, срещу които тя беше безпомощна. И за нея, и за останалите тези пристъпи бяха смущаващи. За него бяха истинско мъчение, а тя дори не можеше да определи степента на това мъчение. Тя не можеше да го предпази от собственото му съзнание, не можеше да го защити от невидимия враг и това беше най-голямата й болка и мъка.

Всеки път, когато нещо подобно ставаше, се засилваше страхът й, че няма да успее да опази Соли и той ще бъде изпратен в лудница или друго подобно място. Ами ако господин Рейнуотър разкажеше на д-р Кинкейд за този случай? Ами ако докторът вземеше нещата в свои ръце и уведомеше властите за опасностите, произтичащи от пристъпите на Соли?

Освен това, ако пристъпите продължаваха да се случват, тя можеше да загуби наемателите си. Колкото и да бяха добронамерени, търпимостта им към тези изблици си имаше граници. Времената бяха трудни, парите не достигаха и всеки цент имаше значение. Не можеше да си позволи да загуби добри, дългосрочни наематели като двете сестри или господин Хейстингс, особено след като господин Рейнуотър нямаше да остане за дълго.

След като овладя дишането си, тя занесе Соли в малката стая, където спеше той. Като затвори вратата й, вътре стана още по-горещо и задушно, но стаята трябваше да остане затворена, докато момчето се успокоеше.

Но каквото и да правеше Ела, той не спря да удря с длани ушите си и да пищи още по-оглушително, а звуците кънтяха в малката стая. Накрая тя го остави за момент, за да изтича до гостната, и без да обръща внимание на разтревожените и любопитни погледи на мъжете, взе кошничката си. Когато се върна в стаята на Соли, изсипа съдържанието й върху леглото.

Той веднага спря да пищи, взе двете макари, сложи ги внимателно на пода до леглото, съвсем близо една до друга, но без да се докосват. После, едно по едно, върна всички останали неща в кошничката. Когато свърши, я остави на пода, качи се на леглото, отпусна глава на възглавницата си и затвори очи. След секунди вече спеше.

Ела се облегна на стената и се плъзна надолу, докато седна на пода. Беше плувнала в пот и се чувстваше по-изтощена, отколкото ако беше пробягала разстоянието до Браунсвил и обратно.

Наведе глава, издърпа фибите от косата си и освободи врата си от тежестта на стегнатия кок. Изпита облекчение от мълчанието и спокойствието на Соли, но веднага се засрами заради това. Вгледа се в спящото лице на сина си, а сърцето й се присви от любов и жалост. Не беше сигурна, но се чудеше дали сънят не е единственото състояние, в което той намира своя покой.

Тя изпълзя по пода до леглото му, като внимаваше да не бутне двете макари, които Соли беше наместил толкова внимателно. Няколко минути просто го гледа с любов и тъга. После нежно докосна ръката му върху чаршафа. С върховете на пръстите си проследи синята мрежа от вени под бледата му кожа. Почти без да го докосва, прекара пръсти по миглите му и после по ръба на ухото му.

Той не помръдна, не усети ласките й. Лежеше напълно неподвижно, само гърдите му се надигаха и спускаха едва забележимо. Това бяха най-прекрасните мигове в живота й, когато можеше да се наслади на възможността да докосне детето си, без милувката й да бъде отблъсната. През часовете, когато всички останали в къщата спяха, тя често стоеше в тази миниатюрна стаичка-килия с решетки на прозорците, за да не може Соли да избяга. Прекарваше много нощи, галейки сина си, представяйки си деня, в който той ще я погледне и ще й се усмихне с обич.

Това беше абсурдна надежда. Мнозина й го бяха казали. Но тя въпреки всичко се беше вкопчила в нея. Ако я изоставеше, страхуваше се, че ще пропадне в пропаст от отчаяние, от което няма да успее да избяга.

 

 

Само един гръм изпревари дъжда. Не започна да вали слабо и постепенно да се засили. А заваля внезапно и силно, мигновен порой.

След миг Ела беше на крака. Грабна халата си и още докато пъхаше ръце в ръкавите, стигна до вратата. Коридорът беше тъмен, но блясъците на светкавиците го огряваха от време на време. Тя го прекоси и изтича в гостната.

Точно когато влезе, една светкавица я заслепи за миг. Внимателно, опипом прекоси стаята до западната стена, където прозорците стояха отворени. Дъждът вече беше намокрил первазите. Босите й крака усетиха, че подът е мокър и хлъзгав. Ела бързо затвори ъгловия прозорец и продължи към следващия.

Изреди ги всичките, за да попречи на проливния дъжд да наводни стаята. Назъбените светкавици раздраха тъмното небе. Върховете на дърветата се огъваха под силния вятър. Нечие пране беше изтръгнато от простора и се носеше по улицата, панталони и ризи се преметяха като на цирково представление.

Когато и последният прозорец беше затворен, Ела излезе от стаята и отиде до входната врата. Тя беше от южната страна на къщата и издаденият втори етаж я заслоняваше, но дъждът валеше косо заради вятъра, беше намокрил верандата и дори беше стигнал през мрежестата врата до коридора. Вятърът беше толкова силен, че Ела с мъка затвори тежката входна врата. Спусна резето, облегна се за момент на вратата, а после се обърна.

Той стоеше на най-долното стъпало, сложил ръка на парапета, сякаш заковал се намясто при вида й.

Мъжът изчезваше в мрака в интервалите между проблясванията на светкавиците, а от светлината им ризата му изглеждаше неестествено бяла. Само едно копче на гърдите му беше закопчано. Не беше успял да се запаше. Тирантите му висяха надолу до бедрата му. Краката му бяха боси.

Ела знаеше, че тя не изглежда по-добре, а дори по-зле. Косата й се къдреше неудържимо край лицето и се спускаше като заплетена грива на гърба. Халатът й беше мокър от дъжда. Мокрият му край беше залепнал за глезените й. Краката й бяха замръзнали, което я подсети, че е боса.

Тя осъзна всичко това за секунди, през които сякаш някой рязко беше издърпал всичкия въздух от дробовете й. Една светкавица проблесна опасно близко. Гърмът, който я последва, разтресе къщата. Порцеланът и стъклените чаши задрънчаха в шкафовете. Крушката в коридора се залюля. Задната врата се затръшна с трясък.

Въпреки това и двамата останаха неподвижни. Очите им не можеха да се разделят. Ела имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Тя каза дрезгаво:

— Бурята най-после се разрази.

Той задържа погледа й още няколко мига, като бавно поклати глава.

— Не. Не е.

Тя си пое дъх и насили краката си да се раздвижат. Докато минаваше покрай него към стаята си, той добави тихо:

— Още не е.

 

 

Веднага след като сервираха закуската и измиха в кухнята, двете с Маргарет излязоха на двора да разчистят бъркотията, оставена от бурята. Ела се изненада, когато откри брат Калвин да събира счупени клони от дървета и да ги трупа на купчина в рова, който минаваше по границата на имота й.

Тя погледна Маргарет обвинително, но прислужницата сви рамене.

— Не съм го викала.

— Така е, госпожо Барън. Дойдох сам, надявах се да мога да помогна.

Тя беше отстъпила и му беше позволила да боядиса капаците на прозорците. Беше му плащала да свърши и някои неща, които изискваха повече сила, отколкото имаше тя.

— Не мога да си позволя още един работник — каза му сега, докато той режеше с трион един пречупен клон от ореха.

— Не искам пари. Длъжник съм ви.

— Не е вярно.

— Много неща трябва да свърша, за да ви се отблагодаря, госпожо Барън.

Когато пречупеният клон падна от дървото, той се обърна и я погледна. Тя забеляза, че кръвоизливът на едното му око още не се е изчистил. Осъзна, че това е въпрос на чест за него, и се съгласи с кимване.

— Оценявам помощта ви, брат Калвин.

— Бурята само направи поразии. А земята си остана почти суха.

 

 

Ела беше чула по радиото сутринта, че количеството на валежите е било минимално и че дори и малкото паднал дъжд се е изпарил почти веднага от нагорещената земя. Определено не можеше да се каже, че е дошъл краят на сушата.

Проповедникът махна с ръка към рова.

— По-късно днес ще изгоря насъбраните клони. Сега има да се събират още.

— Елате на обед в кухнята. Маргарет ще ви нахрани.

— От вашия боб с масло?

Тя се усмихна.

— Днес — не.

— Каквото и да е, благодаря, госпожо.

Ела беше заета цялата сутрин. Забърса и подсуши всички первази и подове, намокрени от дъжда. Пердетата в гостната бяха мокри. Тя ги изтръска и включи вентилатора, за да ускори сушенето.

Обядът беше сервиран, но тя имаше толкова работа, че остави Маргарет да се оправя с него, после изпрати прислужницата до магазина с дълъг списък за пазаруване. Към средата на следобеда Ела вече печеше свински пържоли във фурната и довършваше банановия пудинг, когато осъзна, че Соли не е в кухнята при нея.

— Соли! — тя изтича от кухнята и се втурна по коридора към входната врата, през която той беше успял да избяга веднъж.

— Тук сме.

Тя се обърна рязко, върна се назад и стигна до вратата на всекидневната. Господин Рейнуотър седеше на пода, а край него бяха разпилени плочки домино. Соли седеше до него и наблюдаваше съсредоточено как господин Рейнуотър взе една плочка и я постави точно подравнена до предишната.

— Какво…

— Шшшшт. Той е добре. Гледайте.

Във всеки друг момент тя би се ядосала, че някой й шътка, но беше толкова заинтригувана от очевидната концентрация на Соли, че пристъпи в стаята, отиде до най-близкия стол и приседна на ръба му.

Господин Рейнуотър продължи да добавя плочки домино към виещата се като змия редица, която беше направил върху дървения под. Очите на Соли следяха всяко предпазливо движение на ръцете му.

— Снощи забелязах, че си играе с макарите. Нареждаше ги една върху друга, като ги балансираше идеално. — Въпреки че говореше на Ела, господин Рейнуотър не вдигна поглед към нея. Той беше съсредоточен върху подреждането на плочките не по-малко от Соли. — Като видях това, ми хрумна една идея.

За да предотврати погрешни заключения, тя каза тихо:

— Той прави това и с други неща, господин Рейнуотър. Клечки за зъби. Копчета. Капачки от шишета. Всякакви неща с еднаква форма.

Тя очакваше обяснението й да помрачи ентусиазма му, но то сякаш потвърди оптимизма му.

— Наистина ли? — Усмихнат, той продължи да добавя плочки към колоната. Соли продължаваше да гледа като хипнотизиран. Той сякаш не забелязваше, че коляното му докосва това на господин Рейнуотър.

След като подреди всички плочки домино, господин Рейнуотър дръпна ръката си и остана неподвижен.

Соли се взира в плочките почти цяла минута, после протегна показалеца си към последната плочка и я бутна. Тя падна, събори следващата и така предизвика верижна вълна, от която всички плочки паднаха.

Ела се изправи.

— Благодаря, че сте го наглеждали.

Господин Рейнуотър вдигна ръка с дланта навън.

— Чакайте. — Като се движеше бавно, той протегна ръцете си и започна да обръща плочките с точките надолу. После ги размеси, сякаш се кани да започне нова игра. Когато всички плочки бяха разпръснати, той се дръпна назад.

— Твой ред е, Соли.

Момчето дълго седя и се взира в плочките, преди да посегне и да вземе една. Сложи я изправена.

Ела знаеше, че синът й не е реагирал на името си, а на тайнствения вътрешен подтик да подреди доминото. Точно тази негова особеност, стремежът му към еднаквост и подреденост, яростните му изблици, когато нещо не беше в правилния ред, бяха първият сигнал за нея, че той не е като другите деца. Нормалните деца оставяха играчките си разпилени.

— Не е бил винаги такъв.

Господин Рейнуотър я погледна.

— Беше съвсем нормално бебе — продължи тя. — Сучеше и спеше по график. Плачеше само когато е мокър, гладен или уморен. През останалото време беше спокоен. Реагираше нормално на гласове и звуци. Познаваше мен и баща си, Маргарет, наемателите, които живееха в къщата тогава. Играехме на пляс-пляс ръчички и на дзак. Той се смееше. На девет месеца вече пълзеше, а на тринайсет проходи. Беше като всички останали деца. Дори по-умен от тях, защото се беше научил да ходи в тоалетната още преди да навърши две, което е рано за повечето деца, особено за момчетата. Така съм чувала.

Тя сведе поглед и осъзна, че стиска престилката си с две ръце. Насили юмруците си да се отпуснат, после приглади гънките на плата.

— Но след като навърши две, когато другите деца започват да отстояват независимостта си и да проявяват характер, Соли някак започна да се… оттегля. Престана да реагира, когато искахме да играем с него. Щом се съсредоточеше в нещо, по никакъв начин не можехме да го разсеем и той много се дразнеше, когато опитвахме. Интересът му към това, което ставаше наоколо, започна да намалява. Пристъпите му зачестиха. Люлеенето, размахването на ръце станаха постоянно нещо. За известно време успявах да го спра, но с всеки изминал ден сладкото ми умно момченце се отдалечаваше все повече от мен. — Тя вдигна поглед от скута си към Соли, който продължаваше да нарежда плочките от доминото. — А накрая изчезна напълно. — Погледна господин Рейнуотър и повдигна рамене. — Така и не се върна никога.

Той я беше слушал, без да помръдне. Сега погледна към Соли.

— Мърди смята, че трябва да бъде настанен за лечение.

Тя веднага съжали, че е направила изключение от обичайното си мълчание по темата за Соли и му беше разказала така открито всичко, и сега зае защитна позиция.

— Двамата сте обсъждали детето ми?

— Попитах го защо Соли е такъв.

— Защо?

— Защо попитах? Исках да знам.

— Господин Рейнуотър, вашето любопитство е…

— Не е любопитство, а загриженост.

— Защо сте загрижен за момче, за чието съществуване дори не сте подозирали допреди няколко седмици?

— Защото първия път, когато го видях, той бе издърпал една тенджера със смес за колосване върху себе си.

Би ли предпочела той да не е загрижен за дете, което се е изгорило? Не. Въпреки това интересът му я засегна. Беше смятала, че той е различен от непознатите, които зяпаха с любопитство Соли. Не беше различен. Просто беше прекалено добре възпитан, за да задава груби въпроси и да гледа с любопитство и отвращение. Но това, че беше обсъждал Соли зад гърба й с лекаря, беше не по-малко прегрешение в очите й.

— Щом сте искали да знаете за Соли, защо не ме попитахте?

— Защото предположих, че ще реагирате точно така, както реагирате в момента.

Спокойният му тон само подчерта колко рязък е нейният. Но тя не можеше да не се запита какво друго му беше казал лекарят за нея. Вбесяваше се, че я бяха обсъждали. Усети как пламва и червенината плъзва от шията нагоре по лицето й.

Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не клюкарствахме, госпожо Барън. Зададох на Мърди няколко въпроса и той ми обясни.

— Накара ли ви да ме убедите да изпратя Соли в лудница, тъй като самият той не успя да го направи?

— Не.

— Никога няма да позволя Соли да бъде заключен в някоя лудница.

Той кимна, но не й стана ясно дали защото беше съгласен с позицията й, или просто защото я разбираше.

— Това е смело решение. — Това твърдение беше също толкова двусмислено колкото и кимането му.

Тя се изправи.

— Скоро ще бъде време за вечеря. Имам работа. — Тя коленичи до Соли, готова да го вземе на ръце, дори и това да предизвика поредния му пристъп, за да го отнесе от тази стая и по-далеч от господин Рейнуотър.

За нейно изумление наемателят постави ръка върху рамото й.

— Моля ви. Погледнете. Кажете ми какво забелязвате.

Соли беше довършил подреждането на плочките и сега гледаше втренчено виещата се редица. Пред погледа й той бутна крайната плочка. Всички паднаха, както и предния път.

Тъй като не разбра какво й казваше господин Рейнуотър, тя го погледна въпросително.

Той каза:

— Забележете точките.

Само за няколко секунди тя видя това, което той искаше да й покаже, и когато го направи, кожата на ръцете й настръхна. Сърцето й се присви. Тя ахна неволно от удивление.

Плочките бяха лежали разпилени по пода с точките надолу. Но Соли ги беше избирал една по една и ги беше подредил в точно нарастващ ред — от две празни до две шестици.

Дишането й се ускори и тя се обърна към господин Рейнуотър.

— Как го научихте на това?

Усмивката му стана по-широка.

— Не съм го учил.