Сандра Браун
Лятна буря (4)

Втора глава

Ела скочи от стола си.

— Извинете ме.

Тя излезе от гостната, прекоси коридора и нахлу в кухнята, където Соли стоеше на средата на стаята и крещеше с пълно гърло, като държеше лявата си ръка в неестествено положение и абсолютно неподвижна.

Горещата смес за колосване беше изгорила кожата на ръката му от китката до рамото. Имаше пръски и по гърдите и на тези места ризата му беше залепнала за кожата. Съдът, който преди беше върху котлона, сега лежеше преобърнат на пода. Лепкавата синя смес още капеше от него и образуваше голяма локва.

Без да обръща внимание на бъркотията, Ела вдигна сина си на ръце и го прегърна.

— О, не, мили боже. О, Соли, Соли, миличък. О, боже.

— Студена вода. — Д-р Кинкейд нахълта в кухнята почти веднага след нея и мигом оцени ситуацията. Той избута Ела към мивката, пусна студената вода и насила задържа ръката на Соли под струята.

— Имате ли лед?

Господин Рейнуотър отправи въпроса към Маргарет, която беше дотичала от двора и беше започнала да призовава божията помощ още преди да разбере точно каква злополука е станала.

Тъй като Маргарет не можеше да му отговори, Ела надвика писъците на Соли.

— Има лед в хладилника. Доставиха ни цяла торба тази сутрин.

Тя и д-р Кинкейд продължиха да се борят с момчето, за да задържат изгорената му ръка под студената вода. Ела наплиска с шепи и гърдите му, за да охлади тънкия плат на ризата, през който горещата смес изгаряше кожата му.

Всичко това не ставаше лесно. Трябваше да се борят със Соли, който размахваше дясната си ръка и блъскаше Ела и доктора, от което болката му се засилваше. Момчето се съпротивляваше и риташе. Няколко чаши и чинии паднаха от сушилката и се разбиха на пода, сред увеличаващата се локва от сместа за колосване.

— Това ще помогне. — Господин Рейнуотър застана до Ела с голям къс току-що отчупен лед. Докато тя и д-р Кинкейд държаха Соли възможно най-неподвижно, господин Рейнуотър започна да разтрива с леда нагоре-надолу ръката на детето, по която се бяха появили грозни червени петна.

Ледът охлади изгарянията и в крайна сметка Соли спря да пищи, но продължи да клати главата си ритмично. Лекарят спря водата. Ела забеляза, че ръкавите на сакото му са мокри до лактите и осъзна, че престилката и роклята й също са вир-вода.

— Благодаря. — Тя взе остатъка от леда от господин Рейнуотър и продължи да обтрива с него ръката на Соли, като едновременно го занесе до един стол, седна и го настани в скута си. Прегърна го силно, целуна го по главата, а той се сгуши до гърдите й. Дори и сега трябваха още няколко минути, преди да спре да поклаща глава.

От прага на кухнята сестрите Дън нареждаха съчувствено и успокоително.

Маргарет притискаше края на престилката към устата си с една ръка, а другата й длан беше вдигната в молитва към тавана. Тя плачеше и се молеше жално:

— Мили Боже, помогни на бедното момче. Исусе, помогни на детенцето.

Ела беше благодарна за молитвите на Маргарет и се надяваше Бог да ги чува, но гласовитите възгласи само увеличаваха хаоса в кухнята.

— Маргарет, моля те, донеси ми една захарна пръчка — каза тя.

Сдържаният й тон прекъсна трескавите молитви на Маргарет. Тя спря да нарежда, приглади престилката си надолу и отиде в килера, където Ела държеше един буркан със захарни пръчки, скрит между кутиите с брашно и захар. Когато Соли забележеше някоя захарна пръчка, настояваше да я получи. Той лягаше на пода и започваше да рита, докато не се изтощеше или докато Ела не се предадеше, само за да настъпи отново мир и покой.

Захарните пръчки се пазеха за кризисни ситуации. Като сегашната.

Маргарет сподавяше риданията си.

— Аз съм виновна. Играеше си навън в прахоляка. Нали знаеш как обича да рови с голямата лъжица? Обърнах се с гръб за няма и половин минута, за да просна чаршафите. И тогава се чуха писъците от къщата. Съжалявам, госпожо Ела. Аз…

— Не си виновна ти, Маргарет. Знам колко е бърз.

Маргарет продължи да нарежда тихо, че вината е нейна, докато донесе буркана от килера, отвори металния капак и подаде буркана на Соли.

— Маргарет никога няма да си прости за това. Никога. Какъв цвят искаш, миличък?

Соли не реагира, така че Ела избра една бяла пръчка на оранжеви ивици. Не му я подаде направо, а я остави на масата. Той я взе и започна да я ближе. Всички в кухнята въздъхнаха облекчено.

— Ще огледам изгарянията.

— Не. — Ела вдигна ръка, за да спре доктора да не се приближава към Соли. — Не се образуват мехури, а и сместа за колосване изстиваше от два часа. Не беше толкова гореща. Когато Соли е дръпнал тенджерата и я е разлял върху себе си, мисля, че по-скоро се е уплашил.

— Добре, че не е била…

Госпожица Пърл изведнъж замълча, вероятно защото по-тактичната й сестра я сръга с лакът в ребрата. Но Ела отгатна какво се канеше да каже госпожица Пърл, това, което си мислеха всички, включително и самата тя: че беше добре, че той не беше съборил тенджерата с врящата вода върху себе си.

Ела погали сина си по главата, но той се дръпна. Това отхвърляне на милувката прониза сърцето й, но тя погледна останалите и се усмихна храбро.

— Мисля, че кризата отмина.

— Имам един мехлем в клиниката — каза лекарят. — Въпреки че няма мехури, не е излишно да се маже ден-два.

Ела кимна и погледна господин Рейнуотър, който се навърташе край печката, сякаш пазеше да не стане още някоя злополука.

— Ледът помогна. Благодаря ви.

Той кимна.

— За стаята… — започна тя.

— Видя ли, казах ти, че е нов наемател — прошепна госпожица Пърл на сестра си достатъчно силно, за да я чуят всички.

— Ние ще се оттеглим до обяда. — Госпожица Вайълет стисна ръката на сестра си, така че тя примигна от болка, и буквално я повлече към стълбището. Докато се отдалечаваха, госпожица Пърл продължаваше да шепне развълнувано:

— Изглежда много приятен, не мислиш ли? С чисти нокти. Чудя се откъде е.

Ела свали Соли от скута си и го настани на стола, където седеше тя. Направи неуспешен опит да събере кичурите, измъкнали се от кока. От парата в кухнята косата й се беше накъдрила край лицето.

— Както ви казвах, господин Рейнуотър, не съм имала време да направя основно почистване на стаята. Ако искате да се настаните незабавно…

— Искам.

— Невъзможно е.

— Тогава кога?

— Когато видът на стаята съответства на стандартите ми.

Това изказване видимо го развесели и тя се зачуди дали усмивката, пробегнала по лицето му, е подигравка към изискванията й или към гордостта й.

Каквото и да изразяваше, тя се засегна.

— След случилото се през последния четвърт час съм изненадана, че все още се интересувате от наемането на стая в пансиона ми, особено след като си търсите тишина и спокойствие. А и още не сте видели стаята.

— Тогава нека да я погледнем — каза д-р Кинкейд. — Но аз определено трябва да се връщам в клиниката бързо.

— Не е нужно да се бавиш, Мърди — увери го господин Рейнуотър.

Първото име на д-р Кинкейд беше Мърдок, но Ела никога не беше чувала някой да го нарича Мърди, дори и близките му приятели.

— Не, не, искам да помогна, доколкото мога. — Докторът се обърна към нея. — Госпожо Барън?

Тя погледна Соли, който беше изял половината пръчка.

Маргарет долови колебанието й и каза:

— Ти върви с господата, а аз ще наглеждам момчето. Кълна се, няма да отделя поглед от него.

Ела неохотно поведе двамата мъже нагоре по стълбището, а после по коридора до стаята в дъното. Отвори вратата и каза:

— Има хубаво южно изложение. Усеща се бризът. Тънкото перде се люлееше от освежаващия ветрец.

Тапетите бяха на жълти рози, а леглото с желязна рамка изглеждаше прекалено късо за господин Рейнуотър. Всъщност, въпреки че той беше слаб, стаята сякаш се смали, когато той застана в средата й, изглеждаше много по-малка, отколкото когато я обитаваше госпожа Мортън.

Но той сякаш не забеляза или не се впечатли от твърде скромната обстановка, малкия размер на кревата и тесния дрешник. Той погледна през прозореца, кимна, после се обърна към Ела и лекаря.

— Става.

— Ще делите една баня с господин Хейстингс.

— Честър Хейстингс — поясни д-р Кинкейд. — Изключително приятен човек. Не се задържа много в града. Пътуващ търговец. Обикаля из целия щат.

— Няма проблем, че ще деля банята — каза господин Рейнуотър.

Докато слизаха по стълбите, Ела му каза цената за наема и храната и преди да стигнат до долния етаж, той вече беше приел.

— Чудесно — каза д-р Кинкейд. — Ще ви оставя двамата да се уточните за настаняването и останалите подробности.

Ела се поколеба и погледна към кухнята. Маргарет припяваше една песен, която обикновено успокояваше Соли. Така и самата Маргарет щеше да се успокои и Ела реши да ги остави сами още няколко минути.

— Ще ви изпратя — каза тя и ги поведе към входната врата, но когато стигна до нея, откри, че само д-р Кинкейд я е последвал. В коридора нямаше никой друг. Вероятно господин Рейнуотър се беше върнал в гостната и я чакаше там, за да обсъдят подробностите.

— Бих искал да ви кажа нещо, госпожо Барън. — Само преди минути той обясняваше, че бърза, така че думите му предизвикаха любопитството й и тя го погледна. Той бутна мрежестата врата и излезе на верандата.

Издаденият над верандата втори етаж задържаше като в капан жегата, както и наситеното ухание на гардения. Цветето беше в една саксия в края на терасата и беше обсипано с бели цветчета.

Преди две лета един от наемателите се беше оплакал, че от натрапчивото ухание получава главоболие. Ела смяташе, че главоболието му се дължи не толкова на ароматните цветове, колкото на царевичната водка, която той отпиваше от сребърна плоска бутилка всеки път, когато смяташе, че никой не го гледа. Когато му напомни, че в къщата не е позволено внасянето на алкохол, той се обиди.

— За лекарството ми за кашлица ли говорите, госпожо Барън?

Тя не можеше да продължи да спори, без да го нарече лъжец, но той повече не се оплака от гарденията. Все пак Ела изпита облекчение, когато той напусна къщата и на негово място се настани много по-приятният господин Хейстингс.

Докторът отново попи изпотената си глава с носната кърпа.

— Исках да говоря с вас насаме.

— За Соли?

— Ами да, за него.

Бяха водили този разговор вече много пъти. Ела се подготви за спора и скръсти ръце.

— Няма да го дам в лудница, доктор Кинкейд.

— Не съм предложил…

— Няма и да му давам лекарства.

— Вече ми го казахте. Много пъти.

— Тогава ви моля да спрете с опитите да ме убедите в противното.

— Това, което се случи току-що…

— Би могло да се случи на всяко дете. Помните ли, когато момчето на семейство Хинеджър обърна газената лампа върху себе си миналата зима?

— Онова дете беше на две години, госпожо Барън. Соли е на десет.

— Още не ги е навършил.

— Все пак. — Докторът смекчи тона си и продължи. — Много добре знам какви са рисковете за едно дете. След всичко, което съм видял като практикуващ лекар, цяло чудо е, че децата успяват да оцелеят и да пораснат големи хора.

Той спря, пое си дъх и я погледна състрадателно.

— Но на вашето момче му се случват твърде много злополуки. Дори и на тази възраст, Соли не разбира, че е опасно да издърпаш гореща тенджера от котлона. А когато се случи инцидент, той реагира с гневен изблик. Както днес.

— Беше се изгорил, пищеше от болка. Всеки на негово място би пищял.

— Като ви говоря това, моля не ме мислете за коравосърдечен или ненужно жесток. Вашата упоритост е жестока. Като отказвате медикаментите, които биха потиснали… импулсивните действия на сина ви, той може да нарани себе си и останалите, особено когато е получил някой от пристъпите си.

— Аз внимавам много, за да предотвратя подобно нещо.

— Не се съмнявам, че сте много бдителна и…

— Това не ми тежи, правя го с удоволствие. Ако не бяха грижите по къщата, щях да посвещавам цялото си време на Соли. Случилото се тази сутрин беше изключение, не правило. Бях ангажирана с нещо непредвидено.

Намекваше му, че той е отговорен за отсъствието й, но докторът пренебрегна упрека.

— Така стигаме до втория въпрос, който исках да обсъдим, госпожо Барън. Това, че постоянно трябва да бъдете нащрек, е опасно за здравето ви. Колко време можете да издържите така?

— Колкото е необходимо Соли да бъде наглеждан.

— Което най-вероятно означава до края на живота му. Какво ще се случи, когато той порасне и вие вече не сте в състояние физически да го възпирате?

Тя отпусна ръце. Бавно и категорично заяви:

— Лекарствата, които ми предлагате, за да потискат импулсивните му действия, биха потиснали и способността му да учи.

Като чу думите й, докторът я погледна с още по-голяма тъга и съжаление. Тя продължи.

— Знам, че не вярвате в интелектуалните способности на Соли, доктор Кинкейд. Но аз не се съмнявам в тях. Няма да го лиша от тази възможност само защото това ще улесни живота ми. Няма да позволя да бъде дрогиран почти до безсъзнание, за да го гледам как диша, но не прави нищо друго. Що за живот ще бъде това?

— А що за живот ще бъде вашият? — попита той тихо.

Тя изпъна рамене. Лицето й беше почервеняло от възмущение.

— Ценя професионалното ви мнение, доктор Кинкейд. Точно така, мнение. Никой не знае точно какво може да разбере или научи Соли. Но като негова майка аз съм наясно със способностите му много по-добре от всеки друг. Затова ще направя това, което според мен е най-добро за него.

Приел за загубена битката, но не и войната, докторът отмести поглед към цветната леха в дъното на градината. Сините цветчета на ралиците се поклащаха леко в обедната мараня.

— Изпратете Маргарет да й дам мехлема — каза той накрая.

— Благодаря.

— Безплатно.

— Благодаря.

Улицата беше опустяла, ако не се броеше едно кафяво-бяло куче, което следваше каруца с един възрастен чернокож, теглена от две мулета. Докато минаваше край тях, мъжът докосна шапката си. Те му махнаха в отговор. Ела не го познаваше, но докторът го поздрави по име.

— Ако това е всичко, доктор Кинкейд, трябва да се заемам с обяда.

Той се обърна отново към нея.

— Всъщност, има още нещо, госпожо Барън. За господин Рейнуотър.

Освен името му и готовността да си плаща наема и храната, тя не знаеше нищо за този човек. Приемаше го за наемател единствено заради препоръката на д-р Кинкейд.

— Добър ли е по характер?

— Безупречен.

— Отдавна ли го познавате?

— Той е син на покойния братовчед на жена ми. Това го прави далечен роднина по линия на жена ми.

— Предположих, че е стар семеен приятел или роднина. Нарече ви Мърди.

Той кимна разсеяно.

— Това е прякорът ми в семейството.

— Той също ли е лекар?

— Не. Занимаваше се с търговия на памук.

— Занимаваше? — Господин Рейнуотър от жертвите на Депресията ли е, един от хилядите останали без работа? — Ако е безработен, как ще си плаща наема? Не мога да си позволя да…

— Той разполага с известни средства. Той… — Докторът се загледа след отдалечилата се каруца, която скоро се скри зад ъгъла. После се обърна към нея и поясни. — Всъщност той няма да се нуждае от стаята дълго време.

Тя го погледна в очакване.

Той добави тихо:

— Той умира.