Сандра Браун
Лятна буря (18)

Шестнадесета глава

На следващия ден тя го избягваше.

Рейнуотър слезе за закуска и заговори весело със сестрите Дън, които го обсипаха с въпроси за необичайното му отсъствие предната вечер. Бяха любопитни къде е бил и с кого. Тъй като Ела влизаше и излизаше от трапезарията, не чу всичките му отговори, но той скоро успя да насочи разговора към любимата радиопрограма на сестрите.

Всеки път, когато той опитваше да улови погледа на Ела, тя го избягваше. Две вечери подред беше последният човек, на когото казваше лека нощ, и това я смущаваше. Въпреки че разговорите им бяха засегнали лични теми, помежду им не се бе случило нищо неприлично.

Но тя не можеше да се залъгва, че отношенията им продължават да са само като между хазяйка и наемател. В онези моменти имаше атмосфера на интимност. Тя не би се притеснила да проведе разговор насаме с господин Хейстингс. Всъщност беше се случвало той да се прибере от някое пътуване твърде късно и тя да му сервира студена вечеря в кухнята. Не се смущаваше и от разговора насаме с д-р Кинкейд.

Но оставането насаме с господин Рейнуотър беше различно.

С него тя се чувстваше несигурна и объркана. Не заради нещо, което той казваше или правеше. Той не я докосваше. Е, само ръката й и само веднъж. В думите му нямаше някакъв неприличен подтекст, дори и когато й беше казал, че е красива жена. Нямаше нищо непочтително в отношението му.

Но самото му присъствие предизвикваше някакво напрежение в гърдите й. Предната вечер, когато беше достатъчно близо до него, за да усети дъха му върху лицето си, и когато долови горчиво-сладката тъга в гласа му, очите й се напълниха със сълзи. Когато те потекоха по страните й, тя му пожела лека нощ и избяга, точно както и по-предната вечер. Но се срамуваше, че снощи не бе успяла да се оттегли достатъчно бързо. Той видя сълзите й и сигурно се чудеше защо се е разстроила. Тя самата се питаше същото.

Нещо в неговото настояване да приеме сантименталния роман като подарък беше предизвикало изблика на емоции, които тя обикновено държеше под строг контрол. След години практика, се беше научила да потиска страха, гнева, мъката и дори радостта. Със сигурност умееше много добре да сдържа сълзите си. Но в тишината на кухнята, смущавана единствено от тиктакането на часовника и биенето на сърцето й, строгият самоконтрол й беше изневерил.

Това, че не бе успяла да се овладее, я изплаши. Не искаше да изпитва никакви силни емоции, вярваше, че дори и пукнатина в защитната стена, която беше изградила около себе си, можеше да предизвика пълното й рухване. И тогава какво щеше да стане с нея?

Щеше да е същото като сега. Обстоятелствата нямаше да се променят. Тя пак щеше да си живее с неофициалния статус на вдовица. Детето й пак щеше да е заключено в някакъв свят, в който тя не можеше да проникне. Дните щяха да се нижат един след друг, белязани от безкрайната, неблагодарна домакинска работа, без никакво облекчение или почивка, или дори чувство за удовлетвореност от свършената работа.

Но дори и да се поддадеше на самосъжаление, то щеше да я направи по-слаба, по-податлива на разочарование и отчаяние.

Точно това се бе опитала да обясни на господин Рейнуотър, когато го беше заварила да плеви зеленчуковата й градина. В живота й имаше внимателно изграден, но крехък баланс и тя не можеше да си позволи нещо да го наруши.

Но това, което най-много смущаваше съня й, беше страхът, че равновесието вече е нарушено и че е прекалено късно да се възстанови.

Днес страхът й се прояви в мрачното настроение, което Маргарет забеляза, докато чистеше зеления боб, преди да започне да го готви. След като Ела за втори път й направи забележка да внимава с мазнината от бекона, Маргарет измърмори:

— Някой е станал с дупето нагоре днес.

Ела не й обърна внимание, а продължи с ежедневните си задачи, дори си измисли няколко допълнителни, за да избягва по-лесно господин Рейнуотър. Всичко вървеше успешно до след вечеря, когато той излезе на верандата. Там Ела седеше и гледаше как Соли реди доминото по перваза.

Господин Рейнуотър затвори мрежестата врата внимателно и се приближи към тях.

— Той пак ли го прави?

— Сам реши. Аз изнесох доминото. Той взе кутията от ръцете ми и се залови за работа. — Дори и решимостта да стои на разстояние от господин Рейнуотър не можеше да помрачи гордостта й от малкото постижение на Соли и оптимизма й за неговото бъдеще.

— Благодаря, че оставихте статията в стаята ми. Прочетох я следобед. Разбирам защо сте въодушевена от резултатите от проучването.

— Иска ми се да имаше начин този специалист да види сина ми. Няма начин, разбира се, но си мисля да помоля доктор Кинкейд да му пише и да му разкаже за Соли и характерното за неговото поведение. Тъй като статията е публикувана, предполагам, че авторът й е затрупан с писма на родители, които са не по-малко отчаяни от мен. Но той може да е по-склонен да отговори, ако получи писмо от колега лекар, а не от настоятелна майка.

— Сигурен съм, че Мърди няма да ви откаже.

Двамата мълчаливо наблюдаваха как Соли реди доминото, а после господин Рейнуотър каза:

— Браво, Соли, добра работа.

Ела също повтори.

— Да, Соли. Добра работа.

— Вчера ни прекъснаха и не успяхме да отпразнуваме новото постижение. — Господин Рейнуотър извади джобния си часовник и го погледна. — Дрогерията е отворена до девет и половина. Да отидем в града и да хапнем по една фунийка сладолед.

— Прекалено е късно.

— Нали празнуваме.

— Последния път, когато опитах да дам на Соли сладолед във фунийка, той се разстрои, когато сладоледът започна да се топи и капе върху ръката му. Това никак не му хареса.

— Тогава на него ще му вземем в чашка.

— Благодаря, господин Рейнуотър, но е време да го слагам да спи.

— Госпожице Ела?

— Отвън съм, Маргарет.

Маргарет излезе на верандата, с шапката и чантата си в ръка.

— Тръгвам си, освен ако не искате да направя още нещо.

— Благодаря, не. Ще се видим сутринта.

Господин Рейнуотър се обади:

— Опитвам се да убедя госпожа Барън да ми позволи да заведа нея и Соли до града, за да хапнем сладолед. Може би тя ще се съгласи, ако дойдеш с нас. После ще те закарам до дома ти.

— Аз не мога да седна на масите в магазина, господин Рейнуотър. Знаете това.

— Не смятах да сядаме там — каза той. — Мислех да се разходим по площада, докато ядем сладоледа си.

— Твърде късно е да ходим в града — настоя Ела, но никой от двамата не й обърна внимание.

Маргарет беше грейнала в усмивка към господин Рейнуотър.

— Много харесвам обикновен ванилов.

— Моят любим е ягодовият. А вашият, госпожо Барън?

— Шоколадов. Но е прекалено късно…

— Хайде, госпожице Ела — започна да я убеждава и Маргарет. — Стъмни се едва преди двайсетина минути, а навън е толкова приятно. Как може да не позволиш на господин Рейнуотър да купи на Соли един сладолед?

Той я беше надхитрил. Нямаше как да откаже, без да лиши и Маргарет от почерпката, защото той не можеше да тръгне по площада сам с цветнокожата жена. Това щеше да предизвика възмущението както на белите, така и на негрите.

Подразнена от поражението, Ела каза:

— Ще си взема шапката.

 

 

Тя беше решила повече да не се качва в колата му. Ако хората ги виждаха често да се возят заедно, щяха да започнат да говорят. Но тази вечер по улиците на града нямаше много хора. Площадът беше съвсем пуст, когато господин Рейнуотър паркира пред дрогерията.

Единственият човек, заради чиито клюки трябваше да се безпокои, беше Дорали, простоватата и все още неомъжена дъщеря на господин Джералд, която работеше в магазина тази вечер. Тя имаше ужасно големи зъби и гарнираше външния си вид с кисело настроение. Според Ела тя се държеше враждебно с хората, за да ги изпревари, преди те да са реагирали на външността й.

Дорали погледна през прозореца с любопитно присвити очи как всички слизат от колата на господин Рейнуотър и тръгват към вратата.

Ела каза:

— Ние със Соли ще изчакаме отвън при Маргарет.

— Какъв сладолед да взема на Соли?

Като си спомни писъците му заради разтопения сладолед, който се стичаше по ръката му, тя каза:

— Ванилов. — По-лесно щеше да го почисти, ако се изцапаше.

— Шоколадов за вас?

— Да, моля.

— Изглежда, брат Калвин работи до късно — отбеляза Маргарет, като седна до Ела на пейката пред магазина.

Ела проследи погледа й до методистката църква. Тя беше на две пресечки от площада, на Елм Стрийт, улицата, която разделяше града на расов принцип. Тъй като лампите в църквата светеха, тя се виждаше през клоните на дърветата дори и от такова разстояние.

— Сигурно оправя счупения прозорец — разсъждаваше Маргарет. — В неделя събирахме дарения за ремонта му.

Господин Рейнуотър спря на прага на дрогерията.

— Иди и го покани да се присъедини към нас.

Маргарет му се усмихна.

— Много мило, господин Рейнуотър.

Маргарет стана от пейката и излезе на улицата. Пресече я и тръгна по тротоара, после изчезна зад ъгъла на следващата пресечка.

Ела чу как господин Рейнуотър поръчва сладоледите, като добави и един за проповедника.

— Моля, сложете единия ванилов в чашка. Ние ще се разходим около площада, но после ще ви донесем чашката, обещавам.

— Вярвам ви, господин Рейнуотър.

Разсеяно, Ела се зачуди как той беше успял да обезоръжи дори намусената Дорали Джералд, която му говореше със същия глуповато-усмихнат тон като на госпожица Пърл, която Ела беше помолила, след като тръгнат, да спусне след тях резето на мрежестата врата.

Госпожица Пърл беше обезпокоена, че оставят нея и сестра й сами в къщата, и попита колко време ще се забавят. Ела я успокои, че няма да е дълго, макар да й беше неприятно да се обяснява на някой, който й плащаше наем, за да живее в дома й.

До нея на пейката Соли се взираше пред себе си, люлееше се напред-назад и потупваше обувките си една в друга, без да забелязва комара, който беше кацнал на коляното му. Ела прогони комара. Соли продължи да се люлее.

Едно мършаво и гладно на вид куче се появи по улицата и Ела се напрегна, но то мина покрай тях, без да ги погледне.

Забеляза, че в офиса на съседната пресечка лампите изгаснаха. След няколко минути единственият адвокат в града и секретарката му излязоха от сградата. Той заключи вратата, после двамата се качиха на колата му и потеглиха. Съпругата на адвоката беше инвалид от десет години. Носеха се слухове за отношенията му с младата красива секретарка.

— Готово. — Господин Рейнуотър бутна вратата и излезе. Носеше стъклена купичка с ванилов сладолед за Соли и фунийка с шоколадов за нея. — Госпожица Дорали приготвя…

Прекъсна го писък, който беше толкова пронизителен, че дори и Соли се сепна. Спря да се клати, спря да потупва обувките си.

Ела скочи на крака.

Господин Рейнуотър пусна на тротоара сладоледите, които носеше, и побягна през улицата по посока на методистката църква, откъдето беше дошъл писъкът. Той не заобиколи по пресечката, а мина по тясната пролука между пощата и бакалията.

Нов писък разцепи нощния въздух.

Ела грабна ръката на Соли и последва господин Рейнуотър. Когато двамата със Соли стигнаха до отсрещната страна на улицата, тя вече влачеше сина си и бягаше към мястото, където се беше шмугнал господин Рейнуотър. Озова се на по-широка улица, която минаваше зад търговските сгради.

Улицата беше с дълбоки коловози, осеяна с боклуци и захвърлени вещи, които привличаха плъхове, бездомни котки и други нощни твари. Двама мъже бягаха по средата на улицата, с гръб към нея. Единият събори една кофа с боклук, но не спря.

Ела забеляза, че на оградата край уличката има няколко липсващи греди и така се образуваше пролука. Стисна ръката на Соли и се пъхна с него между гредите, чудейки се дали господин Рейнуотър също е минал оттук.

От другата страна на оградата беше дворът на една изоставена къща, която изглеждаше още по-запустяла и порутена в мрака. Без да забави крачка, Ела си проправи път през тревите и продължи да бърза, прескачайки буците пръст. Сърцето й се беше качило в гърлото, а дробовете й горяха от усилието.

Една кола се приближаваше по Оук Стрийт. Двамата със Соли попаднаха за момент в светлините на фаровете й, когато пресякоха улицата. Тя чу скърцането на спирачки, но се спря, за да се извини на стреснатия шофьор.

Почти беше настигнала господин Рейнуотър. Той още бягаше, но сякаш усещаше някакви бодежи от едната страна. Беше притиснал дланта си към мястото. Пресече Елм Стрийт и влезе в двора на църквата. Ела беше само на няколко крачки зад него, когато той изкачи стъпалата към входа. Вътре писъците бяха преминали в ридания.

Преди да влезе, той погледна към Ела.

— Не гледайте.

Предупреждението му закъсня. През отворената врата тя видя брат Калвин, който висеше обесен на една от гредите на тавана.

 

 

Маргарет беше неутешима.

Господин Рейнуотър я издърпа от свитата й поза и я изведе през прага, на стъпалата отвън. Ела седна до нея на най-горното стъпало, прегърна я и започна да й шепне утешителни думи, макар да знаеше, че са банални и безполезни.

Господин Рейнуотър и тя бяха първите стигнали до църквата, но сега и други, привлечени от писъците на Маргарет, се стичаха от всички краища на квартала на цветнокожите. Господин Рейнуотър беше затворил вратата на църквата, но обесеното тяло можеше да се види през прозорците. Ужасени викове и ругатни накъсваха тихото жужене на приглушения говор. Мнозина плачеха. Децата, които обикновено тичаха наоколо и преследваха светулки, сега стояха притихнали и се взираха с широко отворени очи в осветения храм. Кучето, което Ела беше видяла по-рано, лаеше яростно.

Една кола спря до тротоара и от нея слезе адвокатът, когото Ела видя да си тръгва от офиса преди минути. Той пристъпи несигурен, очевидно загрижен, но не и до степен да желае да се забърква. После той забеляза Ела.

С неохота си проправи път през тълпата до нея. Доближи стъпалата и свали шапката си.

— Госпожо Барън? Ние с госпожица Лилиан чухме писъци. Едва не ви блъснах и вас, и момчето ви.

— Пасторът е бил линчуван, господин Уайтхед.

— О. — Думата прозвуча като въздишка на дълбоко съжаление и съчувствие и Ела се разкая за всички случаи, когато дори се беше сещала за клюките за него и секретарката му.

— Може ли да известите шерифа? — помоли господин Рейнуотър.

Адвокатът погледна към него и явно възприе това като заповед, макар и така спокойно изречена.

— Веднага, сър. — Той сложи шапката си и изтича към колата, където секретарката му чакаше разтревожена.

Господин Рейнуотър коленичи до Ела. Лицето му беше плувнало в пот, изглеждаше пребледнял. Тя си спомни как той притискаше длан отстрани на тялото си, докато тичаше с неравен ритъм.

— Болки ли имате?

Той поклати глава.

— Просто се изморих. Ето ви ключа от колата ми. — Той отвори дланта й и сложи ключа в нея. — Аз ще изчакам шерифа. Заведете Маргарет в дома й. После може да се върнете, за да ме вземете.

— Не трябва ли той да я разпита какво е видяла? Заради разследването.

Устните му образуваха тънка линия.

— Няма да има разследване.

 

 

Ела пристигна в дома на Маргарет и с изненада установи, че там са се събрали приятели и роднини. Макар че не би трябвало да се изненадва. Новините за трагични събития винаги се разпространяваха светкавично.

Мъжете стояха на двора, пушеха и си говореха. Децата, прекалено малки, за да разберат какво се е случило, спяха на няколко постелки, опънати на верандата. Една възрастна жена с лула от царевичен кочан, забодена в ъгълчето на беззъбата й уста, вееше на спящите деца с вестник.

Други жени чакаха в къщата завръщането на Маргарет. Ела остави Соли на предната седалка на колата, където той изглеждаше спокоен, и помогна на Маргарет да слезе. Мъжете свалиха шапките си и се дръпнаха почтително назад, когато Ела поведе Маргарет към верандата. Синът на Маргарет, Джими, който беше като слънцето за нея, чакаше вътре, точно до вратата. Веднага щом я отвориха, Маргарет нададе скръбен вой и едва не припадна в ръцете му. Заобиколиха ги жените, дошли да помогнат и да споделят скръбта й.

Тъй като знаеше, че вече има кой да се погрижи добре за Маргарет, Ела се обърна и си тръгна. Когато тя излезе на верандата, Джими я последва.

— Благодаря, госпожице Барън.

— Това беше ужасно преживяване за нея, Джими. Тя толкова ценеше брат Калвин. Всички го харесвахме.

— Да, госпожо. — Той погледна за момент към двора, после отново насочи очите си към нея. — Всички знаем кой го е направил.

Младият мъж изглеждаше повече гневен, отколкото тъжен, и това накара Ела да се изплаши за него. Погледна го умоляващо.

— Не си навличай неприятности, Джими. Майка ти няма да го понесе, ако нещо ти се случи.

Това не беше точно обещанието да не търси отмъщение за линчуването, което Ела се надяваше да чуе, но тя знаеше, че не е нейна работа да го поучава.

— Кажи на Маргарет да не се връща на работа, докато не се почувства по-добре.

— Ще й кажа.

— И ми се обади, щом се разбере кога ще е погребението.

— Още веднъж благодаря, че я доведохте вкъщи. — Той я погледна озадачено. — Как се случи тъй, че всички бяхте в града тази вечер?

Тя му разказа, че господин Рейнуотър ги е завел да ги почерпи със сладолед и е изпратил Маргарет да покани и брат Калвин да се присъедини към тях. Джими сведе глава и когато след малко я вдигна, Ела видя, че очите му са пълни със сълзи. Той й благодари отново, после се обърна и влезе в къщата.

— Той изглеждаше трогнат от милото ви отношение към майка му — обясни Ела на господин Рейнуотър, когато довърши разказа си за случилото се в дома на Маргарет. — Беше невероятно колко много хора вече бяха научили за случилото се и се бяха събрали в дома й.

Когато тя се върна за господин Рейнуотър, в църквата бяха останали съвсем малко хора. Колата на шерифа беше паркирана отпред. Той говореше с мировия съдия, повикан, за да обяви смъртта на брат Калвин. Неколцина любопитни зяпачи още се мотаеха наоколо.

Господин Рейнуотър стоеше настрана, близо до улицата. Той се качи в колата веднага щом Ела спря до тротоара и така я остави тя да шофира. Погледна към Соли, който седеше кротко помежду им.

— Изглежда почти заспал.

— Той бяга заедно с мен по целия път от дрогерията до църквата. През цялото време запази спокойствие. Не бих могла да искам да се държи по-добре от това.

— Може би е доловил, че се налага да бъде кротък.

— Може би.

Когато пристигнаха пред къщата, Соли вече спеше. Ела с удоволствие усещаше тежестта на главата му върху ръката си и почти не й се искаше да слезе от колата.

— Аз ще го пренеса — каза господин Рейнуотър. Той нежно вдигна Соли на ръце, като внимаваше да не го събуди.

И двете сестри Дън се втурнаха към вратата, за да им отключат. Бяха облечени в нощници, с чехли и мрежички на косите. Говореха възбудено и се надвикваха една друга.

— Изплашихме се до смърт! — възкликна госпожица Пърл.

— Какво става в града? Чухме сирени.

— Господин Рейнуотър, изглеждате изтощен.

Ела го погледна. Както госпожица Вайълет беше отбелязала, той наистина изглеждаше ужасно изморен и блед.

— Какво му е на момчето?

— Нищо, госпожице Пърл. Просто заспа. А аз съм добре, само съм малко уморен. — Господин Рейнуотър мина покрай тях и понесе Соли по посока на стаята на Ела.

Тя го последва, като каза през рамо:

— Можете да си лягате. Имаше… инцидент в другата половина на града тази вечер. Извикаха шериф Андерсън. Вече всичко е наред. — Съвсем скоро те щяха да научат за линчуването и че Маргарет неволно се е замесила в историята, но Ела не искаше да коментира това с тях тази вечер. — Съжалявам, че се наложи да стоите будни до толкова късно, за да ни чакате.

— И без това не бихме могли да заспим, когато при негрите в града става бог знае какво.

Ела едва се възпря да не им отвърне ядосано. Те бяха стари. Отношението им беше погрешно и невежо, но дълбоко вкоренено.

— Лека нощ, дами. Ще се видим на закуска. — Тя ги остави до стълбището и продължи към стаята си.

Господин Рейнуотър стоеше в средата на стаята и продължаваше да държи Соли на ръце.

— Оттук. — Ела му посочи малката стая, в която спеше Соли. Той се завъртя, за да влезе през тясната врата, и внимателно го постави на леглото. Ела свали обувките на Соли, но реши тази вечер да не му облича пижама и да го остави да спи с дрехите. — Благодаря, господин Рейнуотър.

— Ще поседнете ли с мен на верандата?

— Не мисля. Прекалено късно е.

— Моля ви. Искам да ви кажа нещо.