Сандра Браун
Лятна буря (17)

Петнадесета глава

— Господин Рейнуотър няма ли да се присъедини към нас тази вечер? — попита госпожица Вайълет, докато Ела сервираше на сестрите салатата.

— Излезе да се види с приятели.

— О. — Госпожица Пърл не можа да скрие разочарованието си. Тя беше забола свежо цвете в косата си.

Госпожица Вайълет въздъхна.

— А господин Хейстингс отново замина. Значи ще бъдем само двете, сестро.

За да ги ободри, Ела каза:

— Така ще разполагате и с гостната, и с всекидневната.

Дори тази перспектива не можа да ги ободри. Те изядоха вечерята си също така машинално, както Ела им я сервираше. Мислите й бяха другаде — при господин Рейнуотър и мъжете, които бяха останали, за да изрежат месото на убитите животни и да го разпределят сред хората от бедняшкия квартал и други гладуващи семейства от околността.

— Гледката няма да бъде приятна — каза й господин Рейнуотър, когато настоя да я закара обратно у дома.

— Не се гнуся от сурово месо. Мога да помогна.

— Имате и други отговорности.

Той беше прав, разбира се. Но след като бяха спечелили в конфликта с Конрад, тя се чувстваше някак разочарована да се върне към обичайната си работа по приготвянето и сервирането на вечеря на възрастните си наемателки.

— Не вярвам Конрад да се примири — добави господин Рейнуотър. — Той може да се върне. И пак да предизвика неприятности.

Ела се страхуваше, че господин Рейнуотър е прав и за това. След като беше публично унижен, Конрад несъмнено планираше как да си отмъсти по най-бързия начин.

После господин Рейнуотър попита:

— Какво ви каза той, когато тръгваше?

— Нещо, че не съм направила верния избор на чия страна да застана. — Тя помнеше точните думи на Конрад, но предпочете да ги перифразира, за да избегне личния елемент, за който не искаше господин Рейнуотър да научава.

Той я докара пред къщата и се извини, че няма да я изпрати до вратата.

— Трябва веднага да се връщам у Хачър. Сигурно няма да се върна за вечеря.

— Пазете се.

Той докосна ръба на шапката си и потегли с вид на човек, който е спечелил първата си битка и се завръща на фронта, зачервен от вълнение заради победата и нетърпелив да постигне нова.

По природа Ела не беше боец и избягваше конфронтациите при всеки възможен случай. В същото време тя завиждаше на господин Рейнуотър — и на всеки мъж като него — за свободата да се сбие, ако е необходимо, за да отстои позицията си.

След като сестрите приключиха с вечерята си и отидоха в гостната да играят карти, Ела прилъга Соли да хапне. Маргарет наблюдаваше и го хвалеше за всяка хапка. Тази вечер прислужницата беше в добро настроение, тъй като беше научила от Ела за изхода от сблъсъка. Тя възхваляваше смелостта на брат Калвин, господин Рейнуотър и останалите мъже, опълчили се срещу Конрад, и заяви, че е било „крайно време някой да постави този негодник на мястото му“.

Ела се съмняваше, че това е била последната дума на Конрад, но предпочиташе да не споделя лошите си предчувствия.

Докато Маргарет довърши миенето на чиниите, Ела сложи Соли да спи и пожела лека нощ на сестрите, които се качваха по стълбите и спореха за резултата от играта на джин-руми.

Маргарет смяташе да се отбие в бедняшкия квартал, преди да се прибере. Ела я изпрати с две кошници храна и зеленчуци, после вечеря сама на кухненската маса. Точно когато привърши с храненето, чу шум от кола. Бързо отиде до входната врата и се постара да не покаже разочарованието си, когато видя д-р Кинкейд да се качва по стълбите, дишайки тежко.

— Добър вечер, госпожо Барън — каза той, като я видя през мрежестата врата. — Надявах се да ви видя, преди да сте си легнали.

Тя отвори вратата.

— Аз лягам доста по-късно. Влезте.

Щом той влезе, Ела го насочи към гостната.

— Искате ли чаша студен чай?

— Не, благодаря. Току-що вечерях. Дейвид тук ли е?

— Тази вечер излезе.

— Хмм. — Той свали шапката си и седна. — Получих това днес и исках да го споделя с вас възможно най-скоро.

Той й подаде един голям плик. Беше разпечатан. Ела седна и извади няколко напечатани листа, защипани заедно. Тя прочете името отгоре, огледа бланката и се обърна в очакване към лекаря.

— Това е един високо уважаван специалист — обясни той. — Провел е няколко проучвания. Казах ви, че съм писал на лекари в цялата страна с молба за информация за идиотите савант. Един от тях отвърна на молбата ми и изпрати това. Статията е публикувана преди няколко месеца в медицинско списание. Според мен е много интересна и окуражаваща и си помислих, че и вие ще бъдете на същото мнение.

— Благодаря. — Тя разгърна страниците и прочете подчертаните подзаглавия.

— Деца със смущения в развитието, сходни с тези на Соли, се обучават да говорят и да четат с разбиране, и то много успешно в някои случаи — каза д-р Кинкейд. — Разбира се, никой, дори и този световноизвестен специалист, не може да се похвали със стопроцентов успех, но всяко подобрение е колосална крачка напред, не мислите ли?

Тя притисна листите към гърдите си и сплете длани върху тях, сякаш пазеше съкровище.

— Благодаря ви, доктор Кинкейд. Не можете да си представите колко съм ви благодарна за вниманието.

— Мисля, че мога — усмихна се той.

Тя му разказа за постижението на Соли през деня.

— Той просто подрежда доминото в редица и в нарастваща последователност, но се съмнявам много деца на неговата възраст да имат концентрацията и способността да задържат вниманието си толкова дълго, че да бъдат така… хм…

— Прецизни към детайлите?

— Да.

— Така твърди и лекарят в статията. — Той кимна към листовете, които тя продължаваше да притиска към гърдите си. — Прецизността е често срещана у деца в състоянието на Соли. След като прочетох за това проучване, смятам, че съм грешал, като настоявах да го държите на лекарства. Никой не знае точно какъв е умственият потенциал на идиотите савант, който несъмнено е различен при всеки пациент. Соли не може да ни покаже какво е нивото на интелигентността му, така че няма как да знаем точно какви са способностите му. Може да са ограничени до подреждането на домино, а може да има гениален ум. Във всеки случай дължите и на него, и на себе си да оцените дали изобщо е възможно това да се направи.

Тя му разказа, че е писала до няколко училища.

— Още не съм получила нито един отговор, така че не знам какво ще излезе от запитванията ми. Тези конкретни училища може да нямат опит с деца като Соли. Ако все пак имат подходящи учебни програми, таксата за обучение вероятно ще се окаже непосилна за мен. — Тя замълча за момент, после добави тихо: — Освен това не мога да си представя да го изпратя някъде сам.

— Дори и ако това е най-доброто за него?

— Не е ясно дали той ще отговаря на критериите им, доктор Кинкейд. Може те да не вземат решение в наша полза.

— Но ако все пак вие сте тази, която трябва да направи избора…

Тъй като не беше готова да заеме твърда позиция, тя промълви:

— Ще видим.

След малко той плесна с длани върху краката си и се изправи.

— Трябва да побързам. Госпожа Кинкейд не си ляга, преди да съм се прибрал.

Ела го изпрати до вратата и отново му благодари, че й е донесъл статията.

— Нямам търпение да я прочета подробно.

— Мисля, че ще ви отвори очите в много отношения. След като осмислите информацията, ще говорим отново.

— Непременно.

Погледът му се отмести към горния етаж, после отново към нея.

— Как е той?

Ела разбра, че лекарят вече не говори за Соли.

— Вчера го ядосах. Той ми каза няколко пъти, че е добре, но аз продължих да го питам. Накрая му писна. — По същество това беше истината. Не беше необходимо докторът да научава защо прекомерната й загриженост е ядосала господин Рейнуотър. — Обикновено е толкова спокоен.

— Но може да бъде й упорит. Като дете беше най-големият инат, който съм виждал. Не груб, но настоятелен. Щом си наумеше да направи нещо, можеше да те побърка, докато не постигне своето. — Той се засмя. — Помня едно-две яростни избухвания, когато не успяваше да надделее.

Ела не можеше да си представи господин Рейнуотър да избухне яростно, но вярваше, че е бил инат. На два пъти желязната му решителност беше принудила Конрад да отстъпи.

Д-р Кинкейд се намръщи.

— Казахте, че е излязъл? — Тя кимна. — Предполагам, че днес е бил в ранчото на Алтън Хачър. И че тази вечер е в бедняшкия квартал. — Тя отново кимна. — Опитах да го убедя да не се намесва в тази история. Не му трябва да има за врагове хора като Конрад Елис и приятелите му.

— И аз опитах да му обясня това, доктор Кинкейд. Не свърши работа.

Докторът въздъхна.

— Така е.

— Винаги ли се е посвещавал на такива каузи?

— Имате предвид обречени каузи ли?

— Защо смятате, че е обречена кауза?

— Защото в човешката история винаги е имало насилници и не мисля, че това някога ще се промени. По време на икономическа криза има хора, които страдат, и лешояди, които се възползват от страданието им. Други, недоволни от ситуацията, насочват гнева си към невинните, крадат, нападат, дори убиват. Но за да не звуча като някой проповедник, вещаещ края на света, ще изтъкна, че трудните времена изкарват на повърхността не само най-лошото, но и най-доброто у хората.

— Имате предвид господин Рейнуотър.

— Отговорът на предишния ви въпрос е да. Дейвид обикновено застава на страната на онеправданите. Мисля, че е израснал с чувство за вина заради привилегиите, с които се е родил.

Тя никога не би попитала какви са тези привилегии, но д-р Кинкейд сам поясни:

— Бащата на Дейвид наследи хиляди акри хубава земя и се справяше много успешно с отглеждането на памук. Спечели много пари по време на Голямата война. Дейвид се запозна с бизнеса буквално от основите му и се учеше много бързо. Като юноша, той вече знаеше повече за отглеждането на памук и продажбите му, отколкото повечето хора, които се занимаваха с това от десетилетия. Когато дойде времето, отиде в колеж и натрупа необходимите знания за бизнеса. След като се дипломира, стана успешен брокер на собствената си продукция. Продаваше памука на много добри цени и по-малките фермери му се доверяваха, че ще уговори най-високата възможна печалба и за тяхната реколта. Справяше се отлично и все още притежава земята, която направи баща му богат. Пазарът сега е толкова свит, че Дейвид обработва само част от нея, но не е освободил нито един от работниците си. Доходите от земята са много по-малки отколкото в предишните години, но когато Депресията приключи… Е, земята няма къде да се дене и винаги ще има нужда от памук.

Това, което той й казваше, без да го изрече направо, беше, че Дейвид Рейнуотър притежава значително състояние.

— Той би могъл да живее където си избере. Защо е дошъл тук? — попита тя.

— От една страна, той искаше аз да го лекувам. Не ме питайте защо. Предполагам, че след като е научил диагнозата си и че е обречен, е искал да бъде край близки хора. Госпожа Кинкейд и аз сме единствените му роднини.

— Никога ли не се е женил?

— Не, но не поради липса на възможности — засмя се тихо той. — Не остана неомъжена дама в Северен Тексас, която да не се опита да го омая. Дейвид е привлекателен мъж, но предполагам, че сред обожателките му е имало такива, които са преследвали парите му. Той също го подозираше. Веднъж го попитах защо е останал ерген, когато толкова прекрасни дами са били готови да се хвърлят в обятията му. Той ми отговори, че искал жена, която да го пожелае заради самия него, а не заради парите му. — Замислено той разтри слепоочието си. — Една съпруга би била голяма утеха за него в този момент. Чудя се дали сега не съжалява за решението си да остане сам. — После той поклати глава. — Но ако наистина познавам Дейвид, той не съжалява за нищо. Той не е човек, който обръща поглед назад със съжаление.

Ела изгаряше от любопитство защо господин Рейнуотър, който можеше да си позволи да живее в по-добри условия, бе избрал нейния пансион.

— Той би могъл да живее в собствена къща — каза замислено тя. — Много по-голяма и удобна от моята.

— Той има собствена къща. Напусна я и дойде тук. Предполагам, за да не бъде сам, докато преминава през това. Според мен предпочита семейната атмосфера пред уединението. — Той я гледа дълго, после си сложи шапката. — Крайно време е да ви пожелая лека нощ. Ще се радвам да обсъдим какво мислите за тази статия. Естествено, веднага ми се обадете, ако състоянието на Дейвид се влоши.

— Разбира се. Лека нощ. Отново ви благодаря.

След като го изпрати, тя отиде в дневната, седна до най-ярката лампа и зачете медицинската статия. Когато я четеше за втори път, господин Рейнуотър се върна.

Ела стигна до вратата преди него. Когато го видя, сърцето й се качи в гърлото и тя ахна задавено.

— Всичко е наред — каза бързо той. — Това не е кръв от мен.

— Мили боже.

— Казах ви, че е мръсна работа. Не мога да вляза в къщата в този вид. Имате ли нещо против да мина отзад и да се измия на чешмата в бараката при пералнята?

— Ще донеса сапун и хавлиена кърпа.

— Мога ли да ви помоля да ми донесете и чисти дрехи?

— Веднага отивам.

Той слезе по стъпалата и изчезна зад ъгъла на къщата. Ела бързо се качи в стаята му. Откри ризите и панталоните му, закачени в гардероба, и се поколеба само за момент, преди да отвори чекмеджето, за да извади чифт долни гащета и чорапи.

И преди беше докосвала бельото му, когато двете с Маргарет го перяха. Но винаги оставяха дрехите на наемателите сгънати върху леглата. Сега беше смущаващо и различно, защото трябваше да извади тези лични вещи от чекмеджето на бюрото му.

От банята взе хавлиена кърпа и сапун, бързо слезе долу, прекоси кухнята и отиде до задната врата, където той я чакаше. Отвори мрежестата врата и той посегна към дрехите, но тя ги дръпна назад.

— Ако ги вземете сега, ще ги изцапате с кръв. Аз ще ги занеса до бараката.

— Благодаря.

Тя прекоси тъмния заден двор до бараката и остави дрехите и останалите неща върху работната маса, на която стояха прахът за пране и белината.

— Тук няма лампа.

— Ще се оправя.

— Гладен ли сте?

— Стига да не е червено месо.

Тя се усмихна на мрачния му хумор.

— Приготвила съм салата с пиле за утре на обед.

— Достатъчно ви обезпокоих за днес.

— Ще ви направя сандвич. — Тя го остави сам. Преди да влезе в къщата, Ела чу завъртането на крана на чешмата и плискането на вода.

Направи сандвича, после го сложи в една чиния заедно с нарязани домати и резен пъпеш. Отряза и парче кекс и го сложи в отделна чиния. Тъй като не знаеше каква напитка ще предпочете, постави една празна чаша до чинията, приготви кана прясно кафе и го остави на печката, за да е топло, ако той реши да си сипе.

После седна да го чака, с гръб към вратата.

Когато го чу да отваря мрежестата врата, се обърна. Той стоеше на един крак и обуваше чорапа си.

— Обувките ми са много мръсни. Ще трябва да ги почистя сутринта, когато се вижда по-добре. — Той стъпи на другия си крак, за да обуе и втория си чорап, после влезе в кухнята.

Миришеше на сапун. Косата му беше мокра, сресана назад с пръсти.

— Оставих дрехите си в един леген. Надявам се да не възразявате.

— Маргарет ще се погрижи за тях сутринта.

— Не мога да я моля за такова нещо.

Ела го покани с жест да седне на масата, където го чакаше вечерята.

— Тя ще го направи с удоволствие. След като чу за сблъсъка ви с Конрад, вие сте нейният герой.

Той погледна храната.

— Не мислех, че съм гладен, но това изглежда много вкусно. Благодаря.

— Мога да ги сложа на поднос, ако предпочитате да вечеряте в стаята си.

— Тук е добре. — Той издърпа стола си и седна.

— Какво искате за пиене?

— Мляко, моля.

Тя напълни чашата до чинията му, но след като върна бутилката в хладилника, се зачуди какво да прави, дали да го остави да се храни сам, или да седне на масата при него.

Той вдигна поглед. Беше с пълна уста, но когато преглътна, попита:

— Какво има?

— Искате ли компания?

Той плъзна стола си и се изправи.

— Госпожо Барън? — Той посочи стола срещу себе си. — Моля.

Тя се намръщи на официалността му, но седна.

— Мислех, че може да сте уморен и да не ви е до приказки.

— Изпитвам умора, но приятна умора.

— Значи всичко мина добре? Без повече проблеми?

— Без проблеми. Конрад Елис и бандата му не се мярнаха никакви. Успяхме да нарежем няколко животни, преди да дойдат булдозерите, за да заровят ямата. После разпределихме месото, за да успеят да го сготвят, преди да се развали. Познавате ли собственика на цеха за лед?

— Господин Милър.

— Той беше много щедър и дари няколко блока лед за част от месото, докато го разпределим.

— Доктор Кинкейд каза, че в трудни времена най-доброто у хората излиза на показ.

— Кога го видяхте?

Тя му разказа за посещението на лекаря и статията за проучването, която й беше донесъл. Очите му блеснаха заинтересовано.

— Когато приключите, бих искал и аз да я прочета, ако може.

— Ще се радвам да чуя мнението ви. Той довърши вечерята си и се изправи.

— Веднага се връщам.

Излезе от кухнята, преди тя да успее да го попита къде отива. Ела изми чиниите и ги обърна на плота да се изцедят. Когато се канеше да изгаси лампите, той се върна. Носеше една книга.

Усмихна се и й я подаде.

— Явно днес всички ви носят по нещо за четене.

Ела взе книгата от ръката му и прочете заглавието.

„Сбогом на оръжията“.

— Дочетохте ли я?

— Тази сутрин. Затова не слязох за закуска. Не исках да спирам, докато не я довърша. Щях веднага да ви я дам, но после денят ни поднесе куп изненади.

Тя прекара пръсти по заглавието.

— Ще я прочета възможно най-бързо и ще ви я върна. Междувременно ще я пазя като очите си.

— Това е подарък, Ела.

Тя бързо вдигна поглед към него.

— Не мога да приема.

— Моля ви. Много ви моля. Искам да я имате.

Тя задържа погледа му, докато издържа на настойчивия му плам, после сведе глава и се втренчи в корицата.

— Краят тъжен ли е?

— Много.

Макар и свела глава, Ела усещаше изпепеляващия му поглед. Струваше й се, че стените се приближават към нея и я притискат, че въздухът изгаря кожата й, където дрехите не я скриваха. Гърлото й се стегна болезнено.

Той каза тихо:

— Дори ако знаех, че краят е тъжен, не бих се лишил от красотата на тази история. А вие?

Тя вдигна очи, но като погледна лицето му, сърцето й едва не се пръсна, така че отново сведе глава над книгата. Не можеше да отговори. Не знаеше какво да отговори. Потърси го в думите върху корицата, но те започнаха да се размазват.

Гледаше ги през сълзи.