Сандра Браун
Лятна буря (6)

Четвърта глава

Брат Калвин Тейлър се окажа Божи дар не само за местната методистка църква.

Проповедникът беше висок, здрав мъж, към двайсет и седем — осем годишен, с приятни маниери и широка усмивка, която блестеше още по-ослепително заради един от предните му зъби, който беше златен. Ела се зачуди дали хората от паството му не се разсейваха от зъба, докато слушаха проповедите му, или той им действаше по същия хипнотичен начин като клатещ се джобен часовник.

Но щом чу гласа му, тя реши, че едва ли нещо може да отвлече вярващите от неговите вдъхновени от Бога слова. Той имаше глас на пророк, басовите тонове звучаха като гръмовен екот. Ела си представи отекващия му глас в църквата как събужда задрямалите, плаши грешниците и ги подтиква към покаяние и изпълва вярващите с възродена преданост към Бог.

Той определено оказваше благотворно влияние върху паството си. Когато Маргарет го представи официално на Ела, го похвали, че откакто той е застанал на амвона на църквата им, броят на хората, посещаващи църковните служби, се е увеличил трикратно.

— Няма и едно свободно място в неделя.

Младият проповедник реагира на похвалите й със смирение и каза, че успехите му се дължат на Бога.

— Бог ни благославя с такава щедрост и великодушие.

Ела веднага го хареса и бързо му възложи работата, въпреки очакваната реакция на сестрите Дън при вида на цветнокож мъж в къщата. Ела не споделяше предразсъдъците им. Тя си спомняше случая, когато за пръв път беше осъзнала, че привилегиите, които произтичаха от расовата принадлежност, са ужасно несправедливи.

Баща й я беше завел на кино в Уейко и тя искаше да седне на балкона. Той й обясни, че на балкона пускат само цветнокожите. Тя възрази, че това не е справедливо. Каза, че не е редно да не може да седне където иска. Но баща й не разбра правилно думите й, постави ръка на рамото й и се усмихна:

— Не е редно, Ела. Така е. Изобщо не е справедливо. И се гордея с теб, че мислиш по този начин.

Тя не беше възпитавана в дух на расовите предразсъдъци и нямаше такива. Но когато порасна, започна да си дава сметка, че нейната гледна точка по този въпрос не се споделя от повечето хора.

Проповедникът скоро доказа, че е добър не само в приказките. До края на деня той беше изтъркал и излъскал пода на свободната стая.

— Мога да излъскам и антрето, така и така съм се заел — предложи той. След което го лъсна до блясък.

На вечеря Ела му напълни една чиния и го сложи да хапне в кухнята, докато тя сервираше на сестрите Дън в трапезарията. Забеляза, че пасторът каза молитва, преди да започне да се храни. Когато приключи с вечерята, той внесе матрака и възглавниците от двора, където се бяха проветрявали целия следобед, и ги върна в бъдещата стая на господин Рейнуотър.

Преди да си тръгне, брат Калвин й каза, че ще се върне на следващата сутрин, за да помогне на Маргарет за останалите неща, които трябваше да се свършат покрай настаняването на новия квартирант.

— До четири часа стаята ще блести. Обещавам ви.

Той спази обещанието си. Работата беше свършена така, че Ела нямаше забележки. Все пак тя лично оправи леглото. Не само си имаше особено мнение за оправянето на леглата, но и свежият мирис на нагретите от слънцето чаршафи и калъфки й доставяше истинско удоволствие.

Господин Рейнуотър пристигна в уреченото време. Сестрите Дън бяха отишли до библиотеката, която всъщност представляваше един преустроен камион, минаващ през Гилиъд веднъж на две седмици. Маргарет гладеше в кухнята и наглеждаше Соли. Господин Хейстингс още беше извън града.

Ако не се броеше звънът в четири часа на стария часовник в гостната, къщата беше съвсем притихнала, когато Ела отвори вратата, за да посрещне господин Рейнуотър. Размениха си поздрави, после тя го поведе нагоре. Стъпките им отекнаха върху прясно излъскания под в коридора.

Той спря пред отворената врата на стаята си и я огледа. Забеляза всяка подробност, включително клончето орлови нокти, което Маргарет беше поставила във вазата на бюрото. После се обърна към Ела.

— Бяхте права да държите на стандартите си, госпожо Барън. Сега стаята е много по-приятна. Благодаря.

— Моля.

— Давам си сметка, че съм поискал твърде много, като настоявах да я приготвите за днес, но исках да се преместя възможно най-бързо.

Тя само кимна, защото се боеше, че ако направи някакъв коментар за недостатъчното време, думите й може да прозвучат двусмислено.

Той й подаде един бял плик, върху който с черно мастило беше написано името му.

— Това е наемът за първата седмица. Кажете ми колко дължа на брат Калвин.

После той внесе двата си платнени куфара и внимателно затвори вратата.

 

 

— Североизточен Тексас. Някъде по средата между Далас и Тексаркана.

По време на цялата вечеря сестрите Дън обсипваха господин Рейнуотър с въпроси. Ела събираше празните им чинии на купчина върху един поднос, когато госпожица Вайълет го попита откъде е.

Госпожица Пърл, която го гледаше унесено над масата, отбеляза:

— Там е добро място за отглеждане на памук.

— Той знае това, сестро — каза Вайълет. — Нали се е занимавал с търговия с памук.

— Знам това — отвърна Пърл рязко. — Само го отбелязвам.

За да предотврати караница между сестрите, Ела тактично се намеси.

— Да сложа ли бита сметана на пая с къпини, госпожице Пърл?

— О, сметана, да, моля. Не мислите ли, че паят с къпини е по-вкусен със сметана, господин Рейнуотър?

— Определено. — Той погледна Ела и ъгълчетата на устните му се напрегнаха, за да скрият усмивката. — И за мен сметана, моля.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Тя вдигна подноса. Господин Рейнуотър се изправи.

— Да го занеса аз?

— Не.

Думата прозвуча много по-натъртено, отколкото Ела беше възнамерявала, и всички в стаята, включително и самата Ела, се изненадаха от тона й. Сестрите погледнаха зяпнали и нея, и новия квартирант. Очевидно те бяха не по-малко изненадани от неочакваното му предложение за помощ.

За да скрие смущението си, Ела сведе глава и измърмори:

— Благодаря, господин Рейнуотър, не е нужно — после бързо се отправи към кухнята.

Докато излизаше от стаята, чу как госпожица Пърл деликатно се прокашля и попита:

— А семейството ви, господин Рейнуотър?

— Майка ми и баща ми вече не са между живите, а аз съм единствено дете.

— Колко жалко — каза Пърл. — Двете с Вайълет можем да разчитаме само една на друга. Останалите от семейството ни починаха.

Кухненската врата се затвори и така Ела не чу коментара на господин Рейнуотър.

— Старите дами ще побъркат човека с въпросите си, мира не му дават — поклати глава Маргарет.

— Чух, че и ти му задаваше въпроси по-рано днес.

— Просто проявявах любезност — измърмори Маргарет. Погледна за миг Ела, после я погледна отново. — Добре ли си?

— Дали съм добре? Разбира се. Защо?

— Лицето ти изглежда пламнало. Дано не си пипнала онази лоша лятна треска. Държи някои хора на легло седмици наред.

— Нямам треска. Сложи ли сладкиша в чиниите?

— Някога да съм закъснявала да го приготвя, преди да почна да мия чиниите? — Прислужницата кимна с рамо към чиниите на плота, които чакаха да бъдат поставени на подноса за сервиране. — Какво реши за капаците на предните прозорци?

— Какво за тях?

— Казах ти. Брат Калвин предложи да ги боядиса.

Ела добави сервиза за кафе върху подноса.

— Не мога да си позволя боядисването им в момента.

— Изглеждат много вехти.

— Знам, че се нуждаят от боядисване, Маргарет, но…

— Брат Калвин каза, че ще го направи много евтино. Колко мило беше, че донесе онези къпини. Сам ги набрал.

Ела въздъхна.

— Кажи му да намине да говорим за капаците. Ще видим. — Тя погледна чинията с вечерята на Соли. Беше хапнал достатъчно, за да издържи до следващия ден. — Сега може да дадеш и на Соли парче пай — каза тя на Маргарет.

Прислужницата се усмихна на момчето, извади ръцете си от мивката и ги изтръска.

— Сама ще нахраня моето момченце.

Ела занесе подноса до вратата, обърна се с гръб и я побутна.

— Дейвид.

— Какво?

— Така е първото име на господин Рейнуотър — обясни Маргарет. — Реших, че ще искаш да знаеш.

Ела я погледна подразнено, докато излизаше заднишком през вратата. Когато се обърна към трапезарията, очите й се приковаха направо в господин Рейнуотър, който вдигна глава и я погледна. Погледите им се срещнаха и задържаха няколко секунди, преди той да насочи отново вниманието си към госпожица Вайълет, която му разказваше за вълнуващите дни, в които тя и Пърл бяха работили като учителки.

— Толкова е хубаво човек да проведе приятен разговор с някой нов познат, нали, сестро? — каза Вайълет.

— Така е — усмихна се престорено Пърл и приглади дантелената си яка. — Надявам се да се задържите при нас дълго време, господин Рейнуотър.

Ела нарочно не го погледна и запази безизразното си изражение, докато сервираше плодовия пай със сметана.

 

 

Тя седеше на кухненската маса и ядеше своята вечеря, когато той надникна през вратата. Тя веднага скочи на крака и почисти устата си със салфетка.

— Господин Рейнуотър? Трябва ли ви нещо?

Той влезе в кухнята.

Маргарет спря да върши това, с което се занимаваше, и му се усмихна широко.

— Има още топло кафе.

— Благодаря, не искам повече.

Соли, който седеше срещу Ела и тропаше с лъжицата си по ръба на масата, не реагира.

Новият квартирант кимна към чинията на Ела.

— Чудех се вие кога се храните.

— Нуждаете ли се от нещо?

— Извинете, че прекъсвам вечерята ви. Само исках да питам дали може да включа лампите на верандата, за да седна да почета.

— Разбира се. Ключът е…

— Видях го. Но исках да попитам, преди да ги запаля.

— Просто ги изгасете, когато се приберете.

Той погледна Соли, който продължаваше да барабани ритмично с лъжицата, кимна на Маргарет и Ела и излезе през вратата.

— Много мило, че пита — каза Маргарет. — Господин Как-се-казваше, онзи, дето миришеше на пияница? Никога не би се сетил да попита. Надявам се господин Рейнуотър да остане при нас дълго време.

Ела седна и продължи да се храни.

 

 

След като Маргарет си тръгна, Ела сложи Соли да спи и той заспа много бързо. Тя остана коленичила до леглото му, загледана в сладкото му лице, заслушана в лекото му дишане. Когато коленете започнаха да я болят, тя целуна въздуха над бузата му и безшумно излезе от стаята, оставяйки го да спи спокойно. Въпреки това, когато седна на кухненската маса, се заслуша дали той няма да започне да се върти. Зае се да чисти боб за вечерята на следващия ден. Доста след десет часа огледа за последно кухнята и изгаси лампата.

Вратът и раменете й горяха от умора, докато вървеше по тъмния коридор. Лампата на верандата беше изгасена. Господин Рейнуотър не я беше забравил светната. Но тя отиде да провери дали той е заключил мрежестата врата. Не беше. Тя посегна към резето.

— Ако сложите резето, няма да мога да вляза.

Тя подскочи, като чу гласа му.

— Съжалявам. Не исках да ви стресна.

Тя бутна вратата и излезе на верандата. Той седеше в тъмното, на един от плетените столове.

— Аз съжалявам — каза Ела. — Видях, че лампата е изгасена, и помислих, че сте се прибрали в стаята си. Не исках да смущавам уединението ви.

— Не сте го смутили ни най-малко. Изгасих лампата, защото започнах да се дразня от мушиците, които кръжаха край нея. — Той се изправи и посочи един от столовете.

— Моля, седнете при мен.

Тя се поколеба за момент, после пристъпи и седна на един от другите столове.

— Въздухът навън е толкова приятен, че не ми се прибира в стаята. — Той й се усмихна. — Колкото и удобна да е тя.

— Радвам се, че ви харесва.

— С тапетите на рози и всичко останало.

Двамата потънаха в мълчание, смущавано само от пискането на жетварките, лая на куче в далечината и тихото скърцане на плетения му стол, когато той промени позата си. Той опъна дългите си крака напред, сплел ръце върху книгата, която лежеше в скута му, и наклони глава назад. Изглеждаше напълно отпуснат.

Ела не беше сигурна, че такава отпусната поза е благопристойна, когато мъж и жена, които не се познават, седят сами в тъмнината. Всъщност беше почти сигурна, че не е. Тя подсказваше някаква близост, което не беше редно, макар столовете им да се намираха на няколко метра разстояние.

— Закъде замина храната?

Тя го погледна.

— Храната, която Маргарет опаковаше, когато влязох в кухнята — поясни той. — Къде я изпратихте?

— В бедняшкия квартал. Намира се в източния край на града, от другата страна на железопътните релси.

Той продължи да я гледа, повдигнал заинтригувано вежди.

— Отначало се появиха неколцина скитници. Дошли с товарния влак и се отбили край потока, за да си отдъхнат от пътя. Властите ги прогониха, но дойдоха нови и по-многобройни, продължиха да идват и накрая шерифът се отказа от опитите да ги прогони. Сега ги е оставил да се оправят сами. Броят им варира, но по всяко време има по няколкостотин души. Цели семейства. Така че през няколко дни изпращам останалата храна, стар хляб, презрели плодове. Такива неща.

— Много великодушно.

Тя сведе глава и приглади полата си с длани.

— Иначе ще трябва да изхвърля тази храна.

— Съмнявам се онези скитници да се сърдят, че ябълките са натъртени.

— В замяна на това ги моля да не идват да просят тук. Те си го предават един на друг и така новодошлите също го научават. „Не ходете да просите в Пансиона на Барън. Там няма да ви дадат нищо.“

— Все пак това е благотворителност.

Тя не искаше да получава повече похвали, отколкото заслужаваше.

— Не нося храната лично, господин Рейнуотър. Изпращам я по Маргарет.

— Някои хора, много хора, не биха изпратили нищо — възрази тихо той.

Тя се канеше да продължи да спори, но размисли, тъй като почувства, че е по-добре да изостави тази тема. Отново помежду им се възцари мълчание. Тя долови, че за разлика от нея, той не се смущава от мълчанието. На нея й се стори, че тишината се проточи цяла вечност, и тъкмо се канеше да се извини и да влезе вътре, когато той попита:

— Винаги ли сте живели тук?

— В тази къща, да. Баща ми я построил малко след като се оженили с майка ми. Няколко години по-късно добавил стаите, в които сега спим ние със Соли. Ако не се броят тези допълнителни помещения и ремонтът на банята и кухнята, всичко е като в деня, когато съм се родила.

— Родителите ви са починали?

— Да.

— Имате ли братя или сестри?

— Имала съм братя близнаци, родени три години след мен. Починали още като бебета.

— Съжалявам.

— Почти не ги помня. — Тя се загледа в посоката, откъдето се чуваше кучешкият лай, за да задържи лицето си скрито от него. — Майка ми и баща ми не говореха за тях.

Тази болка се оказала непоносима за родителите й. И двамата не успели да я превъзмогнат. Сякаш за една нощ майка й се бе превърнала в огорчена, студена жена. Вече не се усмихваше, не се радваше на здравата си дъщеричка, която никога повече не прегърна. Бащата на Ела, загубил любовта и вниманието на съпругата си, както и двамата си сина, бе намерил утеха единствено в уискито. Беше умрял от цироза на четирийсет и пет години.

След смъртта му майка й беше принудена да приеме наематели в къщата. Когато най-после се отдаде на тъгата си — с голямо облекчение, както се стори на Ела — Ела пое грижите за къщата и наемателите. Тогава тя беше на осемнайсет. Въпреки че беше толкова млада, тя се справяше с домакинството много по-добре от майка си и се гордееше с това.

— Мърди ми каза, че сте вдовица.

Тя се обърна рязко и погледна господин Рейнуотър, после почти веднага сведе глава.

— Точно така.

— Какво злощастие.

Тя кимна.

— Отговорността за Соли е останала изцяло на вас.

Тя вдигна глава.

— Той не е отговорност, господин Рейнуотър. Той е дете. Моето дете. Моят дар.

Той дръпна дългите си крака и се наведе към нея.

— Разбира се. Не исках да намеквам, че…

— Най-добре да се прибирам. — Тя се изправи бързо. Той също скочи на крака. — Моля ви, спрете да го правите.

— Съжалявам, не разбрах?

— Спрете да скачате на крака всеки път, щом вляза в някоя стая.

— Аз…

— Не очаквам да го правите. Тази любезност не е необходима. Аз съм ваша хазяйка, не ваша… не… — Не можа да измисли каква не му е, а само каква е. И че като такава не е длъжна да получава такива жестове. — Няма нужда да ми ставате на крака.

— Научили са ме да ставам, когато в стаята влезе дама.

— Сигурна съм, че е така, но…

— Навиците умират трудно. Но не бих го правил, ако знаех, че толкова ще ви ядосам.

— Не съм ядосана.

Но резкият й тон говореше друго. Очите му пронизаха мрака помежду им, срещнаха нейните и сякаш надникнаха дълбоко в тях, а тя се почувства груба, смутена и някак уязвима.

— Лека нощ, господин Рейнуотър. — Тя му обърна гръб и тръгна към вратата, но когато посегна към дръжката, неговата ръка я изпревари и той я дръпна, за да й отвори. Вместо отново да възроптае срещу маниерите му, тя влезе вътре. Той я последва, после спря и видя как тя се надигна на пръсти, за да сложи резето на вратата.

— Тази кука не е ли прекалено високо за вас?

— Да, много ми е неудобна. — Тя закачи резето и се обърна към него. — Но се налага да е там, за да не може да я стигне Соли. Веднъж излезе сам от къщата и го нямаше часове наред. Накрая го открихме да се разхожда по релсите.

Той издиша продължително със смутен вид.

— Това е първата ми вечер в къщата. Не успях да направя добро впечатление.

— Не е нужно да се стараете да ми правите добро впечатление, господин Рейнуотър.

— Искам да имате добро мнение за мен.

— Имам достатъчно добро мнение, щом съм ви дала да наемете стаята. Извън това…

— Нямате никакво мнение за мен — довърши изречението вместо нея той и така засили раздразнението й към него и към целия им разговор.

— Точно така, господин Рейнуотър. Не се замислям много за вас или за когото и да е от наемателите ми, защото в замяна очаквам и вие да не се замисляте за мен, Соли или обстоятелствата около нас.

Той я гледа мълчаливо известно време, после каза:

— Трябва да си позволявате по-често да се гневите. Мисля, че това ви се отразява добре.

Прямотата му я остави безмълвна. Засегна се и остана неподвижна, вперила поглед в него.

— Лека нощ, госпожо Барън. — Той я заобиколи и се качи по стълбите.