Сандра Браун
Лятна буря (21)

Епилог

— Той починал, преди да го екзекутират.

Съпрузите не бяха помръднали през изминалия час.

Следобедът вече клонеше към заник, но времето бе отлетяло незабелязано. Жената подсмърчаше. Мъжът й подаде носната си кърпа. Тя му благодари и се избърса.

— Това е бил неговият джобен часовник? — попита тя. — На господин Рейнуотър?

Продавачът кимна.

— Помолил доктор Кинкейд да даде да гравират на капака му датата, на която лекарят го завел в дома на майка ми и ги запознал. — Той прокара пръст по цифрите, издълбани в златото. — След като шерифът го отвел онази вечер, двамата повече не са се виждали.

— Тя не е ли присъствала на процеса? — попита жената.

— Нямало процес. Той си признал. Отказал посещения в затвора. Не искал това да са й последните спомени за него. Доктор Кинкейд пренасял съобщенията помежду им.

— Колко време е живял още? — попита мъжът.

— Пет седмици. Не се наложило да страда дълго.

Дамата посегна към ръката на мъжа си и я стисна силно.

— Майка ви сигурно е страдала повече от него.

— Тя отчаяно искала да го види, но по-късно осъзнала, че както обикновено, той бил прав. Тя ми разказа, че сигурно не би могла да понесе срещата, при която да го види как умира.

— Как се е възстановила изобщо?

— След смъртта му, тя открила шокирана, че той й е завещал всичко. Оказало се, че не е прекарвал с Оли Томпсън и брат Калвин всички следобеди, в които излизал сам. Използвал някои от тях, за да подреди нещата си. — Старецът се усмихна. — Майка ми беше изпреварила времето си и успя добре да се погрижи за наследството му. Веднага щом било възможно, закрила пансиона и се преместила в Северен Тексас, където започнала отново да сади памук в земите на господин Рейнуотър. Събирала го, почиствала го и го продавала. Продавала реколтата и на други фермери, също както правел той. Няколко години по-късно тя използвала печалбата от памука, за да построи текстилна фабрика. Стана много богата и уважавана жена. Получи безброй награди и грамоти, дори не мога да ги изредя всичките. За изтъкната бизнес дама, за гражданин на годината, разни такива.

— Забележително — каза жената впечатлена.

— Наистина беше забележителна жена. — Старецът отново опипа часовника си замислено. — Веднъж ми каза, че един умиращ мъж я е научил как да живее. Преди да срещне господин Рейнуотър, тя се била обрекла на почти затворнически живот. Той я освободил. Във всякакъв смисъл.

— И той е бил забележителен човек — отбеляза мъжът. — Умрял е осъден, макар невинен. Ясно, че е бил обречен. Но все пак е направил огромна жертва за вас.

Старецът ги погледна озадачено, после осъзна, че те са се объркали.

— Той е направил тази саможертва за Соли.

— Но… вие не сте ли…

Той поклати глава.

Жената погледна визитката, която продавачът й беше дал.

— Предположих… Името на магазина…

— Е в чест на брат ми. Аз се казвам Дейвид. Дейвид Рейнуотър Барън.

Те го погледнаха смутено.

— Вие сте негов син? — прошепна жената.

— Точно така.

Тя отново заплака, този път от радост. Съпругът й я прегърна през рамото. Той попита:

— А какво е станало със Соли?

— След като се преместила в Тексас, мама го настанила в едно училище в Далас. То имало отлична репутация и приели Соли с готовност. Ужасно й тежало, че трябва да остави сина си там, но знаела, че е за негово добро. Езиковата бариера била счупена в нощта, когато Конрад Елис бил убит. В крайна сметка Соли говореше почти нормално, макар че от време на време запъваше на някоя дума или фраза.

— Той помнеше ли, разбра ли…

— Какво е направил? Не. Мама никога не го обремени с тази истина.

— Той научи ли се да чете, както се е надявала тя?

— Да, научи се. Разбираше абстрактни математически понятия, които затрудняват повечето хора, и можеше да конструира сложни модели на сгради и мостове, но така и не успя да насочи уменията си към някаква професия. Може би сега, с напредъка в познаването и разбирането на аутизма, той би могъл и да се реализира. Но неговото състояние дори не е било наименувано до средата на четирийсетте. Когато порасна твърде голям, за да остане в училището, мама го доведе у дома. Имаше една помощница, която се грижеше за него, докато тя е на работа. Той бе доволен от живота си до самия си край. Умря внезапно и неочаквано на трийсет и две години от някаква сърдечна аномалия, за която никой не беше подозирал. Естествено, скърбяхме за него. Но докато аз страдах неутешимо, мама ми напомни, че Соли е имал много по-хубав живот, отколкото тя дори би мечтала, и че това е станало благодарение на господин Рейнуотър. Той е знаел какво ще се случи със Соли, ако някой се досети, че е виновен за убийството на Конрад Елис. Биха го отвели и затворили в някоя психиатрична болница за престъпници, където вероятно биха го малтретирали всеки ден до края на живота му. В онзи последен споделен миг баща ми е накарал мама да осъзнае, че единственият начин да запази живота на Соли е да му позволи той да се жертва за него.

Двамата съпрузи мълчаха известно време, после мъжът погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме. — Той протегна ръка към стареца. — Беше невероятен следобед. Не очаквахме това, когато решихме да се отбием от магистралата.

Продавачът заобиколи тезгяха и ги изпрати до вратата, където жената спонтанно го прегърна, което видимо го зарадва.

— Довиждане — каза тя. — За нас беше удоволствие да се запознаем с вас.

— За мен също. Довиждане.

Те бяха почти до джипа си, когато тя се обърна.

— Господин Рейнуотър научил ли е за вас?

Той се усмихна.

— Доктор Кинкейд успял да му предаде новината само часове преди смъртта му. Макар да бил вече много слаб, той написал на мама писмо. Тя го пазеше винаги у себе си, никога не се разделяше с него. Така той винаги беше с нея.

Прочел въпроса в очите им, старецът поклати глава.

— Всичко, което ви разказах, знам от нея, но тя никога не сподели с мен съдържанието на онова писмо. Сигурен съм, че посланието му е било прекалено лично, за да го споделя с когото и да било. Погребахме я заедно с писмото и с книгата „Сбогом на оръжията“, която той й беше подарил.

Той погледна часовника, който лежеше в дланта му, после сви пръсти около него и добави:

— А часовника му тя даде на мен.