Джанет Дейли
Непознат в леглото (9)

Девета глава

Тази нощ Дайна не спа добре. Странно, но причината бе в мекото легло. Почукване на вратата прекъсна неспокойния й сън. Тя стана и отиде да отвори, като залиташе.

— Кой е?

Облегна се уморено на вратата и сложи ръка върху резето.

— Блейк — беше отговорът. — Готова ли си за закуска?

Дайна изстена. Не беше възможно вече да е сутрин.

— Добре ли си? — попита ниско той.

— Екстра — промърмори тя и прибави наум: „Само дето имам нужда от малко сън“.

Той натисна няколко пъти бравата и заповяда:

— Отключи, Дайна!

Беше твърде уморена, за да измисли някаква причина да му откаже, и твърде уморена, за да спори с него, даже и да я беше измислила. Тя свали веригата на вратата, вдигна резето и отстъпи настрани, когато Блейк отвори вратата. На лицето му беше изписана загриженост, но тя не забеляза нищо.

— Не искам да закусвам — каза Дайна и понечи да се върне в леглото. — Иди без мен.

Блейк я прегърна с една ръка и я обърна към себе си. Прибра зад ушите разбърканата й руса коса, хвана я за тила и повдигна лицето й нагоре. Дайна охотно се отпусна в прегръдките му.

— Какво има, Дайна? Изглеждаш направо изтощена — попита Блейк, загрижено намръщен.

— Изтощена съм — въздъхна тя. — Прекрасното ми меко легло беше прекалено меко. Цяла нощ не можах да мигна.

Той се засмя тихо.

— Защо не взе възглавница и одеяло от леглото и не спа на пода?

— Предполагам, че ти така си направил?

Дайна повдигна уморените си клепачи и го погледна. Изглеждаше отвратително свеж и отпочинал.

— Да — кимна той.

— И сигурно си спал като къпан — прибави завистливо тя.

— Не чак толкова добре.

— Защо? — попита Дайна, плъзна ръце по твърдото му, топло тяло, сложи глава на рамото му и затвори очи.

— Откакто те срещнах, вече не ми харесва да спя сам.

Но провокацията му мина някъде над сънената й глава. Дайна усещаше единствено колко добре се чувства в обятията му, колко й е топло и удобно, и се сгуши още повече в него.

— Защо не ме подържиш така известно време, а аз да поспя? — измърмори сънливо тя.

— В никакъв случай.

Ръката, която я беше прегърнала, я отблъсна леко.

— Ако те подържа още малко в прегръдките си, изобщо няма да се сетя за сън — заяви той и се усмихна криво. — Защо не си вземеш душ и не се облечеш? Ще отида да донеса малко кафе, за да се събудиш, преди да слезем на закуска.

Не й даде възможност да откаже или да се съгласи. В един момент беше в обятията му, а в следващия Блейк вече вървеше към вратата, оставяйки я да се люлее несигурно. Когато чу затварянето на вратата, тя най-сетне се размърда. Погледна с копнеж към леглото, но знаеше, че няма смисъл да се връща в него. Дори и да го направеше, Блейк скоро щеше отново да я събуди. Тя послуша съвета му и отиде в банята.

Вече минаваше средата на предобеда, когато привършиха със закуската и тръгнаха на бавна обиколка из острова, осеян с пълни със сладка вода водоеми. Това не беше първото им посещение тук, бяха идвали преди години.

Не се виждаха промени, само няколко дръвчета бяха посадени от собствениците на имотите. Младите фиданки изглеждаха унило сред голия пейзаж. Ранните заселници отдавна бяха изсекли заварените тук гори за дървен материал, за да си построят къщите. Повторното залесяване бе наскоро започнат и бавен процес.

Хълмистият терен беше осеян с каменни зидове. Камъните бяха образувани от глетчер по време на ледниковата епоха и използвани за строеж на огради много отдавна, вероятно от робите, за да се очертаят границите на някогашните ферми. Това придаваше живописност на острова, наречен от един ранен италиански мореплавател Малкия божи остров.

Когато стигнаха на югоизточния бряг, Блейк паркира колата на Мохиканските скали. Фарът, който приличаше на изглед от пощенска картичка, беше кацнал на върха на скалите. И той, и селската къщичка до него гледаха към морето. Фарът беше един от най-мощните на нюингландското крайбрежие.

От океана подухваше хладен бриз и Дайна вдигна ципа на кораловочервеното си яке догоре, докато Блейк заключваше колата. Тръгнаха, хванати за ръце, покрай фара и се спуснаха по стръмната пътека към плажа. Чайките издаваха крясъци и летяха над главите им.

Един рибар беше нагазил до колене в прибоя и хвърляше въдица сред белите гребени на вълните. Когато минаха покрай него, им кимна дружелюбно. Блейк беше прегърнал Дайна през раменете и я държеше плътно до себе си. Тя стъпи върху парче плавей и вдигна поглед към него. Лицето му изразяваше пълно задоволство.

— Защо се разбираме толкова добре? — каза гласно тя, повече на себе си, отколкото на него.

— Може би защото престанахме да се гледаме един друг — предположи Блейк.

— Какво? — Тя сбърчи чело и сините й очи потъмняха от учудване.

— Звучи малко странно, нали? — Той й се усмихна леко и впери замислен поглед далече напред. — Просто престанахме да се вглеждаме в недостатъците си, в разликите. Започнахме да гледаме заедно в една посока.

— Мислиш ли, че е това? — попита Дайна и също насочи поглед към плажа пред тях.

— Защо да си правим труда да анализираме причините? — възрази той. — Защо просто не се наслаждаваме?

— Прав си. — Дайна ритна с обутия си в платнена обувка крак едно камъче. — Само дето ми се иска да знам причините за всичко.

— Спомням си — промърмори сухо Блейк. — Както когато ти дадох годежния пръстен, а ти поиска да разбереш какво ме е накарало да ти направя предложение.

Дайна се засмя.

— А ти отговори, че защото съм щяла да бъда много хубаво украшение за дома ти. — Смехът й секна и тя го погледна предпазливо. — Така ли гледаш на жените? Като на украшения?

В погледа му проблесна раздразнение.

— Би трябвало вече да си разбрала, че не е така, Дайна.

Тя помълча известно време, продължавайки да крачи бавно.

— Предполагам, че точно в това е проблемът… Вече не съм сигурна колко добре те познавам. Винаги си изглеждал толкова културен, а сега… — Тя вдигна ръка, сякаш търсеше подходящите думи. — … ми се струваш толкова… земен.

— А може би съм научил, че основите на живота са най-важни. Останалото е само фасада. Но не смятам, че съм променил основните неща в себе си.

— А може би съм била толкова заета да оглеждам фасадата, че не съм те опознала? — запита се тя на глас.

— Може би — съгласи се Блейк и й се усмихна. — А как стана така, че задълбахме в такива сериозни теми?

Рязката промяна на настроението му от замислено в леко шеговито бе заразителна. Дайна незабавно отвърна:

— Не зная. Ти започна.

— Не, не съм. Ти започна — поправи я той със същия безгрижен тон, — когато попита защо не се караме.

— Но не биваше да ми отговаряш, така че ти си виновен! — сви рамене тя.

— Типична женска логика — заяви Блейк, като поклати развеселено глава.

— Да не би отново да отправяш презрителни забележки към моя пол? — попита тя с престорен гняв.

— Просто установявам фактите — не отстъпваше Блейк.

Дайна го бутна настрана с рамо. Той загуби равновесие, пусна я и направи крачка встрани, за да не падне. Но по време на разходката неусетно се бяха приближили съвсем до водата и Блейк намокри крака, обувката, чорапа и маншета на панталоните си. Дайна избухна в смях.

— Смешно ти се вижда, а? — попита той и направи заплашителна крачка към нея.

Тя започна несъзнателно да отстъпва.

— Честно, Блейк, съжалявам. — Правеше неистови усилия да сдържи смеха си, но той бълбукаше в гласа й. — Не предполагах! Не исках да те бутна във водата, честно!

Блейк продължи да се приближава към нея.

— Да видим дали ще ти е толкова смешно, когато и ти се намокриш.

— Не, Блейк! — Дайна продължи да отстъпва, преглъщайки смеха, като клатеше отрицателно сребърно-златистата си коса.

Дяволитият блясък в очите му я предупреди, че думите няма да го спрат. Тя се обърна и хукна към скалите, на безопасно разстояние от морските вълни. Блейк я подгони и бързо започна да скъсява разстоянието между тях. Макар да знаеше, че всеки момент ще я настигне, Дайна му хвърли поглед през рамо, като се смееше.

В този момент се спъна и се просна по очи на пясъка. Успя да смекчи удара, като протегна ръце напред. После, обезоръжена и останала без дъх, се претърколи по гръб, като все още се опитваше да сдържи смеха си. Блейк се строполи на колене до нея.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Да — едва успя да каже тя.

Седнал на пети, Блейк я наблюдаваше как си поема дъх. Не след дълго дишането й се успокои, но пулсът й бе учестен.

Блейк се наведе към нея, за да й помогне да се изправи, и сложи длани от двете страни на тялото й. Устните й бяха полуотворени и влажни. Дайна вдигна ръце към гърдите му, сякаш да го спре, но ги плъзна около врата му и го притегли надолу.

Жадните му, търсещи устни запалиха в нея огън, който се разля по вените й; костите й сякаш омекнаха. Тежестта му я притискаше на осеяния с камъчета пясък. Дайна усещаше лека болка. Нито една нейна частица не оставаше недокосната от бързо разгарящия се пламък.

Всичко около нея се завъртя. Знаеше, че е загубила контрол над себе си, но не направи опит да се овладее. Не искаше да се освобождава от сладката власт на устните му. С всеки дъх, който поемаше, тя вдъхваше опияняващия му аромат, топъл и вълшебен, и това още повече разгаряше огъня в тялото й.

Никога не се беше чувствала толкова жива. Всяко кътче от сърцето й бе изпълнено с любов, която просто преливаше. Всички разлики изчезнаха в огнената прегръдка, надхвърляща границите на физическото.

— Хей, господине — чу Дайна детски глас сред езическите ритми, които думкаха в ушите й. — Хей, господине!

Този път гласът бе по-настоятелен. Блейк се претърколи на една страна.

— Да сте ми виждали кученцето?

Пред тях стоеше момченце на около шест годинки с мръсни колене и бейзболна шапка върху светлокестенявата косица, и ги гледаше невинно. Дайна усети как Блейк събира цялото си самообладание, за да му отговори.

— Не, не съм. — Гласът му прозвуча сковано и кратко, за да прикрие дрезгавото дишане.

— Черно и бяло, с червен нашийник — обясни момченцето.

— Съжалявам, но не сме го виждали — повтори търпеливо Блейк.

— Ако го видите, ще ми го донесете ли?

— Разбира се.

— Благодаря — каза момченцето и изприпка нататък, като изчезна зад носа.

Блейк остана загледан в същата посока.

— Още няколко секунди и щеше да стане наистина неудобно — отбеляза мрачно той. — Хайде.

После се изправи, хвана ръката на Дайна и я издърпа да стане.

— Къде отиваме? — попита тя с леко порозовели бузи.

— Връщаме се в хотела.

— Защо?

— Забрави ли? — попита обвинително той и й хвърли поглед, в който още тлееше желание. — Имам мокри обувка, чорап и крачол.

— Съжалявам за това — каза Дайна с леко примирение.

— Аз пък не. — Той докосна с пръст топлите й, все още пулсиращи устни и проследи очертанията им. — Щом получих толкова за един мокър крак, не мога да не се запитам какво ли ще стане, ако се потопя целият във водата.

Дайна си пое рязко дъх. Прииска й се да му каже, че не е нужно да чака, за да разбере, но просто не успя да произнесе думите. Без да я дочака да отговори, Блейк свали пръсти от устните й и я хвана за ръката.

— Хайде да вървим!

Дайна кимна мълчаливо.

Докато пътуваха обратно към хотела, вълшебството все още стоеше между тях. Не говореха за необратимата промяна в отношенията си, но тя личеше по погледите, които си разменяха, по неизказаните думи и по това, че избягваха да се докосват. Сякаш и двамата знаеха колко лесно може да ги възпламени един допир, но не бяха готови да запалят фалшив огън.

Никой не желаеше да признае промяната, но и не можеха да се върнат към студената враждебност отпреди посещението си на острова. И двамата си играеха на изчакване.

След късния обяд в хотелския ресторант влязоха във фоайето. Внезапно Блейк се спря и погледна Дайна.

— Събираме си багажа и си отиваме у дома.

— Но днес е едва събота! — възрази тя.

— Да. Зная — съгласи се нетърпеливо Блейк, — но не умирам от желание да прекарам още една нощ тук.

Дайна се поколеба, несигурна в значението на думите му. Накрая призна:

— Леглата са много неудобни.

Той изкриви кисело устни.

— Да, прекалено са меки.

— Ще имаме ли време да хванем ферибота?

— Ако не се забавиш много с багажа, ще успеем.

— Няма да се бавя — обеща тя.

— Аз ще се оправя на рецепцията, а ти тръгвай — рече Блейк.

По време на пътуването никой не спомена за внезапната промяна в плановете, която ги бе накарала да се върнат преждевременно. Заобикаляха тази тема в разговорите си, сякаш нямаха желание да задълбават в причините. Когато фериботът акостира в Нюпорт, двамата млъкнаха и всеки потъна в собствените си мисли.

Минаха няколко секунди, докато Дайна осъзнае, че са подминали техния ъгъл.

— Трябваше да свиеш в тази пресечка — напомни му тя.

— Няма да се връщаме веднага вкъщи.

Дайна почака да й каже накъде са тръгнали, но когато това не стана, попита:

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа нещо — бе отговорът.

След още няколко пресечки той сви в една сенчеста улица. Клоните на дърветата образуваха свод, като се докосваха едва-едва над главите им. Той намали скоростта, сякаш четеше номерата на къщите. Любопитството на Дайна нарастваше. Накрая Блейк сви в една алея, спря и изгаси двигателя.

Дайна хвърли поглед към голямата бяла къща, заобиколена със зелена морава, с много дървета и разцъфнали храсти. Мястото й бе непознато.

— Кой живее тук? — попита тя.

Блейк вече отваряше вратата от своята страна.

— Ще видиш.

Докато заобикаляше колата, за да й отвори, Дайна му хвърли поглед, пълен с раздразнение. Май прекаляваше с тази тайнственост. Но не каза нищо, а тръгна пред него по лъкатушещата пътека към входната врата.

Чу дрънчене и се обърна. Блейк беше извадил от джоба си връзка ключове. След като избра един от тях, той пристъпи и го пъхна в ключалката. В очите й проблесна подозрение.

Блейк отвори вратата и махна с ръка навътре.

— Хайде, влизай.

Погледът й се насочи към отворената врата и тя прекрачи прага. От дясната й страна резбовани дъбови колони от пода до тавана разделяха антрето от просторната дневна. Дайна позна мебелите от предишния им апартамент.

— Какво би трябвало да означава това?

Без да го погледне, вече знаеше отговора. Своеволието му я накара да потрепери от гняв.

— Харесва ли ти? — отговори той с въпрос.

— Трябва ли да разбирам, че си купил тази къща, без да се консултираш с мен? — попита обвинително тя, като едва се сдържаше.

— Доколкото си спомням, ти беше твърде заета, за да си правиш труда да търсиш жилище или да го обзавеждаш — напомни й безизразно той. — Но в отговор на въпроса ти — не, не съм подписвал никакви документи.

— Ако е така, какво правят всичките ни мебели тук? — попита тя и махна рязко към канапето и столовете.

— Издействах разрешение от собственика да ги пренеса тук, за да видим как ще стоят и да дадем на дизайнера някои идеи за допълнителната работа.

Дайна се нахвърли върху него с блеснали очи:

— С други думи, поставяш ме пред свършен факт! Няма значение какво искам! Решил си да купиш тази къща, а ако аз не съм съгласна, тогава жалко, нали?

— Твоето мнение има значение. — На челюстта му заподскача един мускул; единственият външен признак, че думите й са го засегнали. — Точно затова те доведох тук.

Тя вирна скептично брадичка и в очите й се появи недоверие въпреки убедителния му отговор.

— И защо чак сега? Защо не преди? Всичките тези мебели не са били пренесени и подредени тук за една нощ.

— Не, не бяха — съгласи се Блейк.

— Тогава защо сега? — повтори въпроса си Дайна.

— Защото останах с впечатлението, че вече си готова да потърсиш дом за нас двамата.

Погледът на присвитите му очи сякаш я пронизваше до дъното на душата. Тя се престори, че оглежда стаята, неспособна да признае, че това може би е било нещо повече от впечатление.

— Сбърках ли, Дайна? — попита Блейк.

Не искаше да отговаря на въпроса му; още не, беше й нужно повече време, за да помисли. Не искаше да дава манипулирани обещания.

— След като вече съм тук, можеш да ми покажеш и останалата част от къщата — каза тя с принудено безразличие.

Блейк се поколеба, сякаш искаше наново да зададе въпроса си, но след това направи широк жест с ръка.

— Трапезарията и кухнята са насам — каза той.

Докато обикаляше стаите, Дайна осъзна, че точно за такава къща са мечтали. Просторна, без да е прекалено голяма, с достатъчно място за приемане на гости, с кабинет, където Блейк можеше да работи необезпокояван вечер, голям вътрешен двор и много шкафове.

— И понеже работиш, можем да уредим някоя жена да идва да върши домакинската работа — обясни Блейк, докато вървяха по коридора на обширния горен етаж на път за спалнята.

— Да — отвърна разсеяно Дайна.

Застана до отворената врата на една от двете съседни празни стаи и надникна вътре. Спалните за гости бяха по-малки от тяхната, но все пак достатъчно просторни.

— Има нещо, за което още не съм те попитал — каза Блейк и спря до нея.

— Какво? — обърна се да го погледне тя.

— Не съм те питал какво мислиш за идеята да имаш деца.

Леко объркана, Дайна огледа отново празната стая и си я представи не като спалня за гости, а като детска стая.

— И преди сме говорили за това. — Спомняше си, че бяха говорили за две, а може би и три деца.

— Това беше преди няколко години — рече Блейк, — преди да се отдадеш на кариерата си.

— И работещите жени отглеждат деца — отвърна уклончиво тя.

— Но има и работещи жени, които предпочитат да нямат деца — прибави той. — Питам те какво ти предпочиташ, Дайна.

Сякаш безмълвно я молеше да се обърне към него. Тя се подчини неохотно, но не можа да вдигне погледа си по-високо от нивото на устните му. В тях нямаше нежни извивки; бяха силни, решителни и мъжествени. За момент изпита желание да проследи очертанията им с пръсти.

— Бих искала да имам деца, да — отвърна тихо, едва чуто тя.

— А имаш ли нещо против аз да бъда техният баща? — попита дрезгаво той.

Устните му се раздвижиха и развалиха магията. Дайна се обърна с разтуптяно сърце, без да отговори. Като че ли бе загубила дар слово или нещо спираше гласа й.

— Е? — попита Блейк, но когато не получи отговор, повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. — Нима днес следобед на плажа съм останал с погрешно впечатление? — Спокойният му поглед сякаш проникваше в душата й. — Даде ли ми отговор тогава, или просто е било моментна страст?

— Не зная.

Дайна искаше да извърне очи, но не можеше. Допирът му й отнемаше способността да мисли свързано.

— Аз… просто не съм в състояние да мисля.

— Поне веднъж недей да мислиш — помоли я Блейк. — Просто ми кажи какво чувстваш.

Той хвана раменете й и ги стисна, сякаш се готвеше да изтърси отговора от нея, но след малко се отпусна. Дайна погледна изсечените му, загорели от слънцето черти и подкупващите тъмни очи. Това беше Блейк, нейният съпруг, а не някакъв непознат, за какъвто го бе смятала.

Тя политна към него и той я прегърна. После разтвори властно податливите й, жадни устни. Стройната й фигура прилепна плътно до твърдите контури на тялото му, сякаш никога не се бяха отделяли.

Той я галеше трескаво и все по-силно я притискаше до себе си. Топлината на телата им се сля с величествения огън на тяхната любов. Дайна усети копнеж, който само той можеше да утоли.

Скоро жарката прегръдка вече не им стигаше. Не можеше да задоволи ненаситните им желания. Блейк се наведе леко, вдигна я на ръце, отнесе я в спалнята и я положи върху голия матрак на някогашното им брачно легло.

Увитите й около врата му ръце го притеглиха надолу. Всичко друго на света престана да съществува; нямаше нито минало, нито бъдеще; времето сякаш спря.

Първоначалната буря на страстта им бързо утихна. Когато Блейк отново я доближи, този път се любиха бавно и с наслада. Всяко докосване, всяка целувка, всяка ласка бе очаквана с радост, удължавана, вкусвана с наслада и желана.

Очите на Дайна се напълниха с щастливи сълзи. Блейк ги изтри нежно с устни. Никога не бяха изпитвали нещо толкова близо до съвършенството.

Той я прегърна. Дайна въздъхна доволно и се сгуши в прегръдките му, като й се искаше никога да не се отделя от тях. Тук беше и щеше завинаги да си остане нейното място.