Джанет Дейли
Непознат в леглото (2)

Втора глава

До края на седмицата вълнението, породено от новината за годежа им, бе поспаднало и работата отново вървеше както обикновено. Невидимото напрежение, предизвикано от тази вест, също бе изчезнало.

И все пак в събота сутринта Дайна се събуди с изгрева и повече не можа да заспи. Накрая престана да се измъчва, стана и облече панталони, бяла блуза и пуловер. Останалите в къщата — майката на Блейк и икономката Деидре — все още спяха.

Дайна оправи набързо стаята си, като разгъна синята сатенена кувертюра в подножието на леглото и я приглади над матрака. Деидре бе такава перфекционистка, че вероятно щеше отново да го оправи. Дайна разпухна сатенените възглавнички към кувертюрата и ги сложи в горната част на леглото.

Дрехите, които бе носила предишната вечер, лежаха върху синьо-златистата брокатена възглавничка на малкото двойно канапе. Дайна ги закачи в големия гардероб. Шалчето сгъна и го отнесе до тоалетката.

Вътре, сред бельото и модните аксесоари, блестеше позлатената рамка на една фотография. Лежеше с лицето надолу, скривайки образа на Блейк. Преди Чет да й даде годежния пръстен, снимката стоеше на нощната й масичка, но сега бе заточена в чекмеджето на тоалетката — фотография от миналото, която нямаше нищо общо с настоящето. Дайна затвори чекмеджето и огледа стаята. Като че ли беше подредила всичко.

След изчезването на Блейк й се стори безсмислено двете с майка му да поддържат отделни домакинства, особено след като дните се превърнаха в седмици и месеци. Накрая Дайна даде под наем апартамента, който двамата с Блейк държаха в града, и се премести в предградието при майка му.

Тогава смяташе, че така ще прогони самотата и ще намери отдушник за страховете си, но се оказа другояче. Тя прекарваше по-голямата част от свободното си време, като утешаваше майка Чандлър, както наричаше свекърва си, но в замяна получаваше твърде малко утеха.

И все пак това бе разумна постъпка. Имаше къде да спи и да се храни, а домакинската работа и готвенето не бяха нейна грижа. Тъй като употребяваше по-голямата част от времето и енергията си, за да управлява компанията, това положение я задоволяваше.

Но сега, докато прекосяваше на пръсти къщата в ранната утрин, Дайна усети желание да си е сама у дома, където можеше да се промъкне в кухнята и да си направи ранна закуска, без да се чувства като натрапница. А Деидре не даваше на никого да припари в кухнята й.

Дайна затвори полека вратата и напрегна слух, за да чуе щракването на ключалката. После се обърна към стъпалата, които водеха към алеята и паркираното там бяло порше. Вътре в къщата телефонът иззвъня високо в розовата утрин.

Дайна спря и започна да рови във възголямата си дамска чанта, за да намери ключа за входната врата. Рядко го използваше, понеже винаги имаше кой да й отвори. Преди обаче да го намери, телефонът замлъкна. Тя изчака няколко секунди, за да види дали ще звънне пак. Накрая реши, че сигурно някой в къщата е вдигнал или пък от другата страна бяха решили да се обадят по-късно.

Изтича надолу по стъпалата и забърза към поршето. Преди да запали, свали гюрука. Пътьом си купи понички и кафе в стиропорна кутийка с капак от една сладкарница и продължи по притихналите улици на търговската част на града.

Соленият бриз рошеше косите й. Дайна разтърси глава, за да позволи на хладните му пръсти да се заровят в копринените златни кичури, присви решително сините си очи, отклони се от улиците, които водеха към централния офис на компанията, и се отправи към усамотения океански плаж.

Там седна на един плавей и се загледа в слънцето, показало се изцяло над пролива на Роуд Айлънд. Водата проблясваше и искреше, а вълните се плискаха по дългия плаж. Нюпорт се намираше на остров Роуд Айлънд, откъдето идваше и името на щата.

Трохите от поничките бяха хвърлени на чайките, които все още се издигаха и спускаха наблизо, да не би да са пропуснали някоя. Наоколо беше тихо и спокойно. Най-близкият човек бе един рибар в прибоя — мъничка фигура в далечината. В такива моменти Дайна размишляваше за много неща, но не можеше да си спомни нито едно, когато си тръгнеше.

Беше девет часът — времето, когато пристигаше в кабинета си за поне половин ден работа. Но Дайна не можеше да се сети за нищо наложително, освен онова, за което й се беше обадил семейният адвокат в самото начало на седмицата.

Тя се върна при поршето, което беше паркирала до плажа, отиде с него до най-близката телефонна будка и спря. Вътре порови в чантата си за дребни монети и набра номера на кабинета си. Отговориха й на второто иззвъняване.

— Ейми? Тук е госпожа Чандлър. — Тя затвори вратата на будката, защото отвън минаваше огромен камион. — Тази сутрин няма да дойда, но на диктофона има писма, който искам днес да напечаташ.

— Вече ги започнах — отговори младата секретарка.

— Добре. Когато свършиш, остави ги на бюрото ми. След това си свободна. Ясно?

— Да, благодаря, госпожо Чандлър — отговори Ейми Уентуърт с явно удоволствие.

— До понеделник — рече Дайна и затвори.

После се върна в бялата си спортна кола и се отправи към пристанището, където стоеше на док яхтата на Блейк. Тя паркира до малката барака, която служеше за канцелария. Пред нея седеше един мъж.

По-точно балансираше, защото столът му беше наклонен назад и се крепеше само на двата си крака. Мъжът беше скръстил ръце и покрил лице с избеляла капитанска шапка. Изпод нея се виждаха само двойната му брадичка и наболата сива брада.

Дайна скочи от колата и се усмихна на човека, останал непроменен през почти трите години, откакто не го бе виждала.

— Добро утро, капитан Тейт.

Изчака бавният му, провлачен глас с нюингландски акцент да отвърне на поздрава й. Беше си чешит и това очевидно му харесваше.

Столът се приземи с тупване напред и една голяма ръка дръпна шапката обратно на темето му. Две сиви очи се втренчиха объркано в нея, докато най-сетне я разпознаха.

— А, здрасти, госпожа Чандлър.

Той се изправи тежко на крака и придърпа нагоре избелелите си панталони, за да скрие шкембето, но само го подчерта още повече.

— Отдавна не съм ви виждала. Как сте?

— Ами много добре, госпожа Чандлър, много добре. — Собственикът на пристанището се усмихна и успя да разтегли устни чак до провисналите си бузи. — Сигурно сте дошли да опразните „Морска звезда“. Много мъчно ми стана, когато ми се обади вашият адвокат и ми каза, че ще я давате под наем.

— Да, зная. — Усмивката й поизгасна. С отърваването от яхтата като че ли затваряше последната глава от живота си с Блейк. — Но е безсмислено да я държим тук, без да се употребява.

— Адски добра лодка е — настоя той и изпуфтя. После влезе в бараката и взе оттам един ключ. — Нищо не се знае, може някой ден вие да искате да си я карате.

Дайна се засмя малко пресипнало.

— Знаете, че не ставам за моряк, капитан Тейт. Трябва ми цяло шишенце с хапчета против повръщане, за да изляза от пристанището, без да хвана морска болест.

— Тогава ще спите през цялото време — изкикоти се той и се разкашля. — Няма да забравя оня път, когато Блейк ви докара с лодката, а вие спяхте вътре като пън. После ми каза, че не сте се събудили чак до другата сутрин.

— Ако искаме да сме по-точни, това беше последният път, когато той се осмели да ме покани на плаване с него. — Тя взе ключа от ръката му, като се опитваше да заглуши болезнения порой от спомени.

— Ще ви трябва ли помощ за багажа? — предложи той.

— Не, благодаря. — Не можеше да си представи как ще се смести заедно с капитан Тейт в малката каюта, особено като се имаше предвид голямото му шкембе. — Ще се справя.

— Ако ви трябва нещо, само викнете — каза той и кимна с посивялата си глава. — Знаете къде се намира.

— Зная.

Дайна махна с ръка и тръгна по дългия пристан.

Извисили мачти — дълги, къси и средни — различни плавателни съдове образуваха начупена линия покрай пристана, застинали със свити платна и неподвижни корпуси в спокойната вода. Спомените водеха крачките й по дъските. Въпреки че след първите си два нещастни опита в плаването Дайна рядко бе ходила с него до лодката, често бе идвала тук, за да чака завръщането му. Но Блейк вече никога нямаше да се върне.

Дебелите букви на името „Морска звезда“ се очертаваха ясно върху белия корпус. Дайна се спря за момент със свито гърло, но после се сгълча и стъпи на борда. Дървената палуба вече бе загубила блясъка си, не беше лъскава и лакирана, както я поддържаше Блейк.

Нямаше полза да си казва, че не е трябвало да чака толкова дълго, за да направи нещо с яхтата. Твърде много важни неща бяха заемали времето й. Освен това изчезването на Блейк предизвика и юридически усложнения, които при известието за смъртта му се бяха заплели още повече. Тъй като съпругът й нямаше завещание, лодката все още не можеше да бъде продадена, докато не излезеше решение на съда за разпределение на имуществото му.

Оттогава „Морска звезда“ стоеше неупотребявана, а всичко на борда й си беше така, както го беше оставил при последното си плаване. Дайна отключи каютата, за да слезе долу. Беше дошло време да прибере всичките му вещи. Семейният адвокат Джейкъб Стоун бе решил, че след като лодката не може да се продаде, трябва да се даде под наем, за да се изкарат пари поне за поддръжката й и да не се руши.

Мина й през ума, че е можела да изпрати някой друг да прибере багажа му и да почисти лодката. Точно това смяташе да направи, когато й се обади адвокатът, за да й каже, че е издействал от съда разрешение за даване под наем. Но вече беше дошла и задачата стоеше пред нея.

Тя започна да отваря чекмеджетата и вратите и разбра, че на борда има повече неща, отколкото бе предполагала. Количеството консерви в шкафа можеше да извика усмивка на лицето на всеки чревоугодник, но Блейк винаги се бе отличавал с придирчивост към храната и начина на приготвянето й. Дайна въздъхна и се запита колко ли от консервите са още годни. Щеше да бъде жалко, ако й се наложеше да ги изхвърли всичките.

Тя взе една консерва, но бързо я остави на мястото й. Първо трябваше да си направи общ план на задачите. Продължи да оглежда методично съдържанието на каютата. Чистите, макар и миришещи на мухъл дрехи предизвикаха усмивка на устните й. Странно как за толкова кратко време от паметта на човека можеха да изчезнат някои дребни неща.

Но един поглед към дрехите му върна всичко обратно. Блейк бе особено педантичен към облеклото си и ходеше винаги чист и добре облечен. Дори и няколкото ката дънкови дрехи „Ливайс“ бяха с изгладени ръбове. Тънкият слой прах не можеше да скрие снежнобелия цвят на гуменките му.

Дайна не можеше да си спомни някога да го е видяла облечен поне малко небрежно. Това му придаваше известна надутост, но без ни най-малко да се натрапва.

През целия си живот Блейк бе свикнал да използва само хубави неща — красив дом, отлична храна, специални вина и шити по поръчка дрехи. Разглезен ли беше? С известна арогантност? „Може би“, реши Дайна. По времето на запознанството им той бе нещо като плейбой и можеше да бъде опустошително чаровен, когато пожелаеше. Блестящо интелигентен и ужасно организиран, с него бе вълнуващо, но и трудно да се живее.

„Изобщо не беше като с Чет — заключи отново тя. — Но какъв е смисълът да сравнявам? Какво ще спечеля, като съпоставям съвършената изтънченост на Блейк с непринудената природа на Чет?“ Сви объркано рамене, обърна гръб на дрехите и затвори съзнанието си за въпросите, на които не можеше да отговори.

През по-голямата част от деня работи на лодката. Първо опакова и отнесе вещите на Блейк в поршето, като напълни всяко възможно кътче на малката спортна кола, а после изтърка натрупаните с годините прах и сол, изтупа дюшеците и възглавниците и лъсна дървенията вътре.

Мръсна, изпотена и капнала от умора, тя върна ключа на собственика на пристанището. Изтощителната работа й бе подействала пречистващо, караше я да се чувства странно освежена. Напоследък използваше цялата си енергия за умствена дейност. Тежката работа й се бе отразила добре, макар че на другия ден щеше да има мускулна треска.

Започна да си тананика, докато свиваше зад ъгъла на улицата, където живееше заедно със свекърва си. Пред нея се показа домът на семейство Чандлър — внушителна тухлена сграда на два и половина етажа. Беше отделена от шосето със задължителната морава, изпъстрена с дървета с идеално оформени корони, добре подрязани храсти и разпръснати цветни лехи. Многобройните прозорци и входната врата бяха боядисани в цвят слонова кост. Когато видя половин дузина коли, паркирани в края на алеята, Дайна се намръщи и забави ход, принудена да паркира на известно разстояние от входа на къщата.

„Не съм забравила за някое вечерно гости, нали?“, запита се тя. Колите като че ли бяха на семейните им приятели. Едната, сребристосив кадилак, беше на Чет. Тя си погледна часовника. Беше казал, че ще намине към седем да пийнат по нещо, преди да я изведе на вечеря, а още нямаше и пет.

Дайна изкриви недоволно устни. Беше се надявала на едночасова вана с ароматна пяна, но очевидно щеше да се лиши от това удоволствие. Защо ли майка Чандлър не й бе споменала, че ще имат гости тази вечер? Това не беше в стила й.

Озадачена, Дайна спусна гюрука на колата и вдигна прозорците. Моментът не беше удобен да пренася багажа в къщата, затова слезе, метна чантата си през рамо и затръшна вратата.

Когато влезе в къщата, чу от дневната да долитат радостни гласове. Двойните врати от резбован дъб, които водеха към тази стая, бяха затворени и не можеше да определи кой е там. Фоайето с лакирана дъбова ламперия и допълващи я бледожълти стени беше празно. Широкото стълбище към втория етаж сякаш я мамеше; златистите, покрити с пътека стъпала й показваха пътя като слънчев лъч, а балюстрадата от резбован дъб отразяваше цвета им. Тя се поколеба, но реши да се измие и преоблече набързо, докато още не бяха забелязали пристигането й.

Само че вече го бяха забелязали. Когато тръгна да прекосява фоайето към стълбището, водещо към втория етаж и спалнята й, една от двойните врати се отвори тихо. Дайна разшири учудено очи, когато Чет се измъкна крадешком навън с изопнато и напрегнато красиво лице.

— Къде беше? — попита я той с нотка на отчаяние в гласа.

Ако не бяха радостните гласове в другата стая, Дайна щеше да си помисли, че ги е сполетяла някаква катастрофа, съдейки по изражението му.

— На пристанището — отговори тя.

— На пристанището ли? — попита невярващо той. Гласът му отново прозвуча напрегнато. — Боже мой, къде ли не се обаждах да те търся! Изобщо не се сетих за пристанището. Какво си правила там, за бога?

— „Морска звезда“ е дадена под наем. Отидох да я почистя.

Докато обясняваше, Дайна се мъчеше да отгатне каква ли криза може да е настъпила, за да е трябвало толкова неотложно да я намерят.

— За нищо на света…

Но тя го прекъсна рязко:

— Какво става?

Тъй като не знаеше причината за държанието му, то й се струваше твърде странно.

— Виж, трябва да ти кажа нещо. — Чет облиза нервно устни и сиво-сините му очи се стрелнаха към лицето й, сякаш за да разберат нещо от изражението му. — Само че не знам как да ти го съобщя.

— Какво има? — попита нетърпеливо Дайна. Напрежението му започваше да обзема и нея.

Той я хвана за раменете с абсолютно сериозно изражение и се взря изпитателно в очите й. Мускулите вече я боляха и не й стана никак приятно, че я стиска толкова силно.

— Там е работата, че… — започна сериозно Чет. Но не успя да продължи, тъй като един нисък, дрезгав мъжки глас го прекъсна:

— Чет очевидно смята, че ще изпаднеш в шок, когато научиш, че съм жив.

Подът се разлюля под краката й. Дайна се извърна, привлечена от гласа. Всичко наоколо се завъртя, когато видя притежателя му, но все пак, с помощта на Чет, успя да остане на крака.

Всичко й се струваше нереално, като в сън.

Истински кошмар, понеже бе ужасно жестока шега някой да застане на вратата на дневната, да се прави на Блейк и да имитира гласа му.

Тя се взря безмълвно във високия мъж на прага на дневната. Доста от чертите му наподобяваха чертите на Блейк — широкото чело, сякаш изсечените бузи и челюст, силната брадичка и класическият прав нос.

Но имаше и някои разлики. Слънцето беше обгорило лицето му до тъмнокафяво и чертите, които у Блейк бяха приветливи и красиви, у този мъж изглеждаха обветрени, остри и загрубели. Очите му имаха същия тъмнокафяв цвят, но бяха присвити и загадъчни, сякаш проникваха до сърцевината на душата й.

Косата му бе със същия дълбок червеникавокафяв оттенък, също толкова гъста и вълниста, но по-дълга и по-скоро разбъркана, отколкото гладко сресана… Мъжът бе с ръста на Блейк, но по-мускулест. Не че Блейк бе слабоват; просто този тук изглеждаше по-развит, без да е по-едър.

Докато една част от мозъка й регистрираше с компютърна бързина разликите, останалата се опияняваше от приликите. Жуженето в главата й звучеше непрестанно, а фактите бързо си отиваха по местата.

Но не на очите си вярваше. Това, което окончателно я убеди, бе странното държание на Чет преди появата на мъжа; вътрешната му доброта, която никога нямаше да позволи да й се изиграе такава жестока шега, и онова, което се канеше да й каже, преди да ги прекъснат.

Блейк беше жив. И стоеше на вратата на дневната. Тя политна напред, но краката й отказаха да се помръднат. Чет я подхвана и тя обърна слисан поглед към него. Очите му я наблюдаваха внимателно и това бе поредното потвърждение.

— Вярно е — каза тя, останала без дъх, без да установява факт или да задава въпрос.

Чет кимна и тя прочете в очите му безмълвно предупреждение. Едва тогава усети студената тежест на годежния си пръстен и пребледня. Посегна и се вкопчи в ръцете на Чет, сякаш отчаяно се нуждаеше от неговата подкрепа, за да остане на крака.

— Изглежда, Чет е бил прав — прозвуча язвително познатият ленив глас. — Май завръщането ми е по-голям шок за теб, отколкото си мислех. — Той обърна глава настрани, за да даде през рамо нареждания на някого, но нито за момент не я изпусна от погледа си. — Донесете й горещо подсладено кафе с голяма доза бренди.

— Точно така — съгласи се Чет и я прихвана здраво през талията. — Да отидем да седнеш, Дайна. — Тя прие помощта му като вцепенена. Погледът му се насочи към Блейк. — Можеше да се предположи, че като те види на вратата, ще се почувства, все едно е видяла призрак. Казах ти, всички бяхме убедени, че си мъртъв.

— Не и аз — възрази му майка Чандлър и застана до сина си. — Винаги съм знаела, че още е жив някъде там, въпреки това, което говореха всички.

Дайна си помисли каква очебийна лъжа е твърдението на свекърва й, но веднага след това осъзна, че в дневната има и други хора. Разпозна лицата на близки семейни приятели, събрали се да отпразнуват завръщането на Блейк. Сега наблюдаваха повторното събиране на двамата съпрузи — или по-точно неговата липса.

В този ужасен момент Дайна осъзна, че дори не е докоснала Блейк, камо ли да се хвърли радостно в обятията му. При единствения си опит се бе олюляла и Чет я бе подхванал. Ако го направеше сега, щеше да изглежда инсценирано и фалшиво.

Не по-малко стряскащо бе откритието, че опитът й не би могъл да изглежда другояче, понеже макар този човек очевидно да бе Блейк Чандлър, не приличаше на мъжа, за когото се беше омъжила. Струваше й се, че пред нея стои един напълно непознат. Той знаеше какви са мислите и чувствата й; виждаше го в хладното му, високомерно и смразяващо изражение.

Когато двамата с Чет доближиха вратата, Блейк отстъпи, за да им направи път, и се усмихна на майка си с изражение, което с нищо не показваше, че намира нещо нередно в поведението на жена си.

— Ако си била сигурна, че съм жив, майко, защо си облечена в черно?

По бузите на Норма Чандлър плъзна руменина.

— Заради баща ти, Блейк — отговори тя. Имаше готово обяснение за всичко.

Всички стояха и гледаха как Чет отвежда Дайна до канапето. След като я настани, той седна автоматично до нея. Блейк ги беше последвал.

Всеки нерв в тялото на Дайна усещаше присъствието му, макар да не бе в състояние да вдигне поглед към него. В гърдите й гореше вина, която стопяваше възможността за спонтанна реакция. Положението не се облекчи, когато той седна на най-близкото кресло.

Икономката се появи и постави порцеланова чашка с чинийка на стъклената масичка пред канапето.

— Ето ви кафето, точно както го поръча господин Блейк.

— Благодаря ти, Деидре — промълви Дайна и протегна ръка към порцелановата чашка с тъмна течност, от която се вдигаше пара, но пръстите й трепереха и не можа да я удържи.

С ъгълчето на окото си видя как Блейк се навежда да й помогне, но ръката на Чет вече беше там и поднасяше чашата към устните й. Реакцията му бе чисто автоматична. През изминалите две и половина години беше свикнал да върши разни неща за нея, точно както и Дайна бе свикнала с тях.

Инстинктивно усети, че той не е казал на Блейк за годежа им, и се съмняваше някой друг да го е направил. Но явната загриженост го издаваше, а Блейк ги наблюдаваше с ленив интерес и несъмнено забелязваше всяка подробност. Без да съзнава, Чет само влошаваше положението.

Горещата сладка течност отпусна свитото й гърло и тя намери сили да вдигне нерешителен поглед към Блейк.

— Как… — започна стеснително. — Искам да кажа, кога…

— Излязох от джунглата преди две седмици. — Очевидно беше очаквал въпроса й.

— Преди две седмици? — Това бе, преди тя да се съгласи да се омъжи за Чет. — Защо не извести… някого?

— Беше ми трудно да убедя властите, че съм този, за когото се представям. Те също ме смятаха за мъртъв. — Устата му се изкриви в цинична усмивка. — Сигурно на Лазар му е било по-лесно да възкръсне от мъртвите в библейски дни.

— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене, господин Блейк? — попита икономката. — Едно мартини?

— Нищо, благодаря.

Дайна се намръщи. В миналото Блейк изпиваше по две, дори по три мартинита преди вечеря. Значи не грешеше. През изминалите две и половина години в него бяха настъпили не само повърхностни промени. Тя сложи несъзнателно дясната си ръка върху лявата, за да скрие не само венчалните пръстени от Блейк, но и годежния от Чет.

— В момента, в който повярвали на Блейк — намеси се Норма, — той хванал първия самолет за дома. — После го погледна сияещо като любяща майка, каквато всъщност беше.

— Трябваше да се обадиш — не можа да не каже Дайна. Ако бе предупредена предварително, можеше да е по-добре подготвена за новия Блейк Чандлър.

— Направих го.

Едва изрекъл тези думи, Дайна си спомни телефонния звън призори, докато излизаше от къщи. Със секунди беше изпуснала вестта за неговото завръщане.

— Бях си изключила телефона — рече Норма Чандлър, — а Деидре си била сложила тампони на ушите. Ти чу ли го, Дайна?

— Не, аз вече съм била излязла — отвърна Дайна.

— Когато Блейк не успял да се свърже с никого тук — продължи историята Чет, — се обади на мен.

— Чет беше не по-малко слисан от теб, Дайна — усмихна се Блейк, но тя подозираше, че единствена е забелязала липсата на весели нотки в гласа му. Усещаше как извръща очи от изпитателния му поглед.

— Веднага дойдох тук, за да кажа на теб и госпожа Чандлър — довърши Чет.

— Къде беше, Дайна? — избоботи Сам Лавечек… Той беше кръстник на Блейк и много стар приятел на родителите му. През годините му бе станал нещо като роднина, а по-късно прехвърли това си отношение и върху Дайна. — Чет едва не се побърка от притеснение. Май си се измъкнала от работа, а?

— Бях на пристанището — отвърна тя и се обърна към Блейк. — „Морска звезда“ е дадена под наем на едно семейство и те смятат през зимата да плават за Флорида. През целия ден почиствах там и изнасях вещите ти.

— Колко жалко, момче! — каза съчувствено Сам Лавечек и удари облегалката на креслото си. — Толкова обичаше да плаваш с тази яхта, а сега, точно в деня, в който се завръщаш, е дадена на някой друг.

— Това е само една лодка, Сам.

В очите на Блейк се бе спуснала загадъчна тъмнина, която скриваше истинските му мисли.

Но Дайна бе станала свръхчувствителна и й се стори, че той намеква за друго. Може би, че няма нищо против яхтата му да бъде отстъпена на някой друг… стига да не отстъпва жена си. Лошите й предчувствия се засилиха.

— Прав си! — съгласи се възрастният мъж и още веднъж шляпна с длан по облегалката на креслото, за да подчертае думите си. — Това е само една лодка. Важното е, че пак си при нас. Това е чудо! Чудо!

Заваляха въпроси за катастрофата и последвалите я събития. Дайна слушаше разказа на Блейк и с всяка дума той започваше да й се струва все по-непознат.

Малкият чартърен самолет получил повреда в двигателя и се разбил в гъстата джунгла. Когато Блейк се свестил, останалите четирима на борда били мъртви, а той бил заклещен в разкривените останки със счупен крак и няколко строшени ребра. На челото му имало дълбока порезна рана, от която продължавало да тече кръв, и други порязвания и натъртвания. Погледът на Дайна намери белега, който щеше да остане завинаги на челото му.

Блейк не се впусна в подробности за това, как се е измъкнал от самолета на другия ден, но Дайна имаше добре развито въображение и си представяше ясно какви страдания е изпитал, докато се измъкне с тези наранявания. Без да знае кога и дали ще бъде спасен, Блейк бил принуден да намести сам счупения си крак.

Това вече бе нещо, което Дайна не можеше да си представи. В миналото, когато изникнеше нещо, което изискваше професионални умения или опит, Блейк винаги наемаше някой да го свърши. Така че въпреки извънредните обстоятелства за него бе необичайно да намести сам счупения си крак. Мъжът, когото Дайна познаваше, никога нямаше да направи такова нещо.

Когато запасите от храна за аварийни случаи в самолета привършили, Блейк започнал да си търси храна. Диетата му се състояла от плодове и дивите животни, които успявал да хване с капани и да убие. И това се предполагаше, че е същият Блейк Чандлър, който считаше убиването на дивеч за отвратителен спорт и ядеше само издържана в гастрономическо отношение храна.

Блейк, който ненавиждаше мухите и комарите, разправи за насекомите, с които била пълна джунглата и които летели, пълзели, хапели и жилели, докато престанал да ги забелязва. Дрехите и обувките му изгнили от топлината и влагата и бил принуден да си направи облекло от кожите на животните, които убивал. Блейк, който винаги се обличаше педантично, винаги показваше добре поддържана външност…

По време на разказа за повече от две и половина годишния му път през джунглата Дайна разбра откъде идваше загадката. Блейк беше напуснал Роуд Айлънд като цивилизован човек и се беше върнал като дивак. Сега тя го погледна с други очи.

Облегнат назад в креслото, той изглеждаше отпуснат и спокоен, но Дайна знаеше, че мускулите му са като пружини, винаги готови да реагират с бързината на хищник. Сетивата и нервите му бяха нащрек за всичко, което ставаше около него. Нищо не убягваше от тъмния му, загадъчен поглед. В острите му кафяви очи светеше цинична насмешка, сякаш смяташе така наречените опасности и проблеми на техния цивилизован свят за комични в сравнение с битката за оцеляване, която бе провел и спечелил.

— Едно нещо не разбирам — забеляза Сам Лавечек и се намръщи, когато Блейк свърши краткия си разказ. — Защо властите ни съобщиха, че си мъртъв, след като са намерили останките на самолета? Не може да не са забелязали, че един труп липсва.

— Едва ли са забелязали — отвърна Блейк със спокоен, нехаен тон.

— А ти погреба ли труповете, Блейк? — попита майка му. — Затова ли не са ги намерили?

— Не, майко, не съм. — Циничният присмех, за който Дайна подозираше, проблесна в снизходителния поглед, който той отправи към майка си. — Беше необходим булдозер, за да се изкопае гроб в онази плетеница от храсти, дървета и коренища. Оставих ги в самолета, защото нямах друг избор. За нещастие джунглата е пълна с животни, които се хранят с мърша.

Дайна пребледня. Говореше толкова студено и безчувствено, а някога бе страстен и жизнен човек; бързо се палеше и бързо се влюбваше.

Какво бе станало? Доколко щеше да повлияе на бъдещето му дивият живот, който бе водил през последните две и половина години? Дали твърдостта му щеше да се превърне в безскрупулност? Дали вродените му лидерски наклонности щяха да се превърнат в тираничност? Дали състраданието му към другите щеше да стане презрение? Дали любовта му щеше да се обърне на похот? Мъжествен ли беше, или бе просто един самец? Той бе неин съпруг и Дайна потрепери при мисълта за отговорите на тези въпроси.

Сякаш през мъгла чу как икономката влезе в стаята и попита:

— Кога ще искате да се сервира вечерята днес, госпожо Чандлър?

Норма Чандлър се поколеба, преди да отговори:

— След около час, Деидре. Това устройва всички, нали?

Чу се одобрително мърморене. Седнал на канапето до нея, Чет също се съгласи, но добави:

— Това ще ти даде достатъчно време да се освежиш преди вечеря, нали, Дайна?

Тя се хвана с две ръце за спасителния пояс, който той й беше подхвърлил.

— Да, точно така.

Отчаяно й се искаше да остане сама, за да подреди обърканите си мисли. Ужасно се страхуваше да не би да пресилва нещата. Тя стана и се обърна към останалите:

— Моля да ме извините. Няма да се бавя дълго.

Докато прекосяваше стаята, не можеше да се отърве от тревожното усещане, че погледът на Блейк я следи. За нейно облекчение обаче не направи опит да я спре, нито пък й предложи да я придружи.