Джанет Дейли
Непознат в леглото (4)

Четвърта глава

Дайна лежеше, завита до брадичката, макар да знаеше, че одеялата не могат да я стоплят. Сега, когато страстта й се беше изчерпала, тя гледаше с отворени очи в тъмното, усещайки вътре в себе си празнота и студ. На едната й ресница бе замръзнала сълза.

Блейк беше успял да удовлетвори изкусно физическите й нужди, но не и да я издигне до възторжените висини на духовното сливане. Това ставаше само когато имаше любов. Случилото се тази нощ бе единствено взаимно задоволяване на сексуални нужди. А понеже онова изключително нещо липсваше, нямаше я и тихата радост, която усещаше някога след това.

Блейк лежеше до нея, но телата им не се допираха. Беше преметнал ръка на възглавницата над главата си. Дайна чуваше равномерното му дишане, но се съмняваше да е заспал. Тя го погледна и видя профила му, очертан на слабата светлина. Край устните му се бе очертала мрачна гънка, сякаш и той изпитваше същото като нея.

Като че почувствал погледа и безмълвния й въпрос, той каза с тих, безизразен глас:

— Само един довод не изтъкна, Дайна. Ако го беше направила, щеше да предотвратиш това разбиване на илюзии.

— И кой е той? — попита сподавено тя, копнеейки да разбере какво би могла да направи, за да не се случва повече това.

— Че реалността не може да се сравнява с две и половина години очакване.

„Да — съгласи се безмълвно тя, — особено когато не си разменяме нежни думи, когато нито сърцата, нито душите ни се сливат.“ Случилото се бе просто задоволяване на похот, породена от яд и объркване.

— Страстта не е способна на такова нещо, Блейк — промълви тя.

Той отметна одеялото и спусна крака на пода. Дайна обърна глава и го погледна в тъмнината.

— Какво правиш? — попита го тихо. Нещо й подсказваше, че ако сега я прегърне, празнината в душата й може би ще изчезне.

Загорялата му от слънцето кожа блестеше едва-едва на слабата светлина. Виждаха се широките рамене и мускулестият му гръб, който се стесняваше към кръста. Стъпките му бяха безшумни като на животно.

— Другото неприятно откритие, което направих при завръщането си към цивилизацията, е, че дюшеците са прекалено меки. — Гласът му звучеше тихо, язвително и цинично. — Свикнал съм да спя на твърдо. Така става, когато прекараш толкова много нощи на земята под дърветата.

После изчезна в тъмнината. Дайна се изправи на лакът, като придържаше завивките.

— Къде отиваш?

— Да си намеря одеяло и твърд под. — Бравата щракна. — Част от желанието ти се изпълни, Дайна — прибави язвително той. — Леглото е твое. Можеш да спиш сама.

Когато вратата се затвори, тялото й потръпна. Тя зарови лице във възглавницата и се сви на кълбо. Дълго лежа със здраво стиснати очи, като се молеше да потъне в забравата на съня.

* * *

Една ръка внимателно, но настойчиво разтърсваше рамото й.

— Госпожо Блейк? Събудете се, моля ви!

Дайна се размърда и примигна, като се опитваше да определи дали наистина е чула някакъв глас, или й се е присънило.

— Събудете се, госпожо Блейк!

Но очевидно ръката, която я разтърсваше, не беше плод на въображението й. В главата й пулсираше тъпа болка. Тя отвори очи и се претърколи, повличайки завивките със себе си. Съненият й поглед попадна върху развълнуваното лице на наведената над нея икономка.

Дайна осъзна едновременно наличието на няколко неща: смачканата съседна възглавница, където Блейк бе лежал за малко през нощта, собствената си голота под завивките и разхвърляните из цялата стая дрехи — нейните и на Блейк. „Боже мой, каква бъркотия“, помисли си тя.

— Какво има, Деидре? — попита тя, като се опитваше да запази поне малко достойнство, въпреки неловкото положение.

Възрастната жена прехапа устни, сякаш не знаеше какво да отговори.

— Става дума за господин Блейк.

Притесненият поглед на Деидре най-сетне прогони и последните останки от съня. Дайна се надигна на лакти.

— Блейк? Какво е станало? Да не би да му се е случило нещо?

— Не, просто… просто е заспал долу… на пода на библиотеката. — По бузите на икономката плъзна червенина. — И не носи… никаква пижама.

Развеселена, но и облекчена, Дайна успя някак да сподави усмивката си. „Горката Деидре Шнайдер — помисли си тя, — никога през живота си не се е омъжвала и дори не е била близо до това. Сигурно се е шокирала до дъното на целомъдрената си душа, когато е видяла Блейк да спи на пода на библиотеката, както майка го е родила.“

— Разбирам — кимна тя, като се мъчеше да запази сериозно изражение.

— Господин Стантън ще дойде след не повече от час — каза жената, като отчаяно се опитваше да не гледа голите й рамене. — Помислих си, че вие трябва да… да събудите господин Блейк.

— Разбира се — отвърна Дайна и понечи да стане, но след това реши да не поставя икономката в още по-неудобно положение. — Би ли ми подала халата, Деидре? В долния край на леглото е.

След като й го подаде, икономката се извърна тактично, докато Дайна го обличаше.

— Вчера госпожа Чандлър се разпореди да докарат някои неща за господин Блейк — осведоми я тя. — Сред тях има пижама и халат. Сложих ги в празния гардероб.

— Ще му ги занеса — отвърна Дайна, докато завързваше колана на халата си. — И, Деидре, мисля, че ще е добре утре да уредиш с госпожа Чандлър да се купи легло с много твърд матрак; от онези, които са корави като камък.

— Ще го направя — обеща Деидре, сякаш даваше клетва. — Съжалявам, че ви събудих, госпожо Блейк.

— Няма нищо, Деидре — отговори усмихнато Дайна.

Все още засрамена, икономката кимна отривисто и излезе от стаята. Дайна си обу чехлите и отиде до малкия гардероб, който Деидре й беше посочила. Използваха го предимно за склад. Сред няколкото кутии и торби за дрехи висяха три ризи и кафяв костюм. На закачалките от вътрешната страна на вратата бяха закачени пижама и халат в убит тъмночервеникав цвят. Дайна взе халата.

Когато стигна пред вратата на библиотеката, се поколеба с ръка на бравата. Слепоочията й пулсираха от напрежение, а стомахът й бе свит на топка. Налагайки си да не забелязва обхваналата я нервност, тя отвори тихичко вратата и влезе. Погледът й се устреми първо към пода и свободното място около камината.

— Виждам, че Деидре е изпратила резервите — избоботи Блейк от другия край на стаята.

Дайна се обърна и го видя до покритата с книги стена. Около кръста му беше омотано тъмнозелено одеяло, а нагоре се виждаше лъскава гола кожа с тъмнокафяв оттенък. Беше се посресал с пръсти, но косата му все още бе в безпорядък. Пулсът на Дайна се ускори тревожно. Тя вдигна глава, сякаш подушила опасност. Съпругът й приличаше на туземец — горд, благороден и див.

— Ти чу ли я, когато влезе?

Едва когато изрече въпроса, осъзна колко е глупав. Дългите месеци, прекарани в джунглата, сигурно бяха изострили неимоверно сетивата му.

— Да, но реших, че е по-разумно да се престоря на заспал, отколкото да я шокирам още повече — призна той с цинична насмешка. — Предполагах, че ще хукне нагоре по стълбите да уведоми теб или майка ми за моето неприлично държане.

Загадъчният му поглед оглеждаше напрегнато лицето й, сякаш търсеше нещо, неизвестно какво. Дайна се почувства неловко и съжали, че не се е облякла, преди да слезе долу.

— Донесох ти халат — каза тя и му го подаде с едва забележимо трепереща ръка.

— Несъмнено по предложение на Деидре. Трябва да се е шокирала повече, отколкото си мислех — отвърна Блейк, без да се помръдне.

Дайна се принуди да се приближи до него.

— Деидре не е свикнала да намира голи мъже, заспали на пода в библиотеката — каза тя, за да защити икономката.

Откри, че се стеснява, когато Блейк свали одеялото от кръста си. Тя извърна поглед и се изчерви, сякаш пред нея се събличаше някой непознат, а не съпругът й.

Чу се шумолене на коприна.

— Вече е безопасно да гледаш — каза подигравателно Блейк, сякаш за да й покаже, че реакцията й не е убягнала от вниманието му.

Тя му хвърли ядосан поглед и се обърна. Вената на шията й пулсираше нервно. Когато Блейк я докосна по рамото, трепна от горещия му допир.

— За бога, Дайна, няма да те изнасиля! — възкликна ядосано той. — Дявол да го вземе, нима не мога дори да докосна жена си?

Тя го погледна предпазливо през рамо и видя яростните искрици в очите му.

— Не се чувствам като твоя жена, Блейк — каза сериозно Дайна. — Не се чувствам като омъжена за теб.

Ядните искрици в очите му веднага угаснаха. Това самообладание, тъй нехарактерно за него някога, я плашеше.

— Ти си омъжена за мен — заяви той, мина покрай нея, отвори вратата и извика: — Деидре! Донеси в библиотеката кафе за мен и съпругата ми! — Особено наблегна на „съпругата ми“.

— Чет ще дойде всеки момент, а аз още не съм се облякла — напомни му Дайна, тъй като не искаше да стои повече сама с него.

— Има още цял час — унищожи аргумента й Блейк, отиде до тапицираното с кожа канапе, спря се до малката масичка и повдигна капака на керамичната табакера. — Цигара? — попита той и я погледна въпросително.

— Не, не пуша, забрави ли? — каза тя с леко язвителен тон.

— Може да си пропушила, докато ме нямаше — сви рамене Блейк.

— Не съм.

Във фоайето се чуха енергични стъпки. Секунди по-късно икономката влезе в библиотеката с поднос, върху който имаше чайник с кафе и две порцеланови чашки. На бузите й още имаше лека руменина.

— Къде да оставя подноса? — попита тя Дайна, като избягваше да гледа към Блейк.

— На масичката до канапето би било добре.

Блейк поднесе керамичната запалка към цигарата, запали и примижа от струйката дим. Дайна го усещаше, че следи всяко движение на икономката, макар да се правеше на безразличен. След като остави подноса върху масичката в другия край на канапето, Деидре се изпъна като струна.

— Ще има ли нещо друго? — Въпросът й отново беше насочен към Дайна.

Само че й отговори Блейк.

— Това е всичко — каза той и изпусна тънка струйка дим. — И затвори вратата на излизане, Деидре.

— Да, господине — отвърна тя и се изчерви. После излезе колкото можеше по-бързо и затвори вратата.

Блейк отиде до подноса, напълни двете чашки с кафе и подаде едната на Дайна.

— Без мляко, доколкото си спомням, и без захар — каза язвително той.

— Да, благодаря — отвърна спокойно Дайна, без да се хване на въдицата, докато поемаше чашката от ръката му.

От кафявата гореща течност се вдигаше пара. Блейк остави чашата си обратно в чинийката и се загледа в блещукащия връх на цигарата и тънкия като паяжина бял дим, който се виеше нагоре. На лицето му се изписа кисела усмивка.

— Бях забравил какво хубаво нещо е първата цигара сутрин — каза замислено той.

Дайна се чувстваше като котка, чиято опашка е хваната в менгеме, но просто не можа да се сдържи:

— Смятах, че си забравил всичко.

— Не, важните неща не съм — отвърна Блейк и срещна спокойно раздразнения й поглед.

Тя въздъхна съкрушено и отиде до прозореца на библиотеката, откъдето се виждаха широката морава пред къщата и краят на алеята. Завладя я споменът за последния път, когато беше гледала през този прозорец в тъжно мълчание. Странно, струваше й се, че оттогава е минало страшно много време.

— За какво мислиш? — попита Блейк. Беше застанал съвсем наблизо, само на няколко крачки зад нея.

— Спомних си последния път, когато стоях до този прозорец — отвърна тя и отпи глътка кафе.

— И кога беше това? — запита той с нехайно любопитство.

Погледът му шареше по фигурата й почти осезателно и Дайна събра всичките си сили, за да отговори искрено:

— Вечерта, когато беше годежът ми с Чет.

— Забрави го — нареди властно той, точно както беше очаквала.

— Не е толкова лесно да върнеш часовника назад — промълви сподавено тя и едва не изпусна чашката, когато усети грапавите му пръсти да докосват косата й. Гърлото й се сви конвулсивно.

— Казах ли ти, че косата ти ми харесва с тази дължина? — Тихият му дрезгав глас пробяга като ласка надолу по гръбнака й.

Той повдигна приличните на разтопено злато къдрици и оголи врата й. Дайна усети топлия му дъх, преди да е зърнала с ъгълчето на окото си тъмната му къдрава коса.

Той намери с вездесъщите си устни уязвимото място в основата на врата й и се възползва с пълна сила от тази нейна ахилесова пета. Сърцето й заби бясно. Сякаш с омекнали кости, тя отпусна глава на една страна, за да го улесни.

Чашката издрънча в чинийката, но Дайна успя някак да я задържи. Блейк уви ръце около нея и я притисна до мускулестото си тяло. За секунда й се стори, че се е върнала назад във времето, но след това една загрубяла ръка пропълзя под халата и обхвана гърдата й. Мазолестият пръст започна да дразни зърното и ръцете изведнъж й се сториха непознати.

— Блейк, недей! — Тя направи опит да издърпа ръката му, но без успех.

След това дъхът й секна. Чувствените му устни се плъзнаха нагоре по врата й и пъргавият език разпали кръвта във вените й. Обхвана я слабост. Зави й се свят, а в ушите й сякаш забиха барабани.

— Спомняш ли си как се любехме сутрин? — промълви Блейк в косата й.

— Да! — изстена Дайна. Споменът бе твърде жив.

Неочаквано чашката изчезна от ръката й и Блейк без усилие я обърна към себе си. После притисна силно корема й към тялото си и я принуди да се извие назад. Едно мускулесто, покрито с коприна бедро се промъкна между нейните. Тя впи пръсти в раменете му, за да не се свлече на пода.

След това устните му докоснаха нейните.

— Снощи си мислех, че вече съм получил имунитет към теб — каза тихо той, — но сега те желая повече отпреди.

От гърлото й се изтръгна приглушено ридание. Блейк изобщо не бе споменал за любов. Всичко й стана безразлично. После усети лекия натиск на устните му върху своите. Не настояваха грубо, а сякаш я увещаваха да откликне.

Тя се подчини и езикът му зашари изкусно в устата й. За момент нереалният свят на усещанията й се стори почти достатъчен. Дайна зарови пръсти в твърдата му коса и вдъхна чистия му, земен аромат.

Сякаш изморен да навежда глава, за да достига устните й, Блейк я повдигна нагоре и очите им застанаха на едно ниво. Лекотата, с която го направи, бе поредното доказателство за нарасналата му сила, но Дайна не обърна никакво внимание на тази промяна.

Устните му очертаха влажна следа надолу по пулсиращата вена на шията й.

— Чет карал ли те е някога да се чувстваш така?

Нима просто се опитваше да изтрие спомена за целувките на Чет от съзнанието й? Нима нямаше никакви други мотиви? Дайна го отблъсна обидено.

— Карал ли те е? — повтори Блейк с леко пресипнал глас.

— Това никога няма да разбереш — отвърна глухо тя. — Може и по-добре да се е справял.

Той направи крачка към нея с лице, потъмняло от гняв. Макар че не можеше да се защити и нямаше накъде повече да отстъпва, Дайна остана на място, твърдо решена да отстоява позициите си. В този момент на вратата се почука. Блейк се спря и хвърли сърдит поглед към вратата.

— Кой е? — попита той.

Вратата се отвори и влезе Чет.

— Подраних малко, но Деидре каза, че сте тук и пиете кафе. Ей сега ще донесе чаша и за мен. — Той млъкна, сякаш усетил натежалата атмосфера. — Помислих си, че едва ли ще имате нещо против да дойда при вас. — Това обаче прозвуча като въпрос.

— Разбира се, че не — побърза да каже Дайна, за да го използва като буфер.

— Влизай, Чет — присъедини се към поканата Блейк. — За вълка говорим, а той в кошарата. С Дайна тъкмо си приказвахме за теб.

— Нещо хубаво, надявам се — пошегува се тромаво Чет.

— Да — отвърна Блейк и бездънните му тъмни очи погледнаха мрачно Дайна. — Да, хубаво беше. — Но не обясни какво точно.

Дишането на Дайна се възстанови и тя насочи ръка нагоре към гърлото си. После се сети, че не е облечена, и реши да използва това като претекст да излезе.

— Ако нямате нищо против, ще ви оставя да си пиете кафето сами — каза тя.

— Надявам се да не излизаш заради мен — намръщи се Чет.

— Не — побърза да го увери Дайна, като избягваше да среща присмехулния поглед на Блейк. — И без това тъкмо се канех да се кача горе, за да се облека, преди Деидре да е сервирала закуската. След малко ще се върна.

Навън срещна Деидре, която носеше чаша за Чет. Беше възвърнала самообладанието си с възхитителна бързина и сега на лицето й отново беше изписано обичайното спокойно изражение.

Когато се облече, Дайна пусна пръстена на Чет в джоба на полата си. Надяваше се по някое време през деня да останат насаме, за да му го върне. Но това стана едва късно следобед.

* * *

Медиите бяха научили за завръщането на Блейк и през по-голямата част от деня къщата се намираше в положение на обсада. Един през друг звъняха или звънецът на вратата, или телефонът. Налагаше се Блейк да дава интервюта, за да го оставят поне за малко на спокойствие, но отговаряше кратко, без много обяснения, за да съкрати мъчението. Като негова съпруга, Дайна бе принудена да стои до него, а Чет възприе ролята на отговорник по връзки с пресата и говорител на компания „Чандлър“.

В четири следобед обсадата най-сетне свърши и в къщата се възцари блажена тишина. Норма Чандлър, която бе настоявала на всички гости да се сервират кафе и сладкиши, сега помагаше на Деидре да разчистят бъркотията.

Чу се звън, който сигнализира последното телефонно интервю на Блейк. Дайна помагаше на двете жени в разчистването, но когато видя, че Чет се измъква към библиотеката, се извини и тръгна след него. Знаеше, че едва ли ще има друга възможност да поговорят насаме.

Когато влезе в библиотеката, го видя да си налива уиски от кристалната гарафа в ниска чаша, пълна с кубчета лед. Годежният пръстен пареше в джоба й.

— Би ли ми налял едно шери, Чет? — попита тя и затвори тихо вратата, за да не чува гласа на Блейк, който долиташе от дневната.

Чет повдигна пясъчнорусата си глава. Когато я зърна, изненаданият му поглед се превърна в усмивка.

— Разбира се. — Той взе една чаша и я напълни от друга гарафа. Докато наливаше, забеляза: — Денят беше направо изнурителен.

— Да, така е — отвърна Дайна и се приближи, за да вземе чашата шери от ръката му.

Той вдигна своята, за да отпие глътка уиски, и ледът в нея издрънча.

— Тази сутрин един мой познат репортер от местния вестник ми се обади рано и ме събуди. Разбрал, че в хотелска верига „Чандлър“ става нещо и искаше да разбере какво. Аз се престорих, че не знам нищо. Затова подраних — за да предупредя Блейк какво му предстои. Знаех, че е само въпрос на време, докато надушат за какво става дума.

— Да — кимна Дайна. Радваше се, че не бяха обявили годежа си в пресата. Ако го бяха направили, сега репортерите щяха да превърнат завръщането на Блейк в цирк.

— Блейк наистина знае как да се оправя с медиите — отбеляза Чет с нескрито възхищение.

— Да, така е — съгласи се Дайна и отпи една глътка.

— И това ще бъде добра реклама за хотелите — прибави той.

— Да. — Започваше да се чувства като марионетка, на която някой дърпа връвчицата на главата, за да кима след всяка негова дума; особено, при положение че искаше да говорят за съвсем друго.

— Предполагам, че някой от компанията се е изпуснал за Блейк — каза той и се втренчи замислено в кехлибарената течност в чашата си. — Вчера се обадих на всички по-главни служители, за да ги уведомя, че се е върнал. Сигурно така е стигнало до пресата.

— Вероятно — съгласи се Дайна и реши да поеме нещата в свои ръце. — Чет, днес цял ден търсех възможност да те видя насаме — тя извади от джоба си пръстена с диамантеното цветче, — за да ти върна това.

Той пое пръстена от протегнатата й ръка с вид на засрамено момченце. Палецът му потърка халката и той го погледна, без да смее да срещне ярките й сапфирени очи.

— Не искам да оставаш с впечатлението, че вчера съм те изоставил. — Гласът му звучеше неуверено, почти извинително. — Но зная какво изпитваш към Блейк и не исках да преча на щастието ви.

След като обясни защо се е отказал така лесно от годежа, Чет вдигна глава и я погледна с тъга в сиво-сините си очи. Когато видя неговата безкористност и това, че е готов да се жертва заради щастието й, в гърдите й се надигна нежност.

— Разбирам, Чет.

В усмивката му проблесна облекчение.

— Сигурно много се радваш, че се е върнал.

— Аз… — Тя понечи да отговори положително, както бе правила през целия ден, но се спря. Освен всичко останало, Чет бе и най-добрият й приятел, а и на Блейк. Пред него можеше да говори откровено. — Той се е променил, Чет.

Чет се поколеба секунда, сякаш думите й го бяха сварили неподготвен и искаше да формулира много внимателно мисълта си.

— Като се има предвид какво е преживял, не би могло да се очаква друго — рече предпазливо той.

— Зная, но… — Тя въздъхна, раздразнена от неспособността си да намери точните думи.

— Хайде, стига — каза меко Чет, остави чашата си, хвана я леко за раменете и погледна угриженото й лице. — Ако двама души се обичат така, както вие с Блейк, няма начин да не изгладят различията си. Просто е нужно малко време. А сега стига. Какво ще кажеш? Хайде да се усмихнем мъничко. Знаеш, че нищо не е толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед.

Слонове и мухи. Тя се усмихна неохотно. За кой ли път вече успяваше да я успокои?

— Добро момиче! — усмихна се широко той.

— О, Чет! — въздъхна през смях Дайна и го прегърна нежно, като внимаваше да не си разлее питието. — Какво бих правила без теб? — След това отдръпна глава назад и го погледна.

— Надявам се да не ни се налага да разберем — отвърна той и я целуна леко по върха на носа.

Бравата на вратата се завъртя и в библиотеката влезе Блейк. Когато видя жена си в прегръдките на Чет, той замръзна. Дайна пребледня, като видя как устните му се свиват в ядна линия.

Нехайно, без да издаде яростта си, той попита:

— Това личен разговор ли е, или човек може да се присъедини към вас?

Въпросът му разкъса веригите, които държаха Дайна неподвижна. Тя пусна Чет и хвана чашата си с две ръце. Чет се обърна към него, без да усеща нарастващото напрежение в стаята.

— А сега, след като си тук, можем да вдигнем тост за последното ти интервю — съобщи той с тържествен тон, без ни най-малко да се притесни от положението, в което ги бе заварил Блейк.

— Поне засега — съгласи се Блейк и погледна Дайна. — Ти какво пиеш?

— Шери — отговори тя. Разбра, че сега няма да има буря. Блейк щеше да изчака да останат сами.

— И аз ще пия същото.

Чет си отиде едва късно вечерта. Дотогава всяка протяжна минута изопваше нервите на Дайна до скъсване. Когато си тръгна, очакването на сблъсъка с Блейк вече й се струваше непоносимо.

Когато бръмченето на колата заглъхна надолу по алеята, Дайна се позабави във фоайето, за да попита предизвикателно съпруга си:

— Е, няма ли да го кажеш?

Без да се преструва, че не я разбира, той я погледна остро, с нетрепващи очи.

— Стой настрана от Чет.

Цялата вина за невинната сцена бе стоварена върху нея.

— Ами Чет? — попита възмутено Дайна.

— Познавам Чет достатъчно добре, за да съм сигурен, че не би стъпил на моя територия, ако преди това не е бил насърчен.

— Значи от мен се очаква да го избягвам, така ли? — избухна тя.

— Каквато и връзка да си имала с него по време на моето отсъствие, вече е приключена — заяви студено Блейк. — Отсега нататък той е просто мой познат. Такъв ще бъде и за теб.

— Това е невъзможно! — възкликна тя, отказвайки да изхвърли Чет от живота си с едно щракване на пръсти. — Не мога да забравя толкова лесно какво е бил за мен!

Две железни клещи се впиха в меката плът на ръцете й и я дръпнаха рязко към него. Дъхът й секна от сблъсъка с твърдите му гърди. Той я целуна яростно, като мачкаше устните й, сякаш за да изтрие спомена за всички предишни целувки.

После я пусна също толкова рязко. Разтреперана, тя отстъпи крачка назад и се опита да изтрие с опакото на ръката си огнения отпечатък на устните му.

— Ти… — започна тя в безсилен гняв.

— Не ме предизвиквай, Дайна! — предупреди я Блейк.

Известно време се гледаха яростно. Не се знаеше как щеше да продължи този сблъсък на характерите, ако секунди по-късно във фоайето не беше влязла майка му. Двамата побързаха да надянат на лицата си маски, за да скрият от нея конфликта си.

— Деидре току-що ми каза, че си я помолил да занесе няколко одеяла в библиотеката — каза тя, намръщена озадачено. — Няма да спиш и тази вечер там, нали?

— Там ще спя, майко — отвърна решително той.

— Но това е толкова нецивилизовано! — възрази тя.

— Може би — съгласи се Блейк и срещна за момент погледа на Дайна. — Но и далеч по за предпочитане от това — да не спя цяла нощ.

— Предполагам — въздъхна неохотно майка му. — Лека нощ, скъпи.

— Лека нощ, майко — отговори той и повдигна студено едната си вежда към Дайна. — Лека нощ.