Джанет Дейли
Непознат в леглото (6)

Шеста глава

В бара, разбира се, беше полутъмно. Осветлението от тавана бе незначително, а и импровизираните миниатюрни фенери с мъждукащи в стъклени цилиндри свещи не допринасяха кой знае колко. Тъмната дървена ламперия на стените и ниският таван с дебели греди изобщо не подобряваха положението.

Дайна се беше сгушила в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава цялата зала и входа. Пред нея стоеше недокосната чаша, в която ледът вече се топеше. Часовникът на китката й показваше, че са минали само пет минути, но й се струваше, че е чакала цяла вечност.

Един час преди това се беше обадила на майка Чандлър, за да й каже, че ще закъснее, без да й обяснява защо или къде се намира. Знаеше, че това ще ядоса Блейк. „Ами нека“, бе вътрешният й отговор. По-късно щеше да мисли за последиците от срещата си с Чет.

Вратата се отвори и в залата нахлу ярка слънчева светлина. Дайна вдигна поглед и затаи дъх, като се надяваше този път да е Чет. Когато обаче видя високата фигура на новодошлия, стомахът й се сви. Сърцето й спря да бие за момент, а след това ускори тревожно ритъм.

Блейк се поспря до вратата, за да пригоди очите си към полумрака. Нямаше начин да избяга, без да привлече вниманието му. Тя се опита да се сниши, като се надяваше да остане незабелязана в тъмния ъгъл. По-скоро усети, отколкото видя, че погледът му се спира на нея. Няколко секунди след това решителните му крачки го отведоха до масата й.

Когато спря до нея, Дайна остана със сведен поглед. Беше стиснала зъби толкова здраво, че челюстта я болеше. Тя хвана с две ръце недокоснатата чаша. Въпреки че в гърдите й зрееше гняв, имаше чувството, че това е било неизбежно. Блейк не каза нищо. Очевидно я чакаше да признае, че е забелязала присъствието му.

— Я виж къде се срещаме! — рече горчиво тя с престорена изненада, без да вдига поглед от чашата между дланите си. — Светът е малък, нали?

— Страшно съвпадение — съгласи се той.

Когато най-сетне го погледна, сините й очи припламнаха ярко. Ъгловатите му черти бяха скрити в сянка и изражението му не се виждаше. Започваше да усеща с безпокойство мъжката сила на присъствието му, въпреки че се стараеше да не й обръща внимание.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита тя, макар да знаеше, че отговорът е само един.

Блейк, разбира се, й го даде:

— Чет ми каза.

— Защо? — изрече неволно тя с разтреперан глас, сякаш питаше отсъстващия приятел, предал доверието й.

— Защото го попитах.

— Той обеща да не ти казва! — възкликна задавено тя, като се чувстваше все по-самотна.

— И аз така разбрах — каза невъзмутимо Блейк.

Дайна извърна поглед й си пое треперливо дъх.

— Защо е трябвало да ти казва?

— Аз съм твой съпруг, Дайна, макар че се опитваш да го забравиш. Това ми дава правото поне да знам къде се намираш.

Гласът му звучеше гладко като излъскана стомана, външно спокоен и твърд. Погледът й попадна върху свитите юмруци, издаващи усилията му да сдържи гнева си. Беше бесен, че жена му си е уредила среща с друг мъж. Дайна се чувстваше уплашена, но именно страхът я подтикна да го предизвика.

— Ти си бил в кабинета на Чет, когато му се обадих, нали? — рече обвинително тя.

— Да, и по виновния му поглед разбрах, че е говорил с теб. След това не ми трябваха много усилия, за да разбера какво става.

— А към кого си мислеше, че ще се обърна? Имах нужда от него. — След това се поправи: — Имам нужда от Чет.

Подобно на внезапно освободена пружина Блейк се наведе и опря длани на масата с изпънати ръце. На мъждукащата светлина на свещите чертите му приличаха на издялана от тиково дърво маска на езическо божество — остри, безмилостни, опасни и властни.

— Кога ще си набиеш в дебелата глава, че никога не си имала нужда от него? — попита той.

Сърцето й биеше уплашено.

— Струва ми се, че не те познавам — прошепна панически тя. — Като чужд си ми. Плашиш ме, Блейк!

— Значи ставаме двама, защото и аз съм уплашен до смърт от себе си! — После внезапно се изправи и каза нетърпеливо: — Хайде да се махаме оттук, преди да съм направил нещо, за което после да съжалявам.

Забравила всякаква предпазливост, Дайна запротестира:

— Никъде не искам да ходя с теб!

— Много добре го съзнавам!

Блейк я хвана за ръката и я дръпна да стане въпреки слабата й съпротива. После продължи да я държи плътно до себе си.

— Питието ти платено ли е? — напомни й той за недокоснатата чаша на масата.

Както при всеки допир с него, Дайна беше загубила способността си да мисли свързано. Мускулестото му тяло бе като жива стомана и просто й се налагаше да отстъпи. Неочаквано всичко бе сведено до първично ниво. Едва когато Блейк повтори въпроса, тя го разбра и успя да отвърне с разтреперан глас:

— Не, не е.

Блейк я пусна, извади няколко банкноти от джоба си, отдели една и я хвърли на масата. След това уви ръка около кръста й и я изведе решително от бара, без да обръща внимание на любопитните погледи.

Стигнаха в потискащо мълчание до бялото порше, което все още стоеше със свален гюрук. Блейк отвори и я бутна зад волана. След това затръшна вратата, облегна се на рамката и я погледна мрачно.

— Ще те следвам плътно през целия път до дома, така че не се опитвай да се отклоняваш.

Преди да успее да му отговори каквото и да било, той се отправи към колата си, паркирана в другата редица на паркинга. Дайна запали и форсира двигателя, сякаш се готвеше за състезание — немощен жест на безсилна ярост.

Точно както й бе обещал, през целия път колата му се носеше зад нейната като тъмна сянка; зловещо присъствие, от което нямаше да може да се отърве, дори и да се беше опитала — а Дайна не го направи. Когато спря на алеята пред дома на майка му — техния дом — тя слезе бързо, нетърпелива да стигне до къщата, където другите обитатели можеха да й осигурят поне някаква степен на безопасност.

Но Блейк я настигна на половината път към входната врата и я сграбчи за лакътя.

— Още не сме приключили — каза ниско той. — Ще поговорим по-късно.

Дайна потисна желанието си да му отвърне предизвикателно. Беше по-благоразумно да мълчи, след като безопасността бе тъй близо. Двамата влязоха заедно в къщата, без с нищо да издават, че между тях е започнала война.

Майка Чандлър се появи на входа на дневната в хубава рокля от чер шифон. Елегантната й сива прическа показваше, че е била на следобедно посещение в любимия си фризьорски салон. Тя им се усмихна сияйно, без да забелязва напрежението помежду им.

— И двамата сте се върнали у дома; просто прекрасно! — възкликна тя с обичайния си приятен тон. — Тъкмо се канех да помоля Деидре да отложи с един час вечерята. Толкова се радвам, че няма да се наложи! Зная колко мразиш претоплено ядене, Блейк.

— И винаги си обичал пържолата си почти сурова, нали, Блейк? — добави Дайна и го прониза с остър като елмаз поглед. — Винаги съм смятала склонността ти към суровото месо за малко варварска.

— И се оказа права, нали? — парира той.

Сякаш без да забележи острите им реплики, майка Чандлър направи повелителен жест към дневната.

— Хайде. Да пийнем по едно шери, а ти ще ми разкажеш за първия си работен ден, Блейк.

След това продължи да бърбори, което прикри тяхното упорито мълчание.

* * *

Вечерята и учтивите разговори, необходими, за да се скрие, че помежду им нещо не е наред, се оказаха истинско мъчение. Когато седнаха да пият кафе в дневната, стана дори още по-лошо. Дайна чуваше всяко тиктакане на часовника, което я приближаваше към обещания й от Блейк спор.

Телефонът иззвъня и икономката отиде да вдигне в съседната стая. Секунди по-късно се появи в дневната и съобщи:

— За вас е, господин Блейк. Някой си господин Карл Ландстром.

— Ще се обадя от библиотеката, Деидре — отговори той.

Дайна изчака няколко секунди, след като вратата се затвори зад гърба му, и се обърна към майка Чандлър:

— Обаждат му се по работа.

Карл Ландстром беше началник на счетоводния отдел и Дайна знаеше, че вродената вежливост нямаше да му позволи да се обади извън работно време, ако не се е случило нещо наистина важно.

— Блейк сигурно ще се забави доста на телефона — обясни тя, възнамерявайки да използва това, за да се качи горе и да избегне разговора с Блейк. — Би ли му казала, че съм много изморена и съм си легнала?

— Разбира се, скъпа — усмихна се възрастната жена и въздъхна удовлетворено. — Хубаво е, че се върна, нали?

Въпросът беше реторичен и Дайна не отговори. Вместо това се наведе и целуна сравнително гладката буза на свекърва си.

— Лека нощ, майко Чандлър.

— Лека нощ.

Когато се качи горе, Дайна се съблече и взе набързо един душ. След това се избърса, уви се с хавлиения халат, свали си шапката за баня и разтърси глава. Искаше да си легне и да изгаси лампата, преди Блейк да се е качил. С малко повече късмет нямаше да я обезпокои. Знаеше, че просто отлага спора, но за момента и това й стигаше.

Влезе в спалнята с четка за коса в ръка. Нощницата й беше поставена спретнато в долната част на леглото. Реши, че са й нужни само няколко разресвания, за да разплете краищата на косата си, и седна на ръба на леглото.

Дюшекът не хлътна под тежестта й. Беше корав като дървен стол. За момент Дайна остана неподвижна, докато осъзнае какво става. После разбра, че новото легло с корав матрак е пристигнало, а нейното е махнато.

Тя скочи като ужилена. Не можеше, просто не можеше да спи с него — не и след последното унизително преживяване, не и когато гневът от случилото се днес можеше всеки момент да прелее!

Вратата се отвори и Блейк влезе в спалнята. Първото нещо, което й дойде наум, бе да избухне панически:

— Няма да спя с теб!

Той повдигна вежди.

— В момента сънят е последното нещо, което ми идва наум.

— Защо си тук?

Беше твърде вцепенена, за да мисли.

— За да си довършим разговора. — Блейк се настани на стола до едната стена и й махна с ръка да седне на другия. — Заповядай.

— Не — отказа Дайна, твърде развълнувана, за да остане на едно място, макар че Блейк седеше с привидно спокоен вид, докато тя крачеше нервно напред-назад.

— Трябва да знам защо си искала да се срещнеш с Чет.

Непроницаемият му поглед беше напрегнат. Приличаше на хищник, който гледа как плячката му изразходва енергията си, преди да пристъпи към убиването й.

— Беше напълно безобидно — започна отбранително тя, но веднага смени тактиката: — Всъщност не е твоя работа!

— Ако е било напълно безобидно, както твърдиш — рече Блейк, като нарочно използваше нейните думи, — тогава няма причини да не ми кажеш.

— Това, което сякаш отказваш да разбереш, е, че имам нужда от Чет — избухна тя. — Имам нужда от утехата, от разбирането, от внимателното му отношение. Това са неща, които със сигурност не получавам от теб!

— Ако поне веднъж си отвориш очите, ще видиш, че и от него не ги получаваш — отвърна Блейк.

— Така ли? — В отговора й прозираше прекалено много учудване, за да прозвучи саркастично.

— Чет не умее да утешава. Той просто казва думите, които искаш да чуеш. Не е способен на нито една оригинална мисъл.

— Не бих искала да си ми приятел, Блейк — заяви ядно тя, — щом говориш така за приятелите си, когато ги няма!

— Познавам Чет от много повече време, отколкото ти. Той не може да вирее, без да отразява чужда светлина. Когато изчезнах, е прехвърлил предаността си на теб, тъй като ти си представлявала силата. Той е паразит, Дайна, въпреки целия си чар — продължи хладно дисекцията си Блейк. — Той е живял от твоята сила. Убедил те е да поемеш управлението на компанията, защото знае, че не е в състояние да води и дете, камо ли да ръководи голяма корпорация.

— Не знаеш какво говориш! — каза възмутено Дайна.

— Следващия път, когато си с него, го огледай добре. Надявам се да си достатъчно схватлива, за да видиш, че през цялото време ти си го подкрепяла, а не той теб.

— Не! — поклати енергично глава Дайна.

— Трябваше да остана още няколко месеца далеч от теб. Може би тогава розовите ти очила щяха да паднат и да откриеш, че всъщност Чет разчита на теб.

Дайна спря да крачи и запуши уши, за да не чува злостните му думи.

— Как можеш да говориш такива неща за Чет и все още да го наричаш свой приятел?

— Зная какви са недостатъците му. Той е мой приятел въпреки тях — каза Блейк с равен глас. — А ти се готвеше да се омъжиш за него, без да признаваш, че има каквито и да било недостатъци.

— Да. Да, готвех се да се омъжа за него! — извика Дайна, свали ръце от ушите си и се обърна към него.

— Само че когато се върнах, той те изостави толкова неочаквано, че ти се зави свят. Признай си го! — рече Блейк, без да се помръдне от стола.

— Искаше да бъда щастлива — защити го тя.

— Не. Завръщането ми означаваше, че властта в компанията се сменя. Чет просто си осигуряваше положението. В развалянето на годежа нямаше нищо кавалерско. Не е пожертвал нищо, само се е подсигурил.

— И защо си го принудил да си признае, че има среща с мен днес? — попита предизвикателно Дайна.

— Не съм го принуждавал. Когато ми го каза, изглеждаше почти облекчен.

— Имаш готов отговор за всичко, нали? — Отказваше да признае, че в думите на Блейк има истина. Мъчеше се да поддържа антагонизма, защото без него оставаше беззащитна. — Откакто се върна, е все така — оплака се тя, изричайки мислите си на глас.

— Знаех, че за хората ще бъде истински шок да ме видят жив, но се надявах шокът да е приятен — въздъхна с мрачен хумор Блейк. — Но при теб сгреших. Беше си само шок и ти още не си го превъзмогнала.

Дайна усети горчивината в гласа му и почувства вина.

— А как мислеше, че ще се почувствам? Тъкмо станах самостоятелна личност, и ти най-неочаквано се връщаш и се опитваш отново да ме засенчиш, да ме погълнеш цялата.

— А ти как мислеше, че ще реагирам, след като от самото ми пристигане не си преставала да се заяждаш с мен? — отвърна веднага той, ядосан от отбранителното й държане, но веднага се овладя. — Изглежда, попаднахме в сърцевината на нашия проблем. Да видим дали ще можем да го разрешим цивилизовано.

— Цивилизовано! — изсмя се горчиво Дайна. — Ти дори не знаеш значението на тази дума. Прекарал си прекалено много време в джунглата. Не си цивилизован даже когато правиш любов!

В очите му припламна тъмен огън. Мускулите на челюстта му побеляха от стискане.

— А ти всеки път скачаш да ми прегризеш гърлото! — отвърна троснато той и се надигна от стола.

Сърцето й се сви. Беше събудила звяр, който не можеше да контролира. Тя отстъпи крачка назад, обърна се и хукна към вратата. Блейк я настигна, обърна я и я притисна силно към себе си.

Допирът й подейства като електрически шок, който я парализира. Дайна не можа да окаже никаква съпротива, когато устните му покриха нейните в дълга, груба целувка. Не след дълго остана без дъх.

Гневът има нужда от гориво, за да се поддържа, а Дайна не го зареждаше. Постепенно жестокият натиск се поотпусна и главата му се надигна едва-едва. Дайна отвори очи и потъна в блестящия му тъмен поглед. Топлият му, влажен дъх галеше полуотворените й устни.

Ръката му отмахна нежно златните къдрици от бузата й.

— Защо винаги ме караш да проявявам най-лошото от себе си? — попита дрезгаво той.

— Защото не ти позволявам да властваш над мен, както над всичко останало — прошепна Дайна. Усети как мускулестото му тяло неволно потръпва и как в нейното се заражда същата страст.

— Дава ли ти усещане за власт… — Той я целуна по бузата. — Да знаеш, че… — устните му докоснаха връхчетата на миглите й — можеш да ме извадиш от релси? — После отново се върна на устните й. — Ти си единственият човек, който е в състояние да ме накара да забравя всякакъв разум.

— Така ли? — попита скептично Дайна, защото в момента той напълно се владееше.

— Докато се мъчех да изляза от тропическия ад, имах достатъчно време да помисля. Постоянно си спомнях яростните ни свади, които започваха от най-незначителни неща. И все си казвах, че ако някога успея да се добера до дома, те ще останат в миналото. Само че не беше минал и час, след като те видях, и отново се бяхме хванали за гушите.

— Зная — кимна тя.

Помислил, че движението й е опит да извърне лице, той я хвана за брадичката и задържа главата й. Устните му завладяха бавно нейните. Целувката приличаше на тих огън, който полека се разпалва.

Топлината на тялото му я размекна, пулсът заби лудо в ушите й, а през тялото й преминаваха пламъци.

Успя да се отскубне от устните му, преди да се е предала напълно на желанията си. Знаеше какво иска той и какво — тя самата, но не биваше да го признава.

— Няма да стане, Блейк. — Гърлото й се раздвижи конвулсивно, неохотно пропускайки думите. — Не и след последния път.

— Последния път… — Той проследи с показалец очертанията на устните й и приближи своите на милиметър. Дайна потрепери безпомощно, безсилна да се извърне. — Тогава те мразех, задето си се сгодила за Чет, макар да знаех, че си ме мислела за мъртъв. И мразех себе си, задето не успях да се овладея и да спра, когато ме помоли да не правя любов с теб. Този път обаче е по-различно.

— Няма смисъл — каза тя, но ръцете му се плъзнаха под халата й и започнаха да я галят възбуждащо. Заля я приятно усещане.

За момент си помисли, че Блейк няма да обърне внимание на възражението й, и дори не беше сигурна дали иска това. Точно тогава усети как мускулите му се напрягат и той остана неподвижен.

Продължи да я държи в обятията си, сякаш размисляше дали да отстъпи пред желанието, или да сломи съпротивата й; нещо, което лесно можеше да направи при сегашното й колебание.

После я отстрани от себе си, сякаш отблъскваше изкушението.

— Щом така искаш, ще чакам — съгласи се мрачно той.

— Аз… — Донякъде не искаше това и едва не му го каза, но се спря. — Имам нужда от време.

— Имаш го — съгласи се Блейк, вече напълно овладял се, с лице като непроницаема маска. — Само не ме карай да чакам прекалено дълго, преди да вземеш решение.

— Няма.

Дори не беше сигурна какво решение трябва да вземе. Какви бяха вариантите?

После зърна похотливия му поглед и осъзна, че коланът на халата й се е разхлабил и е разкрил вдлъбнатината между гърдите й. Тя се загърна бързо, за да скрие така добре познатите му форми. Блейк се извърна и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Лягай си, Дайна — каза някак вяло той. — Имам да говоря по телефона.

Тя хвърли поглед към завивката, която скриваше твърдия като камък матрак.

— Новото легло, което поръчах на Деидре да купи, е пристигнало днес и тя го е сложила. Аз… ще спя в спалнята за гости.

— Не — заяви Блейк и я погледна остро през рамо. — Ако не друго, поне ще спиш при мен.

Тъй като не се осмеляваше да възрази, тя само каза:

— Този матрак е като гранит.

Блейк изкриви подигравателно устни.

— Ще използвам старото клише, Дайна — каквото си постелеш, на такова ще легнеш.

— Няма пък! — заяви тя, упорито вирнала брадичка.

— Нима е твърде много да искам жена ми да спи при мен? — погледна я втренчено той.

Дайна извърна глава, затвори очи и промърмори тихо:

— Не, не е.

Следващото, което чу, бе отварянето на вратата. Когато се обърна, Блейк излизаше от стаята. Дайна се загледа във вратата, като се питаше дали не е направила грешка, съгласявайки се с него.

Тя отиде до леглото и го натисна с длан, за да провери твърдостта му. Приложи цялата си сила, но матракът хлътна едва с милиметри. Щеше да бъде доста по-различно от мекия дюшек, на който обикновено спеше, но и партньорът й бе коренно различен от мъжа, за когото се бе омъжила. Запита се с кое ще трябва да свикне първо — с коравото легло или с коравия мъж.

Облече си нощницата и се пъхна под завивките. Твърдият матрак оставаше напълно неподатлив, затова Дайна се опита да се нагоди към него, но без особен успех. Докато се мъчеше да намери най-удобната поза върху коравата повърхност, сънят й избяга.

Почти два часа по-късно, когато чу Блейк да отваря вратата, все още беше будна, но затвори очи и се престори на заспала. Беше й трудно да диша равномерно, докато слушаше тихите му приготовления. Свита в най-отдалечения край на леглото, остана неподвижна, когато той легна, без да я докосва, но достатъчно близо, за да усеща топлината на тялото му.

Блейк се обърна няколко пъти и най-сетне се настани удобно. След минути се чу равномерното му дишане. Дайна въздъхна. Усещаше, че й остават часове до съня.