Джанет Дейли
Непознат в леглото (10)

Десета глава

Блейк я погали по косата и прокара разсеяно пръсти през копринените краища, като ги наблюдаваше как блестят на светлината. Дайна лежеше със затворени очи и на лицето й беше изписано върховно удовлетворение.

— А сега ще го кажеш ли, Дайна? — прозвуча дълбокият му, гърлен глас.

— Какво да кажа? — попита тя със същата нежност, макар да знаеше, че думите изобщо не могат да изразят това, което чувстваше.

— „Добре дошъл у дома, любими“ — подсказа й той.

Дайна отметна глава назад и вдигна блеснал от любов поглед към лицето му.

— Добре дошъл у дома, любими — повтори тя с потрепващ от дълбокото значение на думите глас.

От гърлото му се изтръгна глух стон, който сякаш бележеше края на едно страдание. Блейк я повдигна леко и започна да я целува като обезумял. После докосна устните й с треперещи пръсти, сякаш за да й се извини, задето й е причинил болка.

— Колко дълго чаках да чуя това — каза той тъжно. — А сега изобщо не ми се струва толкова важно.

— Хиляди пъти съм се чудила дали щеше да бъде по-различно, ако знаех, че си жив, преди да те видя в къщата — прошепна Дайна. Сърцето я болеше за всичкото време, което бяха изгубили. — Помислих си, че това е нечия извратена шега.

— Трябваше да положа повече усилия да се свържа с теб или да накарам властите да ти се обадят, преди да се върна — рече Блейк. — Знаех, че за теб ще бъде шок. Чет се опита да ме убеди, че е най-добре той пръв да ти каже новината, но аз не го послушах, дори и след като видях как майка отначало не можа да повярва, че съм аз. Очаквах твърде много от теб, вярвайки, че няма да реагираш по същия начин. В крайна сметка отидох при майка си, но исках ти да направиш първата крачка към мен.

— Не беше само заради шока — обясни тя. — Освен всичко се чувствах виновна, задето се бях сгодила за Чет. И изведнъж се появяваш ти, моят съпруг. Искаше ми се да хукна към теб, но не можех. След това ми се стори толкова различен; чужд човек, когото не познавах. Беше заради фасадата — въздъхна Дайна.

— Просто не исках да призная, че у нас може да са настъпили някакви промени — промълви той с тъжна усмивка. — Исках всичко да си бъде както преди, сякаш никога не съм отсъствал.

— И все пак всичко можеше да се развие другояче, ако не беше годежът ми с Чет — каза Дайна, сложи глава на бронзовите му гърди и се заслуша в равномерното биене на сърцето му.

— Може би нямаше да настръхнем така, но пак щеше да ни се наложи да се нагаждаме един към друг. При всички обстоятелства щеше да бъде болезнено — настоя той.

— Да, но Чет… — понечи да възрази Дайна.

Но Блейк я прекъсна:

— Той никога не е бил заплаха за нашата връзка. Убеден съм, че дори и да не се бях върнал, ти никога нямаше да се омъжиш за него. Щеше да продължиш годежа може би цяла година, но си твърде интелигентна, за да не забележиш рано или късно, че между вас нищо няма да се получи.

Неочаквано осъзна, че е прав, и последните й съмнения се стопиха. Тя се усмихна и плъзна ръка по плоския му, мускулест корем.

— Не ме ли ревнуваше поне малко от Чет? — попита Дайна полу на шега.

— Не, никога не съм те ревнувал от него — засмя се той и подръпна една от къдриците й.

— Никога ли? — проточи почти разочаровано тя.

— Никога — заяви напълно уверено Блейк. — Все пак имаше моменти, когато му завиждах.

— За какво?

— За това, че ти се държеше толкова естествено с него, толкова топло и приятелски; доверяваше му се, разчиташе на него и го търсеше всеки път, когато се почувстваше объркана. Искаше ми се да съм на негово място. Мъжкият инстинкт да защитава е толкова силен, колкото и майчинският у жените. Ето защо завиждах на Чет — защото ти не се обръщаше към мен, когато имаше нужда от сигурност.

— А сега се чувствам толкова сигурна — прегърна го Дайна. — Обичам те, Блейк. Никога не съм преставала да те обичам.

— Ето това исках да чуя — каза той и я прегърна толкова силно, че едва не й строши ребрата. — „Добре дошъл у дома“ беше само заместител на „обичам те“.

— Обичам те — повтори тя. — Ще ти го повтарям, докато ти омръзне.

— Никога, любов моя — поклати глава той.

Последва дълго мълчание. Двамата се наслаждаваха на преоткриването на любовта си и на простичките думи, които означаваха толкова много.

— Никак не ми се иска да повдигам един толкова прозаичен въпрос — прошепна Дайна, — но къде ще спим тази нощ?

— Аз изобщо не искам да спя — отвърна Блейк.

— Не си ли уморен?

Безсънната нощ върху мекия дюшек и топлата му, приятна прегръдка бяха започнали да й се отразяват.

— Направо съм изтощен — призна радостно той, — но се страхувам, че ако заспя, утре ще открия, че това не се е случвало. Или още по-лошо — че все още съм в джунглата.

— Ако се събудиш там, аз ще съм с теб — заяви тя и го мушна с пръст в гърдите. — Ти Тарзан, аз Джейн. — Блейк се изкикоти и я целуна по косата. — Сериозно, Блейк, ще се връщаме ли в къщата тази нощ?

— Не и ако в сандъците от склада, които са в гаража, има одеяла. Има ли?

— А ти взе ли всичко, което бях оставила на склад?

— До последната вещ — потвърди той.

— Значи в сандъците има одеяла. Всъщност има всичко необходимо.

— Искаш ли да останем тук тази нощ? — попита я Блейк.

— Помислих, че вече си го решил.

— Питам те ти какво искаш — обясни търпеливо той.

— Да не забравя да си го отбележа в календара — промърмори Дайна. — Блейк ме попита какво искам да направя, вместо да ми нареди какво да правя.

— Добре, шило такова! — засмя се той. — Знаеш какво всъщност те питам.

— Искаш да знаеш дали харесвам къщата? — опита се да познае Дайна и се надигна на лакът.

— Харесва ли ти?

— Да. Всъщност се влюбих в нея — усмихна се тя. — Тя притежава всичко, за което някога сме мечтали.

— Добре. И аз така си мислех. В понеделник сутринта ще се обадя на брокера да подготви документите, за да ги подпишем. Междувременно едва ли ще има нещо против, ако започнем да разопаковаме сандъците от гаража.

— Ами ако я продаде на някой друг?

— Няма. Дадох му капаро, за да я задържи, докато я видиш и както се надявах, одобриш избора ми.

— Сигурен ли беше, че ще я одобря?

— Толкова, колкото и че отново ще ме обикнеш.

— Ама че си самонадеян! — подразни го Дайна. — Добре щеше да ти дойде, ако не я бях харесала.

— Но ти я хареса и сега можеш да се заемеш с обзавеждането й.

— Може в крайна сметка да заприлича на хотел — предупреди го тя.

— По-добре да не прилича — засмя се той и я притегли към себе си.

* * *

През прозореца на кабинета й се виждаха снежинките, които падаха от перленосивите облаци. В очите на Дайна имаше спокойна, радостна светлина. Тя се усмихна в слушалката, която държеше до ухото си.

— Благодаря, ще му кажа — обеща тя. — Весела Коледа!

След това затвори и отново насочи вниманието си към книжата на бюрото, като си тананикаше разсеяно някаква коледна песничка. Вътрешната линия звънна и тя отново вдигна слушалката.

Едва успя да се представи, когато Блейк й нареди рязко:

— Ела веднага в кабинета ми!

— Защо?

— Ще говорим, когато дойдеш.

— Добре — съгласи се спокойно тя. — Дай ми около петнадесет минути.

— Казах веднага! — рече троснато той.

— Забравяш, че е нужно доста време, за да се стигне от моята кутийка до кабинета ти — напомни му иронично Дайна.

— Веднага, Дайна! — каза той и затвори.

Тя си пое дълбоко дъх, погледа известно време замлъкналия телефон и постави обратно слушалката. След това изхаби още няколко ценни секунди, за да сложи бюрото си в ред, излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си.

Молбата й за петнадесет минути беше малко пресилена. Осем минути по-късно Ейми Уентуърт вдигна поглед към нея от пишещата машина и й направи знак да влезе в кабинета, като едновременно с това й махна за поздрав. Дайна почука и влезе.

Блейк седеше зад бюрото си, облегнат назад. По мъжественото му лице все още личеше тропически тен, но сега бе неприветливо, като температурата навън. Неизвестно защо, тъмните му очи светеха гневно.

— Искаше да ме видиш, Блейк — каза тя, отиде до бюрото и му се усмихна топло. Това обаче не го накара да омекне. — Да не би да ме извика, за да ме мъмриш за нещо?

— Дяволски си права!

Той посегна и бутна към нея един лист, без нито за момент да сваля очи от лицето й.

— Какво е това?

Дайна взе листа и му хвърли един поглед.

— Това е молбата ми за увеличение на бюджета — каза тя и се намръщи. — Откъде си го взел?

— От Чет! — каза троснато Блейк.

Устните й се свиха.

— Казах му да не ти го дава. Исках първо двамата с теб да го прегледаме заедно.

— Не ми го е давал, аз го взех. Можем да го прегледаме сега — нареди той. — Това е… третото или четвъртото увеличение на бюджета ти.

— Третото — рече Дайна, твърдо решена да не му отвръща със същия тон. — И ако ми беше казал за какво ме викаш, щях да си донеса някои допълнителни документи.

— Не ме интересуват твоите допълнителни документи, искам обяснение! Каква е този път причината? И само не ми казвай, че е заради инфлацията!

— Причините са няколко — започна тя. — Наложи се да наемем други рекламни компании, понеже първоначално избраната фирма не беше в състояние да се справи с поръчката поради вътрешни проблеми. Това означава увеличение на разходите.

— Трябваше по-внимателно да проучиш първата компания — смъмри я той.

— Техните трудности се появиха едва след като подписахме договора — отвърна остро тя.

Блейк я погледна слисано, но не продължи на тази тема.

— И какво друго?

— Наложи се да преразгледаме разходите за преустройство на хотелите…

— Така си и знаех! — процеди той. — Разходите за преустройство на хотелите се увеличават с всяка нова молба. Преустройваш ли ги, или наново ги строиш?

Бавно горящият фитил на гнева й вече беше запален.

— Понякога и аз самата не съм сигурна — каза тя, като едва се сдържаше. — Виждал ли си хотела във Флорида? Прилича на болница. Опитахме да оправим парка и да го пребоядисаме, но той има нужда от съвсем нова фасада.

— Защо просто не нареди да го срутят, за да го построиш наново? — избухна той.

— Това е най-доброто предложение, което съм чувала досега! — отвърна тя със същия тон. — Защо не го обсъдите в отдел „Разширяване“?

— Като се има предвид темпото, с което харчиш, това може да се окаже най-разумното решение! — Блейк бутна стола си назад, застана прав зад бюрото и я изгледа гневно. — Трябваше да се досетя, че ще стане така! Сложи една жена за отговорник, дай й пълна свобода и тя вече си мисли, че си й връчил непопълнен чек!

В очите й запариха сълзи.

— Щом смяташ така… — каза тя с болка в гласа — защо ти не се заемеш с това? Никога не съм те молила за тази работа! Ако мислиш, че един мъж може да се справи по-добре, давай!

— Не си въобразявай, че няма да мога!

— Великият Блейк Чандлър! О, сигурна съм, че би се справил далеч по-добре — рече саркастично Дайна, обърна му гръб и скръсти ръце на гърдите си със смесица от обида и отвращение. — Как съм могла да си въобразя, че искам да имам дете от теб!

— И аз не знам! — озъби се точно зад нея Блейк. — Хубавото е, че имаш избор, нали?

— Там е работата! Вече нямам! — извика горчиво тя.

Изречението увисна във въздуха. В кабинета настана мъртва тишина. Накрая Блейк попита тихо:

— Какво?

— Не ти ли казах? — подхвърли през рамо тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Ще имам бебе.

Той сложи ръце на раменете й и я обърна нежно към себе си. Дайна продължаваше да стои с наведена глава, все още ядосана от яростните му нападки.

— Сигурна ли си? — попита тихо той.

— Да, сигурна съм. — Тя затвори очи и се опита да спре напиращите сълзи. — Доктор Косгроув ми се обади преди няколко минути, за да потвърди резултатите от изследванията.

— Защо не ми каза? — С този въпрос и последните остатъци от напрежението му се стопиха.

— Как можех да ти кажа, след като от пет минути само ми крещиш? — каза тя и отвори очи, за да го погледне гневно.

Блейк докосна леко бузата й и я обхвана с длан.

— Така беше, нали? — И сви тъжно устни.

— Да, така беше. — Само че в отговора й вече нямаше яд.

— За момент се самозабравих, забравих кои са най-важните неща в живота ми. Бих могъл да загубя всичко, което имам, стига да не загубя теб.

Лицето му излъчваше топла светлина. Тихата радост, която Дайна беше изпитала, преди да започнат да се карат, се върна с удвоена сила.

— Не, това няма значение, стига да сме заедно — съгласи се тя и целуна дланта му.

Той наведе глава и завладя устните й със сладка ярост, която разтърси сетивата й. Дайна се притисна до него, като се наслаждаваше на властната му прегръдка. В ушите й зазвуча вечната песен на любовта.

Когато Блейк вдигна глава, Дайна трепереше цялата. Той зарови лице в сребърно-златистата й коса и устните му описаха пареща линия по чувствителната кожа на шията й. Усети как по мъжественото му тяло пробягват тръпки, което показваше, че му е повлияла по същия начин.

Най-сетне Блейк я погледна и на лицето му се появи щастлива усмивка. Той зарови пръсти в косата й, повдигна лицето й и се взря в него. Дайна знаеше, че ще пази този момент винаги в сърцето си.

— Наистина ли ще имаме бебе? — попита с недоверие.

— Да — кимна Дайна.

— Добре ли си? — намръщи се той.

— Напълно — усмихна се тя. След това въздъхна и поклати глава: — Защо се караме толкова много, Блейк?

— Предполагам, че сме си такива по природа — усмихна се кисело той. — По-добре ще е да свикнем с това, защото вероятно така ще бъде до края на живота ни.

— Винаги се изпитваме, за да видим кой от нас е по-силният — припомни си Дайна обяснението на Чет за постоянните им караници.

— Не се притеснявай, скъпа, от време на време ще те оставям да побеждаваш — обеща той.

— Блейк! — понечи да възрази тя.

— Можеш ли да си представиш какви ще са нашите деца? — засмя се той. — Най-вероятно вироглави, заядливи малки бунтовници.

— Най-вероятно — съгласи се Дайна. — И всеки боен миг от отглеждането им ще ни доставя удоволствие.

— Както и всеки боен миг от съвместния ни живот. — Той я целуна леко и я погледна в очите. — Кога трябва да се роди бебето?

— През юли.

— Тогава новата кампания ще бъде в разгара си. Направо те виждам как даваш нареждания от родилното! — изкикоти се той.

— Искаш да кажеш, че не ме уволняваш? — повдигна насмешливо вежди Дайна.

— Разбира се — отвърна той с арогантна усмивка. — Не се ли радваш, че имаш свестен шеф, който ще ти даде възможност да работиш в избрани от теб часове или у дома, ако така ти е удобно?

— Страшен късмет имам. — Тя плъзна длани по врата му и се надигна на пръсти. — И то не в едно отношение.

— Дайна! — промълви с копнеж той.