Джанет Дейли
Непознат в леглото (3)

Трета глава

Краткият душ беше отмил и последните следи от чувството й за нереалност. Тя завърза колана на яркосиния си хавлиен халат, мина през вратата на банята си и влезе в спалнята. Отиде до гардероба в другия край на стаята, за да си избере дрехи за вечеря, като през цялото време се опитваше да си втълпи, че прави от мухата слон.

Чу щракване, а след това зърна някакво движение с ъгълчето на окото си. Когато се обърна, Блейк вече влизаше в стаята. Дайна отвори уста, за да му нареди да излезе, но веднага я затвори. Той беше неин съпруг. Как можеше да го изгони от спалнята си?

Погледът му обхвана стаята, зърна я и спря, като я фиксираше подобно на хищник плячката си. Тя стисна силно реверите на халата близо до гърлото си, а дланите й се изпотиха от напрежение. Усещаше естествената интимност на стаята и това, че е гола под халата. Кръвта в главата й бумтеше, сякаш сигнализираше за приближаваща опасност. Тя застана нащрек, като съзнаваше колко е уязвима.

Новият светъл костюм и вратовръзката му придаваха културен вид, но Дайна не се подлъга от тънкия слой изтънченост. Дрехите не можеха да прикрият спящата сила на тази мускулеста физика, нито пък да смекчат острите ръбове на загрубелите му от слънцето черти. Блейк затвори вратата, без да я изпуска от острия си поглед, и дъхът й спря.

— Преминах през истински ад, за да се върна при теб, Дайна, а ти май не можеш дори да прекосиш стаята, за да ме посрещнеш — обвини я тихо, но иронично той.

Думите му я накараха да се размърда. Беше минало твърде много време, за да се хвърли в обятията му. Тя го приближи бавно, със скован гръб. Държеше се предпазливо и това й личеше. Дори и да искаше, едва ли можеше да премахне стената от резерви, която беше издигнала пред себе си. Тя се спря пред него и затърси в ума си поздрав, който да може да каже искрено.

— Радвам се, че се върна невредим — бе единственият, в който звучеше истина.

Блейк зачака… да го целуне. Когато осъзна това, стомахът й се сви. Поколеба се за секунда, но си наложи да се надигне на пръсти и да докосне устните му с хладна целувка. Големите му длани обхванаха кръста й и сякаш опариха голата й плът през хавлията. Докосването му й бе непознато, почти чуждо.

Още при първия й опит да прекрати целувката ръцете му се превърнаха в менгеме, а пръстите му се заровиха в сребристозлатните й коси, за да задържат главата й. Нежните й форми бяха притиснати до коравото му тяло. Пулсът й се ускори тревожно.

Грубите му, жадни устни изискваха повече, отколкото бе в състояние да даде на един човек, който й изглеждаше повече като непознат, отколкото като неин съпруг. Опита се да се отскубне от желязната му прегръдка и се изненада, когато Блейк я пусна.

Тя извърна задъхано очи от него.

— Трябва да се облека — каза му, сякаш това бе причината да се отдръпне от него. — Долу ни чакат.

Бездънните кафяви очи като че пронизваха душата й. Дайна ги усещаше, дори и когато се обърна и се върна до гардероба и тъй нужните дрехи. Коленете й бяха омекнали.

— Искаш да кажеш: Чет чака — поправи я Блейк със зловещо тих глас.

Кръвта й изстина.

— Разбира се. Чет не е ли заедно с останалите?

Направи се, че не го разбира, но веднага съжали, че не се е възползвала от възможността да му каже за Чет.

— Прекарах две и половина години в принудително целомъдрие, Дайна. А ти? — Презрителният му тон я накара да се обърне рязко с възмутено святкащи очи, но Блейк не й даде възможност да защити честта си. — Колко време, след като изчезнах, се намърда Чет?

— Не се е намърдвал никъде! — избухна Дайна.

Той сграбчи лявата й ръка с бързината на нападащ ястреб. Стисна я толкова яростно, че едва не строши пръстите й, и тя ахна от болка.

— Образно казано! — Той вдигна ръката й. Устните му се бяха превърнали в тънка, жестока линия. — А ти как би го нарекла, когато пръстенът на друг мъж се намира до тези, които аз съм ти сложил? Да не би да се надяваше, че няма да го видя? — кресна той. — Да не би да си се надявала, че няма да забележа погледите, които вие двамата си разменяхте, и начина, по който всички останали ни гледаха?

Той пусна отвратено ръката й. Дайна хвана вцепенените си от болка пръсти.

— И на нито един от вас не му стискаше да ми каже!

— Никой от нас нямаше възможността! — отвърна тя с гняв, който се разпалваше от неговия. — Как да се съобщи такова нещо пред другите? Какво трябваше да кажа, когато те видях да стоиш на вратата на дневната; съпруг, когото смятах за загинал? „Любими, толкова се радвам, че си жив. А между другото: сгодена съм за друг.“ Моля те, не ме мисли за толкова нетактична!

Той я изгледа дълго и остро. Държеше юздите на гнева си толкова здраво, че я плашеше. Сякаш беше загаснал вулкан — знаеше, че отвътре кипи, но не и кога точно ще изригне.

— Ама че посрещане! — възкликна презрително Блейк. — Съпруга, на която й се иска да си бях останал в гроба!

— Не съм искала такова нещо! — възрази Дайна.

— Този годеж… — започна Блейк с горчив сарказъм.

— Така, както го казваш, звучи като нещо много долно — възрази Дайна, — а не е. С Чет сме сгодени от не повече от седмица. Когато ми направи предложение, мислех, че си мъртъв и че съм свободна да приема.

— А сега знаеш, че не е така. Жив съм. Ти си ми съпруга, а не вдовица. Все още си омъжена за мен.

Това й прозвуча като доживотна присъда. Дайна се разтрепери, без да знае защо.

— Съзнавам това, Блейк. — Говореше сковано, за да не затрепери и гласът й. — Но не му е сега времето да обсъждаме положението. Майка ти ни чака за вечеря, а аз още не съм се облякла.

Няколко мъчителни секунди й се струваше, че ще й възрази.

— Да — съгласи се накрая той. — Не му е времето.

Дайна чу отварянето и затръшването на вратата. Ако това бе новото начало на брака им, започваха зле. И преди да изчезне, се бяха карали, но сега войната бе обявена почти от самото му завръщане. Дайна потрепери и отново отиде до гардероба.

Слизането й долу съвпадна със съобщението на Деидре, че вечерята е сервирана. Блейк се приближи до съпругата си, за да я придружи до трапезарията. Над масата висеше полилей от шлифован кристал и полиран месинг, който осветяваше фината ленена покривка и най-хубавите сребърни прибори и порцеланови съдове на майка му. Съд с изкусно подредени цветя стоеше в центъра на бюфета, но не твърде близо до масата, за да не може уханието им да се смесва с аромата на храната. Блейк получаваше топли поздравления за завръщането си от всички, освен от нея, и Дайна осъзнаваше болезнено този факт.

Когато заеха местата си, напрежението стана почти непоносимо, но като че ли Дайна единствена го забелязваше. Блейк се настани на почетното място начело на масата, майка му седна на отсрещния край, а Чет — от дясната й страна. Дайна се настани отляво на съпруга си.

От самото й слизане Блейк я държеше ревниво до себе си, сякаш се опитваше да покаже на всички, че е негова, и не й позволяваше да се приближи до Чет. Иначе непрестанно й се усмихваше с някогашния си неустоим чар, но в кафявите му очи все още тлееше гняв.

Когато всички се настаниха, икономката влезе с пълния супник.

— Направих ви любимата супа, господин Блейк — каза тя. Квадратното й лице просто сияеше. — Кремсупа от аспержи.

— Бог да те благослови, Деидре — усмихна се широко той. — Ето така се посреща мъж, който се завръща у дома!

Стрелата бе насочена право към Дайна. Тя пребледня, но успя да запази присъствие на духа.

Вечерята бе истински епикурейски пир, от супата до раците и амброзията на пресните плодове. Блейк правеше всички необходими забележки и комплименти, но Дайна забеляза, че съпругът й сякаш не се наслаждава както някога на различните блюда. Вечерята като че ли не беше за него нищо повече от приемане на храна. А храната си беше храна, независимо от начина на приготвянето й, и човек имаше нужда от нея, за да живее.

Кафето беше сервирано в дневната, за да може Деидре да почисти масата. Блейк отново държеше Дайна плътно до лакътя си. Чет се намираше в другия край на стаята. Когато Дайна погледна към него, той вдигна очи и срещна нейните. После смотолеви някакво извинение на възрастната жена, която го беше притиснала в ъгъла — някоя си госпожа Бърнсайд, стара приятелка на Норма Чандлър от ученическите години, — и се отправи към нея.

Дайна се осмели да хвърли един поглед към Блейк през спуснатите си ресници и го видя как присвива очи при вида на приближаващия се Чет. Чет се спря пред тях, неловко усмихнат. Вероятно търсеше подходящ начин да каже на Блейк за годежа им. За съжаление нямаше начин да му съобщи, че вече го е направила.

— Също като в старите времена, Блейк — започна Чет, като се мъчеше гласът му да звучи другарски, — идвам у вас на вечеря и те виждам с… — И погледна нервно Дайна.

— Чет — прекъсна го спокойно Блейк. — Тя вече ми каза за годежа ви.

В стаята стана толкова тихо, че и перо да паднеше на килима, щеше да се чуе. Всички погледи бяха вперени в тях. Дайна забеляза, че и останалите са притаили дъх като нея. След яростта, с която Блейк беше реагирал горе в спалнята, вече не беше сигурна какво може да се случи.

— Радвам се, че знаеш. Аз… — рече Чет и наведе очи, като търсеше подходящите думи.

Но Блейк веднага запълни моментната пауза.

— Искам да знаеш, че не храня никакви лоши чувства. Винаги си ми бил добър приятел и желая това да си остане така. — Дайна понечи да въздъхне облекчено. — Все пак за какво са приятелите?

Като че ли никой, освен нея не усети колко е хаплива последната забележка. Чет бе твърде зает да стиска ръката на Блейк, протегната му в знак на приятелство. Другите обсъждаха тихо момента, който бяха чакали цял ден.

— Естествено годежът се разваля — каза шеговито Блейк с усмивка, която никак не се връзваше с острия му поглед.

— Естествено — съгласи се Чет, също усмихнат.

Дайна се ядоса от готовността, с която Чет се отказваше от нея — ей така, без никакво възражение. Никой дори не я попита какво желае.

Но веднага се укори вътрешно. Нали точно това желаеше? Блейк беше жив и тя бе омъжена за него. Не искаше да се развежда, за да се омъжи за Чет. Защо тогава се цупеше? „Чист егоизъм“, реши накрая тя.

След като проблемът с годежа се уреди, на гостите им стана безинтересно и започнаха да се разотиват. Докато Дайна се усети, в един момент се сбогуваше с госпожа Бърнсайд, а в следващия вече стоеше във фоайето сама с Блейк, който беше вперил в нея онзи нетрепващ поглед, който толкова я изнервяше.

— Тези бяха последните — съобщи той.

Дайна се озърна.

— Къде е майка ти?

— В дневната, помага на Деидре да почистят.

— Ще отида да им помогна.

Дайна понечи да тръгне, но Блейк я хвана за лакътя.

— Няма нужда. — После я пусна също толкова рязко. — Могат и сами да се оправят.

Дайна не възрази. Денят се бе оказал прекалено дълъг и се чувстваше физически и психически омаломощена. Това, което наистина искаше, бе една дълга нощ със здрав, безпаметен сън. Тя пое към стълбите със смътното усещане, че Блейк я следва.

— Не върна пръстена на Чет — напомни й безизразно той.

Дайна вдигна лявата си ръка и погледна оформените като цветче диаманти.

— Не, аз… сигурно съм забравила.

Беше твърде уморена, за да се притеснява за такива незначителни подробности.

Но когато понечи да свали ръка, Блейк неочаквано я хвана, свали пръстена и го хвърли небрежно върху лакираната махагонова масичка във фоайето.

— Не можеш да оставяш такива скъпи вещи да се търкалят навсякъде! — възкликна Дайна, взе пръстена, стисна го в юмрук и се намръщи. Това ли беше същият Блейк, който твърдеше, че за всичко си има място и всичко трябва да си бъде на мястото?

— Скъпи за кого? — попита той с хладна надменност.

Тя стисна още по-здраво пръстена.

— Ще го прибера в стаята си и ще му го върна, когато ми се удаде възможност.

Почака Блейк да й възрази, но когато това не стана, тя отново тръгна към стълбите.

— Ще идва утре — заяви Блейк точно зад гърба й. — Тогава ще можеш да му го върнеш.

— В колко ще дойде? — попита тя, без да спира. Никак не й се искаше да връща пръстена в присъствието на Блейк, но той едва ли щеше да й остави друга възможност.

— В десет за късната неделна закуска.

Когато изкачи и последното стъпало, Дайна се обърна. Спалнята й беше първата стая вдясно. Тя отиде до вратата, но неочаквано ръката на Блейк се стрелна покрай нея и й отвори. Дайна спря и го погледна объркано.

— Какво правиш? — намръщи се тя.

— Отивам да си легна — погледна я хладно той и повдигна едната си вежда. — Къде си мислеше, че ще спя?

Дайна се озърна отчаяно. Ироничният му въпрос я беше накарал да се разтрепери.

— Не съм мислила по този въпрос — заекна тя, — но май съм свикнала да спя сама.

Той сложи ръка на кръста й и я бутна решително в стаята.

— Едва ли очакваш това да продължи.

— Аз… — „О, господи, точно това очаквах!“, осъзна смаяно Дайна. — Мисля, че така би било по-добре… поне първоначално.

Тя се спря в средата на стаята и се обърна към него. Блейк вече затваряше вратата.

— Така ли?

Той я погледна с безизразно лице.

— Да.

Нервите й бяха изопнати до скъсване, а сърцето и биеше неравномерно. Когато го видя, че си съблича сакото, сваля си вратовръзката и започва да си разкопчава ризата, опасенията й се засилиха.

Тя направи последен опит да го убеди, макар гласът й да трепереше:

— Блейк, минаха две години и половина.

— На мен ли го казваш! — отвърна сухо той.

Гласът й изтъня:

— Вече не те познавам! Струваш ми се чужд.

— Това лесно ще се оправи.

— Дори не се опитваш да разбереш, Блейк! — възкликна тя, като отчаяно се мъчеше да запази самообладание. — Не мога просто така да скоча в леглото с…

— Със съпруга си ли? — довърши той и я погледна унищожително. — Че кого другиго би могла да предпочетеш?

Ризата падна на пода и разкри голи гърди и рамене, загорели като лицето му. Мускулите му играеха на изкуствената светлина и го правеха да изглежда примитивен, силен и опасен.

Стомахът й се сви, когато почувства силата на земния му, езически чар. За да се освободи от магията на това обаяние, тя се обърна и отиде сковано до тоалетката да прибере пръстена на Чет.

— Никой. Не това имах предвид.

Остана до тоалетката, опряла толкова силно длани на повърхността й, че кокалчетата на пръстите й побеляха от натиска. Блейк тръгна към нея и тя вдигна поглед. Видя в огледалото как отражението му се приближава до нейното.

— Станал си безчувствен, Блейк, циничен — каза му с обвинителни нотки в гласа. — Мога да си представя какво си преживял…

— Нима? — изкриви устни той. — Можеш ли да си представиш колко нощи съм се държал отчаяно за образа на една синеока жена със златни, меки като коприна коси, за да си спася разсъдъка? — Пръстите му се заровиха в няколкото измъкнали се от кока й кичура и Дайна затвори очи от жестоките нотки в гласа му. — Около деветстотин двадесет и две. И сега, когато отново я виждам, тя е увиснала на ръката на най-добрия ми приятел. Нима е чудно, че съм безчувствен и изпълнен с горчивина, след като толкова време съм чакал устните й да изтрият неприятния спомен за онези часове? Поне липсвах ли ти, Дайна? — Той я хвана за косата и обърна лицето й към себе си. — Скърбеше ли за мен?

В очите й бликнаха сълзи, но тя ги преглътна, защото се чувстваше унизена от болката, която й причиняваше Блейк.

— Когато изчезна, отначало едва не се побърках от страх. Но майка ти беше още по-разстроена — първо да загуби съпруга си, а след това може би и теб. Прекарвах по-голямата част от времето си, като я утешавах. След това компанията започна да се разпада и Чет настоя да поема управлението, за да не фалираме. Така че се хвърлих с главата напред в един напълно различен свят. Денем бях твърде заета, за да мисля за себе си, а вечер майка ти имаше нужда от мен. Единственото време, когато оставах сама, бе в тази стая, но вземах хапчета за сън. Трябваше да си почивам, за да изкарам и следващия ден. Честно казано, Блейк, нямах много време да скърбя.

Той изобщо не се развълнува от думите й. Тъмните му очи останаха студени и безизразни.

— Но за Чет си имала време — каза той с леден глас.

Дайна трепна от болка. Стрелата му беше улучила целта.

— Всичко започна съвсем безобидно. Като твой най-добър приятел, беше съвсем естествено той да поддържа връзка с мен и майка ти. После дойде и съвместната ни работа в компанията. Винаги бе на разположение, подкрепяше ме, окуражаваше ме и ми предлагаше рамото си, когато имах нужда от него, без да иска нещо в замяна — обясни тя, отказвайки да се чувства виновна. — После, когато дойде вестта за смъртта ти, отношенията ни прераснаха в нещо повече. Имах нужда от него.

— Аз пък имам нужда от теб… сега — каза Блейк и я притегли в стоманените си обятия.

Коравите гърди, които усети под дланите си, събудиха рязко сетивата й. Топлият му дъх докосна извърнатото й лице и я обгърна мускусен аромат. Дайна опита да се освободи, като го натисна с всички сили по гърдите.

— Не си чул и дума от това, което казах! — избухна ядно тя, като вътрешно се бореше с възбудата си. — Променил си се! Аз се промених! Имаме нужда от време, за да свикнем с различията си!

— Кои различия? — попита троснато Блейк. — Между мъжа и жената? Тях съвсем бързо можем да открием и изгладим.

Ципът на роклята й беше свален.

— Престани! — извика Дайна, като правеше всичко възможно роклята да остане на раменете й. — Караш ме да се чувствам като животно!

— Ами ти си животно. И двамата сме животни, от вида хомо сапиенс — каза студено той. — Дошли сме на тази земя, за да спим, да се храним и размножаваме, да живеем и умираме. В джунглата научих, че това е същността на нашето съществуване.

В гърлото й се надигна истеричен смях.

— О, боже! — каза задавено тя. — Това ми звучи като: „Ти Тарзан, аз Джейн!“.

— Махни светските украшения и красивите думи и в крайна сметка ще получиш точно това.

— Не, нашите умове са по-развити. Ние имаме чувства, емоции — възрази тя. — Ние…

Роклята падна въпреки усилията й.

— Млъквай! — изръмжа заповеднически Блейк и й запуши устата с целувка.

Дайна се изви назад, за да се отскубне, но той използва това, за да притисне корема й още по-здраво към себе си. Коприненият комбинезон прилепваше плътно по тялото й и показваше точно толкова, колкото и скриваше. По кожата й зашариха мазолести пръсти.

Блейк се впи грубо в меките й устни. Главата й се отметна назад толкова рязко, че Дайна се уплаши да не й се счупи вратът. Усети как гладките като стомана мускули на ръцете му се напрягат, усети и скритата в тях чувственост. Той стопяваше съпротивата й и бавно, но сигурно вземаше надмощие. Дайна започна да го блъска с юмруци по гърдите; немощни удари, които не й донесоха никакъв успех.

Това усилие сякаш изразходи и последните й сили. Секунди по-късно пред очите й се спусна тъмнина и я обхвана зашеметяваща слабост. Тя впи пръсти в раменете му, за да не падне.

Заедно с нейната съпротива изчезна и бруталността на Блейк. Целувката му стана по-нежна, а това й позволи да изправи глава. Малко по малко се окопити достатъчно, за да усети, че той вече не я държи толкова здраво.

Дайна се освободи решително и отстъпи назад задъхана, с омекнали колене. Блейк направи крачка към нея и спря. Секунди по-късно й стана ясно защо. Гърбът й опираше в стената и вече нямаше накъде да отстъпва. Беше притисната като животно. Тя погледна втренчено мъжа, който я държеше в шах. Непознатият, който бе неин съпруг.

После вдигна глава и събра цялата си гордост, за да го помоли:

— Не прави това, Блейк!

Той се приближи бавно и безшумно. Дайна не направи опит да се изплъзне. В очите му не се четеше никаква милост и тя нямаше намерение да се унижава, като му показва страха си. Затова премина в пасивна отбрана и стисна здраво очи, докато Блейк се събличаше.

— Да не би да предпочиташ да се правиш на съпруга — мъченица, която понася бруталността на съпруга си? — подразни я той. — Тази твоя студенина е само фарс. Твърде добре си спомням колко страстна беше някога в леглото.

Дайна пребледня. Тя също си го спомняше. Искрица от някогашния огън пробяга по вените й, когато Блейк я притегли към себе си и усети допира с голата му кожа, но не можа да се разпали. Ръцете, които я докосваха, бяха груби и мазолести, а не онези гладки пръсти с добре поддържан маникюр, които някога разпалваха огън в нея.

— Не съсипвай брака ни — прошепна тя, като се опитваше да не гледа къдравите, изрусени от слънцето косъмчета, покрили като светъл облак тъмните му бронзови гърди. — Искам отново да те обичам, Блейк.

Той изруга тихо, зарови лице в косите й и промърмори с дрезгав, изпълнен с болка глас:

— По дяволите! Защо не ми го каза още когато ме видя? Защо трябваше да чакаш досега?

— А щеше ли да има значение? — попита Дайна и преглътна едно ридание.

— Тогава може би. — Той я вдигна с лекота на ръце и стисна решително зъби. — Но сега изобщо не ми пука. Ти си моя и възнамерявам да те имам.

Лампата на тавана угасна и стаята потъна в тъмнина. Воден сякаш от животински инстинкт, Блейк я отнесе до леглото. Без да си прави труда да отмята завивките, той я положи върху леглото и се наведе над нея.

— Блейк! — каза тя с безмълвна молба, в последен опит да го накара да разбере нежеланието й.

— Не — отговори той и матракът се огъна под тежестта му. — Не искай това от мен — прозвуча тихият му глас съвсем до ухото й. Дъхът му раздвижи близките кичури. — Твърде дълго чаках.

„И двамата се променихме — помисли си Дайна и се вцепени, когато влажните му устни се плъзнаха по шията й. — Не можеш ли да видиш разликите, Блейк? И физически, и духовни. Не си ли забелязал, че сега косата ми е по-дълга?“ Когато ръката му се плъзна нагоре по корема й, си спомни как някога гърдата й изпълваше шепата му. Сега, със зрелостта, тя преливаше.

Но Блейк бе твърде зает да се наслаждава на женствените й форми, за да прави сравнения. Галещите му ръце шареха по тялото й някак твърде познато. Тялото й започна да откликва, отначало неохотно. Дългите, опияняващи целувки прогониха от съзнанието й всичко останало, освен нуждите на плътта.

Сетивата й взеха надмощие, ликувайки от вкуса на устните му, които намираха най-чувствителните й места, и от докосването на меките, къдрави косъмчета на гърдите му, които втвърдяваха еротично зърната й.

Сърцата им биеха заедно в езически ритъм и той се ускоряваше, стигайки до връхната точка. Зашеметяващият му, примесен с миризма на пот аромат и топлината на тялото му стимулираха сетивата й, докато накрая всичко друго изчезна.

За момент стигна до висини, които бе смятала, че никога повече няма да види. Блейк продължи да намира всички чувствителни места по тялото й, докато тя не застена името му, най-сетне победена.