Катрин Каултър
Хемлок Бей (7)

7.

Тенисън изглеждаше така, сякаш иска да запрати чинията си по главата на Шерлок. Дишаше тежко и бързо. Шерлок продължи, след като цяла минута дъвка съсредоточено някаква хапка:

— Питах се също и за съвпаденията във времето. Спомняш си, нали, Тенисън? Обадил си се да помолиш Лили да занесе онези диапозитиви във Фърндейл, като си знаел, че ще се смрачава, когато тя ще кара по шосе 211. Тогава спирачките са отказали. Това май е повече от съвпадение, а?

— По дяволите, вие двамата сте действали зад гърба ми. Направили сте нещо, което знаете, че нямаше да одобря! Сега Лили е добре. Вече няма нужда от присъствието ви. Повтарям, аз съм неин съпруг. Аз ще се грижа за нея. Колкото до вашите смешни завоалирани обвинения, няма да се унижа чак дотам, та да им отговарям.

— Мисля, че би трябвало да решиш да се унижиш — изрече Шерлок и в този момент Тенисън изглеждаше готов да я убие.

Савич го изчака да се успокои малко, после се намеси:

— Добре, няма нужда точно сега да се унижаваш. Нека продължим нататък. Да предположим, Тенисън, че Лили си спомня всичко съвсем точно, както се е случило. Това поражда два основателни въпроса: защо са отказали спирачките, може да е било просто технически проблем? Но е отказала и ръчната спирачка. Много странно би било да се предположи, че има и още един технически проблем, нали? И това означава, че някой е повредил цялата спирачна система. Кой, Тенисън? Кой ще иска смъртта на Лили? Освен това, ако тя беше умряла, всички щяха да помислят, че си е чисто и просто самоубийство. Кой ще иска такова нещо, Тенисън?

Тенисън бавно се изправи на крака. Шерлок виждаше как една вена пулсира на шията му. Беше вбесен, но и още нещо. Изплашен? Отчаян? Не можеше да разбере и това я накара да се почувства несигурна. Той чудесно се контролираше. Изрече, едва откъсвайки думите от гърлото си:

— Ти си полицай. Виждаш само лоши неща. Имаш си работа с изверги, злодеи. Това, което се случи, не е било предизвикано от някого, с цел да убие Лили… Тя беше много болна, всички го знаят. Лили също го знае; тя дори го приема. Най-логичното обяснение е, че дори не си спомня какво точно се е случило, защото не може да се принуди да си признае, че наистина е опитала да се самоубие отново. Това е. Повече няма да понасям вашите обвинения. Това е моят дом. Искам и двамата да си тръгнете. Искам да излезете от живота ми.

— Добре, Тенисън — съгласи се Савич. — Шерлок и аз с радост ще си тръгнем. Всъщност тръгваме си веднага след вечерята. Госпожа Скръджинс я направи специално заради мене и не искам да я пропусна. О, да, споменах ли ти, че зная всичко за Линда… спомняш си, нали? Тя беше първата ти съпруга и се самоуби само тринадесет месеца, след като се омъжи за тебе…

Не бяха казали на Лили за Линда Мидълтън Фрейзър. Тя замръзна на място с отворена уста, а в очите й се четеше върховно неверие. Всяка надежда за нея изтичаше с тези думи. Когато съпругът й бе говорил за мъртвата си съпруга така спокойно и разумно, тя се бе запитала дали е възможно нейният мозък да е променен от това, което в действителност се е случило, дали е така разцентрован, че просто да не може да вярва на никоя своя мисъл или реакция. Сега вече не смяташе така. Сега знаеше, че си е спомнила всичко точно както е било. О, Господи, да не би да е убил първата си съпруга? Това беше ужасно, не беше за вярване. Лили се разтрепери, не можеше да се овладее.

Изрече бавно, стиснала здраво ножа с побелели от усилието кокалчета:

— Помня, ти ми каза, че си бил женен за кратко, Тенисън, много отдавна.

— Много отдавна ли? — изрече Шерлок с вдигнати вежди. — Звучи така, сякаш е било преди десет години и повече, нали? Сякаш е избягал с някое момиче, когато е бил на осемнадесет години? Всъщност, Лили, първата съпруга на Тенисън, Линда, се е самоубила преди две години, само осем месеца, преди ти да дойдеш в Хемлок бей и да се запознаеш с него. — Тя погледна към Тенисън и продължи с безизразен глас: — Във всеки случай, ти не си казал и думичка за това, че съпругата ти се е самоубила. Защо, зетко?

— Това беше трагично събитие в живота ми — произнесе спокойно Тенисън, отново с пълно самообладание, вземайки чашата, за да отпие от шардонето. Беше много сухо, с дървесен аромат, точно както го предпочиташе. — И още е болезнен спомен. Защо да искам да говоря за него? Не че някога е било тайна. Лили можеше да го чуе от всекиго в града, дори от собствените ми родители.

Шерлок се наведе напред, забравила храната. Ръкавицата беше хвърлена. Изглеждаше невероятно. И тя отправи патентованата си лъчезарна усмивка към Тенисън Фрейзър.

— Нима това не ти се е струвало достатъчно важно, Тенисън, за да й го кажеш, особено след като тя се опита да се самоубие преди седем месеца? Не би ли трябвало да си помислиш: „О, тук нещо не е наред, кой знае, може би със самия мене. Две съпруги се опитват да се самоубият, и то само месеци след сватбата?“. Странно, не мислиш ли, Тенисън? Две мъртви съпруги, един жив съпруг?

— Не, изобщо не е смешно. Тези неща нямат никакво значение. Лили изобщо не прилича на Линда. Лили просто беше разтърсена от смъртта на детето си, от ролята си в тази смърт.

— Аз нямам никаква роля в смъртта на Бет — натъртено изрече Лили. — Сега го разбирам.

— Наистина ли вярваш в това, скъпа? Върни малко лентата назад. Колкото за Линда, тя имаше тумор в мозъка. Умираше.

Това е нещо ново, помисли Савич.

— Тумор в мозъка?

— Да, Савич, такава беше диагнозата й. Не можеше да се оперира. И знаеше, че ще умре. Не искаше да понася неизбежната болка, не искаше да губи себе си, да вижда как намаляват физическите й способности. От ден на ден ставаше все по-неадекватна заради тумора. Не можеше да понася това положение. Искаше тя сама да реши кога да дойде собственият й край и го направи. Накара да й сложат инжекция с калиев хлорид. Действа много бързо. Колкото до тумора, аз се погрижих нещата да не се разгласяват. Не виждах причина да казвам на когото и да било. — Той замълча за момент, погледна към Савич, после към Шерлок. — Разбира се, в регистрите е записано. Проверете ако искате, не ме интересува, не ви лъжа.

— Хмм — вдигна вежди Шерлок. — Значи мислиш, че е по-добре всички да смятат, че жена ти се е самоубила без основателни причини?

Отпусна се назад на стола, кръстосала ръце на гърдите си.

— Така ми се струваше тогава.

— Тринадесет месеца — каза Савич. — Първия път си бил женен само тринадесет месеца. Ако Лили бе успяла да умре в онази катастрофа, значи щеше да изпревари Линда с два месеца. А ако беше умряла при първия опит точно след погребението на Бет, тогава наистина щеше да счупи рекорда.

Тенисън Фрейзър каза бавно, гледайки жена си право в очите:

— Не намирам това за смешно, Савич. Ти ме съдиш въз основа на предположения, на съвпадения, без някакво доказателство, което да е валидно, а един полицай не може да прави това. Лили не умря, слава богу, нито тогава, нито сега. Ако беше умряла в катастрофата, съмнявам се, че щях да я надживея. Твърде много я обичам и искам тя да е добре.

Много го бива, помисли Савич, наистина много. С дар слово, извънредно убедителен и логичен, а пък и позоваването на чувствата… Тенисън беше със сигурност прав в едно — те нямаха никакви доказателства. Беше прав и за друго — Савич вече го бе обявил за виновен, за недвусмислено виновен, но трябваше да има доказателства. Макс трябваше да се разрови по-надълбоко. Със сигурност имаше нещо; винаги се намира по нещо.

Шерлок преглътна поредната хапка от изстиналата вечеря.

— Откъде е взела Линда този калиев хлорид?

— От лекаря й, този, който й постави диагнозата. Той беше много привързан към нея и затова според мене й е помогнал. Не знаех нищо, преди тя да умре, той ми каза какво се е случило, за това, че й е помогнал да го направи. Не повдигнах обвинение, защото знаех, че Линда искаше сама да сложи край на живота си според условия, които сама да определи. Доктор Корд умря малко след нея. Всичко това беше много ужасно.

Лили се обади:

— Научих за смъртта на доктор Корд от една жена в супермаркета. Тя каза, че се застрелял, докато е чистел оръжието си, ужасен нещастен случай. Не спомена нищо за съпругата ти.

— Хората в града не искат да ме нараняват, предполагам, особено след като вече бях отново женен, затова не са споменали нищо. — Той се обърна към съпругата си и каза, протегнал ръка към нея: — Лили, когато ти дойде в града, само преди година и половина, не можех да повярва, че някой друг може да влезе в живота ми и да ме накара да се чувствам цялостен, че някой може да ме обича и да ме направи щастлив, но ти успя. И доведе със себе си скъпата малка Бет. Обикнах я от първия миг, когато я видях, както и тебе. Липсва ми, Лили, всеки ден ми липсва. Това, което ти преживя… може би вече е свършило. Може би случката с колата те е отрезвила. Повярвай ми, скъпа, просто искам ти да си добре, искам го повече от всичко. Искам да те заведа на Мауи и да лежим двамата на плажа, да знаем, че единственото ни притеснение трябва да е равномерният загар. Не слушай брат си. Моля те, Лили, не вярвай, че е имало нещо странно в смъртта на Линда. Брат ти е полицай. Полицаите винаги виждат навсякъде злонамерени мотиви, но не и аз. Аз те обичам. Искам да бъдеш щастлива с мене.

Савич, който довършваше лазанята си по време на тази вдъхновена реч, изглеждаше леко заинтересуван, сякаш наблюдаваше представление.

— Тенисън, откога баща ти е член на директорския борд на Музея на изкуствата в Юрика? — не издържа накрая той.

Остави вилицата си и се облегна назад.

— Какво? О, не знам. Може би от години, предполагам. Никога не съм обръщал особено внимание. Какво общо има това, по дяволите?

— Нали разбираш — продължи Савич, — отначало не можехме да си представим защо ще искаш да се ожениш за Лили, ако си искал да я убиеш. Заради какво? После разбрахме, че си знаел за картините на баба ни. Лили притежава осем платна от Сара Елиът, които струват много пари, както сигурно добре ти е известно.

Сега Савич усети лека тревога. Тенисън беше изправен пред ръба на пропастта. Беше бесен, лицето му бе почервеняло, устните му се движеха беззвучно. Савич се приготви да посрещне атаката.

Но Тенисън само удари с дръжката на ножа по масата веднъж, два пъти, после трети път.

— Копеле мръсно! Не съм се оженил за Лили, за да се докопам до проклетите платна на баба й. Това е нелепо. Измитай се от къщата ми!

Лили бавно се изправи на крака.

— Не, Лили, не ти. Моля те, седни, изслушай ме, трябва да ме изслушаш. Баща ми и аз познаваме чудесната работа на хората в Музея на изкуствата в Юрика. Те имат великолепна репутация. Когато ти ми каза, че баба ти е Сара Елиът…

— Но ти вече си знаел, Тенисън. Знаел си още преди да се срещнем. И се направи на толкова изненадан, когато ти го казах. Престори се, че ти е много приятно, че съм наследила нещичко от невероятния й талант. Толкова много искаше да имаш картините й тук, в Северна Калифорния. Искаше ги тук, за да си близо до тях, да ги контролираш, та когато аз умра, ти да нямаш никакви трудности да се добереш до тях. А може би баща ти е искал картините да са тук? Кое от двете, Тенисън?

— Лили, замълчи, това не е вярно, нищо не е вярно. Картините са велико изкуство. Защо да стоят в Чикагския музей на изкуствата, когато ти живееш тук? Освен това е по-лесно картините да се наглеждат, когато са изложени в местния музей.

— Как точно да се наглеждат?

Тенисън сви рамене.

— Непрекъснато се обаждат хора от различни галерии, питат колко струва да бъдат наети картините, искат да ги продадем на частни колекции, трябва да следим и графика на реставрационните работи, необходимо е и нашето одобрение, ако се наложи смяна на рамка. Купища досадни подробности.

— Тези подробности бяха сведени до минимум, преди да се омъжа за тебе, Тенисън. Имаше да се подписва само по един договор годишно в музея. Защо не си ми казал нищо за тези административни тревоги? В устата ти звучи, като че ли непрестанно се занимаваш с тези картини.

Това сарказъм ли беше? Савич се надяваше да е така.

— Чувстваше се зле, Лили. Не исках да те товаря с такива неща.

Изведнъж се случи нещо много странно. Лили видя съпруга си като сива сянка, нещо безплътно, което отваряше уста, но от него не излизаше нито звук. Не мъж, само тънка сянка, а сенките не могат да нараняват. И тя се усмихна, докато изричаше:

— Както каза Дилън, аз съм много богата, Тенисън, забрави ли?

Савич видя, че зет му отчаяно се опитва да запази спокойствие, да намери логични аргументи, да не изглежда така, сякаш се отбранява, да не допусне Лили да види какво представлява всъщност. Гледката беше омагьосваща. Може ли човек да е толкова добър лъжец, толкова добър актьор! Савич си пожела да го разбере.

— Винаги съм смятал — започна бавно Тенисън — че ти държиш картините в някакъв тръст. Че не са твои, че си просто техен пазител до края на живота си.

— Но си се занимавал с администрацията около тях през всичките тези месеци — възрази Лили. — Как не си могъл да разбереш, че те са мои, напълно мои, без никакъв попечителски тръст?

— Така мислех, повярвай ми! Никой не е споменавал друго, дори кураторът господин Монк. Ти се запозна с него, Лили, видя колко се радва той, че картините са тук.

Савич отпи от горещия чай, който госпожа Скръджинс бе наляла в чашата му.

— Никой от нас не държи картините в тръст — поклати глава той. — Те са наша собственост. — Знаеше, че госпожа Скръджинс слуша. Не възразяваше срещу това. Тя може би би могла да му каже нещичко, на него или на Шерлок, когато свърши интимната вечеря. — Ако Лили иска, би могла да продаде една или две, или дори всичките картини. Всяка от тях струва по около един милион долара. А може би и повече.

Тенисън изглеждаше смаян.

— Аз… не съм и предполагал — изрече той и в гласа му се прокрадна тревога.

— Трудно ми е да ти повярвам — каза Лили. — Ти не си глупак, Тенисън. Със сигурност господин Монк ти е казал каква е цената им. И когато си разбрал, че аз съм внучка на Сара Елиът, сигурно ти е било много лесно да разузнаеш, че тя ги е завещала на мене. Гледал си на мене като на средство да се добереш до тези картини. Сигурно доволно си потрил ръце. Аз завещах всичко на Бет — по твое настояване, Тенисън, ако си спомняш — и те обявих за изпълнител на завещанието.

— И в действителност — каза Савич, — Бет почина преди Лили, следователно кой я наследява?

— Тенисън. Моят съпруг. — Тя продължи след миг с такава горчивина, че едва не се задавяше. — Колко лесни направих нещата за тебе. И какво се случи? Имаш притеснения с парите? И е трябвало бързо да ме отстраниш от пътя си?

Тенисън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Не, не, чуй ме. Предполагам, че съм гледал на картините като на произведение на баба ти, нищо друго. Ценни неща, които трябва да бъдат наблюдавани, особено след като ти се разболя. Добре, аз с удоволствие се заех с тази работа. Моля те, Лили, повярвай ми. Когато ми каза, че тя е твоя баба, бях много изненадан и много се зарадвах заради тебе. А след това забравих. Лили, не съм се оженил за тебе заради платната на баба ти. Кълна ти се, че не съм. Ожених се за тебе, защото те обичам, защото обичах Бет. Това е. Баща ми… не, не вярвам, че може да има нещо тук. Трябва да повярваш.

— Тенисън — каза Лили с нисък успокояващ глас, — знаеш ли, че никога не съм била изпадала в депресия, преди да се омъжа за тебе?

— По дяволите, преди смъртта на Бет нямаше причина да бъдеш депресирана.

— Може би съм имала. Не съм ли ти разказвала за първия си съпруг?

— Да, бил е ужасен, но ти си оцеляла. Но, Лили, беше съвършено различно, когато дъщеря ти беше блъсната от онзи шофьор, който избяга. Естествено е да изпаднеш в дълбока скръб, да почувстваш дълбока депресия.

— Дори след седем месеца?

— Мозъкът е странен инструмент, непредсказуем. Невинаги постъпва по начина, по който очакваме. Аз се молех непрекъснато да се оправиш. Съгласен съм, беше ти необходимо много време да се възстановиш, но, Лили, ти сега си напълно добре, знам го.

— Да — изрече тя бавно и бутна назад стола. — Да, знам, че съм добре и ще се оправя. — Усети дърпане в шевовете на операцията, което я караше да се свие на две, но тя остана изправена. — Да, Тенисън. Напълно възнамерявам да се оправя. — Опря длани на масата. — И ще обичам Бет до края на живота си, и ще изпитвам тъга от загубата й, мъка по нея, докато не умра, но ще се справя. Ще го понеса. Ще се моля това да остане в миналото, да не изпадна отново в тази черна депресия. А сега ще се изправя срещу живота и ще събера нещата. Да, Тенисън, ще се оправя, защото, нали разбираш, аз те напускам. Тази вечер.

Той стана така бързо, че столът му тупна шумно на пода.

— Не, по дяволите не можеш да ме оставиш… Лили, не! Това е заради брат ти. Ще ми се баща ми да не му се беше обаждал; ще ми се Савич да не беше идвал тук, за да съсипе всичко. Той ти е напълнил мозъка с лъжи. Настроил те е срещу мене. Няма никакви доказателства, просто го попитай. Не, нищо от това не е вярно. Моля те, Лили, не ме напускай.

— Тенисън — каза Лили много тихо, гледайки го право в очите, — какви хапчета ми даваше през тези седем месеца?

Той издаде вой, отчаян, безумно изплашен, бесен и безнадежден звук. Дишаше тежко, едва откъсвайки думите от езика си:

— Опитвах се да подобря положението ти. Опитвах се, Господ знае, а ти сега си решила да повярваш на тоя твой побъркан брат и на жена му и ме напускаш. По дяволите, та аз ти давах Елавил!

Лили кимна.

— Да, наистина като че ли няма никакво солидно доказателство, за да те предам на шерифа. Шерифът не си гледа особено добре работата, нали? Само като си спомня колко усилено се опитваше да открие убиеца на Бет…

— Знам, че е направил всичко възможно. Ако ти беше с Бет, може би щеше да бъдеш по-добър свидетел, но ти…

Тя продължи, без да обръща внимание на думите му:

— Ако намерим доказателство, тогава шериф Бозо ще трябва да те затвори, Тенисън — независимо какво казваш ти или баща ти, независимо колко пари ще пуснете в джоба му, независимо колко гласове ще съберете за него, — докато не намерим някой по-компетентен застъпник на закона в Хемлок бей. Истината е, че щях да те оставя дори ако не беше убил първата си съпруга, ако не беше се опитал да ме убиеш, защото, Тенисън, ти ме излъга; още от самото начало ме лъжеше. Използва смъртта на Бет, за да ме накараш да изпитвам дълбока вина, и ме манипулираше — и още се опитваш да го правиш — а най-вероятно си ме дрогирал, за да ме накараш да изпадна в депресия, да ме накараш да се почувствам виновна и излишна. Но не съм, Тенисън. Някой уби Бет. Не съм аз. Сега го разбирам. Не си ли смятал да ме убиеш още докато надяваше халката на пръста ми? — Той стискаше главата си с ръце и яростно я клатеше, без да гледа към никого. — Днес се питам, Тенисън, ти ли уби и Бет?

Той рязко вдигна глава.

— Да убия Бет? О, Господи! Никога!

— Тя беше моя наследница. След моята смърт картините щяха да бъдат нейни. Не, със сигурност не можеш да бъдеш чак толкова зъл. Баща ти би могъл, може би и майка ти, но не и ти, не мисля. Но пък и аз никога не съм умеела да си подбирам мъжете. Само виж историята ми — два опита и ето какво се получи. Да, явно не умея да ги подбирам. Може би букмейкърските гени са си казвали думата и са пречели на здравия разум. Не, ти не би могъл да убиеш Бет или да поръчаш да я убият. Може би ще намерим нещо за баща ти. Ще видим. Сбогом, Тенисън. Няма да ти казвам какво мисля за тебе.

Савич и Шерлок мълчаха, гледайки към мъжа и жената, застанали един срещу друг от двете страни на масата. Тенисън беше бял като платно. Пулсиращата вена на врата му туптеше силно. Пръстите му стискаха ръба на масата. Изглеждаше като човек, излязъл от кожата си, като човек, който нищо не разбира.

Колкото до Лили — тя изглеждаше спокойна, невероятно спокойна. Като че ли нищо не я притесняваше. Само изрече:

— Дилън и Шерлок ще съберат нещата ми, докато ти си на работа утре, Тенисън. Тази вечер тримата ще спим в Юрика. — Тя се обърна, усещайки леко дърпане на мястото на операцията, и добави: — Моля те, не унищожавай картините и рисувателните ми принадлежности, Тенисън, иначе брат ми и снаха ми ще ти разбият физиономията. Страшно много искат да го направят. — Кимна му и се обърна към брат си: — Дилън, ще бъда готова след десет минути. — Изправила глава, с опънати рамене, сякаш не беше преживяла операция преди няколко дни, Лили излезе от трапезарията. Видя госпожа Скръджинс, стоеше до кухненската врата. Икономката й се усмихна, докато тя почти прелетя край нея, изричайки през рамо: — Вечерята беше превъзходна, госпожо Скръджинс. Брат ми наистина много я хареса. Благодаря ви, че спасихте живота ми преди седем месеца. Много ще ми липсва вашата доброта.