Катрин Каултър
Хемлок Бей (21)

21.

Сейнт Джон, Антигуа

Савич нямаше какво повече да прави в Антигуа. Тими Татъл — с две здрави ръце — беше отвлякъл Мерилин и Савич не искаше дори да помисли какво прави той с нея сега.

А може би я бяха отвлекли двама души — мъж с див поглед, черна коса и две ръце и жена с една ръка и лудост в погледа.

Савич не можеше да се понася. Беше изпуснал Мерилин, беше допуснал да убият агент на ФБР и местен полицай, беше всял истински хаос на острова. Знаеше, че безжизнените очи на Вирджиния Косгроув и дългата червена рана, зейнала върху гърлото й, ще му се привиждат още дълго време.

— Не се поддавай на вината, Савич — хвана го за ръката Джими Мейтленд, мъчейки се да го успокои. — Нали аз одобрих всичко, което ти направи. Но нещо се случи, нещо стана. И ти сега трябва да продължиш.

Мейтленд поклати глава, прокара пръсти през посивялата си коса и я разроши.

— Господи, не ми го побира умът. Но какво друго бихме могли да направим? Мисля, че трябва да се върнем у дома. Вини Арбъс остава с екипа за бързо реагиране, ще продължат да търсят Мерилин заедно с местните отряди за съдействие на полицията. Всичко ще се уталожи, ще се разплете. Има обяснение, трябва да има.

Савич не изпускаше Шерлок от очи. Не след дълго усети, че тя е някак си различна — по-тиха, съсредоточила вниманието си някъде другаде. Погледът й беше далечен и унесен. За какво ли мислеше?

Трябваше да се разместят купища, пластове предразсъдъци, да се дадат обяснения, но всеки избягваше необяснимото, защото се стъписваше пред факти, в които не откриваше смисъл и човешки поглед. А като капак на всичко, нямаше и следа от мъжа, който беше отвлякъл Мерилин Уорлъски от летището на Сейнт Джон.

Когато се върнаха във Вашингтон, Савич побърза да отиде във фитнес залата — имаше нужда да свали натрупаното в мускулите напрежение, да изхвърли съмненията. Беше сигурен, че го чакат нови изпитания.

Когато прекрачи прага на дома си, се чувстваше толкова изтощен, че всяка стъпка му се струваше невероятно мъчение; но синът му имаше явно други планове — вкопчи се здраво в панталона му и надигна главичка. Савич реши да го вземе, но Шерлок го възпря:

— Не, чакай малко.

Детето дръпна силно крачола на баща си и успя да се понадигне малко. Вдигна усмихнато личице към баща си, после полека повдигна единия крак, а след това другия.

Всичките въпроси, които чакаха отговор, цялото усещане за провал се стопиха за миг. Савич извика от възторг, грабна сина си, подхвърли го във въздуха и не престана да го хвърля, докато Шон не започна да пищи едновременно от радост и от страх.

Вечерта в леглото Шерлок сгуши глава на рамото на Савич и прошепна:

— Шон ни връща смисъла, нали?

— Да. Бях готов да се строполя от умора, когато се прибрах, а той ме накара да забравя всичко и да се смея.

— Недей да се чувстваш виновен. Трябваше да видиш детегледачката — беше толкова горда с постижението на Шон — едно повдигане на крачето, после другото, всичко е записала с камерата. Колко много губят родителите, когато не са с децата си! Само си помисли — първа усмивка, първа дума, първа крачка. Всичко е за първи път, никой миг няма да се повтори. Разбираш какво искам да ти кажа.

Савич положи ръка на кръста й, погали я леко, стори му се отслабнала, после целуна челото й, отпусна се отново по гръб и се загледа в тъмния таван.

— Дилън?

— Хмм?

— Исках Шон да си легне, за да можем и ние да се отпуснем.

— Какво си искала, скъпа?

— Спомних си нещо, което се случи в онази стая на летището. — И тя си пое дълбоко дъх.

 

 

Хемлок бей

— Няма да повярваш, Саймън! — поклати глава Хойт.

— Я виж ти! И какво точно, Кларк?

— Лейтенант Добс…

Саймън дочу шум, може би разместване на задната седалка на колата, но в момента, в който разбра, че става нещо, усети как някакъв извънредно твърд предмет се стоварва по дясното му слепоочие. Свлече се върху волана и натисна с чело клаксона. Той изписука.

— Саймън! Саймън, къде си? Какво стана, по дяволите?

Лили чу клаксона. Това май беше тяхната наета кола. Но нали Саймън е там?! После разбра, че става нещо много лошо. Бързо скочи и изтича по алеята към паркинга за посетители. Чу мъжът да набира скорост зад нея, беше само един; долови хрущенето на чакъла под краката му.

Затича се още по-бързо, обиколи паркинга и се втурна към гъсталака от канадски ели и смърчове. Летеше като светкавица.

Чу мъжът да вика, явно имаше съучастник. Какво ли бе станало със Саймън? Клаксонът още писукаше, но сега се чуваше по-отдалече и тя осъзна, че той може би е паднал върху волана. Дали не беше мъртъв? Не, не може да бъде, просто не може.

Тичайки сред дърветата, стигна до проклетата стръмна скала, която вървеше с цели мили на север. И преди беше идвала тук, нямаше никакъв изход. Какво да направи?

Затича се по ръба на скалата, все се надяваше, че ще открие начин да се спусне надолу, когато намери пътека, няколко ярда по-нататък, преди скалата внезапно да се извие навътре, може би поради слягане или дългогодишна ерозия. Пътеката бе стръмна и криволичеща, но тя пое по нея без колебание. Отпред имаше само празно пространство, осеяно с редки дървета. Сигурно щяха да я хванат и да я застрелят. Може би долу на плажа имаше някой. Каквото и да е, всичко беше по-добро от това да стои тук като лесна мишена.

Пътеката беше стръмна и се наложи да забави ход. Спъна се няколко пъти, последния път трябваше да сграбчи един храст, израснал отстрани на пътеката, за да не падне. Усети тръните, които се забиваха в дланите и пръстите й.

Над главата й се носеха птичи крясъци.

Знаеше, че сега мъжете са горе, в началото на пътеката. Следваха я. Дали на плажа имаше някакво място, където да се скрие — каквото и да е, само да не я видят.

Дъхът й излизаше на къси, неравни тласъци. Един шев от операцията я дръпна рязко, може би се беше скъсал? Тя не му обърна внимание. Трябваше да бъде спокойна, да се контролира.

Не откъсваше очи от виещата се пътека. Нямаше ли да свърши най-после този кошмар? Погледна нагоре — непознатите мъже я викаха, уверяваха я, че няма да й сторят нищо лошо.

Изтича още няколко крачки, преди да чуе изстрела. Куршумът рикошира само на един фут вдясно от нея и от скалата се разхвърчаха парченца — ситни и остри. Едно я удари в крака, но не успя да пробие джинсите.

Лили хукна надолу отново с всички сили, сви наляво, после надясно, без да спира, докато най-накрая кракът й стъпи върху твърдия пясък на плажа. Осмели се отново да погледне назад към върха на скалата, един от мъжете се затича след нея. Другият я вземаше на мушка. Беше пистолет, надяваше се от това разстояние да не я улучат.

И този път извади късмет — от трите изстреляни куршума никой не я достигна.

Тя се спъна в изкривено парче дърво, изхвърлено от прибоя, и полетя надолу. Приземи се по корем, опряла ръце в пясъка, за да запази лицето си. Пред очите й се ширеше само мокър пясък, довлечени от прибоя дървета, водорасли…

Остана така за миг, поемайки си дълбоко дъх, и усети как дърпането от операцията отслабва. Отново се изправи. Мъжът се спускаше надолу по пътеката, но не внимаваше къде стъпва. Беше едър, не в особено добра форма. Носеше очила, подобни на водолазни, затова тя не успяваше да различи чертите му. Гъста светлокафява коса се спускаше над челото му, в дясната ръка държеше пистолет. Тя го видя как се спъва, размаха ръце във въздуха, за да запази равновесие, но не успя. Прекатури се с главата надолу по пътеката и се стовари на земята, без да помръдне. Пистолетът! Пистолетът му беше единственият й шанс. Беше го видяла да отхвръква. Моментално притича, грабна огромно парче дърво, но то беше прогнило, нямаше да й свърши работа. Огледа се — очите й се спряха на един камък. Наведе се над мъжа и с всичка сила го удари с камъка по главата. Промуши ръка в якето му и от джоба му извади портфейла. Напъха го в собствения си джоб. Пистолетът лежеше на около пет-шест крачки на пътеката върху купчина камъни.

Мъжът на върха на скалата викаше и стреляше, но тя не му обърна внимание. Грабна пистолета, обърна се и затича с всички сили по плажа.

 

 

Вашингтон

Савич усети как сърцето му започва да бие по-силно под дланта на жена му. Обърна се, запали лампата на нощното шкафче и се взря в лицето й:

— Разкажи ми.

— Помня, че се изплаших за тебе, когато те видях да влизаш в конферентната зала. После съм сигурна, че видях Тими Татъл да влачи Мерилин към стаята на охраната от другата страна на коридора. Изтичах в стаята, трима агенти ме следваха. Стаята беше празна. Поне така си помислих отначало. Видях ярка светлина, Дилън. Едва не ме ослепи и кълна ти се, поради някаква причина не успях да мръдна. Светлината беше точно пред онзи голям прозорец и знам, че видях Тими и Мерилин в центъра на тази светлина. Чух как агентите си викат един на друг. Разбрах, че не виждат това, което аз виждах. Но още не можех да помръдна. Бях прикована на място, като хипнотизирана. После Тими Татъл стисна Мерилин за врата и…

— И какво?

— Дилън, не съм луда, кълна се. Той я притегли към себе си.

— Знам.

— Просто изчезнаха. Докато бяха точно пред мене, изведнъж се озоваха пред прозореца, който беше облян в бяла светлина. После отстъпиха назад през тази бяла светлина и накрая изчезнаха. Всичко като че ли се затвори. Това си спомням.

— Добре, Шерлок — погали я Савич. — Много добре. Това идеално се съчетава с останалото. На всички ни се струва съвсем логично да предположим, че Тами Татъл използва някаква масова хипноза. Нали се сещаш как Дейвид Копърфийлд мина през Великата китайска стена? Как накара да го разрежат на две пред милиони зрители, повечето от които пред телевизорите?

— Да, да, разбирам какво искаш да кажеш. Мислиш ли, че Тами притежава това умение?

— Изглежда логично. Той или тя беше с Мерилин, а после изведнъж изчезнаха. Мисля, че е направила цялото това представление, за да ни покаже, че си имаме работа с майстор. Знаеш ли какво още си мисля? Мисля, че Тами е знаела, че се опитвам да я примамя в капан и използвам Мерилин. Знаела е, че ще бъдем на летището и ще я чакаме. Била е готова за нас. Освен това, мисля, че тя наистина иска ние да повярваме, че всичко, което сме видели, е било свръхестествено, че не се побира в подредените ни мозъци. Тя просто е много, много добра. Искаше да ни обърка, да ни парализира. Чудя се обаче защо не се опита да ме убие.

Шерлок се дръпна леко и прокара пръсти по лицето му.

— Мисля, че е защото не е успяла да стигне достатъчно близо до тебе. Все си мисля за това, Дилън, и не знам защо, но ми се струва, че ти си един от малкото, които Тами не е успяла да хипнотизира или да накара да повярват в някоя илюзия, когато се приближат до нея. Ако тя не може да се приближи достатъчно до тебе, без ти да видиш какво точно представлява, тогава тя не може да те убие.

— Искаш да кажеш, че ако съм бил достатъчно близо до нея, съм щял да видя не Тими, а всъщност Тами?

— Да, така ми се струва. Ако тя не може да се доближи достатъчно до тебе, без ти да я видиш точно такава, каквато е, тогава тя знае, че е в неизгодно положение. Когато я откри в онзи обор в Мериленд, на какво разстояние беше от нея?

— Може би на седем-осем метра.

— И тя не се промени?

— Да. Викаше гоулите, но не се променяше. Когато я прострелях, видях как куршумът едва не откъсва ръката й. Видях я да пада, чух я да вика от болка. Остана точно това, каквото беше и която беше.

— Значи на летището — каза Шерлок — просто не е могла да се доближи достатъчно до тебе, за да те убие. И е разбрала, че ако го направи, ще я видиш като това, което е в действителност, и ще я убиеш. Мисля, че се страхува от тебе.

— Джими Мейтленд ми звънна във фитнес залата — прекъсна я Савич — и ми каза, че Джейн Бит от психологическия допуска, че съществува някаква възможност Тами да притежава силни телепатични способности, освен умението да създава илюзии.

— Искаш да кажеш, че тя има и този талант, и умението да създава илюзии. Вероятно си прав. Тами е знаела, че ще я разкриеш. Знаела е и че ще доведеш Мерилин. Поради някаква причина е искала да си върне Мерилин. Надявам се, че я иска не за да я убие. Може наистина да я харесва. Може би Мерилин подхранва егото й, кара я да се чувства силна, защото е много податлива на внушения. Тами може да накара Мерилин да види каквото поиска, да я накара да повярва във всичко, което й каже. Нали ми каза, че Мерилин вярва на всяка дума на Тами?

— Така е, Шерлок, дори под хипноза Мерилин се плашеше от Тами и вярваше във всичко, което каза на доктор Хикс и на мене. Спомни си го като факт, затова със сигурност го вярва.

Савич отхвърли завивките и се изправи. Грабна дънките си и ги навлече.

— Ще се поразровя, със сигурност компютърът ще ми помогне.

Върна се към леглото, усмихна се на жена си, притисна я силно до себе си и започна да я целува. Но Шерлок знаеше, че мозъкът му работи на друга вълна и няма да се успокои, докато не получи отговор на въпросите.

— Няма да се бавя.

Тя се отпусна в леглото, загаси лампата на нощното шкафче, дръпна завивките до брадичката си и се усмихна в тъмното. В дневната Дилън вече мърмореше нещо пред монитора.