Катрин Каултър
Хемлок Бей (3)

3.

Лили се събуди от усещането, че някой докосва с пръсти челото й, че я гали нежно, като с крило на пеперуда. Чу мъжки глас, глас, който бе обичала през целия си живот, дълбок, нисък, прекрасно сладък и отвори очи.

— Лили, искам да отвориш очи, да ме погледнеш и да ми се усмихнеш. Можеш ли да го направиш, скъпа? Отвори очи.

Тя отвори очи и погледна брат си. И се усмихна.

— Моят голям брат от ФБР. Обожавам те още откакто ми показа как да ритна Били Клапър в чатала, за да не се осмелява вече да ме опипва. Помниш ли?

— Да, помня. Беше на дванадесет години, а оня смотаняк само на четиринадесет и си беше напъхал ръката под полата ти.

— Аз така го ритнах, че никога повече не опита.

Той се усмихна с невероятната си белозъба усмивка.

— Помня.

— Трябваше да продължа да ритам мъжете в чатала. Тогава нищо нямаше да ми се случи. Ужасно се радвам, че си тук.

— Тук съм, Лили, както и Шерлок. Оставихме Шон при мама. Казахме й, че си катастрофирала, но си добре и просто искаме да те видим. Можеш по-късно да й се обадиш и да я успокоиш. Тя пък ще разкаже на останалите от фамилията.

— Не искам мама да се притеснява. Наистина, Дилън, ще се оправя. Липсва ми Шон. Толкова отдавна не съм го виждала. Ужасно ми харесват снимките, които ми прати по имейла.

— Да, но не е същото като да си наистина с него и той да ти дъвче пръстите, да си размазва бисквитите по пуловера ти и да повърне на рамото ти.

Шерлок се намеси:

— Където и да пипнеш у дома, все ще намериш трохи от бисквити.

Лили се усмихна, почти виждаше пред себе си това сладко малко момченце, което ръсеше навсякъде около себе си трохи от бисквити и което й беше ужасно скъпо.

— Мама сигурно е страшно щастлива, че сте й го оставили.

— Да — усмихна се брат й. — Но тя винаги толкова го глези, че като ни го върне, няколко дни не знаем какво да правим с него.

— Наистина сладко малко човече, Дилън. Ужасно ми липсва.

Една сълза проблесна в окото й. Савич нежно я изтри.

— Знам, и на Шерлок й липсва, макар че само един ден го няма при нас. Как се чувстваш, сестричке?

— Пак се стъмни.

— Да, почти седем часа е, четвъртък вечер. Хайде, скъпа, разкажи ми как се чувстваш.

— Май са ми намалили морфина?

— Да, доктор Ларч каза, че започва полека да намалява дозата. Известно време ще ти е зле, може би един-два дни, но после болките ще започнат да стихват и ще се чувстваш по-добре.

— Кога пристигнахте?

— Току-що. Влакът Сан Франциско-Юрика закъсня.

Снаха й стоеше от другата страна на леглото и й се усмихваше, но в душата си таеше ужасен страх за тази красива млада жена. За да успокои по-скоро себе си, отколкото Лили, тя се наведе и леко я целуна по бузата.

— Сега сме тук и всичко ще се оправи, обещавам.

— Кой ти се обади?

— Свекър ти — около два часа сутринта.

— Чудя се защо ли се е обадил — изрече тя бавно, мислейки за болката, която вече се връщаше; запита се как ли ще се справи с нея.

— Защо, не допускаше ли, че може да се обади?

— Сега разбирам — изведнъж присви очи Лили в свиреп поглед. — Страхувал се е, че госпожа Скръджинс ще се обади и ти ще се чудиш защо някой от семейството не е позвънил. Мисля, че го е страх от тебе, Дилън. Все се интересува какво правиш, къде си. Когато беше тук преди, май здравата си го изплашил.

— Че защо да съм го изплашил?

— Защото си умен и си специален агент на ФБР, предполагам.

Шерлок се разсмя.

— Много хора стават неспокойни, когато наоколо им се навърта агент на ФБР. Обаче господин Елкът Фрейзър? Като го види човек, ще помисли, че сигурно обича да дъвче пирони на закуска.

— Би могъл. Всички мислят така, особено синът му — моят съпруг.

— Може да се е обадил, защото е знаел, че ще искаме да дойдем да те видим — меко възрази Савич. — Може и да не е чак такъв железен юмрук, какъвто ти се струва.

— Напротив. Тенисън беше преди малко тук. — Тя въздъхна, трепна от болката, която усети в натъртените си ребра, дърпането отстрани. — Слава богу, че си отиде.

Савич хвърли поглед към Шерлок.

— Какво се е случило, Лили, кажи ми.

— Всички мислят, че съм се опитала да се самоубия.

— Добре, остави ги да мислят. Няма значение. Разкажи ми.

— Не знам, Дилън, кълна се, че не знам. Помня, че трябваше да карам по онзи отвратителен път към Фърндейл, ти го знаеш — шосе 211. И нищо друго. Подробностите ми се губят.

Шерлок се обади нетърпеливо:

— Но всички мислят, че си се опитала да се самоубиеш заради хапчетата, които вземаше точно след смъртта на Бет?

— Да, предполагам.

— Но защо?

— Сигурно не съм била достатъчно откровена с вас, но просто не исках да ви безпокоя. Факт е, че бях депресирана. Почувствах се по-добре, а после отново ми стана зле. Нещата се влошаваха в последните седмици.

— Защо?

— Не знам, но е така. И ми се случи това. Пак се случи.

Брат й взе един стол и седна, после отново хвана ръката й.

— Помниш ли, че когато беше малка, като имаше някакъв проблем, започваше да мислиш, да обръщаш нещата от всички страни и не се предаваше, докато не го решиш? Татко разправяше, че когато не ти отговорел веднага на въпроса, си ставала страшно досадна — увисвала си на крачола му, докато той не ти даде някакво обяснение.

— Липсва ми татко…

— И на мене. Но все още не разбирам, защо първия път искаше да умреш. Не беше онази Лили, която познавам. Смъртта на Бет… това наистина би изкарало всеки родител от равновесие, но минаха седем месеца. Ти си умна, талантлива, не си човек, който ще се остави. Тази твоя депресия… не мога да я разбера. Какво става с тебе, Лили?

Тя се овладя и смръщи леко вежди.

— Нищо не става, просто все същото. Нали ти казах, миналите месеци понякога се чувствах по-добре, струваше ми се, че отново мога да покоря света, но току изведнъж нещата се влошаваха и ми се приискваше по цял ден да лежа в леглото. Не знам защо, но вчера се почувствах страшно зле. Тенисън ми се обади от Чикаго и ми каза да взема две хапчета антидепресант. Взех ги. И странно, но те изобщо не ми помогнаха. А после, когато карах по онзи път към Фърндейл… кой знае, може би се е случило нещо? Може би наистина съм се ударила нарочно в онази секвоя. Просто не си спомням.

— Нищо, нищо. А как се чувства мозъкът ти сега? — приседна Шерлок по-близо до Лили на болничното легло.

— Не толкова замаяна, както преди. Предполагам, че щом като в системата има по-малко морфин, ще се свестя.

— Чувстваш ли се депресирана?

— Не, по-скоро съм вбесена от оня идиот психиатър, който ми пратиха днес. Ужасен човек, опитва се да ме успокоява, уж иска да ме разбере, а всъщност се държи като някакъв снизходителен идиот.

— Ти обаче го прати по дяволите, а?

— Може би.

— Радвам се — каза Шерлок. — Дала си му да разбере.

— О, Боже…

— Какво „О, Боже“?

Лили не отговори, само продължи да гледа към вратата.

Савич и Шерлок се обърнаха тъкмо в мига, когато техният зет Тенисън Фрейзър влезе в стаята.

Нима Лили наистина не иска да види съпруга си?, запита се леко изненадан Савич.

Какво ставаше тук? Преди седем месеца Лили беше дошла в Мериленд за няколко седмици при майка си след погребението на Бет. Докато беше с тях, Савич бе направил всичко възможно, бе обърнал всяко камъче, бе се обадил на всеки познат, за да открие кой е блъснал Бет и избягал след това. Но неуспешно. Не разкри нищо. Тогава Лили поиска да се върне в Хемлок бей, да бъде със съпруга си, който я обичаше и имаше нужда от нея. Тъкмо той им каза, че тя вече е добре.

Огромна грешка беше, че я пуснаха да си отиде, помисли Савич и разбра, че този път няма да я остави.

Той се изправи, докато Тенисън се приближаваше към него с протегната ръка. Двамата се ръкуваха.

— Господи, как се радвам да ви видя. Татко каза, че ви се е обадил посред нощ — усмихна се напрегнато Тенисън.

После млъкна, поглеждайки към Лили.

Шерлок така и не се изправи от мястото си на леглото на Лили.

— Радвам се да те видя, Тенисън — кимна му тя.

Какъв красив мъж, едър, в добра физическа форма и в момента изглеждаше ужасно загрижен за съпругата си. А защо Лили не иска да го види?

— Лили, добре ли си? — приближи се той към леглото й с протегната ръка.

Лили пъхна ръката си под завивките, преди да изрече:

— Добре съм, Тенисън. Знаеш ли, че се опитвах да се обадя на Дилън и Шерлок? И връзката все се разпадаше. Сега телефонът ми дали е наред?

Шерлок вдигна слушалката. Чу се сигнал „свободно“.

— Сега е наред.

— Не е ли странно?

— Може би — наведе се младият мъж, за да погали бледото лице на Лили и да положи лека целувка на бузата й. — С целия този морфин, който циркулира в тебе, не искай да се чувстваш нормално.

— Имаше сигнал, после чух нечие дишане, нещо прещрака и после край.

— Хм. Ще проверя, но сега работи, така че няма нищо. — Той се обърна към Савич. — Вие с Шерлок пристигнахте много бързо.

— Нали ми е сестра — изрече Савич, поглеждайки втренчено зет си. — Ти какво очакваше?

Винаги бе харесвал Тенисън, вярваше, че е солиден мъж, достоен за доверие, за разлика от първия съпруг на Лили — Джак Крейн. Вярваше, че и Тенисън се е разстроил, когато Бет беше убита. Той бе съдействал на Савич, опитвайки се да разбере кой е шофьорът, блъснал детето. А от шерифа тогава нямаше никаква полза. Какво се бе случило с тях? Защо Лили не искаше да го вижда?

Тенисън само кимна, после отново целуна Лили и изрече тихо, с мек като коприна глас:

— Нямам търпение да те видя вън от тази болница, да те заведа у дома. С мене ще бъдеш в безопасност, Лили.

Да, но май не беше така, помисли Шерлок. Ето тук нещо куцаше. Лили беше забила експлоръра си в секвоята. На това едва ли му се казваше „в безопасност“. Какво не беше наред в картинката?

— Какъв е онзи твой психиатър, Тенисън?

— Доктор Росети? Наистина бих искал да поговори с тебе, Лили. Може да ти помогне.

— Ти каза, че ще ме настаниш принудително в психиатрия, ако не говоря с него.

Савич се изправи на нокти. Шерлок се разсмя:

— Да настаниш Лили в психиатрия? Я стига, Тенисън.

— Не, не, просто не сте ме разбрали. Вижте, Лили най-вероятно нарочно се е блъснала в онази секвоя снощи. Вече втори път се опитва да се самоубие. И двамата бяхте тук след първия опит. Видяхте я в какво състояние беше. И майка й я видя. Е, вземаше лекарства, но явно не са помогнали. Искам да говори с един отличен психиатър, човек, когото много уважавам.

— Той не ми харесва, Тенисън. Не искам повече да го виждам.

Тенисън въздъхна дълбоко.

— Добре, Лили. Като не харесваш доктор Росети, ще намеря друг, който би могъл да ти помогне.

— Бих предпочела да е жена.

— Както кажеш, макар че не познавам жени психотерапевти, които да се занимават с друго, освен със семейни консултации.

Савич се намеси:

— До утре ще ти намеря няколко докторки, Лили. Няма проблем. Но май се отклоняваме от темата. Искам да знам какви антидепресанти е вземала Лили, а също и защо те са имали точно обратния ефект върху нея.

— Това е много популярно лекарство, Дилън. Елавил. Можеш да питаш всеки лекар. — Гласът на Тенисън беше мек, говореше търпеливо.

— Сигурен съм, че е така. Но предполагам, че има хора, които просто не реагират адекватно на него, прав ли съм?

— За нещастие има. Мислех си дали да не преминем на друго лекарство… може би прозак.

Савич продължи:

— Защо просто не оставиш настрана лекарствата, докато Лили не се срещне с друг психиатър. Какво стана с доктор Макгил? Не се ли срещна с него, Лили?

— Той умря, Дилън. Нямаше и две седмици, след като започнах да го посещавам. Беше толкова симпатичен човек, но твърде стар и с разнебитено сърце. Получи инфаркт.

Тенисън вдигна рамене.

— Случва се. Ей, Савич, видях те по телевизията с колегите ти от ФБР. Като хванахте Магьосниците.

— Май имаше само един магьосник, другият се оказа магьосница.

— Да, брат и сестра. Как така хората не са го разбрали?

— Добър въпрос. — Савич видя, че Лили слуша внимателно. Винаги се бе интересувала от работата му, затова продължи. — Излиза, че единият е бил всъщност жена, само че облечена като мъж; Тими се оказа всъщност Тами. Доста хора е успяла да заблуди. Психолозите не бяха хванали тая подробност, хората от моя екип също.

— А тоя брат, да не би да е спал със сестра си? — запита Тенисън.

— Доколкото знаем, не е.

Лили се намеси:

— Макс ли успя да стигне до скривалището им?

— Точно така. Щом разбрахме, че двамата Татъл са се върнали в Мериленд, се сетих, че това е крайната им спирка, че са си дошли у дома, макар че са родени и израснали в Юта. Отвлякоха двете момчета в Мериленд. Значи къде са, запитах се. Макс винаги проверява всички роднини, когато са налице такива заподозрени. И изрових Мерилин Уорлъски — братовчедка, чиято собственост бил онзи изоставен обор.

Слава богу, че никой нищо не бе споменал за гоулите.

— Колко момчета са убили тези двамата, Шерлок? — запита Лили.

— Десетина, а може и повече. Сигурно няма да узнаем, освен ако Тами не реши да ми каже, но няма такава вероятност. Ръката й беше ампутирана заради изстрела на Дилън. Слава богу, че всичко свърши и последните две момчета са живи и здрави.

— Ти си я прострелял? — вдигна вежди Тенисън. — А брат й жив ли е?

— Братът е мъртъв, благодарение на екипа — въздъхна Савич.

— Горките момчета — изрече Лили. — Родителите им трябва да са умрели от ужас, когато онези са ги отвлекли.

— Така беше, но нали ви казах, важното е, че всичко свърши благополучно.

Сестра Карла Брънсуик се обади от прага:

— Няма за какво да се тревожим, когато вие двамата сте в града. А сега трябва да помоля ФБР да си излезе. Време е госпожа Фрейзър да вземе хапчетата за сън. Кажете лека нощ… да, и вие, доктор Фрейзър. Заповед на доктор Ларч.

* * *

Едва когато стигнаха до болничния паркинг, Тенисън се обади:

— Съжалявам, че не се сетих по-рано, че току-що сте пристигнали. Ще останете у нас, нали?

— Да — отвърна Савич. — Благодаря, Тенисън, искаме да сме наблизо.

Близо час, след като се обади на майка си и се опита да я успокои, Савич се отпусна в огромното легло под сводестия таван в стаята за гости, целуна съпругата си и я привлече към себе си.

— Защо според тебе ни се обади господин Елкът Фрейзър?

— Ясно е — разтревожил се е за снаха си и е искал да сме предупредени. Намирам го за нормално. Решил е да не звъни на майка ти, за да не я тревожи, какво толкова?

— Добре, може би си права. След оная огромна доза лудост с двамата Татъл, предполагам, че мозъкът ми автоматично се включва на най-песимистичната програма.

Шерлок го целуна по шията и се отпусна на рамото му, преметнала крак през корема му.

— Чувала съм какви ли не смахнати приказки за Лили. Опитвала се да се самоубие, защото само това можела да направи, за да постигне душевно спокойствие; трябвало да се блъсне с експлоръра си в секвоята, за да изкупи вината. Но знаеш ли, това не ми се струва правдоподобно. Не е присъщо за Лили. Да, да, спомням си първия път. Но това беше тогава.

— А сега си е за сега.

— Да. Седем месеца. Лили не е невротичка, Дилън. Винаги съм си мислила, че е силна, стабилна. А сега се чувствам виновна, защото не направихме усилие да се свържем с нея през тези седем месеца.

— Ти роди, Шерлок, нямаше и седмица след погребението на Бет.

— И Лили тогава дойде при мене.

— Да, дойде при тебе, за разлика от мене. Господи, Шерлок, това беше най-дългият ден в живота ми.

Притисна я така силно, че тя изохка.

— Е, не ме наруга, но ме записа с поток от такива словеса…

Тя се засмя и целуна отново рамото му.

— Виж, знам, че Лили преживява труден период. Депресията й е разбираема. Но след смъртта на Бет ние сме говорили много с нея. Просто не вярвам, че е имала нагласата отново да опита да се самоубие.

— Не знам — отвърна той. Намръщи се и загаси лампата на нощното шкафче, отново притисна Шерлок към себе си и я задържа. — Тази случка с Лили наистина ме разтърси, Шерлок. Ужасно ми е трудно да реша какво да правя.

Тя се притискаше към него по-здраво от всякога. И мислеше колко крехка и уязвима е била Лили преди седем месеца, така наранена и съкрушена, че да вземе онези хапчета, които едва не я убиха. Тогава Савич и майка му бяха отлетели до Калифорния, още нямаше и седмица след погребението на Бет, за да видят Лили — тя лежеше в онова тясно болнично легло, с тръбички, излизащи от носа, със система, забодена в ръката й. Но бе оживяла. И толкова съжаляваше, че е изплашила всички. А после беше дошла с тях във Вашингтон да си почине. Но след три седмици внезапно реши да се върне при съпруга си в Хемлок бей.

И ето сега, седем месеца по-късно бе забила колата си в една секвоя.

Шерлок се притисна още по-плътно към него.

— Просто не знам какво ще направя, ако нещо се случи с Шон. Не бих могла да го понеса, Дилън, знам, че няма да мога. Нищо чудно, че и Лили не е успяла.

Той мълча дълго, преди да се обади:

— Не, и аз не бих могъл да го понеса, но знаеш ли какво? Ние двамата бихме могли заедно да оцелеем. По някакъв начин. И мисля, че тук инстинктът не те лъже. Спомена, че нещо ти се струва не наред. Какво искаше да кажеш?

Тя потърка нос в рамото му.

— Миналата седмица Лили ми изпрати новата серия карикатури „Сенатор Ремюс“, които беше завършила, първата след смъртта на Бет, стори ми се възторжена. Какво толкова се е случило в следващите четири дни, та да поиска пак да се самоубие?